Божият любим дом томи тени въведение

 

Въведение

Имаш ли хубави спомени свързани с дома, в който си израснал? Какви са тези спомени? Свързани ли са със самата сграда или с това, което се е случило в нея? Сигурен съм, че единствената причина, поради която си спомняш конкретна сграда с умиление, е заради нещата, които са се случили там: разходките с татко, игрите с приятели, прегръдките на мама. Споменът за случилото се в дома, а не архитектурата на къщата, те кара да тъгуваш за нея.

Ако Бог би могъл да “тъгува” за някои от “домовете” за поклонение на земята, вярвам, че това би била скинията на Давид. Той я е поставил на небето в списъка с исторически сгради за възстановяване и съхраняване, не поради красивата структура, а заради копнежа за поклонение. Събитията и срещите, които Бог имаше на това място с искрени поклонници, го правят близко до сърцето Му.

Два от стълбовете в Соломоновия храм са били направени от месинг, а “стълбовете” в Давидовата скиния са били хората! Бог търси нов строителен материал, който да съответства на образеца на стария материал. Той иска да възстанови Своя любим дом. Ако си готов може да те използва като още един “жив камък”, поклонник по образа и сърцето на Давид.

Тази книга няма за цел възстановяването на материалната структура или механичното действие на скинията на Давид. Тя е посветена на възстановяването на копнежа за поклонение – сърцето на Давид. Структурата ще последва копнежа, също както бракът следва любовта и съграждането на дома.

Възможно е илюстрацията на корицата да не означава нищо за вас - само снимка на една къща. За мен обаче, това винаги ще бъде моят дом. Вероятно единствено аз зная, че на корицата има снимка на дома, в който съм живял на “Слек Стрийт” 114 в Уест Мънроу, Луизиана. Къщата принадлежеше на моя дядо, “Биг деди” Е. У. Кофрън, преди майка ми и баща ми да я купят. Спомените ми от тази къща датират още от времето, когато принадлежеше на дядо ми. Мъжът пред къщата е моят баща, Т. Ф. Тени. Тази къща означава много за мен, поради спомените свързани с нея. Сега придобивам нови спомени в собствения ми дом, заедно с моята съпруга и деца, но в детските ми спомени тази малка къща в Уест Мънроу винаги ще си остане “моя любим дом”.

 

Глава 1

Любимият дом на Бога

Не осъзнавах, че Бог има любим дом, докато едно лято не заведох семейството си на пътешествие, на което да открием духовното наследство на дома, в който съм отрасъл. Трябваше да отидем в родния ми град Уест Мънроу, Луизиана, за да посетим моя дядо. Един топъл следобед натоварих семейството си в нашия микробус, за да ги разходя из квартала и да им покажа къщата, в която съм израснал.

Някои биха казали, че няма много интересни неща в Уест Мънроу, но това място е скъпо за мен, защото там бе моят дом. Живяхме в бяла къща облицована с дъски на “Слек Стрийт” 114. Голямото магнолиево дърво в единия край на предния двор е все още там (най-лесното дърво за катерене за малки момчета), но дъба в другия край отдавна го няма (не бе толкова лесен за катерене). На всеки уличен ъгъл изплуваше нов спомен, който желаех да споделя със семейство си, докато минавахме с колата. Посочих мястото, където баща им е ходел на училище и описах всичко, което се е случило по нашия маршрут (напълно глух за едва потисканите прозевки от моите слушатели).

Когато спряхме пред къщата, посочих канавката, в която местния побойник Клинт и аз се сбихме, след като той обиди сестра ми. Тогава битката имаше за мен библейски измерения, но съкратената й версия е, че аз ударих Клинт в носа, той мен в стомаха и двамата си отидохме разплакани по домовете си.

Обичах къщата, в която съм живял и отрасъл, и естествено заключих, че моите деца също ще я обикнат. За мен бе очевидно, че те не се чувстваха у дома си този следобед, но хората в градовете от Северна Луизиана са свързани с особено приятелство и имат неписан закон, който позволява посещения по всяко време. Не знаех кой е настоящият собственик на къщата, но не мислех, че някой ще се разстрои, ако семейство Тени се разходи из своя предишен имот.

Имах ярки спомени от любимия си дом

Голямата туристическа обиколка започна от предния двор (с достатъчно истории свързани с него, които запълниха повече от 30 минути). Имах много носталгични спомени за това какво се бе случило на “Слек Стрийт” 114 и исках в децата ми да се изгради съзнание за наследствена принадлежност и историческа връзка с къщата.

Бавно се придвижихме около нея, докато аз посочвах най-важните исторически места и разказвах спомени от живота си в “рая”. Когато минавахме през вратата в задния двор, разказах на децата за онзи случай, когато кучето ухапа раздавача. Никога преди не бях виждал пощальон така умело да танцува с пакети в ръце. Кучето ми не беше голямо, но успя да мотивира мъжа да изпълни заслужаващ награда танц “високи отскоци” по протежение на задния двор. Аз лично смятах, че случката е много весела, но на раздавача не му беше до смях.

Семейството ми ме бе изоставило

Описах къщата за игра в задния двор и направената от мен дървена люлка, на която сестра ми изпълни пророческото слово на майка ми, че ще си счупи ръката. Обиколката започна да ми харесва, когато на около три четвърти от пътя около къщата, погледнах назад и открих, че никой не ме следва. Помислих си: “Сигурно са открили нещо интересно и още го съзерцават.” Току що им бях посочил мястото, на което аз и сестра ми погребахме домашните си любимци. Ето защо реших, че вероятно са натъжени или е възможно да са се впечатлили от лехите с теменужки, където майка ми ме научи да садя цветя.

Бях обиден. Не, бях повече от обиден. Бях ядосан.

- Какво ви става? – казах аз. – Опитвам се да ви покажа всички тези неща...

- Скучно ни е – ме прекъсна Андреа, най-малката ми дъщеря.

- Татко, тази къща не означава нищо за нас – допълни Наташа, средната ми дъщеря.

За миг почти очаквах, че от небето ще падне гръм върху нашия микробус. Не се говори така за святи места. Думите ми прозвучаха почти богохулно! Тогава най-голямата ми дъщеря ми каза непочтително:

- Татко, единствената причина, поради която тази къща означава нещо за теб, е заради спомените, които имаш. Ние нямаме спомени свързани с тази къща.

Тогава разбрах, че дъщеря ми е права. Не е задължително семейството ми да проявява същия интерес към къщата на “Слек Стрийт” 114. Можех да им разказвам истории за живота в тази къща, но те имаха огромна стойност само за мен, защото са част от моя живот, заключен в спомените от моя любим дом.

Няколко дена по-късно разглеждах различни стихове от Библията, когато вниманието ми бе привлечено към следния пасаж в Деяния 15:

“След това ще се върна. И пак ще въздигна падналата Давидова скиния, и пак ще издигна развалините й, и ще я изправя.”

Помислих си: Чудя се защо Бог иска да изгради отново този “дом”? Защо не иска да възстанови скинията на Мойсей с цялата й оригиналност? Нима това не бе първото небесно обиталище, изградено със земни ръце? Защо Бог не иска да възобнови Соломоновия храм в цялото му великолепие? Защо Бог казва, че иска да възобнови скинията на Давид?

В този момент сякаш чух Господния глас да ми шепти: “Защото това е Моят любим дом.” Какво твърдение! Защо каза това? Зачудих се. Бог сякаш отговори чрез моето преживяване: “Поради спомените.” Вярвам, че Бог има скъпоценни спомени от събитията в тази скиния, които не са се случили на никое друго място.

Тази книга не е механично пресъздаване на скинията на Давид, а говори за възраждане на копнежа, който доведе до построяването й. Скинията на Давид не бе толкова в структурата, колкото в “събитието”. Църквата днес е повече структура и по-малко събития. Това е разликата между “къща” и “дом”. Това прави “Слек Стрийт” 114 толкова значимо място за мен и толкова обикновено за моите деца.

Ако можем да възстановим копнежа в сърцето на Давид, тогава сам Бог ще помогне в процеса на изграждане на скинията (обиталището). Сам го каза!

Защо Бог избра от всички сгради, структури, скинии и храмове, които са били строени и са Му били посвещавани, временното обиталище на Давид на Сион и за него каза: “И пак ще издигна развалините й?” Отговорът на този въпрос обърна най-ценните ми представи за това какво е “църква” и какво не е, преобрази моя живот и породи написването на тази книга.

Временният подслон на Давид едва може да се определи като скиния

Както споменах по-рано, любопитно е защо Бог не избра да възстанови Мойсеевата скиния в пустинята. Тук е първоначалният план. Скинията на Мойсей полага началото. В нея откриваме концепцията за скиния в най-първоначалната й и чиста форма. От друга страна, много от нас биха избрали храма на Соломон в цялото му великолепие. Защо Бог не каза, че ще съгради отново за Себе Си това царско обиталище?

Давидовата скиния едва ли може да се определи като скиния в сравнение със скинията на Мойсей, още по-малко със Соломоновия храм. Давидовата скиния представлявала най-обикновена шатра, която е трябвало да предпазва ковчега на завета от слънцето и влиянието на времето. Въпреки това, Бог каза: “Нея ще възстановя.” Очевидно това, което впечатлява Бога и онова, което впечатлява хората, са две различни неща.

Когато Бог каза: “Ще се върна и ще съградя отново скинията на Давид, която бе паднала; ще възстановя развалините й и ще я изправя”, Той казва ясно, че не я е разрушил. Тя е паднала сама. Това означава още, че скинията на Давид е била издигната от човека. От къде зная това? Нищо, което е издигнато или поддържано от вечния Бог, не може да падне, защото Той никога не отслабва и не се изморява.

Сякаш Бог казва: “Зная, че скинията на Давид бе човешка скиния и че човешките ръце отслабват и се изморяват. Ето защо ще започна процес, който ще укрепи човечеството и ще го върне обратно в същия дом, който Давид притежаваше. Това е Моят любим дом.”

Бог никога не се е впечатлявал от сгради

По незнайни причини християнският свят е забравил, че Бог никога не се е впечатлявал от сгради. Пастори и миряни, които се събират в прости или временни сгради, непрестанно се борят за земно признание като легитимна църква в града. При наличието на избор, Бог предпочита копнежа на сърцето пред палат! Ако си спомняте Давид искаше да построи храм, но Бог му каза, че не проявява интерес. Ако внимателно разгледате библейските пасажи, които описват посвещението на огромния храм на Соломон, ще видите Бог да казва неща като:

“Но ако се отклоните от Мене, вие или чадата ви... тогава ще отсека Израиля от земята, която съм им дал, и ще отхвърля отпред очите Си тоя дом, който осветих за името Си; и Израил ще бъде за поговорка и поругание между всичките племена. А за тоя дом, който стана толкова висок, всеки който минава покрай него, ще се зачуди и ще съска...”

Когато учениците на Исус възкликнаха за красотата на Иродовия храм в Йерусалим, Той пророкува: “Ще дойдат дни, когато от това, което гледате, няма да остане тук камък, който да се не срине.” Бог обаче никога не каза подобни неща за скинията на Давид. Напротив, каза точно обратното: “Мога ли да ви помогна отново да издигнете скинията? Мога ли да ви помогна да възстановите това, което времето е откраднало и това, което човешката слабост е допуснала да се разруши? Искам да опазя този дом – спомените за срещите с людете Ми тук са скъпи за Мен.”

Бог копнее да се среща със Своите люде. Той е готов да разкъса завеси и да спре времето, за да се срещне с тях. Когато се откажа от програмата си, за да вечерям на пода или в детската къщичка с Аманда, това създава незабравими спомени както за нея, така и за мен!

Давид прояви интерес към синия пламък

Най-съществената част от скинията се зароди в сърцето на Давид много преди да бъде издигната самата шатра. Всичко започна, докато той беше още овчар и се учеше на полето как да общува с Бога. И то достигна своя връх, когато ковчегът на завета се завърна в Йерусалим. Това е важно за нас, защото е преобраз на нашето пътешествие към връщането на Божието присъствие в Църквата в наши дни. Следният пасаж от моята книга The God Chasers описва мотивите на Давид и го определя като най-предания човек, устремен към Бога по онова време:

“Когато Давид започна да говори за връщането на ковчега на завета в Йерусалим, той не бе заинтересован за покритата със злато кутия и вещите в нея. Той бе загрижен за синия пламък, който гореше между разперените криле на херувима върху ковчега. Желаеше именно това, защото нещо в този пламък показваше, че сам Бог присъства на това място. А там, където отидеше славата или изявеното присъствие на Бога, имаше победа, сила и благословение. Близостта води до “благословение”, но преследването на “благословение” не винаги води до близост.”

Бог оцени копнежа на Давид по Неговото присъствие

По някакъв начин Давид улови нещо от Божията същност, нещо, което никой до този момент не бе успявал да направи. Не разбирам напълно, но знам, че копнежът на Давид по Божието присъствие е от изключителна важност – надявам се да е заразен. След този горещ следобед в Уест Мънроу, Луизиана, чувах думите от небето: “Ако я построиш, Аз ще дойда.”

Помнете, че единствено Давид е описан в Писанията по следния начин: “Намерих Давида, Йесеевия син, човек според сърцето Ми, който ще изпълни всичката Ми воля.” Убеден съм, че фразата “според сърцето Ми” има две значения. Общоприетото тълкуване е, че Давид е бил човек, който е имал сърце “като” Божието или сърцето му е било според Божието сърце. Също така вярвам, че Давид бе човек, който непрестанно е удовлетворявал Божието сърце. Той се е стремил към Бога, към Неговото изявено присъствие. Решителността му да върне ковчега на завета в Йерусалим е живо доказателство за копнежа му по Божието присъствие. Второто тълкуване е подкрепено и от ненадминатите описания на Давид в Псалмите за духовната му близост с Бога.

Няма да навлизам в подробности, но има много подобия между скинията на Давид, храмът, който построи Соломон и Мойсеевата скиния. В скинията на Мойсей и в храмът на Соломон е имало три определени заградени места: външен двор, свято място и пресвято място. Голяма, тежка завеса е отделяла святото от пресвятото място, където е бил положен ковчега на завета.

Ковчегът на завета е представлявал обкована със злато дървена кутия, направена от Мойсей според инструкциите, които той бе получил от Бога. Върху капака са били поставени две фигури на херувими (ангелски същества), направени от масивно злато, които гледат един към друг с разперени криле. Мястото помежду им се нарича “умилостивилище” и именно тук се проявявал Божият син пламък на изявено присъствие (шекина – слава). Ковчегът на завета, умилостивилището и синият пламък на Божието присъствие винаги са стояли скрити зад плътната завеса.

Когато Исус умря на кръста, сам Бог разкъса завесата на храма от горе до долу. Той я разкъса така, че никога отново да не може да бъде възстановена. Тя е символ на стената, на разделителната линия, която Го отделя от човечеството. До този ден Бог трябваше да стои зад завесата, за да запази живота на падналото човечество, което идваше да Му се покланя пред Неговата святост.

Разликата между трите места, където Бог обитаваше е ключът към благоволението: скинията на Давид е единствената измежду тях, в която е нямало завеса. Този ключ може да започне да разкрива една от най-важните мъдрости на вековете: Бог не иска да бъде отделен от нас. Той действително ще направи всичко възможно, за да премахне нещата, които Го отделят и скриват от нас. Той мрази греха, защото разделя. Бог разкъса “завесата” чрез плътта на Сина Си на Голгота. Същевременно, невидими ръце разкъсаха завесата на Сион, сякаш казваха: “Не желая това да бъде възстановено отново! Не желая да бъда отделен от Моите деца!” Бог няма приемни часове за посещение при Своите деца. Той иска истинско общение! Бог “развали средната стена, която ги разделяше.”

Сега започваме да откриваме неща, които ни показват защо Бог харесваше дома на Давид повече от останалите, които бяха изградени в Неговото име. Мойсей следва напътствията на Бога и направи скиния с окачени стени, заобиколени от ленено платно върху дървена конструкция по външния й периметър. Във временната скиния на Давид нямаше завеса или стени. Единственото нещо, което заобикаляше Божието присъствие в скинията на Давид, бяха поклонниците, които Му служеха 24 часа на денонощие, 7 дена в седмицата, 365 дена в годината в продължение на около 36 години!

По всяко време цар Давид е можел да чуе напевите, песните и звуците на кимвали, които са идвали от скинията. Можел е да погледне към съседния на покоите му хълм и да види сенките на поклонниците, осветени от мъждукащите светилници.

Вероятно в такъв един момент е написал:

“Ето, благославяйте Господа, всички слуги Господни, които престояват нощем в дома Господен. Издигайте ръцете си към светилището и благославяйте Господа.”

Ден и нощ поклонниците са стояли и са се покланяли в Божието присъствие. Сякаш са държали небето отворено с издигнатите си в поклонение ръце. Ако Давид се е заглеждал, можел е да види синьото сияние на Божията слава, която е светела между издигнатите им ръце.

Всички са виждали Божията слава в скинията на Давид

Скинията на Давид е била уникална. Всяко друго място на поклонение, в което е стоял ковчегът на завета, поклонниците е трябвало да се покланят на това, което е стояло зад завесата, без да са знаели или виждали какво точно има там. Единствено първосвещеникът е можел да влиза зад завесата, но само веднъж годишно. В скинията на Давид обаче, Божията слава е била видима за всички.

Някъде в този процес на пренасяне на ковчега и почитане на Бога, Давид започна да цени нещата, които сам Бог цени. От друга страна, неговата съпруга Михала почиташе достойнството пред Божественото. Тя бе проклета с безплодие, макар че липсата на деца би могла да се обясни и с липсата на близост между нея и Давид.

Помнете, че целта на Давид не беше златото – той го имаше в изобилие. Целта му не беше и дървената кутия. Можеше да заповяда да бъдат направени и други такива. Давид не проявяваше интерес към нещата в ковчега – те напомняха за това, как Бог се бе явил на други хора, много преди той да се бе родил. Те не бяха най-важните за него. Давид се стремеше към синия пламък на Божията слава. Той казваше с действията си: “Трябва да се науча да нося този син пламък.”

Можем да строим по-хубави сгради, да сформираме по-големи хорове, да композираме по-добра музика и да проповядваме велики проповеди – можем да правим всичко по-добре от преди. Ако обаче не носим “синия пламък”, Бог не е доволен. Той ще се погрижи тези църкви “без пламък” да станат толкова маловажни за хората, колкото са и за Него. Липсата на “пламък” показва липсата на огън, което от своя страна, води до безплодни църкви и празни сърца. Някой трябва да каже: “Тук е студено – ето защо хората напускат. Нека запалим огъня на поклонение.”

Давид премина отвъд преградата на завесата, която спира смъртта

По някакъв начин Давид научи в процеса на пренасяне на ковчега, че нещо му е помогнало да прекрачи ограниченията на Аароновото свещенство и Мойсеевите правила за свещенство. С душата си този овчар-поклонник успя да премине отвъд страховитата, спираща смъртта преграда на завесата, в едно ново място на близост с Бога. Това промени цялото му разбиране за поклонение.

Когато изтощените левити най-накрая достигнаха до временната шатрата, която Давид бе издигнал за ковчега на завета на връх Сион, той им каза: “Знаете ли, един ден ще направя нещо по-добро, но сега ще се покланяме по този начин.” Представете си как свещениците с радост са свалили ковчега от раменете си. Когато обаче някои от левитите са започнали да се разотиват, Давид ги е спрял с думите: “Не, вие няма да си ходите.”

“Защо, царю, ние вървяхме толкова дълго и носихме ковчега на раменете си. Подготвихме и жертвахме хиляди животни пред Господа. Не свършихме ли вече?”

Давид им отговорил: “Не! Аз не възстанових длъжността на левитите единствено, за да пренесете ковчега тук, вместо да стои изоставен в Сило. Облечете отново ефодите си. Извадете Псалтирите и арфите си.”

“Заради кого ще оставаме тук, царю? Искаш да ти свирим ли?”

“Не! Не е заради мен – заради Бога е. На Него трябва непрестанно да се покланяме.”

Забравили сме изкуството да влизаме в Божието присъствие

Искаме да привлечем Божието внимание, но след като Той се отзове или след като усетим присъствието Му сред нас, казваме: “Здрасти! Хубаво е, че дойде. Трябва да тръгвам”. И продължаваме по пътя си. Много често искаме мъничко от Божието присъствие – толкова, колкото да изпитаме вълнение, но общението ни с Бога трябва да е повече от чувствени преживявания. Давид не се задоволяваше с временно посещение. Той целеше нещо повече. Затова каза на левитите: “Няма да ходите никъде. Искам ти и твоята група да поемете първите три часа. Вие – следващата смяна, а вие, третата.”

Копнея за деня, в който Божият народ ще се покланя на Бога и ще го почита 24 часа в денонощието, 7 дена в седмицата. С много малки изключения, църковните зали в Америка и по целия свят са най-малко употребяваните помещения за тази цел. Докато несекващи потоци от хора се тълпят пред денонощните магазини за задоволяване на земни нужди, нашите църкви едва действат по два, три часа седмично, тъй като търсенето на предлагания от тях “продукт” е толкова ограничено. Трябва да изградим начин на живот “24/7”, преди да пуснем в действие организирани структури, за да не се превърнат във формалност нещата, които правим!

Тази книга не цели самоцелното отваряне на църковните врати. Тя е призив за възраждане на сърдечния копнеж на Давид. Неговата скиния стана Божият любим дом поради хората, които се покланяха там! Също както “Слек Стрийт” 114 се превърна в моята любима къща не поради магнолиевото дърво или бялата боя, или зеления килим във всекидневната, а поради хората, които живееха там – майка, татко и семейството.

Бог просто иска да бъде със Своите деца. Дори обор би свършил работа – както във Витлеем и както съживлението започнало на “Азуса Стрийт”. Какво е необходимо, за да се приближат хората до Бога? Ако Давид някога е поглеждал към своята скиния и е казвал: “Надявам се някой ден да построя нещо по-добро”, сигурно Бог е отвръщал: “И палатка е достатъчна! Нека само сърцето ти да пламти!”

Построили сме красиви църковни сгради с много малко хора вътре, защото, ако няма “пламък”, няма и какво да се види. В църквите ни няма shekinah слава, защото сме изгубили способността си да бъдем храм на Святия Дух. Защо Бог каза, че ще възстанови отново Давидовата скиния? Защото там нямаше завеса или разделителна стена. Бог копнее за близост между Него и Неговия народ; Той иска да разкрие славата Си на изгубения и погиващ свят. Той трябва да го възстанови, защото слабите човешки ръце са се изморили да държат небесните порти отворени със своето поклонение и застъпничество.

Готови ли сме да преоткрием това, което Давид научи или сме се отегчили от Божията обиколка за “откриване на духовното наследство”? Върнали ли сме се вече в микробуса, включили ли сме климатика с думите: “Това не означава нищо за мен, защото нямам никакви спомени свързани с това място?”

Чудя се какво ли е означавало за Бога да стои в простичката скиния на Давид в цялата Си слава, да стои точно между Своя народ, без завеса или стена, която да Го отделя от Неговото творение за първи път от времето в Едемската градина.

Сега обърни лицето си към Него и Го попитай какво желае. Отговорът ще те промени завинаги.