Божият любим дом томи тени въведение

Някой могат да го сметнат за богохулство, но трябва да ви кажа, че съм посетил достатъчно “добри богослужения”, които ми стигат за цял живот. Днес обаче само “добри” не е достатъчно. Повече не искам да слушам “добро” пеене и дори не искам да слушам “добри” проповеди. На практика съм си омръзнал! Би ли искал да опиташ нещо “добро”, когато знаеш, че “най-доброто” те очаква в кухнята?

Зная, че думите ми звучат крайно, но са умерени в контекста на това, за което действително копнея: искам Бог да се изяви в Своя shekinah или осезаема слава. В сравнение с Него, всичко останало и всеки друг се смалява до подгряваща група, която запълва времето, докато влезе Истинското Нещо! Опасявам се, че сме изградили религия и начин на живот около ордьоври, като напълно сме забравили основното блюдо!

Ние опитваме или надзъртаме в Божията слава всеки път, когато сме на места, на които се заражда “съживление”. Тъй като тази “слава” е “духовно нещо”, тя не се поддава на научно определение или количествена проверка. Вместо това има определено ”усещане” или вътрешно чувство за Божието приближаващо присъствие, което ни предупреждава, че идва нещо много голямо и могъщо.

Когато това се случи, съществува тенденция в повечето от случаите да се справим със ситуацията като неопитни бегачи по време на спринт. Ние избягваме пречките в искрен стремеж към Божието присъствие и продължаваме бързо, докато започнем да чувстваме неудобство поради всепоглъщащо преследване на трофея на сърдечния ни копнеж.

Някои чувстват, че силата им ги напуска и започват да стават безчувствени към нещата около тях, докато се опитват да си поемат дъх. С един последен изблик на енергия се протягаме напред и се спускаме към линията... само, за да се спънем и да паднем няколко метра преди финала. Като спираме твърде рано или не постоянстваме напред през цялото време до финиша, бягаме към лъжлив финал и не печелим наградата.

Библията ни казва, че на един планински връх в Израел, трима ученика видяха Мойсей и Илия да стоят заедно с Исус в слава. Учениците се стреснаха и Петър предложи на Божия Син всички да спрат на лъжливата финална линия и да построят паметник в чест на това събитие. Петър използва терминът равин или учител, когато се обърна към Исус и предложи да построи три отделни шатри. Вероятно е нямал представа, че най-доброто предстои.

Мойсей бе чакал повече от десет човешки живота, за да види това, което предстоеше да се случи и се съмнявам да е проявил интерес към лъжливия финал на Петър. Той не искаше да се задоволи с по-малко от това да види Божията слава разкрита. След това Отец прекъсна Петър, докато той още говореше и поправи земната перспектива на този ученик като каза: “Този е Моят Син, Избраник Мой; Него слушайте.” Тогава пред погледа им остана само Исус – Господа на господарите.

Много често ние спираме на лъжливи финални линии, защото нашата плът започва да се вълнува. Искаме да прекъснем Божието Себеоткровение, за да издигнем пясъчни дворци в чест на Неговото явление. Толкова сме заети да казваме: “Хубаво е, че сме тук “, че не чуваме когато Бог ни казва: “И аз искам да съм тук с теб”.

Уморих се да се състезавам до лъжливи финални линии

Не е достатъчно да имаме само хубави служби, добра музика и проповеди. Трябва да се срещнем със самия Бог. Толкова съм изморен от “почти” богослужения, че понякога казвам на хората в събранието: “Ако сте дошли тук за добро събиране, сте попаднали на неправилния модел, на неподходящия проповедник, на погрешното място и в неточния ден. Елате отново друг път. Ако обаче копнеете за Бога, тогава сте добре дошли в общението на горящите сърца.”

Исус каза на хладката лаодикийска църква: “Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него...” Святият Дух търси място за свой дом. Той стои на входните врати на нашите църковни сгради и търси някой като Давид, който е подготвил място за Негово обиталище, където поклонниците са готови да отворят вратите на небето с издигнатите си ръце, за да може Неговата слава да слезе и да остане помежду тях.

Бог търси човек, църква, град, които ще чуят внимателното Му почукване и ще отворят вратата си за Него. И в Стария и в Новия Завет Господ чука, за да влезе и да общува с чедата Си. Виждаме Го пророчески да чука на вратата на Своя собствен дом в Песен на песните и да търси вниманието на Неговата възлюбена, Църквата.

Защо вратата на собствения Му дом е заключена? Това е така, защото е дал ключа. Той каза на апостол Петър: “Ще ти дам ключа; и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.” Господ ни даде ключа за Неговото явление, когато ни даде способността да отваряме небесните прозорци и да затваряме портите на ада. Резето е от нашата страна! Прозорците обаче не са ли затворени от боята на човешките традиции? Любимият на душите ни непрестанно чука на вратите на Своя дом, но ние откликваме също като невястата на Соломон:

“Но аз си рекох: Съблякох дрехата си – как да я облека? Умих нозете си – как да ги окалям?”

На Божията годеница, любима и невяста й е станало твърде комфортно. Тя отказва да отвори вратата, защото не й е удобно. Цената на близостта й се струва твърде висока. Неудобството от всичко това поражда апатия, която ни подтиква да се движим твърде бавно и внимателно, когато нашият Любим почука на вратата на нашето сърце. Чукането спира и отегчени, най-накрая ставаме като мързеливата невяста на Соломон. Когато накрая стигнем до вратата, за да я отключим, усещаме единствено изчезващото благоухание от мястото, на което Той е бил.

“Отворих на възлюбения си; но възлюбеният ми беше се оттеглил, отишъл бе. Извиках: Душата ми отслабваше когато ми говореше! Потърсих го, но не го намерих; повиках го, но не ми отговори.”

Това е тъжното състояние на презадоволената църква днес. Може да открием, че сме бездетни като Михала, съпругата на Давид. Както предположихме по-рано, възможно ли е Давид никога повече да не е имал близост с нея? Отвращението, което тя изпита към него, заключи вратата на близостта, радостта, плодовитостта. Нежеланието на Църквата да плати привидно високата цена на близостта е коренът, който води до нашето безплодие.

Невястата на Христос е свикнала да живее в дома на Царя в Негово отсъствие. Ако се върне към копнежа и глада на първата си любов, никога повече няма да желае да остане сама. Вместо това, съвременната Църква едва успява да отвърне на почукването на Господаря с думите: “Не, не сега. Не виждаш ли, че сега ми е твърде удобно, за да ставам? Не можеш ли да почакаш? Имам главоболие. Вече съм си събула обувките и съм си вдигнала краката. Трябва ли точно сега да Ти отварям вратата?”
Когато чукането спре
Най-тревожното време не е когато Бог дойде и почука на твоята врата, а когато чукането спре. Реалността се връща с шок, когато осъзнаем, че нашият Възлюбен е спрял да чука. Когато божественото чукане престане, в миг забравяме важността на нашето удобство и мързелив начин на живот.

“Аз станах да отворя на възлюбения си; и от ръцете ми капеше смирна, и от пръстите ми течна смирна (със сладък аромат), (която той бе оставил) върху дръжките на ключалката. Отворих на възлюбения си; но възлюбеният ми беше се оттеглил и отдалечил, отишъл си бе.”

Един от английските преводи на Библията (AMP) ни казва, че когато възлюбената на царя годеница слага пръстите си на дръжката на ключалката, от тях започва да капе смирна, оставена от царя. Остава й единствено аромата от мястото, на което той е бил...

Опасявам се, че ако не отворим вратата, когато нашият Възлюбен почука, когато Гълъбът на Святия Дух слезе; ако не отворим небесните прозорци чрез поклонението ни на покаяние; ако не сме готови да създадем място Божията слава да влезе в нашия свят, в някой момент ще ни остане единствено благоуханието от мястото, на което Той е бил. Някои са доволни от това – те са удовлетворени само да усетят аромата или да почувстват тръпката на мястото, на което Той е бил, но аз вече не се интересувам от минали посещения. А ти? Преживявания от други посещения от страниците на историята повече не могат да ме задоволят. Изморих се да чета за съживление – искам да се срещна със “Съживителя”.

Това ми напомня за скърбящ съпруг или съпруга, който прегръща възглавницата и вдъхва аромата на изгубения брачен партньор. Дори когато някой загуби съпруг или съпруга от старост, скръбта утихва с времето. Църквата е запомнила минали посещения, сякаш нейният Годеник е починал и не може да става въпрос за никакви бъдещи срещи (с изключение на тази в небето). Съжалявам, но не желая да живея с празни спомени за това, което е било в миналото! Ожидам Го днес! Копнея да видя Исус в цялата Му сила, жизненост, красота и слава. Покажи ми лицето Си, Господи!

Бог наистина ли ще спре да чука? (Случвало се е преди)

Време е да излезем от уюта на самодоволство и да отговорим на тихото почукване на вратата. Ти и аз чуваме това почукване точно сега. Това което най-много ме притеснява е, че чукането може да спре всеки момент. Не си мисли, че тук предлагам някаква нова доктрина или странно тълкуване на Писанията. Това се е случвало преди!

По време на “триумфалното влизане” на Христос в Йерусалим, хората хвърляха дрехите си и палмови клонки по улицата, за да покрият пътя пред Исус, Който яздеше на осле. Учениците хвалеха Бога с нов ентусиазъм и вълнение като казваха: “Благословен Царят, Който иде в Господното име; мир на небето, и слава във висините!” Това действително разгневи религиозните фарисеи в множеството, защото те отхвърляха идеята, че Исус може да бъде Месия.

Когато фарисеите поискаха Исус да накара учениците Си да млъкнат, Той им каза, че дори камъните ще извикат, ако каже на последователите Си да замълчат. Думите, които изрече, когато гледаше към Йерусалим, описват какво става, когато Той спре да чука:

“И като се приближи и видя града, плака за него и каза: Да беше знаел ти, да! ти, поне в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти. Защото ще дойдат върху тебе дни, когато твоите неприятели ще издигнат окопи около тебе, ще те обсадят, ще те отеснят отвред, и ще те разорят и ще избият жителите ти в тебе и няма да оставят в тебе камък на камък; защото ти не позна времето, когато беше посетен.”

Почуках, а ти не отговори!

Посетих те, а ти не Ме прие.

Евангелието от Лука казва, че Исус погледна към Йерусалим и плака. Вярвам, че Той плака, изпълнен с чувствата и скръбта на отхвърлен от любимата Си, като каза: “Колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошка прибира пилците си под крилете си, но не искахте!” Не казвам, че спасението ни е застрашено; казвам, че лесно можем да пропуснем момента на нашето посещение на присъствието shekinah на Бога. Можем да пропуснем възможността да дадем на Бога това, за което Той най-много копнее – нашето интимно поклонение и общение.

Добре би било, ако всички ние имаме духа на Вартимей. Това е слепият човек, който пренебрегна неодобрението на тълпата и извика към Исус за милост. Вартимей не можеше сам да види Исус. Той беше сляп и трябваше със сляпа вяра да повярва в свидетелството на друг човек, който му бе казал: “Исус е близо”. Трябва да изповядаме: “Аз не виждам колко близо е Той, но ако някой наоколо ми каже, че е близо, тогава няма да допусна да ме отмине.”

Понякога ежедневните грижи и житейската умора могат да ни заслепят или да притъпят нашите сетива така, че да не можем да усетим Божията близост. Когато не можеш да видиш, чувстваш или усещаш Божието присъствие, тогава е време да намериш някой близък, на когото имаш доверие и който може да усети Неговото присъствие. Когато този свидетел ти каже: “Той е близо. Той е тук”, приеми думите му. Направи нещо! Започни да издигаш ръце и да викаш към Него с вяра.

Понякога единственото нещо, което трябва да знаеш е, че Той е близо. Виковете на гладната ти душа ще Го привлекат по-близо. Нима Божието Слово не ни казва: “Жертви на Бога са дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш”? Бог не може да обърне гръб на съкрушения. Сълзите пробуждат Божието състрадание.

Какво се случва, когато знаеш, че Той е близо и не предприемеш нищо? Вартимей бе просто един сляп просяк, който стоеше отстрани на пътя, извън Ерихон, но докосна Божието сърце със своя вик за помощ, докато жителите на Ерихон очевидно пропуснаха времето, когато бяха посетени. Исус излизаше от града, когато се срещна със слепия Вартимей. Вече бе прекосил целия град и никой не бе извикал към Него.

Това поражда въпросът: “Когато Той дойде, ще остане ли?” Жителите на Ерихон пропуснаха своя момент! За разлика от селцето в Йоан 4 глава, където Исус остана още няколко дена, посещението в Ерихон бе краткотрайно. Един слепец “видя” повече от целия град и забави Исус достатъчно, за да стане чудо!

Когато Исус мина през портата, слепецът от страни на пътя се обърна към стоящ на близо човек и го попита:

- Това Той ли е? Само ми кажи, това Той ли е?

- Да, да Вартимей; това е Той.

- Тогава не пречи на пътя ми.

Приятелю, послушай ме. Не можеш да запазиш самолюбието си, когато търсиш Неговата божественост. Не можеш да си спестиш неудобството, когато търсиш лицето Му. В даден момент ще трябва да изгубиш “духовните” си обноски. Ще трябва да оставиш петдесятните си, баптистки или презвитериански привички. Ще трябва да забравиш какво да правиш, кога, къде и как. Ще трябва да смалиш всичко до основното: “Това Той ли е? Мисля, че Той е в сградата! Мисля, че е близо.” Не зная как се чувстваш, но аз не съм съгласен Той да мине толкова близо покрай мен и да ме отмине. “Исусе, Сине Давидов, смили се над мене!”

Исус ще ни подмине ли? Сигурно. Той щеше да подмине учениците, когато те гребяха в една лодка в Галилейското езеро в мрака на нощта, но те извикаха към Него. Той щеше да подмине и слепецът, но Вартимей извика и продължи да Го зове, докато Исус не се обърна, за да го види. Исус щеше да подмине и жената с неизлечимото кръвотечение, но тя протегна ръка и докосна края на робата Му с вяра. Исус беше в Йерусалим много пъти по време на краткия Си живот на земята, но религиозните водачи на този древен град пропуснаха момента и часа, когато бяха посетени.

Един от ключовете да превърнем посещението на Духа в обитаване е да Го признаем. Откога не си Го “виждал”? Ще Го познаеш ли, ако дойде на осле, вместо на жребец? Ще приемеш ли Неговото посещение в смирение, така както приемаш посещението Му в сила?

Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че някой чука на Църковната врата точно в този момент? Той буквално чука на вратата на собствения Си дом, тъй като ни е дал ключа. Не искам да виждам, как Църквата пропуска своя момент или час на посещение. Искам да ходим с Него и да общуваме с Него. Вероятно усещаш, как нещо докосва сърцето ти и искаш да извикаш: “Господи, не ме подминавай! Исусе, смили се!”

Отче, моля се точно сега духът на Вартимей да завладее Твоя народ. Нека да съблечем одеждите на гордост и да издигнем гласовете си в поклонение: “Исусе, Сине Давидов!” Издигаме глас в покаяние: “Смили се над нас.” Ние се покланяме, покайваме се и викаме: “Не ни подминавай!”

Време е да оставим на страна предразсъдаците си и всичко, което определя какво трябва да се случи и кога. Бог винаги е предпочитал духовния глад пред религиозния ритуал. Ще пропуснеш ли твоя момент? Ако чувстваш, че се приближава, не пропускай да се доближи и да те отмине, дори докато четеш тази книга. Помни, че Бог търси място, където да изяви Себе си. Той чука на твоята врата. Почти Го чувам да ни казва: “Знаете какво става, когато посетя една църква. Още не сте видели какво става, когато посетя един град. Отворете вратата и Ме пуснете!”

Ако по време на едно църковно богослужение има бебе, мислите ли, че когато огладнее, то ще бъде впечатлено или притеснено от факта, че Томи Тени стои отпред и проповядва? Вярвате ли, че това малко бебе ще се замисли: “О-о. Пасторът е там отпред. По-добре да си мълча”? Ако бебето огладнее, то ще заплаче. Мислите ли, че това бебе ще се притеснява кой го гледа, кой го слуша или какво правят издокараните лелки и чичковци? Не! То ще покаже глада си, по най-убедителния начин. Не мислите ли, че именно това стана в Евангелието на Матей?

“И някои слепи и куци дойдоха при Него в храма; и Той ги изцели. А главните свещеници и книжници, като видяха чудесните дела, които стори и децата, които викаха в храма, казвайки: Осана на Давидовия Син! възнегодуваха и рекоха Му: Чуваш ли какво казват тия? А Исус им каза: Чувам. Не сте ли никога чели тая дума: “Из устата на младенците и сучещите приготвил си хвала?”

Гръцката дума преведена “викаха” в този пасаж не се отнася до учтив тих вик на радост или тих плач. Буквално означава ”викам силно, възклицавам, умолявам.” Според мен, голяма част от нас са твърде притеснени за одобрението на хората, за да се стремят към Божието присъствие. Трябва да станем като изгладнели деца, които плачат за помощ.

Време е да кажем: “Отказвам да се доближавам толкова близо и да се връщам назад. Повече не желая да спирам на лъжливи финали. Не мога да живея нито ден повече с изчезващото благоухание на “вчерашното присъствие” на Бога. Може и да не успея, но ще опитам. Може и да не привлека вниманието Му, но поне ще съм опитал.”

Бих желал всички ние да забравим своето човешко достойнство и да си припомним Неговата божественост, като се помолим: “Боже, аз желая среща с Теб, която да няма край.” Ако някой някога наистина отвори небесните прозорци, всички ще бъдат благословени от благоуханието на Неговото присъствие!

Вартимей издигна собствен олтар от праха по пътя. Никой не каза на жената с кръвотечението: “Ако докоснеш края на робата Му...” Не, в своето отчаяние тя си даде обещание и Бог го почете.

“Няма да позволя да дойдеш толкова близо до мен и да ме подминеш. Повече от всичко нуждая се от Теб! Смили се над мен!”

 

Глава 3

Да отворим небето и да затворим портите на ада

Божието водителство към мен дойде без предупреждение, докато проповядвах на съботното богослужение в една църква в Тексас. За миг просто ”знаех”, че в неделя вечер трябва да отида в друг град, в друг щат. Проблемът бе, че същата вечер трябваше да проповядвам на това място в Тексас. Никога до този момент не бях отменял уговорка, но по някакъв начин трябваше да изпълня това, което Бог искаше от мен.

Когато казах на пастора на църквата, в която бях, че няма да мога да остана за вечерното неделно богослужение, защото е изникнало нещо друго, той се отнесе много благосклонно. След сутрешното неделно богослужение, моите домакини ме закараха направо на летището. Беше неотложно и пропуснах обяда. Всички места за най-ранният възможен полет бяха запълнени, но не бях изненадан, когато Бог се намеси и получих място в самолета.

Когато се приземихме, наех кола, за да отида в църквата, в която бях служил преди и която имаше 3000 души. Докато шофирах, Бог потвърди думите си: “Вървиш по правилния път.”

Пристигнах на църковния паркинг един час преди началото на вечерното неделно богослужение като се надявах да се срещна с пастора по-рано, за да поговорим. Мислих си, че той ще ми помогне да разбера защо Бог ми каза да дойда без предупреждение и покана.

Докато заключвах колата се огледах на паркинга и забелязах, че вече имаше доста коли. Помислих си: “Е, сигурно има нещо.” Това се потвърди, когато влязох в сградата и забелязах разпоредителите до вратите на залата. Усмихнаха ми се, когато се приближих, но ми отговориха: “Не можем да ви пуснем.”

Независимо, че пропътувах толкова километри аз уважих разпоредителите. Затова им казах: “Разбирам, че не можете да ме пуснете вътре. Но какво става?” Те отвърнаха: “Нашият пастор тази сутрин обяви молитвено събрание от четири часа следобед и ни помоли да затворим вратите след този час. Молитвата трябва да продължи до шест часа, когато отново ще отворим вратите. Сега е едва пет и не можем да ви пуснем.”

“Разбирам”, казах аз. “Ще остана във фоайето.” Седнах близо до вратата и започнах да се моля заедно с хората вътре от мястото, на което бях. Само след броени минути разпоредителите се обърнаха към мен: “Обсъдихме и считаме, че трябва да ви пуснем вътре. Знаем, че пасторът каза да не пускаме никого, но наистина смятаме, че трябва да влезете.”

Единственото, което казах тогава бе: “Сигурно е така.” Когато разпоредителите отвориха вратата, влязох и видях около 400 души, паднали на колене пред Бога. Тихо се присъединих към тях и когато службата започна малко по-късно, седнах на едно незабележимо място някъде в страни. Когато пасторът най-накрая вдигна погледа си и ме забеляза, ми се стори изумен. Големи сълзи се стичаха по неговото лице, вратовръзката му бе изкривена на една страна. (Облеклото и поведението му обикновено са безупречни.)

Когато службата започна, пасторът и хвалебната група сякаш бяха затруднени, тъй като Божието присъствие в залата бе много силно. На това събрание бе поканен да послужи известен в цялата страна говорител и когато пасторът стана, за да го представи, каза: “Имаме високоуважаван гост, който ще ни говори, но виждам тук и моя приятел Томи Тени.” След това продължи: “Тази седмица имах сън. Сънувах, че Томи Тени ще дойде при нас без да се обади и без да е поканен. Сега той е тук. Не зная какво ще направи Бог, но искам Томи да дойде и да сподели нещо с нас.”

Имаше голяма вероятност Бог да обърка плануваната програма

Аз също не знаех какво ще направи Бог, но осъзнавах, че има голяма вероятност да обърка плануваната програма. Докато се разминавахме по стълбите на платформата, се спрях колкото да кажа на пастора: “Не зная какво ще стане, когато се кача горе.“ Той ме погледна сериозно за миг, без да каже: “Здравей, как си?” или “Радвам се да те видя.” Духовният климат бе твърде сериозен за това. Единственото нещо, което ми каза на тези стълби бе: “Не ме е грижа.” Знаех, че е искрен, защото наистина търсеше Бога.

Исках да говоря на събранието само 10 минути, но 15 секунди след като стъпих на платформата, небесните прозорци се отвориха над това място. Божието присъствие бе изключително силно, но това нямаше нищо общо с мен. Сякаш Бог ме бе поканил да се срещна с Него на това място и по това време. Аз бях щастлив, че се появих там за срещата. В този момент, ние бяхме в “дома съграден от покорство.” Пасторът бе покорен да призове църквата към молитва. Гост говорителят бе там и бе готов; аз бях покорен да отида. По някакъв начин, Бог ни бе призовал и завел на правилното място тази вечер.

В рамките на десет минути хората буквално започнаха да тичат към олтара. Когато Бог наистина се появи, няма значение каква е твоята титла или откога Го познаваш; внезапно осъзнаваш нуждата си да се покриеш с покаяние. Това е така поради величието на приближаващата Божия слава. Бог бе отворил небесата и лъчите на Неговата слава достигнаха това място.

Първият, който достигна олтара, бе известният в цялата страна говорител. След него дойде местния пастор. Наблюдавах как хората падаха на пода, докато тичаха напред и плачеха пред Бога. Отново използвам думите на Дънкан Кемпбъл, когато описва съживлението на Хибридите: “Бог слезе долу.” Той отвори небесните прозорци и слезе помежду нас.

Всеки път, когато това се е случвало, според моя опит и в Църковната история, “Бог слиза долу” в резултат на покаяние, в атмосферата на поклонение. Човешките програми никога не могат да направят това! Истинското съживление идва когато Съживителят дойде!

Реалното съживление е по-скоро като потоп, отколкото като река. То е свръхестествена експлозия на Божието присъствие на земята. Писанията ни казват, че “земята ще бъде пълна със знанието за славата Господна, както водите покриват морето!” Как водата покрива морското дъно? Потопът в дните на Ной бе потоп на осъждение, но той може да ни подскаже как знанието за Господната слава ще покрие земята. Библията ни казва в книгата Битие, че точно преди потопа “в същия ден всичките извори на голямата бездна се разпукаха и небесните отвори се разкриха.” В NIV (един от съвременните английски преводи на Библията – Бел. пр.) се казва: “всички извори на голямата бездна се пропукаха и небесните шлюзове се отвориха.”

Един начин, по който може да се освободи потоп на земята, е като се освободят порои едновременно от две посоки – изсипване на дъжд и преливаща река. В сферата на молитва и съживление, начинът за отваряне на небесните прозорци е да се счупят съдовете и да се освободят порои на покаяние и поклонение сред Божиите хора на земята. Трябва действително да бъдем съкрушени, ако желаем да имаме пробив и да видим небесните прозорци отворени. Съкрушеността на земята отваря небесата!

Какво е отворено небе?

Какво имам предвид, когато говоря за “отворено небе”? “Отвореното небе” е място за пряк достъп до Бога. От написаното от апостол Павел знаем, че има три “небеса”. Той казва на църквата в Коринт, че веднъж е бил “занесен до третото небе”. Ако има трето небе, логично е да има второ и първо небе. Третото небе може да бъде обиталище единствено на Бога и Неговите свети ангели. Това е царството, “резиденцията” на Бога. Неговото управление от третото небе влияе на другите небеса под него.

Тъй като Библията описва Сатана като “княза на въздушната власт”, второто небе е подвластно на демоните. Първото небе е естественото “небе” над нашите глави и е общото владение на човека или всичко, което е в неговия обсег. Глава 10 на книгата Даниил ни дава ясна представа за динамичния конфликт между трите небеса. Когато Даниил се молеше на Бога от първото небе, започна конфликт на второто небе между архангел Михаил и падналия ангел-владетел, наречен княза на Персия. Божият отговор на молитвата на Даниил дойде, въпреки всички усилия на царството на мрака да го спре или забави. Помнете, че закъснението не е отказ. Постоянството играе голяма роля в отваряне на небесата. Какво би станало, ако Даниил бе спрял да се моли след 18 или след 20 дена? Не трябва да позволявате на “медното небе” да ви възпира!

Когато използвам термина “медно небе”, не искам да кажа, че Бог не може да чуе нашите молитви. Той чу молитвата на Даниил и веднага изпрати ангел със Своя отговор. Проблемът бе, че този ангел трябваше да мине през второто небе, където Сатана изпрати своите паднали ангели да попречат на предаването на отговора. Врагът ще се опита да попречи на молитвата ти да достигне до Бога и ще се опита да спре предаването на Божия отговор до теб, тъй като второто небе е негово владение – за сега.

Апостол Павел описва Сатана като “княза на въздушната власт” в Ефесяни 2:2. Врагът няма пълно господство над второто небе; властта му е ограничена. Той е само едно създание и паднал ангелски принц. Не може да се сравнява с Вечния Бог и възкръсналия Цар. Единствено принцът разполага с властта, която му е дадена от Царя. Нашият Бог е Всесилен; Сатана, падналият принц, притежава единствено властта, която му е разрешена от Царя. Ще дойде ден, когато тази власт ще му бъде отнета. Исус вече взе от Сатана ключовете на ада и смъртта. Сатана дори не разполага с ключовете за своя собствен “дом”! “Домът” обаче все още е Негов. На този велик ден Бог ще дойде, за да предприеме още една крачка и да Си “възвърне дома”.

Искаш ли да видиш отворени небесните прозорци? Освен библейските герои и техните преживявания, героични личности и техните опитности от Църковната история също са ни оставили ключ за разбиране на отвореното небе. Джон Бънян е един от тях. Неговата класическа алегория “Пътешественикът” е сред най-известните християнски книги, които някога са били написани, но самият той не я е считал за най-добрата си творба. Изборът му пада върху малка книга, озаглавена “Приемливата жертва”, която той написва по-късно в своя живот. Това е книга за съкрушеността, основана върху помазано тълкувание на Псалм 51. Бънян умира, докато книгата се отпечатва, но той я определя като “кулминация на житейския ми труд”. В Псалм 51 Давид обявява: “Жертви на Бога са дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш.” Това е скъпият ключ, който отключва богатствата на Божието присъствие! Това е благоуханието, което Бог не може да пренебрегне. Той ще откликне. Медните небеса ще бъдат отворени!

Християните по целия свят казват: “Искаме съживление; искаме повече от Бога.” За съжаление, не сме се поучили от грешките на Давид. Често се опитваме да направим същото нещо, което той направи първия път, когато се опита да пренесе Божието присъствие в Йерусалим. Натоварваме Божиите неща на нова кола, направена от човеци и си мислим, че Бог ще бъде доволен. После сме шокирани, когато открием Неговото недоволство! Той няма да допусне волове да теглят колата, която носи Неговата слава! Ние очакваме някой друг или нещо друго да се “изпоти” през трудната част на съживлението. Искаме само да пеем и да танцуваме в шествието. Тези недогледани, акцентуващи върху човека празненства на съживление преминават също толкова гладко, колкото и първото “тържество в чест на ковчега” на Давид – т.е. докато не се улови в Божията клопка при Нахоновия харман.

Тези “легнали полицаи” по пътя към съживлението могат да бъдат поставени от Бога, Който иска да ни каже:

“Стига вече! Ще ви позволя да Ме пренасяте небрежно и на кола до определено време. Ще ви позволя да Ме пренасяте без пот само до определен момент. Ако обаче действително желаете да Ме преместите от “небето на земята”, ще трябва да се “поизпотите”. Не се опитвайте да пренесете Моята слава на вашите неустойчиви, създадени от човеци програми, методи и планове. Можете да задържите вашата кола или Моята слава, но не и двете!”

Давид се оттегли и започна да разсъждава, след като Оза бе поразен при Нахоновия харман. Оза умря, след като се опита да стабилизира това, което Бог бе разтърсил. Днес ние продължаваме упорито да се опитваме да изравним неравностите и да смекчим Божиите заповеди. Безуспешно се опитваме да създадем благоприятна среда, като поставяме човешкото удобство над Божието. Често изразявам същата мисъл с думите: “Благоприятната за хората среда е спокойствие, но благоприятната за Духа среда е огън!”

Давид откри, че Бог бе казал на Мойсей ковчегът да се пренася единствено на раменете на осветени левити. Бог се бе изморил от човешките опити и за това бе разтърсил колата, за да предупреди Давид и народа Си. Бог не искаше никой да задържа това, което Той разклаща.

Защо Давид сложи ковчега на завета на кола? За човешкия ум е логично да се натовари една тежка кутия на кола, за да се пренесе на голямо разстояние. Освен това и филистимците го бяха пренесли така. Ковчегът на завета беше кутия, направена от ситимово дърво и обкована отвътре и отвън със злато. На дължина беше два лакътя и половина, на ширина – един лакът и половина, на височина – един лакът и половина. Капакът на ковчега беше от злато и на него имаше два херувима от масивно злато. Пренасяха го на две върлини, обковани с чисто злато, минаващи през златни колелца, прикрепени от двете му страни. Златото е плътен и тежък метал. Можете ли да си представите колко е тежал ковчегът? Не е чудно, че хората са се опитали да го пренесат на кола! Но Давид научи по трудния начин, че Бог не мисли като хората. Неговите пътища – пътищата към свято съживление – са по-високи и “по-изморителни”.

Истинските мъже трябва да се изпотят

Когато Давид направи втори опит да пренесе ковчега на завета в Йерусалим, той внимателно последва Божиите напътствия. Бог не желаеше дървена кола или волове да носят Неговото присъствие – Той искаше истински мъже. На всеки шест крачки, те трябваше да жертват по един вол, сякаш да покажат на Бога и на хората: “Няма повече волове.” Волът е символ на сила, мощ и богатство. Бог няма да бъде манипулиран с нашето земно богатство или физическа сила. Човешката слабост ще носи ковчега на Божието присъствие. Левитите трябваше да носят тежкия ковчег на завета на раменете си на разстояние около 16 километра. Тези мъже със сигурност са се изпотили!

Този процес на пренасяне на Божията слава в Йерусалим е символичен преобраз за това, как да пренесем изявената слава на Бога в Църквата. (Изключително важно е да помним разграничението между Божията слава shekinah и Неговата вездесъщност, която винаги е сред нас.)

Според различните богослови, домът на Овид е бил на разстояние между 12 и 24 км от Йерусалим. Като приемем средно разстояние от 16 км, можем да си представим по-ясно този процес на жертване и придвижване до Ерусалим. Левитите са жертвали вол и угоено теле, придвижвали са се шест стъпки и отново са принасяли жертва. Библейските учени не са единни по този въпрос, но ако Давид и неговата процесия са спирали на всеки шест крачки за жертвоприношение, тогава доста са се потрудили по пътя към съживлението.

Тези левити не са вдигнали тежката кутия на раменете си и не са изминали 16 км, сякаш са на неделна разходка в парка. Не са преминали през портите на Йерусалим свежи и в изрядно “църковно” облекло с викове: “Ей, виж! Ние си имаме съживление!”

Когато търсиш Божията слава, нещата стават по-тежки, не по-леки

Този ден Давид и неговата процесия от левити, свещеници и поклонници плати скъпа цена, за да въведе Божието присъствие в техния град. Не е чудно, че когато групата най-накрая пристигна при портите на Йерусалим, Давид започна да танцува! Защо? Те бяха благодарни, че са оцелели през това пътуване! Мисля, че всеки човек от процесията е викал: “Успяхме!” Както и да разглеждате това събитие, имало е много кръв от жертви и дим от олтари.

Вярвам, че ще бъде така и за нас днес. Приятелю, чуй ме: Когато се придвижиш от нивото на помазание към това да призоваваш Божията слава да слезе, нещата няма да станат по-лесни. Ще станат по-трудни.

Повечето хора възприемат метода на “новата кола”, защото представлява лесен начин на поклонение, който не изисква потене. Бог предупреди Адам и Ева в началото на техния живот извън портите на рая: “Ще живееш от потта на челото си.”

“Потта” има особено значение за Бога. Тя е средство, чрез което се придава стойност на земята. Казано на съвременен език, ако искате да прехвърлите пари от сметката на вашия началник в задния си джоб, ще трябва да се поизпотите или потрудите по някакъв начин. По същия начин земеделците трябва да се потят, ако искат да прехвърлят нещо от почвата в задния си джоб, за да нахранят семействата си.

Възможно е да се “потиш” над отчет в офис с климатик. Или да си облян от истинска пот, докато забиваш пирони на някакъв строеж. Давид разбра това и отказа да принесе на Бога неща, които не са му стрували нищо! Той похарчи пари, които бе спечелил, докато се е потил над проблемите на царството, за да купи земя и животни за жертвоприношенията. Също така принесе ”потно” поклонение в танца.

Когато плътта на нашето човешко естество стане мързелива, се опитваме да внесем отвън или да пренесем Божиите неща, като използваме методи, които не изискват потене, за да можем просто да вървим до тях и само да се вълнуваме, че “пренасяме славата”. Истината е, че не искаме да се поизпотим.

Сам Исус ни научи да правим точно обратното. Той дойде на земята като слуга, който се отказа от репутацията Си. Ако не вярваш, че потта е ценна, представи си как Исус се е потил в Гетсиманската градина. Исус зае позиция на пълно жертвено покорство пред волята на Неговия Отец, когато се “потеше” в молитва в Гетсиманската градина. Ще се случват неща, когато изпотиш своята плът в глад за Отца. Вечна стойност се предава от тук (твоето сърце) към там (Божието сърце).

Загрижен съм, че повечето християни не искат да платят каквато и да било цена за Божието присъствие. Очакваме то да ни бъде сервирано на сребърен поднос. Ние сме като зрители, които наблюдават платени изпълнители, или волове, които се опитват да довлекат Божието присъствие в църквата. Време е да се откажем от службите, на които сме наблюдатели. Нека станем участници!

Понякога правим нещо още по-лошо. Играем ролята на Михала, дъщерята на Саул. Зяпаме от прозорците на нашите религиозни палати като царски наблюдатели, осмиваме онези, които се калят и потят в жертвените си усилия към Божията слава. Безплодието винаги е последствие от липсата на близост с Бога!

Може би си мислите, че говоря за спасение чрез дела? Изключено! Говоря за искрен копнеж по Бога, основната тема, която доминира в Библията – от Битие до Откровение. Говоря за това да се върнем към първата си любов, към първата си страст! (Думата страст е станала лоша дума в много от нашите интелектуално ориентирани църкви.) След като бъдем спасени и станем Негов народ по благодат, трябва първо да търсим Него, да следваме Неговите заповеди и да живеем живота си за Него, не за себе си. Тук именно идва потта на покорство и поклонението на покаяние.

По дрехите на истинските поклонници има петна от кръвни жертви

Триумфиращите поклонници, които влязоха през портите на Йерусалим и носеха ковчега на Божията слава, имаха белези от борбата им да получат “синия пламък” на Неговото присъствие. Хората, които се трудят да възстановят Божието присъствие и благоволение, се открояват лесно от безплодните поклонници, които остават сред удобствата на града и очакват да видят какво ще се случи. По дрехите на истинските поклонници има петна от кръвни жертви. Калта и потта по свещеническите им одежди са видимото доказателство за трудното им пътуване и донасянето на Божието присъствие от хармана на подготовка в техния град.

Това означава ли, че като новозаветни вярващи трябва да скачаме, подскачаме и прескачаме, да се изпотим буквално, за да може Божието присъствие да слезе в събранията ни? Не! На Бога, Който е Дух, трябва да се покланяме в Дух и истина. Саможертвата на Исус Христос на кръста завинаги сложи край на жертването на животни, но Бог никога не се е отказвал от жертвата на поклонение.

Както отбелязахме по-рано, Давид каза, че жертва угодна на Бога е “сърце съкрушено и разкаяно”. Всеки път, когато пееш химни и живееш добродетелен живот, Му принасяш жертва. Както вече казах, друг начин, по който можеш да “прехвърлиш потта” в Царството е чрез даване. Когато “се потиш” или работиш, за да спечелиш пари в естествения свят, прехвърляш част от себе си на Бога, като даваш според свободната си воля принос за Царството. Тогава прехвърляш стойност.

Вярвам, че отново трябва да се поучим от откритията на Давид за стойността на жертването. Помнете, че той каза: “Защото не ща да принеса на Господа моя Бог всеизгаряния, за които не съм похарчил.” Той знаеше, че единственият начин да възстанови Божието присъствие и благоволение за своя народ, е като се изпоти в жертвено поклонение на покаяние. Ако искаме Божията слава да влезе през портите на града, някой трябва да я носи!

Всеки, който днес се стреми към съживление, би ви казал: “Съживлението изисква упорита работа.” Попитайте разпоредителите, членовете на молитвените групи и пасторите, които трябва да се справят с множества гладни хора ден след ден, седмица след седмица в препълнените църковни сгради за поклонение. Или попитайте ходатаите, които се молят и надничат през пукнатините на “медното небе”. Един човек не може сам да носи ковчега на Божията слава по целия път в това поколение. Другите също така трябва да подложат осветените си рамене под товара по време на пътуването до Йерусалим и да кажат: “Ето ме, нека да помогна.”

Бог не е задължен да храни “обикновени гризачи”

Начинът, по който можеш да отвориш небесата над теб, е като се стремиш към ново откровение за това къде е Бог. Използваме все с по-малко от Божието най-добро през по-голямата част от живота, защото сме се специализирали само да търсим къде е бил Бог. Трябва да се стремим към това ново откровение, защото Бог не храни “обикновените гризачи”. Когато Той се открива на теб или на мен, това откровение никога няма да отнеме от старите истини; а само ще прибавя към тях.

Нека да илюстрирам разликата между това да се съсредоточим върху минали истини и търсенето на ново откровение. Ако си умел ловец на тигри в Индия, вероятно би могъл да ми кажеш много за твоята жертва, като единствено изследваш следите й. Вероятно ще можеш да ми кажеш размерите на тигъра, пола, приблизителната възраст и преди колко време е оставил тези следи. Дори е възможно да се развълнуваш, когато видиш тези следи, поради значението, което те имат за теб. Има обаче огромна разлика между това да изследваш следите, оставени от тигъра, и да го погледнеш в очите.

През по-голямата част от времето християните така са погълнати от истините за това къде е бил Бог, че пропускат да забележат, че Той ги посещава точно в този момент. Както споменавам в книгата си The God Chasers, фарисеите в дните на Исус бяха вътре в храма и се молеха Месията да дойде, но останаха напълно слепи за факта, че Той бе навън и минаваше покрай тях при триумфалното Си влизане в Йерусалим! Те пропуснаха посещението Му, защото така се бяха вкопчили в пророческите “отпечатъци от лапи в миналото”, че не разпознаха момента на посещението на Месия пред очите им.

Всички ние трябва да четем и да изучаваме ежедневно Божието Слово, но не трябва да се прекланяме пред минали откровения и да изключваме всички нови. Мартин Лутер имаше прекрасно откровение за Божията благодат и сподели ”този отпечатък от Бога” със света. След като истината за “спасение чрез вяра” бе развита в доктрина, хората се почувстваха задължени да построят гробница около тази истина, сякаш тя съдържаше всичко, което някога е било или ще бъде.

Вярвам, че Бог непрестанно ни дава нови прозрения за Своята личност. И това е така, защото нашият непроменим Бог непрестанно се движи и работи сред вечно променящи се хора. Неправилно е, когато хората започнат да казват: “Нашата следа сочи към единствената пътека в гората” или “Нашето откровение е последното откровение.”

Винаги помни, че истините за Бога са предназначени да те водят към Бога на истината, до Неговата личност. Бог иска да следваш тези следи на истина, докато не достигнеш до откровение за това кой е Той. Тридесет секунди съзерцание на Исусовата слава през отворените небеса промениха гонителя Савел в мъченика за благовестието Павел. Такава е силата на отвореното небе!

Той започна като фарисей, но Бог го срещна, за да го промени! Савел следваше вярно старите прашни следи на закона, които бяха прераснали в легализъм. Законничеството накара Савел да гони християните. Той мислеше, че постъпва правилно, докато сам не видя възкръсналия Христос. След това каза: “Бях разбрал всичко погрешно!”

Чудя се колко хора също като Савел/Павел просто чакат Църквата да “отвори небесата”, за да могат и те да преживеят една променяща живота среща с Божията слава?

Искам честно да ви кажа, че ако някога преживеете истинско посещение на Божие присъствие във вашата църква, най-вероятно това ще обърка “вашето” богословие, ще унищожи структурата и ще промени всичко, което сте правили! Защо? Защото ще сте опитали Неговата слава, вместо да изследвате къде е била тя. Това е моята цел! Аз преследвам Божията слава и искам да видя небесните прозорци отворени.

Правене на дим

В Библията, когато небесата се отворят и Божията слава се яви, често се появява облак. Когато Бог посещава човечеството, Той изпраща Своя облак за наша защита. Облакът ни предпазва от блясъка на Неговото величие; за да не видим лицето Му и да умрем. Ние сме близо до Него, но сме покрити. Когато ти избереш да посетиш Бога, трябва да си направиш собствен облак. Вземи под внимание Старозаветното указание в Левит 16 за всеки свещеник, който е бил избиран да влезе в Божието присъствие “отвътре завесата”:

“След това да вземе кадилница пълна с разгорени въглища от олтара, който е пред Господа, и две пълни шепи с благоуханен тамян счукан дребно, и да го внесе отвътре завесата; и да тури тамяна на огъня пред Господа, за да покрие дима от тамяна умилостивилището, което е върху плочите на свидетелството, за да не умре.”

Кадилницата е малък съд, направен обикновено от мед или злато, който често се окачва на верига. Предназначена е за дим, когато в нея се постави тамян, който гори заедно с разгорените въглени. Молитвата, поръсена върху въглените, прави дим. Преди първосвещеникът да влезе зад завесата, е поставял тамян в кадилницата и я е внасял, минавайки под завесата. Трябвало е да направи достатъчно дим, който да изпълни Светая светих и да покрие умилостивилището, преди да посмее да мине зад завесата. Наситената с дим атмосфера го е принуждавала да изпълнява задълженията си и да докосва предметите пипнешком. Не е можел да види нищо! Това е Старозаветно изпълнение на истината, изявена от пророк Авакум и по-късно в три Новозаветни цитата: ”праведният ще живее чрез вярата си” (не чрез зрението си).

Облакът от дим буквално е бил последният слой защита за свещеника и е предпазвал плътта му от Божията слава и сигурна смърт. Днес кръвта на Исус Христос ни дава достъп до Божията тронна зала, но нашето жертвено поклонение с покаяние Го привлича и Му позволява да се приближи близо до нас. По същия начин, истинското поклонение прави достатъчно “дим” и ти позволява да се приближиш близо до Него. Поклонението е ключовото условие за идването на изявеното присъствие на Бога сред нас.

Когато се покланяш, “правиш дим” като благоуханен тамян, любим аромат, за да привлечеш Неговото присъствие. Ако направиш достатъчно дим, Неговата милост ще те покрие и Бог ще може да дойде още по-близо при теб, а ти ще можеш да се приближиш при Него. “Облакът на поклонението” освобождава Неговата обгръщаща милост, така че да можеш да общуваш с Него в непосредствена близост, която не може да бъде създадена по друго време.

Припомни си Божиите милости

Помисли за живота си в Христос и отбележи спомените за Божието докосване, които изпъкват в съзнанието ти. Можеш ли да си спомниш това, за което говори проповедника, когато преживя най-близката си среща с Бога? Можеш ли да си спомниш песните на певците? Малцина могат да си припомнят тези подробности, но всички ние можем ясно да си спомним усещането за Божието присъствие по време на такива срещи.

Това е като среща с електрически ток. Ако някога ви е удрял ток, никога не можете да забравите усещането. Ако Той някога се е приближил... никога няма да го забравите! Копнея за тези моменти. Живея за тях.

Принципът е прост: Колкото повече “благоуханен дим” правиш, толкова повече се приближаваш. Отново ключът е поклонението. Ценността на поклонението не се измерва от силата и интензивността. За хвалението знаем повече, отколкото за поклонението. Благодарността ти помага да стигнеш до портите, хвалението ти помага да влезеш в дворовете, но поклонението те отвежда в Неговото присъствие. Често се задържаме в дворовете и не влизаме в тронната зала. Възможно е ниският поклон, който се изисква, когато влизаме в тронната зала и видим Царя за първи път, да е твърде смиряващ за нас. Плътта никога не е харесвала покаянието.

Божието Слово ни казва, че има пет различни, но конкретни неща, които отварят небесните прозорци.

1. 
   Даването на десятък е древен ключ към небесата, който бе използван от Авраам. Принципът за даване на Бога на “първите плодове” от нашите приходи или богатство е ясно описан в книгата на Малахия:
   

2. 
   Гонението също отваря небесата, както е явно от книгата Деяния на апостолите, когато дякон Стефан бе убит с камъни:
   

3. 
   Постоянството е ефективно средство за “открехване” на небесните порти. Илия се моли седем пъти и винаги изпращаше слугата си да провери небето, докато на седмия път слугата видя облак с размерите на човешка длан да се издига над морето. Този малък облак от Бога прерасна в толкова силна буря, че небето почерня от дъжда и вятъра. Исус каза на учениците, че ще бъде отворено на онези, които упорито искат, търсят и чукат на Божията врата.
   
4. 
   Единството ще отвори небесните прозорци. То кани Божието присъствие там, където двама или трима се съгласят “за каквото и да било нещо, което да поискат”. Исус буквално каза: “Защото, гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях.” Обратната страна на този принцип е илюстрирана от предупреждението на апостол Петър към съпрузите и съпругите да бъдат единни, така че да няма “препятствие на молитвите” им.
   
5. 
   Поклонението е петият ключ за третото небе. Псалмопевецът Давид пророкува: “Издигнете, порти, главите си, и бъдете издигнати вие, вечни врати, и ще влезе Царят на славата.” Някога виждали ли сте “глава” на врата? Очевидно Давид говори за хората, когато пише “врати” и “вечни врати”, през които Царят на славата може да дойде на земята. Това е призив за поклонение.