Глава 4 Изграждане на умилостивилище, не на съдилище

Някои са били благословени с посещение на Божието присъствие, а други не са, но всички ние копнеем за повече от Него. Приветстваме Божието посещение, но истинското ни желание е за обиталище, в което Неговото присъствие остава и живее с нас всеки ден. Какво можем да направим, за да се чувства добре дошъл по всяко време, вместо само част от времето? Знаем, че Неговата воля е постоянното Му присъствие да благославя нашите градове и народи, но как да Го накараме да остане?

Бог ми говори за това чрез един мой добър приятел, който има генетично заболяване и е много пълен. Не е висок повече от 1,65 м, но изглежда толкова широк, колкото е и висок. Казвал ми е, че когато е бил на 12 години е тежал около 150 кг. През целия си живот се е борил с килограмите си.

Спомням си моменти, когато сме сядали заедно и той е започвал да плаче. Казваше ми: “Зная, че хората ми се смеят.” Този мъж има силно помазание в своя живот и е един от истинските апостоли в Христовото тяло. Бог ми даде да разбера нещо, което той сподели с мен. Искам да го споделя с вас.

Понеже моят приятел е много тежък, това му създава социални проблеми. Той ми разказа: “Имам много близки приятели, които с радост биха искали да ги посетя. Редовно прекарваме заедно в ресторанти, но ми се иска да седнем в техните домове и да общувам с тях. Обаче не мога.” Той заплака и големи сълзи започнаха да се стичат по закръгленото му лице. Следващото нещо, което добрият ми приятел сподели, промени завинаги възгледите ми за “църквата”.

Той продължи: “Томи, когато се отбия в техните домове, стоя във фоайето с шапката и палтото през цялото време (обикновено е студено в северните райони, където живее този приятел). Никога не ги свалям, преди да огледам стаята. Случвало се е да го направя, но преди.” След това отново погледна към мен и продължи: “Решил съм. Вече съм счупил последния си стол. Отказвам да седна на стол, който според мен няма да издържи теглото ми. Повече няма да се засрамвам. Просто няма да ходя на гости, ако това ми се наложи отново. Ето защо оглеждам стаята от вратата.”

“Моите приятели ми казват искрено и сърдечно: “Влез, седни с нас, ще изпием по едно кафе” – продължи той – “а през цялото време, докато разговарям с тях оглеждам хола и кухнята им, за да проверя дали този път не са добавили нови мебели, които биха могли да издържат тежестта ми. Зная, че са нямали нещо подходящо по време на последното ми посещение.”

Нищо в твоя дом не може да издържи тежестта ми

Приятелят ми продължи с въздишка: “Тези гостувания често завършват тъжно, защото трябва да се извиня с думите – “Е, ще трябва да си тръгвам. Не мога да остана.” Истината е, че си тръгвам единствено защото в къщата им няма мебели, които могат да ме издържат.” В очите му имаше сълзи: “Просто се качвам в колата си и плача. По-късно отново се връщам при тях с надеждата, че ще намеря нещо, върху което да седна. Мисля си, че след като ме погледнат, хората биха разбрали, че не мога да седна където и да било.”

В Стария Завет еврейската дума, преведена като “слава”, е kabod. Буквално означава тежест или тежко великолепие. В определен смисъл Бог има същия проблем като моя приятел. Чудя се, колко ли пъти “тежката слава” на Бога ни е посещавала, но не е влизала? Колко често Бог стои в задната част на нашите събрания със Своята слава, скрита в “шапката и палтото”, докато внимателно оглежда залата?

Спираме да броим духовните си преживявания, защото усещаме, че в залата влиза хладен вятър, когато се отвори небесната врата. Казваме си едни на други: “О, Бог е тук! Отново ни посещава.” Нашите певци се радват, музикантите усещат мира, но всичко свършва твърде бързо, защото нямаме това, което Той търси. Повечето хора, които са преживели посещения от Бога питат: “Защо не остава? Умолявахме Го да остане. Защо не можем да задържим тези моменти?”

Отговорът е много прост: Не сме построили умилостивилище, върху което Божията слава да се настани. Няма място, на което да седне! Това, което е удобно за теб и мен, не е удобно за kabod, Божието великолепие. Доволни сме да стоим в комфортните си духовни фотьойли, но Божието място, умилостивилището, е малко по-различно. То е единственото място на земята, което може да издържи тежестта на Неговата слава и да Го убеди да дойде и да остане.

Бог търси църква, която се е научила да изгражда умилостивилище за Неговата слава. Когато открие дом, който е платил цена, за да Му изгради място, Той ще дойде и ще остане. Тогава ще видим съживление, което не прилича на предишните, на които сме били свидетели. Убеден съм, че дори нямаме дума за подобно нещо. Този вид съживление може да стане единствено, когато Бог дойде в Своята тежка слава и заеме почетното Си място в Своя дом, за да остане там.

Когато Господ ми напомни за историята на моя приятел, умът ми започна да работи усилено. Друга важна част от пъзела си бе дошла на мястото. Помислих си: Трябва да се научим да изграждаме умилостивилище. Тогава си спомних една реплика от филм, който гледах по време на един презокеански полет, която много ме впечатли. Филмът се казваше ”Полето на мечтите” и репликата, за която се сетих, беше: “Ако го построиш, Той ще дойде...” – един урок, който Давид научи.

Южната част на Съединените Щати е известна с “южняшкото гостоприемство”. Тъй като съм южняк, си мислех, че разбирам някои от основните принципи на гостоприемството. Мислех си, че е така, докато Бог не ме изпрати между китайците през тази година. (Продължавам да служа доста често в Китай и Тайван.) Бог ми каза: “Ще ти покажа нещо за почитта, която повечето хора на Запад не знаят.”

Научих, че източните народи имат способността да отдават почит, която надминава всичко, което някога съм виждал на което и да било друго място по света. На Запад практикуваме гостоприемство, но това е нещо обикновено: “О, здравей! Влез! Седни, ако желаеш.”

При китайците не е така. Те внимателно насочват цялото си внимание и енергия към своите гости. Поставят добруването им на първо място и работят неуморно, като поставят удобството, мира и щастието им над своите. Начинът, по който китайците предварително се подготвят за пристигането на гостите си, е красноречив и показва, че те високо ги ценят и уважават. Дори грижливо запазват традиционното почетно място... най-отдалечения от вратата стол.

Боже, знаем как да продължим без Теб

Често казано, считам че в нашите църкви сме изгубили способността си да почитаме Бога. Пеем песните си на хваление с ентусиазъм за известно време, но когато някои от по-радикалните вярващи в църквата се устремят към истинско поклонение, започваме да поглеждаме към часовниците си. По-добре да признаем какво има в сърцата ни: “Добре, Боже, много бихме искали да дойдеш, но ако не го направиш скоро, знаем как да продължим и без Теб. Знаеш, че има програма, която трябва да спазваме. Не можем да оставим другата църква да ни изпревари на общата вечеря.”

Мисля, че не осъзнаваме какъв е Неговият отговор: “Продължавайте. Няма проблем. Може би ще се срещнем някой друг път.” В моята Библия пише, че Исус плака за Йерусалим и за народа, когато те пропуснаха времето, в което бяха посетени. Чудя се дали Бог плаче за нас, когато наскърбим Неговия Дух, като се придържаме към своите планове, програми и вечери, вместо да продължим да Му се покланяме и почитаме, да Го убедим и накараме да остане? (Кой ще бъде отговорен за това, че нашите градове пропускат своето посещение?)

Този тъжен сценарий продължава служба след служба. Седмица след седмица, година след година изпълняваме религиозните си задължения и мислим, че сме “пристигнали”. Истината е, че машината на зазубрените религиозни обреди ще продължи да боботи, дори след като маслото на Божието помазание е свършило. Неизбежно се създават измислици, когато хората се опитат да функционират без мирото на радост, което идва единствено от Неговото присъствие. В последствие, когато човешката религиозна машина се счупи, всичко ще спре мъчително.

Когато Бог се откри на младия Давид на пасищата, в сърцето на момчето се зароди копнеж Божието присъствие да бъде близо до него ден и нощ. Същото това нещо се случва по цялата земя в нашето поколение. Бог издига милиони хора, които са завладени от копнеж за Неговото присъствие. Всички трябва да се поучим от опитността на цар Давид като човек, който копнееше за Божието присъствие. Знаем, че първият му опит да върне ковчега на завета в Йерусалим завърши с провал, но вторият бе успешен. Той успя да отвори небесата над Йерусалим след жертвен и усилен стремеж към Божията слава – shekinah. Сега е наш ред – и на градовете ни!

Някой трябва да се грижи за огъня

Давид направи две неща, за да бъде сигурен, че Божието присъствие ще остане в Йерусалим. Първо, подготви място за Божието присъствие, като построи скиния без стени и преграда. Второ, той направи нещо специално, след като левитите пристигнаха в скинията и поставиха ковчега на завета на определеното му място. Той създаде в скинията “живо” умилостивилище на поклонение, за да може Бог с удоволствие да седне и да остане в този скромен храм.

Давид научи една жизненоважна тайна в процеса на донасяне на Божието присъствие в Йерусалим. Той научи, че ако искаме да задържим “синия пламък” там, някой трябва да се грижи за огъня! “Искаш да кажеш, че някой трябва да хвърля дърва в огъня ли?” Не, не можеш да поддържаш този “син пламък” на Божието присъствие shekinah със земно гориво. Той се поддържа със жертвено поклонение. Нямаме никакво право да призоваваме Божия огън, освен ако не сме готови да бъдем Божието гориво.

Давид просто следваше небесния образец, който Мойсей бе получил за умилостивилището:

“И да направиш два херувима от злато, изковани да ги направиш, на двата края на умилостивилището. Да направиш един херувим на единия край и един херувим на другия край; херувимите да направите част от самото умилостивилище на двата му края. И херувимите да бъдат с разперени отгоре крила, и да покриват с крилата си умилостивилището; и лицата им да са едно срещу друго; към умилостивилището да бъдат обърнати лицата на херувимите.”

Крилете на херувимите, които Мойсей направи, се допираха като обграждаха и покриваха умилостивилището, където идваше Божието присъствие над капака или “покритието”. Ако внимателно прочетете този пасаж, ще забележите, че двата златни херувима не са били отлети във форми. Бог каза, че златото, което трябва да бъде използвано за направа на покриващите херувими, трябваше да бъде “изковано” в правилната форма и позиция.

Начинът, по който можем да построим умилостивилище, е да заемем мястото на пречистени, “изковани” поклонници. Проблемът е, че Бог продължава да изисква поклонниците пред умилостивилището да бъдат изработени от злато, изпитано в огън (пречистено), направени (изковани) според образа на съвършенство и поставени на правилното място в единство и поклонение. Това ни говори за чистота, съкрушеност и единство – трите компонента на истинското поклонение в Новия завет на кръвта на Исус. Съкрушеността тук, на земята, отваря небесата.

Интересно е, че когато златото се пречиства при много висока температура, първото нещо, което излиза на повърхността и се отделя е шлака, нечистотата и чуждите примеси. Последното нещо което се отделя от златото е среброто, не толкова благороден метал, който често се смесва с необработената златна руда. Често ни е трудно да разграничим между “доброто” и “най-доброто”.

Мнозина от нас искат просто да бъдат предварително оформени и отлети в бърза и лесна “формула за съживление в няколко стъпки”. Не мога да ви гарантирам подобно нещо. Мога обаче да ви кажа, че има само един начин, по който вашите криле на поклонение могат да бъдат направени. Трябва да бъдат изковани в правилната позиция и образ. Ударите на живота ще ни насочат към Бога, ако нашият отклик на житейските предизвикателства е правилен. Понякога откликваме погрешно на това, което животът ни изпраща; тогава врагът променя нашата позиция. Вместо да станем “по-добри” се “вгорчаваме”. Това означава, че крилете на нашето поклонение няма да бъдат където трябва; ще бъдат на правилното място, но в неправилната позиция – на църква, но с неправилно отношението.

Бог цели с житейските удари да премести твоите криле на поклонение така, че да станеш човек, който благодари за всичко. Апостол Павел знаеше това. Той написа: “Защото за мене да живея е Христос, а да умра, придобивка.” Той написа тези думи, докато е бил под римски домашен арест, в очакване на присъда от Цезара. Апостол Павел можеше да заяви: “Всеки път, когато ме удряш, се уча как да се покланям!” Посещението му до третото небе стана, докато беше замерян с камъни в Листра! Някой иска ли сега да бъде на неговото място?

Когато поклонниците около умилостивилището застанат на мястото си, Бог може да заеме Своето място и да се засели помежду им.

Кованите златни херувими от ковчега на завета са слабо подобие на небесната реалност. Мойсей видя този пример на планината, когато надзърна в небесата и съзря тронната зала във видение. Той бе инструктиран да пресъздаде това небесно видение и сякаш най-близкото, което можа да изработи на земята, бе да създаде херувим от масивно злато, който имаше само две крила. Серафимите, които заобикалят истинския небесен престол на Бога, имат по шест крила.

Умилостивилището на ковчега на завета е само преобраз на Божия истински престол на третото небе. Престолът на небето не е поставен в триизмерно пространство, така че не може да бъде изцяло представен с дължина, широчина и височина. Ковчегът на завета имаше два херувима, които бяха поставени на плоския му капак. За разлика от това, Писанията ни описват истинския престол на Бога, разположен в различни измерения, заобиколен от всички страни с поклонници, като перла поставена в стъкло или като Слънцето в средата на Слънчевата система. Библията ни казва, че от двете страни на Божия престол има серафими с по шест крила и други, които са отгоре и отдолу на престола. Тези серафими-поклонници покриват лицата си с две крила, нозете си с друг чифт крила, а летят с трети.

Въпреки че херувимите на ковчега на завета са “слаба земна имитация” на небесната реалност, ковчегът на завета е такава загадка за много хора, че Холивудските продуценти спечелиха милиони долари, като създадоха приключенски филм за “изгубения кивот”.

Кога Църквата ще осъзнае, че Бог не търси изгубения ковчег на завета; Той знае къде се намира. Той търси “изгубените поклонници”, за да възстанови изгубената слава на земята.

Внезапната тежест на Неговото идване разтърси земята

“Умилостивилището” се появява рядко, ако изобщо се явява, сред религиозно великолепие и събития. В завета на Христовата кръв то се изявява между живи жертви. Павел и Сила бяха далеч от красивия храм и синагогите в Йерусалим и Израел. Те бяха окървавени и бити, нозете им бяха оковани в затворническата килия във Филипи. Въпреки това, в най-тежкия за тях час, тези мъже започнаха да се молят и да пеят на Господа в поклонение. Те само допряха наранените си криле на поклонение и Божията слава слезе от небето, и се присъедини към тях. Тяхното поклонение създаде “умилостивилище”, за да може Бог да дойде и да седне помежду им – дори в затвора.

Възможно е когато четеш тези думи да си в “затвор”. Вероятно житейските обстоятелства са те заключили и са изхвърлили ключа. Има начин да избягаш. Отвори небесата с “поклонение”. Той обеща. Ще извърши това, което направи за Павел и Сила.

Внезапната тежест на Неговото идване разтърси земята и основите на техния затвор. Тежестта на Божието присъствие не само освободи Неговите поклонници, но отвори всички врати и освободи останалите затворници! Нашето поклонение може да освобождава пленници. Божието посещение със сила доведе до спасяването на същия тъмничар, който бе оковал нозете на Павел и Сила.

Следващият път, когато Исус дойде, ще бъде възседнал на бял кон и ще дойде с изявена сила и власт, за да Си възвърне целия дом. Когато нозете Му докоснат Елеонския хълм, Неговата kabod, Неговата тежка слава ще бъде толкова велика, че планината буквално ще се разцепи на две. Източната порта внезапно ще се отвори, за да осигури “истинското” Му триумфално влизане. Първото идване бе просто репетиция. Следващият път ще бъде с истинската Си дреха! “Така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно... и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ”.

Знаеш ли какво ще отвори портата на твоя град? Знаеш ли как да разделиш планините, които препречват пътя ти към съживление? Просто направи това, което направиха Павел и Сила в затвора. Ако можеш да пееш посред нощта с бит гръб, оковани нозе и в заключена килия, тогава можеш да въведеш изявеното присъствие и слава на Бога чрез твоето поклонение. Всяко несвято нещо ще бъде изравнено със земята и всяка окова ще падне под тежестта на Неговата слава: “...внезапно стана голям трус, така че основите на тъмницата се поклатиха и веднага всички врати се отвориха, и оковите на всичките се развързаха.”

Всичко това се случи, когато се докоснаха “изкованите” криле на поклонниците и по този начин създадоха умилостивилище за Бога. Един от английските преводи на Библията (NAV) предава Псалм 22:3 с думите: “възкачил се на престола на израилевите хваления.” Казаха ми, че японският превод на този стих от еврейски буквално гласи, че нашето хваление “изгражда голям стол, в който Бог да седне.” Исус още ни каза: “Защото, гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях.” Това означава, че Бог идва и обитава “посред“ нас, когато започнем заедно да Му се покланяме.

Какво би се случило, ако Бог буквално премести Своя престол от небето и седне на “големия стол”, който ние сме построили за Него? Мисля, че може да каже: “Михаил, Гавраил, ще се видим. Синовете на Адам Ми построиха стол. Те направиха живо умилостивилище единствено за Мен, за да мога още веднъж да обитавам между хората.”

Как можем да пресъздадем или да “се състезаваме” с поклонението, което Бог получава на небето? Давид настави осветените левити непрестанно да зареждат пламъка на Божието присъствие с 24 часово поклонение всеки ден. (Не изпадай в легализъм и не си мисли: “Трябва да помогна на църквата ми да организира 24 часово молитвено бдение.” Ако Бог каже на теб и на църковното ръководство да го направите, тогава го направете. Ако не ви каже, попитай Го какво иска да направиш и го направи.)

Помни, че можеш да умоляваш Бог да дойде колкото си искаш, но докато не подготвиш място, на което Неговата тежка слава да обитава безопасно, Той ще те посещава, но няма да остава. Не зная как е с теб, но аз се изморих от посещения. Нека обърнем специално внимание на думата “почива” в Йоан 1:32. По някакъв начин трябва да си възвърнем способността да бъдем домакини на Святия Дух. Давид знаеше, как да го направи.

Той обгради ковчега с поклонници, за да може Божията слава да продължи да гори. За първи път в историята израелтяни и езичници можеха да застанат близо до хълма Сион в Ерусалим и буквално да видят “синия пламък” на Божията слава да искри между издигнатите ръце на поклонниците в скинията на Давид! Възможно ли е това? Да, защото скинията на Давид бе място на свободно поклонение, неограничавано от завеса.

Често в събранията илюстрирам това обграждане на Бога с поклонение като каня трима или повече доброволци да дойдат при мен пред слушателите. Почти всеки път един от доброволците застава с лице към аудиторията, защото така сме създадени. Обикновено му казвам (заради слушателите): “Не, синко, не гледай към хората или към църковния хор. Застани ето тук и издигни ръце в позиция на поклонение към Седналия на трона.”

Това обяснява защо светът не може да види Бога – когато погледне към Църквата вижда единствено нас. Това е така, защото вероятно не стоим в пролома и предпочитаме да гледаме към света, вместо към Бога, докато изпълняваме религиозните си задължения. В обществата ни има твърде много от хората и твърде малко от Бога. Когато гледаме с лице към хората, ще откликваме единствено на човешкото одобрение. При поклонението пред умилостивилището, трябва да обърнем гръб на хората. Трябва да търсим Божието лице. Да не се страхуваме от хора, а да имаме страх от Бога.

Давид не само обгради ковчега на завета с осветени поклонници. Той се увери, че основният им фокус е да служат на Бога с хваление, поклонение и почитание. Левитите, Старозаветните ръководители на хваление и поклонение, заставаха между външния свят и разкритата Божия слава вътре.

За първи път от последната разходка на Бога с Адам и Ева в Едемската градина, Бог откри дом, в който нямаше завеса или разделителни стени между Неговата слава и крехката плът на хората. Тя не беше необходима, защото поклонниците бяха станали завеса и защитна стена, тъй като заобикаляха Божията слава с покриващ облак на покаяние, жертвено поклонение и хваление. Поради липса на по-добър термин, наричам мястото между човешката порта и Божия олтар “зона на плача”. Това е чудото, което превърна скромния шатър на Давид в Божия любим дом.

Два ключови пасажа от Писанията могат да ви помогнат да разберете защо Давид успя да построи скиния без завеса или стени, без да умрат стотици и хиляди хора. Първо, Бог каза: “И като потърсих между тях мъж, който би издигнал ограда и би застанал в пролома пред Мене заради страната, та да я не разоря, не намерих.” Второ, Йоан сякаш описва двете съставки на Божията слава, когато пише: “и видяхме славата Му... пълна с благодат и истина.”

Ако действително желаеш изливане на Божията слава в твоята църква и град, ще трябва да забравиш какво мислят всички, с изключение на Бога. Истинското съживление идва единствено когато истинските поклонници забравят за хората и насочат пълното си внимание и почитание към Бога. Трябва да забравим за мненията, одобрението или неодобрението на хората. Трябва да забравим как изглеждат, да забравим какво казват и да забравим какво мислят. Само едно мнение е важно.

Иска ми се Божият народ да пренебрегне всичко, освен това, което Той желае. Време е централността на Исус Христос така да ни завладее и подчини, че напълно да пренебрегнем всяко вмешателство от човешкия свят. Не говоря за това да станем толкова религиозни, че да не бъдем полезни за Бога и за хората. Някои казват, че човек може до такава степен да мисли за небето, че да не бъде полезен тук на земята. Не вярвам, че това е възможно. Това обаче е едно добро описание на “зоната на плача” – мястото между човешката порта и Божия олтар. Мога ли да ти кажа какво да направиш в това положение? Зоната на плача е място на ходатайство пред Божия престол, където заставаш в процепа и се застъпваш за другите.

Застани между славата и греховния човек

Днес по целия свят се ширят грях и смърт. Сега не е време за бягство или криеница. Сега е време ти и аз да влезем в “зоната на плача” със свещеническите си кадилници на поклонение и да заемем мястото си между тежката Божия слава и незащитената плът на грешните хора. В моментът, когато Аарон е внасял въглените от огъня на олтара и ги е смесвал с благоуханието на поклонението и молитвата, е бил изграждан мост между два свята.

Божието сърце желае всички хора да бъдат спасени, но Той е зависим от теб и мен, от нашето служение на примирение в “зоната на плача”. Той ни е призовал да станем мостове между царството на светлината и царството на мрака. Най-големият мост на всички времена е Исус Христос, нашият велик Първосвещеник, който “всякога живее да ходатайства” за нас пред Отца. Когато ти и аз влезем в “зоната на плача”, ние заставаме до великия Ходатай, обръщаме се с лице към престола като протягаме една ръка към Бога и една към хората. Призовани сме да се застъпваме в поклонение, докато Бог и човек не се срещнат.

Когато застанеш в процепа, буквално спираш Божието осъждение и отместваш препятствията на врага във второто небе. Както отбелязахме по-рано, Йоан каза: “...и видяхме славата Му... пълна с благодат и истина.”

Ако двете съставки на Божията слава са благодат и истина, тогава това обяснява защо винаги е трябвало да има завеса, която да отделя хората от Божията слава. Светът се нуждае от Божията благодат, но Неговата истина е свързана с нея. Истината е, че ние всички съгрешихме и не заслужаваме да се прославим от Бога. Нуждаем се от Неговата благодат, но не можем да понесем “истината”. Неговата истина се равнява на Неговия съд. Извън Божията благодат чрез Исус Христос, никой от нас няма шанс. Това означава, че ако Божието изявено присъствие – това, за което се молим – се излее и достигне до непокаялата се плът, тогава истината или Божието осъждение незабавно ще го заличи, както светлината прогонва мрака.

Последвай Го до “зоната на плача” за погиващите

Исус Христос завърши делото Си на кръста и предлага безплатния дар на спасение на всеки. Нашето “служение на примирение” включва ежедневно да вземаме кръста Му и да Го следваме в “зоната на плача” за погиващите. Когато покаялите се жертващи поклонници заемат своето място между неизкупените и поглъщащата Божия слава, се случва нещо интересно.

Знаем от Писанията, че съдът започва и завършва в Божия дом. Когато Божиите люде станат поклонници и застанат в пролома, те “филтрират” съставката истина и осъждение на славата. Това означава, че единствената съставка на Божията слава, която преминава покрай тях и протича през улиците на града е благодат и милост. Това напомня за дните по времето на Давид, когато всеки е можел да види славата shekinah на Бога и да оживее, защото е виждал умилостивилището между покриващия филтър на издигнатите ръце на поклонниците.

Нашите градове не се нуждаят от по-добри проповеди или по-хубави песни. Нуждаят се от “хора в пролома”, които с една ръка да хванат Бога, а с другата – света. Призован ли си да заемеш място в зоната на плача? Можеш ли да забравиш какво казват хората, да издигнеш една ръка в поклонение на покаяние и съкрушеност към Бога, а другата да протегнеш към неизкупените? С издигнатата си ръка обявяваш: “Ще отворя небесата и ще ги задържа отворени, докато градът не бъде разтърсен от съживление!” Трябва да извикаме като древните ходатаи: “Ако ще ги убиеш, убий мен. Дай ми духовни деца или ще умра.”

Наистина ли искаш съживление? Изгради умилостивилище за Бога. Приготви нещо, което е толкова желателно и привлекателно за Бога, че Той да не може да устои и да се присъедини към теб и поклонниците. Позволи Му отново да съгради скинията на Давид посред вас. Заобиколи Го с поклонение и почитание, ако желаеш Той да дойде и да остане с теб. Изгради умилостивилище!

Бог обитава посред хвалението

Можеш ли да си представиш какво би станало, ако Той остави престола Си на небето, дойде и седне при нас на умилостивилището, което е изградено от нашето хваление и поклонение? Има причина, поради която светът не може да Го види какъвто е. Не сме направили място, на което Той да седне. Лисиците имат леговища, а птиците гнезда, но за Божията слава няма място – няма земно умилостивилище! Разбира се, нашите мебели са простовати в сравнение с небесните стандарти и ние никога не можем да минем за серафими с по шест крила. Как земното поклонение може да се сравнява с небесното? Не зная, но съм сигурен, че е необходимо усилие! Исус каза: “Ако двама или трима от вас се съгласят, Аз ще дойда – не от страни – но посред тях.” Защо? Защото Бог обитава посред поклонението.

Ако желаеш изявеното присъствие на Бога да слезе в твоята църква и град, тогава помни, че Той вероятно няма да дойде само при мен или единствено при теб. Неговият първи избор и обещание е да дойде посред нас, когато Му се покланяме според небесния образец.

Ако го построиш, Той ще дойде!

“Отче, Ти каза, че си подготвил хваление от устата на младенците и сучещите. Признаваме, че нашето най-добро е немощно хваление, че то не може да се сравнява с небесното хваление, че не може да достигне висините на съвършенство, което е на небето.