Глава 7 Духовно блудство или духовна близост?

Веднъж Бог говорил на много известен проповедник и казал: “Аз видях твоето служение. Ти искаш ли да видиш Моето?” Днес Той казва същото и на Църквата. Повечето проповедници научават как да привличат множества в началото на своето служение, но обикновено не го научават от Бога. Станали сме много добри в привличането на човешкото внимание, но сме невежи за това как да привлечем Божието внимание.

Знам как да планирам събиране, да рекламирам събитие и да проповядвам за максимален “човешки резултат”, но повече не желая да следвам този модел. Вървял съм по този път и не ми харесва мястото, до което води той. Трябва обаче да кажа, че истинската причина за моето разочарование е, че бях сломен от Неговото присъствие. Исая казва това и аз мога да го повторя! “Горко ми”. Еврейската дума означава буквално ”сломен”. Една среща с Него съсипва желанието ти за среща с човеци. Ръководителите на поклонение се научават как да издигат душата с помазанието на своите дарби и в това няма нищо лошо. Но понякога се чудя какво е станало с истинските ръководители на поклонение, чиято единствена цел е да въведат хората в Неговото присъствие заради самия Бог?

Помазанието лесно може да привлече голямо множество, но проблемът с този вид човешки събрания е, че можеш да придобиеш човешкото благоволение, без да си потърсил Божието благоволение. Има по-добър начин и Исус ни го показва със Своя живот. Библията ни каза, че Исус растеше и придобиваше както благоволението на Бога, така и това на хората. А Той винаги, винаги, винаги поставяше Бог на първо място.

Единствената цел в цялото служение на Исус бе да чуе какво казва Отец и да го повтори, да види какво прави Отец и да го направи. Ето защо Исус и проповедниците, които следват Неговия пример, никога не са целели привличането на големи множества. Ако познаваш Бога и живееш богоугодно, в пълно покорство, гладът за Бога ще привлече множествата при теб. Какво ще стане с нашите събрания, ако направим това? Мога да гарантирам, че със сигурност ще бъдат по-различни от това, което са сега.

Опасявам се, че повечето от нашите добре организирани църковни служби и съживителни събрания могат да продължат безпроблемно и без Божията помощ, одобрение или посещение. Като съдя по плодовете на някои от нашите безкрайни срещи, те отдавна функционират по този начин. Какъв печален коментар! Това показва ниското ниво на нашия глад и факта, че сме готови да се задоволим с по-малко от Него, отколкото Той желае да преживеем.

Отново и отново събираме големи множества под плакат, който тръби: “Съживление!” Превръщаме се в непрестанни домакини на вечерни телевизионни програми на църковната сцена, които казват: “Бог е тук!”. С добре трениран глас и съответни жестове Го каним и огласяваме, обаче не сме Му приготвили място, на което да седне. В стремежа си да угодим на хората забравяме да угодим на Бога. Няма умилостивилище!

Ето защо Той почти никога не идва. Просто наднича иззад завесата (или решетката, както каза Соломон), като дава само толкова помазание, за да разберем, че е там, но не достатъчно, за да имаме среща като тази по пътя към Дамаск, която променя напълно.

Част от проблема е нашият навик да използваме погрешно думите, за да повдигаме изкуствено очакванията на хората. Непрекъснато обещаваме повече, а даваме по-малко. Както казах преди, ако някой заяви: “Господната слава е тук”, докато стои изправен, имате моето разрешение да поставите под въпрос истинността на тези думи. Преувеличаваме капчиците в порои и това става единствено в суетното ни въображение. Когато хората от света влязат, казват: “Тук е хубаво. Цари мир. Чудесно, това е Бог. Няма съмнение, Бог е... но каква част от Бога?” И след това си отиват.

Ние обещаваме Божията слава, но често даваме ограничена мярка от Нея. Помазанието и дарбите, които идват от Бога са просто инструменти, които да помогнат, да ни направят способни, да ни насърчат и да ни насочат обратно към техния Източник. Единствено сам Бог може да засити глада, който е вложил в нас. Неговата ръка може да снабди нашите нужди, но единствено лицето Му може да удовлетвори най-съкровените ни копнежи. Когато гледаме лицето Му, ние се наслаждаваме на благоволението на Неговия любящ поглед и нежността на Неговото докосване.

Божието помазание в многоразличните си форми има своето определено място в Неговите цели и планове. Проблемът е, че до такава степен сме се пристрастили към начина, по който помазанието ни кара да се чувстваме, че сме обърнали очите и сърцата си далеч от славата на Божието лице, за да получим повече от помазанието в ръцете Му. Църквата е пълна с “пристрастени към помазанието” хора от двете страни на амвона. Някои странни неща в нашите служби, които привличат нападки от страна на света и от различни части на Църквата, могат да бъдат свързани с това пристрастяване.

Защо хората се блъскат, за да заемат “хубаво място” сред излезлите напред за молитва на големите конференции? Защо новородени християни са готови да нарушат всяко правило, за да се сдобият с “най-добрите” места в залите, когато “Еди кой си известен Божий служител” идва в града? Днес има много известни проповедници, които си имат клубове на почитателите. Разбира се, не ги наричат фен клубове, защото това би било срамно, но в действителност са такива. Това е типичното поведение на проповедници и техните почитатели, които са се пристрастили към чувствените възприятия.

Пристрастеността превръща дори най-силното помазание в евтино зрелище. Неконтролируемото желание на проповедника да служи под помазание и изискването на вярващите да получат служение под помазание, ограничавайки се само с това, се превръща във форма на “духовно блудство”. “Духовните воайорство” искат да получат душевна наслада, като наблюдават близостта, която другите преживяват, вместо да се нагърбят с отговорността на лично взаимоотношение с Бога. Това е единственият правилен начин, по който можем да изградим лична близост с Бога. Господ не желае да се увличаме сляпо по Неговите ръце и благословенията, които те носят на нашия дух, душа и тяло. Той иска да се привържем към Него самия!

С действията си казваме: “Няма сам да вляза в Божието близко присъствие. Ще се задоволя с евтиното вълнение, породено от преживяното от някой друг по време на срещата му с Бога. Ако го опише подробно и динамично, ще се ентусиазирам достатъчно, за да получа дозата си помазание.” Когато проповедниците демонстрират шумно помазанието върху своя живот, без да се стремят към близост с Бога или без да водят Божия народ към лична близост с Него, се превръщат в “духовни шоумени”. Те са по-загрижени за удоволствието, което изпитват, когато показват личното си помазание, отколкото да се стремят към Божието лице и да Му служат. Тези, които “наблюдават”, без сами да се стремят към Бога, се превръщат в хора, в чийто живот няма истинското взаимоотношение, което Бог желае за тях.

Ние се пристрастяваме към душевността по същия начин, по който се пристрастиха децата на Израел. Служението на Мойсей и чудесата, които той извърши, след като говори с Бога, ясно представят божественото помазание, но Бог искаше да даде нещо повече на израилтяните. В Изход 19 глава Той покани всички да дойдат и лично да Го чуят. Това бе възможност да минат отвъд помазанието и сами да опитат Неговата слава. Цялото израилево общество каза на Мойсей: “Ти говори на нас, и ние ще слушаме; а Бог да не ни говори, за да не умрем.” Самите те не искаха да имат среща с Бога, защото това изискваше взаимоотношение, което включва отговорност и смърт към егото.

Когато платиш цената да се срещнеш лично с Божията слава, не можеш да загърбиш това, което Той ти казва, защото в този момент “сключваш завет” с Него. Когато получиш всичко втора ръка, можеш да кажеш: “Възможно е това да е Бог или може би не е Той. Не мога да кажа, защото това е просто поредната “месечна среща.”

Опитвал съм се да изпратя съобщение на децата ми като кажа на едното да предаде на другите: “Татко каза...”. Не става. Ако кажа: “Отиди и кажи на сестра ти, че аз казах да си почисти стаята и да събере листата от двора”, “вестоносецът” обича да предава такива съобщения, защото се чувства силен, но той никога няма същото влияние като мен. Спомням си как дъщерите ми след второто или третото съобщение по вестоносец, отвръщаха: “Да не си ми шеф!” Можем и ние да отговаряме по този начин на нашите пастори, духовни водачи и ръководители, макар да сме възрастни. Всичко това обаче престава, когато небесният Баща дойде лично и изяви славата Си.

Ако не са внимателни, проповедниците могат да се превърнат в голяма пречка за “идването на Бога” в техните църкви. Те по-скоро са готови да проповядват, отколкото да Му се покланят, докато славата Му слезе. Истината е, че най-добрите ни проповеди никога не могат да се равняват дори само на една дума, изговорена пряко от Бога към нас. Нека не се задоволяваме с общението, което имат надарените водачи или с техните дарби. Нека лично да търсим Божието лице!

“Защо Бог просто не си вземе помазаните дарби, които е дал на тези проповедници!” Той не действа по този начин. След като веднъж отвори вратата на помазание в живота на един човек, Неговите дарби и призив са неотменими.

Когато характерът свърши, а таланта и дарбите продължат, личността започва да се пързаля по тънък лед, който неизбежно ще се пропука. Която и да било дарба от Бога, отделена от Неговото пребъдващо присъствие, с времето ще се изгуби.

Ние злоупотребяваме с методите на Бога

Нека те уверя, че има голяма разлика между едностранчивото представяне и истинското нещо. Ние злоупотребяваме с методите на Бога, като възприемаме произлязлото от хора за пълно представяне на Бога. Някои хора говорят за неща на Духа, сякаш са били там, но в действителност това са неща, за които те само са чули. Самите те нямат истинска опитност и за това описанието им на Бога е елементарно и едностранчиво. Тук се крие разликата между това да гледаш снимка на детето си и да галиш косата на едва проходилия малчуган, когото обичаш.

Църквата изопачава и злоупотребява със своето помазание, като преследва човешкото одобрение, а това не е истинската цел на помазанието. Когато Бог представи за първи път мирото за помазание на Мойсей, Той каза:

“... и да ги направиш миро за свето помазване, мас приготвена според изкуството на мироварец; това да бъде миро за свето помазване. И да помажеш с него шатъра за срещане, ковчега с плочите на свидетелството, трапезата и всичките й прибори, светилника и приборите му, кадилния олтар, олтара за всеизгарянето с всичките му прибори, и умивалника с подложката му; така да ги осветиш, за да бъдат пресвети; всичко що се докосва до тях ще бъде свето. И да помажеш Аарона и синовете му, и да ги осветиш, за да Ми свещенодействуват. И да говориш на израилтяните, казвайки: Това ще бъде за Мене свето миро за помазване във всичките ви поколения. Човешка плът да се не помаже с него; и по неговия състав подобно на него да не правите; то е свето, и свето да бъде за вас.”

Изглежда има непоследователност, тъй като Писанията казват в един и същ пасаж: “да помажеш” и “човешка плът да се не помаже.” Но тук става дума за непосветената плът! Посветената на смърт към егото плът е готова за помазание!

Псалм 133 ни показва как е било използвано това миро на помазанието: “Угодно е като онова скъпоценно миро на главата, което слизаше по брадата, Аароновата брада, което слизаше по яката на одеждите му.” Израелтяните приготвяха голямо количество миро, защото когато дойдеше време да помажат нещо, те изливаха, мажеха и мокреха, а в определени случаи поръсваха. Помисли си за първосвещеника Аарон.

Колко миро трябва да се излее по главата на един възрастен мъж (който вероятно не се е подстригвал), за да започне да се стича по брадата му (дълга брада) и след това да потече по дългите му свещенически одежди, като достигне долните подгъви и прокапе на земята при нозете му? Не зная колко миро би било необходимо, но мога да ти гарантирам, че ако Бог пресъздаде това събитие в твоята църква, ще съсипе килима. (А хората, които стоят близо до Аарон, ще се нуждаят от нова прическа или нови дрехи.)

Искам този вид “объркани” служби, изпълнени с “божествена намеса” от началото до края. Когато хора помазват хора, за да получат човешко одобрение, те използват мирото само колкото да разчувстват посетителите и да спечелят аплодисментите им. Когато Бог ни помазва, Той почти ни удавя в Своето благоухание, за да може да се приближи.

Именно така протече “първото църковно богослужение”. Прочети втората глава на Деяния и ми обясни защо учениците излязоха от тази горница така опиянени от Духа, че хората ги обвиниха в пиянство? Беше ли това благоприятно за търсещите? Петър трябваше да опровергае обвиненията с логиката на адвокат и сила от горе, за да им каже: “Вижте, още е твърде рано за това. Проверете дъха ни.” Първата Църква от 120 изпълнени с Духа “пияници” направи олтар и 3000 души дойдоха при Христос.

Трябва да видим това да се случва и в някои от нашите служби. С радост бих видял как Божието помазание разтърсва нас и църквата. С радост бих видял хора, които залитат, докато излизат от сградата, а по дрехите им да се стича миро. Само толкова мога да кажа: Няма да изглеждаме “нормални” и няма да изглеждаме както обикновено. Такова едно богослужение може да се осъществи единствено, ако Бог слезе помежду ни. Какво би избрал – чист килим или чисто сърце; хубава прическа или мазна и разрошена, но благоуханна коса?

Ние запазваме своето самообладание за сметка на убежденията си

Ще се шокираш ли, ако ти кажа, че светът се е изморил от “нормалната църква”? Вероятно разполагаме единствено с нея, но тя не ни върши работа. Не искам да кажа, че трябва да станем група обезумели фанатици, но истината е, че най-голямото ни изкушение е желанието да запазим своето самообладание за сметка на убежденията си.

Не сме там, където трябва да бъдем и не вършим това, което трябва да вършим. Защо? Защото си мислим, че трябва да пазим репутацията си. Репутацията няма стойност пред Бога. Мисля си за един Цар, който се отказа от всичко и прие образа на слуга, само за да изпълни това, което трябваше. Не можеш да търсиш Божието лице и да спасиш репутацията си. Възможно е да изгубиш достойнството си, когато се стремиш към Неговата божественост.

Забелязал съм, че ние се нуждаем от тези непредсказуеми служби, които ни карат да изгубим самообладание, защото понякога това е единственият начин, по който позволяваме на Бога да разчупи нещо. Повтарям, възможно е да изгубиш достойнството си, когато се стремиш към Неговата божественост. Когато вярващите в Бога си поставят за цел да видят небесата отворени над техните църкви и градове, Божиите цели се зараждат в тях. Такива хора неизбежно ще достигнат до пълно изявяване на Божиите цели, когато божествената съкровищница се отвори и се освободи Божията слава.

Ако никога не си бил в родилна зала, нека те уверя, че там не е място за развлечение. Бил съм като главен наблюдател, а съпругата ми беше участник. Там разбрах, че жената преминава през вратите на смъртта, за да даде живот. По същия начин Голгота не е място за развлечение. Това е окървавено място, място на рождение, където Божият Син влезе в гроба и излезе от там, за да ни даде нов живот.

Ние почистихме кръста и смъкнахме цената на посвещението

“Църквата с репутация” успя да подготви “спасение в пакет”, за което обръщенците просто излизат напред и се ръкуват с някой – чисто и бързо. По някога църквите дори предлагат кърпички, които да попият някоя сълза, която може и да се появи в нечии очи. Разбирам смисъла на подобни неща, но ме преследва мисълта за това как нашето спасение бе изработено. Виждам бития Христос, облечен в окървавена мантия и се чудя дали не сме почистили кръста и не сме смъкнали твърде много цената на посвещението. Той умря гол, като по този начин демонстрира пълна загуба на достойнство. Дори в борбата със смъртта! Той изгуби Своето достойнство, а ние се стремим да запазим нашето.

Бог активно търси нашата любов, но ние считаме, че нещата стават прекомерно объркани. Искаме да почистим съживлението и да го предложим на хората в хубав, чист, малък пакет, масово производство. Обратно на човешката гордост, някои неща, които карат Бог да се чувства удобно, карат човек да се чувства изключително неудобно.

Нека поемем бремето на плещите си и кажем: “Излей мирото над мен, докато косата ми се намокри и то потече по всичко, до което се докосна. Потопи ме в Твоето присъствие, докато всичко около мен се пропие от мирото и ме промени. “Осакати” ме с Твоето докосване, така че да започна да куцам. Това ще промени начина, по който брат ми гледа на мен. Излей мирото си върху мен.” Нека да се олюлявам от горницата към улицата долу. “Родилната зала”, наречена горница, изведе неспокойните ученици и те завинаги промениха света.

Песен на песните разкрива истинската цел на помазанието. Младоженецът вика Своята невяста и казва: “Колко е хубава твоята любов, сестро моя, невесто! Колко по-добра е от виното твоята любов, и благоуханието на твоите масла от всякакъв вид аромати!” Истинското помазание трябва да накара Бог да каже на Своята невяста, Църквата: “Начинът, по който ухаеш за Мен пленява сърцето Ми.” Има нещо в благоуханното помазание на молитвите, хвалението и поклонението на светиите, което интересува Бога.

Ако можем да насочим сладкото благоухание на нашата жертва на хвала нагоре, към небето, вместо хоризонтално едни към други, може и да видим небесата отворени. В Стария Завет има поне 131 препратки за “помазание, помазан или помазвам“ и 18 в Новия Завет. Помазанието в Новия Завет има няколко различни цели:

1. 
   Повечето Новозаветни препратки бележат помазването на Исус за Неговото служение, смърт и погребение като Божия Агнец, божествената жертва.
   
2. 
   Понякога означава даването на божествена сила на хората за божествена работа сред хората (или на царе, за да управляват под Божия авторитет).
   
3. 
   Понякога означава Божия печат върху хората.
   
4. 
   То освобождава Божията сила за изцеление или избавление (като представя заемане на част от Божията добродетел, с цел Той да бъде прославен).
   
5. 
   В редки случаи това е Божият начин да отдели и да благослови помазани хора (като Исус) за пълно посвещение към праведност и Божиите неща.
   
6. 
   В посланието на Йоан то е дар, който получаваме от Исус, за да пребъдва в нас и да ни учи във всичко.
   

Основната цел на помазанието в Стария и в Новия Завет е да отдели неща и хора и да ги направи приемливи за Бога (и в редки случаи за царе). За съжаление, ние сме склонни да проституираме с помазанието, защото искаме да ухаем добре за всички останали.

Според втората глава на книгата Естир, след като съпругата на персийския цар Асуир отказа да се покаже на празненството, той започна да търси нова царица из цялото царство. Еврейската девица на име Естир бе избрана като една от кандидатките за царския харем. Тя и останалите евентуални царици са прекарали “една година в подготовка за една нощ с царя.”

Естир е прекарала шест месеца, като се е къпала в миро и още шест – в други сладки благоухания, за да се пречисти и да се подготви за една нощ с царя. Само една от кандидатките е имала възможност да види царя веднъж и в много редки случаи да го види отново. Библията ни казва: “И царят възлюби Естир повече от всичките жени; и тя придоби неговото благоволение и милост повече от всичките девици; и той тури царската корона на главата й, и направи я царица...”

Естир също така “придобиваше благоволението на всички, които я гледаха.” Можеш ли да си представиш как е ухаела Естир, след като е прекарала една година във вани с благоуханно миро? То сигурно се беше пропило в нейните дрехи, в кожата и косата й. След нея се е носел облак от благоуханния аромат на скъпоценното миро.

Естир се е стремяла към одобрението на самия цар

Естир не е искала да изгуби цялото това време, прекарано в благоуханното миро, просто за да спечели одобрението на други мъже; тя се е стремяла към одобрението на самия цар. Можем ли да кажем същото за Църквата, Христовата Невяста? Свикнали сме да носим Божието помазание, за да спечелим одобрението на царедворците, вместо на самия Цар. В дните на Мойсей помазанието е било запазено за Божиите неща и за освещаването или отделянето на отделни хора. Помазването на всяко друго нещо е било грях. Прекалено много хора прахосват помазанието върху неосветени, непокаяли се хора, за да спечелят човешкото одобрение. Ако коренът е развален и непокаян, а сърцето горделиво, помазанието може само временно да направи нечистата плът да ухае по-добре.

Ако си проповедник, учител, ръководител на хваление или имаш някаква длъжност или отговорност в местното тяло, не прахосвай Божието ценно помазание, като се стремиш към човешко одобрение. Мойсей разбираше разликата между помазанието и славата. Той имаше Божието помазание. Той познаваше преживяването от чудесата и знаменията чрез помазанието. Мойсей имаше доброто нещо, но поиска от Бога най-доброто. Той каза: ”Покажи ми, моля, славата Си.”

Трябва да призная, че се чувствам също като Мойсей (макар че не бих сравнил служението си с неговото). Доказателството за Божията сила в помазанието вече не е достатъчно. Дарбите, благословенията чрез Неговите ръце са ценни, но искам повече. Искам Него. Копнея да видя славата Му и да обитавам в Неговото изявено присъствие повече, отколкото желая благословенията от ръцете Му.

Подобно на Мойсей, ние имаме възможността да преминем отвъд Божието помазание, за да видим Неговата слава. При спасението нашият дух беше преобразен в миг на око в ново създание, но ние все още трябва да направим нещо за нашето опетнено от греха тяло и объркана душа, преди Бог да ни изяви Своята сияйна слава. Кръвта на Исус покрива нашия грях и ни предпазва от смърт, но това не означава, че сме станали привлекателни за Бога извън благоуханния облак на покаяние и поклонение със съкрушен дух.

Божията слава се задържа зад напръсканата с кръв врата на покаяние

На Мойсей не бе позволено да види Божията слава, докато плътта му не умря. Новозаветният еквивалент на смъртта към плътта е покаянието. Може и да не ни харесва, но Божието присъствие е зад напръсканата с кръв врата на покаяние. Ако желаем да влезем в изявената слава на Божието присъствие, ще трябва да минем през вратата, наречена покаяние.

Иска ни се да избегнем покаянието като заявяваме, че всичко е уредено в деня, когато сме приели Исус. Да, Господ извърши Своята част на кръста, но ти и аз още не сме изпълнили нашата част. Покаянието е непрестанно, ежедневно изискване в живота на всеки Христов ученик. Ето защо Исус каза: “Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден [нека да умре към егото чрез ежедневно покаяние] и нека Ме следва.”

Желаем да заставаме зад амвоните, да сочим към греховния свят и да му заповядваме да се покае. Ще се научим ли, че никога няма да можем да принудим света да се покае, докато същият този проблем съществува вътре в Църквата? Стоим на паянтовата платформа на двуличието, която скоро ще рухне. Църквата не трябва повече да сочи към покаяние; трябва да даваме пример за това чрез живот на покаяние. Трябва да възприемем покаянието.

Бог използва Своето помазание, за да ни обучи, да ни очисти, да ни изцели и да ни подготви за Своето изявено присъствие. И накрая, помазанието е да ни отведе обратно до Божия олтар и мястото на покаяние. Покаянието от своя страна може да ни въведе в самата Божия слава.

Помазанието е свързано с нас; славата е свързана с Бога

Ако си помазан, ще проповядваш по-добре, ще се молиш по-добре, ще служиш по-добре, ще се покланяш по-добре и с по-голяма свобода, но това не е Неговата най-висша цел. Помазанието е свързано с нас, а славата е изцяло свързана с Него. Помазанието е това, което Той излива, поръсва или поставя върху нас, за да ни помогне да вършим Неговата воля. По някога действа като “парфюм”, за да ни подготви за близост, както в случая с Естир. Когато Божието помазание почива върху теб, то прави всичко което вършиш “по-добро”. Без значение дали проповядваш, пееш, свидетелстваш, събираш пожертвованията, молиш се или служиш на бебетата, докато службата тече. Когато помазанието дойде върху теб, то укрепява твоите дарби, таланти и призвание с Божията сила. Въпреки това си остава помазание, което почива върху хората.

Славата е различна. Когато Божията слава дойде, тогава внезапно и ясно осъзнаваш, защо Бог каза: “... за да не се похвали ни една твар пред Бога.” Ето един по-буквален превод на този стих: “за да не се хвали ни една твар пред Божието лице.” Мога да свидетелствам от личен опит и да докажа от Писанията, че когато славата слезе, твоята плът не може да направи нищо. Забелязвал ли си в Библията, че когато хората са се “срещали с Бога”, обикновено са падали на лицето си? Това е така, защото реално нямат друг избор.

Разликата между Божието помазание и Божията слава е като разликата между мъничката синя искра на статичното електричество и голямата сила на високоволтов кабел или на мълнията! Ние сме толкова заети да си търкаме нозете в килима на Божиите обещания и да си предаваме малки сини искри на помазание, че не осъзнаваме как Бог желае да ни разтърси със Неговата високоволтова слава от небето. Първото малко ще те развълнува, обаче второто може да убие старото ти естество и да промени завинаги твоя живот.

Обичам Божието помазание и съм благодарен за всеки добър дар, който Той ни е дал. Въпреки това съм убеден, че Божият приоритет за нас е да търсим благоволението на Неговото лице, вместо помазанието на Неговата ръка. Прекарал съм по-голямата част от моя живот в църква (различни служения, до пет дни заетост на седмица, още от моето детство). Лично аз съм преживял достатъчно помазани проповеди и песни, които да ме крепят два човешки живота. Добро нещо е, вълнуващо е, но трябва да ти кажа, че помазанието само по себе си няма да свърши работа. Трябва да покажем на света изявеното Божие присъствие.

Неспособността да разграничим доброто от най-доброто може да ни накара да направим неравностойна размяна. Естир отказа да замени одобрението на който и да е от царедворците за благоразположението на самия цар. В резултат на това царят й каза в присъствието на нейния враг: “Каква е молбата ти? И ще бъде изпълнена даже до половината от царството.” Бог търси Църква за невяста, която гледа единствено към Него. След това с радост ще й даде ключа за града и ще подари живота на народа й.

Не допускай грешката да злоупотребяваш с помазанието, като търсиш хора само, за да нарасне църквата ти. Просто кажи: “Копнея повече за Неговото присъствие, отколкото за Неговите дарове. Издигам ‘славата’ над растежа.” Не, това не е ерес. В моята Библия не откривам нито едно място, на което Бог да се притеснява за големината на Неговата Църква. Ако всичко върви добре, няма защо да се тревожиш за църковния растеж. Започни сериозно да се стремиш към Него. Парфюмирай се с помазанието и се посвети на толкова истинско поклонение пред Него, че да ти стане безразлично кой присъства и кой не.

Насочи погледа си към това да отвориш небесата и да видиш Неговата слава над твоя град и народ. Лесно е да се разпознаят църквите, които са се научили как да насочват помазанието вертикално за Божието благоволение, вместо хоризонтално към хората. Такива църкви са преживели Божието посещение.

Просто следвай изпълнените със слава отпечатъци на Бога!