Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

4. Добро и зло

Сянката съдържа всичко онова, което човекът е обявил за зло - оттук следва, че сянката също би трябвало да бъде зло. Ето защо изглежда не само оправдано, но дори етично и морално необходимо да воюваме срещу сянката и да я изкореняваме във всичките ѝ проявления. И в този случай човечеството е толкова заслепено от привидната логика, че не забелязва как благородната му цел се проваля, по­ради простата причина, че изкореняването на зло­то не е възможно. Ето защо си заслужава да разгър­нем темата за доброто и злото от може би малко необичайна гледна точка.

Дори ако вземем само разсъжденията, които направихме върху закона за полярността, те ще ни доведат до извода, че доброто и злото са две страни на едно и също единство и следователно съществуването им е взаимозависимо. Доброто живее от злото, а злото - от доброто: който умишлено под­хранва доброто, подхранва несъзнателно и злото. На пръв поглед подобни формулировки могат да прозвучат стряскащо, но верността на тези конс­татации трудно може да се обори както на теория, така и на практика.

В нашата цивилизация отношението ни към доб­рото и злото е силно повлияно от християнство­то, съответно от догмите на християнската те­ология - това се отнася и за кръговете, които не се смятат за обвързани с религиозни течения. По тази причина и ние бихме искали да се позовем на религиозни представи и схващания, за да можем да проследим разбирането за доброто и злото. При това намерението ни не е да изведем някаква те­ория или оценка от библейските образи и предста­ви, по-скоро митологичните разкази и герои са осо­бено подходящи за обяснение на сложни метафизич­ни проблеми. Това, че в случая се позоваваме на една библейска история, не е задължително необхо­димо, а произтича от културната ни принадлеж­ност. По този начин ще открием и онзи пункт в недоразумението, където идентичното във всички религии схващане за доброто и злото се отклонява в посоката на едно типично за християнската те­ология тълкуване.

Обилен материал за нашия проблем предлага пред­ставянето на грехопадението в Стария завет. Спомняме си, че във втория разказ за Сътворение­то първият - андрогинен - човек, Адам, бил пуснат в Райската градина, където сред природното царс­тво той открива две особени дървета: Дървото на живота и Дървото на познанието за доброто и зло­то. За по-нататъшното разбиране на този мит е важно да подчертаем, че Адам не е мъж, а андрогин.

Той е цялостният човек, който все още не е под­властен на полярността и все още не е разделен на противоположни по пол индивиди. Той все още е слят в едно с всичко - това Космическо състояние на съзнанието е онагледено чрез картината на рая. Следователно, макар че човекът Адам още живее в единството на съзнанието, темата за полярност­та вече е загатната чрез двете дървета.

Темата за разделението съпътства още от само­то начало историята за Сътворението, тъй като то се извършва чрез разделяне и раздвояване. Така още в първия разказ за Сътворението се говори за противоположности: светлина - мрак, вода - суша, слънце - луна и т. н. За самия човек научаваме, че е бил създаден „като мъж и жена". Но с напредването на разказа темата за полярността придобива все по-плътни очертания. Така у Адам възниква желани­ето да отдели една част от своето същество, ко­ято да поведе формално самостоятелен живот. Такава стъпка неизбежно означава вече една загуба на съзнателност: в нашата история това е сънят, в който потъва Адам. Господ взема една страна от целия и непокътнат Адам и прави от нея нещо са­мостоятелно.

Онази дума, която Лутер превежда с „ребро", в оригиналния еврейски текст гласи tselah, което оз­начава страна. Тя е сродна с думата tsel = сянка. Целият непокътнат човек бива разделен на два фор­мално различни аспекта, наречени мъж и жена. Но това разделение още не прониква изцяло в съзнани­ето на човека, защото те (мъжът и жената) още не осъзнават различието си, а продължават да се намират в целостта на рая. Но формалното разде­ление е предпоставка за подбудителството на зми­ята, която обещава на жената, на податливата част на човека, че насладата от Дървото на позна­нието ще я дари със способността да различава между добро и зло, т. е. с познавателна способност.

Змията спазва своето обещание. Хората проглеждат за полярността и вече умеят-да правят разлика между добро и зло, между мъж и жена. С тази стъпка те загубват единството (космическото съзнание) и се сдобиват с двуполюсността (познавателната способност). Така те неизбежно трябва да напуснат рая, градината на целостта, и да се впуснат в двуполюсния свят на материални­те форми.

Ето каква е историята на грехопадението. „Па­дението" се изразява в това, че човекът „пропада" от единството в полярността. Митологиите на всички народи и във всички времена са наясно с тази много основна за човечеството тема и я обличат в сходни представи. Грехът на човека се състои в от­делянето му от единството. Истинското значение на думата грях се проявява още по-ясно в гръцкия език. Hamartama означава „грехът", а съответният глагол hamaetanein - „пропускам точката", „не улуч­вам целта", „извършвам грях". Следователно грехът тук е неспособността да се улучи точката - но тъкмо тя е символът на единството и тъкмо тя изглежда недостижима и невъобразима за човека, за­щото не притежава нито място, нито измерение. Двуполюсното съзнание не може да улучи точката, целостта - и това е грехът. Да бъдеш грешен е друг израз за да бъдеш двуполюсен. Така става по-разбираемо и християнското понятие за „първород­ния грях".

Човекът се оказва с двуполюсно съзнание - той е грешен. За това, в каузалния смисъл, няма причина. Полярността принуждава човека да извърви своя път през противоположностите, докато научи и интегрира всичко, за да стане отново „съвършен, както е съвършен небесният Отец". Но пътят между двата полюса винаги включва и вината. „Първородният грях" показва особено ясно, че гре­хът няма нищо общо с конкретното поведение на човека. Извънредно важно е да проумеем това, защото с течение на времето църквата е изопачила понятието за греха и е внушила на човека, че гре­хът означава да вършиш зло и може да се избегне чрез добри и правилни действия. Но грехът не е еди­ният полюс в рамките на полярността, а самата полярност. Затова грехът не може да бъде избег­нат - всяко човешко деяние е греховно.

Това послание, все още напълно неподправено, откриваме в гръцката трагедия, чиято централна тема е, че човек постоянно трябва да избира между две възможности, но независимо от решението си винаги е виновен. Тъкмо това теологично недо­разумение, свързано с греха, се оказва особено фа­тално за историята на християнството. Непрес­танните усилия на вярващите да не избършат грях и да избягват злото водят до потискането на да­дени области, класифицирани като лоши, и така се стига до образуването на плътната сянка. Сянка­та е отговорна за това, че християнството се превръща в една от най-нетолерантните религии, виновни за инквизицията, за лова на вещици и за изтребването на народите. Неизживеният полюс ви­наги се осъществява - обикновено той застига бла­гочестивите души именно тогава, когато най-мал­ко очакват.

Поляризирането на „добро" и „зло" като противоположности при християнството води и до едно - нетипично за други вероизповедания - противопоставяне на Бога и дявола, като представители на доброто и злото. Като се превръща дяволът в антагонист на Бога, незабелязано и Бог се въвлича в полярността - но така той губи свещената си сила. Бог е единството, което обединява в себе си всяка полярност - естествено и „доброто", и „злото", - а дяволът, напротив, е полярността, господарят на раздора, или, както казва Исус: „господарят на този свят". Така дяволът, като законен повелител на полярността, винаги носи и символите на разделение­то или раздвоението: рога, копита, вили, пентаграми с две остриета, обърнати нагоре, и т. н. Според тази терминология, двуполюсният свят е дяволски, което ще рече - грешен. Не съществува възможност да го променим - затова всички духовни учи­тели призовават към напускане на двуполюсния свят.

Тук се натъкваме на дълбокото различие между религия и обществена дейност. Истинската религия никога не е предприемала опити да превърне този свят в рай, а е проповядвала пътя от този свят към света на единството. Истинската философия е наясно, че в един двуполюсен свят не може да се осъществява само единият полюс - в този свят всеки трябва да заплати за всички радости със също толкова страдания. Науката, например, е „дяволс­ка", защото се застъпва за разширяване на поляр­ността и подхранва многообразието. Всяко функци­онално приложение на човешките възможности ви­наги крие нещо дяволско, защото приложението об­вързва енергията с полярността и възпрепятства сливането в едно цяло. Това е смисълът и съдържа­нието на изкушаването на Исус в пустинята -всъщност дяволът кара Исус да използва своите възможности за осъществяването само на безобид­ни и дори полезни промени.

Но да подчертаем: когато определяме нещо като „дяволско", в никакъв случай не викаме дяво­ла, а искаме хората да свикнат с мисълта, че по­нятия като грях, вина, дявол чисто и просто се отнасят към полярността и че всичко, което има нещо общо с тях, може да се окачестви като дя­волско. Каквото и да прави човекът, той е вино­вен, съответно - грешен. Важното е да свикне да живее с тази своя вина - иначе ще бъде нечестен спрямо самия себе си. Избавлението от греха е постигане на единството - но то е невъзможно тъкмо за онзи, който се опитва да избегне едната половина на действителността. Ето кое прави пътя към здравето толкова труден - това, че трябва да се преодолее вината.

В евангелията това старо недоразумение относ­но греха непрекъснато се изтъква: фарисеите зас­тъпват църковното мнение, че спасението на душа­та може да се постигне чрез спазване на божите заповеди и избягване на злото. Исус ги разобличава със словата: „Който е безгрешен, нека хвърли първия камък". В проповедта си в планината той показва относителността на Мойсеевия закон, също преиначен чрез буквалното му разбиране, като посочва, че една мисъл има същата тежест, както претворяването ѝ на дело. Не бива да се пренебрегва фактът, че това тълкуване в проповедта няма за цел да придаде по-голяма строгост на заповедите, а да разруши илюзията, че в полярността грехът може да бъде избегнат. Но чистото учение още преди две хилядолетия е било толкова шокиращо и скандално, че са се опитали да го заличат от света. Истина­та е скандална, независимо чии уста я произнасят. Тя разбива всички илюзии, с които нашето аз вина­ги се опитва да се спаси. Истината е сурова и про­низваща и не е пригодена за сантиментални мечти и морална самоизмама.

В „Сандокай", един от основополагащите текстове на дзен, се казва: Светлото и тъмното са противоположни. Но едното зависи от другото, както крачката на десния крак от крачката на левия.

В „Истинската книга за извиращата първопричи­на" можем да прочетем следното „предупреждение срещу добри дела". Янджу казва: „Който прави доб­ро, не го прави за слава, но славата ще го застигне. Славата няма нищо общо с изгодата, но изгодата ще го застигне. Изгодата няма нищо общо с война­та, но войната ще я последва. Ето защо благород­ният се пази да върши добро".

Прекрасно знаем какво голямо предизвикателство е да поставяме под съмнение смятаното за толкова сигурно основно изискване - да правим добро и да избягваме злото на всяка цена. Знаем също, че тази тема неволно извиква страх - един страх, от който можем да се предпазим най-надеждно, като се вкопчим трескаво в досегашните норми. Въпреки това, би трябвало да се осмелим да засегнем тази тема, като я разглеждаме отново и отново от всички страни.

Нямаме намерение да извеждаме тезите си от която и да било религия, но гореизложеното криво разбиране на греха е породено от една дълбоко вкоренена представа за ценностите, присъща на християнските културни среди, с която обикновено сме проникнати по-здраво, отколкото ни се ще да приз­наем. Други религии не са имали и нямат подобни трудности с този проблем. В индуистката божествена троица Брахма-Вишну-Шива на Шива се пада ролята на разрушителя и така той олицетворява сила, антагонистична на Брахма, съзидателя. Такава представа улеснява разпознаването на необходима­та изменчивост на силите. За Буда се разказва след­ната история: Един младеж отишъл при него с мол­бата да го приеме за ученик. Буда го попитал: „Крал ли си някога?" Младежът отвърнал: „Никога". Буда рекъл: „Тогава върви и се научи да крадеш и тогава се върни при мен".

В 22-ри стих на Шинджинмей, най-стария и на­вярно най-важен текст на дзен-будизма, се казва: „Ако ни остане и най-малката представа за правил­но и погрешно, духът ни ще загине, лутайки се объркан". Съмнението, което разделя полярността на противоположности, е злото, и все пак, то е необ­ходимият околен път към прозрението. За познани­ето ние винаги се нуждаем от два полюса, но не бива да затъваме в тяхното противопоставяне, а да използваме напрежението между тях като подтик и енергия по пътя към единството. Човекът е грешен, виновен, но точно тази вина го отличава, тъй като тя е залог за свободата му.

Струва ни се много важно човек да се научи да приема вината си, без да допуска тя да го задушава. Вината на човека е от метафизично естество и не произтича от неговите конкретни действия, по-скоро необходимостта да се реши и да действа е видим израз на вината му. Признаването на вината освобождава от страха, че си виновен. Страхът е притеснение и точно то пречи най-много на освобождаването и разгръщането, които са необходими на човека. Не можеш да избегнеш греха, като се стараеш да вършиш добро, за което винаги трябва да заплащаш с потискането на съответния противоположен полюс. Опитът да бъде избегнат грехът чрез добри дела води единствено до нечестност.

Пътят към единството, обаче, изисква нещо по­вече от чисто бягство и чисто затваряне на очи­те. Той изисква от нас да виждаме все по-осъзнато полярността във всичко, без да се плашим от нея, да прекосяваме конфликтността на човешкото би­тие, за да бъдем в състояние да обединим противоположностите в себе си. Изискването гласи: не въздържание, а спасение чрез преживяване. За това е необходимо непрекъснато да се подлага на съмнение закостенялостта на ценностните системи, за да се прозре, че в края на краищата тайната на злото се състои в това, че в действителност то не същес­твува. Вече казахме, че отвъд всяка полярност стои единството, което наричаме „Бог" или „Свет­лина".

В началото била светлината, като всеобхватно единство. Освен тази светлина нямало нищо, иначе тя не би била всеединство. Едва когато се прекрачва в полярността, настъпва мрак, само и само да направи светлината осезаема. При това мракът е чисто изкуствен продукт на полярността, необхо­дим, за да стане светлината видима на двуполюсна­та плоскост на съзнанието. Така мракът служи на светлината, той е нейната тор и носител, както ни учи Луцифер. Изчезне ли полярността, изчезва и мракът, защото той няма собствено съществуване. Светлината съществува, но не и мракът. Зато­ва и често цитираната борба между силите на светлината и силите на мрака не е истинска борба, тъй като изходът ѝ е известен предварително. Мракът не може да стори нищо на светлината. Светлината обаче незабавно преобразува мрака в светлина, затова той трябва да я избягва, ако не иска неговото несъществуване да бъде разобличено.

Този закон можем да проследим чак до заобикаля­щия ни материален свят - защото каквото е горе, това е и долу. Да си представим едно помещение, пълно със светлина, извън което цари тъмнина. Спокойно можем да отворим всички врати и про­зорци, за да пропуснем вътре тъмнината - тя оба­че няма да затъмни светлината, а светлината ще превърне мрака в светлина. Нека обърнем примера обратно: тъмно помещение, обградено отвън със светлина. Отворим ли прозорците и вратите, от­ново светлината ще преобрази тъмнината и така помещението ще се изпълни със светлина.

Злото е изкуствен продукт на двуполюсното ни съзнание, подобно на времето и пространството, то служи като тор за процеса на възприемането на доброто - скут на светлината. Затова злото не е противоположно на доброто, то е самата поляр­ност, грехът, защото светът на двойствеността няма краен продукт и следователно няма собствено съществуване. Това води до отчаяние, което, на свой ред, служи на прелома и на прозрението, че човек може да намери спасение само в единството. Същата закономерност важи и за нашето съзнание. Съзнателни наричаме всички качества и аспекти на един човек, които се намират в светлината на неговата съзнателност и които той, следователно, може да види. Сянката е онази сфера, която не е озарена от светлината на съзнанието и поради това е тъмна, т. е. несъзнателна. Но тъмните ас­пекти също изглеждат зли и страшни само дотога­ва, докато тънат в мрак. Дори само съзерцаването на тъмните съдържания, обаче, внася светлина в мрака и е достатъчно да превърне несъзнателното в съзнателно.

Трябва да се научим да съзерцаваме нещата и съ­битията в този свят, без нашето его веднага да ни въвлича в отхвърляне или одобрение, да ни кара да изпитваме симпатия или антипатия. Трябва да се научим със спокойно чувство да наблюдаваме мно­гообразните игри на мая. Неслучайно и в цитирания по-горе текст от дзен се казваше, че и най-малка­та представа за доброто или злото обърква духа ни. Всяка оценка ни обвързва със света на формите и води до закрепостяване. Докато сме вкопчени в нещо, не можем да се освободим от страданието, чувстваме се грешни, нездрави, болни. Копнеем за един по-добър свят и се опитваме да променим този, който ни заобикаля. И ето че човекът отно­во се оказва в плен на илюзията на отражението, защото вярва в несъвършенството на света и не забелязва, че само погледът му е несъвършен, че само той му пречи да съзре целостта.

Затова трябва да се научим да познаваме себе си във всичко и после да се упражняваме в безпристрас­тност. Безпристрастност означава да намерим средата между двата полюса и оттам да наблюдаваме пулсирането им. Безпристрастността е един­ственото поведение, което ни позволява да съзерца­ваме всяка форма на проявление, без да я оценяваме, без разпалено да, без не, без идентификация. Тази без­пристрастност не бива да се смесва с поведението, наречено безразличие с онази индиферентност, сме­сица от безучастност и незаинтересованост, коя­то навярно има предвид Исус, когато говори за „хладните". Те никога не влизат в конфликт и вяр­ват, че чрез безучастност и бягство могат да пос­тигнат онзи здрав свят, който истински търсещи­ят човек си извоюва с упорит труд, като прозира конфликтността на своето битие и не се бои съз­нателно, т.е. съзидателно да прекрачи в полярност­та, за да я овладее. Защото той знае, че все няко­га ще трябва да обедини противоположностите, създадени от неговото аз. Той не се страхува от не­обходимите решения, дори когато знае, че те ще му навлекат чувство за вина - но той се старае да не затъва в нея.

Противоположностите не се обединяват от само себе си - ние трябва да ги преживеем в действие, за да можем изобщо някога да ги напра­вим свое притежание. Интегрираме ли двата полю­са, чак тогава става възможно да намерим средата и оттам да започнем делото за обединяване на противоположностите. Бягството от света и отшел­ничеството са най-неподходящите реакции за пос­тигане на тази цел. Нужна е смелост, с която съз­нателно и безстрашно да посрещаме предизвикател­ствата на живота. Ключовата дума в горното из­речение е „съзнателно" - защото само съзнателността би ни позволила да наблюдаваме отстрани всичките си постъпки, би ни попречила да се изгу­бим в действията си. Не е толкова важно какво прави човекът, а как го прави. Оценката за „добро" и „зло" винаги се отнася до това какво прави чове­кът. Ние заместваме това схващане с въпроса „как някой прави нещо". Действа ли съзнателно? Замесе­но ли е неговото его в постъпките му? Прави ли това без участието на своето аз? Отговорите на тези въпроси определят дали даден човек се обвър­зва или освобождава чрез действията си.

Повелите, законите и моралът не отвеждат чо­века до целта, наречена съвършенство. Послушани­ето е хубаво, но не е достатъчно, защото се знае, че „и дяволът слуша". Външните повели и забрани са оправдани дотогава, докато съзнанието на човека порасне и той може да прозре собствената си от­говорност. Забраната да не се играе с кибрит е оп­равдана при малките деца и става излишна при въз­растните. Когато човек открие в себе си собстве­ния си закон, чрез него се освобождава от всички ос­танали. Най-съкровеният закон на човека е дългът му да открие истинския си център, да намери и осъ­ществи себе си, т. е. да се слее с всичко, което е.

Инструментът за обединяване на противополож­ностите се нарича любов. Принципът на любовта е да се отвориш и да допуснеш в себе си нещо, което дотогава е било вън. Любовта се стреми към еди­нение, тя цели претопяване, а не разделение. Любов­та е ключът към обединяването на противоположностите, защото тя превръща „ти" в „аз" и аз-а в ти. Любовта означава да казваш „да" без ограниче­ния и условия. Любовта иска да се слее с цялата Вселена - докато това не ни се удава, още не сме осъществили любовта. Докато любовта все още из­бира, тя не е истинска любов, защото любовта не разделя, а изборът прави тъкмо това. Любовта не познава ревност, защото не се стреми да притежава, а се разлива като река.

Символ за тази всеобхватна любов е любовта, с която Бог обича човека. В тази картина трудно се вмества представата, че Бог разпределя любовта си неравностойно. Още по-малко някому би хрумна­ло да ревнува, задето Господ обича и друг. Бог -единството - не прави разлика между добро и зло и затова той е любовта. Слънцето изпраща топлина­та си на всички хора и не разпределя лъчите си спо­ред нечии заслуги. Само човекът се чувства призван да хвърля камъни - тогава поне не би трябвало да се учудва, че улучва винаги себе си. Любовта не поз­нава граници, не познава прегради. Любовта преоб­разява. Обичайте злото - и то ще умре.