Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке
Изтегляне 3.29 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Причинност в медицината
- Времево качество на симптоматиката
- Аналогия и символика на симптома
- Принудителните следствия
- Общото между противоположните симптоми
- Степени на ескалация
- Собствената слепота
- Обобщение на теорията
7. Методът на анализа„Целият живот не е нищо друго, освен придобилите форма въпроси, които носят в себе си зародиша на отговора, и отговорите, бременни с въпроси. Който вижда нещо друго в това, е глупав." Густав Майрик, „Голем" ПРЕДИ ДА ПРИСТЪПИМ КЪМ ВТОРАТА ЧАСТ на тази книга, в която се опитваме да изясним значението на най-честите симптоми, бихме искали да кажем няколко думи за метода на анализа. Намерението ни не е да подготвим наръчник с тълкувания, който, при нужда, да можеш да разгърнеш и да направиш справка за съответния симптом, да узнаеш какво означава той и след това или да кимнеш, или да поклатиш глава. Подобно отношение към тази книга би било най-голямото недоразумение, което би могло да се очаква. По-скоро сме се постарали да разкрием един определен начин на виждане и мислене, който да предостави на заинтересования читател възможността да подхожда по-различно към болестта у себе си и у другите хора. За тази цел е необходимо да се усвоят определени предпоставки и техники, тъй като повечето хора не са се научили да боравят с аналогии и символи. Предимно за това са замислени конкретните примери във втората част. Те трябва, освен това, да развият у читателя способността да мисли и да гледа по този начин. Саморазвиването на собствено умение за тълкуване би било от полза, тъй като поднесеното наготово тълкуване, в най-добрия случай, предлага рамка, но никога не може да се отнесе напълно съответно към индивидуалния случай. Подходът тук е като при тълкуването на сънищата. Една книга за тълкуване на сънищата би трябвало да се използва за усвояване на начина на тълкуването им, а не за да се прави справка за собствените сънища. По тази причина втората част не претендира за пълнота, макар че сме положили усилия да обхванем всички физически и органически области, за да подготвим необходимия изходен материал, така че читателят да може да „обработи" всеки конкретен симптом. След като дотук се опитахме да хвърлим светлина върху скритите светогледно-философски причини, в тази последна глава от теоретичната част ще изложим най-важните аспекти и правила, които позволяват тълкуване на симптомите. Тя е инструмент, който, с малко упражнения, ще направи възможно за всеки сериозно заинтересован да анализира смислено симптомите си.
Ние, напротив, смятаме, че търсенето на причините за болестта е най-голямата задънена улица в медицината и психологията. Наистина винаги ще откриваме причини, докато ги търсим, но вярата в концепцията за причинността ни пречи да видим, че намерените причини са само резултат от собственото ни поведение ма очакване. в действителност всички причини са причини за други причини. Концепцията за причинността е издържана само наполовина, защото от един произволен момент нататък питането за причината се прекратява. Причината за една инфекция, например, може да се открие в определени вероятни възбудители, при което се налага да се зададе въпросът защо в специфичния случай този възбудител е довел до инфекция. Причината за това може да се открие в отслабналата имунна защита на организма, което на свой ред поражда въпроса за причината на тази отслабнала защита. Тази игра може да продължава до безконечност, защото дори когато се стигне до първоизвора в търсенето на причините, все още остава неизяснен въпросът за причината на първоизвора (огнището)... Затова в практиката предпочитаме да спрем на едно определено място и да се преструваме, че от това място започва светът. Измъкваме се с нищо незначещи общи приказки като „locus minoris resistentiae" или „наследствена обремененост", „органична слабост" или подобни „мъдри" понятия. Но кое ни дава право да обявим една произволна брънка от веригата за причина просто ей така? Направо е нечестно, когато някой говори за причина или причинна терапия, защото концепцията за причинността изобщо не допуска - както се уверихме - откриването на някаква причина. Бихме се доближили малко до същността на въпроса, ако работим с онази двуполюсна причинна концепция, за която стана дума в началото на нашите разсъждения за причинността. От тази гледна точка болестта се обуславя от две посоки, т. е. от минало и бъдеще. В този модел финалността би добила определена симптоматична картина, а предизвикващата следствия причинност (efficiens) би подготвила веществените и корпоралните помощни средства, за да се осъществи финалната картина. Подобно схващане би направило видим онзи втори аспект на болестното състояние, който при обичайните едностранчиви разсъждения се губи напълно: целта на болестта, а оттук и смисъла на случилото се. Едно написано изречение е обусловено не само от хартията, мастилото, печатарската машина, писмените знаци (шрифта) и т. н., а също и преди всичко от крайната цел - да се предаде информация. Не би трябвало да е толкова трудно да се разбере как чрез свеждането на всичко до материални процеси, съответно до условията на миналото, се губи същественото и главното. Всяко проявление притежава форма и съдържание, състои се от части и притежава образ, който е нещо повече от сбора на частите. Всяко проявление се определя от миналото и от бъдещето. Болестта не прави изключение. Зад симптома се крие смисъл, съдържание, което използва наличните възможности, за да може да се осъществи формално. Затова.за една болест като причина могат да изтъкнат всякакви произволни причини. Точно в този пункт се е провалял досегашният работен метод на медицината. Тя вярва, че чрез премахване на причините може да направи болестта невъзможна и не се съобразява с това, че болестта е гъвкава и търси и намира все нови и нови причини, за да се осъществява по-нататък. Тази взаимовръзка е много проста: ако например някой има намерение да построи къща, трудно ще успеят да му попречат, като му отнемат камъните - тогава той ще построи къщата си от дърво. Крайното решение би могло да се види в това да го лишат от всякакъв възможен материал, но на нивото на болестта това е свързано с трудности. Би трябвало да отнемем цялото тяло на пациента, ако искаме да сме сигурни, че болестта няма да изнамери повече причини. Тази книга се занимава с финалните причини за болестта и цели да допълни едностранчивото функционално схващане с липсващия му втори полюс. По този начин държим да стане ясно, че в никакъв случай не отричаме изследваните и описани от медицината материални процеси и тяхното съществуване, но сме категорично против твърдението, че тези процеси са единствените причини за болестта. Както вече казахме, болестта има смисъл и цел, която досега описахме в нейната най-обща и абсолютна форма, заедно с лечението, в смисъл на единение. Ако разчленим болестта на нейните многобройни симптоматични изразни форми, всяка от които представлява стъпка по пътя към целта, всеки симптом може да бъде анализиран според целта и информацията, която носи, за да разберем коя стъпка се изисква точно в този момент. Този въпрос може и трябва да се постави при всеки симптом и не бива да се изтласква чрез препратка към функционалните причини. Винаги могат да се намерят функционални условия - но също така винаги може да се намери и значение, което съответства на съдържанието. Така първата разлика между нашето виждане и класическата психология се състои в отказа от подбор на симптомите. Ние смятаме, че всеки симптом е обясним и не допускаме изключения. Втората разлика се състои в отказа от ориентирания към миналото причинен модел на класическата психология. Дали вярваме, че сме открили причината за дадено смущение в някакви бактерии или нечии лоши майки, е от второстепенна важност за мисловната концепция. Психосоматичният модел не се е освободил от основната грешка на еднополюсната причинна концепция. Нас не ни интересуват причините от миналото, защото, както казахме, те са много и всички еднакво важни или еднакво маловажни. Нашият метод може да се опише или като „финална причинност", или, още по-добре, с безвременната концепция на аналогията. Човекът притежава, независимо от времето, специфично битие, което обаче с течение на годините трябва да осъществи и осъзнае. Този вътрешен идеал той съзнава като „себе си". Житейският път на човека е път към това „себе си", което е символ на целостта. Човекът се нуждае от „време", за да намери тази цялост - но тя е налице още от самото начало. Точно в това се заключава илюзията за времето - човек се нуждае от време, за да открие онова, което винаги е бил. (Ако нещо не ви е ясно, винаги си спомняйте за съответните примери: в една книга се съдържа едновременно целият роман - но читателят се нуждае от време, за да възпроизведе в себе си цялото действие, което още от самото начало е било налице!) Този път наричаме „еволюция". Еволюцията е съзнателното осъществяване на един винаги съществуващ (т. е. безвременен) модел. По този път към себепознанието непрекъснато изникват пречки и заблуди, или иначе формулирано - човек не може или не иска да види определени елементи от своя модел. Нарекохме тези неосъзнати аспекти сянка. В болестния симптом сянката демонстрира своето присъствие и се осъществява. За да можем да разберем значението на даден симптом, в никакъв случай не се нуждаем от понятието за време или за минало. Търсенето на причините в миналото отклонява вниманието от същинската информация, понеже елиминира собствената отговорност чрез проектиране на вината върху причината. Ако анализираме значението на един симптом, отговорът ще направи видима една частична област от собствения ни модел. Задълбаем ли в миналото си, и там ще намерим, разбира се, различни изразни форми на този модел. От това обаче не следва веднага да се прибягва до причинността - тук става дума по-скоро за паралелни, тъждествени с времето изразни форми на същия кръг от проблеми. За осъществяване на проблемите си детето използва родители, братя и сестри, учители, а възрастните - партньорите си, децата или колегите. Външните условия не разболяват никого, но човекът използва всички възможности, за да ги постави в услуга на болестта си. Само болният превръща нещата в причина. Болният е едновременно и извършител, и жертва, той страда винаги и само от своята собствена несъзнателност. Тази констатация не е ценностен критерий, защото само „просветленият" не притежава повече сянка - но тя трябва да предпази човека от заблудата, че е станал жертва на някакви обстоятелства, защото така болният ограбва сам себе си и се лишава от шанса за преобразяване. Нито бактериите, нито земните лъчения предизвикват болестта, но човек ги използва като помощни средства, с които да осъществи своето боледуване. (На едно друго равнище същото изречение звучи малко по-естествено: нито цветовете, нито платното са причината за една картина, но човек ги използва като помощни средства за реализирането ѝ.) След всичко казано, ето и първото важно правило за това как да боравим с тълкуването на болестните картини във втората част. Първо правило: При тълкуване на симптомите се въздържайте от привидно причинните взаимовръзки на функционално равнище. Те винаги могат да се намерят и никой не отрича тяхното съществуване. Но те правят несъстоятелно тълкуването на даден симптом. Ние тълкуваме само симптома в неговото качество и субективно проявление. Какви физиологични, морфологични, химични, нервни или други причинни вериги са използвани за реализирането на симптома не влияе върху значението му. За да се вникне в съдържанието, важно е само, че нещо е - и как е - а не защо е. Времево качество на симптоматикатаКолкото безинтересно е времевото минало за нашите въпроси, толкова интересно и изразително е времевото поле при появяването на даден симптом. Точният момент във времето, в който възниква симптомът, може да ни даде важна информация за проблемната сфера, която се изразява чрез него. Всички събития, протичащи в синхрон с появата на един симптом, образуват рамката на симптоматиката и трябва да се вземат под внимание. При това не става дума да се съобразяваме само с външните събития, а преди всичко да възприемаме вътрешните процеси. Какви мисли, теми и фантазии са ни вълнували в момента, в който се е появил симптомът? В какво настроение сме били? Настъпили ли са някакви промени в живота ни, узнали ли сме някакви новини? При това нерядко именно събитията, окачествявани като незначителни и маловажни, в действителност са се оказвали решаващи. Тъй като в симптома се проявява една потисната област, всички свързани с това събития също се „потискат" и съответно се подценяват. Общо взето, това не са големите неща в живота, защото с тях човек обикновено се занимава съзнателно. Дребните, безобидни неща от всекидневието обаче често отприщват потисканите проблемни сфери. Остри симптоми като настинка, гадене, стомашно разстройство, киселини, главоболие, наранявания и други подобни се проявяват много точно във времето. Струва си да се постави въпросът какво сме правили, мислили или сме си фантазирали тъкмо в този момент. Зададем ли си сами въпроса за взаимовръзката, добре е да се вгледаме внимателно в първата, спонтанно възникнала идея, а не да я отхвърлим набързо като несъществена.
Почти всяко изречение от втората част на тази книга се отнася поне до две равнища - ако някои изречения звучат банално, това е сигурен признак, че се пренебрегва второто равнище, двусмислеността. Опитали сме се да насочим вниманието към важните места чрез кавички и курсив. Но в края на краищата, подходът ни се основава върху достъпа до езиковите измерения. Слухът към езика също толкова трудно подлежи на изучаване, колкото и музикалният слух - но и двата могат да се школуват. Нашият език е психосоматичен. Почти всички формулировки и думи, с които назоваваме физически състояния и процеси, са заимствани от опита на тялото. Човекът разбира и схваща винаги само това, което може да се пипне с ръка и върху което може да се стъпи с крака. Оттук произтича една заслужаваща по-задълбочено изследване тема, която тук само ще обобщим: За всеки опит и за всяка стъпва на съзнанието човек трябва да измине пътя през телесното. На него му е невъзможно да интегрира съзнателно каквито и да било принципи, преди те да изплуват на повърхността, т. е. да намерят физически израз. „Телесното" ни въвлича в една невероятна обвързаност, от която често се страхуваме - но без тази обвързаност не можем да установим връзва с принципа. Този ход на мисли води до прозрението, че човек не може да се предпази от болестта. Но да се върнем към значението на езика, което ни интересува в конкретния случай. който се е научил да се вслушва в психосоматичната двузначност на езика, с учудване установява, че докато говори за телесните си симптоми, болният обикновено споменава и психичния си проблем: на един зрението толкова се е влошило, че вече не може да вижда ясно нещата; друг го боли гърло и казва, че гушата му се е подула; трети не може повече да превива гръб, защото се е схванал; четвърти не може вече да преглъща; пети се изпуска, шести не може да чува, а седми има такива силни сърбежи, че му иде да излезе от кожата си. Тук няма какво толкова да се обяснява, можем само да слушаме, да кимаме с глава и да заключим: „Болестта прави човека искрен!" (При употребата на латинските наименования на болестите академичната медицина грижливо бди да не би чрез езика да проличи връзката със съдържанието!) Във всички тези случаи именно тялото изживява това, което потърпевшият никога не се осмелява или не иска да признае в душата си. Така например, не смеем да признаем, че всъщност ни иде да излезем от кожата си, защото искаме да прекрачим границите, които сами сме си наложили - тялото осъществява несъзнателното ни желание и използва като симптом една екзема, за да направи действителното желание съзнателно. С екземата, като причина на която може да се позове, потърпевшият изведнъж се осмелява да изрази желанието си на висок глас: „Иде ми да изляза от кожата си!" - защото най-накрая той има телесно алиби, а то днес се приема на сериозно от всеки. По същия начин една служителка не смее да признае пред себе си и пред работодателя си, че всъщност ѝ е дошло до гуша от всичко и иска да си вземе няколко дни отпуска -но на телесно равнище подутата гуша се възприема съвсем сериозно и води до желания успех. Наред с вслушването в двузначността на езика важна е и способността за аналогично мислене. Самата двузначност на езика вече почива върху аналогия. Например, на никого не би дошло наум да допусне, че при един безсърдечен човек липсва съответният орган. Желанието да „излезеш от кожата си" също не се приема непременно буквално. Във всички тези случаи употребяваме понятията в аналогичен смисъл, използвайки нещо конкретно като заместител за един абстрактен принцип. Като казваме безсърдечен, имаме предвид отсъствието на определена способност, която, въз основа на една архетипна символика, открай време по аналогия се свързва със сърцето. Същият принцип обаче се прилага и по отношение на блясъка на слънцето и златото. Аналогията предполага способност за абстрактно мислене, защото в конкретното трябва да съзрем изразяващия се чрез него принцип и да го пренесем на друго равнище. Например кожата на човешкото тяло приема, между другото, и функцията на разграничител от външната среда. Ако на някого му иде да излезе от кожата си, той иска да прекрачи и да преодолее някакви граници. Съществува аналогия между кожата и определени норми, които на психично равнище изпълняват същата функция, както кожата на соматично. Ако „равнопоставим" кожа и норми, това не означава нито идентичност, нито причинна връзка, а се отнася до аналогията на принципа. Например - както ще видим по-нататък, -натрупаните в тялото токсини (отрови) съответстват на изтласкани в съзнанието неразрешени конфликти. Тази аналогия не се стреми да покаже, че конфликтите произвеждат токсини, или че токсините създават конфликти. И все пак, и двете са аналогични проявления на различни равнища. Душата причинява също толкова малко телесни симптоми, колкото телесните процеси - психични изменения. Но винаги откриваме аналогичния модел и на двете равнища. Всички съдържания на съзнанието имат свои съответствия в тялото и обратно. В този смисъл всичко е симптом. Да обичаш да ходиш на разходка или да имаш тънки устни са също такива симптоми, както гнойните сливици. (Сравни предисторията на заболяванията при хомеопатията.) Симптомите се различават само по субективната оценка, която им дава техният притежател. И накрая, отхвърлянето и съпротивата са факторите, които превръщат даден симптом в болестен. Съпротивата издава също, че определен симптом е израз на някаква сенчеста сфера - защото онези симптоми, които изразяват съзнателни елементи на душевността ни, ние обичаме и защитаваме, като израз на нашата личност. На стария спорен въпрос за границата между здрав и болен човек, между нормално и ненормално може да се отговори само на равнището на субективната оценка - или изобщо да не бъде даван отговор. Когато разглеждаме телесните симптоми и ги тълкуваме в психически план, това правим на първо място с цел да се помогне на потърпевшия да насочи вниманието си към онази област, която дотогава не е осъзнавал, за да установи, че там нещата са така, както са - и в тялото, и в душата, и горе, и долу. Не става дума веднага да се промени или отстрани нещо - напротив, видяното трябва убедително да се потвърди, тъй като едно „не" би изтласкало тази област отново в сянка. Самото съзерцание води до осъзнаване и ако от по-пълното осъзнаване от само себе си се породи една субективна промяна - чудесно. Но всяко намерение да се промени нещо има обратен ефект. Намерението ни да заспим бързо е най-сигурният начин да прогоним съня, докато при липса на намерение той настъпва от само себе си. Под отсъствие на намерение тук разбираме точната среда между желанието за предотвратяване и за принудително постигане. Именно покоят на средата позволява да се случи нещо ново. Който се бори или преследва нещо, никога не постига целта си. Ако при интерпретирането на болестните картини някой получи усещането, че тълкуването е злонамерено или негативно, това усещане е показател за личната оценка, на която даденият човек все още е в плен. Нито думите, нито предметите или събитията, обаче, могат да бъдат сами по себе си добри или лоши, положителни или отрицателни, оценката възниква единствено у оценяващия. Близко до ума е, че опасността от подобни недоразумения при нашата тема е голяма, защото в болестните симптоми се проявяват всички онези принципи, които се оценяват крайно негативно от отделния човек или от обществото и затова не могат да се приемат или видят съзнателно. Ще се сблъскваме доста често с темите агресивност и сексуалност например, тъй като в процеса на нагаждане към нормите и ценностните критерии на дадена социална общност тези области бързо и лесно стават „жертва" на процесите на потискане и са принудени да търсят реализацията си по неведоми пътища. Указанието, че зад определен симптом се крие чиста агресивност, в никакъв случай не е вид обвинение, то цели да помогне на човека да я види и у себе си и да я приеме. На плахия въпрос какви угасни неща биха могли да се случат, ако всеки постъпваше така, е достатъчно да се отговори, че агресивността е налице дори тогава, когато не ѝ обръщаме внимание, и чрез акта на съзерцанието тя не става нито по-голяма, нито по-лоша. Докато агресивността (или какъвто и да било друг импулс) се намира в сянката, тя е несъзната и дори само поради този факт е опасна. За да разберете нашето изложение, трябва спокойно да се дистанцирате от всички оценки, с които сте свикнали. Добре е, също така, да замените прекалено аналитичното и разумно мислене със способността за образно, символично и аналогично мислене. Езиковите връзки и асоциации ни позволяват много по-бързо да възприемем образа, отколкото едно стерилно заключение. За да придобият видимост болестните картини са необходими по-скоро свойствата на дясното полукълбо. Трето правило: Обобщете симптоматичните проявления в принцип и пренесете този модел на психично равнище. Вслушването в езиковите формулировки обикновено може да послужи като ключ, тъй като нашият език е психосоматичен. Принудителните следствияПочти всички симптоми ни принуждават да променим поведението си и тези промени могат да се разделят на две групи: от една страна, симптомите ни пречат да вършим нещата, които обичаме, а от друга - карат ни да правим неща, които не искаме. Един грип, например, ни възпира да приемем някаква покана за гости и ни принуждава да си останем в леглото. Един счупен крак ни пречи да спортуваме и ни принуждава да почиваме. Подчиним ли на болестта намеренията и смисъла, то именно предотвратените и принудителните норми в поведението позволяват да се направят изводи за умисъла на симптома. Една принудителна промяна в поведението е принудителна корекция и трябва да се приеме сериозно. Болният е склонен да се съпротивлява толкова силно на принудителните промени в начина си на живот, че обикновено се опитва с всички средства, колкото е възможно по-бързо, да анулира корекцията, за да може необезпокоявано да се върне към старите си привички. Според нас, напротив, важно е да позволим на дадено смущение отначало наистина да ни извади от строя. Един симптом коригира винаги само някаква едностранчивост: свръхактивният е принуден да си почине, свръхподвижният е възпрепятстван да се движи, а на общителния е отнета възможността за комуникация. Симптомът принудително извиква на живот непривлекателния за нас полюс. Би трябвало повече да се съобразяваме с него, да се въздържаме доброволно от онова, което ни е отнето, и да одобряваме наложеното ни по принуда. Болестта винаги е криза, а всяка криза изисква развитие. Всеки опит да се постигне статусът преди заболяването е наивен или глупав. Болестта отвежда към нови, непознати и неизживени брегове - едва когато съзнателно и доброволно откликнем на този повик, придаваме смисъл на кризата. Четвърто правило: Двата въпроса: „В какво ми пречи симптомът?" и „Към какво ме принуждава симптомът?" обикновено бързо ни доближават до централния кръг от теми, свързани с болестта. Общото между противоположните симптомиОще при обсъждането на полярността видяхме, че зад всяка т. нар. противоположна двойка се крие единство. Една външно двуполюсна симптоматика също кръжи около обща проблемна „тема". Ето защо не е израз на противоречие фактът, че и при запека, и при диарията потребността от „освобождаване" се явява централна тема. Както зад прекалено ниското, така и зад прекалено високото кръвно налягане откриваме желание за бягство от конфликтите. Както радостта може да се изрази и чрез смях, и чрез сълзи, а страхът веднъж води до абсолютно парализиране, друг път - до паническо бягство, така всяка тема има възможност да се изрази в привидно противоположни симптоми. Трябва да отбележим, че особено интензивната форма, под която се изживява определена тема, още не е показател за това, че потърпевшият няма проблеми с нея или че я осъзнава. Подчертаната агресивност не значи, че потърпевшият не се страхува, а подчертаната сексуалност - че потърпевшият няма сексуални проблеми. И тук се препоръчва полярен поглед. Всяка крайност говори с доста голяма сигурност за наличие на някакъв проблем. Както на срамежливия, така и на самохвалкото липсва самоувереност. И страхливецът, и лудата глава се боят. Безпроблемността се намира по средата между двете крайности. Поставен ли е по някакъв начин акцент върху дадена тема, това показва проблематични и все още подчинени на принудата отношения. Дадена тема или даден проблем могат да се изразят чрез различни органи и системи. Няма строги правила, които да принуждават една тема да предпочита при осъществяването си винаги определен симптом. Тази гъвкавост при избора на форми предопределя едновременно и успеха, и неуспеха в борбата със симптомите. Наистина, един симптом спокойно може да бъде победен функционално или дори превантивно предотвратен, но тогава съответният проблем си избира друга тема за реализация - процес, познат като изместване на симптомите. Например проблемът, свързан с това, че даден човек е подложен на стрес, може да се прояви както във вид на високо кръвно налягане, повишен мускулен тонус, повишено налягане на очните дъна (глаукома) или абсцес, така и в поведението му, ориентирано към стимулиране на стрес у други хора. Наистина, всеки вариант си има своя специфична окраска, но всички споменати симптоми са израз на една и съща основна тема. Който разглежда историята на заболяването на отделен човек от този ъгъл, бързо ще открие червената сигнална лампичка, обикновено напълно убягнала на болния.
Например преживяваме болката изключително в съзнанието, а не в тялото си. И в този случай тялото служи само като посредник, който помага за натрупването на опит на това равнище (че в последна сметка тялото не действува принуждаващо, се вижда ясно от болката-фантом2). Струва ни се, че е важно - въпреки тясното взаимодействие между съзнанието и тялото - да умеем да правим мислено ясна разлика между тези две равнища, ако искаме да схванем правилно поуката от болестта. Образно казано, тялото е мястото, където един идващ отгоре процес достига най-ниската си точка и затова после сменя посоката, за да се изкачи отново нагоре. Една падаща топка се нуждае от материална среда, за да може отново да отскочи нагоре. Ако се спрем на тази „аналогия за горе и долу", ще видим, че процесите на съзнанието се „спускат и пропадат" в телесното, за да се превърнат там в противоположния си полюс и отново да могат да се издигнат в сферата на съзнанието. Всеки архетипен принцип при човека трябва да се концентрира в телесното и материалното, за да стане наистина разбираем и познаваем. Но чрез опита отново напускаме материалното и телесното равнище и се издигаме до съзнанието. Всяка съзнателна стъпка към познанието оправдава дадено проявление и същевременно го освобождава от неговата необходимост. Отнесено конкретно към болестта, това означава, че един симптом не може да разреши проблема на телесно равнище, а само осигурява предпоставката за една стъпка към познанието. Всеки телесен симптом е проводник на някакъв опит. Но доколко опитът в отделния случай ще достигне до съзнанието, не може да се предскаже. И тук важат същите закони, като при всеки учебен процес. Например при всяка аритметична задача, с която се сблъсква, детето неизбежно научава по нещо, но остава открит въпросът кога скритият зад нея математически принцип ще бъде окончателно разбран. Докато детето още не е схванало принципа, то ще бъде склонно да приема всяка отделна задача като мъчение. Едва разбирането на принципа (съдържанието) освобождава задачите (формата) от привкуса на мъчението. Аналогично всеки симптом е призив и възможност да се види и схване същинският, скрит зад привидното проблем. Не стане ли това, защото, например, изцяло сме затънали в проекцията и разглеждаме симптома като случайно, функционално обусловено смущение, тогава призивът за осъзнаване на проблема ще продължи с още по-голяма интензивност. Този континуитет -от деликатната покана до настойчивия натиск -наричаме степени на ескалация. Всяка степен представлява едно повишаване на интензивността, с която съдбата приканва човека да подложи на съмнение обичайната си гледна точка и да интегрира съзнателно нещо, което досега е потискал. При това, колкото по-силна е собствената съпротива, толкова повече се увеличава и натискът от страна на симптома. В следващата таблица са представени седемте степени на ескалация. Това разделение не бива да се тълкува като една абсолютна и закостеняла система, а като опит да се онагледи идеята за ескалацията. 1) Психичен израз (мисли, желания, фантазии) 2) Функционални смущения 3) Акутни физически нарушения (възпаления, травми, злополуки) 4) Хронични нарушения 5) Неизлечими процеси, органични изменения, рак 6) Смърт (предизвикана от болест или нещастен случай) 7) Вродени деформации и нарушения (Карма) Преди даден проблем да се прояви в тялото като симптом, той загатва за себе си в душата като тема, идея, желание или фантазия. Колкото по-открит и отворен е човек за импулсите, изпращани от подсъзнанието му, и колкото по-готов е някой да даде свободна воля на подобни импулси, толкова по-жив (и неортодоксален) ще бъде житейският му път. Но ако той следва съвършено определени представи и норми, тогава е невъзможно да позволи да го ръководят такива импулси, идващи от подсъзнанието, защото те поставят под съмнение досегашните и създават нови приоритети. Такъв човек пресушава в себе си онзи избор, от който обикновено произтичат импулсите, и живее с убеждението, че не познава „подобни проблеми". Този опит - да станеш безчувствен в душевната сфера - вече отприщва първата степен на ескалация: получаваш симптом - дребен, безобиден, но верен. По този начин се е осъществил един импулс, макар че осъществяването му е трябвало да бъде предотвратено. Защото и душевният импулс иска да бъде трансформиран, т. е. изживян, да се спусне във веществеността. Ако тази трансформация не се извърши доброволно, тя става по околния път на проявлението на симптоми. На това място ясно проличава общовалидното правило, че всеки импулс, който се лишава от своята идентификация, отново се приближава към нас, привидно отвън. След функционалните смущения - придружени обикновено с кратка първоначална съпротива - с които бързо се свиква, се проявяват, преди всичко, остро възпалителните симптоми, които, според проблема, могат да се локализират почти навсякъде в тялото. Лаикът разпознава добре тези симптоми по окончанието „ит". Всяко инфекциозно заболяване представлява една актуална покана да се осъзнае нещо и цели - както ще обясним подробно във втората част - да направи видим някакъв неосъзнат конфликт. Ако това намерение не успее - в края на краищата нашият свят е настроен враждебно не само към конфликтите, но и към инфекциите - тогава острите възпаления приемат хронична форма с окончание „оза". Който не разбира актуалната покана за промяна, си осигурява един постоянен ментор, готов да го придружава дълго време. Хроничните процеси показват тенденцията да причиняват необратими телесни изменения, които се окачествяват като неизлечими болести. Рано или късно, това развитие довежда до смърт. Тук може да се възрази, че в последна сметка всеки живот завършва със смърт и поради това смъртта не се вмества в нашата тема като степен на ескалация. Но не бива да убягва от вниманието ни фактът, че смъртта винаги е и носител на информация, тъй като тя напомня по най-впечатляващ начин на човека простата истина, че всяко материално съществуване притежава начало и край и затова би било глупаво да се вкопчваме в него. Призивът на смъртта дебне винаги: Простете се! Простете се с илюзията на времето и се откажете от илюзията на аз-а! Смъртта е симптом, тъй като е израз на полярността и като всеки друг симптом е лечим чрез единение. С последната степен на ескалация, а именно бродените нарушения и деформации (недъзи), краят на правата опира отново до нейното начало. Защото каквото не сме разбрали до часа на смъртта си, съзнанието отнася със себе си като проблем в следващото прераждане. Тук се докосваме до една тема, която все още не се приема за естествена даденост от нашата цивилизация. Тук не е най-подходящото място да обсъждаме учението за прераждането, но трудно можем да избегнем споменаването на отношението ни към него, понеже иначе изложението ни за болестта и изцелението, в някои случаи, би било неразбираемо. Защото за мнозина съдържателната концепция за болестните симптоми изглежда неприложима както спрямо детските болести, така и, особено, спрямо вродените нарушения. Тук учението за прераждането би улеснило разбирането, макар да се излагаме на изкушението да търсим в някой предишен живот „причините" за сегашното си заболяване. Подобно начинание е също толкова заблуждаващо, колкото и търсенето на причините в сегашния живот. Въпреки това видяхме, че нашето съзнание се нуждае от представата за линейността и времето, за да може да разглежда процесите на двуполюсната плоскост на съществуването. В този смисъл идеята за „миналия живот" също е необходим и смислен начин да се разгледа пътят, който съзнанието изминава, докато се учи. Ето една илюстрация на тази взаимовръзка: Един човек се събужда сутринта - за него това е нов ден и той решава да го организира така, както си иска. Но без да се впечатлява от това негово намерение, същата сутрин се появява съдия-изпълнителят и иска от него да върне някакви пари, макар човекът да е в състояние да докаже, че този ден още не е похарчил нито стотинка, нито пък е вземал заем. Доколко учуден ще бъде човекът от събитието зависи от това дали е готов да разпростре своята самоличност върху всички дни, месеци и години, предхождащи въпросния ден, или желае да се идентифицира единствено с него. В първия случай, той няма да се изненада нито от посещението на съдия-изпълнителя, нито от устройството на тялото си и други житейски обстоятелства, с които се е сблъскал през този нов ден. Той ще разбере, че не може да организира новия ден както си иска, тъй като, въпреки прекъсването на нощта и съня, досегашният континуитет продължава и в този нов ден. Ако човекът приеме прекъсването на нощта като повод да се идентифицира само с новия ден и загуби връзка с досегашния си път, ще сметне всички споменати събития за голяма несправедливост и за случайни и своеволни спънки в осъществяването на намеренията му. Ако заменим в този пример деня с живота, а нощта със смъртта, ще проличи разликата в представата за света, която възниква, благодарение на приемането или отхвърлянето на преражданията. Прераждането уголемява измеренията на схващането, разширява погледа и така моделът се разпознава по-добре. Но ако го използваме - както често се случва - единствено за да продължаваме да изтласкваме назад мнимите причини, тогава ще злоупотребим с него. Ако човек осъзнае, че този живот е само миниатюрен отрязък от пътя му към познанието, ще му бъде по-лесно да приеме за закономерни и смислени твърде различните изходни позиции, от които хората започват живота си, вместо хипотезата, че всеки живот възниква като еднократно съществуване чрез случайно смесване на генетичен материал. За нашата тема е достатъчно да осъзнаем, че човек се ражда на света с ново тяло, но със старо съзнание. Това състояние на съзнанието, което е донесъл със себе си, е израз на досегашния му познавателен опит. Така човек носи със себе си своите специфични проблеми, като използва след това околния свят, за да ги реализира и преработи. В този живот даден проблем не може тепърва да възникне, а само да стане видим. Но нека отбележим, че проблемите не са възникнали и в миналите животи, защото те изобщо не възникват във формалната сфера. Подобно на вината и греха, проблемите и конфликтите са неизбежни изразни форми на полярността и следователно съществуват а приори. В един езотеричен наръчник се натъкнахме на изречението: „Вината е несъвършенството на неузрелия плод". Също както възрастният, и детето е затънало дълбоко в проблемност и конфликтност. Но обикновено децата имат по-добър контакт с несъзнателното и оттам - куража да осъществяват спонтанно изплуващите на повърхността импулси - доколкото „умните възрастни" им дават свобода. С възрастта обикновено разграничаването от несъзнателното, а също и упоритото придържане към собствените норми и лъжи нараства и в резултат на това с напредването на годините се увеличава и предразположението към болестните симптоми. Но по принцип всяко живо същество, което има дял в полярността, не е здраво, следователно е болно. Това се отнася и за животните. Но и тук изпъква ясно взаимната зависимост на болестта и образуването на сянката. Колкото по-малка е диференциацията, а оттам - заплитането в полярността, толкова повече намалява податливостта към болестта. Колкото повече едно живо същество се развива в двуполюсния свят и овладява присъщата на този свят способност за познание, толкова по-предразположено е към болест. Човекът е носител на най-високоразвитата форма на познавателната способност, която ни е известна, и чрез нея най-силно изживява напрежението между двата полюса, съответно и болестта намира най-висшия си смисъл в човешкото царство. Степените на ескалация при болестта служат като посредник, изразяващ все по-настоятелния призив, и който неотстъпно засилва своя натиск. Няма сериозни заболявания или нещастни случаи, които падат като гръм от ясно небе, а само хора, които твърде дълго са вярвали в ясното небе. Само онзи, който не се самозалъгва, не може да бъде разочарован!
|