Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке



страница10/23
Дата30.07.2018
Размер3.29 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   23

3. Дишане

ДИШАНЕТО Е РИТМИЧНА ПРОЯВА. То се състои от две фази: от вдишване и издишване. Дъ­хът добре илюстрира закона за полярността. С постоянното си редуване двата полюса - вдишване и из­дишване създават ритъм. При това единият полюс предизвиква своя противоположен полюс, защото вдишването предизвиква издишването и т. н. Еди­ният полюс живее от съществуването на своя про­тивоположен полюс, понеже, ако унищожи едната фаза, изчезва и другата. Единият полюс компенсира другия и двата заедно образуват една цялост. Дъхът е ритъм, ритъмът е основата на всичко живо. Можем да заместим двата полюса на дишането и с по­нятията напрежение и отпускане. Тази взаимна връзка - вдишване-напрежение и издишване-отпускане -ясно проличава, когато въздишаме. Има въздишка при вдишването, която води до напрежение, има въздиш­ка при издишването, която води до отпускане.

По отношение на тялото главната функция на дишането е обменен процес. Чрез вдишването кис­лородът, който се съдържа във въздуха, се доставя на червените кръвни телца; при издишването изпускаме обратно въглеродния диоксид. Дишането обх­ваща полярността на приемането и отдаването, на вземането и даването. С това вече открихме най-важната символика на дишането. Гьоте казва:
Дъхът две милости на нас дарява:

мира ни не дава, гърди да напълним,

а тъй ободрява, бреме да отдъхнем.

Вълшебна смесица живот ни поднася.


Всички стари езици използват за дъх същата ума, както за душа или дух. На латински spirare значи дишам и spiritus - дух; същият корен на думата срещаме в инспирация, което дословно ще рече дъхване и е неразривно свързано с вдишване и вземане (поемане) навътре. На гръцки Psyche значи както дъх, така и душа. В Индия се среща думата atman, в звученето на която не е трудно да се от­рие родството с немското atmen = дишам. Индусите наричат човек, постигнал съвършенство, махатма, което буквално означава както „голяма душа", така и „голям дъх". От индуисткото учение узнаваме, че дъхът е носителят на жизнената сила, която индусът нарича prana. В библията за сътворението на света се казва, че Господ влял от своето божествено дихание на оформената буца пръст така създал човека като „живо" същество с душа.

Това описание много добре показва как на материалното тяло, на аспекта форма се вдъхва нещо, което не произхожда от Сътворението, а от божественото дихание. Едва този дъх, който идва от сфера отвъд Сътворението, прави човека живо, одушевено същество. Тук вече сме съвсем близо до тайната на дъха. Чрез дъха ние постоянно сме свързани с нещо, което е отвъд Сътвореното, отвъд формата. Дъхът се грижи да не скъса тази връзка със сферата на метафизиката (в буквалния смисъл: това, което се намира зад природата). Ние живеем в дъха като в голяма утроба, която се издига далеч над нашето дребно, ограничено битие. Тя е животът, онази последна, велика тайна, която човек е може да обясни, не може да дефинира, а може само да я изживява, като се открие за нея и се остави тя да проникне в него. Дъхът е пъпната връв, през която този живот се влива в нас. Задачата на дъха е ние да не загубим тази връзка.

В това се състои неговото значение: дъхът не позволява на човека да се изолира напълно, да се затвори изцяло в себе си, да направи своята аз-граница съвсем непроницаема. Колкото и охотно човекът отново и отново да се капсулира в своето его, дъхът го принуждава да поддържа връзката с не-аза. Нека осъзнаем, че ние дишаме същия въздух, който вдишва и издишва нашият враг. Това е същият въз­дух, който дишат животни и растения. Дъхът пос­тоянно ни свързва с всичко. И да му се иска на човека да се разграничава, дъхът го свързва с всичко и с всеки. Въздухът, който дишаме ни свързва един с друг, искаме или не искаме. Следователно дъхът има нещо общо с „контакт" и с „връзка".

Контактът между това, което идва отвън, и собственото тяло се осъществява в белодробните мехурчета (алвеоли). Белият ни дроб има вътрешна повърхност от около седемдесет квадратни метра, докато повърхността на кожата ни само един и по­ловина до два квадратни метра. Белият дроб е най-големият ни контактен орган. При по-подробно разглеждане можем да съзрем и тънките разливи между двата контактни органа на човека: белия дроб и кожата. Кожният контакт е много тесен и дирек­тен. Той е по-задължаващ и по-интензивен от белод­робния и е подчинен на нашата воля. Човек може да докосне някого или да не го направи. Контактът, който установяваме с белия дроб, не е толкова пряк, но затова пък е принудителен. Ние не сме в състояние да го предотвратим, дори когато не мо­жем да дишаме спокойно заради нечие присъствие, т. е. не можем да понасяме някого, дори когато ня­кой ни трови въздуха.

Често един болестен симптом може да се прех­върля между двата контактни органа - бял дроб и кожа: потиснат обрив на кожата може да се прояви като астма, която чрез лечение пак да се пре­върне в обрив на кожата. Астмата, както и кожният обрив, изразяват еднакъв проблем: контакт, до­пир, връзка. Нежеланието ни заради дишането да влизаме в контакт с някого например се дължи на спазъм при издишването, какъвто е случаят при ас­тмата.

Ако продължим да се ровим из различните слово­съчетания, които имат нещо общо с дишане или въздух, ще видим, че има ситуации, когато на човек някъде не му достига въздух, не може да си поеме дъх от работа или не може вече свободно да диша. С това засягаме темата за свободата и стесне­нието, за притеснението. С първата глътка въздух започва нашия живот, с последната го завършваме. С първата глътка въздух обаче правим също и пър­вата крачка във външния свят, като се освобождаваме от симбиотичното единство с майката и ставаме автономни, самостоятелни, свободни. Ко­гато на някого не му достига въздух, в това често проличава страхът да направи първата самостоя­телна крачка в свободата и автономността. Сво­бодата тогава му отнема дъха, което ще рече, че му действа необичайно и поради това го плаши. Съ­щата взаимна връзка между свобода и дишане се проявява у онзи, който, измъквайки се от някаква теснотия, влиза в помещение, в което се чувства свободен, или излиза на открито. Първото, което прави, е да поеме дълбоко въздух - най-после може да диша свободно, да си отдъхне и да поеме дъх.

Пословичната жажда за въздух, която изпитваме в особено тясно пространство, е също жажда за свобода и свободно пространство.

Ако обобщим казаното дотук, ще видим, че диша­нето символизира главно следните тематични об­ласти:


Ритъм в смисъл на „както..., така и..."

Напрежение - отпускане

Вземане - даване

Контакт - отбрана

Свобода - притеснение

Дишане -асимилирам на живота
При заболявания, които са свързани с дишането, чо­век е длъжен да си постави следните въпроси:

1. Какво кара дъха ми да секва?

2. Какво не искам да приема?

3. От какво не искам да се лиша?

4. С какво не искам да влизам в контакт?

5. Страхувам ли се да направя крачка към нова сво­бода?



Бронхиална астма


След съжденията върху дъха нека разгледаме по-под­робно картината на заболяването при бронхиална­та астма - онова заболяване, което винаги е било особено впечатляващ пример за психосоматични взаимовръзки. „Като бронхиална астма се определя появяващ се на пристъпи задух с характерно свиркащо издишване. Налице е стеснение на малките бронхи и на бронхиолите, което със спазъм на гладката мускулатура може да предизвика възпалително дразнене на дихателните пътища и алергичен оток и секреция на лигавицата" (Бройтигам).
Астматичният пристъп се изживява от пациента като животозастрашаващо задушаване, засегнатият се бори за въздух, диша пъхтейки, при което особено затруднено е издишването. У астматика различни кръгове проблеми са взаимно свързани, но въпреки близостта им по съдържание, поради дидактически съображения искаме да ги разгледаме поотделно:

1. Вземане и даване:

Астматикът се опитва да вземе прекалено мно­го. Той вдишва дълбоко - стига се до пренадуване на белия дроб и оттук - до спазъм при издишването. Човек поема до възможния предел и се препълва докрай, а когато се налага отново да отдаде, стига се до. спазъм. Тук ясно виждаме разстройството на равновесието. Противоположните полюси вземам и давам трябва да си съответстват, за да могат да влязат в ритъм. Законът на преобразуването съществува благодарение на вътрешното равновесие, а всяка свръхтежест прекъсва потока. Потокът на дъха у астматика се прекъсва тъкмо поради това, че той прекалено много мисли за вземането и с това се пресилва. Сега вече той не може да дава и поради това не може вече и да взема от това, което толкова много му се иска. При вдишването ние поемаме кислород, при издишването отделяме въг­лероден диоксид. Астматикът иска да задържи всич­ко и с това сам се трови, понеже вече не може да отдаде изразходваното. Това вземане без даване води буквално до чувството за задушаване.

Несъответствието между вземане и даване, кое­то толкова внушително се соматизира при астма­та, е благодарна тема за много хора. Звучи тъй прос­то, и въпреки това мнозина се провалят в този пункт. Въпросът не е какво човек иска да има - било пари, слава, знания, мъдрост, - вземането и даване­то да бъдат в равновесие, ако човек не иска да се за­души от взетото. Човекът получава в такъв размер, в какъвто дава. Спре ли даването, прекъсва потокът и нищо повече няма да тече към него. Колко жалки са онези, които непременно искат да отнесат знани­ята си в гроба! Те страхливо пазят дребното, до ко­ето са могли да се доберат, и се лишават от изоби­лието, което очаква всекиго, който се е научил да предава нататък придобитото във видоизменена форма. Само да можеше човекът да схване, че за все­киго съществува свръхизобилие от всичко!

Ако някому нещо липсва, то е само защото той сам се е изолирал от него. Да вземем за пример астматика. Той се бори за... въздух, макар от него да има толкова много. Някои хора обаче все не могат достатъчно да си натъпчат гушата...



2. Желание за самоизолиране

Астма може да се предизвика у всеки човек, ако го накарат да вдишва дразнещи газове, например амоняк. При определена концентрация се стига до рефлекторна защитна реакция чрез координация на положението на диафрагмата, конструкция на брон­хите и слузоотделянето. Нарича се рефлекс на Кречмер. Тази рефлекторна проява е затваряне и заключ­ване, за да не бъде допуснато нещо, което идва отвън, да влезе вътре. С амоняка обяснихме един целе­съобразен, животоподдържащ рефлекс, който обаче у астматика е на значително по-ниска прагова кон­центрация. Той приема най-безвредните вещества от околната среда като животозастрашаващи и веднага се изолира от тях. В предишната глава под­робно говорихме за значението на алергията, така че тук е достатъчно да си припомним цялата тема за отбраната и страха. Астмата най-често е тяс­но свързана с вид алергия.

На гръцки астма значи тесногръдие, а на латин­ски тясно е angustus, с което пък е сродна немска­та дума angst (страх). Освен това същата латинс­ка дума angustus срещаме в angina (възпаление на сливиците) и в angina pectoris (болезнен сърдечен пристъп при стеснение на сърдечните коронарни съ­дове). Струва си да отбележим, че страх и теснота са неделимо свързани. Астматичното стеснение също има много общо със страха. Желанието на астматика непрекъснато да се изолира се засилва, до­като в края на краищата достигне връхната си точка в смъртта. Смъртта е последната възмож­ност да се затвори, да се заключи за живите, да се капсулира. (Във връзка с това сигурно ще бъде интересно следното наблюдение: човек може много да ядоса астматик, ако му каже, че неговата астма съвсем не е опасна за живота и че той никога няма да умре от нея, защото извънредно много държи на това колко животозастрашаваща е болестта му!)

3. Претенции за доминиране и незначителност

Астматикът има големи претенции за доминира­не, които обаче никога не признава и поради това те се изтласкват надолу в тялото, където отново излизат наяве с „надутостта" на астматика. Тази надутост недвусмислено изтъква неговата ароган­тност и претенциите му да властва, които той грижливо е изтрил от съзнанието си. Поради това той обича да се крие зад идеалното и формалистичното. Ако обаче астматикът се сблъска с нечии чужди претенции за власт и доминиране (законът за подражанието), ужасът му отива в белите дробове и говорът му секва - говорът, който се модулира именно от издишвания въздух. Той вече не успява да издишва - изкарват му въздуха, задъхва се, зяпва.

Астматикът пуска в действие симптомите на своето заболяване, за да упражнява власт върху заобикалящата го среда. Домашните животни трябва да се махнат, всяка прашинка трябва да се изчисти, никой няма право да пуши и т. н.

Връхната точка на тези претенции намира израз в животозастрашаващи пристъпи, които се мате­риализират тъкмо когато човек противопостави на астматика собствената си претенция за власт. Тези изнудващи пристъпи са наистина застрашава­щи самия болен, защото го въвеждат в опасни за живота ситуации, които понякога той вече не може да овладее. Поразително впечатление прави докъде един болен може сам да си навреди, само и само да може да властва. В психотерапията често един пристъп е последното спасение, когато човек стиг­не твърде близо до истината.

Но тази близост с упражняването на власт и саможертвата вече ни подсказва двойствеността на такова неосъзнато изживяно доминиране. С постоянно възобновяваните претенции да властва, с все по-натрапчивото пъчене на гърди и надуване про­порционално нараства и противоположния полюс -немощ и чувство за незначителност и безпомощ­ност. Да реализира и приеме в съзнанието си тази незначителност, между другото, е урок, който астматикът би трябвало да научи.

След по-продължително боледуване се стига до разширение и втвърдяване на гръдния кош. Медици­ната го нарича торакс - буре. Той придава внушите­лен външен вид, но дава възможност за съвсем малък дихателен обем, тъй като му липсва еластич­ност. По-ясно конфликтът не би могъл да се соматизира: претенция и реалност.

В пъченето на гърди има и голяма доза агресив­ност. Астматикът никога не се научава адекватно да артикулира на говорно ниво агресивността си. Иска му се да намери отдушник, има чувството, че просто ще се пръсне, но всяка възможност адекватно да артикулира агресивността си викайки и ругаейки си остава затворена в дробовете му. Така тези агресивни прояви се задържат на физическо ниво и излизат на бял свят под формата на кашлица и храчки. Да си припомним изрази като кипя, задушавам се, задъхвам се от яд, плюя на нещо; задавям се от злоба. "

Агресията се проявява и в алергичната компонен­та, която обикновено е свързана с астмата.



4. Отбрана срещу тъмните страни на живота

Астматикът обича чистото, спретнатото, ясно­то, стерилното и избягва тъмното, дълбокото, зем­ното, което най-ясно проличава в избора на алергени. Иска му се да се засели някъде горе, за да не влиза в съприкосновение с долния полюс. Поради това той обикновено е човек, който по-скоро дава превес на главата (учението за елементите причислява възду­ха към мисленето). Сексуалността, която принадлежи към долния полюс, астматикът изтласква нагоре в гърдите, поради което там се стига до увеличено слузоотделяне - процес, който всъщност би трябва­ло да е запазен за половите органи. Астматикът пре­нася тази (прекалено високо) произвеждана слуз през устата навън - решение, чиято оригиналност ведна­га става ясна на онзи, който вижда съответствие между гениталии и уста (в следващата глава ще се занимаем по-подробно с въпроса.)

Астматикът копнее за чист въздух. Той предпо­чита да живее във високите планини (желание, което често се изпълнява под наименованието „клима­тична терапия"). Тук отново ясно проличава негова­та претенция да доминира: изправен горе на върха, гледа надолу тъмните събития в дълбоката низина, издигнат на достатъчно разстояние, в сферата, къ­дето „въздухът е още чист", изкачил се от дълбини­те на инстинктите горе в планината, където животът се е свел до минерална чистота. Тук астма­тикът изживява своя постоянен стремеж за полет във висините, междувременно научно подсигурен от усърдни климатолози. Друго място за лечение е мо­рето с неговия солен въздух. Символиката и тук е същата: солта е символ на пустинята, символ на минералното, символ на безжизненото. Това е сфе­рата, към която астматикът се стреми, защото се страхува от виталността.

Астматикът е човек, който копнее за любов -той иска да получава любов, затова и вдишва тол­кова много. Той обаче не може да дава любов - издишването му е затруднено.

Какво може да му помогне? Както при всички симптоми, рецептата е само една: съзнание и безпощадна честност към самия себе си! След като вече си е признал страховете, трябва да престане да избягва сферите, които му навяват страх, и да се насочва към тях, докато успее да ги обикне и ин­тегрира. Този необходим процес се символизира мно­го добре с една терапия, която наистина не е извес­тна на академичната медицина, но спада към най-успешните мерки при астма и алергия в природолечението: терапията със собствена урина. Тя се със­тои в това, че на болния се инжектира мускулно собствена урина. Разгледаме ли тази терапия от символична гледна точка, ще видим, че тя принуждава пациента да приеме това, което е отделил -собствената му мръсотия и нечистотия: не само да я приеме, но и отново да се помири с нея и да я интегрира! Това лекува!

Астма


Въпроси, които астматикът трябва да си постави:

1. В кои сфери искам да вземам, без да давам?

2. Мога ли съзнателно да призная своята агресивност и какви възможности имам да я проявя?

3. Как се справям с конфликта „доминиране/незначи­телност"?

4. Кои сфери от живота подценявам и отблъсквам? Мога ли да почувствам нещо от страха, който се е окопал зад моята ценностна система?

Кои сфери от живота се опитвам да отбягвам, кои смятам за мръсни, низки, неблагородни? Не забравяйте! Винаги, когато се почувствате натясно - това е страх! Единственото средст­во срещу страха е разширяването. Разширение ще постигнете, като допуснете до себе си онова, ко­ето сте отбягвали.



Простудни заболявания и грипозни инфекции


Преди да приключим с дишането, ще разгледаме накратко симптомите на простудните заболява­ния, тъй като от тях обикновено най-силно се за­сягат дихателните органи. Грипът, както и прос­тудните заболявания, са акутни възпалителни про­цеси, а ние знаем, че те са и израз на „преработката" на даден конфликт. За нашия анализ тук оста­ва само да разгледаме местата и областите, в които се проявява възпалителният процес. Простудни заболявания настъпват винаги в кризисни ситуации, богато ядът ни засяда на гърлото или ни идва до гуша, когато нещо ни излиза през носа. Може би някому понятието „кризисна ситуация" звучи бомбастично. Естествено, тук нямаме предвид съдбонос­ни жизнени кризи, които са придружени с ужасни симптоми. Под „кризисни ситуации" разбираме оне­зи чести, несензационни, но въпреки това важни за психиката всекидневни ситуации, които чувстваме като претоварване и заради които търсим основа­телна причина да се оттеглим за малко, защото си­туацията поставя твърде много изисквания към нас. Тъй като в момента не сме готови съзнателно да признаем предизвикателството на тези „дребни" всекидневни ситуации и желанието си да избягаме, стига се до соматизация: след това, вече в тялото, нещо също ни засяда на гърлото или ни излиза през носа. Все пак по този (неосъзнат) път ние сме пос­тигнали целта си, дори сме си осигурили предимст­вото всеки да проявява разбиране към нашето положение, на което едва ли бихме могли да разчита­ме при съзнателна обработка на конфликта. Прос­тудните заболявания ни дават възможност да се пооттеглим от обременяващата ни ситуация и да се обърнем повече към самите себе си. Сега напълно можем да изживеем своята чувствителност само на физическо равнище.

Главата боли (при тези обстоятелства от нико­го не може да се очаква по-нататъшно съзнателно анализиране на проблема), очите сълзят, лигавиците са разранени и раздразнени. Тази генерализирана чув­ствителност може, в края на краищата, да проник­не „до корените на космите". Никой не бива да се приближава много до нас, нищо и никой не бива по­вече да ни докосва. Носът е запушен и всяка кому­никация (дишането като контакт!) е невъзможна. Със заплахата: „Не се приближавай, настинал съм!" човек: успява да държи всички настрана от себе си. Това поведение на отблъскване може внушително да се подкрепи с кихане, като функцията издишване се превърне в истинско отбранително оръжие. С дрез­гавото гърло говорът, като средство за комуникация, също се редуцира до минимум, във всеки случай недостатъчен за разисквания. Лаещата кашлица, със заплашителния си тон, ясно показва, че удоволстви­ето от общуването е ограничено в най-добрия слу­чай до това да ти духнат под опашката.

При такава отбрана не е чудно, че сливиците, като един от най-важните защитни органи на тя­лото, работят на пълни обороти. Те толкова се подуват, че човек вече не може да преглъща всич­ко, състояние, което би трябвало да подтикне па­циента към самокритичния въпрос какво всъщ­ност той вече не е в състояние да преглътне. Гълтането е акт на поемането навътре, на акцептирането, но тъкмо това вече не искаме. Простудното ни заболяване се проявява на всички плоскос­ти. При грипа болките в крайниците и чувството като че ли сме смазани парализират всяко движение, а болките в раменете понякога дори създават осезаемо впечатление за бремето на проблемите, които тежат на гърба ни и не искаме повече да ги носим.

Голяма част от тези проблеми ние се опитваме да отхвърлим под формата на гнойна слуз и колко­то повече от нея освобождаваме, толкова по-облек­чени се чувстваме. Гъстата слуз, която отначало запушва всичко, пречи на изтичането и на всяка ко­муникация. Впоследствие трябва да се разтвори и втечни, за да може пак нещо да потече и да се зад­вижи. По този начин всяко простудно заболяване, в края на краищата, е обновително и сигнализира за малък напредък в нашето развитие. Природолечението с право гледа на простудното заболяване като на много здравословен прочистващ процес, който промива токсините и ги извлича от тялото. Токси­ните - на психично равнище - съответстват на проблемите, които, аналогично, също се разтварят и отхвърлят. Тялото и душата излизат укрепнали от кризата... до следващия път, когато пак ни дой­де до гуша.


1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница