Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке



страница11/23
Дата30.07.2018
Размер3.29 Mb.
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   23

4. Храносмилане

ПРИ ХРАНОСМИЛАНЕТО се извършва нещо твърде подобно на дишането. Чрез дишането поемаме в себе си околна среда, усвояваме я и пак предаваме неусвоеното. Същото става и при хра­носмилането, но храносмилателният процес прониква по-дълбоко във веществеността на тялото. Дъ­хът се владее от елемента въздух, храносмилането принадлежи към елемента земя и е по-материално. За разлика от дишането, храносмилането е лишено от ясен ритъм. Ритмиката на поемането и отде­лянето на хранителни вещества губи своята ясно­та и острота в тежко подвижния елемент земя.



Храносмилането има прилива и с функциите на мозъка, понеже мозъкът (съзнанието) преработва и смила невеществените въздействия от този свят (защото човекът не живее единствено само от хляба). При храносмилането трябва да прера­ботваме веществените въздействия. Храносмила­нето обхваща:

1) Поемането на външния свят под формата на веществени въздействия

2) Различаването на „поносимо" и „непоносимо"

3) Асимилирането на поносимите вещества

4) Отделянето на несмилаемите вещества
Преди да разгледаме по-подробно проблемите, които могат да се появят при храносмилането, полез­но е да хвърлим поглед върху символиката на храна­та. По хранителните продукти и ястия, които човек предпочита или отказва, могат да се разберат много неща (кажи ми какво ядеш, за да ти кажа какъв си!). Добро упражнение е очите и съзнанието така да се изострят, че и във всекидневните, и в най-обичайните прояви да се разпознават взаимоза­висимостите, скрити зад конкретните форми, кои­то никога не са случайни. Когато някой има апетит за нещо специално, това изразява точно определен афинитет и е показателно за самия човек. А когато нещо „не му е по вкуса", тази антипатия подлежи точно толкова на интерпретация, колкото и взема­нето на решение при психологически тест. Гладът е символ на „искам да имам, искам да поема", и из­разява определен ламтеж. Яденето е задоволяване на искането чрез интеграция, чрез поемане и засищане.

Изпитва ли някой жажда и глад за любов, без те да бъдат адекватно утолени, в тялото му се поя­вява глад за сладкиши. Ненаситният глад за сладкиши и постоянното желание да се хруска нещо вина­ги изразяват незадоволена любов. Думи като сладко и хрускам използваме и когато говорим за сладко момиче, което на човек му иде да изхруска. Любов и сладкиш са тясно свързани. Лакомията за сладкиши у децата е ясно указание, че те не се чувстват дос­татъчно обичани. Родителите прибързано протес­тират срещу такава възможност с оправданието, че те „наистина биха направили всичко за децата си". „Правя всичко" и „обичам" обаче не са непремен­но равнозначни. Който непрекъснато хруска сладки неща, копнее за любов и утвърждаване. На това правило човек спокойно може повече да вярва, отколкото на собствената си преценка за своята спо­собност да обича. Някои родители отрупват деца­та си със сладкиши като сами се издават, че не са готови да дарят любов на детето си, затова му предлагат компенсация на друго равнище.

Хората, които активно мислят и се занимават с интелектуален труд, жадуват за солена храна и пикантни ястия. Строго консервативно настроените хора предпочитат консервирана храна, особено пушена, обичат силен чай без захар (изобщо храна, съдържаща танин). Хора, които предпочитат ядене с доста подправки, дори люто, търсят нови дразни­тели и нови впечатления, те обичат предизвикателствата, дори ако понякога са трудно поносими и трудно смилаеми. Съвсем различно е при хората, които ядат диетична храна – пазейки се от сол и всякакви подправки, те се пазят преди всичко от нови въздействия. Избягват страхливо всички предизви­кателства, страхуват се от всяка конфронтация. Този страх може да доведе до консумацията на кашеста храна при стомашноболния, чиято личност ще разгледаме по-подробно след малко. Кашестата храна е бебешка храна. Явно стомашноболният е деградирал до недиференцираното състояние, присъ­що на детството, когато на човек не му се налага нито да различава, нито да анализира и може дори да се откаже от (ах, толкова агресивното) отхапване и раздробяване на храната. Той просто избягва твърда храна.

Подчертаният страх от рибени кости символи­зира страх от агресии. Страхът от костилки изда­ва страх от проблеми - на човек не му се ще да се сблъска с ядрото на нещата. Но и тук има една противоположна група: макробиотици. Тези хора търсят проблемите. Те искат на всяка цена да опоз­наят ядрото на нещата и затова налитат на твър­да храна. Стигат дори до там, да избягват най-безпроблемните области на живота. При сладки десер­ти те искат още нещо, което могат здраво да за­хапят. По този начин макробиотиците проявяват известен страх от любов и нежност, съответно затруднени са и да приемат любовта. Някои хора успяват да доведат ненавистта си към конфликтите до такава крайност, че в последна сметка ги хранят интравенозно в интензивно отделение - не­съмнено най-сигурната форма безконфликтно веге­тиране без собственото им участие.


Зъбите


Храната постъпва първо в устата и там се раздробява от зъбите. Със зъбите захапваме и отхапваме. Хапенето е много агресивно действие, израз на „мога да хвана", „мога да сграбча", „мога да на­падна". Както кучето показва зъбите си, за да де­монстрира своята агресивна заплаха, така и ние „се зъбим някому", като имаме предвид решимостта си да се отбраняваме. Лошите или болни зъби са указание, че някой трудно изразява, съответно не съумя­ва да прояви своята агресивност.

Тази взаимна връзка не отслабва от факта, че в днешно време почти всички имат лоши зъби, което може да се установи още при малките деца. Това несъмнено е вярно, но колективни симптоми показват само колективни проблеми. Агресията стана един от централните проблеми във всички социално високоразвити култури на нашето време. Изисква се „социално приспособяване", което се дешифрира като „потискай агресивността си!". Всички тези потиснати агресии на нашите мили и миролюбиви, социално тъй добре приспособени съграждани изли­зат отново на бял свят като „болести" и тормозят социалната общност: в тази видоизменена фор­ма точно толкова, колкото и в първичната. Пора­ди това клиниките са модерните бойни полета на нашето общество. Там потиснатата агресивност води безмилостни битки със своите притежатели. Там хората страдат от своята собствена лошо­тия, която цял живот не са се осмелили да открият у себе си и да я преработят съзнателно.

Не би трябвало да ни учудва, че в почти всяка картина на заболяването отново и отново попада­ме на агресивността и сексуалността. И двете са проблемни сфери, които съвременният човек най-много потиска. Може би някой би възразил, че както увеличаващата се криминална престъпност и многото насилия, така и сексуалната вълна противоречат на нашата аргументация. Отговорът оба­че е, че както липсата, така и избухването на агре­сивността са симптоми за потисната агресивност. Двете са само различни фази на един и същи процес. Едва когато не е нужно повече агресивността да бъде потискана и ѝ се отреди подходящо място, така че човек да може да набира опит с тази енер­гия, е възможно агресивната страна на личността да се интегрира съзнателно. Тогава интегрираната агресия е на разположение на цялостната личност като енергия и виталност, без да се стига нито до сладникава кротост, нито до диви агресивни избли­ци. Такова състояние обаче първо трябва да бъде подготвено, като се осигури възможност с натруп­ването на опит то да узрее. Потиснатата агресив­ност води само до образуването на сенки, с които човек трябва да се справя в трансформирания им вид - болестта. За сексуалността, както и за всички други психични функции, аналогично важи току-що казаното.

Да се върнем пак на зъбите, които в животинското и човешкото тяло олицетворяват агресия и желание за надмощие (боря се със зъби и нокти). Често се приема, че здравите зъби у някои първо­битни народи са свързани причинно с естествения им начин на хранене. Тези народи обаче съвсем дру­гояче се отнасят към агресията. Наред с колективната проблематика, състоянието на зъбите все пак подлежи на индивидуална преценка. Покрай спомена­тата агресия зъбите ни показват и нашата витал­ност, нашата жизнена сила (агресия и виталност са само два различни аспекта на една и съща сила, но двете понятия извикват у нас различни асоциации). Да си припомним израза: „На харизан кон зъбите не се гледат!" Поговорката има предвид, че при покупка на кон по състоянието на зъбите се преценява неговата възраст и жизнеспособност. Психоанали­тичното тълкуване на сънища интерпретира пада­нето на зъб на сън като указание за загуба на енер­гия и сила.

Има хора, които нощем редовно скърцат със зъби, понякога толкова буйно, че се налага със спе­циални шини да ги възпират, за да не протрият то­тално зъбите си. Символиката е очевидна. Скърцането със зъби е утвърдено понятие за безсилна аг­ресия. Който денем не може да признае желанието си да хапе, нощем трябва да скърца със зъби, докато сам ги изтрие и притъпи тези опасни оръжия...

Който има лоши зъби, не му достига виталност и съответно способност да сграбчва и да се бори със зъби и нокти. Неговите проблеми са свързани с това, че бавно и трудно ги предъвква докато се смелят и че дори когато трябва да се защити му е трудно да захапе. В една реклама на паста за зъби желаната цел гласи: „... за да можете отново силно да захапвате!"

Така наречените „трети зъби" ни дават възможност да се преструваме пред външния свят, че притежаваме виталност и сили, каквито вече нямаме. Както при всяка протеза, този акт си остава из­мама и съответства на трика със страхливото, га­лено домашно кученце, заради което сме окачили на градинската ограда табела: „Внимание! Кучето хапе". Изкуствената челюст е само „купена хапли­вост".

Венците са основа и легло на зъбите. Аналогично те олицетворяват основата на виталност и агре­сия, първично упование и самоувереност. Липсва ли на човек тази доза първично упование и самоувере­ност, той никога няма да успее активно и жизнено да се справя с различни проблеми, да захапва косте­лив орех, никога няма да има смелостта да се залавя с трудни задачи или да се отбранява. Увереност­та в себе си трябва да дава необходимата опора на тази способност, както венците дават опора на зъ­бите. Венците обаче не могат да изпълняват тази роля, ако самите те са толкова чувствителни и раними, че при всяка дреболия започват да кървят. Кръвта е символ на живота и кървящите венци пределно ясно ни погазват как при най-малкото предизвикателство жизнената сила изтича от първич­ното упование и самоувереността.


Гълтането


След като храната е раздробена от зъбите, гълтаме пропитата със слюнка хранителна каша. С гълтането ние интегрираме, поемаме; гълтането е инкорпориране. Докато едно нещо е все още само в устата ни, ние можем и да го изплюем. Глътнем ли го обаче, процесът вече става трудно обратим. Трудно гълтаме големи залъци. Ако залъкът е твър­де голям, не можем да го преглътнем. Понякога в живота човек трябва да преглъща нещо, макар всъщност да не иска, например уволнение. Има лоши новини, които човек също трудно преглъща.

Тъкмо в такива случаи по-леко ни е да преглът­нем нещо, като прибавим малко течност, особено ако сръбнем порядъчна глътка. За някой, който мно­го пие, казваме, че му се е отворила глътка. Глътката алкохол обикновено трябва да улесни или дори да замени преглъщането на нещо друго, по-трудно за преглъщане. Човек гълта течното, защото в жи­вота му има нещо друго, което той не може и не иска да преглътне. Така алкохоликът замества яде­нето с пиене (много пиене води до липса на апе­тит); той замества гълтането на твърда, корава храна с по-мека, по-лесна глътка - глътката от бутилката.

Съществуват голям брой смущения, свързани с гълтането, например чувството за буца, заседнала в гърлото, или болки в гърлото, като ангина. Всички те ни създават чувството, че не можем повече да преглъщаме. В такива случаи потърпевшият би трябвало веднага да се запита: „Какво има в живо­та ми, което не мога или не искам да преглътна?" Сред тези смущения има и един твърде оригинален вариант - „гълтането на въздух", наречено „аерофагия", което буквално значи „ядене на въздух". Изра­зът ясно погазва какво става в случая. Човек не иска да гълта, да инкорпорира, обаче симулира го­товност, като „гълта въздух". Тази потулена съпро­тива срещу гълтането се проявява малко по-късно като уригване и ректални газове (сравни: „На звук го докарва, но не и на миризма").

Гадене и повръщане


След като сме погълнали храната и сме я поели в себе си, тя може да се окаже трудносмилаема и да натежи като камък в стомаха. Камъкът - подобно на костилката - е символ за проблем (така например казваме препъни-камък). Всички знаем как един проб­лем може да кара стомаха ни да се присвива и да ни разваля апетита, който в най-голяма степен зависи от психическото състояние. Много изрази изтъкват тази аналогия между психичните и соматичните процеси: това напълно ми уби апетита или при ми­сълта за това ми се гади, или пък: прилошава ми само като го видя. Гаденето сигнализира отхвърляне­то на нещо, което не искаме, и поради това ни тежи на стомаха. Безразборното ядене също може да доведе до гадене. Това важи не само на физическо ниво; човекът може едновременно да натъпка съзнанието си с твърде много неподходящи неща, които да не му понасят и да не може да ги смели.

Гаденето прераства в повръщане на храната. Човек се освобождава от нещата и въздействията, които не иска да има, да инкорпорира, да интегрира. Повръщането е масиран израз на отбрана и отблъс­кване. По повод на порядките в политиката и в изкуството след 1933 г. художникът от еврейски про­изход Макс Либерман казва: „Не мога да плюскам толкова много, колкото бих искал да повръщам!"



Повръщането е „неприемане". Тази взаимозависи­мост става пределно ясна при известното повръ­щане през бременността. Тук се проявява несъзна­телният отпор срещу детето, съответно срещу мъжкото семе, което жената не е искала да „инкорпорира". Като продължение на тази мисъл повръщането през бременността може да изразява отказ от присъщата женска роля (майчинството).

Стомахът


Следващото място, където достига нашата (неповърната) храна, е стомахът с основната си функция - поемането. Той поема всички въздействия, ко­ито идват отвън, приема каквото има за смилане. Умението да се поема нещо навътре изисква отво­реност, изисква пасивност и готовност, в смисъл на способност за отдаване. С тези свойства сто­махът олицетворява женския полюс. Както мъжкото начало се характеризира със способността за из­лъчване и за активност (елемент огън), така женското начало се свързва с готовността за поемане, способността за отдаване, възможността за импониране и способността да се приема и да запазва (елемент вода). На психично ниво това е способ­ността да се чувства, светът на чувствата (не на емоциите!), който олицетворява женския елемент. Ако човек изтласка способността да чувства от своето съзнание, тази функция слиза в тялото и тогава стомахът, наред с храната, трябва да приема и „да смила" чувствата. В такъв случай, както се казва, не само любовта минава през стомаха, но и от яд стомахът ни се обръща, (или болен не яде - кахърен добре си похапва), а по-късно всичко това избива наяве с натрупана от грижи сланина. Покрай способността да приема, в стомаха откриваме още една друга функция, която пак би трябвало да от­несем към мъжкия полюс: произвеждането и изпускането на стомашна киселина. Киселината атакува, разяжда, гори, разлага - безусловно е агресивна. Човек, на когото нещо не му отърва или му обърква сметките, е кисел. Не успее ли съзнателно да пре­възмогне тази неприятност или да я превърне в аг­ресия, или пък предпочете да преглътне яда, негова­та агресивност, неговото кисело настроение се соматизира в стомашна киселина. Тогава стомахът реагира кисело, като на материално ниво произвежда агресивна течност, за да преработва и да смила нематериалните чувства - трудно начинание, при което нещо избива и напира нагоре, за да ни напом­ни, че е по-добре да не преглъщаме чувствата и да не ги предоставяме на стомаха за смилане. Кисели­ната се издига нагоре, понеже ѝ се иска да се изяви. Това създава проблеми на стомашноболния. Липс­ва му способността съзнателно да се справя с яда си и със своята агресивност и по този начин сам да поема отговорността да решава конфликти и проб­леми. Човекът със стомашно заболяване или изобщо не изразява своята агресивност (самоизяжда се), или демонстрира прекалена агресивност. И двете край­ности обаче не му помагат истински да решава проблемите си, защото му липсва предпоставка за доверие в самия себе си и чувство за сигурност, като база за самостоятелно овладяване на конфликтите - въпрос, с който вече се занимавахме, кога­то разглеждахме темата за зъбите и венците. Всеки знае, че лошо сдъвканата храна особено тежко се понася от раздразнен и свръхкисел стомах. Дъвчене­то обаче е агресия. Отсъствието на агресивното дъвкателно поведение пак е за сметка на стомаха и той произвежда повече киселина.

Човекът с болен стомах не иска да си позволи никакъв конфликт. Той несъзнателно копнее за безконфликтното детство. Стомахът му отново иска кашеста храна. Стомашноболният се храни с пасирана храна, която вече е претрита през сито, минала е през филтър и така е доказала своята безопас­ност. Вече не може да има корав залък. Проблеми­те остават в ситото. Хората с болен стомах не понасят сурова храна. За тях тя е прекалено груба, примитивна и опасна. Храната трябва първо да бъде умъртвена чрез агресивния процес на готвене­то, преди човек да се осмели да пристъпи към нея. Пълнозърнестият хляб също трудно се поддава на смилане, защото създава прекалено много проблеми. Всички пикантни храни, алкохол, кафе, никотин и сладкиши твърде много дразнят, за да си ги позво­лява човек. В живота и в яденето не бива да има предизвикателства. Стомашната киселина води до чувство на тежест и възпрепятства по-нататъш­ното приемане на нови впечатления.

Когато се вземат медикаментозни киселинни бу­фери, обикновено се предизвиква уригване, което носи облекчение, тъй като е агресивна проява, насочена навън. На човек му олеква и тежестта малко намалява. Често прилаганата от академичната ме­дицина терапия с транквиланти (например валиум) показва същата взаимовръзка. С медикамента химически се прекъсва връзката между психиката и веге­тативната система (т. нар. психовегетативно освобождаване). В по-тежки случаи това се прави хирургически, като на болния от язва оперативно се разделят определени нервни разклонения, които отговарят за произвеждането на стомашната кисели­на (ваготомия). И при двете интервенции на акаде­мичната медицина се прекъсва връзката чувство -стомах, за да не трябва стомахът занапред соматично да смила чувства. Стомахът се предпазва от дразнения. Тясната връзка между психиката и стомашната секреция е достатъчно известна от експериментите на Павлов. (Чрез синхронното по­даване на храна и звук от звънец Павлов успява да формира т.н. условен рефлекс у своите опитни кучета, така че след известно време само звукът на звънеца да е достатъчен за стомашна секреция, обичайна при вида на храна.)

Основното поведение, при което чувство и агре­сия се насочват не навън, а навътре, срещу самия себе си, логично води, в края на краищата, до язва на стомаха, до образуване на улкус (стомашната язва не е язва в смисъл на ново образуване или веге­тация, а представлява перфориране на стомашната стена). При стомашната язва, вместо външни въз­действия, се смила собствената стомашна стена -човек се самосмила, - правилният израз е саморазкъсване. Стомашноболният трябва да се научи да осъзнава своите чувства, съзнателно да обработва конфликтите и съзнателно да смила впечатленията си. Освен това, пациентът с язва трябва да осъз­нае и да си признае своите желания за инфантилна зависимост, майчинска защитеност и копнежа да бъде обичан и обсипван с грижи, тъкмо когато тези негови желания са добре прикрити зад фасада от привидна независимост, честолюбие и способност да се налага. Тук отново стомахът демонстрира ис­тината.



Стомашни и храносмилателни смущения


При храносмилателни страдания и смущения човек би трябвало да си постави следните въпроси:

1. Какво не мога или не искам да преглътна?

2. Преглъщам ли нещо навътре в себе си?

3. Как се справям със своите чувства?

4. Защо съм кисел?

5. Как се справям със своята агресивност?

6. До каква степен избягвам конфликтите?

7. Съществува ли у мен потиснат копнеж към безконфликтния рай на детството, в който да бъда само обичан и да се полагат грижи за мен, така че да не е необходимо да се разкъсвам сам?



Тънко черво и дебело черво


В тънкото черво се извършва същинското смилане на храната чрез разграждане на отделни съставки (анализ) и чрез усвояване (асимилация). Прави впе­чатление външната прилика между тънкото черво и мозъка. И двата имат сходна задача и функция. Мо­зъкът смила въздействията на невеществено равнище, тънкото черво смила веществени въздействия. При смущения в областта на тънкото черво човек би трябвало да си отговори на въпроса дали не ана­лизира прекалено много, тъй като характерна фун­кция на тънкото черво е анализът, разграждането, навлизането в детайли. Хора със смущения в тънко­то черво обикновено са склонни към прекомерни анализи и критика, на всичко намират някакъв недоста­тък. Тънкото черво е и добър индикатор за екзистенциални страхове. Там храната се оползотворява, „използва". Зад прекомерното анализиране и оползот­воряване обаче винаги се крие екзистенциален страх, страх да не би да не се извлече достатъчно и да се умре от глад. Проблемите на тънкото черво може да се отличават и с обратното, но значително по-рядко - нищожната способност за критично отно­шение, какъвто е случаят с т. нар. мазни екскременти при недостатъчност на панкреаса.
Един от най-честите симптоми в областта на тънкото черво е диарията. Народът казва: напълни гащите от страх. Диарията насочва към проблеми­те на страха. Когато човек се страхува, той не отделя вече време аналитично да разглежда въздействията. Остава ги да отпаднат, без да ги смила. Нищо не се запазва. Човек се оттегля на тихо и самотно местенце, където може да остави нещата да следват своето естествено развитие. При това той губи много течност, онази течност, която е символ на гъвкавостта, необходима, за да се разшири навяващата страх (тясна) аз-граница и с това да се превъзмогне страхът. По-рано вече казахме, че страхът неизменно е свързан с теснота, притесне­ние и задържане. Терапията на страха винаги изисква да пуснем и да разширим, да станем гъвкави и да оставим нещата просто да се случват. Лечението на диарията обикновено се изчерпва с това на бол­ния да се подават големи количества течност. Така той символично получава онази гъвкавост, която му е нужна, за да разшири своите граници, в които изживява страха. Диарията, била тя хронична или акутна, винаги ни обяснява, че се страхуваме и твърде много искаме да задържаме, и ни учи да пускаме и да оставяме на свобода.

В дебелото черво същинското храносмилане вече е завършено. Тук от несмилаемия остатък от хра­ната се извлича още само водата. Най-разпространеното смущение в тази област е запекът. След Фройд психоанализата тълкува ходенето по голяма нужда като акт на даване и подаряване. Всеки ще разбере, че в символичен смисъл парите имат нещо общо с изпражненията, когато си припомни приказката, в която златното магаре вместо екскременти отделя златни монети. Народът свързва нас­тъпването по невнимание на кучешко изпражнение с надеждата за неочаквани пари. Тези примери би трябвало достатъчно ясно и без по-нататъшно теоретизиране да показват символичната взаимна връзка между изпражнения и пари, съответно между ходенето по голяма нужда и способността да да­дем нещо. Запекът е израз на не искам да давам, искам да задържа и опира до кръга проблеми, присъщи на скъперничеството. (колкото повече има скъперникът, толкова повече се стиска.) Запекът в наши дни е много разпространен симптом, от който страдат мнозинството хора. Той явно демонстрира силна вещомания и неспособност за откъсване от материалната сфера.

На дебелото черво се пада още едно важно сим­волично значение. Тънкото черво съответства на съзнателното, аналитичното мислене, а дебелото черво - на неосъзнатото, в буквалния смисъл - на „долния свят". От митологична гледна точка нео­съзнатото е царството на мъртвите. Дебелото черво също е царство на мъртвите, понеже в него се намират веществата, които не могат да бъдат трансформирани в живот, това е мястото, където може да настъпи ферментация, ферментацията е и процес на гниене и умиране. След като дебелото черво символизира неосъзнатото, сенчестата стра­на на тялото, изпражненията съответстват на съ­държанията на неосъзнатото. Така разбираме ясно следващото значение на запека: страхът да се поз­воли на неосъзнати съдържания да излязат на бял свят. Това е опит да запазиш у себе си неосъзнати, изтласкани, потиснати съдържания. Душевните въз­действия се заприщват и човек не успява да се дистанцира от тях. „Запеченият" пациент буквално не може да ги остави зад себе си. По тази причина от голяма полза за психотерапията е, първо, съществуващият запек корпорално отново да се „втечни", за да излязат на показ аналогично и неосъзнатите съ­държания. Запекът ни показва, че имаме затрудне­ния с подаването и пускането, че задържаме както материални неща, така и неосъзнати съдържания и не искаме да ги пуснем да излязат на бял свят.

Язвен колит се нарича онова възпаление на дебе­лото черво, което започва акутно, хронифицира се и се придружава с болки в корема и кърваво-слузести диарии. В този случай народът пак доказва сво­ите дълбоки психосоматични познания. Всички го познаваме - мазника, слузестото безгръбначно. Маз­никът е готов да ближе нечий задник, за да спечели благоволение. За това обаче той трябва да пожер­тва своята собствена личност, трябва да се отка­же от своя собствен личен живот, за да живее живота на другиго (ближе ли човек някому задника, той заживява с него в симбиотично единение). Кръв и слуз са жизнени вещества, те са първични симво­ли на живота. Митовете на някои първобитни народи разказват как всичко живо се е развило от ли­гави субстанции. Кръв и слуз губи този, който се страхува да реализира своя собствен живот и своя­та собствена личност. За да се живее собственият живот, обаче, е необходимо да се изгради собствена позиция по отношение на другия, с която пък се стига до известна самота (загуба на симбиозата). Болният от колит се страхува от това. От страх той лее кървава пот - чрез червото. Чрез червото (и неосъзнато) той жертва символите на своя соб­ствен живот: кръв и слуз. Може да му помогне само прозрението, че всеки човек сам поема отговорност за собствения си живот - в противен случай го губи.



Задстомашна жлеза (панкреас)


Към областта на храносмилането принадлежи и задстомашната жлеза, която има две основни функции. Екзокринната част произвежда съществените хра­носмилателни сокове, чиято дейност безусловно носи агресивен характер. Ендокринната част на задстомашната жлеза, островните клетки, произвеж­дат инсулина. Недостатъчната продукция на тези островни клетки води до разпространената карти­на на заболяването диабет (захарна болест). Дума­та „диабет" произхожда от гръцкия глагол diabeinein, което значи прехвърлям и преминавам. Пър­воначално наричали тази болест захарно разстройс­тво. Ако си припомним описаната символика на хра­ната в началото, можем свободно да преведем из­раза захарно разстройство с любовно разстройст­во. Диабетикът не може да асимилира (поради лип­са на инсулин) захарта, поета с храната. Захарта пропада през него и той я отделя в урината. Замес­тим ли само думата захар с думата любов, много точно очертаваме кръга проблеми на диабетика. Сладките неща са само заместител на други сладки желания, които съставляват сладкия живот. Зад желанието на диабетика да се наслаждава на сладки неща и същевременната му неспособност да асими­лира захарта и да я поема в собствените си клет­ки, се крие непризнатото желание за осъществява­не в любовта, съчетано с неспособността да прие­ма любов, да може изцяло да я допусне до себе си. Характерно е, че диабетикът трябва да живее от „ерзац храна" - от някакъв заместител за своите истински желания. Диабетът води до преокисляване (свръхоксидация) на цялото тяло чак до състояние на кома. Познаваме киселината като символ на аг­ресията. Отново и отново срещаме тази поляр­ност на любов и агресия, на захар и киселина (мито­логично: Венера и Марс). Тялото ни учи: който не обича, става кисел. Или още по-недвусмислена формулировка: който не умее да се наслаждава, не е „сладък" и за околните!

Любов може да приема само този, който може и да дарява любов, а диабетикът я отдава единст­вено под формата на неасимилирана захар в урина­та. Тъй като не може достатъчно да отдава себе си, захарта „пропада" през тялото му (захар в ури­ната). Диабетикът иска любов (сладки неща), но не смее активно да се осъществява в тази сфера ("... наистина не ми е позволено нищо сладко!"). Той, все пак, продължава да копнее за това (... тъй мно­го ми се иска, ама нали не бива!") - не може обаче да я получи, защото не се е научил сам да дава лю­бов - и така любовта пропада в него. Той трябва да отделя захарта неусвоена. Е, как тогава да не се вкисва!



Черният дроб


Няма да е лесно да разгледаме черния дроб, това е орган с извънредно многостранни функции. Той е един от най-големите органи в човешкото тяло, който играе незаменима роля в обмяната на вещес­твата, или - образно казано - представлява лабора­торията на човека.

Да скицираме накратко основните му функции:



1. Натрупване на енергия. Черният дроб образу­ва гликоген (скорбяла) и го складира (за около петстотин килокалории). Освен това, поети­те въглехидрати тук се преработват в мазни­ни и се складират в мастните депа на тялото.

2. Производство на енергия. От поетите с хра­ната аминокиселини и мастни съставки черни­ят дроб образува гликоза (= енергия). Всички мазнини достигат до черния дроб и в него мо­гат да бъдат използвани за изгаряне, за получа­ване на енергия.

3. Обмяна на белтъчини. Черният дроб е свърз­ващото звено между белтъчините (протеин) от животинското и растителното царство, откъ­дето идва нашата храна, и белтъчините на чо­века. Белтъчините на всеки биологичен вид са напълно различни, но градивните им съставки -аминокиселините - са универсални (сравнение: различните индивидуални типове къщи - белтъ­чините - са изградени от еднакви тухли - ами­нокиселините). Индивидуалното различие на бел­тъчините от растителен, животински и човеш­ки произход се състои в различните модели на подреждане на аминокиселините; последовател­ността на аминокиселините е кодирана в ДНК.

4. Обезвреждане на отрови. Отрови както от собственото тяло, така и от външен произход се дезактивират в черния дроб и се трансфор­мират във водоразтворими, за да могат след това да се отделят посредством жлъчката или бъбреците. Освен това билирубинът (от­падъчен продукт от червения оцветител на кръвта - хемоглобина) трябва да се преобразу­ва в черния дроб, за да може да бъде отделян. Нарушаването на този процес води до жълте­ница. Най-после черният дроб синтезира урина­та, която се отделя през бъбреците. Дотук приключваме с краткия обзор на най-важните функции на толкова многостранно действащия черен дроб. Да започнем нашето символично превръ­щане от последната спомената функция - обезвреждането на токсини. Способността на черния дроб да обезврежда отрови предполага наличието на способ­ност за различаване и преценка, защото който не може да прави разлика между това кое е отровно и кое не, не би могъл да обезврежда отрови. Смуще­нията и заболяванията на черния дроб навеждат на извода за проблеми с преценяването и оценяването, насочват към погрешна преценка за полезно или вредно (храна или отрова?). Докато функционира преценката кое е полезно и колко от него човек може да преработва и смила, никога не се прекалява. Черният дроб винаги заболява от прекомерно коли­чество: премного мазнини, премного ядене, премного алкохол, премного медикаменти и т. н. Болният че­рен дроб показва, че човек поема премного от нещо, което надхвърля неговия капацитет за преработка, показва липсата на мярка, прекомерни желания за ек­спанзия и твърде високи идеали.

Черният дроб е доставчик на енергия. Заболели­ят от черен дроб обаче губи тъкмо тази енергия и жизнена сила. Той губи своята потенция, губи жела­нието си за ядене и пиене. Губи желание във всички сфери, които са свързани с жизнени изяви. По този начин симптомът коригира и компенсира проблема, който се нарича: премного. Това е телесната реак­ция на прекомерността и манията за величие и тя ни учи да се откажем от премногото. По време на болестта пациентът се приучва към ограничение, спокойствие и лишение (секс, ядене, пиене). Най-ясно виждаме този процес при хепатита.

Освен това черният дроб има пряко символично отношение към мирогледни и религиозни сфери. Уста­новяването на произхода на подобно съответствие за някои хора може би съвсем няма да е лесно. Бел­тъчините са строителният материал на живота. От растителните и животинските мазнини в храна­та черният дроб изгражда човешките белтъчни, като променя пространственото подреждане на аминокиселините (модели). С други думи, като запаз­ва отделните тухли (аминокиселини) черният дроб променя пространствената структура и по този на­чин постига качествен или еволюционен скок от рас­тителното и животинското царство към човешко­то. Въпреки еволюционната крачка идентичността на строителните тухли, които поддържат връзката с произхода се запазва. Синтезът на белтъчини е съ­вършено микрокосмическо отражение на това, което в макрокосмоса наричаме еволюция. Чрез размества­не и изменение на качествения модел от едни и същи „първоначални строителни тухли" се създава безкрай­но количество форми. Поради неизменността на „материала", винаги всичко остава свързано едно с друго, затова мъдреците учат, че всичко е в едно и едното е във всичко (pars pro toto).

Друг израз за това разбиране е religio буквално „обратна връзка". Религията търси обратната връз­ка с първопричината, с изходната точка, с единст­вото и я намира, защото многообразието, което ни отделя от единството, в края на краищата е само една илюзия (мая) - тя се осъществява единствено чрез играта на различното подреждане (модел) на еднакво съществуващото. Поради това пътя назад може да намери само онзи, който прозре илюзията на различните форми. Множеството и единството - в това поле на напрежение работи черният дроб.


Заболявания на черния дроб


Който има болен черен дроб би трябвало да си постави следните въпроси:

1. В кои сфери съм загубил способността за правилна преценка и оценка?

2. Къде не мога вече да правя разлива между това, което ми понася, и онова, което е „отровно" за мен?

3. В какво превалявам, в коя област искам твърде много (мания за величие), къде се разпростирам в безмерното?

4. Интересувам ли се от сферата на religio, от мо­ята обратна връзка с първопричината, или множеството ми пречи да погледна и към единично­то. Не достигат ли мирогледните теми в моя живот?

5. Липсва ли ми доверие?



Жлъчен мехур


Жлъчният мехур събира произведената от черния дроб жлъчка. Жлъчката обаче не може да се включи в храносмилането, ако жлъчните канали са запушени от камъни, както често става. От разговорния език знаем, че жлъчната течност съответства на агресията.

Казваме за някои хора: бълват жупел и жлъч; на сърце им - жлъчка и отрова. „Холерикът" дори носи името на тази жлъчна, заприщена агресия.

Прави впечатление, че камъни в жлъчката се сре­щат по-често у жени, докато, напротив, камъните в бъбреците са по-обичайни при мъжете. Освен това камъни в жлъчката са значително по-чести при жените с деца, отколкото при нераждалите. Тези статистически данни може би могат да улес­нят малко нашето тълкуване. Енергията иска да тече. Възпрепятства ли се потокът на енергията, стига се до нейния застой. Не намери ли заприщената енергия по-продължително време никакъв отток, тя проявява тенденция да се засилва и натруп­ва. Отлагания и образуване на камъни в тялото ви­наги е израз на коагулирана енергия. Камъните в жлъчката са вкаменена агресия. (Енергия и агресия са почти идентични понятия. Би трябвало да е ясно, че думи, като например агресия, за нас нямат никакъв негативен нюанс. Агресията ни е тъй наложително необходима, както жлъчката или зъбите.)

Поради това честотата на камъните в жлъчка­та не изненадва особено при омъжени жени със се­мейство. Тези жени изживяват семейството си като структура, която им пречи да оставят своя­та енергия и агресия да текат по собствени закони. Те изживяват семейните ситуации като прину­да, от която не се решават да се освободят - енер­гиите коагулират и се вкаменяват. В коликите пациентът е принуден да наваксва всичко, за което преди това не е намирал смелост. С твърде много движения и викове доста от потисканата енергия отново протича. Болестта ни прави честни!


Неврогенна анорексия


Искаме да завършим главата за храносмилането с една класическа психосоматична болест, която дължи своя чар на смесица от опасност и оригинал­ност.(във всеки случай двадесет процента от всички пациенти все още умират от нея!): неврогенна анорексия. При неврогенната анорексия особено оче­видно излизат на показ вицът и иронията, каквито се съдържат във всяка болест. Човек отказва да яде, защото няма желание за това, и умира, без да е развил чувството, че е болен. Това е върхът! Близки и лекари на такива пациенти обикновено срещат много повече трудности да демонстрират разбира­не към тях. Всички те най-често усилено се ста­раят да убедят пациента в предимството на яде­нето и на живота, а любовта им към ближния се разгаря и ги насочва към клиничното принудително хранене. (Който не може да изпита наслада от толкова много комизъм, просто е лош зрител в големия световен театър!)

Неврогенна анорексия срещаме почти изключително у пациентки. Тя е типично женска болест. Пациентките, най-често в пубертета, правят впе­чатление със своеобразни навици за хранене, по-скоро „антинавици за хранене". Те отказват да поемат храна, което - отчасти съзнателно, отчасти несъз­нателно - се мотивира с желанието да останат стройни.

Категоричният отказ да хапнат нещо междувременно се обръща в своята противоположност: Ко­гато са сами и не ги наблюдават или няма кой да ги види, те започват да се тъпчат с огромни количества храна. Нощем опразват хладилника и излапват всичко, каквото намерят в него. Само че те не искат да задържат храната в себе си и полагат гри­жи да повърнат всичко. Измислят всевъзможни трикове да заблудят околните, загрижени за техни­те навици на хранене. Обикновено е изключително трудно да се добие ясна представа какво наистина яде и какво не яде болната от неврогенна анорексия, кога задоволява жестокия си глад и кога не.

Дори когато тези пациентки понякога ядат, те предпочитат неща, които едва ли заслужават да се наричат „храна": лимони, зелени ябълки, кисели сала­ти, следователно нещо с ниска хранителна стой­ност и калоричност. Обикновено допълнително из­ползват слабителни средства, за да се отърват въз­можно най-бързо и сигурно от малкото или нищото, което са поели. Те настояват също за много движе­ние. Правят дълги разходки, за да стопят сланина­та, каквато никога не са наслоявали. Това наистина е учудващо при общото състояние на пациентките, често загубили твърде много сили. Прави впечатле­ние и свръхголемият алтруизъм на тези пациентки, който често дори достига връхната си точка в удо­волствието и големите грижи, които влагат, за да готвят за други хора. Те нямат нищо против да готвят за околните, да ги гощават и да ги наблюдават по време на яденето, стига само да не тряб­ва да ядат заедно с тях. Иначе имат подчертана склонност към самота и на драго сърце се оттег­лят. Често пъти пациентки с неврогенна анорексия нямат менструация, но почти непременно имат проблеми и смущения в тази област.

Обобщим ли тази симптоматична картина, виж­даме свръхвъздигнат аскетичен идеал. Скритата причина е старият конфликт между дух и материя, горе и долу, чистота и нагон. Храната поддържа тя­лото и с това подхранва царството на формите.

„Не" на яденето у болните от неврогенна анорексия е „не" на телесното и на всички изисквания, които произхождат от тялото. Истинският идеал на страдащите от неврогенна анорексия далеч надхвърля сферата на яденето. Целта е чистота и оду­хотвореност. На болната ѝ се иска да се освободи от всичко тежко и телесно, иска ѝ се да избяга от сексуалността и от нагона. Целта се нарича сексуално целомъдрие и безполовост. Заради това човек трябвало да бъде слаб, иначе по тялото щели да се образуват заоблени форми, които биха легитимира­ли болната от неврогенна анорексия като жена, а тя не иска това.

Страхът е не само от закръглените, женските форми, но пълният корем напомня и за възможността да се забременява. Съпротивата срещу собстве­ната женственост и срещу сексуалността се отра­зява и в липсата на менструация. Най-високият иде­ал за болните от неврогенна анорексия гласи: дема-териализиране, далеч от всичко, което има нещо общо с низката телесност.

На фона на такъв аскетичен идеал страдащата от неврогенна анорексия не се смята за болна и не проявява никакво разбиране за някакви терапевтич­ни мерки - всички те служат на тялото, от което тя иска да избяга. Тя умело .заобикаля всяко принуди­телно хранене в клиники, като с все по-рафинирани трикове осигурява възможност за незабележимото изчезване на всякаква храна. Тя отказва всякаква по­мощ и упорито преследва своя идеал чрез одухотво-ряване да обърне гръб на всички корпорални сфери. Смъртта не се възприема като заплаха, тъй като именно жизнеността навява толкова много страх. Човекът се страхува от всичко, което е кръгло, аморфно, женствено, плодовито, инстинктивно и сексуално - страх от близост и топлина. По тази причина болните от неврогенна анорексия не искат да ядат заедно с други хора. Във всички култури прастар ритуал е хората да седнат заедно на маса­та и заедно да се хранят, при което се създава чо­вешка близост и топлина. Тъкмо тази близост всява страх у страдащите от неврогенна анорексия.

Този страх се подхранва от сферата на сенките на тези пациентки, където темите, тъй грижливо избягвани в съзнателния живот, настървено очак­ват своето осъществяване. Тези болни копнеят за жизненото, което те - от страх да не би напълно да ги премаже - се опитват да изкоренят със свое­то симптоматично поведение. От време на време обаче ги нападат потисканият и атакуван вълчи глад и лакомията. Така се стига до тайното плюскане. Тази „забежка" гузно се анулира с повръщане. Така болната от неврогенна анорексия не намира златната среда в своя конфликт, между ламтеж и аскетизъм, между глад и лишение, между егоцентризъм и отдаване. Зад алтруистичното поведение ви­наги намираме грижливо прикриван егоцентризъм, който много бързо се усеща при общуване с тези па­циентки. Човек тайно копнее за подкрепа и упори­то я извоюва по заобиколния път на болестта. Кой­то отказва да яде, държи в ръцете си неподозирана власт над хората, които в отчаян страх вярват, че трябва да го принудят да яде и да оцелее. С този трик дори малки деца здраво държат в шах семейс­твата си.

На страдащите от неврогенна анорексия можем да помогнем с принудително хранене, а в най-добрия случай, като ги накараме да бъдат честни към са­мите себе си. Пациентката трябва да открие себе си и да се научи да възприема своята жажда и страстно желание за любов и секс, своя егоцентри­зъм и своята женственост с цялата ѝ инстинктивност и телесност. Тя трябва да разбере, че земни­те сфери не се надрастват нито с атакуване, нито с потискане, а едва когато човек ги интегрира в себе си, като ги изживява и по този начин ги трансформира. В този смисъл от описаната картина на заболяването много хора могат да извлекат поука и себе си. Не само пациентките с неврогенна анорексия проявяват склонност да потискат изискванията на своята физиология, които им навяват страхове с претенциозно звучаща философия, за да бъде животът им чист и одухотворен. Те пропускат да забележат, че аскетизмът обикновено хвърля сянка - и тази сянка се нарича страстен ламтеж.




1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница