Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке



страница12/23
Дата30.07.2018
Размер3.29 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   23

5. Сетивни органи



СЕТИВНИТЕ ОРГАНИ са вратите на възприятието. През тях минава връзката ни с външния свят. Те са прозорците на душата ни, през които гледаме - за да видим накрая самите себе си. Защо­то външният свят, който познаваме със сетивата си и в чиято неоспорима реалност толкова твърдо вярваме, в действителност не съществува.
Да се опитаме последователно да докажем това невероятно твърдение. Как функционира нашето възприятие? Всеки акт на сетивното възприятие може да се сведе до информация, която да получава чрез трептения на частици. Например наблюдаваме желязна пръчка и виждаме черния ѝ цвят, чувства­ме студенината на метала, усещаме типичната му миризма и неговата твърдост. Нагреем ли с газова горелка металната пръчка, виждаме как тя проме­ня цвета си и започва да се нажежава до червено, усещаме излъчваната горещина, можем да проверим и видим новата ѝ гъвкавост. Какво се случва? При­даваме само енергия на желязната пръчка, вследст­вие на което се увеличава скоростта на движение на нейните частици. Нарасналата скорост на час­тиците променя възприятията ни, които вече оп­ределяме като „червено", „горещо", „гъвкаво" и т. н.

От това става ясно, че цялостното ни възприя­тие се основава върху трептенето на частици и промяната на неговата честота. Частиците дости­гат до специфични рецептори на нашите сетива и възбуждат там дразнения, които посредством електрохимични импулси по нервната система се препра­щат до нашия мозък и там създават цялостен образ, който наричаме „червено", „горещо", „ароматно" и т. н. Навлизат частици - излизат комплексни възприятийни модели; между тях лежи процесът на преработката на информацията. Ние вярваме, че фактически съществуват комплексни образи, които на­шето съзнание си изработва от информацията на частиците. Тькмо тук грешим. Навън има само час­тици, но точно тях все още никога не сме забеляза­ли със сетивата си. Действително, нашето възприя­тие се основава върху съществуването на частици, обаче ние не можем да възприемаме частиците. Всъщност сме заобиколени само от нашите субективни образи. Смятаме, че други хора (има ли ги изобщо?) възприемат същото, в случай че използват същите думи за изразяване на възприятието като нас. Въпреки това двама души никога не могат да ус­тановят дали виждат същото, когато говорят за „зелено". Ние сме неизменно сами в кръга на своите собствени образи, но полагаме много усилия да избег­нем срещата с тази истина.

Образите изглеждат истински - точно толкова истински като на сън, но само докато сънуваме. Един ден човек се разбужда от съня, който е съну­вал с отворени очи, за да установи със смайване, че нашият свят, смятан за истински, се разтапя в ни­щото - само, мая, илюзия, воал, който забулва пог­леда за същинската действителност. Следилият на­шата аргументация може да възрази, че околната среда може би не съществува във формата, в каквато я възприемаме, но все пак външният свят, като такъв, съществува и се състои именно от частици. Това също е заблуда, защото на равнището на частиците не може да се намери границата между аз и не-аз, между вътре и вън. На частицата не ѝ личи дали принадлежи към мен или към околната среда. Тук няма граница. Тук всичко е едно.

Точно това има предвид старото езотерично уче­ние като твърди, че „микрокосмос = макрокосмос".

Това „равно на" важи с математическа точност. Аз (его) е илюзията, която съществува като изкуствена граница само в съзнанието, докато човек се нау­чи да жертва този аз, за да открие за своя изнена­да, че опасението „да си сам" всъщност е „да си едно с всичко". Пътят към това единение - пътят към обричане в единение - е дълъг и труден. На първо място чрез петте си сетива ние сме обвър­зани с този привиден свят на материята, както Христос е бил прикован към кръста на материалния свят с пет рани. Този кръст може да бъде превъз­могнат само когато човек го поеме върху себе си и го превърне във возило към „прераждане на духа".

В началото на тази глава казахме, че сетивните органи са прозорците на душата ни, през които наб­людаваме самите себе си. Това, което наричаме околна среда или външен свят, са отражения на на­шата душа. Едно огледало ни дава възможност да разглеждаме самите себе си и да се опознаваме по-добре, защото ни показва също и онези сфери от нас, които без околния път на отражението изоб­що не бихме могли да съзрем. Тази наша „околна сре­да" е най-грандиозното помощно средство по пътя на самоопознаването. Тъй като гледката в това ог­ледало не винаги е твърде радваща - понеже в него става видима и нашата сянка, - ние много държим да отделим от себе си външното и да подчертаем, че „в случая определено нямаме нищо общо с това". Само че тук ни дебне опасност. Ние проектираме своето специфично битие навън и вярваме в авто­номността на своята проекция. След това пропускаме да си вземем обратно проекцията и така започва периодът на социалната дейност, при която всеки помага на другия, но никой на себе си. По пътя на осъзнаването ние се нуждаем от отражението през външното. Не бива обаче да пропускаме да взе­мем обратно в себе си проекциите, ако искаме да останем здрави. Еврейската митология ни предава тази взаимозависимост образно със сътворението на жената. От съвършения, андрогинен човек Адам се взема една страна (в превода на Лутер „ребро") и на тази страна се придава формална самостоя­телност. По този начин Адам се лишава от една­та си половина, която открива в проекцията като човека отсреща. Той вече не е здрав и може да се из­лекува отново само ако се съедини с онова, което му липсва. Но това може да стане само по околния път на външното. Пропусне ли човек постепенно отново да интегрира в своя жизнен път онова, което възприема отвън, поддавайки се на привлека­телната илюзия да вярва, че външното няма нищо общо с него, тогава съдбата започва постепенно да възпрепятства възприемането.

Възприятие означава да се взема под внимание ис­тината. Това става само когато във всичко, което възприема човек, опознава и самия себе си. Забрави ли това, прозорците на душата, сетивните органи, постепенно се замъгляват, стават непроницаеми, и така принуждават човека окончателно да насочи възприятието си навътре. Според това колко от сетивните органи вече не функционират правилно, човек се приучва да се взира навътре, да вниква на­вътре, да се вслушва в себе си, да се опомня. Чове­кът е принуден да се обърне към самия себе си.

Има медитационни техники, с които това вникване в себе си става доброволно. Медитиращият затваря с пръстите на двете си ръце вратите на своите сетива: ушите, очите и устата и медитира чрез съответните вътрешни сетивни възприятия, които с известни упражнения се проявяват като вкус, цвят и тон.



Очите


Очите пропускат впечатления навътре, но и излъчват нещо навън. В тях се оглеждат чувствата и настроенията на хората. Затова човек следи погле­да на другия и се опитва да се взре дълбоко в очите му или да прочете по очите му. Очите са огледало­то на душата. В очите близват сълзи и издават навън някоя вътрешна психична ситуация. Наистина ирисовата диагностика и до ден днешен използва окото само като огледало на тялото, но по очите не по-зле може да се разбере характерът и личностна­та структура на човека. Лошият поглед или магне­тичният поглед ни показват също, че окото не е само орган, който пропуска навътре, но може да пропуска навън и нещо вътрешно. Очите стават активни и когато човек хвърли око някому. (Дето сърцето лежи, там окото лети.) Според народа процесът на влюбването се характеризира със заслепяване - формулировка, която подсказва, че влюбеният вече не може ясно да вижда реалността и в това състояние много често е заслепен, защото любовта е сляпа (... дано само не му избоде очите!).

Най-честите смущения в областта на зрението са късогледството и далекогледството. Късогледст­вото се проявява преди всичко през юношеството, а далекогледството - на старини. Това разпределе­ние е близко до ума, защото младежта най-често вижда само собственото си тясно обкръжение и за­това ѝ липсва общият и широк поглед. Старостта е по-отдалечена и дистанцирана от нещата. Анало­гично и паметта на възрастния човек забравя близки събития, за сметка на което притежава отлич­ната способност да си спомня със завидна точност отдавна отминалото.



Късогледството е придружено с изявена субективност. Късогледият наблюдава всичко през собствените си очила и при всяка тема се чувства лично за­сегнат. Той не вижда по-далече от носа си, но въпреки това този тесен кръгозор не води до себепознание. Проблемът е, че човек би трябвало да отна­ся към себе си онова, което вижда, за да се научи да вижда и самия себе си. Този процес обаче се превръ­ща в своята противоположност, когато затъне в субективността. Конкретно това означава, че човекът наистина отнася всичко към себе си, но отказва да вижда и опознава самия себе си. Тогава субективността води само до нацупена обидчивост или други защитни реакции, без да се разгадава проекцията.

Късогледството разкрива това недоразумение. То принуждава човека да оглежда по-отблизо собстве­ния си свят и да приближава точката на най-ясно­то виждане до собствените си очи, до собствения си нос. Така на физическо равнище късогледството показва силна субективност - но на нея ѝ липсва себепознание. Истинското себепознание непременно излиза от рамките на собствената субективност. Ако някой не може да вижда (или вижда лошо), уточняващият въпрос е: „Какво не иска да види той?" Отговорът винаги гласи; „Себе си."

Колко силна е съпротивата на човек да се види такъв, какъвто е, може лесно да се отчете по дио­птрите на очилата му. Очилата са протеза и съо­тветно измама. Те са целесъобразна корекция, коя­то изкуствено компенсира състоянието на зрение­то и като че ли всичко вече е наред. Тази измама в значителна степен се засилва при контактните лещи, защото фактът „лошо зрение" допълнително се замазва. Да си представим, че за една нощ могат да се отнемат очилата и контактните лещи на всички хора. Какво ще се случи тогава? Изведнъж животът би станал много по-правдив. Веднага би се разбрало как някой вижда света и себе си и - което е много по-важно, - засегнатите сами щяха да изпитат резултата от своята неспособност да виждат нещата такива, каквито са. Някаква полза може да има единствено от онзи недъг, който човек изпита на свой гръб. Така някой би могъл изведнъж да осъз­нае колко „неясна" е представата му за света, кол­ко „мъгляво" вижда околните и колко е тесен него­вият кръгозор. Може би очите на някои ще се отворят и те ще погледнат по-правилно на нещата, иначе как човек с нарушено зрение ще стигне няко­га до прозрение?

Въз основа на жизнения опит възрастният човек би трябвало да е придобил мъдрост и да е разширил своя хоризонт. За съжаление мнозина постигат широк поглед само на физическо равнище: далекогледство. Далтонизмът издава слепота за многообрази­ето и пъстротата на живота. От него страдат хора, които виждат света черно-бял и обичат уравниловките; с една дума - безцветни хора.



Възпалението на съединителната тъкан (конюнктивит), както всяко възпалително заболяване, сви­детелства за конфликт. Конюнктивитът причинява болки в очите. Болният чувства известно облек­чение само когато ги затвори. Така човек си затва­ря очите за даден конфликт, защото не иска да го погледне в очите.

Кривогледство. За гледане са ни необходими две изображения, за да можем да видим нещата във всичките измерения. Кой не би разпознал тук зако­на за полярността? Винаги са ни нужни два начина на виждане, ако искаме да схванем единството. Ако двете оптични оси обаче не са координирани, човек е кривоглед, т. е. върху ретината на двете очи се получават две не изцяло покриващи се изображения (двоен образ). Само че преди да видим два разсеяни образа, мозъкът решава, че е по-добре напълно да отстрани единия от двата (а именно образа на кривогледото око). Така в действителност човек ста­ва едноок, тъй като образът на другото око не се предава по-нататък. Човек вижда всичко плоско и губи представа за измеренията.

Точно така стои въпросът с полярността. Човека трябва да умее да вижда двата полюса като един образ (например вълна и частица - свобода и детер-минизъм - добро и зло). Ако не успее и между двата образа зейне пропаст, той изключва единия начин на виждане (потиска го) и става едноок. Кривогледият човек в действителност е едноок, тъй като обра­зът от другото око се потиска от мозъка, което води до загуба на представата за измеренията и до едностранчив светоглед.



Перде. При „сивото перде" помътнява лещата, а също и погледът. Нещата вече не се виждат ясно, с остри очертания. Докато човек вижда ясно, ост­ро нещата, те също притежават острота, т. е. те са способни да нараняват. Заглади ли се тази нара­няваща острота с неяснота, светът загубва своя­та плашеща способност да наранява. Неясното виждане съответства на успокояващо дистанцира­не от окръжаващата среда, а и от самия себе си „Сивото перде" е като жалузи, които човек спуска за да не трябва да вижда, каквото не иска да вижда. „Сивото перде" е като люспи пред очите и може да доведе до ослепяване.

При „зеленото перде" (глаукома) поради повишено налягане на очните дъна се стига до нарастваше ограничаване на зрителното поле, до тунелно виждане. Светът се наблюдава като с конски наочници Обзорът се губи и човек възприема само произволен отрязък. Зад това се крие психическото притеснение от неизплаканите сълзи (налягане на очни дъна).

Най-екстремната форма на не искам да виждам е слепотата. Мнозинството от хората смятат слепотата като най-тежката загуба на физическо равнище. Слепият окончателно е лишен от външна та проекционна плоскост и е принуден да гледа навътре. Физическата слепота е само последната проява на същинската слепота, за която става дума: слепотата на съзнанието.

Преди няколко години в САЩ на млади слепи хора беше възстановено зрението, благодарение на нова оперативна техника. Резултатът в никакъв случай не беше щастлив; повечето оперирани не свикнаха с промяната и не можаха да се справят в този нов за тях свят. Този опит, естествено, може да бъде ана­лизиран и обясняван от най-различни гледни точки. За нашия начин на разсъждение е важно единствено разбирането, че с функционални мерки могат наис­тина да се изменят функции, но не и да се премах­ват проблеми, които се проявяват само в симпто­мите. Като се абстрахираме от мисълта, че всеки вид недъг е неприятно смущение, което трябва да се отстрани или компенсира колкото може по-бър­зо и по-незабележимо, можем да извлечем и полза от него. Първо трябва да се оставим да бъдем смуте­ни от смущението, настъпило в обичайния рутинен живот, трябва да се оставим да бъдем възпрепят­ствани от препятствието да живеем и занапред така, както сме свикнали. Тогава болестта става път и води към изцеление. Тогава, например, и сле­потата може да ни научи да виждаме истински и да ни отведе до по-висше прозрение.



Ушите


Да се вслушаме най-напред отново в някои словосъ­четания и формулировки, в които използваме образ­но думите уши и слушам: Мед ми капе от устата, мед му влиза в ухото; По-малко говори, повече слу­шай - за това имаш две уши и една уста; отваряй си ушите, нямаш ли уши? изслушвам го; той се вслу­ша в молбата ми; послушен съм; послушание. Всич­ки тези формулировки ни показват ясното отношение на ушите към темата: допускам до себе си, „пасивен съм" (слушам) и към послушанието. В сравнение със слушането, виждането е много по-активен начин на възприемане. По-лесно е активно да поглед­нем настрани или да си затворим очите, отколко­то да си запушим ушите. Способността да се слу­ша е физически израз на послушанието и на покорс­твото. Дете, което не е послушно, питаме: „Не чу­ваш ли какво ти се казва?" Който уж не чува доб­ре, не иска да бъде послушен. Такива хора просто се правят, че не дочуват онова, което не искат да чуят. Проява на известен егоцентризъм е да не из­слушваш другиго, да не допускаш нищо повече в себе си. Не достигат смирение и готовност човек да е послушен. Точно така стои въпросът и с така наре­чената шумова глухота, т.е. увреждане на слуха под въздействието на високи децибели. Сама по себе си силата на звука не вреди, вреди психическата съпро­тива срещу шума; „Не искам да допусна до себе си" води до „Не мога да допусна до себе си". Честите възпаления и болките в ушите при децата се проя­вяват във възрастта, през която децата трябва да се учат на послушание. От глухота, в известна сте­пен, са засегнати повечето стари хора. Старческа­та глухота, също както отслабеното зрение, сковаването и неподвижността спадат към соматични­те възрастови симптоми и всички те са прояви на тенденцията човек да става все по-непреклонен и по-неотстъпчив на старини. Старият човек губи най-често способността за приспособяване и гъвка­вост и все по-малко е готов да слуша. Скицираното развитие наистина е типично за старостта, но не е наложително. Възрастта само изостря още нере­шените проблеми и прави човека честен в същата степен, както и болестта.

Срив на слуха наричат внезапно настъпваща, обикновено едностранна загуба на слух във вътреш­ното ухо: частична до пълна глухота (по-късно е възможно оглушаване и с второто ухо). За да може да се анализира сривът на слуха, важно е да се разг­леда точно актуалната жизнена ситуация, при която е настъпил. Сривът на слуха е призив да се вслушваме навътре и да следваме вътрешния си глас. Оглушава само онзи, който отдавна вече е глух за своя вътрешен глас.



Очни заболявания


Който има проблеми с очите или със зрението, на първо място би трябвало за един ден да свали своите очила (или контактни лещи) и да изживее така създадената правдива, истинска жизнена ситуация. След това подробно опишете преживяното като си дадете сметка за начина по който сте виждали и изживели света, какво сте могли и какво не сте могли да направите, какво ви е попречило, как сте се справили с окръжаващата среда и т. н. Такъв пис­мен отчет би трябвало да ви даде достатъчно ма­териал, за да видите, да разберете по-добре ваше­то поведение, света и... себе си. По принцип би трябвало да проучите още следните въпроси:

1. Какво не искам да виждам?

2. Моята субективност пречи ли на самопознанието ми?

3. Пропускам ли да опознавам себе си чрез събития­та, които се случват около мен?

4. Използвам ли способността си да виждам за по-дълбоко прозрение?

5. Страхувам ли се да виждам проблемите в тяхната острота?

6. Мога ли изобщо да понасям да виждам нещата такива, Каквито са?

7. Към коя сфера от моето специфично битие не ми се иска да поглеждам?



Ушни заболявания


Който има проблеми с ушите, или със слуха, най-добре е да си постави тези въпроси:

1. Защо не съм готов да изслушам някого?

2. Кого или какво не искам да слушам?


  1. Уравновесени ли са у мене двата полюса - егоцентризъм и смирение?



Каталог: files2014 -> prosvetni
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Прозрения Свръхфеноменът Слава Севрюкова Христо Нанев владетелка на духовността
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Книга на всички хора, които търсят светлината. Торвалд Детлефсен предговор


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница