Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке


Опорно-двигателен апарат и нерви



страница18/23
Дата30.07.2018
Размер1.52 Mb.
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23

11. Опорно-двигателен апарат и нерви




Стойка и поведение


Когато говорим за държането и осанката на даден човек, от формулировката не става съвсем ясно дали имаме предвид физическата му стойка или не­говото поведение. Въпреки това тази езикова дву­смислица не води до недоразумения, защото физическата стойка обикновено съответства на поведени­ето. Във външното само се отразява вътрешното. Така например говорим за изправен човек (в смисъл на изряден, безупречен), без да осъзнаваме, че с ду­мата изправен се описва и физически акт, който е бил от решаващо значение в историята на човечес­твото. Едно животно не може да бъде изправено, защото все още не се е изправило. В зората на своето съществуване човекът е направил тази огром­на крачка, като се е изправил и така е обърнал пог­леда си нагоре, към небето, получавайки шанса да стане бог - същевременно обаче толкова се възгордял, че предизвикал опасността, допускайки грешката да смята сам себе си за бог. Опасността и шан­сът за изправяне се проявяват и на телесно равни­ще. Меките части на тялото, които при четирино­гите са добре защитени, благодарение на стойката им, при изправения човек са уязвими. Тази уязвимост и по-голяма ранимост обаче е придружена полярно и от по-голяма откритост и възприемчивост. Гръб­начният стълб, по-специално, осигурява изправената стойка. Той прави човека подвижен и „праволинеен", придава му опора и гъвкавост. Гръбначният стълб има формата на двойно „S” и действа според принципа на амортисьора. Чрез полярността на твърди­те прешлени и меките интервертебрални хрущяли той позволява подвижност и гъвкавост.
Казахме вече, че физическата стойка и поведението са в съзвучие и че тази аналогия се проявява в редица словосъчетания. Има изправни и праволинейни хора и такива, които обичат да превиват гръб. Познаваме сковани и закоравели хора, както и такива, които пълзят. Би могло обаче да се опита, чрез изкуствено влияние, да се промени стойката, с цел да се симулира поведение. Например родителите се карат на децата си: „Изправи се!", „Не можеш ли да седиш изправен?" Така започва играта на нечестност.

По-късно армията изисква от войниците си: „Зас­тани мирно!". Тук ситуацията става гротескна. Външно войникът трябва да демонстрира стойка, без да има право да покаже адекватно морално поведение. Открай време армията хвърля много уси­лия, за да поддържа физическата стойка, макар че от стратегическа гледна точка това е направо аб­сурдно. Нито парадната крачка, нито стоенето мирно се котират в суматохата на битката. Кул­тивирането на физическата стойка е нужно един­ствено, за да се прекъсне естествената кореспонденция между външната и вътрешната позиция. Вътрешната неустойчивост на войника се проявява и в свободното му време, например след победа, и при други подобни събития. Партизаните нямат показна стойка, тъй като притежават вътрешна идентификация със своите действия. Нравственото поведение явно допринася за увеличаване на ефек­тивността, докато изкуствената физическа стой­ка води до обратния резултат. Нека сравним скова­ната стойка на войника, който стои с изпънати докрай стави, и каубоя, който никога не би допуснал да блокира възможностите си за движение чрез опъ­нати крайници. Този свободен стоеж, при който чо­век се придържа към собствения си център, среща­ме и в тай дзи.

Стойка, която не отговаря на вътрешната наг­ласа на даден човек, веднага разпознаваме като нее­стествена, докато естествената стойка характе­ризира човека. Ако болестта е принудила някого към определена стойка, която той доброволно никога не би заел, тази стойка показва неизживяно вътрешно поведение, показва за какво копнее той.

При наблюдението на даден човек трябва да уме­ем да преценяваме дали той се отъждествява с вън­шната си стойка или е трябвало да я заеме против волята си. В първия случай стойката му отразява неговата съзнателна идентификация. Във втория случай, в изменената от болестта стойка, се проявява една сенчеста област, която той не би приел доброволно. Така човек, който върви изправен и кра­чи с вирната глава, показва известна недостъпност, гордост, възвишеност и честност. Такъв човек чу­десно би могъл да се отъждестви с всички тези ка­чества. Той не би ги и отрекъл.

Другояче се държи засегнатият от болестта на Бехтерев, с типичната форма на гръбначния стълб, подобна на бамбуково стебло. Тук се соматизира едно неосъзнато изискване на егото на пациента за несломимост. При болестта на Бехтерев с време­то целият гръбначен стълб склерозира, гърбът се сковава, главата се навежда напред, тъй като S-об-разната форма на гръбнака се нарушава. Истината за това колко упорит, неотстъпчив и непреклонен е пациентът буквално го удря в носа. Подобна е и проблематиката, изразена чрез гърбицата: в гърби­цата се проявява неосъзнато смирение.

Интервертебрални хрущяли и ишиас


Чрез натиск хрущялите между прешлените, особено в поясната област, се сплескват странично и притискат нервите, което причинява най-различни болки - например ишиас, лумбаго и т. н. Проблемът на този симптом е в претоварването. който носи твърде голямо бреме на плещите си и не го отчи­та съзнателно, усеща натиска върху тялото си като болка в гръбнака. Болката принуждава човека да си почива повече, защото всяко движение, всяка активност са мъчителни за него. Мнозина се опит­ват да потиснат тази целесъобразна регулация чрез болкоуспокояващи медикаменти, за да могат безпре­пятствено да изпълняват всекидневните си дейнос­ти. Но те би трябвало по-скоро да използват слу­чая да се замислят на спокойствие защо се обреме­няват толкова много, че да предизвикат този голям натиск. Човек, който се товари прекалено, всъщ­ност се опитва да изглежда в очите на околните способен и велик, за да компенсира чрез дела вътрешното си чувство за посредственост.

Зад големите постижения винаги се крие неувере­ност и комплекс за малоценност. Човек, който е на­мерил себе си, вече не се стреми към успехи, той просто е. Но зад всички големи (и по-малки) дела и постижения в световната история неизменно сто­ят хора, които са подтиквани към външно величие от вътрешното си чувство за незначителност. Чрез своята дейност те искат да докажат нещо на света, въпреки че в действителност никой не изис­ква и не очаква от тях подобни доказателства - с изключение на тях самите. Те винаги искат да дока­жат нещо на себе си, въпросът обаче е: какво? Кой­то дава много от себе си, би трябвало навреме да се запита защо прави това, за да не изпита по-къс­но жестоко разочарование. Който е честен към себе си, ще си отговори на този въпрос така: за да заслужи признание, за да бъде обичан и популярен. Търсенето на любов е единственият известен мо­тив за постиженията, но подобни опити винаги за­вършват незадоволително, тъй като целта никога не може да бъде постигната по този път. Защото любовта няма цел, тя не може да се заслужи. „Ще те обичам, ако ми дадеш един милион" или: „Ще те обичам, ако станеш най-добрият футболист" са аб­сурдни изисквания. Тайната на любовта се крие тъкмо в това да не се поставят условия. Затова откриваме нейния прототип в майчината любов. Обективно погледнато, едно бебе създава на своята майка единствено грижи и неудобства. Но майката не приема нещата така, понеже обича детето си. Защо? На този въпрос няма отговор. Ако имаше, това нямаше да бъде любов. Всеки човек копнее -съзнателно .или несъзнателно - за тази безусловна чиста любов, която да е насочена единствено към него и да не зависи от външни обстоятелства или постигането на успехи.

Човек изпитва комплекс за малоценност, когато смята, че такъв, какъвто е, не е достоен за любов. Тогава той започва да воюва за тази любов като става все по-умен, все по-усърден, все по-богат, все по-прочут и т. н. Чрез цялата тази суета, свърза­на с външния свят, той се стреми да заслужи любов - но когато хората го заобичат, остава да го гложди съмнението дали не го тачат само заради успехите, славата, богатството му и т. н. Той сам си прегражда пътя към истинската любов. Призна­нието на успехите не задоволява копнежа, който подтиква човека към дела. Затова би било полезно той да се занимае навреме и съзнателно със своя комплекс за малоценност и с чувството си за нез­начителност. Който си затваря очите за тях и продължава да се товари с непосилни задачи, всъщ­ност ще се смали физически. Чрез сплескването на интервертебралните си хрущяли той ще се „слегне" и болката ще го накара да се изкриви и прегърби. Чрез езика на тялото винаги говори истината.

Задачата на интервертебралните хрущяли е да осигуряват подвижност и еластичност. Ако някой хрущял бъде прищипан или приклещен чрез вклинени един в друг прешлени, стойката ни става дървена и неподвижна и често заемаме странни пози. Същите взаимовръзки са налице и в душевната сфера. Кога­то един човек е „заклещен", липсва му всякаква откритост и гъвкавост, той е скован и фиксиран от своеобразното си вътрешно победеше. Прищипаните хрущяли се освобождават от специалисти, кои­то лекуват чрез изправяне на гръбначния стълб, чрез рязко и внезапно издърпване или изтегляне те освобождават прешлена от вклиненото му положение, като му дават възможност отново да намери естествен контакт.

„Заклещените" души също се намесват по анало­гичен метод. Чрез внезапно и мощно издърпване те трябва да бъдат извадени от досегашното си положение, за да могат да получат шанса да се ориен­тират наново. От това издърпване „заклещените" се страхуват също толкова, колкото и пациентите от хватката на лечителя. И в двата случая силно­то изпращяване показва изгледите за успех.

Стави


Ставите се грижат за подвижността на човека. Ре­дица симптоми, които могат да се проявят в ста­вите, водят от възпалението до болката, а тя, от своя страна - до ограничаване на движенията и схващане. Схване ли се някоя става, това означава, че пациентът упорито се е хванал за нещо, заинатил се е. Схванатата става загубва функцията си, така както и темата, за която човек се е хванал, губи смисъл. Един вдървен и схванат врат говори за ината на своя притежател. Обикновено е доста­тъчно да се вслушаме в езика на симптомите, за да узнаем тяхното послание. Наред с възпалението и схващането се получават навяхвания, изкълчвания, измятания на ставите, както и разкъсване на връз­ките. Виждаме, че езикът на тези симптоми също е недсмусмислен, ако си припомним следните форму­лировки: да си изкълчиш езика, да се отметнеш от думата си, да се скъсаш от работа и т. н. Не само една става може да се оправи и намести, но също и ситуации, обстоятелства и отношения.

При наместването чрез издърпване ставата често се довежда до екстремно положение или пък досегашното ѝ неестествено положение стига до крайност, за да може оттам тя да намери отно­во средата. И тази техника има своите паралели в психотерапията. Ако някой се намира в екстрем­на ситуация и не може да излезе от нея, той трябва да бъде изтласкан в още по-голяма крайност, до­като достигне повратната точка, от която да бъде способен да намери средното положение. От дадена ситуация се излиза най-бързо, когато си за­тънал най-дълбоко в съответния полюс. Но обик­новено страхът пречи на хората да се потопят в тази тоталност, поради което мнозинството от тях си остават заседнали по средата на полюса. Повечето хора правят всичко посредствено. Ето защо те упорито се придържат към своите възгле­ди и начин на поведение и почти не приемат про­мяната. Но всеки полюс има своята пределна стойност, след която се превръща в собствената си противоположност. Например високото напре­жение от един момент нататък започва да отс­лабва. Затова физиката първа от точните науки е открила метафизиката, затова и движенията за мир се военизират. От самия човек зависи да оп­редели собствената си среда: опитът му да пос­тигне това незабавно обикновено завършва с бук­суване в посредствеността.

Но и подвижността може да бъде доведена до такава крайност, че да се превърне в неподвиж­ност. Механичните изменения в ставите често во­дят до тази граница, показват ни, че сме „раздраз­нили" даден полюс или посока до такава степен, че самият той да бъде поставен под въпрос. Тогава сме отишли твърде далеч, пресилили сме нещата и се налага да се обърнем към другия полюс.

Съвременната медицина позволява да се заменят различни стави с изкуствени протези, като това става особено често при бедрените стави (ендопротеза). Както вече бе подчертано при зъбната протеза, една протеза винаги е лъжа, защото нещо несъществуващо се симулира изкуствено. Когато един човек вътрешно е скован и неподвижен, но се преструва на много пъргав и чевръст, бедреният симптом го коригира в посока към по-голяма чест­ност. Но тази корекция се неутрализира чрез изкуствена става, чрез нова лъжа, и така на телесно рав­нище се симулира по-нататъшна подвижност.

За да си съставим представа за нечестността, за която медицината допринася, нека допуснем следна­та ситуация: приемаме, че бихме могли с помощта на вълшебна пръчица изведнъж да накараме да изчез­нат всички изкуствени протези и изменения при хо­рата - очила, контактни лещи, слухови апарати, изкуствени стави и зъби, коригираните чрез пластич­на операция лица добиват предишния си вид, всички пирони в костите и сърдечните пейсмейкъри се из­паряват, както и останалите приспособления от стомана и пластмаса, изкуствено присадени на хо­рата. Гледката, която би ни се представила, би била ужасяваща!

Сега да замахнем отново с вълшебната пръчица и да върнем назад всички постижения на медицината, спасили живота на много хора. Ще се озовем сред трупове, инвалиди, куци и сакати, полуслепи и полуглухи. Страшна картина, наистина, но затова пък честна! Тя би била видимият израз на човешките души. Много голямо лекарско умение е било нужно, за да ни се спести тази страховита гледка. Телата на хората старателно са били реставрирани, били са снабдени с всякакъв род протези, за да могат накрая да изглеждат почти като истински и живи. Но какво е станало с душите? В тях нищо не се е проме­нило - те са все така мъртви или слепи, глухи, сковани, измъчени, осакатени - само дето не ги виждаме. Ето защо толкова се страхуваме от честност­та. Това е историята за портрета на Дориан Грей. Чрез външни трикове красотата и младостта биха могли да се задържат известно време по изкуствен начин - но когато след това изведнъж се сблъскаме с истинския си вътрешен образ, ужасът е безмерен. Постоянната работа върху душите ни е много по-важна от едностранчивата грижа за тялото, защо­то тялото е преходно, а съзнанието - не.



Ревматизъм


Ревматизмът не е строго разграничимо, а сборно понятие за група симптоми, отнасящи се до болез­нени тъканни изменения, които се проявяват главно в ставите и мускулатурата. Ревматизмът вина­ги е .свързан с възпаление, което може да бъде акутно (остро) или хронично. Той води до отоци на тъканите и мускулите до ставни изкривявания и втвърдявания. Способността за движение се ограничава толкова силно от болката, че може да се стигне до инвалидност. Ставните и мускулните оплаквания настъпват най-вече след периоди на покой и затихват, когато пациентът раздвижи ставата. Липсата на активност с времето довежда до мускулна атрофия и се стига до злокачествени вретенообразни новообразувания на засегнатите стави.

Заболяването започва обикновено със сутрешно схващане и болки в ставите: те са подути и понякога зачервени. Най-често ставите са засегнати симетрично и страданието преминава от по-малките периферни стави в големите. Болестта протича хронично, като схващанията поразяват ставите на пристъпи.

Заболяването преминава към все по-голямо схва­щане и води до все по-силно инвалидизиране. Въпреки това страдащите от полиартрит не се оплакват много, като по-скоро проявяват стоическо търпение и изненадващо безразличие към болките си.

Картината на заболяването при полиартрита ни приближава недвусмислено до централната тема на всички заболявания на опорно-двигателния апарат: (движение/подвижност/покой/вдървеност). В предисторията на почти всички ревматични па­циенти откриваме свръхсилна активност и подвижност. Те са тренирали състезателни и бойни спортове, работили са много по къщата и градина­та си, били са неуморни и са се жертвали с готов­ност за другите. Следователно полиартритът осъжда на скованост и схващане тъкмо активните, подвижни, гъвкави и неспокойни хора, докато накрая инвалидността ги скове в окончателен покой. Създава се впечатлението, като че ли тук прекалените движения и активност са коригирани чрез неподвижност.

На пръв поглед това би могло да ни учуди, след като винаги са ни внушавали колко необходими са движенията и промените. Взаимовръзката се изяс­нява едва тогава, когато си припомним, че физическото страдание прави човека честен. В случая с по­лиартрита това би означавало, че тези хора в действителност са сковани. Свръхактивността и подвижността, които почти винаги предшестват за­боляването, за съжаление, се отнасят само до телесността и компенсират действителната застиналост на съзнанието.

Понятия като „твърдоглав", „упорит", „неповратлив" на немски имат езиково сходство с думата „вдървен" и съответстват на характера на болния от полиартрит, чийто личностен профил е добре известен, благодарение на психосоматиката, която вече от половин век проучва тази група па­циенти. Всички изследователи са единодушни, че „страдащият от полиартрит проявява болезнена съвестност, граничеща с перфекционизъм, както и мазохистични наклонности със силна потребност от саможертва и преувеличена отзивчивост, свързани със свръхморално поведение и тенденция към депресивни състояния" (цитат по Бройтигам). Тези черти на характера издават същинската закостенялост и твърдоглавост на тези хора и показват колко недостатъчно гъвкаво и подвижно е тяхното съзнание. Тази вътрешна вдървеност привидно се компенсира със спортните занимания и физическото неспокойствие и служи за отклоняване на внима­нието от фактическата неподвижност (защитен механизъм).

Очебийно честите занимания със състезателни и бойни спортове ни отвеждат до следващия центра­лен кръг от проблеми при тези пациенти: агресивността. Ревматичноболният потиска своята агре­сивност на двигателна плоскост, т. е. блокира енер­гията си в областта на мускулатурата. Експерименталното измерване на мускулната еластичност при ревматичноболните показва недвусмислено, че дразнители от всякакъв род водят до повишено напрежение в мускулите, особено в ставните. Такива измервания само доказват близкото до ума по­дозрение, че ревматичноболният насилствено овла­дява агресивните си импулси, които се стремят към физическо проявление. По този начин неразтоварената енергия се събира неизползвана в ставната мускулатура, където се трансформира във възпале­ние и болка. Всяка болка, която се изживява чрез бо­лестта, първоначално е била предназначена за друг. Болката е резултат от агресивно действие. Ако дам воля на агресивността си и я насоча към други, жертвата ми ще изпита болка. Но ако потисна аг­ресивния си импулс, тогава той ще се обърне срещу мен и аз ще усетя болка (автоагресия). Който страда от болки, би трябвало винаги да се пита за кого всъщност са били замислени.

При ревматичните страдания се среща и един много типичен симптом, при който, чрез възпале­ния на сухожилията на подлакътницата, ръката се свива в юмрук (хронична епикондилопатия). Така картината на „свития юмрук" пределно ясно показ­ва скритата агресивност и потиснатото желание „да тропнеш веднъж истински с юмрук по масата". Подобна тенденция към свиване в юмрук съществува и при контрактурата на Дютойтран, когато пръстите са свити и никога повече не могат да се разтворят. Откритата длан е символ на миролюбие. Махането с ръка за поздрав е свързано с прас­тария обичай при среща човек да показва празната си разтворена ръка, за да убеди другия, че не носи оръжие и се приближава към него с мирни намере­ния. Същата символика е налице и когато подаваме някому ръка. Както откритата длан изразява миро­любиви или помирителни намерения, така и свити­ят юмрук от незапомнени времена издава враждебност и агресивност.

Ревматичноболният не харесва своята агресив­ност, иначе нямаше да я потиска и блокира. Но тъй като тя съществува, поражда у него несъзнателно чувство за вина, което води до голямата му отзив­чивост и жертвоготовност. Създава се своеобраз­на комбинация от алтруистична услужливост и же­лание за притежание на другия - поведение, описано още от Александър с хубавия израз „доброжелателна тирания". Често болестта атакува тъкмо тога­ва, когато външно стечение на обстоятелствата лишава потърпевшия от възможността да компенсира чувството си за вина чрез услужливост. Па­литрата на най-честите съпътстващи симптоми също ни разкрива основното значение на сподавена­та враждебност: това са преди всичко стомашно-чревни оплаквания, сърдечни симптоми, фригидност и импотентност, както и страхови и депресивни състояния, фактът, че от полиартрит са засегнати двойно повече жени, отколкото мъже, също би могъл да се обясни с това, че жените имат по-голе­ми задръжки да изживяват съзнателно враждебните си импулси.

Природолечителите обясняват ревматизма с от­лагането на токсини в съединителната тъкан. Отложените токсини символизират „несдъвканите" проблеми или „несмлените" теми, които вместо да бъдат решени, са се отложили на несъзнателно рав­нище. Това е и терапевтичната изходна точка на гладуването. Чрез цялостния отказ от храна орга­низмът превключва на самозадоволяване и е прину­ден да изгаря и преработва също и „телесната боклукчийска кофа". В психичната сфера на този процес съответства осъзнаването и обработването на отхвърляните и потискани досега кръгове от теми и проблеми. Но ревматичноболният не иска да се за­нимава с проблемите си. Той е твърде неподатлив и упорит - заинатил се е за нещо. Прекалено много се страхува да подложи на откровена преценка своя алтруизъм, своята услужливост и жертвоготовност, морални норми и отстъпчивост. Така неговият его­изъм, скованост, неспособност за адаптиране, властолюбие и агресивност остават в сенчестата об­ласт и се соматизират в тялото като схващане и неподвижност, които са видими за всички и които, в последна сметка, слагат край на неискрената услужливост.



Опорно-двигателни смущения: изкривен врат, схващане на ръката при писане


Общият белег на тези смущения е, че пациентът загубва частичен контрол над двигателните си функции, които иначе се подчиняват на волята. Определени функции се изплъзват от нейния конт­рол и излизат от релси, особено тогава, когато човек се чувства наблюдаван или се намира в ситуа­ции, в които иска да направи определено впечатле­ние на околните. Така при изкривения врат главата бавно и рязко се изви­ва на една страна, докато се стигне отчасти до пълното ѝ обръщане. В повечето случаи след няколко секунди главата отново може да заеме нормал­ното си положение. Прави впечатление, че някои помощни похвати, като например да се подпре брадичката с пръсти или да се постави опора на вра­та, улесняват пациента да държи главата .си из­правена. Но особено влияние върху положението на врата оказва позата, която е заел потърпевшият. Ако той стои с гръб към стената и може да об­легне главата си на нея, обикновено успява без особени усилия да я държи изправена.

Това своеобразие както и зависимостта на симп­тома от специални ситуации (други хора), вече ни посочват главния проблем при всички подобни сму­щения: той кръжи около полюсите сигурност/неси­гурност. Двигателните смущения, към които спа­дат и всички тикове, разкриват една демонстра­тивна самонадеяност, която човек иска да изложи на показ пред околните, и сочат, че този човек не само се чувства несигурен, но дори няма власт и контрол над себе си. Винаги е било признак на сме­лост и безстрашие да гледаш някого право в лице­то, да не отместваш поглед от очите му. Но тъкмо в ситуации, в които това се налага, при пациен­ти, страдащи от изкривен врат, главата се извива неволно встрани. Така те винаги се страхуват да контактуват с важни личности или да ги наблюда­ват в обществото - и този страх е неподправен. Ето че заради симптома те започват да избягват определени ситуации, така както хората винаги бя­гат от неприятни положения. Те отклоняват поглед от конфликтите си и едната половина от света ос­тава невидима за тях.

Изправената стойка кара човек да застава очи в очи с изискванията и предизвикателствата на света и да ги гледа от упор. Но извърне ли глава встрани, тогава излиза, че бяга от тази конфронтация. Той става „едностранчив" и избягва онова, с което не желае да се сблъска. Започва да вижда нещата „изкривени" и „изопачени". За този изкривен и едностран­чив поглед се отнася навярно и изразът да завъртиш някому главата. Подобна психическа атака цели също да накара жертвата да загуби контрол над посоката на погледа си и да следва безволево с очите и мислите си другия.

Подобни скрити причини откриваме и при схва­щането на ръката при писане и спазмите в пръсти­те на пианиста и цигуларя. Личността на такива пациенти винаги се отличава с екстремна амбиция и извънредно високи изисквания. Те се стремят це­ленасочено към обществен престиж, но външно про­явяват голяма скромност, искат да направят впе­чатление единствено чрез своите успехи (красив почерк, виртуозно музициране). Симптомът на то­ничния спазъм на ръката прави човека честен. Той показва конвулсиите на неговите усилия и постижения и демонстрира, че такива хора „всъщност ня­мат какво да кажат (съответно да напишат)".



Гризане на ноктите


Гризането на ноктите наистина не спада към двигателните смущения, но заради чисто външната му прилика с тази група симптоми искаме да се зани­маем и с него. То също се изживява като вид прину­да, която надделява над съзнателното контролира­не на ръцете. Гризането на ноктите не се явява само като преходен симптом при подрастващите, възрастните също страдат, често с десетилетия, от този доста трудно излечим навик. Психическите причини за гризането на ноктите все пак са твърде ясни и разпознаването на тези взаимовръзки би било от полза за много родители, ако такъв симптом се прояви при детето им. Защото забра­ните, заплахите и наказанията в подобни случаи са възможно най-неподходящата реакция.

Както хората, така и животните имат нокти. При животните те служат най-вече за самоотбра­на или нападение, те са инструменти на агресията. Израза показвам си ноктите се употребява в сми­съл, подобен на оголвам си зъбите. Ноктите изда­ват готовност за борба. Мнозинството от по-висшите хищници използват ноктите и зъбите си като оръжия. Гризането на нокти при човека е кастрация на собствената агресивност! Който изгризва ноктите си, се страхува от агресивността си и затова символично притъпява своите оръжия. В процеса на гризането се изразходва част от агресив­ността, но тя е насочена изключително към соб­ствената личност: човек изгризва своята агресив­ност.

Обикновено от този симптом страдат жени, ко­ито завиждат на другите жени заради дългите им, лакирани в червено нокти. Дългите нокти, лакирани .в яркочервено, са явен символ на агресивност - тези жени излагат своята готовност за агресия открито на показ. Разбираемо е, че те са обект на завист от страна на онези, които не се осмеляват да си признаят своята агресивност и да покажат оръжи­ята си. Желанието да имаш толкова красиви, дълги червени нокти е само външната „формула" на скрития стремеж да можеш да проявяваш точно толкова отявлена агресивност.

Когато едно дете си гризе ноктите, то се нами­ра във фаза, в която не се осмелява да насочи агре­сивността си навън. Тук родителите би трябвало да се замислят, доколко потискат или оценяват нега­тивно агресивните импулси в собствените си възпи­тателни методи или в собственото си поведение. В тези случаи те би трябвало да се опитат да осигу­рят на детето си пространство, за да може то да намери смелост да прояви открито и без чувство на вина своята агресивност. Обикновено такова по­ведение предизвиква страх у родителите, защото ако самите те нямаха проблеми с агресивността, нямаше да имат и дете, което да си гризе нови­те. Така цялото семейство ще претърси оздравите­лен процес, ако започне да подлага на съмнение не­честния си и лицемерен начин на поведение и се на­учи да вижда какво дебне зад фасадата. Когато де­тето се научи веднъж да се защитава, вместо да се съобразява със страховете на родителите си, може да се смята, че е преодоляло навика да си гризе ноктите. Но ако родителите не са готови сами да се променят, поне не би трябвало да се оплакват от смущенията и симптомите на своите деца. Наис­тина родителите не са виновни за отклоненията при децата им, но в тях се оглеждат проблемите на самите родители!



Заекване


Говорът е нещо течащо - говорим за реч, която се лее и за плавен стил. При заекващия говорът не тече. Той е накъсан, раздробен, кастриран. Ако искаме нещо да тече, то се нуждае от простор - преп­речим ли една река с бент, ще се получи застой и налягане и водата, в най-добрия случай, ще блика от бента, но вече няма да тече. Заекващият спъва потока на речта чрез стеснение в гърлото. По-рано вече казахме, че теснотата и страхът вървят ръка за ръка, при заекващия страхът е заседнал в гърло­то. Гърлото е връзката и вратата (сама по себе си вече тясна) между тялото и главата, между долу и горе.

На това място би трябвало да си припомним всичко онова, което прочетохме в главата за миг­рената - символите на „долу" и „горе". Пелтекът се опитва да стесни гърлото си колкото е възможно повече като проход, за да може да контролира какво се надига отдолу нагоре, съответно - какво иска да се изкачи от подсъзнанието в свръхсъзнанието. Това е същият принцип за самозащита, който откриваме в старите укрепителни съоръжения, снаб­дени със съвсем малки и добре охранявани портички. Такива добре охранявани портички и проходи (грани­ци, врати на зали и т. н.) винаги допускат да се по­лучи задръстване и пречка на потока (в случая от хора). Пелтекът контролира гърлото си, защото се страхува от онова, което се изкачва отдолу и се стреми да бъде осъзнато - той го сподавя в гърло­то си.

Познаваме израза под пояса: с това се има предвид всъщност „отблъскващата и нечиста" сексуална област. Поясът служи като граница между опас­ната „долна" област и позволената и чиста „гор­на". Заекващият е вдигнал тази граница чак до гърлото, защото за него цялата телесност е застра­шителна, той смята само главата за ясна и чиста. Подобно на мигренозния пациент и пелтекът из­тиква своята сексуалност в главата и така се получават спазми както долу, така и горе. Той не иска да се отпусне, да се открие за изискванията и поривите на тялото, чийто натиск става толкова по-силен и вдъхващ страх, колкото по-дълго те се потискат. Накрая симптомът на заекването се изтъква като причина за трудности в общуването и партньорството - и така омагьосаният кръг отново се затваря.

Неизменното наличие на задръжки у заекващите деца се тълкува като последствие от заекването. Всъщност то е само израз на тези задръжки: дете­то е потиснато и това се проявява в заекването. Заекващото дете се бои да даде воля на нещо напи­ращо - то спъва неговия поток, за да може да го контролира по-добре. Дали ще наречем това напира­ща сексуалност или агресивност, или ще използваме други изрази, когато се отнася за дете, е без значе­ние. Заекващият не изказва свободно онова, което му идва отвътре. Говорът е средство за изразява­не. Но когато се оказва натиск върху това, което блика отвътре навън, значи се проявява страх да бъде изразено. Човекът вече не е открит. Успее ли пелтекът да се разкрие истински, от него ще се из­лее мощна река от секс, агресия и говор. Когато се изкаже всичко неизказано, повече няма основание за заекване.




Каталог: files2014 -> prosvetni
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Прозрения Свръхфеноменът Слава Севрюкова Христо Нанев владетелка на духовността
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Книга на всички хора, които търсят светлината. Торвалд Детлефсен предговор


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница