Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке



страница19/23
Дата30.07.2018
Размер3.29 Mb.
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23

12. Злополуки



МНОГО ХОРА РЕАГИРАТ С УЧУДВАНЕ, когато злополуките се тълкуват по същия начин както другите заболявания. Смята се, че те са нещо съвсем отделно - та нали в края на краищата злополу­ките ни връхлитат отвън и не можем да носим вина за тях. Такава аргументация винаги показва колко объркано и неточно е мисленето ни като цяло, т. е. до каква степен нагаждаме мисленето и теориите си към своите неосъзнати желания. На всички ни е край­но неприятно да поемаме пълна отговорност за съ­ществуването си и за всички събития, които проти­чат в него. Постоянно търсим възможности да про­ектираме вината навън. И непрекъснато се ядосва­ме, когато бъдем разобличени в тези си опити. По­вечето научни усилия служат на целта проекциите да се подкрепят и легализират теоретично. „Човешки" погледнато, всичко това е напълно разбираемо. Но тъй като тази книга е написана за хора, които тър­сят истината и знаят, че тази цел може да бъде постигната само чрез откровено и честно себепознание, не бива да се спираме уплашено и пред такава тема като „злополуките".
Трябва да ни стане ясно, че винаги има нещо, ко­ето на пръв поглед се приближава към нас отвън и че винаги можем да изтълкуваме това нещо като „причина". Тази причинна интерпретация, все пак, е само една възможност да се разглеждат взаимовръз­ките и в тази книга ние сме решили да заменяме една привична гледна точка с друга, също възможна, или да я допълваме. Когато поглеждаме в огледало­то, отразеният в него образ привидно също идва отвън, но всъщност той не е причина за външния ни вид. При грип вирусите ни атакуват отвън, и в тях ние съзираме причината. При пътно произшес­твие пияният шофьор е онзи, който е прекъснал пътуването ни, и вече виждаме в негово лице причи­ната за катастрофата. На функционално равнище винаги има обяснение. Но то не пречи да тълкуваме случката и на друга съдържателна плоскост.

Законът за резонанса се грижи за това никога да не можем да влезем в контакт с нещо, с което ня­маме нищо общо. Все пак функционалните взаимовръзки са вещественият посредник, необходим за една проява на корпорално, телесно равнище. За да нарисуваме картина, се нуждаем от платно и бои -но те не са причина, а само веществени посредни­ци, с чиято помощ художникът придава съответна форма на вътрешната картина. Би било глупаво да се откажем да тълкуваме изказа на картината с ар­гумента, че боите, платното и четката са действи­телните причини за нея.

Ние си търсим злополуките така, както си тър­сим „болестите" и при това не се стряскаме от нищо, което би могло да ни послужи като причина. Но отговорността за всичко, с което се сблъскваме в живота винаги, носим самите ние. Тук няма изключения - ето защо можем да престанем да ги търсим. Когато някой страда, винаги страда само от себе си (независимо от тежестта на страданието!). Всеки е едновременно и извършител, и жерт­ва. Докато човек не открие и двете в себе си, е не­възможно да бъде излекуван. По силата, с която хората ругаят проектирания навън „виновник", може лесно да се отсъди колко много ненавиждате винов­ниците в себе си. Тук липсва разбирането, което позволява да бъдат обединени в едно образите на извършителя и на жертвата.

Прозрението, че злополуките са несъзнателно мо­тивирани, не е ново. Още Фройд в книгата си „Психотерапия на всекидневието" е представил нещаст­ните случаи като резултат от неосъзнато намере­ние, наред със забравянето, губенето на предмети и други подобни дребни неудачи. Оттогава психосоматичните изследвания са успели да докажат и в ста­тистически смисъл съществуването на т. нар. „личност, предизвикваща злополуки". Под това се разбира една специфична структура на личността, която е предразположена да разработва конфликти­те си под формата на нещастни случаи. Още през 1926 г. немският психолог К. Марбе е издал книга със заглавие „Практическа психология на катастрофите и трудовите злополуки", в която е изложил наблюде­нията си, че човек, претърпял една злополука, ще претърпи с по-голяма вероятност и нови, в сравне­ние с онзи, който никога не е бил жертва на нещас­тен случай.

В основополагащия труд на Александър върху психосоматичната медицина, публикуван през 1950 г., откриваме следните бележки по темата: „Едно проучване на пътно-транспортните произшествия в Кънектикът показало, че в продължение на шест години една малка група (само 3,9 на сто от заме­сените в пътни произшествия) шофьори са предиз­викали 36,4 на сто от всички катастрофи. Едно го­лямо предприятие, в което работели много водачи на камиони, се разтревожило от високите цени, зап­лащани за ремонт на катастрофиралите коли, и направило проучване за причините за злополуките, за да намали тяхната честота. Между другото, били проучени трудовите характеристики на отдел­ните шофьори и в резултат на това претърпелите най-много катастрофи били назначени на други мес­та. С тази проста мярка предприятието успяло да намали броя на катастрофите до една пета от пър­воначалния им брой. Но най-интересното в това проучване било, че шофьорите с висок коефициент на катастрофи запазили склонността си да ги предизвикват и на новата си работа. Това недвусмисле­но показва, че съществува нещо като предразположени към злополуки хора и че въпросните индивиди запазват това си качество при всякакъв вид дей­ност, включително и във всекидневния живот" (Александър, „Психосоматична медицина").

По-нататък: Александър стига до извода, че „в повечето нещастни случаи се съдържа елемент на преднамереност, макар това намерение едва ли е осъзнато. С други думи: повечето злополуки са не­съзнателно мотивирани". Този поглед към по-стара­та литература по психоанализа, между другото, по­казва, че наблюдението ни върху злополуките в ни­какъв случай не е ново и че е необходимо много дъл­го време, докато определени (неприятни) истини проникват (ако изобщо това стане!) до съзнанието на обществото.

В по-нататъшните ни разсъждения ни интересу­ва не толкова описанието на определена „личност, предизвикваща злополуки", колкото, преди всичко, значението на самата злополука, когато тя се случ­ва в живота ни. Дори и даден човек да не е типич­на личност, предизвикваща злополуки, в станалия не­щастен случай все пак е скрито някакво послание -целта ни е да ви научим да го разбирате. Ако в жи­вота на един човек инцидентите следват един след друг, това само показва, че този човек не е решил съзнателно проблемите си и така поуките, които си вади по принуда, ескалират. Това че някой осъщес­твява корекциите си най-напред в злополуките, съо­тветства на т. нар. „locus minoris resistentiae” при други хора. Една злополука директно и драстично поставя под въпрос начина на действие, постъпки­те и поетия житейски път на човека. Тя е цезура5 в живота и от тази гледна точка трябва да се анализира. При това цялото протичане на злополуката би трябвало да се разглежда като театрална пиеса и да се направи опит за разбиране на точната ѝ структура, като се свърже с обстоятелствата, при които човек живее. Злополуката е карикатура на собствената проблематика - точно толкова сполучлива и толкова болезнена, колкото всяка карикатура.

Пътно-транспортни произшествия


„Пътно-транспортни произшествия" е толкова абстрактно понятие, че е невъзможно да бъде обясне­но. Трябва да сме наясно с обстоятелствата, при които се е разиграло дадено произшествие, за да можем да кажем какво послание крие то. Колкото трудно и дори невъзможно е общото тълкуване, толкова лесно и обикновено е то в конкретния слу­чай. Трябва само да слушаме внимателно, когато ни описват подробностите. Двусмислието на езика ни издава всичко. За съжаление, непрекъснато се уверя­ваме колко много хора не умеят да долавят тези езикови взаимовръзки. Често например изискваме от пациента да повтаря определено изречение от своя разказ дотогава, докато му се изясни нещо. В такива случаи е учудващо колко несъзнателно бора­ви човек с езика или колко добри са очевидно него­вите „филтри", когато се отнася до собствените му проблеми.

Както в живота, така и в уличното движение е възможно да се отклониш от пътя, да попаднеш в задънена улица, да забуксуваш, да загубиш контрол, да излезеш от релсите, да се сблъскаш с някого и т.н. Какво повече има тук за обясняване? Доста­тъчно е само да се слуша. Някой например, се е за­силил толкова, че вече е неспособен да удари спирачки, прилепва се плътно и дори се сблъсква с мъжа (или може би жената?) пред него, като така уста­новява твърде интимен контакт. (Някои хора на­ричат това чукане!) Затова този силен сблъсък се изживява като отблъскващ - редица шофьори се уд­рят не само с колите си, но и с думи.

На въпроса: „Кой беше виновен за катастрофа­та?" най-често се отговаря: „Не успях да ударя нав­реме спирачките". Това показва, че в своето разви­тие даден човек до такава степен е набрал скорост, че скоро развитието започва само да се зас­трашава. Той би трябвало да приеме това като на­помняне да преразгледа всички ускорения в живота си и своевременно да намали темпото. Отговорът: „Просто не го видях" ясно показва, че на този човек му убягва нещо важно и в живота. Ако опитът да изпревариш някого завърши с катастрофа, човек трябва да преосмисли незабавно всички „маневри за изпреварване" в живота си. Който заспива на кор­милото, трябва бързо да се събуди и в живота, пре­ди да бъде разбуден още по-драстично. Ако някой по­падне нощем в задръстване, не е зле да се замисли кои неща от нощната сфера на душата му го въз­пират по пътя. Един се прави, че не забелязва някого, друг престъпва забрани, трети трябва да изва­ди каруцата си от калта. Изведнъж преставаш да виждаш ясно, пропускаш ограничителните знаци, бъркаш посоката, натъкваш се на препятствия. Пътно-транспортните произшествия почти винаги водят до -твърде интензивен контакт с други хора - обикновено прекалено близък, - но това приближаване неизменно е агресивно.

Нека разгледаме и разтълкуваме заедно едно пътно-транспортно произшествие, което спада към най-често срещания тип. На едно кръстовище два леки автомобила се сблъскват с такава сила, че ед­ната кола е изхвърлена до тротоара и се преобръ­ща с колелата нагоре. В нея остават затворени няколко души, които викат за помощ. От радиото на колата се носи гръмка музика. Минувачите освобождават един по един пътниците от металната им клетка - те са със среднотежки наранявания - и ги откарват в болницата.

Този ход на събитията би могъл да се изтълкува по следния начин: всички участници в произшестви­ето са се намирали в ситуация, в която са искали да продължат праволинейно поетата от тях посока в житейския им път. Това отговаря на желани­ето и на опита да продължат да карат направо по съответната улица. Но не само на улицата, а и в живота има кръстопътища. Правата улица оли­цетворява нормата в живота, тя е онова, което следваме по навик. Фактът, че карането по права линия на замесените в катастрофата е било прекъснато, говори, че всички те са пропуснали да ви­дят необходимостта от промяна в пътя си. Всяка посока и всяка норма в живота все някога остаря­ват и възниква нужда от промяна. Всичко, което е било правилно, с времето става погрешно. Обикновено хората защитават нормите си, позовавайки се на това, че са проверени и изпитани в минало­то. Това не е аргумент. Нормата за едно бебе е да върши всичко в пелените си и това е правилно. Но петгодишни деца, които се напикават в леглото, не могат да използват същото оправдание за сим­птома си.

Една от трудностите в човешкия живот е нав­ременното осъзнаване на необходимостта от про­мяна. Участниците в описаното произшествие с положителност не са я разбрали. Те са се опитвали да следват праволинейно досегашния (утъпкан) път и са се съпротивлявали на поканата да изоставят нормата, да променят курса, да разчупят рамките. Този импулс обаче съществува на несъзнателно рав­нище. Без да съзнаваме, пътят по който вървим, вече не ни се струва подходящ. Но ни липсва сме­лост и откритост да го подложим на съмнение и да го напуснем. Промените пораждат страх. Всъщ­ност ни се иска да ги предприемем, но не се осмеляваме. Било партньорство, което вече се е изчерпа­ло, било професия или мироглед. Общото при всички случаи е, че се съпротивляваме на желанието да се освободим от привичките си с един замах. Това не­осъзнато желание се стреми към осъществяване и съзнанието изживява винаги като нещо, идващо „отвън". Човек бива изхвърлен от пътя - в нашия пример, чрез посредничеството на автомобилната катастрофа.

Който е честен към себе си, след дадено събитие, може да установи, че в най-съкровената си същност отдавна вече не е бил доволен от пътя си и в действителност е искал да го изостави, но му е липсвал кураж. На човек се случва винаги само онова, което той всъщност иска. Несъзнателните освобождавания наистина са успешни, но страдат от недоста­тъка, че в крайна сметка не решават напълно проб­лема. Това се дължи чисто и просто на факта, че един проблем може да бъде решен само чрез съзна­телна стъпка, докато несъзнателното освобождаване представлява единствено материално осъщес­твяване, а то може да даде тласък, може да инфор­мира, но не и да реши цялостно проблема.

Така в нашия пример автомобилната катастро­фа наистина води до освобождаване от утъпкания път, но същевременно и до още по-голяма не-свобода - а именно залостването в колата. Тази нова, не­подозирана ситуация е както израз на неосъзнатостта на процеса, но може да бъде разбрана и като предупреждение, че напускането на досегашния път не води до жадуваната свобода, а до нов зат­вор. Видовете за помощ на ранените и затворени в колата пътници почти са били заглушени от силна­та музика. Който е свикнал да изживява всеки ход и проявление на нещата като видимо иносказание, и в този детайл вижда израз на опита да се отклони от конфликта си чрез външни обстоятелства. Музиката от радиото заглушава вътрешния глас, който крещи за помощ и който съзнанието толкова много иска да бъде чут в бедата му. Но свръхсъзнанието се отклонява, не иска да слуша и така конфликтът, както и стремежът към свобода на душа­та, остават затворени в несъзнателното. Човекът не може да се освободи сам, а трябва да чака докато външните обстоятелства се стекат така, че да го извадят. Катастрофата тук е „външното об­стоятелство", което отваря канал за неосъзнати­те проблеми да се превърнат в членоразделна реч. Виковете за помощ на душата са достигнали сфера­та, където могат да бъдат чути. Човекът става честен.


Битови и трудови злополуки


Също както при пътно-транспортните произшест­вия, многообразието от възможности и тяхната символика и при останалите злополуки в домашни и работни условия е почти неограничено, затова от­делните случаи трябва да бъдат точно анализирани.

Богата символика откриваме при изгарянията. В редица словосъчетания изгарянето и огънят се из­ползват като символи на психични процеси: пепел ти на езика, опарих си пръстите, не си играй с огъ­ня, готов съм да вляза в огъня заради някого и т. н.

Тук огънят винаги означава опасност. Ето защо изгарянията сигнализират, че дадена опасност не се преценява правилно или че изобщо не се вижда. Може би на някаква тема изобщо не ѝ личи колко е гореща. Изгарянията ни обръщат внимание да не си играем с опасността. Но освен това огънят има ясно отношение и към темата за любовта и сексуалността. Говорим за гореща любов, за любов, коя­то се разгаря, която е огън и пламък или изпепелява. Тази сексуална символика на огъня се проявява и в гордостта, с която младежите говорят за своите мотоциклети, наричат ги огнедишащи машини, огнени пещи (огънят обаче е извън тях самите!).

Изгарянията засягат отначало кожата, т. е. гра­ницата на човека. Това накърняване на границата винаги означава поставяне под въпрос на аза. С аза си ние се разграничаваме от другите и точно това пречи на любовта. За да можем да обичаме, трябва да отворим границата на своя аз, да докоснем огъ­ня, да се оставим да ни подпали жаравата на любов­та и да изгорим границите си. С онзи, който не е готов на тази стъпка, може да стане така, че вместо вътрешен, външен огън да изгори външната му граница, кожата, и така да го направи открит и уязвим.

Подобна символика отриваме при почти всички наранявания, които отначало разрушават външна­та граница, т. е. кожата. Говорим например и за психически травми или за това, че някоя забележка може да нарани човек. Можеш обаче да нараняваш не само другите, а да късаш и собствените си меса. Лесно може да се прозре и символиката на падане­то, препъването и подхлъзването. Казваме: паднал духом, паднал от небето, изплъзнах се, изпързалях го, препъни-камък и т. н.

Ако в резултат на падане се получи сътресение на мозъка, мисловната система на потърпевшия из­цяло се разклаща и поставя под съмнение. Всеки опит да седи изправен му причинява главоболие и той бърза отново да си легне. Така се отнема досе­гашното превъзходство на мозъка и главата и паци­ентът усеща на собствен гръб, че мисленето му причинява болка.


Фрактури


Костите се чупят почти без изключение при екстремни движения (инциденти с коли, мотори, при спортуване), чрез механично външно въздействие. Счупването незабавно води до продължителен при­нудителен покой. От тази принудителна пасивност и покой би трябвало да се роди нова ориентация. Счупването ясно показва, че е бил пренебрегнат не­обходимият край на едно развитие и тялото е трябвало да демонстрира разчупването на старо­то, за да спомогне за пробиването на новото. Счуп­ването пресича досегашния път, който обикновено се е характеризирал с прекалено голяма активност и движение. Човек се е пресилил и претоварил. Така и при счупването движението и натоварването са се трупали, докато слабото място е поддало.

В тялото костта олицетворява принципа на твърдостта, на придаващите опора норми, но също и на закостенелостта. Надделее ли в костта прин­ципът на неподвижността (калций), тя става чуплива и именно заради това не може повече да изпъл­нява функциите си. Същото е и с нормите - наис­тина те трябва да дават опора, но престават да вършат това, ако закостенеят прекалено. Счупва­нето на костта показва на физическо ниво, че едно твърде силно закостеняване на нормата е остана­ло незабелязано от психическата система. Така човек става вдървен, неподвижен, лишава се от гъвкавост. Както съществува тенденция с напредването на възрастта човек да се вкопчва все по-здраво в принципите си и да загубва психическата си приспособимост, аналогично и костите му се втвърдяват, така че опасността от счупване нараства. Противоположният полюс олицетворява малкото дете със своите еластични кости, които е почти изключено да се счупят. Малкото дете все още не си е изградило критерии и норми, които да закостенеят. Но когато възрастният човек загуби гъвкавостта си в живота, счупването на гръбначен прешлен ко­ригира тази едностранчивост - пречупва му се гръбнакът. Научете се да се пречупвате, ако не искате да се счупите!




1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница