Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке



страница20/23
Дата30.07.2018
Размер1.52 Mb.
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23

13. Психични симптоми



ПОД ТОВА ЗАГЛАВИЕ бихме искали да изброим някои от най-честите смущения, които сме свикнали да наричаме „психически". Ще ви направи впечатление колко малко смисъл има подобно обоз­начение за начина, по който ние разбираме нещата. В действителност не е възможно да се прокара ясна разграничителна линия между соматичните и психическите симптоми. Всеки симптом има психическо съдържание и се изразява чрез тялото. Страхът или депресиите също се проявяват чрез тяло­то. Такива соматични връзки предоставят и на традиционната психиатрия основа за лекарствената терапия, прилагана от нея. Сълзите на пациент, страдащ от депресия, не са „по-психически" от гнойта или диарията. В най-добрия случай различия­та изглеждат оправдани в крайната точка на континуитета, където израждането на даден орган може да се сравнява с психична промяна на лич­ността. Но колкото повече се приближаваме от крайните точки към средата, толкова по-трудно става да бъде открита разделителната линия. При внимателно вглеждане, обаче, дори наблюдението на крайностите в никакъв случай не оправдава раз­граничаването между „соматично" и „психично", тъй като разликата се състои само във вида на проявлението на символа. В картината си на проявление астмата се различава от един ампутиран крак също толкова силно, колкото и от шизофрени­ята. Класифицирането на „соматично" и „психично" води до повече недоразумения, отколкото до въвеждане на някакъв ред.

Ние не виждаме необходимост от подобно разг­раничаване, тъй като теорията ни е изцяло приложима за всички симптоми и не допуска изключения. Наистина, симптомите могат да си служат с най-различни формални изразни форми, но всички те из­ползват тялото, чрез което става видимо и позна­ваемо скритото зад тях съдържание на съзнанието. Изживяването на симптома се извършва отново в съзнанието, независимо от това дали става дума за тъга или болка, вследствие на рана. В първата част подчертахме, че всичко индивидуално е симптом и че само субективната оценка за болен или здрав е решаваща. Аналогично това важи и за т.н. психична сфера.

И тук трябва да се освободим от представата, че има нормално и ненормално поведение. „Нормал­но" е понятие, което показва статистическата честота, и поради това не върши работа нито като понятие за класификация, нито като ценнос­тен критерий. Вярно е, че нормалното не поражда страх у околните, но е в противоречие с индивиду­алността. Защитата на нормалното е ипотека, ко­ято тегне върху традиционната психиатрия. Една халюцинация не е нито по-нереална, нито по-реална от всяко друго възприятие. Липсва ѝ само колектив­ното одобрение. „Психичноболният" функционира, според същите психологически закони, като всички останали хора. Страдащият от маниакална психоза, който се чувства застрашен и преследван от убий­ци, проектира своята собствена агресивна сянка върху заобикалящата го среда в същата степен, как­то и онези хора, които настояват за по-тежки на­казания на престъпниците или се страхуват от те­рористи. Всяка проекция е лудост, затова неизбежно се налага Въпросът кога една мания все още е в границите на нормалното и кога се превръща в бо­лестно състояние.

Психичноболният и психичноздравият са теоре­тични крайни точки на един континуитет, който се получава от взаимодействието между съзнание и сянка. При психопатите резултатът от успешното потискане се проявява в най-екстремната си форма. Затворят ли се с абсолютна сигурност всички възможни канали и сфери за изживяване на сянката, все някога се стига до промяна в доминирането и сян­ката изцяло завладява личността. При това тя обикновено потиска също толкова силно и абсолют­но контролираната дотогава част на съзнанието и особено енергично наваксва всичко, което другата половина на човека досега не се е осмелявала да из­живява. Така порядъчни моралисти се превръщат в безсрамни ексхибиционисти, кротки и меки натури - в диви и необуздани животни, а плахи неудачници започват да страдат от мания за величие.

Психозата също прави хората честни, защото наваксва всичко пропуснато с интензивност и абсолютност, всяващи страх у околните. Това е отчаян опит да се приведе изживяваната дотогава едност­ранчивост отново в равновесие - опит, който рис­кува да не може повече да се освободи от постоян­ната смяна на крайностите. Трудността да се от­крие средата и равновесието се проявява особено ясно при маниакално-депресивния синдром. В психо­зата човек изживява своята сянка. Открай време лудостта поражда ужас и безпомощност у околни­те, защото им напомня за тяхната собствена сян­ка. Лудият ни отваря врата към ада на съзнанието, който съществува у всички нас. Породените от страха бясна съпротива и потискане на тези симп­томи са разбираеми, но те не помагат за решаване на проблема. Тъкмо принципът за потискане на сян­ката води до най-мощната ѝ експлозия и потискането ѝ наново само отлага проблема, без да го ре­шава.

Първата необходима стъпка в различна от об­щоприетата посока и тук е разбирането, че симп­томът, в пълна степен, има смисъл и основание. Опирайки се на това разбиране, може да се разсъждава как да се подкрепи успешно целебната целенасоченост на симптома.

Тези няколко забележки би трябвало да са доста­тъчни за изчерпване на темата „психични симпто­ми". По-подробни обяснения не биха били от полза, тъй като психопатът не предоставя нужната откритост за тълкуване. Неговият страх от сянката е толкова огромен, че той обикновено я проектира изцяло навън. Заинтересованият наблюдател няма да срещне особени трудности при едно евентуално тълкуване, ако вземе под внимание многократно обсъжданите в тази книга правила:

1. Всичко, което се изживява от пациента навън, са проекции на неговата сянка (гласове, нападе­ния, преследвания, хипнотизатори, помисли за убийство и т. н.).

2. Самото психическо поведение е принудително­то осъществяване на неживяната сянка.

И накрая, психичните симптоми изобщо не подлежат на обяснение, защото те изразяват проблема съвсем директно и не се нуждаят от друго равнище за преобразуване. Оттам и всичко, което би могло да се каже за проблематиката на психичните симп­томи, бързо започва да звучи банално, защото липс­ва крачката на „превеждането". Все пак, в тази рамка бихме искали да очертаем още три симпто­ма, тъй като те са широко разпространени и обикновено се причисляват към психическата сфера: деп­ресия, безсъние и пристрастяване.



Депресия


Депресия е събирателно понятие за една симптоматична картина, която обхваща диапазона между чувството за потиснатост и безинициативност и т. нар. ендогенна депресия, придружена от пълна апатия. Наред с цялостната липса на активност и унилото настроение, при депресията са налице, пре­ди всичко, огромен брой съпровождащи телесни сим­птоми като умора, безсъние, безапетитие, запек, главоболие, сърцебиене, болки в кръста, смущения в менструацията при жените и понижен физически тонус. Депресивният пациент се измъчва от остро чувство за вина, той се самоупреква и постоянно се старае да заглади нещата. Думата депресия произ­лиза от латинския глагол дерпто, който значи „потискам". Това навежда на въпроса от какво всъщ­ност е потиснат депресивният пациент или какво самият той се стреми да потисне. Отговорът се съдържа в три тематични области:

1. Агресивност. Вече споменахме, че насочената навътре агресивност се превръща в телесна болка. Към тази констатация би могло да се добави, че в психическата сфера потиснатата агресивност води до депресия. Блокираната проява на агресивност се насочва навътре и превръща източника си в потърпевш. Резултат на потиснатата агресивност е не само чувст­вото за вина, но и многобройните соматични, придружаващи симптоми с разпръснатите из цялото тяло болки. На друго място вече казах­ме, че агресията е само особена форма на жиз­нена енергия и активност. Психиатрията рев­ностно се старае да увлече депресивния паци­ент отново в някаква дейност, но той възпри­ема това като заплаха. Нарочно избягва всичко, което не би получило публично одобрение, и се опитва, чрез безукорен живот, да тушира своите агресивни и деструктивни импулси. На­сочената набътре агресивност намира най-явен израз в склонността към самоубийство. При опити за самоубийство би трябвало вина­ги да се проучва въпросът коя е била действи­телната мишена.

2. Отговорност. Депресията е - ако се абстрахи­раме от самоубийството - най-екстремната форма на отхвърляне на отговорност. Депре­сивният пациент вече не води активен живот, той вегетира, повече е мъртъв, отколкото жив. Но при цялата му съпротива отново да започне да се сблъсква активно с живота, през задната врата на чувството за вина депресив­ният пациент продължава да се конфронтира с темата „отговорност". Страхът от поемане на отговорност изпъква на преден план при всички депресии, които настъпват точно то­гава, когато пациентът трябва да премине в нова фаза от живота си (показателна е след-родилната депресия).

3. Резигнация - самота - старост - смърт. Тези четири тясно свързани понятия обхващат пос­ледната и според нас най-важна тематична об­ласт. При депресията пациентът е принуден насилствено да се сблъсква с обратния на жи­вота полюс - смъртта. Всичко живо, като движение, промяна, общуване му е отнето и се проявява противоположният им полюс: апа­тия, застиналост, самота, мисли за смъртта. Смъртната сфера на живота, която се налага така внушително при депресията, е сянката на този пациент.

Конфликтът се състои в еднакво големия страх както от живота, така и от смъртта. Активният живот носи със себе си вина и отговорност - стремежът обаче е да се избягнат тъкмо те. Поемането на отговорност предполага отказ от външни проекции и възприемане на самотата. Депресивната личност се страхува от това, ето защо се нуждае от хора, в които да се вкопчи. Раздялата или смъртта на такива хора често може да отключи депресия. Човекът остава сам - а да живее сам и да носи отговорност той не желае. Бои се от смърт­та и затова не разбира условията на живота. Деп­ресията прави хората откровени и честни. Благода­рение на нея, неспособността да се живее и да се умира излиза наяве.



Безсъние


Броят на хората, чийто сън е нарушен за по-кратки или по-дълги периоди, е много голям. Пропорцио­нално нараства и употребата на приспивателни. Подобно на яденето и секса, сънят е инстинктивна основна потребност на човека. В това състояние преварваме една трета от живота си. Сигурното, защитено и удобно място за сън е от съществено значение както за животните, така и за хората. Уморените животни и хора са готови да изминават дълги разстояния, докато си намерят подходящо убежище за почивка. Смущенията в съня ни създа­ват особено неприятни усещания, а липсата на сън човек възприема като една от най-големите запла­хи. Здравият сън обикновено е свързан с изградени навици: определено легло, определено положение, оп­ределен час от денонощието и т. н. Всяка промяна на тези навици е в състояние да наруши съня ни.

Сънят е своеобразен феномен. Всички ние умеем да спим, без някой да ни е учил на това, и все пак не знаем как го правим. Преварваме една трета от живота си в това състояние на съзнанието, но ня­маме почти никакви познания в тази област. Коп­неем за сън, макар често да усещаме някаква опасност, дебнеща ни от сферата на съня и сънуването. Обичаме да омаловажаваме тези опасности с пренебрежителната забележка: „Това беше само сън!" или: „Сънищата са измамни". Но ако бъдем честни, трябва да си признаем, че в съня живеем и изживяваме същото чувство за реалност, както във всекидневния живот. Който се замисли над тази взаимовръзка, може би ще стигне до извода, че светът на дневното ни съзнание също е илюзия и сън, подобно на нощното сънуване, и че двата свя­та съществуват само в съзнанието ни.

Откъде идва убеждението, че животът, който водим през деня, е по-реален и по-истински от жи­вота в сънищата? Кое ни дава право да поставяме пред съня едно „само"? Всеки опит на съзнанието е еднакво истински - все едно дали се нарича реал­ност, сън или фантазия. Нека си поиграем с мисъл­та, че двата полюса - дневни преживявания и преживявания насън - могат да разменят местата си: това ще ни бъде от полза. Да си представим, че жи­вотът ни протича в съня, който ритмично бива прекъсван от паузи, отговарящи на всекидневния ни живот.

„Ван сънува, че е пеперуда. Той кацаше по цветя­та сред тревата, пърхаше насам-натам. После се събуди и не знаеше дали е Ван, който бе сънувал, че е пеперуда, или пък е пеперуда, сънувала че е Ван".

Такава смяна на полюсите е полезно упражнение, за да прозрем, че не се разбира от само себе си дали едното или другото е по-реално и по-истинско. Будуване и спане, дневно и нощно съзнание са поляр­ности, които се компенсират взаимно. По аналогия, на деня и светлината съответстват будуването, животът, активността, а на нощта и мрака - почивката, несъзнателното и смъртта.


Аналогии:

Ян

Ин

мъжко

женско

лява мозъчна половина огън

дясна мозъчна половина вода

ден будуване живот добро

нощ сън смърт зло

съзнателно

несъзнателно

интелект

чувство

рационално

ирационално

Според тази архетипна аналогия народът нарича съня малък брат на смъртта. С всяко заспиване се учим да умираме. Заспиването изисква от нас да из­пуснем контрола, да изоставим преднамереността, активността. То изисква от нас отдаване и първично доверие, впускане в неизвестното. Заспиването не може да се предизвиква чрез принуда, самооблада­ние, воля и концентрация. Всеки активен стремеж е най-сигурният начин да се прогони сънят. Не бих­ме могли да сторим нищо повече, освен да създадем благоприятни предпоставки - и тогава трябва да чакаме търпеливо, да вярваме, че то ще се случи, че сънят ще дойде. Почти не ни е позволено дори да наблюдаваме този процес - самото наблюдение вече би ни попречило да заспим.

Всичко онова, което изисква от нас сънят (и смъртта), не спада към силните страни на човека. Ние сме населили твърде гъсто полюса на активността, прекалено се гордеем с уменията и моженето си, прекалено сме зависими от интелекта си и от предизвикания от недоверието си контрол, за да можем да проявим себеотдаване, доверчивост и освобождаване и да ги превърнем в обичаен начин на поведение. Затова никой не бива да се учудва, че безсънието (наред с главоболието!) се отнася към най-честите смущения в здравето на нашата цивилиза­ция.

Културата ни, въз основа на своята едностран­чивост, среща трудности с всички области на срещуположния полюс, както може веднага да се види от направената по-горе аналогия. Страхуваме се от чувството, от ирационалното, от сянката, от не­съзнателното, от злото, от мрака и от смъртта. Болезнено се вкопчваме в своя интелект и в днев­ното си съзнание, на което вярваме, че може да проумее всичко. И когато ни застигне призивът: „Освободи!", у нас се промъква страхът, защото за­губата ни се струва прекалено голяма. И въпреки това копнеем за сън и изпитваме необходимост от него. Както нощта принадлежи към деня, така и сянката е свързана с нас и ни принадлежи, а смърт­та принадлежи към живота. Сънят ни отвежда все­кидневно до този праг - между отсам и отвъд -принуждава ни в нощните и сенчести сфери на ду­шата ни, кара ни да преживяваме в съня неизживяното и отново ни връща равновесието.

Който страда от безсъние - или по-точно, на ко­гото му е трудно да заспи, се бои да се освободи от съзнателния контрол и да се довери на несъзнател­ното. Съвременният човек едва ли прави цезура между деня и нощта, като вместо това пренася в дебрите на съня своите мисли и всекидневна дей­ност. Превръщаме нощта в продължение на деня по същия начин, по който искаме да анализираме нощ­ната страна на душата си с методите на дневно­то съзнание. Липсва цезурата, като съзнателна смя­на на полярността, пермутация.

Страдащият от безсъние би трябвало най-напред да се научи да завършва съзнателно деня, за да може да се отдаде цялостно на нощта и нейните закони. Той трябва да се научи още и да се грижи за неосъз­натите си сфери, за да открие откъде се надига страхът. Преходност и смърт са важни за него теми. На страдащия от безсъние липсват първичното доверие и способността за себеотдаване. Той се отъждествява силно с „движещата сила" и не съумява „да се предаде". Тук темите са почти същи­те, с каквито се запознахме при оргазма. Сънят, както и оргазмът, са малка смърт и се изживяват като опасност от хора, отъждествяващи се силно със своя аз. Ето защо най-надеждното приспивател­но средство е примиряването с нощната страна на живота.

Старите трикове, като броенето на овце, също имат успех само ако се откъснем от интелекта си. Всяка монотонност е скучна за лявата половина и я кара да се откаже да доминира. Всички медитативни техники използват тази закономерност: Кон­центриране върху една точка или върху дишането,, повтарянето на едно „заклинание" - това води до превключване от ляво на дясно, от дневната на нощната страна, от активност към пасивност. На когото тази естествена ритмична смяна създава затруднения, би трябвало да се погрижи и за избяг­вания от нас полюс. Това е целта и на симптома. Той предоставя на човека предостатъчно време да се справи с ужасите и страховете, навявани му от нощта. И тук симптомът подтиква към честност: всички страдащи от безсъние се боят от нощта. Това е вярно.

Прекалено силната потребност от сън свидетел­ства за противоположната проблематика. Хора, ко­ито макар да са спали достатъчно, срещат труд­ности при събуждането и ставането от леглото, трябва да обърнат внимание на страха си от изискванията на деня, от действието и постиженията. Да се събудиш и да започнеш деня означава да ста­неш активен, да действаш и да носиш отговорност за действията си. Комуто се удава трудно да прекрачи в дневното съзнание, той се укрива в света на сънищата и несъзнателността на детството и иска да избяга от изискванията и отговорностите на живота. В подобни случаи темата гласи: бягст­во в несъзнателното. Както заспиването има от­ношение към смъртта, така събуждането е едно малко раждане. Понякога раждането и осъзнаването могат да отключат същия страх, както нощта и смъртта. Проблемът е в едностранчивостта - ре­шението се намира в средата, в равновесието, в „както, така и". Едва тук става ясно, че раждането и смъртта са едно.



Нарушен сън


Безсънието би трябвало да послужи като повод да се поставят следните въпроси:

1. Колко голяма е зависимостта ми от властта, контрола, интелекта и наблюдението?

2. Умея ли „да освобождавам"?

3. Колко разбити са у мен способността за себеотдаване и първичното доверие?

4. Интересува ли ме нощната страна на душата ми?

5. Колко голям е страхът ми от смъртта - доста­тъчно ли съм мислил за нея?

Прекомерната потребност от сън налага да си за­дадем въпросите?

1. Бягам ли от активност, отговорност и осъзна­ване?

2. В свят на сънища ли живея и страхувам ли се да се събудя в реалността?

Пристрастяване


Темата за прекомерната потребност от сън ни отвежда директно към пристрастяването, защото и тук бягството е централният проблем. Пристрастяването прилича на търсене. Всички пристрасте­ни търсят нещо, но твърде бързо прекъсват тър­сенето и засядат на една плоскост, която влиза в ролята на заместител (ерзац). Защото търсенето трябва да води до намиране и така да бъде задово­лена една нужда. Иисус е казал: „Който търси, не бива да престава да търси, а който намери, ще бъде разтърсен; и когато бъде разтърсен, ще се учуди и ще завладее Вселената" (Евангелие на Тома, 2).

Всички големи герои от митологията и литера­турата са се впускали в търсене - Одисеи, Дон Кихот, Парсивал, Фауст - и не са преставали да тър­сят, докато не са постигали целта си. Търсенето е помагало на героя да премине през мрак и многоб­ройни опасности, довеждало го е до объркване и от­чаяние. Но когато намирал търсеното, всичките му усилия преставали да изглеждат нищожни. Всеки човек се е отправял на странстване и при това странстване се блъска в най-потайните и странни брегове на душата си - но той не бива да засяда, нито да затъва в тях, не бива да престава да тър­си, докато не намери.

„Търсете и ще намерите..." се казва в Евангелие­то. Но който се плаши от изпитанията и опаснос­тите, от трудностите и криволиците на пътя, се пристрастява. Той проектира целта на своето тър­сене върху нещо, което вече е открил по пътя, и слага край на самото търсене, инкорпорира целта-заместител и не може да се насити. Опитва се да утоли глада си с все по-големи количества от тази ерзац-храна и не забелязва, че с яденето гладът му нараства. Той се е пристрастил и не си признава, че е объркал целта и че е трябвало да продължава да търси. Страхът, удобството и заслепението го държат в плен. Всяко спиране по пътя може да до­веде до пристрастяване. Навсякъде дебнат сирени, които се опитват да примамят странника и да го привържат със себе си - да го накарат да се прис­трасти.

Можеш да се пристрастиш към всичко, ако не вникнеш в същността му: пари, власт, слава, иму­щество, влияние, знание, удоволствия, религиозни представи, наркотици, ядене, пиене, аскетизъм. Каквото и да е - всичко си има своето основание като опит и всичко може да се превърне в наркотик, ако не успеем да се освободим от него. Пристрастява­нето е страх от нови изживявания. Който схваща живота си като пътешествие и винаги е на път, е търсещ, а не пристрастен човек. За да се осъзнаеш като търсещ, е нужно да признаеш своята безотечественост. Който вярва в обвързването, вече е пристрастен. Всички ние имаме своите наркотици, които отново и отново упойват душите ни. Не наркотиците са проблемът, а удобствата при тър­сенето. Опиатите дават най-добра представа за доминираща тема, към която се стреми определен човек. Но погледът ни лесно става едностранчив, ако пренебрегнем общоизвестните и ползващи се с уважението на обществото наркотични средства (богатство, успех, знания и т.н.). Все пак, бихме ис­кали да характеризираме накратко онези опиати, които са обявени колективно за патологични.



Булимия (вълчи глад)


Животът е низ от уроци. А усвояването им оз­начава да интегрираш и приемеш в съзнанието си онези принципи, за които досега си вярвал, че са извън твоя аз. Непрестанното „попиване" на новото води до разширяване на съзнанието. „Духовната храна" може да се замести с „веществена", но това инкорпориране води само до „разширяване на тяло­то". Ако гладът за живот не се засища чрез опита, той напада тялото и се обажда като глад за храна. Този глад обаче е ненаситен, тъй като вътрешната празнота не може да бъде запълнена с храна.

В една от предишните глави казахме, че любовта е себеотваряне и приемане - страдащият от булимия изживява любовта само в тялото си, тъй като не успява да го стори в съзнанието си. Той копнее за любов, но вместо да отвори границата на своя аз, отваря устата си и се тъпче до пръсване. В резултат на това трупа излишни тлъстини, „затлъстява от мъка". Страдащият от вълчи глад търси любов, признание и похвала - за съжаление на пог­решна плоскост.



Алкохол


Алкохоликът жадува за добър и безконфликтен свят. Целта му не би била погрешна, стига да не ис­каше да я постигне чрез предотвратяването на конфликти и проблеми. Но той не е готов да се впусне съзнателно в конфликтността на живота и да намери решение чрез работа. Ето защо притъпява конфликтите и проблемите си с алкохол, който му помага да се залъгва, че светът е добър. Обик­новено алкохоликът се стреми и към човешка бли­зост. Алкохолът създава само едно карикатурно по­добие на близост, като премахва прегради и задръж­ки, изтрива различията в общественото положение и позволява бързо побратимяване, което обаче е ли­шено от дълбочина и привързаност. Алкохолът е опит за задоволяване на потребността от добър, безконфликтен, братски свят. Всичко, което се изпречва на пътя на този идеал, трябва да бъде по­гълнато.

Цигари


Пушенето е най-тясно свързано с дихателните пътища и белите дробове. Спомняме си, че дишане­то има отношение най-вече към комуникацията, контакта и свободата. Пушенето е опит да се стимулират и задоволят тези области. Цигарата се превръща в заместител на истинското общуване и истинската свобода. Рекламите на цигари ловко се прицелват именно в тези човешки копнежи: свобода на каубоите, преодоляване на всички ограничения при летенето, пътуване в далечни страни и компа­ния на щастливи хора - всички тези въжделения на аза могат да бъдат задоволени с помощта на цигарите. Извървяваш километри - и за какво? Заради една жена, за един приятел, за свободата. Или прос­то заместваш всички тези истински желания с една цигара и цигареният дим замъглява действителните цели.

Наркотици


Хашишът (марихуаната) има доста подобна символика като алкохола. Човек бяга от проблеми­те и конфликтите, укривайки се в приятни състо­яния. Хашишът смекчава суровостта на живота и притъпява остротата на конфликтите. Всичко до­бива омекотен вид и предизвикателствата се отдръпват.

Кокаинът (и подобните на него стимулиращи средства, като каптагон) има обратен ефект. Той стимулира неимоверно способностите и постиженията и дори може временно да доведе до по-голе­ми успехи. Тук трябва да се анализира темата „ус­пех, постижение и признание", защото опиатите са само средство за извънмерно увеличаване на тяхна­та сила. Търсенето на успех винаги е търсене на лю­бов. Например във филмовите среди и сред хората от шоубизнеса употребата на кокаин е особено раз­пространена. Жаждата за любов е проблем, присъщ за този бранш. Артистът копнее за любов и се надява да задоволи копнежа си чрез благосклонността на публиката. (Обстоятелството, че това не е възможно, от една страна, го прави все „по-добър", а от друга - психически все по-нещастен!). Дали със или без стимуланти, тук истинският наркотик се нарича успех, който трябва да замести действител­ното търсене на любов.

Хероинът позволява най-тоталното бягство от сблъсъка с този свят.

От изброените дотук опиати много рязко се раз­граничават психотропните дроги (ЛСД, мескалин и др.). Зад приемането на такива наркотици се крие (повече или по-малко осъзнато) намерението да се обогати опитът на съзнанието и да се премине в трансцедентността. Психотропните дроги не пра­вят човека зависим в по-тесния смисъл. Дали пред­ставляват легитимни помощни средства, за да до­бие съзнанието нови измерения, не е лесно да се каже, защото проблемът не е в самия наркотик, а в съзнанието на човека, който го употребява. На човека винаги принадлежи само онова, което сам си е изработил. Затова обикнобено е много трудно да се приспособиш към придобитото чрез наркотика ново пространство на съзнанието и да не се оставиш то да те удави. Колкото по-далеч е отишъл някой по този път, толкова по-безопасни стават за него наркотиците и толкова по-малко се нуждае той от тях. Всичко онова, което може да се пос­тигне с помощта на наркотици, може да се постиг­не и без тях - но по-бавно. А привързаността е опа­сен наркотик по пътя на човека!




Каталог: files2014 -> prosvetni
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Прозрения Свръхфеноменът Слава Севрюкова Христо Нанев владетелка на духовността
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Книга на всички хора, които търсят светлината. Торвалд Детлефсен предговор


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница