Тънко черво и дебело черво

Тънко черво и дебело черво

Един от най-честите симптоми в областта на тънкото черво е диарията. Народът казва: напълни гащите от страх. Диарията насочва към проблеми­те на страха. Когато човек се страхува, той не отделя вече време аналитично да разглежда въздействията. Остава ги да отпаднат, без да ги смила. Нищо не се запазва. Човек се оттегля на тихо и самотно местенце, където може да остави нещата да следват своето естествено развитие. При това той губи много течност, онази течност, която е символ на гъвкавостта, необходима, за да се разшири навяващата страх (тясна) аз-граница и с това да се превъзмогне страхът. По-рано вече казахме, че страхът неизменно е свързан с теснота, притесне­ние и задържане. Терапията на страха винаги изисква да пуснем и да разширим, да станем гъвкави и да оставим нещата просто да се случват. Лечението на диарията обикновено се изчерпва с това на бол­ния да се подават големи количества течност. Така той символично получава онази гъвкавост, която му е нужна, за да разшири своите граници, в които изживява страха. Диарията, била тя хронична или акутна, винаги ни обяснява, че се страхуваме и твърде много искаме да задържаме, и ни учи да пускаме и да оставяме на свобода.

В дебелото черво същинското храносмилане вече е завършено. Тук от несмилаемия остатък от хра­ната се извлича още само водата. Най-разпространеното смущение в тази област е запекът. След Фройд психоанализата тълкува ходенето по голяма нужда като акт на даване и подаряване. Всеки ще разбере, че в символичен смисъл парите имат нещо общо с изпражненията, когато си припомни приказката, в която златното магаре вместо екскременти отделя златни монети. Народът свързва нас­тъпването по невнимание на кучешко изпражнение с надеждата за неочаквани пари. Тези примери би трябвало достатъчно ясно и без по-нататъшно теоретизиране да показват символичната взаимна връзка между изпражнения и пари, съответно между ходенето по голяма нужда и способността да да­дем нещо. Запекът е израз на не искам да давам, искам да задържа и опира до кръга проблеми, присъщи на скъперничеството. (колкото повече има скъперникът, толкова повече се стиска.) Запекът в наши дни е много разпространен симптом, от който страдат мнозинството хора. Той явно демонстрира силна вещомания и неспособност за откъсване от материалната сфера.

На дебелото черво се пада още едно важно сим­волично значение. Тънкото черво съответства на съзнателното, аналитичното мислене, а дебелото черво - на неосъзнатото, в буквалния смисъл - на „долния свят". От митологична гледна точка нео­съзнатото е царството на мъртвите. Дебелото черво също е царство на мъртвите, понеже в него се намират веществата, които не могат да бъдат трансформирани в живот, това е мястото, където може да настъпи ферментация, ферментацията е и процес на гниене и умиране. След като дебелото черво символизира неосъзнатото, сенчестата стра­на на тялото, изпражненията съответстват на съ­държанията на неосъзнатото. Така разбираме ясно следващото значение на запека: страхът да се поз­воли на неосъзнати съдържания да излязат на бял свят. Това е опит да запазиш у себе си неосъзнати, изтласкани, потиснати съдържания. Душевните въз­действия се заприщват и човек не успява да се дистанцира от тях. „Запеченият" пациент буквално не може да ги остави зад себе си. По тази причина от голяма полза за психотерапията е, първо, съществуващият запек корпорално отново да се „втечни", за да излязат на показ аналогично и неосъзнатите съ­държания. Запекът ни показва, че имаме затрудне­ния с подаването и пускането, че задържаме както материални неща, така и неосъзнати съдържания и не искаме да ги пуснем да излязат на бял свят.

Язвен колит се нарича онова възпаление на дебе­лото черво, което започва акутно, хронифицира се и се придружава с болки в корема и кърваво-слузести диарии. В този случай народът пак доказва сво­ите дълбоки психосоматични познания. Всички го познаваме - мазника, слузестото безгръбначно. Маз­никът е готов да ближе нечий задник, за да спечели благоволение. За това обаче той трябва да пожер­тва своята собствена личност, трябва да се отка­же от своя собствен личен живот, за да живее живота на другиго (ближе ли човек някому задника, той заживява с него в симбиотично единение). Кръв и слуз са жизнени вещества, те са първични симво­ли на живота. Митовете на някои първобитни народи разказват как всичко живо се е развило от ли­гави субстанции. Кръв и слуз губи този, който се страхува да реализира своя собствен живот и своя­та собствена личност. За да се живее собственият живот, обаче, е необходимо да се изгради собствена позиция по отношение на другия, с която пък се стига до известна самота (загуба на симбиозата). Болният от колит се страхува от това. От страх той лее кървава пот -.чрез червото. Чрез червото (и неосъзнато) той жертва символите на своя соб­ствен живот: кръв и слуз. Може да му помогне само прозрението, че всеки човек сам поема отговорност за собствения си живот - в противен случай го губи.

Задстомашна жлеза (панкреас)

Към областта на храносмилането принадлежи и задстомашната жлеза, която има две основни функции. Екзокринната част произвежда съществените хра­носмилателни сокове, чиято дейност безусловно носи агресивен характер. Ендокринната част на задстомашната жлеза, островните клетки, произвеж­дат инсулина. Недостатъчната продукция на тези островни клетки води до разпространената карти­на на заболяването диабет (захарна болест). Дума­та „диабет" произхожда от гръцкия глагол diabeinein, което значи прехвърлям и преминавам. Пър­воначално наричали тази болест захарно разстройс­тво. Ако си припомним описаната символика на хра­ната в началото, можем свободно да преведем из­раза захарно разстройство с любовно разстройст­во. Диабетикът не може да асимилира (поради лип­са на инсулин) захарта, поета с храната. Захарта пропада през него и той я отделя в урината. Замес­тим ли само думата захар с думата любов, много точно очертаваме кръга проблеми на диабетика. Сладките неща са само заместител на други сладки желания, които съставляват сладкия живот. Зад желанието на диабетика да се наслаждава на сладки неща и същевременната му неспособност да асими­лира захарта и да я поема в собствените си клет­ки, се крие непризнатото желание за осъществява­не в любовта, съчетано с неспособността да прие­ма любов, да може изцяло да я допусне до себе си. Характерно е, че диабетикът трябва да живее от „ерзац храна" - от някакъв заместител за своите истински желания. Диабетът води до преокисляване (свръхоксидация) на цялото тяло чак до състояние на кома. Познаваме киселината като символ на аг­ресията. Отново и отново срещаме тази поляр­ност на любов и агресия, на захар и киселина (мито­логично: Венера и Марс). Тялото ни учи: който не обича, става кисел. Или още по-недвусмислена формулировка: който не умее да се наслаждава, не е „сладък" и за околните!

Любов може да приема само този, който може и да дарява любов, а диабетикът я отдава единст­вено под формата на неасимилирана захар в урина­та. Тъй като не може достатъчно да отдава себе си, захарта „пропада" през тялото му (захар в ури­ната). Диабетикът иска любов (сладки неща), но не смее активно да се осъществява в тази сфера ("... наистина не ми е позволено нищо сладко!"). Той, все пак, продължава да копнее за това (... тъй мно­го ми се иска, ама нали не бива!") - не може обаче да я получи, защото не се е научил сам да дава лю­бов - и така любовта пропада в него. Той трябва да отделя захарта неусвоена. Е, как тогава да не се вкисва!

Черният дроб

Да скицираме накратко основните му функции: