Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке



страница7/23
Дата30.07.2018
Размер1.52 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   23

7. Методът на анализа

Целият живот не е нищо друго,



освен придобилите форма въпроси,

които носят в себе си зародиша на отговора,

и отговорите, бременни с въпроси.

Който вижда нещо друго в това, е глупав."

Густав Майрик, „Голем"
ПРЕДИ ДА ПРИСТЪПИМ КЪМ ВТОРАТА ЧАСТ на тази книга, в която се опитваме да изясним значението на най-честите симптоми, бихме искали да кажем няколко думи за метода на анализа. На­мерението ни не е да подготвим наръчник с тълкувания, който, при нужда, да можеш да разгърнеш и да направиш справка за съответния симптом, да уз­наеш какво означава той и след това или да кимнеш, или да поклатиш глава. Подобно отношение към тази книга би било най-голямото недоразумение, което би могло да се очаква. По-скоро сме се поста­рали да разкрием един определен начин на виждане и мислене, който да предостави на заинтересования читател възможността да подхожда по-различно към болестта у себе си и у другите хора.

За тази цел е необходимо да се усвоят определе­ни предпоставки и техники, тъй като повечето хора не са се научили да боравят с аналогии и сим­воли. Предимно за това са замислени конкретните примери във втората част. Те трябва, освен това, да развият у читателя способността да мисли и да гледа по този начин. Саморазвиването на собстве­но умение за тълкуване би било от полза, тъй като поднесеното наготово тълкуване, в най-добрия слу­чай, предлага рамка, но никога не може да се отне­се напълно съответно към индивидуалния случай. Подходът тук е като при тълкуването на сънища­та. Една книга за тълкуване на сънищата би тряб­вало да се използва за усвояване на начина на тълкуването им, а не за да се прави справка за собст­вените сънища.

По тази причина втората част не претендира за пълнота, макар че сме положили усилия да обхванем всички физически и органически области, за да подготвим необходимия изходен материал, така че чи­тателят да може да „обработи" всеки конкретен симптом. След като дотук се опитахме да хвърлим светлина върху скритите светогледно-философски причини, в тази последна глава от теоретичната част ще изложим най-важните аспекти и правила, които позволяват тълкуване на симптомите. Тя е инструмент, който, с малко упражнения, ще напра­ви възможно за всеки сериозно заинтересован да анализира смислено симптомите си.

Причинност в медицината


Проблемът за причинността има толкова голямо значение за нашата тема, защото както академич­ната медицина, така и природолечението, психоло­гията и социологията се съревновават да изследват истинските и действителни причини за болестните симптоми и чрез отстраняването им да оздравят света. Така едни търсят причината в евентуални възбудители или в отровни за околната среда вещества, а други - в травмиращи събития, преживени в ранното детство, във възпитателни методи или в условията на работното място. От съдържанието на олово във въздуха до обществото - нищо и никой не е сигурен, че един ден няма да бъде обя­вен като причина за болестта.

Ние, напротив, смятаме, че търсенето на причи­ните за болестта е най-голямата задънена улица в медицината и психологията. Наистина винаги ще откриваме причини, докато ги търсим, но вярата в концепцията за причинността ни пречи да видим, че намерените причини са само резултат от собстве­ното ни поведение ма очакване. в действителност всички причини са причини за други причини. Концеп­цията за причинността е издържана само наполовина, защото от един произволен момент нататък питането за причината се прекратява. Причината за една инфекция, например, може да се открие в оп­ределени вероятни възбудители, при което се нала­га да се зададе въпросът защо в специфичния случай този възбудител е довел до инфекция. Причината за това може да се открие в отслабналата имунна за­щита на организма, което на свой ред поражда въп­роса за причината на тази отслабнала защита. Тази игра може да продължава до безконечност, защото дори когато се стигне до първоизвора в търсенето на причините, все още остава неизяснен въпросът за причината на първоизвора (огнището)...

Затова в практиката предпочитаме да спрем на едно определено място и да се преструваме, че от това място започва светът. Измъкваме се с нищо незначещи общи приказки като „locus minoris resistentiae" или „наследствена обремененост", „органична слабост" или подобни „мъдри" понятия. Но кое ни дава право да обявим една произволна брънка от ве­ригата за причина просто ей така? Направо е не­честно, когато някой говори за причина или причин­на терапия, защото концепцията за причинността изобщо не допуска - както се уверихме - откриването на някаква причина.

Бихме се доближили малко до същността на въп­роса, ако работим с онази двуполюсна причинна кон­цепция, за която стана дума в началото на нашите разсъждения за причинността. От тази гледна точ­ка болестта се обуславя от две посоки, т. е. от ми­нало и бъдеще. В този модел финалността би доби­ла определена симптоматична картина, а предизвик­ващата следствия причинност (efficiens) би подгот­вила веществените и корпоралните помощни средс­тва, за да се осъществи финалната картина. Подоб­но схващане би направило видим онзи втори аспект на болестното състояние, който при обичайните едностранчиви разсъждения се губи напълно: целта на болестта, а оттук и смисъла на случилото се. Едно написано изречение е обусловено не само от хартията, мастилото, печатарската машина, пис­мените знаци (шрифта) и т. н., а също и преди всичко от крайната цел - да се предаде информация.

Не би трябвало да е толкова трудно да се разбе­ре как чрез свеждането на всичко до материални процеси, съответно до условията на миналото, се губи същественото и главното. Всяко проявление притежава форма и съдържание, състои се от час­ти и притежава образ, който е нещо повече от сбо­ра на частите. Всяко проявление се определя от ми­налото и от бъдещето. Болестта не прави изключение. Зад симптома се крие смисъл, съдържание, ко­ето използва наличните възможности, за да може да се осъществи формално. Затова.за една болест като причина могат да изтъкнат всякакви произ­волни причини.

Точно в този пункт се е провалял досегашният работен метод на медицината. Тя вярва, че чрез премахване на причините може да направи болест­та невъзможна и не се съобразява с това, че бо­лестта е гъвкава и търси и намира все нови и нови причини, за да се осъществява по-нататък. Тази взаимовръзка е много проста: ако например някой има намерение да построи къща, трудно ще успеят да му попречат, като му отнемат камъните - тога­ва той ще построи къщата си от дърво. Крайното решение би могло да се види в това да го лишат от всякакъв възможен материал, но на нивото на бо­лестта това е свързано с трудности. Би трябвало да отнемем цялото тяло на пациента, ако искаме да сме сигурни, че болестта няма да изнамери пове­че причини.

Тази книга се занимава с финалните причини за бо­лестта и цели да допълни едностранчивото функционално схващане с липсващия му втори полюс. По този начин държим да стане ясно, че в никакъв случай не отричаме изследваните и описани от меди­цината материални процеси и тяхното съществува­не, но сме категорично против твърдението, че тези процеси са единствените причини за болестта.

Както вече казахме, болестта има смисъл и цел, която досега описахме в нейната най-обща и абсо­лютна форма, заедно с лечението, в смисъл на еди­нение. Ако разчленим болестта на нейните многоб­ройни симптоматични изразни форми, всяка от ко­ито представлява стъпка по пътя към целта, всеки симптом може да бъде анализиран според целта и информацията, която носи, за да разберем коя стъпка се изисква точно в този момент. Този въпрос може и трябва да се постави при всеки симп­том и не бива да се изтласква чрез препратка към функционалните причини. Винаги могат да се наме­рят функционални условия - но също така винаги може да се намери и значение, което съответства на съдържанието.

Така първата разлика между нашето виждане и класическата психология се състои в отказа от под­бор на симптомите. Ние смятаме, че всеки симп­том е обясним и не допускаме изключения. Втора­та разлика се състои в отказа от ориентирания към миналото причинен модел на класическата пси­хология. Дали вярваме, че сме открили причината за дадено смущение в някакви бактерии или нечии лоши майки, е от второстепенна важност за мисловната концепция. Психосоматичният модел не се е освобо­дил от основната грешка на еднополюсната причин­на концепция. Нас не ни интересуват причините от миналото, защото, както казахме, те са много и всички еднакво важни или еднакво маловажни. На­шият метод може да се опише или като „финална причинност", или, още по-добре, с безвременната концепция на аналогията.

Човекът притежава, независимо от времето, специфично битие, което обаче с течение на годи­ните трябва да осъществи и осъзнае. Този вътре­шен идеал той съзнава като „себе си". Житейският път на човека е път към това „себе си", което е символ на целостта. Човекът се нуждае от „време", за да намери тази цялост - но тя е налице още от самото начало. Точно в това се заключава илюзията за времето - човек се нуждае от време, за да отк­рие онова, което винаги е бил. (Ако нещо не ви е ясно, винаги си спомняйте за съответните приме­ри: в една книга се съдържа едновременно целият роман - но читателят се нуждае от време, за да възпроизведе в себе си цялото действие, което още от самото начало е било налице!) Този път нарича­ме „еволюция". Еволюцията е съзнателното осъществяване на един винаги съществуващ (т. е. безвременен) модел. По този път към себепознанието непрекъснато изникват пречки и заблуди, или иначе формулирано - човек не може или не иска да види оп­ределени елементи от своя модел. Нарекохме тези неосъзнати аспекти сянка. В болестния симптом сянката демонстрира своето присъствие и се осъществява. За да можем да разберем значението на даден симптом, в никакъв случай не се нуждаем от понятието за време или за минало. Търсенето на причините в миналото отклонява вниманието от същинската информация, понеже елиминира собст­вената отговорност чрез проектиране на вината върху причината.

Ако анализираме значението на един симптом, отговорът ще направи видима една частична об­ласт от собствения ни модел. Задълбаем ли в мина­лото си, и там ще намерим, разбира се, различни из­разни форми на този модел. От това обаче не след­ва веднага да се прибягва до причинността - тук става дума по-скоро за паралелни, тъждествени с времето изразни форми на същия кръг от проблеми.

За осъществяване на проблемите си детето изпол­зва родители, братя и сестри, учители, а възраст­ните - партньорите си, децата или колегите. Вън­шните условия не разболяват никого, но човекът из­ползва всички възможности, за да ги постави в ус­луга на болестта си. Само болният превръща неща­та в причина.

Болният е едновременно и извършител, и жертва, той страда винаги и само от своята собстве­на несъзнателност. Тази констатация не е ценнос­тен критерий, защото само „просветленият" не притежава повече сянка - но тя трябва да предпа­зи човека от заблудата, че е станал жертва на ня­какви обстоятелства, защото така болният ог­рабва сам себе си и се лишава от шанса за преобразяване. Нито бактериите, нито земните лъчения предизвикват болестта, но човек ги използва като помощни средства, с които да осъществи своето боледуване. (На едно друго равнище същото изрече­ние звучи малко по-естествено: нито цветовете, нито платното са причината за една картина, но човек ги използва като помощни средства за реали­зирането ѝ.)

След всичко казано, ето и първото важно прави­ло за това как да боравим с тълкуването на болес­тните картини във втората част.



Първо правило: При тълкуване на симптомите се въздържайте от привидно причинните взаимов­ръзки на функционално равнище. Те винаги могат да се намерят и никой не отрича тяхното съществу­ване. Но те правят несъстоятелно тълкуването на даден симптом. Ние тълкуваме само симптома в неговото качество и субективно проявление. Какви физиологични, морфологични, химични, нервни или други причинни вериги са използвани за реализиране­то на симптома не влияе върху значението му. За да се вникне в съдържанието, важно е само, че нещо е - и как е - а не защо е.

Времево качество на симптоматиката


Колкото безинтересно е времевото минало за на­шите въпроси, толкова интересно и изразително е времевото поле при появяването на даден симптом. Точният момент във времето, в който възниква симптомът, може да ни даде важна информация за проблемната сфера, която се изразява чрез него. Всички събития, протичащи в синхрон с появата на един симптом, образуват рамката на симптомати­ката и трябва да се вземат под внимание.

При това не става дума да се съобразяваме само с външните събития, а преди всичко да възприема­ме вътрешните процеси. Какви мисли, теми и фан­тазии са ни вълнували в момента, в който се е по­явил симптомът? В какво настроение сме били? Настъпили ли са някакви промени в живота ни, уз­нали ли сме някакви новини? При това нерядко именно събитията, окачествявани като незначи­телни и маловажни, в действителност са се оказва­ли решаващи. Тъй като в симптома се проявява една потисната област, всички свързани с това събития също се „потискат" и съответно се подценяват.

Общо взето, това не са големите неща в живо­та, защото с тях човек обикновено се занимава съз­нателно. Дребните, безобидни неща от всекидневи­ето обаче често отприщват потисканите проблем­ни сфери. Остри симптоми като настинка, гадене, стомашно разстройство, киселини, главоболие, на­ранявания и други подобни се проявяват много точ­но във времето. Струва си да се постави въпросът какво сме правили, мислили или сме си фантазирали тъкмо в този момент. Зададем ли си сами въпроса за взаимовръзката, добре е да се вгледаме внима­телно в първата, спонтанно възникнала идея, а не да я отхвърлим набързо като несъществена.

Второ правило: Анализирайте момента на проявяване на даден симптом. Запитайте се за житейската ситуация, мислите, фантазиите, мечтите, съ­битията и вестите, които изграждат времевата рамка на симптома.

Аналогия и символика на симптома


Ето че стигаме до основната техника на тълкуването, чието словесно представяне не е просто. Първо е необходимо да развием интимна връзка с езика и да се научим да слушаме съзнателно онова, което ни се казва. Езикът е грандиозно помагало, даващо ни възможност да вникнем в дълбоките и невидими взаимовръзки. Той притежава своя собст­вена мъдрост, която обаче се разкрива само пред онзи, който умее да се вслушва в нея. В резултат на съвременната тенденция към небрежно и своеволно боравене с езика, сме загубили достъп до истинското значение на понятията. Тъй като и езикът има дял в полярността, той винаги е двойствен, фалшив и двусмислен. Почти всички понятия вибрират ед­новременно на няколко равнища. Затова трябва да си възвърнем способността да възприемаме всяка дума едновременно на всичките ѝ равнища.

Почти всяко изречение от втората част на тази книга се отнася поне до две равнища - ако някои из­речения звучат банално, това е сигурен признак, че се пренебрегва второто равнище, двусмислеността. Опитали сме се да насочим вниманието към важните места чрез кавички и курсив. Но в края на краи­щата, подходът ни се основава върху достъпа до езиковите измерения. Слухът към езика също толкова трудно подлежи на изучаване, колкото и музикалният слух - но и двата могат да се школуват.

Нашият език е психосоматичен. Почти всички формулировки и думи, с които назоваваме физически състояния и процеси, са заимствани от опита на тялото. Човекът разбира и схваща винаги само това, което може да се пипне с ръка и върху което може да се стъпи с крака. Оттук произтича една заслужаваща по-задълбочено изследване тема, която тук само ще обобщим: За всеки опит и за всяка стъпва на съзнанието човек трябва да измине пътя през телесното. На него му е невъзможно да интег­рира съзнателно каквито и да било принципи, преди те да изплуват на повърхността, т. е. да намерят физически израз. „Телесното" ни въвлича в една неве­роятна обвързаност, от която често се страхува­ме - но без тази обвързаност не можем да устано­вим връзва с принципа. Този ход на мисли води до прозрението, че човек не може да се предпази от болестта.

Но да се върнем към значението на езика, което ни интересува в конкретния случай. който се е на­учил да се вслушва в психосоматичната двузначност на езика, с учудване установява, че докато говори за телесните си симптоми, болният обикновено спо­менава и психичния си проблем: на един зрението толкова се е влошило, че вече не може да вижда ясно нещата; друг го боли гърло и казва, че гушата му се е подула; трети не може повече да превива гръб, защото се е схванал; четвърти не може вече да преглъща; пети се изпуска, шести не може да чува, а седми има такива силни сърбежи, че му иде да излезе от кожата си. Тук няма какво толкова да се обяснява, можем само да слушаме, да кимаме с глава и да заключим: „Болестта прави човека искрен!" (При употребата на латинските наименова­ния на болестите академичната медицина грижливо бди да не би чрез езика да проличи връзката със съ­държанието!)

Във всички тези случаи именно тялото изживява това, което потърпевшият никога не се осмелява или не иска да признае в душата си. Така например, не смеем да признаем, че всъщност ни иде да изле­зем от кожата си, защото искаме да прекрачим гра­ниците, които сами сме си наложили - тялото осъществява несъзнателното ни желание и използва като симптом една екзема, за да направи действи­телното желание съзнателно. С екземата, като причина на която може да се позове, потърпевшият изведнъж се осмелява да изрази желанието си на висок глас: „Иде ми да изляза от кожата си!" - защо­то най-накрая той има телесно алиби, а то днес се приема на сериозно от всеки. По същия начин една служителка не смее да признае пред себе си и пред работодателя си, че всъщност ѝ е дошло до гуша от всичко и иска да си вземе няколко дни отпуска -но на телесно равнище подутата гуша се възприема съвсем сериозно и води до желания успех.

Наред с вслушването в двузначността на езика важна е и способността за аналогично мислене. Са­мата двузначност на езика вече почива върху анало­гия. Например, на никого не би дошло наум да допус­не, че при един безсърдечен човек липсва съответ­ният орган. Желанието да „излезеш от кожата си" също не се приема непременно буквално. Във всички тези случаи употребяваме понятията в аналогичен смисъл, използвайки нещо конкретно като замести­тел за един абстрактен принцип. Като казваме без­сърдечен, имаме предвид отсъствието на определе­на способност, която, въз основа на една архетипна символика, открай време по аналогия се свързва със сърцето. Същият принцип обаче се прилага и по отношение на блясъка на слънцето и златото.

Аналогията предполага способност за абстракт­но мислене, защото в конкретното трябва да съз­рем изразяващия се чрез него принцип и да го прене­сем на друго равнище. Например кожата на човеш­кото тяло приема, между другото, и функцията на разграничител от външната среда. Ако на някого му иде да излезе от кожата си, той иска да прекрачи и да преодолее някакви граници. Съществува аналогия между кожата и определени норми, които на психич­но равнище изпълняват същата функция, както кожата на соматично. Ако „равнопоставим" кожа и норми, това не означава нито идентичност, нито причинна връзка, а се отнася до аналогията на прин­ципа. Например - както ще видим по-нататък, -натрупаните в тялото токсини (отрови) съответстват на изтласкани в съзнанието неразрешени конфликти. Тази аналогия не се стреми да покаже, че конфликтите произвеждат токсини, или че токси­ните създават конфликти. И все пак, и двете са аналогични проявления на различни равнища.

Душата причинява също толкова малко телесни симптоми, колкото телесните процеси - психични изменения. Но винаги откриваме аналогичния модел и на двете равнища. Всички съдържания на съзнани­ето имат свои съответствия в тялото и обратно. В този смисъл всичко е симптом. Да обичаш да хо­диш на разходка или да имаш тънки устни са също такива симптоми, както гнойните сливици. (Срав­ни предисторията на заболяванията при хомеопатията.) Симптомите се различават само по субектив­ната оценка, която им дава техният притежател. И накрая, отхвърлянето и съпротивата са факто­рите, които превръщат даден симптом в болестен. Съпротивата издава също, че определен симптом е израз на някаква сенчеста сфера - защото онези симптоми, които изразяват съзнателни елементи на душевността ни, ние обичаме и защитаваме, като израз на нашата личност.

На стария спорен въпрос за границата между здрав и болен човек, между нормално и ненормално може да се отговори само на равнището на субек­тивната оценка - или изобщо да не бъде даван от­говор. Когато разглеждаме телесните симптоми и ги тълкуваме в психически план, това правим на първо място с цел да се помогне на потърпевшия да насочи вниманието си към онази област, която дотогава не е осъзнавал, за да установи, че там неща­та са така, както са - и в тялото, и в душата, и горе, и долу. Не става дума веднага да се промени или отстрани нещо - напротив, видяното трябва убедително да се потвърди, тъй като едно „не" би изтласкало тази област отново в сянка.

Самото съзерцание води до осъзнаване и ако от по-пълното осъзнаване от само себе си се породи една субективна промяна - чудесно. Но всяко наме­рение да се промени нещо има обратен ефект. На­мерението ни да заспим бързо е най-сигурният на­чин да прогоним съня, докато при липса на намере­ние той настъпва от само себе си. Под отсъствие на намерение тук разбираме точната среда между желанието за предотвратяване и за принудително постигане. Именно покоят на средата позволява да се случи нещо ново. Който се бори или преследва нещо, никога не постига целта си. Ако при интер­претирането на болестните картини някой получи усещането, че тълкуването е злонамерено или нега­тивно, това усещане е показател за личната оценка, на която даденият човек все още е в плен. Нито думите, нито предметите или събитията, обаче, могат да бъдат сами по себе си добри или лоши, положителни или отрицателни, оценката възниква единствено у оценяващия.

Близко до ума е, че опасността от подобни недо­разумения при нашата тема е голяма, защото в бо­лестните симптоми се проявяват всички онези принципи, които се оценяват крайно негативно от отделния човек или от обществото и затова не мо­гат да се приемат или видят съзнателно. Ще се сблъскваме доста често с темите агресивност и сексуалност например, тъй като в процеса на нагаждане към нормите и ценностните критерии на дадена социална общност тези области бързо и лес­но стават „жертва" на процесите на потискане и са принудени да търсят реализацията си по неведоми пътища. Указанието, че зад определен симптом се крие чиста агресивност, в никакъв случай не е вид обвинение, то цели да помогне на човека да я види и у себе си и да я приеме. На плахия въпрос какви угасни неща биха могли да се случат, ако всеки пос­тъпваше така, е достатъчно да се отговори, че аг­ресивността е налице дори тогава, когато не ѝ об­ръщаме внимание, и чрез акта на съзерцанието тя не става нито по-голяма, нито по-лоша. Докато аг­ресивността (или какъвто и да било друг импулс) се намира в сянката, тя е несъзната и дори само по­ради този факт е опасна.

За да разберете нашето изложение, трябва спокойно да се дистанцирате от всички оценки, с кои­то сте свикнали. Добре е, също така, да замените прекалено аналитичното и разумно мислене със спо­собността за образно, символично и аналогично мис­лене. Езиковите връзки и асоциации ни позволяват много по-бързо да възприемем образа, отколкото едно стерилно заключение. За да придобият види­мост болестните картини са необходими по-скоро свойствата на дясното полукълбо.



Трето правило: Обобщете симптоматичните проявления в принцип и пренесете този модел на психично равнище. Вслушването в езиковите формулировки обикновено може да послужи като ключ, тъй като нашият език е психосоматичен.

Принудителните следствия


Почти всички симптоми ни принуждават да проме­ним поведението си и тези промени могат да се разделят на две групи: от една страна, симптоми­те ни пречат да вършим нещата, които обичаме, а от друга - карат ни да правим неща, които не искаме. Един грип, например, ни възпира да приемем някаква покана за гости и ни принуждава да си ос­танем в леглото. Един счупен крак ни пречи да спор­туваме и ни принуждава да почиваме. Подчиним ли на болестта намеренията и смисъла, то именно предотвратените и принудителните норми в пове­дението позволяват да се направят изводи за уми­съла на симптома. Една принудителна промяна в поведението е принудителна корекция и трябва да се приеме сериозно. Болният е склонен да се съпротив­лява толкова силно на принудителните промени в начина си на живот, че обикновено се опитва с всички средства, колкото е възможно по-бързо, да анулира корекцията, за да може необезпокоявано да се върне към старите си привички.

Според нас, напротив, важно е да позволим на да­дено смущение отначало наистина да ни извади от строя. Един симптом коригира винаги само някаква едностранчивост: свръхактивният е принуден да си почине, свръхподвижният е възпрепятстван да се движи, а на общителния е отнета възможността за комуникация. Симптомът принудително извиква на живот непривлекателния за нас полюс. Би трябвало повече да се съобразяваме с него, да се въздържаме доброволно от онова, което ни е отнето, и да одоб­ряваме наложеното ни по принуда. Болестта вина­ги е криза, а всяка криза изисква развитие. Всеки опит да се постигне статусът преди заболяването е наивен или глупав. Болестта отвежда към нови, непознати и неизживени брегове - едва когато съз­нателно и доброволно откликнем на този повик, придаваме смисъл на кризата.



Четвърто правило: Двата въпроса: „В какво ми пречи симптомът?" и „Към какво ме принуждава симптомът?" обикновено бързо ни доближават до централния кръг от теми, свързани с болестта.

Общото между противоположните симптоми


Още при обсъждането на полярността видяхме, че зад всяка т. нар. противоположна двойка се крие единство. Една външно двуполюсна симптоматика също кръжи около обща проблемна „тема". Ето защо не е израз на противоречие фактът, че и при запека, и при диарията потребността от „освобождаване" се явява централна тема. Както зад прекалено ниското, така и зад прекалено високото кръвно налягане откриваме желание за бягство от конфликтите. Както радостта може да се изрази и чрез смях, и чрез сълзи, а страхът веднъж води до абсолютно парализиране, друг път - до паническо бягство, така всяка тема има възможност да се из­рази в привидно противоположни симптоми.

Трябва да отбележим, че особено интензивната форма, под която се изживява определена тема, още не е показател за това, че потърпевшият няма проблеми с нея или че я осъзнава. Подчертаната аг­ресивност не значи, че потърпевшият не се страху­ва, а подчертаната сексуалност - че потърпевшият няма сексуални проблеми. И тук се препоръчва поля­рен поглед. Всяка крайност говори с доста голяма сигурност за наличие на някакъв проблем. Както на срамежливия, така и на самохвалкото липсва само­увереност. И страхливецът, и лудата глава се боят. Безпроблемността се намира по средата между двете крайности. Поставен ли е по някакъв начин акцент върху дадена тема, това показва проблематични и все още подчинени на принудата отношения.

Дадена тема или даден проблем могат да се изра­зят чрез различни органи и системи. Няма строги правила, които да принуждават една тема да пред­почита при осъществяването си винаги определен симптом. Тази гъвкавост при избора на форми пре­допределя едновременно и успеха, и неуспеха в бор­бата със симптомите. Наистина, един симптом спокойно може да бъде победен функционално или дори превантивно предотвратен, но тогава съот­ветният проблем си избира друга тема за реализа­ция - процес, познат като изместване на симпто­мите. Например проблемът, свързан с това, че да­ден човек е подложен на стрес, може да се прояви както във вид на високо кръвно налягане, повишен мускулен тонус, повишено налягане на очните дъна (глаукома) или абсцес, така и в поведението му, ори­ентирано към стимулиране на стрес у други хора. Наистина, всеки вариант си има своя специфична окраска, но всички споменати симптоми са израз на една и съща основна тема. Който разглежда исто­рията на заболяването на отделен човек от този ъгъл, бързо ще открие червената сигнална лампичка, обикновено напълно убягнала на болния.

Степени на ескалация


Един симптом наистина прави човека здрав, като осъществява в тялото онова, което липсва в съзна­нието му, но този обиколен път не може да разреши окончателно проблема. Защото в съзнанието си човек остава болен дотогава, докато не интегрира сян­ката. При това телесният симптом представлява необходимия обиколен път, но никога - самото раз­решение. Единствено в съзнанието си човек може да узнава, да научава, да изпитва и да преживява. Дори когато тялото създава необходимите предпоставки за придобиване на подобен опит, трябва да призна­ем, че процесът на възприемане и преработване на информацията протича в съзнанието.

Например преживяваме болката изключително в съзнанието, а не в тялото си. И в този случай тялото служи само като посредник, който помага за натрупването на опит на това равнище (че в пос­ледна сметка тялото не действува принуждаващо, се вижда ясно от болката-фантом2). Струва ни се, че е важно - въпреки тясното взаимодействие между съзнанието и тялото - да умеем да правим мис­лено ясна разлика между тези две равнища, ако ис­каме да схванем правилно поуката от болестта. Образно казано, тялото е мястото, където един идващ отгоре процес достига най-ниската си точка и затова после сменя посоката, за да се изкачи от­ново нагоре. Една падаща топка се нуждае от ма­териална среда, за да може отново да отскочи на­горе. Ако се спрем на тази „аналогия за горе и долу", ще видим, че процесите на съзнанието се „спускат и пропадат" в телесното, за да се превърнат там в противоположния си полюс и отново да могат да се издигнат в сферата на съзнанието.

Всеки архетипен принцип при човека трябва да се концентрира в телесното и материалното, за да стане наистина разбираем и познаваем. Но чрез опита отново напускаме материалното и телесно­то равнище и се издигаме до съзнанието. Всяка съз­нателна стъпка към познанието оправдава дадено проявление и същевременно го освобождава от него­вата необходимост. Отнесено конкретно към бо­лестта, това означава, че един симптом не може да разреши проблема на телесно равнище, а само осигурява предпоставката за една стъпка към поз­нанието.

Всеки телесен симптом е проводник на някакъв опит. Но доколко опитът в отделния случай ще достигне до съзнанието, не може да се предскаже. И тук важат същите закони, като при всеки учебен процес. Например при всяка аритметична задача, с която се сблъсква, детето неизбежно научава по нещо, но остава открит въпросът кога скритият зад нея математически принцип ще бъде окончателно разбран. Докато детето още не е схванало прин­ципа, то ще бъде склонно да приема всяка отделна задача като мъчение. Едва разбирането на принци­па (съдържанието) освобождава задачите (форма­та) от привкуса на мъчението. Аналогично всеки симптом е призив и възможност да се види и схване същинският, скрит зад привидното проблем. Не стане ли това, защото, например, изцяло сме затъ­нали в проекцията и разглеждаме симптома като случайно, функционално обусловено смущение, тога­ва призивът за осъзнаване на проблема ще продължи с още по-голяма интензивност. Този континуитет -от деликатната покана до настойчивия натиск -наричаме степени на ескалация. Всяка степен пред­ставлява едно повишаване на интензивността, с която съдбата приканва човека да подложи на съм­нение обичайната си гледна точка и да интегрира съзнателно нещо, което досега е потискал. При това, колкото по-силна е собствената съпротива, толкова повече се увеличава и натискът от страна на симптома.

В следващата таблица са представени седемте степени на ескалация. Това разделение не бива да се тълкува като една абсолютна и закостеняла сис­тема, а като опит да се онагледи идеята за ескалацията.

1) Психичен израз (мисли, желания, фантазии)

2) Функционални смущения

3) Акутни физически нарушения (възпаления, травми, злополуки)

4) Хронични нарушения

5) Неизлечими процеси, органични изменения, рак

6) Смърт (предизвикана от болест или нещастен случай)

7) Вродени деформации и нарушения (Карма)


Преди даден проблем да се прояви в тялото като симптом, той загатва за себе си в душата като тема, идея, желание или фантазия. Колкото по-от­крит и отворен е човек за импулсите, изпращани от подсъзнанието му, и колкото по-готов е някой да даде свободна воля на подобни импулси, толкова по-жив (и неортодоксален) ще бъде житейският му път. Но ако той следва съвършено определени пред­стави и норми, тогава е невъзможно да позволи да го ръководят такива импулси, идващи от подсъзна­нието, защото те поставят под съмнение досегаш­ните и създават нови приоритети. Такъв човек пресушава в себе си онзи избор, от който обикновено произтичат импулсите, и живее с убеждението, че не познава „подобни проблеми".

Този опит - да станеш безчувствен в душевната сфера - вече отприщва първата степен на ескала­ция: получаваш симптом - дребен, безобиден, но ве­рен. По този начин се е осъществил един импулс, макар че осъществяването му е трябвало да бъде предотвратено. Защото и душевният импулс иска да бъде трансформиран, т. е. изживян, да се спусне във веществеността. Ако тази трансформация не се извърши доброволно, тя става по околния път на проявлението на симптоми. На това място ясно проличава общовалидното правило, че всеки импулс, който се лишава от своята идентификация, отно­во се приближава към нас, привидно отвън.

След функционалните смущения - придружени обикновено с кратка първоначална съпротива - с ко­ито бързо се свиква, се проявяват, преди всичко, ос­тро възпалителните симптоми, които, според проблема, могат да се локализират почти навсякъ­де в тялото. Лаикът разпознава добре тези симп­томи по окончанието „ит". Всяко инфекциозно за­боляване представлява една актуална покана да се осъзнае нещо и цели - както ще обясним подробно във втората част - да направи видим някакъв неосъзнат конфликт. Ако това намерение не успее - в края на краищата нашият свят е настроен враждебно не само към конфликтите, но и към инфекциите - тогава острите възпаления приемат хронич­на форма с окончание „оза". Който не разбира актуалната покана за промяна, си осигурява един посто­янен ментор, готов да го придружава дълго време. Хроничните процеси показват тенденцията да причиняват необратими телесни изменения, които се окачествяват като неизлечими болести.

Рано или късно, това развитие довежда до смърт. Тук може да се възрази, че в последна сметка всеки живот завършва със смърт и поради това смърт­та не се вмества в нашата тема като степен на ескалация. Но не бива да убягва от вниманието ни фактът, че смъртта винаги е и носител на инфор­мация, тъй като тя напомня по най-впечатляващ начин на човека простата истина, че всяко матери­ално съществуване притежава начало и край и зато­ва би било глупаво да се вкопчваме в него. Призивът на смъртта дебне винаги: Простете се! Простете се с илюзията на времето и се откажете от илю­зията на аз-а! Смъртта е симптом, тъй като е из­раз на полярността и като всеки друг симптом е лечим чрез единение.

С последната степен на ескалация, а именно бро­дените нарушения и деформации (недъзи), краят на правата опира отново до нейното начало. Защото каквото не сме разбрали до часа на смъртта си, съзнанието отнася със себе си като проблем в след­ващото прераждане. Тук се докосваме до една тема, която все още не се приема за естествена даденост от нашата цивилизация. Тук не е най-подходящото място да обсъждаме учението за прераждането, но трудно можем да избегнем споменаването на отно­шението ни към него, понеже иначе изложението ни за болестта и изцелението, в някои случаи, би било неразбираемо. Защото за мнозина съдържателната концепция за болестните симптоми изглежда непри­ложима както спрямо детските болести, така и, особено, спрямо вродените нарушения.

Тук учението за прераждането би улеснило разби­рането, макар да се излагаме на изкушението да търсим в някой предишен живот „причините" за се­гашното си заболяване. Подобно начинание е също толкова заблуждаващо, колкото и търсенето на причините в сегашния живот. Въпреки това видях­ме, че нашето съзнание се нуждае от представата за линейността и времето, за да може да разглеж­да процесите на двуполюсната плоскост на същес­твуването. В този смисъл идеята за „миналия жи­вот" също е необходим и смислен начин да се разгледа пътят, който съзнанието изминава, докато се учи.

Ето една илюстрация на тази взаимовръзка: Един човек се събужда сутринта - за него това е нов ден и той решава да го организира така, както си иска. Но без да се впечатлява от това негово на­мерение, същата сутрин се появява съдия-изпълнителят и иска от него да върне някакви пари, макар човекът да е в състояние да докаже, че този ден още не е похарчил нито стотинка, нито пък е взе­мал заем. Доколко учуден ще бъде човекът от съби­тието зависи от това дали е готов да разпростре своята самоличност върху всички дни, месеци и години, предхождащи въпросния ден, или желае да се идентифицира единствено с него. В първия случай, той няма да се изненада нито от посещението на съдия-изпълнителя, нито от устройството на тя­лото си и други житейски обстоятелства, с които се е сблъскал през този нов ден. Той ще разбере, че не може да организира новия ден както си иска, тъй като, въпреки прекъсването на нощта и съня, досе­гашният континуитет продължава и в този нов ден. Ако човекът приеме прекъсването на нощта като повод да се идентифицира само с новия ден и загуби връзка с досегашния си път, ще сметне всич­ки споменати събития за голяма несправедливост и за случайни и своеволни спънки в осъществяването на намеренията му.

Ако заменим в този пример деня с живота, а нощта със смъртта, ще проличи разликата в пред­ставата за света, която възниква, благодарение на приемането или отхвърлянето на преражданията. Прераждането уголемява измеренията на схващане­то, разширява погледа и така моделът се разпозна­ва по-добре. Но ако го използваме - както често се случва - единствено за да продължаваме да изтлас­кваме назад мнимите причини, тогава ще злоупот­ребим с него. Ако човек осъзнае, че този живот е само миниатюрен отрязък от пътя му към позна­нието, ще му бъде по-лесно да приеме за закономер­ни и смислени твърде различните изходни позиции, от които хората започват живота си, вместо хипотезата, че всеки живот възниква като еднократно съществуване чрез случайно смесване на генетичен материал.

За нашата тема е достатъчно да осъзнаем, че човек се ражда на света с ново тяло, но със старо съзнание. Това състояние на съзнанието, което е донесъл със себе си, е израз на досегашния му познавателен опит. Така човек носи със себе си своите специфични проблеми, като използва след това околния свят, за да ги реализира и преработи. В този живот даден проблем не може тепърва да възникне, а само да стане видим.

Но нека отбележим, че проблемите не са възник­нали и в миналите животи, защото те изобщо не възникват във формалната сфера. Подобно на вината и греха, проблемите и конфликтите са неизбежни изразни форми на полярността и следователно съществуват а приори. В един езотеричен наръчник се натъкнахме на изречението: „Вината е несъвър­шенството на неузрелия плод". Също както възрастният, и детето е затънало дълбоко в проблемност и конфликтност. Но обикновено децата имат по-добър контакт с несъзнателното и оттам - ку­ража да осъществяват спонтанно изплуващите на повърхността импулси - доколкото „умните възрас­тни" им дават свобода. С възрастта обикновено разграничаването от несъзнателното, а също и упо­ритото придържане към собствените норми и лъжи нараства и в резултат на това с напредването на годините се увеличава и предразположението към болестните симптоми. Но по принцип всяко живо същество, което има дял в полярността, не е здра­во, следователно е болно.

Това се отнася и за животните. Но и тук изпък­ва ясно взаимната зависимост на болестта и обра­зуването на сянката. Колкото по-малка е диферен­циацията, а оттам - заплитането в полярността, толкова повече намалява податливостта към бо­лестта. Колкото повече едно живо същество се развива в двуполюсния свят и овладява присъщата на този свят способност за познание, толкова по-предразположено е към болест. Човекът е носител на най-високоразвитата форма на познавателната способност, която ни е известна, и чрез нея най-силно изживява напрежението между двата полюса, съответно и болестта намира най-висшия си сми­съл в човешкото царство.

Степените на ескалация при болестта служат като посредник, изразяващ все по-настоятелния призив, и който неотстъпно засилва своя натиск. Няма сериозни заболявания или нещастни случаи, ко­ито падат като гръм от ясно небе, а само хора, ко­ито твърде дълго са вярвали в ясното небе. Само онзи, който не се самозалъгва, не може да бъде ра­зочарован!



Собствената слепота


При описанието на болестните картини по-нататък би било особено полезно, ако за всяка отделна картина си представяте мислено някой ваш познат или близък, който проявява или е проявявал съответните симптоми. Така ще имате възможност да подлогите на проверка обяснените взаимовръзки. в тези случаи много бързо ще можете да проследите верността на тълкуванията. Между другото, по­добно занимание допринася и за по-доброто опознаване на хората.

Всичко това, обаче, трябва да сторите само в мислите си и в никакъв случай да не се натрапвате на околните с някакво тълкуване. Защото, в края на краищата, нито симптомите, нито проблемите на другите ви засягат лично и всяка забележка, която правите без да са ви питали, вече е вмешателство. Всеки човек е в правото си сам да се грижи за соб­ствените си проблеми - така или иначе, той не може да допринесе с нищо за усъвършенстването на Вселената. Ако все пак ви препоръчваме да провери­те болестните картини на други хора, това е само с цел да ви убедим във верността на метода и на взаимовръзките. Защото разглеждайки собствения си симптом, много е вероятно да установите, че в този „твърде специален случай" обяснението изобщо не е вярно, дори напротив.

В това се състои най-големият проблем на наше­то начинание - „слепотата за собствените грешки и недостатъци". Теоретично тази слепота лесно може да се обясни. Даден симптом е признак за лип­сващ в съзнанието принцип - нашето тълкуване на­зовава този принцип и посочва, че той се корени у човека, но в случая е разположен в сянката и следо­вателно не може да се види. Пациентът, обаче, ви­наги сравнява подобни твърдения със съзнателните си съдържания и констатира, че такъв принцип няма. Обикновено той смята това за доказателст­во, че в неговия случай тълкуването не съвпада. Той пренебрегва факта, че именно за това става дума -тъй като не може да види този принцип, трябва да се научи да го вижда чрез обиколния път на симпто­ма! Това обаче изисква съзнателен труд, полемика със себе си и не може да се осъществи с един бегъл поглед.

Следователно, ако един симптом въплъщава агре­сивност, той се е появил именно защото притежа­телят му или не вижда у себе си агресивността, или дори не я изживява. Научи ли този човек нещо пове­че за тълкуването на агресивността, той ще се съпротивлява яростно срещу нея, както се е съпро­тивлявал винаги срещу тази тема - иначе тя не би се намирала в сянката. Ето защо не е чудно, че той не открива у себе си агресивност - ако я беше от­крил, изобщо нямаше да има такъв симптом. От тази реципрочна връзка не е трудно да се изведе правилото, че по силата на изненадата може да се съди доколко сполучливо е дадено тълкуване. Верни­те тълкувания отначало предизвикват неприятно чувство, страх, а оттук - и съпротивата. В подоб­ни случаи би било полезно човек да има близък пар­тньор или приятел, когото може да разпита и кой­то притежава смелостта открито да му посочи слабостите. Още по-сигурно е да се вслушваме в изявленията и критиките на своите врагове - те почти винаги имат право.



Правило:

Когато едно прозрение е вярно, то смущава!


Обобщение на теорията


1. Човешкото съзнание е двуполюсно. Това, от една страна, ни дава познавателна способност, а от друга - прави ни не-здрави и несъвършени.

2. Човекът е болен. Болестта е израз на неговото несъвършенство и в рамките на полярността е неизбежна.

3. Болестното състояние на човека се изразява чрез симптоми. Симптомите са реализирани в материална форма елементи от сянката на съз­нанието.

4. Човекът, като микрокосмос, съдържа латентно в съзнанието си всички принципи на макрокосмоса. Тъй като, въз основа на способността си да взема решения, човекът се идентифицира винаги само с половината от всички принципи, другата половина попада в сянката и той не я осъзнава.

5. Един неизживян в съзнанието принцип си извою­ва право на живот и съществуване чрез обиколния път на телесния симптом. В симптома човек винаги изживява и осъществява това, на ко­ето в действителност се е съпротивлявал. По този начин симптоматиката компенсира всички едностранчивости.

6. Симптомът прави човека искрен!

7. Като симптом човекът има това, което липсва в съзнанието му!

8. Изцелението е възможно само тогава, когато човек осъзнае и интегрира скрития в симптома елемент на сянката. Намери ли човек онова, ко­ето му липсва, симптомът става излишен.

9. Изцелението има за цел да постигне цялост и единство. Човекът е здрав, когато е открил истинското си аз и се е слял с всичко, което е.

10. Болестта принуждава човека да не напуска пътя към единството - ето защо БОЛЕСТТА Е ПЪТ КЪМ СЪВЪРШЕНСТВОТО.



Каталог: files2014 -> prosvetni
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Прозрения Свръхфеноменът Слава Севрюкова Христо Нанев владетелка на духовността
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Книга на всички хора, които търсят светлината. Торвалд Детлефсен предговор


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница