Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

По отношение на тялото главната функция на дишането е обменен процес. Чрез вдишването кис­лородът, който се съдържа във въздуха, се доставя на червените кръвни телца; при издишването изпускаме обратно въглеродния диоксид. Дишането обх­ваща полярността на приемането и отдаването, на вземането и даването. С това вече открихме най-важната символика на дишането. Гьоте казва:

Дъхът две милости на нас дарява:

мира ни не дава, гърди да напълним,

а тъй ободрява, бреме да отдъхнем.

Вълшебна смесица живот ни поднася.

Всички стари езици използват за дъх същата ума, както за душа или дух. На латински spirare значи дишам и spiritus - дух; същият корен на думата срещаме в инспирация, което дословно ще рече дъхване и е неразривно свързано с вдишване и вземане (поемане) навътре. На гръцки Psyche значи както дъх, така и душа. В Индия се среща думата atman, в звученето на която не е трудно да се от­рие родството с немското atmen = дишам. Индусите наричат човек, постигнал съвършенство, махатма, което буквално означава както „голяма душа", така и „голям дъх". От индуисткото учение узнаваме, че дъхът е носителят на жизнената сила, която индусът нарича prana. В библията за сътворението на света се казва, че Господ влял от своети божествено дихание на оформената буца пръст така създал човека като „живо" същество с душа.

Това описание много добре показва как на материалното тяло, на аспекта форма се вдъхва нещо, което не произхожда от Сътворението, а от божественото дихание. Едва този дъх, който идва от сфера отвъд Сътворението, прави човека живо, одушевено същество. Тук вече сме съвсем близо до тайната на дъха. Чрез дъха ние постоянно сме свързани с нещо, което е отвъд Сътвореното, отвъд формата. Дъхът се грижи да не скъса тази връзка със сферата на метафизиката (в буквалния смисъл: това, което се намира зад природата). Ние живеем в дъха като в голяма утроба, която се издига далеч над нашето дребно, ограничено битие. Тя е животът, онази последна, велика тайна, която човек е може да обясни, не може да дефинира, а може само да я изживява, като се открие за нея и се остави тя да проникне в него. Дъхът е пъпната връв, през която този живот се влива в нас. Задачата на дъха е ние да не загубим тази връзка.

В това се състои неговото значение: дъхът не позволява на човека да се изолира напълно, да се затвори изцяло в себе си, да направи своята аз-граница съвсем непроницаема. Колкото и охотно човекът отново и отново да се капсулира в своето его, дъхът го принуждава да поддържа връзката с не-аза. Нека осъзнаем, че ние дишаме същия въздух, който вдишва и издишва нашият враг. Това е същият въз­дух, който дишат животни и растения. Дъхът пос­тоянно ни свързва с всичко. И да му се иска на човека да се разграничава, дъхът го свързва с всичко и с всеки. Въздухът, който дишаме ни свързва един с друг, искаме или не искаме. Следователно дъхът има нещо общо с „контакт" и с „връзка".

Контактът между това, което идва отвън, и собственото тяло се осъществява в белодробните мехурчета (алвеоли). Белият ни дроб има вътрешна повърхност от около седемдесет квадратни метра, докато повърхността на кожата ни само един и по­ловина до два квадратни метра. Белият дроб е най-големият ни контактен орган. При по-подробно разглеждане можем да съзрем и тънките разливи между двата контактни органа на човека: белия дроб и кожата. Кожният контакт е много тесен и дирек­тен. Той е по-задължаващ и по-интензивен от белод­робния и е подчинен на нашата воля. Човек може да докосне някого или да не го направи. Контактът, който установяваме с белия дроб, не е толкова пряк, но затова пък е принудителен. Ние не сме в състояние да го предотвратим, дори когато не мо­жем да дишаме спокойно заради нечие присъствие, т. е. не можем да понасяме някого, дори когато ня­кой ни трови въздуха.

Често един болестен симптом може да се прех­върля между двата контактни органа - бял дроб и кожа: потиснат обрив на кожата може да се прояви като астма, която чрез лечение пак да се пре­върне в обрив на кожата. Астмата, както и кожният обрив, изразяват еднакъв проблем: контакт, до­пир, връзка. Нежеланието ни заради дишането да влизаме в контакт с някого например се дължи на спазъм при издишването, какъвто е случаят при ас­тмата.

Ако продължим да се ровим из различните слово­съчетания, които имат нещо общо с дишане или въздух, ще видим, че има ситуации, когато на човек някъде не му достига въздух, не може да си поеме дъх от работа или не може вече свободно да диша. С това засягаме темата за свободата и стесне­нието, за притеснението. С първата глътка въздух започва нашия живот, с последната го завършваме. С първата глътка въздух обаче правим също и пър­вата крачка във външния свят, като се освобождаваме от симбиотичното единство с майката и ставаме автономни, самостоятелни, свободни. Ко­гато на някого не му достига въздух, в това често проличава страхът да направи първата самостоя­телна крачка в свободата и автономността. Сво­бодата тогава му отнема дъха, което ще рече, че му действа необичайно и поради това го плаши. Съ­щата взаимна връзка между свобода и дишане се проявява у онзи, който, измъквайки се от някаква теснотия, влиза в помещение, в което се чувства свободен, или излиза на открито. Първото, което прави, е да поеме дълбоко въздух - най-после може да диша свободно, да си отдъхне и да поеме дъх.

Пословичната жажда за въздух, която изпитваме в особено тясно пространство, е също жажда за свобода и свободно пространство.

Ако обобщим казаното дотук, ще видим, че диша­нето символизира главно следните тематични об­ласти:

Ритъм в смисъл на „както..., така и..."

Напрежение - отпускане

Вземане - даване

Контакт - отбрана

Свобода - притеснение

Дишане -асимилирам на живота

При заболявания, които са свързани с дишането, чо­век е длъжен да си постави следните въпроси:

1. Какво кара дъха ми да секва?

2. Какво не искам да приема?

3. От какво не искам да се лиша?

4. С какво не искам да влизам в контакт?

5. Страхувам ли се да направя крачка към нова сво­бода?

Бронхиална астма

След съжденията върху дъха нека разгледаме по-под­робно картината на заболяването при бронхиална­та астма - онова заболяване, което винаги е било особено впечатляващ пример за психосоматични взаимовръзки. „Като бронхиална астма се определя появяващ се на пристъпи задух с характерно свиркащо издишване. Налице е стеснение на малките бронхи и на бронхиолите, което със спазъм на гладката мускулатура може да предизвика възпалително дразнене на дихателните пътища и алергичен оток и секреция на лигавицата" (Бройтигам).

Астматичният пристъп се изживява от пациента като животозастрашаващо задушаване, засегнатият се бори за въздух, диша пъхтейки, при което особено затруднено е издишването. У астматика различни кръгове проблеми са взаимно свързани, но въпреки близостта им по съдържание, поради дидактически съображения искаме да ги разгледаме поотделно: