ВТОРА ЧАСТ
Болестните картини и тяхното значение
Ти питаш:
“Кое е знамението за пътя, о, дервиш?”
Чуй го от мене
и като чуеш, добре размисли!
Това е за тебе знамението:
че ти, макар и да вървиш напред,
ще виждаш как мъката ти става по-голяма”.
Фаридудин Атар
1.
Инфекция
ИНФЕКЦИЯТА е едно от най-честите основания за болестните процеси в човешкото тяло. Повечето от акутно проявяващите се симптоми са възпаления, като се започне от простудното заболяване, премине се през пневмонията и се стигне до холерата и едрата шарка. В латинските наименования на болестите окончанието „ит" винаги ни подсказва, че става въпрос за възпалителен процес (колит, хепатит и т. н.). В областта на инфекциозните заболявания съвременната академична медицина постигна големи успехи с откриването на антибиотиците (например на пеницилина) и с имунизирането. Докато по-рано повечето хора умираха, вследствие на някоя инфекция, днес това е по-скоро изключение в добре осигурените здравно страни. Това не означава, че страдаме по-малко от инфекции, а само, че разполагаме с по-добри оръжия срещу тях. Ако тази терминология (всъщност общоприета) се струва някому твърде „войнствена", той трябва да има предвид, че при възпалителен процес действително става дума за „война в тялото": една все по-опасна вражеска свръхсила (бактерии, вируси, токсини) е атакувана и побеждавана от защитните системи на тялото. Тази схватка се изживява в симптоми като оток, зачервяване, болка и треска. Успее ли тялото, в края на краищата да извоюва победа над проникналите причинители на инфекцията, човек я надмогва, победят ли причинителите, пациентът умира. С този пример много лесно и бързо може да се проследи аналогията, т. е. съответствието между възпаление и война. Аналогичното в случая е, че както войната, така и възпалението (макар да не съществува никаква причинна връзка между тях) имат еднаква „вътрешна структура" и в тях се реализира един и същи принцип, само че те се проявяват в различна плоскост.
Езикът много добре изразява тази вътрешна взаимовръзка. Думата възпаление вече съдържа известна „подпалваща искра", която може да взриви цяло буре барут. Съответната английска дума inflammation буквално означава възпламеняване. Това са езикови изрази, които използваме и за военни сблъсъци: един тлеещ конфликт отново се разпалва (или се разгаря); някой запалва фитила; Европа е обхваната от пламъци и т. н. При толкова много взривно вещество, рано или късно се стига до експлозия, при която нещо натрупано изведнъж избухва. Тази картина наблюдаваме не само по време на война, но и в нашето тяло, когато някоя малка пъпка или голям абсцес пробива.
За по-нататъшните ни разсъждения е важно да включим още една аналогична плоскост, а именно -психиката. Човек също може да експлодира. С този израз имаме предвид не абсцес, а емоционална реакция, при която вътрешният конфликт се опитва да намери отдушник. По-нататък непрекъснато ще разглеждаме тези три равнища - „психика-тяло-нации", синхронно, за да се научим да виждаме точната аналогия съответно между конфликт - възпаление - война, която просто предоставя ключа за разбиране на болестта.
Полярността на нашето съзнание поставя нас, хората, постоянно в конфликт, в полето на напрежение между две възможности. Ние непрекъснато трябва да решаваме (това понятие в немски език първоначално е означавало „изваждам меча от ножницата за сеч". Аналогично на български, когато сме изправени пред алтернатива, вземайки решение казваме: отсичам). Непрестанно ни се налага да се отказваме от едната възможност, ако искаме да осъществим другата. Така все нещо ни липсва, все не сме здрави. Блажен е този, който си признава и чувства това постоянно напрежение, конфликтността на човешката същност, защото повечето хора са склонни да вярват, че невиждането и нечувстването на един конфликт е сигурен признак за отсъствието на всякакви конфликти. От същата наивност малките деца вярват, че като си затворят очите, стават невидими. Конфликтите обаче не ги е грижа дали ги долавяме или не - те са винаги налице у онзи, който не е готов да понася, обработва и постепенно да намира решение на своите конфликти в съзнанието си, те „потъват" в тялото и стават видими като възпаление. Всяка инфекция е овеществен конфликт. Когато избягваме да се справим с конфликта на психическо равнище (с всичките му болки и опасности), той се проявява на физическо равнище като възпаление.
Да разгледаме този процес - как протича и какви са неговите съответствия в трите плоскости: възпаление - конфликт - война.
1. Дразнене. Причинителите на възпалението проникват в тялото. Те могат да бъдат бактерии, вируси или отрови (токсини). Проникването зависи не толкова от тяхното наличие (както неспециалистите смятат), колкото от готовността на тялото да допусне тези причинители да му влияят. Медицината нарича това нарушен имунитет. Проблемът с инфекциите се състои не в наличието на техните причинители (както фанатиците на тема стерилност мислят), а в способността на човека да свикне да живее с тях. Описаната картина може почти буквално да се проектира върху плоскостта на съзнанието, тъй като и тук въпросът не опира до това човекът да живее в свят без микроби - т.е. без проблеми и конфликти - а да е способен да живее с конфликтите. Не е нужно да се обяснява по-подробно, че имунното състояние се управлява от психиката, след като дори в академичните среди тази взаимна връзка все по-недвусмислено се изследва (проучвания върху стреса и т. н.).
Много по-впечатляващо е внимателното вглеждане във взаимозависимостите. Който не иска да отвори съзнанието си за някакъв конфликт, който особено много би го подразнил, трябва, вместо това, да изложи тялото си на въздействието на дразнители. Тези дразнители (или причинители) здраво се настаняват в определени слаби места на тялото, наричани loci minoris resistentiae (лат. - места с намалена съпротивителна способност). Те се разглеждат като вродени или онаследени слаби места. Тук неумеещият да мисли аналогично най-често се заплита в неразрешим теоретичен конфликт. Академичната медицина свежда предразположението на определени органи към възпаления до тази вродена слабост, което на пръв поглед прави невъзможно по-нататъшното тълкуване или интерпретиране. Психосоматиката обаче винаги е обръщала внимание, че известни проблемни области са свързани с определени органи, но с тази концепция изпада в противоречие с теорията на академичната медицина за loci minoris resistentiae.
Това привидно противоречие бързо отпада, ако разгледаме спора от една трета, по-различна гледна точка. Тялото е видим израз на съзнанието, така както една къща е видим израз на идеята на архитекта. Идеята и нейното веществено проявление си съответстват, както фотографията отговаря на негатива, без да са еднакви. Така всяка част от тялото и всеки орган отговарят на определено психическо съдържание, на дадена емоция и на някакъв кръг проблеми (върху тези съответствия, например, се опират физиогномиката, биоенергетиката, психичните „масажни" техники и т. н.). Човек въплъщава определено съзнание, чието моментно състояние е израз на всичко усвоено от него досега. Той носи в себе си определен модел от проблемни области, които го предизвикват да ги разрешава последователно и оформят неговия съдбовен път, защото: характер + време = съдба. Характерът нито се онаследява, нито се формира от окръжаващата среда, а човек си го „носи със себе си" - той е израз на съзнанието, което въплъщава.
Състоянието на съзнанието със специфичните за него съвкупности от проблеми и жизнени задачи е това, което например астрологията по околен път, чрез измервания и пресмятания символично представя в хороскоп. (Подробно за този въпрос става дума в „Съдбата като шанс") Щом обаче тялото е израз на съзнанието, в него се намира и съответният модел. Това означава, че особени кръгове проблеми имат своето телесно или органично съответствие в известно предразположение към заболявания. Тази взаимна връзка например се използва при ирисната диагностика, без досега обаче да се е вземала под внимание възможната психологическа корелация.
Locus minoris resistentiae е онзи орган, който винаги трябва да поема тежестта на физическо равнище, тогава, когато човек не обработва съзнателно психическия проблем, съответстващ на органа. Кой орган на какъв проблем отговаря постепенно ще обясним по-нататък в книгата. Пред онзи, който познава тези съответствия, се разкриват съвсем нови измерения, свързани с протичането на болестта, но те остават невидими за всички онези, които не смеят да се откъснат от причинно-следствената система на мислене.
Когато разглеждаме по-нататък развитието на възпалението, без засега да анализираме и мястото на протичането му, ще видим, че в първата фаза (дразнене) причинителите проникват в тялото. На психическо равнище на този процес съответства предизвикателството, породено от даден проблем. Един импулс, с който още не сме се занимавали, прониква през защитната граница на нашето съзнание и ни дразни. Той разгаря напрежението, породено от една полярност, което ние вече съзнателно изживяваме като конфликт. Ако психическата ни защита функционира много добре, импулсът не може да достигне до нашето свърхсъзнание, ние имаме имунитет срещу предизвикателството, а заедно с това и срещу опита и развитието.
И тук важи това „или - или", присъщо на полярността: отхвърлим ли защитата на съзнанието, имунитетът на тялото се запазва; ако обаче съзнанието ни има имунитет срещу новите импулси, тялото ще бъде готово да приема дразнители. Ние не можем да избегнем въздействието на дразнителите, можем само да избираме плоскостта на тяхната активност. По отношение на войната, тази първа фаза на дразнение съответства на нахлуването на врагове в страната (нарушение на границата). Такава атака, естествено, привлича цялото военно и политическо внимание върху вражеските нашественици и всички стават свръхактивни: насочват цялата си енергия към този нов проблем, събират войска, мобилизират, оглеждат се за съюзници - накратко, концентрират се върху размирното огнище. Когато протича в тялото, този процес се нарича:
2. Фаза на ексудация1. Причинителите на възпалението са се установили на дадено място и образуват възпалително огнище. От всички страни се стича тъканна течност, а ние чувстваме подуването на тъканта и обикновено усещаме напрежение.
Да проследим нашия психичен конфликт, с оглед навлизането в тази Втора фаза. Тук също нараства напрежението. Цялото ни внимание се съсредоточава върху новия проблем, не можем да мислим повече за нищо друго, той ни преследва денем и нощем, не говорим вече на никаква друга тема, всичките ни мисли непрекъснато се въртят около него. По този начин цялата ни психическа енергия се влива в конфликта - ние буквално подхранваме проблема, раздуваме го, докато набъбне прекомерно и се изпречи пред нас като непреодолима планина. Конфликтът е мобилизирал всичките ни психически сили и ги е свързал в себе си.
3. Защитна реакция. За да попречи на причинителите на възпалението (антигени) тялото образува специфични антитела (образувания в кръвта и костния мозък). Лимфоцити и гранулоцити издигат вал около враговете - така наречения гранулоцитен вал - и макрофагите ги изяждат. Войната на физическо равнище е в пълен разгар: враговете са обградени и атакувани. Не се ли реши конфликтът на локално равнище (локална война), стига се до обща мобилизация: целият народ участва във войната и хвърля всичките си сили за победата. В тялото тази ситуация се изявява като:
4.Треска. С атаката си защитните сили унищожават причинителите на възпалението и освобождават отрови, които предизвикват треска. При треската цялото тяло отговаря на локалното възпаление с общо покачване на температурата. С всеки 1 градус се удвоява делът на обмяната на веществата, от което се вижда в каква степен температурата подсилва защитните процеси. Затова народът казва, че треската е полезна. Такава е връзката между температурата и скоростта на протичане на болестта. Затова всички средства за понижаване на температурата би трябвало спокойно да се ограничават до животозастрашаващите стойности, а не всяко покачване на температурата изкуствено да се сваля в панически страх.
На психично ниво конфликтът в тази фаза абсорбира целия ни живот и цялата ни енергия. Приликите между телесната треска и психическата възбуда са достатъчно очебийни, за да имаме основание да казваме: трескаво вълнение или нетърпение; трескаво очакване или напрежение; работя трескаво; развивам трескава дейност. Текстът на известния поп-хит, песента „Треска" отразява двойното значение на тази дума, тъй като треска (на английски fever, на немски - fieber) и някои нейни производни имат преносен смисъл на възбуда, а също така означава повишена температура. От вълнение ни става много горещо, пулсът се ускорява, бузите се зачервяват (от любов или от гняв), човек се изпотява от възбуда и се разтреперва от напрежение. Всичко това съвсем не е приятно, но е здравословно. Не само треската е полезна за здравето. Още по-здравословно е да се справяме с конфликтите. Въпреки това всячески се опитваме да задушим треската, както и конфликта още в зародиш и на всичко отгоре сме горди с умението си да го потискаме (защо ли потисничеството ни доставя толкова голямо удоволствие).
5. Лизис (решение). Да приемем, че защитните сили на тялото са надделели: отблъснали са чуждите тела, отчасти са ги инкорпорирали (изяли!) и така се стига до неутрализиране на защитните сили и на причинителите на възпалението. Резултатът е жълтата гной (загуби и на двете страни!). Причинителите напускат тялото в променена, отслабена форма. Тялото също е променено, защото: а) сега притежава информация за причинителите, което се нарича „специфичен имунитет", и б) общите му защитни сили вече са тренирани и укрепнали („неспецифичен имунитет"). От военно гледище това съответства на победата на едната страна, след като и двете страни са понесли загуби. Все пак победителят излиза от схватката с повече сили, понеже вече е достатъчно ориентиран за противника, познава го и в бъдеще ще може да реагира срещу него по специфичен начин.
6. Смърт. Може обаче в сблъсъка да победят причинителите на възпалението, което води до смъртта на пациента. Този резултат ние смятаме за неблагоприятно разрешение, поради неговата едностранчивост. Тук е както при футбола. Зависи само от това с кой отбор човек се отъждествява. Победата си е победа, независимо коя страна я печели. И в този случай войната свършва. Само че този път ликува противниковата страна.
7. Хронифициране. Не успее ли нито една от двете страни да реши конфликта в своя полза, стига се до компромис между причинители и защитни сили. Причинителите остават в тялото, без да са победили (смърт), но и без да са победени от тялото (излекуване в смисъл на „restitutioo ad integrum"). Ето картината на хронифицирането. Симптоматично то се изразява в постоянно покачване на броя на лимфоцитите и гранулоцитите, на антителата, в леко ускорена утайка (РУЕ) и малко температура. Неизяснената докрай ситуация образува в тялото огнище, постоянно изсмукващо енергия от организма. Пациентът се чувства смазан, уморен, безинициативен, без настроение, апатичен. Той не е нито съвсем болен, нито напълно здрав. Няма истинска война, няма истински мир, просто компромис, който е съмнителен като всички компромиси на този свят. Компромисът е високата цел на страхливците, на „хладните" (Исус казва: „Бих искал да ги заплюя със собствените си уста. Бъди горещ или студен"), които постоянно се страхуват от последиците на своето поведение и от отговорността, която трябва да поемат. Компромисът обаче никога не е разрешение, защото не осигурява абсолютно равновесие между два полюса, нито има силата да обединява. Компромисът означава дълготраен раздор и заедно с това - стагнация. От военна гледна точка това е позиционната война (сравни с Първата световна война), която продължава да изразходва енергия и материал и с това значително отслабва всички други области - икономика, култура и т. н. или дори ги парализира. На психично ниво хронифицирането съответства на трайния конфликт. Човек затъва в конфликта и не намира нито смелост, нито сила да го доведе до разрешение. Всяко решение струва жертви. Едновременно можем да направим или само едното, или само другото, а тези необходими жертви всяват страх. Така много хора се вцепеняват насред своите конфликти, неспособни да подпомогнат победата на единия или на другия полюс. Непрекъснато умуват кое решение би било правилно и кое - погрешно, без да разбират че правилно и погрешно в абстрактен смисъл няма, че за да бъдем здрави непременно са ни нужни двата полюса, само че ние не можем да ги реализираме едновременно в полярността, а само един след друг. Следователно трябва да започнем с единия полюс -да се решим, да отсечем: кой от тях!
Всяко решение освобождава. Хронифицираният траен конфликт обаче постоянно привлича енергия, което и психически води до загуба на настроение, на инициативност и до резигнация. Когато проникнем до единия полюс на конфликта, бързо усещаме освобождаваната вследствие на това енергия. Както тялото укрепва от борбата с инфекцията, така и психиката укрепва от всеки конфликт, понеже докато се справя с проблема тя се обогатява, чрез работата вътре в себе си с двата съпротивляващи се полюса разширява своите граници и става по-съзнателна. От всеки изживян конфликт, като печалба, извличаме информация (осъзнаване), която аналогично на специфичния имунитет ни подготвя в бъдеще да се справяме по безопасен начин със същия проблем.
Освен това, всеки изживян конфликт учи човека по-добре и по-смело да се справя изобщо с конфликти, което отговаря на неспецифичния имунитет в тялото. Както на физическо ниво всяко решение изисква много жертви, особено от отсрещната страна, така и при вземането на решения психиката също трябва да принася много жертви. В случая трябва да се обричат на смърт някои досегашни възгледи и мнения, някои обикнати неща от жизнения стандарт и дълбоко вкоренени привички. Все пак всичко ново предполага смъртта на старото. Както по-големите възпалителни огнища често оставят белези в тялото, така понякога и в психиката остават белези, на които ние ретроспективно гледаме като на спомени за дълбоки преломи в живота ни.
По-рано всички родители знаеха, че след прекарана детска болест (всички детски болести са инфекциозни заболявания) детето прави скок в израстването си, т. е. в развитието си. След детска болест детето не е същото, каквото е било преди. Болестта го е променила, в смисъл, че е израснало. Не само детските болести създават възможност за съзряване. Както след всяка прекарана инфекциозна болест тялото става по-силно, така от всеки конфликт човек излиза по-зрял, защото само предизвикателствата ни правят силни и способни. Всички големи култури са възникнали чрез големи предизвикателства и самият Дарвин обяснява развитието на видовете с успешното приспособяване към условията на околната среда.
Войната е бащата на всички неща - казва Хераклит и който разбира правилно тази мисъл, знае, че тази сентенция изразява една от най-основните мъдрости. Войната, конфликтът, напрежението между полюсите доставят енергията на живота и така осигуряват прогреса и развитието. Такива тези звучат опасно и будят недоумение във време, в което вълците са надянали овчи кожи и чрез този маскарад представят прикритата си агресивност като любов към мира.
Нарочно сравнихме развитието на възпалението, стъпка по стъпка, с плоскостта на войната, защото така темата ни придобива онази острота, която може да попречи казаното да бъде прочетено твърде набързо, с едно кимване на глава в знак на съгласие. Живеем във време и общество на екстремна враждебност към конфликтите. На всички равнища се прави опит да се избегне конфликтът, без да се държи сметка, че това възпиране изключва всяка възможност за осъзнаване. В полярния свят хората не могат да избягват конфликтите с функционални мерки и тъкмо такива опити винаги водят до все по-сложни измествания на отдушника върху други равнища, чиито вътрешни взаимозависимости едва ли някой схваща.
Нашата тема - инфекциозните заболявания - е добър пример за това. Наистина в изложението дотук разгледахме паралелно структурата на конфликта и структурата на възпалението, за да разберем общото между тях, но те не протичат паралелно (или това става рядко) у човека. По-скоро едното ниво замества другото в смисъл на или -или. Успее ли един импулс да пробие защитата на съзнанието и да накара човека да осъзнае конфликта, тогава скицираният дотук процес на „преработката" на конфликта протича само в психиката на човека и обикновено не се стига до соматична инфекция. Не се ли интересува човек от конфликта обаче, отблъсква ли всичко, което може да накърни неговия изкуствено поддържан здрав свят, конфликтът връхлита тялото и трябва да се изживее като възпаление на соматично равнище.
Възпалението е израз на конфликта на веществено ниво. Поради това човек не бива да допуска грешката да гледа повърхностно на своите инфекциозни заболявания, стигайки до заключението „не съм имал никакви конфликти". Именно това пренебрегване на конфликта води до заболяване. За задълбочен анализ са нужни повече усилия, а не само един бегъл поглед. Необходима е разобличаваща честност, която най-често създава толкова неприятности за психиката, колкото инфекцията за тялото. Тъкмо това неприятно чувство все ни се иска да избегнем.
Вярно е, че конфликтите винаги причиняват болка, все едно на какво равнище ги изживяваме - война, вътрешно противоречие, болест - те никога не са приятни. Хубаво или лошо не са оценки, на чието ниво бихме могли да се аргументираме, защото признаем ли веднъж, че не можем да избегнем нищо, този въпрос изобщо няма повече да се поставя. Който не си позволява психическа експлозия, ще експлодира тялото му (абсцес). При това положение може ли все още да се поставя въпросът за по-хубаво или по-добро? Болестта принуждава към честност!
Честни ли са, в края на краищата, и всички прехвалени усилия на нашето време да се избягват конфликти на всевъзможни равнища. На фона на всичко казано дотук се виждат в нова светлина и досегашните успешни усилия в борбата с инфекциозните заболявания. Борбата срещу инфекциите е борба срещу конфликтите на веществено ниво. Честно, поне, е наименованието на оръжията: антибиотици. Думата е съставена от двете гръцки думи anti= против и bios= живот. Следователно антибиотиците са „вещества, насочени против живота". Ето това е честност!
Тази враждебност на антибиотиците към живота е валидна на две равнища. Като си припомним, че конфликтът е същинският двигател на развитието, т. е. на живота, тогава всяко потискане на конфликта едновременно е и атака срещу динамиката на самия живот.
В по-тесен медицински смисъл антибиотиците също са враждебни към живота. Възпаленията представляват акутни, но това ще рече и бързи и навременни „очистители" на проблеми, чрез които преди всичко се извеждат токсини от тялото посредством гнойния процес. Ако такива очистващи процеси често и продължително се възпират с антибиотици, атакуващите токсини трябва да се отлагат в тялото (най-често в съединителната тъкан), което при свръхнатрупване води до развитие на ракови образувания. Получава се ефектът на кофата за смет. Кофата за смет може или често да се изпразва (инфекция), или сметта да се събира толкова дълго, докато зародилият се в боклука специфичен живот застраши цялата къща (рак). Антибиотиците са чужди вещества, които човекът не е изработил със собствени усилия, затова те го мамят относно същинските резултати от неговото боледуване: поуката от справянето с проблема.
От тази гледна точка би трябвало да се разгледа накратко темата „имунизация". Познаваме два принципно различни вида ваксиниране: активната и пасивната имунизация. При пасивното имунизиране се подават защитни вещества, които са били образувани в други тела. Към тази форма на имунизация се прибягва, когато дадено заболяване вече се е проявило (например тетагам срещу причинителите на тетануса). На психично равнище на това съответства приемането на готови решения на проблеми, и морални норми. Човек се шмугва в чужди изпитани рецепти и така избягва всяко собствено действие за справяне с конфликта, всеки собствен опит - тръгва по удобен път, който не е никакъв път, защото му липсва движението, пътуването.
При активното имунизиране се подават отслабени (обезвредени) причинители, за да може въз основа на този дразнител тялото само да образува антитела. Към тази форма спадат Всички профилактични ваксинации като полиомиелитната ваксина на дражета, ваксината за едра шарка, тетанолът за профилактика срещу тетанус и т. н. На този метод в сферата на психиката отговаря разиграването на конфликтни решения в безопасни ситуации (във войската: маневри). Много педагогически методи и повечето групови терапии спадат към тази сфера. В безобидни ситуации би трябвало да се изучават и усвояват стратегии, които дават възможност на хората да се справят по-задълбочено и съзнателно със сериозни конфликти.
Всички тези разсъждения не бива да се интерпретират погрешно като рецепти. Не става въпрос „дали човек да позволява да го имунизират или не", или „дали човек никога не бива да използва антибиотици". В края на краищата, няма значение какво прави човек, стига да знае какво прави! Съзнанието предполага да вземем нещата в свои ръце, а не да ги подчиняваме на готови повели или забрани.
Освен това се поставя въпросът дали протичането на болестта в тялото, по принцип, е в състояние да замести изцяло определен психически процес. Отговорът на този въпрос не е лесен, тъй като мисленото разделение между психика и тяло е само теоретично помощно средство, но реално никога не може да се усети толкова ясно. Каквото и да става в тялото, ние винаги го изживяваме и к нашето съзнание, в психиката. Когато си ударим палеца с чук, казваме: палецът ме боли. Това обаче не е съвсем правилно, защото болката е изключително в съзнанието, а не в палеца. Ние само проектираме психическото усещане „болка" върху палеца.
Именно защото болката е феномен на съзнание то, можем толкова добре да й въздействаме: чрез отвличане на вниманието, хипноза, акупунктура (който смята това твърдение за пресилено, нека да припомни явлението болка фантом.) Всичко, което изживяваме и изстрадваме при болестен процес в тялото, става изключително в нашето съзнание Разграничението „психично" или „соматично" се отнася само до плоскостта на проекцията. Ако някой е болен от любов, той проектира своите чувства върху нещо нетелесно - любовта, докато болния от ангина проектира своите усещания върху гърлото си, но и двамата могат да страдат само в психиката си. Материята - следователно и тялото винаги служи само като плоскост за проектиран но самата тя никога не може да бъде място, където възниква проблем, и поради това не е и място, където може да бъде решаван някакъв проблем! Като плоскост на проекцията тялото може да идеално помощно средство за по-добро познание, а само съзнанието е в състояние да намери решенията. Така всеки болестен процес в тялото представлява само символична преработка на проблема, който, чрез ползата от наученото, трябва да обогати съзнанието. По тази причина всяка прекарана болест е крачка към съзряване.
По такъв начин се създава ритъм между телесната и психическата „преработка" на даден проблем. Ако проблемът не може да бъде решен само в съзнанието, тялото се задейства като материално помощно средство, в което нерешеният проблем драматизира под символична форма. Постигнатият при това ефект от наученото, след превъзмогване на заболяването, се връща към психиката. Не успее ли психиката, въпреки придобития опит, да „улови”, да „хване" проблема, той отново потъва в телесността, за да може да се набере допълнителен практически опит. (Неслучайно понятия като улавям и хващам характеризират и съвсем конкретни положения на тялото!) Тази размяна се повтаря, докато полученият опит подготви съзнанието да реши окончателно проблема или конфликта.
Този процес можем да си изясним по-добре със следния пример:
Ученик трябва да се научи да смята наум. Задаваме му задача (проблем). Ако не може да се справи, връчваме му сметало (материя). Той проектира задачата върху сметалото и по този околен път успява да я реши (също наум). След това му даваме друга задача, която той трябва да реши, но без сметало. Ако не успее, пак прибягва до помощното средство, докато в края на краищата бъде в състояние да се откаже от сметалото, понеже вече може да решава задачите наум без материално помощно средство. Най-после той смята вече само наум, без да използва сметалото. Във всеки случай проекцията на проблема върху видима плоскост облекчава учебния процес.
Спирам се на този въпрос толкова подробно, защото схванем ли наистина взаимната връзка между тяло и психика, можем да направим един извод, който иначе не би ни се набил в очите: тялото не е мястото, където може да бъде решен даден проблем! Цялата академична медицина обаче върви тъкмо по този път. Всички гледат като омагьосани какво става в тялото и се опитват да вникнат в същността на боледуването на физическо ниво и по този начин да решат проблема.
Тук обаче няма какво да се решава. Това би изглеждало точно като опита на ученика при всяко затруднение да реши задачата да прибягва към сметалото. Човешката същност е в съзнанието, тя само се отразява в тялото. Постоянното лъскане на огледалото не променя този, който се оглежда в него. (Де да беше толкова лесно!) Трябва да престанем да търсим в огледалото причината и решението на всички отразени в него проблеми, нека да го използваме, за да опознаем самите себе си.
Инфекция -овеществен конфликт
Който е склонен към възпаления, се опитва да избягва конфликти. При инфекциозно заболяване човек трябва да си постави следните въпроси:
1. Кой конфликт в живота си не забелязвам?
2. Кой конфликт избягвам?
3. Кой конфликт не си признавам?
За да открие смисъла на конфликта, човек би трябвало да вземе под внимание символиката на засегнатия орган.
2
Защитна (имунна) система
ЗАЩИТАВАМ СЕ, ОТБРАНЯВАМ СЕ означава не допускам до себе си. Противоположният полюс на отбраната е любовта. Любовта може да се дефинира от най-различни гледни точки и в най-различни сфери, но всяка форма на любов винаги се свежда до акта на допускането. В любовта човек отваря своите граници и допуска да влезе нещо, което дотогава е оставало извън тях. Собствената си граница обикновено наричаме аз (его) и изживяваме всичко, което е извън нашата идентификация, като ти (не-аз). В любовта тази граница се отваря, за да допуснем едно ти, което при съединяването да стане също аз. Навсякъде, където поставяме граници, ние не изпитваме обич; навсякъде, където допускаме до себе си, ние обичаме. Следвайки Фройд, използваме думата „защитни механизми" за онези игри на съзнанието, които трябва да възпрепятстват проникването на съдържания със застрашаващо въздействие от нашето подсъзнание.
Тук пак е важно да не изпускаме от поглед уравнението микрокосмос = макрокосмос, понеже всяко отхвърляне и всеки отказ от какъвто и да е външен израз винаги е проява на вътрешнопсихическата защита. Всяка отбрана утвърждава нашето его, защото подчертава границите. Затова на човек винаги му е значително по-приятно да каже не, отколкото да. Всяко не, всяка съпротива ни дава възможност да почувстваме своята граница, своя аз, докато всяко „съгласен съм" размива тази граница, т. е. ние не чувстваме себе си. Трудно е да се покаже с думи какво са защитните механизми, защото колкото и да се старае човек да ги опише, в най-добрия случай той ги разпознава у другите хора. Защитните механизми са сбор от това, което ни пречи да бъдем съвършени! Теоретично не е трудно да се формулира пътят към просветлението: всичко, което съществува, е добро. Бъди съгласен с всичко, което съществува, и ще бъдеш едно с всичко, което съществува. Това е пътят на любовта.
Всяко „да, но...", което възниква, е отбрана и пречи на единението. Тук започват най-различните и най-своеобразните игри на егото, което не се свени да поставя в услуга на своето собствено ограничаване най-благочестивите, най-мъдрите и най-благородните теории. Така ние продължаваме да играем играта на света.
Най-остроумните може да възразят, че щом всичко, което съществува, е добро, би трябвало отбраната също да бъде добра! Правилно, тя е добра, защото ни помага в един полярен свят да усещаме толкова разногласия, че да можем чрез познание да просъществуваме, но в края на краищата тя е само едно помощно средство, което със своята употреба трябва да направи излишно само себе си. В същия мисъл и болестта има своето право на съществуване, но въпреки това искаме да я превърнем в оздравяване.
Както психическата защита се насочва против вътрешни съдържания на съзнанието, които се категоризират като вредни и затова се възпрепятства издигането им в свръхсъзнателното, така и телената защита се насочва срещу „външни" врагове, наречени причинители или отрови. С измайсторените от самите нас ценностни системи сме свикнали да манипулираме толкова нагло, та най-често сами си вярваме, че тези критерии са абсолютни. Все пак няма друг враг, освен онзи, когото ние сме обявили за такъв. (Впечатляващо е да се проучи забавната игра с различни идентификации за врага, разигравана от корифеите на храненето. Най-често онова, което една система обявява за невероятно вредно, друга, обратно, възхвалява като много здравословно. Ние препоръчваме особено горещо следната диета: основно да се изчетат всички книги за храненето и след това човек да яде, каквото му доставя удоволствие. У някои хора оригиналността на субективния образ на врага е толкова очебийна, че сме готови да ги обявим за болни. Имам предвид склонните към алергия.
Алергия. Алергията е свръхреакция към някое вещество, разпознато като враждебно. Що се отнася до способността на тялото да оцелява, собствената му защитна система има своите основания. Имунната система образува антигени срещу алергените и по този начин - от гледна точка на тялото - отговаря с целесъобразна защита срещу вражите нашественици. Тази сама по себе си целесъобразна защита у алергичния човек е безмерно засилена. Той трупа свръхвъоръжение и разпростира своя субективен образ на врага върху все повече области. Обявява все повече вещества за свои врагове и затова се въоръжава все повече, за да може ефективно да отблъсква множеството противници. Както в областта на военното дело свръхвъоръжаването е признак на силна агресивност, така и алергията е израз на силна защита и агресивност, която е изтласкана в тялото. Алергичният човек има проблеми със своята агресивност, които обаче не признава пред себе си и поради това обикновено не изживява.
(Нека - за да избегнем недоразумения - още веднъж да припомним следното: за потиснат психически аспект говорим тогава, когато съответният човек не го възприема съзнателно като такъв. Възможно е той много добре да изразява този аспект и пак да не го осъзнава. Може обаче той да е дотолкова потиснат, че човек изобщо вече да не го изживява. Следователно както агресивният, така и съвсем кроткият човек може да е потиснал своята агресивност!)
При алергията агресията от съзнанието е слязла тялото и вилнее там; на воля защитава и напада, бори се и побеждава. За да не би случайно това забавно занимание набързо да се прекрати по липса на врагове, за врагове се обявяват най-безобидни обекти: цветен прашец, косми от котки или коне, перилни препарати, пушек, ягоди, кучета или домати. Изборът е неограничен. Склонният към алергии не се спира пред нищо, той има нужда да се бори с всичко и с всеки, но обикновено предпочита няколко символично обременени представители на вражеските армии.
Известно е колко тясно агресията е свързана със страха. Човек се бори винаги само с това, от което се страхува. При по-внимателно вглеждане в предпочитаните алергени обикновено бързо откриваме кои сфери от живота всяват толкова много прах у алергичния човек, че той с такава стръв се бори против някой символичен представител. Тук на първо място се класират космите от домашни животни, преди всичко космите от котки. Хората свързват котешката козина (както изобщо козината) с милване и галене - тя е толкова мека и приласкаваща и все пак „животинска". Тя е символ на любов и има сексуален оттенък (да си спомним за плюшените животни, които децата гушкат, когато си лягат в леглото). Това важи и за козината на питомните зайчета. При коня е по-силно подчертана стихийната компонента, при кучето - агресивната, но тези разлики са тънки, незначителни, тъй като един символ никога няма точни граници.
Представител на същата сфера е цветният прашец, предпочитан алерген на всички страдащи от сенна хрема. Цветният прашец е символ на оплождането и размножаването, както и „зрялата" пролет е годишният сезон, през който болните от сенна хрема най-много „страдат". Като алергени животинските косми и прашецът ни показват, че темите „любов", „сексуалност", „нагон" и „плодовитост" плътно са свързани със страх и затова агресивно се отблъскват, т. е. алергичните хора не ги допускат.
Друг подобен е въпросът със страха от мръсното, нечистото, непочистеното, който се проявява при алергията към домашния прах (сравни изрази като мръсни вицове, пера кирливи ризи, неопетнен живот и т. н.). Както избягва алергените, така алергичният човек се опитва да избягва и съответните сфери на живота, при което услужливата медицина и околните охотно му помагат. Тук също не се поставят никакви граници пред игрите за власт на болния. Отстраняват се домашните животни, никой от близките повече не може да пуши и т. н. В тази тирания над роднини и познати страдащият от алергия намира добре замаскирано поле за действие, за да осъществява своите потиснати агресии.
Методът на „десенсибилизацията" като идея е добър, само че би трябвало да се прилага не на телесно, а на психично равнище, ако човек иска да постигне истински успех. Алергичният човек може да оздравее само когато се научи съзнателно да си обяснява избягваните и отблъскваните от него проблеми, докато успее напълно да ги допусне до себе си и да ги асимилира. Никой не прави добра услуга на страдащия от алергия, като го подпомага в неговите отбранителни стратегии, защото той трябва да се спогоди със своите врагове, трябва да се научи да ги обича. Тъй като алергените имат изключително символично и никога веществено химическо въздействие върху алергетика, би трябвало и на закоравелия материалист да стане ясно, когато разбере, че за да може една алергия да се прояви, винаги се нуждае от участието на съзнанието. Под наркоза няма алергия, всяка алергия изчезва по време на психоза. Обратно, изображения като например изображения на котка или пушещ локомотив във филм вече предизвикват пристъпи у астматика. Алергичната реакция е абсолютно независима от веществото на алергена.
Повечето алергени са израз на жизненост: сексуалност, любов, плодовитост, агресия, мръсотия – във всички тези сфери животът се проявява в най-виталната си форма. Тъкмо тази бликаща жизненост внушава страх у алергичния човек - той, в края на краищата, е с враждебна нагласа към живота. Неговият идеал е стерилният, асептичният, безплодният живот, освободен от нагони и агресии - състояние, което едва ли вече заслужава определението „живот". Също така едва ли е учудващо, че в някои случаи алергията може да прерасне в животозастрашаващи автоагресивни заболявания, при които тялото - ах!, на тъй нежни хора - води толкова дълги люти битки, че самото то загива. Тогава отбраната, самоизолацията, себекапсулирането достигат крайна форма, която се осъществява в ковчега - истинска камера без алергени...
Алергия -овеществена агресивност
Алергичният трябва да си постави следните въпроси:
-
Защо не търпя своята агресивност в съзнанието, а я карам да действа в тялото?
-
От кои сфери на живота толкова много се страхувам, че ги избягвам?
-
Към кои теми насочват (навеждат) моите алергени?
Сексуалност, нагон, агресия, размножаване, мръсотия в смисъл на тъмните сфери на живота.
-
Как използвам своята алергия, за да манипулирам с нея заобикалящата ме среда?
-
Как стои въпросът с моята любов: със способността ми да допускам до себе си?
3
Дишане
ДИШАНЕТО Е РИТМИЧНА ПРОЯВА. То се състои от две фази: от вдишване и издишване. Дъхът добре илюстрира закона за полярността. С постоянното си редуване двата полюса - вдишване и издишване създават ритъм. При това единият полюс предизвиква своя противоположен полюс, защото вдишването предизвиква издишването и т. н. Единият полюс живее от съществуването на своя противоположен полюс, понеже, ако унищожи едната фаза, изчезва и другата. Единият полюс компенсира другия и двата заедно образуват една цялост. Дъхът е ритъм, ритъмът е основата на всичко живо. Можем да заместим двата полюса на дишането и с понятията напрежение и отпускане. Тази взаимна връзка - вдишване-напрежение и издишване-отпускане -ясно проличава, когато въздишаме. Има въздишка при вдишването, която води до напрежение, има въздишка при издишването, която води до отпускане.
По отношение на тялото главната функция на дишането е обменен процес. Чрез вдишването кислородът, който се съдържа във въздуха, се доставя на червените кръвни телца; при издишването изпускаме обратно въглеродния диоксид. Дишането обхваща полярността на приемането и отдаването, на вземането и даването. С това вече открихме най-важната символика на дишането. Гьоте казва:
Дъхът две милости на нас дарява:
мира ни не дава, гърди да напълним,
а тъй ободрява, бреме да отдъхнем.
Вълшебна смесица живот ни поднася.
Всички стари езици използват за дъх същата ума, както за душа или дух. На латински spirare значи дишам и spiritus - дух; същият корен на думата срещаме в инспирация, което дословно ще рече дъхване и е неразривно свързано с вдишване и вземане (поемане) навътре. На гръцки Psyche значи както дъх, така и душа. В Индия се среща думата atman, в звученето на която не е трудно да се отрие родството с немското atmen = дишам. Индусите наричат човек, постигнал съвършенство, махатма, което буквално означава както „голяма душа", така и „голям дъх". От индуисткото учение узнаваме, че дъхът е носителят на жизнената сила, която индусът нарича prana. В библията за сътворението на света се казва, че Господ влял от своети божествено дихание на оформената буца пръст така създал човека като „живо" същество с душа.
Това описание много добре показва как на материалното тяло, на аспекта форма се вдъхва нещо, което не произхожда от Сътворението, а от божественото дихание. Едва този дъх, който идва от сфера отвъд Сътворението, прави човека живо, одушевено същество. Тук вече сме съвсем близо до тайната на дъха. Чрез дъха ние постоянно сме свързани с нещо, което е отвъд Сътвореното, отвъд формата. Дъхът се грижи да не скъса тази връзка със сферата на метафизиката (в буквалния смисъл: това, което се намира зад природата). Ние живеем в дъха като в голяма утроба, която се издига далеч над нашето дребно, ограничено битие. Тя е животът, онази последна, велика тайна, която човек е може да обясни, не може да дефинира, а може само да я изживява, като се открие за нея и се остави тя да проникне в него. Дъхът е пъпната връв, през която този живот се влива в нас. Задачата на дъха е ние да не загубим тази връзка.
В това се състои неговото значение: дъхът не позволява на човека да се изолира напълно, да се затвори изцяло в себе си, да направи своята аз-граница съвсем непроницаема. Колкото и охотно човекът отново и отново да се капсулира в своето его, дъхът го принуждава да поддържа връзката с не-аза. Нека осъзнаем, че ние дишаме същия въздух, който вдишва и издишва нашият враг. Това е същият въздух, който дишат животни и растения. Дъхът постоянно ни свързва с всичко. И да му се иска на човека да се разграничава, дъхът го свързва с всичко и с всеки. Въздухът, който дишаме ни свързва един с друг, искаме или не искаме. Следователно дъхът има нещо общо с „контакт" и с „връзка".
Контактът между това, което идва отвън, и собственото тяло се осъществява в белодробните мехурчета (алвеоли). Белият ни дроб има вътрешна повърхност от около седемдесет квадратни метра, докато повърхността на кожата ни само един и половина до два квадратни метра. Белият дроб е най-големият ни контактен орган. При по-подробно разглеждане можем да съзрем и тънките разливи между двата контактни органа на човека: белия дроб и кожата. Кожният контакт е много тесен и директен. Той е по-задължаващ и по-интензивен от белодробния и е подчинен на нашата воля. Човек може да докосне някого или да не го направи. Контактът, който установяваме с белия дроб, не е толкова пряк, но затова пък е принудителен. Ние не сме в състояние да го предотвратим, дори когато не можем да дишаме спокойно заради нечие присъствие, т. е. не можем да понасяме някого, дори когато някой ни трови въздуха.
Често един болестен симптом може да се прехвърля между двата контактни органа - бял дроб и кожа: потиснат обрив на кожата може да се прояви като астма, която чрез лечение пак да се превърне в обрив на кожата. Астмата, както и кожният обрив, изразяват еднакъв проблем: контакт, допир, връзка. Нежеланието ни заради дишането да влизаме в контакт с някого например се дължи на спазъм при издишването, какъвто е случаят при астмата.
Ако продължим да се ровим из различните словосъчетания, които имат нещо общо с дишане или въздух, ще видим, че има ситуации, когато на човек някъде не му достига въздух, не може да си поеме дъх от работа или не може вече свободно да диша. С това засягаме темата за свободата и стеснението, за притеснението. С първата глътка въздух започва нашия живот, с последната го завършваме. С първата глътка въздух обаче правим също и първата крачка във външния свят, като се освобождаваме от симбиотичното единство с майката и ставаме автономни, самостоятелни, свободни. Когато на някого не му достига въздух, в това често проличава страхът да направи първата самостоятелна крачка в свободата и автономността. Свободата тогава му отнема дъха, което ще рече, че му действа необичайно и поради това го плаши. Същата взаимна връзка между свобода и дишане се проявява у онзи, който, измъквайки се от някаква теснотия, влиза в помещение, в което се чувства свободен, или излиза на открито. Първото, което прави, е да поеме дълбоко въздух - най-после може да диша свободно, да си отдъхне и да поеме дъх.
Пословичната жажда за въздух, която изпитваме в особено тясно пространство, е също жажда за свобода и свободно пространство.
Ако обобщим казаното дотук, ще видим, че дишането символизира главно следните тематични области:
Ритъм в смисъл на „както..., така и..."
Напрежение - отпускане
Вземане - даване
Контакт - отбрана
Свобода - притеснение
Дишане -асимилирам на живота
При заболявания, които са свързани с дишането, човек е длъжен да си постави следните въпроси:
1. Какво кара дъха ми да секва?
2. Какво не искам да приема?
3. От какво не искам да се лиша?
4. С какво не искам да влизам в контакт?
5. Страхувам ли се да направя крачка към нова свобода?
Бронхиална астма
След съжденията върху дъха нека разгледаме по-подробно картината на заболяването при бронхиалната астма - онова заболяване, което винаги е било особено впечатляващ пример за психосоматични взаимовръзки. „Като бронхиална астма се определя появяващ се на пристъпи задух с характерно свиркащо издишване. Налице е стеснение на малките бронхи и на бронхиолите, което със спазъм на гладката мускулатура може да предизвика възпалително дразнене на дихателните пътища и алергичен оток и секреция на лигавицата" (Бройтигам).
Астматичният пристъп се изживява от пациента като животозастрашаващо задушаване, засегнатият се бори за въздух, диша пъхтейки, при което особено затруднено е издишването. У астматика различни кръгове проблеми са взаимно свързани, но въпреки близостта им по съдържание, поради дидактически съображения искаме да ги разгледаме поотделно:
1. Вземане и даване:
Астматикът се опитва да вземе прекалено много. Той вдишва дълбоко - стига се до пренадуване на белия дроб и оттук - до спазъм при издишването. Човек поема до възможния предел и се препълва докрай, а когато се налага отново да отдаде, стига се до. спазъм. Тук ясно виждаме разстройството на равновесието. Противоположните полюси вземам и давам трябва да си съответстват, за да могат да влязат в ритъм. Законът на преобразуването съществува благодарение на вътрешното равновесие, а всяка свръхтежест прекъсва потока. Потокът на дъха у астматика се прекъсва тъкмо поради това, че той прекалено много мисли за вземането и с това се пресилва. Сега вече той не може да дава и поради това не може вече и да взема от това, което толкова много му се иска. При вдишването ние поемаме кислород, при издишването отделяме въглероден диоксид. Астматикът иска да задържи всичко и с това сам се трови, понеже вече не може да отдаде изразходваното. Това вземане без даване води буквално до чувството за задушаване.
Несъответствието между вземане и даване, което толкова внушително се соматизира при астмата, е благодарна тема за много хора. Звучи тъй просто, и въпреки това мнозина се провалят в този пункт. Въпросът не е какво човек иска да има - било пари, слава, знания, мъдрост, - вземането и даването да бъдат в равновесие, ако човек не иска да се задуши от взетото. Човекът получава в такъв размер, в какъвто дава. Спре ли даването, прекъсва потокът и нищо повече няма да тече към него. Колко жалки са онези, които непременно искат да отнесат знанията си в гроба! Те страхливо пазят дребното, до което са могли да се доберат, и се лишават от изобилието, което очаква всекиго, който се е научил да предава нататък придобитото във видоизменена форма. Само да можеше човекът да схване, че за всекиго съществува свръхизобилие от всичко!
Ако някому нещо липсва, то е само защото той сам се е изолирал от него. Да вземем за пример астматика. Той се бори за... въздух, макар от него да има толкова много. Някои хора обаче все не могат достатъчно да си натъпчат гушата...
2. Желание за самоизолиране
Астма може да се предизвика у всеки човек, ако го накарат да вдишва дразнещи газове, например амоняк. При определена концентрация се стига до рефлекторна защитна реакция чрез координация на положението на диафрагмата, конструкция на бронхите и слузоотделянето. Нарича се рефлекс на Кречмер. Тази рефлекторна проява е затваряне и заключване, за да не бъде допуснато нещо, което идва отвън, да влезе вътре. С амоняка обяснихме един целесъобразен, животоподдържащ рефлекс, който обаче у астматика е на значително по-ниска прагова концентрация. Той приема най-безвредните вещества от околната среда като животозастрашаващи и веднага се изолира от тях. В предишната глава подробно говорихме за значението на алергията, така че тук е достатъчно да си припомним цялата тема за отбраната и страха. Астмата най-често е тясно свързана с вид алергия.
На гръцки астма значи тесногръдие, а на латински тясно е angustus, с което пък е сродна немската дума angst (страх). Освен това същата латинска дума angustus срещаме в angina (възпаление на сливиците) и в angina pectoris (болезнен сърдечен пристъп при стеснение на сърдечните коронарни съдове). Струва си да отбележим, че страх и теснота са неделимо свързани. Астматичното стеснение също има много общо със страха. Желанието на астматика непрекъснато да се изолира се засилва, докато в края на краищата достигне връхната си точка в смъртта. Смъртта е последната възможност да се затвори, да се заключи за живите, да се капсулира. (Във връзка с това сигурно ще бъде интересно следното наблюдение: човек може много да ядоса астматик, ако му каже, че неговата астма съвсем не е опасна за живота и че той никога няма да умре от нея, защото извънредно много държи на това колко животозастрашаваща е болестта му!)
3. Претенции за доминиране и незначителност
Астматикът има големи претенции за доминиране, които обаче никога не признава и поради това те се изтласкват надолу в тялото, където отново излизат наяве с „надутостта" на астматика. Тази надутост недвусмислено изтъква неговата арогантност и претенциите му да властва, които той грижливо е изтрил от съзнанието си. Поради това той обича да се крие зад идеалното и формалистичното. Ако обаче астматикът се сблъска с нечии чужди претенции за власт и доминиране (законът за подражанието), ужасът му отива в белите дробове и говорът му секва - говорът, който се модулира именно от издишвания въздух. Той вече не успява да издишва - изкарват му въздуха, задъхва се, зяпва.
Астматикът пуска в действие симптомите на своето заболяване, за да упражнява власт върху заобикалящата го среда. Домашните животни трябва да се махнат, всяка прашинка трябва да се изчисти, никой няма право да пуши и т. н.
Връхната точка на тези претенции намира израз в животозастрашаващи пристъпи, които се материализират тъкмо когато човек противопостави на астматика собствената си претенция за власт. Тези изнудващи пристъпи са наистина застрашаващи самия болен, защото го въвеждат в опасни за живота ситуации, които понякога той вече не може да овладее. Поразително впечатление прави докъде един болен може сам да си навреди, само и само да може да властва. В психотерапията често един пристъп е последното спасение, когато човек стигне твърде близо до истината.
Но тази близост с упражняването на власт и саможертвата вече ни подсказва двойствеността на такова неосъзнато изживяно доминиране. С постоянно възобновяваните претенции да властва, с все по-натрапчивото пъчене на гърди и надуване пропорционално нараства и противоположния полюс -немощ и чувство за незначителност и безпомощност. Да реализира и акцептира в съзнанието си тази незначителност, между другото, е урок, който астматикът би трябвало да научи.
След по-продължително боледуване се стига до разширение и втвърдяване на гръдния кош. Медицината го нарича торакс - буре. Той придава внушителен външен вид, но дава възможност за съвсем малък дихателен обем, тъй като му липсва еластичност. По-ясно конфликтът не би могъл да се соматизира: претенция и реалност.
В пъченето на гърди има и голяма доза агресивност. Астматикът никога не се научава адекватно да артикулира на говорно ниво агресивността си. Иска му се да намери отдушник, има чувството, че просто ще се пръсне, но всяка възможност адекватно да артикулира агресивността си викайки и ругаейки си остава затворена в дробовете му. Така тези агресивни прояви се задържат на физическо ниво и излизат на бял свят под формата на кашлица и храчки. Да си припомним изрази като кипя, задушавам се, задъхвам се от яд, плюя на нещо; задавям се от злоба. "
Агресията се проявява и в алергичната компонента, която обикновено е свързана с астмата.
4. Отбрана срещу тъмните страни на живота
Астматикът обича чистото, спретнатото, ясното, стерилното и избягва тъмното, дълбокото, земното, което най-ясно проличава в избора на алергени. Иска му се да се засели някъде горе, за да не влиза в съприкосновение с долния полюс. Поради това той обикновено е човек, който по-скоро дава превес на главата (учението за елементите причислява въздуха към мисленето). Сексуалността, която принадлежи към долния полюс, астматикът изтласква нагоре в гърдите, поради което там се стига до увеличено слузоотделяне - процес, който всъщност би трябвало да е запазен за половите органи. Астматикът пренася тази (прекалено високо) произвеждана слуз през устата навън - решение, чиято оригиналност веднага става ясна на онзи, който вижда съответствие между гениталии и уста (в следващата глава ще се занимаем по-подробно с въпроса.)
Астматикът копнее за чист въздух. Той предпочита да живее във високите планини (желание, което често се изпълнява под наименованието „климатична терапия"). Тук отново ясно проличава неговата претенция да доминира: изправен горе на върха, гледа надолу тъмните събития в дълбоката низина, издигнат на достатъчно разстояние, в сферата, където „въздухът е още чист", изкачил се от дълбините на инстинктите горе в планината, където животът се е свел до минерална чистота. Тук астматикът изживява своя постоянен стремеж за полет във висините, междувременно научно подсигурен от усърдни климатолози. Друго място за лечение е морето с неговия солен въздух. Символиката и тук е същата: солта е символ на пустинята, символ на минералното, символ на безжизненото. Това е сферата, към която астматикът се стреми, защото се страхува от виталността.
Астматикът е човек, който копнее за любов -той иска да получава любов, затова и вдишва толкова много. Той обаче не може да дава любов - издишването му е затруднено.
Какво може да му помогне? Както при всички симптоми, рецептата е само една: съзнание и безпощадна честност към самия себе си! След като вече си е признал страховете, трябва да престане да избягва сферите, които му навяват страх, и да се насочва към тях, докато успее да ги обикне и интегрира. Този необходим процес се символизира много добре с една терапия, която наистина не е известна на академичната медицина, но спада към най-успешните мерки при астма и алергия в природолечението: терапията със собствена урина. Тя се състои в това, че на болния се инжектира мускулно собствена урина. Разгледаме ли тази терапия от символична гледна точка, ще видим, че тя принуждава пациента да приеме това, което е отделил -собствената му мръсотия и нечистотия: не само да я приеме, но и отново да се помири с нея и да я интегрира! Това лекува!
Сподели с приятели: |