Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке



страница1/22
Дата17.02.2017
Размер2.17 Mb.
#15146
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   22

БОЛЕСТТА КАТО ПЪТ Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке



ВТОРА ЧАСТ

Болестните картини и тяхното значение
Ти питаш:

Кое е знамението за пътя, о, дервиш?”



Чуй го от мене

и като чуеш, добре размисли!

Това е за тебе знамението:

че ти, макар и да вървиш напред,

ще виждаш как мъката ти става по-голяма”.

Фаридудин Атар


1.

Инфекция
ИНФЕКЦИЯТА е едно от най-честите основания за болестните процеси в човешкото тяло. Повечето от акутно проявяващите се симптоми са възпаления, като се започне от простудното забо­ляване, премине се през пневмонията и се стигне до холерата и едрата шарка. В латинските наименова­ния на болестите окончанието „ит" винаги ни подсказва, че става въпрос за възпалителен процес (ко­лит, хепатит и т. н.). В областта на инфекциозните заболявания съвременната академична медицина постигна големи успехи с откриването на антибио­тиците (например на пеницилина) и с имунизиране­то. Докато по-рано повечето хора умираха, вследс­твие на някоя инфекция, днес това е по-скоро изключение в добре осигурените здравно страни. Това не означава, че страдаме по-малко от инфекции, а само, че разполагаме с по-добри оръжия срещу тях. Ако тази терминология (всъщност общоприета) се струва някому твърде „войнствена", той трябва да има предвид, че при възпалителен процес действително става дума за „война в тялото": една все по-опасна вражеска свръхсила (бактерии, вируси, токсини) е атакувана и побеждавана от защитните системи на тялото. Тази схватка се изживява в сим­птоми като оток, зачервяване, болка и треска. Успее ли тялото, в края на краищата да извоюва по­беда над проникналите причинители на инфекцията, човек я надмогва, победят ли причинителите, пациентът умира. С този пример много лесно и бързо може да се проследи аналогията, т. е. съответствието между възпаление и война. Аналогичното в случая е, че както войната, така и възпалението (макар да не съществува никаква причинна връзка между тях) имат еднаква „вътрешна структура" и в тях се реализира един и същи принцип, само че те се проявяват в различна плоскост.

Езикът много добре изразява тази вътрешна взаимовръзка. Думата възпаление вече съдържа известна „подпалваща искра", която може да взриви цяло буре барут. Съответната английска дума inflammation буквално означава възпламеняване. Това са езикови изрази, които използваме и за военни сблъсъци: един тлеещ конфликт отново се разпалва (или се разгаря); някой запалва фитила; Европа е обхваната от пламъци и т. н. При толкова много взривно вещество, рано или късно се стига до експлозия, при която нещо натрупано изведнъж избухва. Тази кар­тина наблюдаваме не само по време на война, но и в нашето тяло, когато някоя малка пъпка или голям абсцес пробива.

За по-нататъшните ни разсъждения е важно да включим още една аналогична плоскост, а именно -психиката. Човек също може да експлодира. С този израз имаме предвид не абсцес, а емоционална реакция, при която вътрешният конфликт се опитва да намери отдушник. По-нататък непрекъснато ще разглеждаме тези три равнища - „психика-тяло-нации", синхронно, за да се научим да виждаме точна­та аналогия съответно между конфликт - възпале­ние - война, която просто предоставя ключа за раз­биране на болестта.

Полярността на нашето съзнание поставя нас, хората, постоянно в конфликт, в полето на напрежение между две възможности. Ние непрекъснато трябва да решаваме (това понятие в немски език първоначално е означавало „изваждам меча от ножницата за сеч". Аналогично на български, когато сме изправени пред алтернатива, вземайки решение казваме: отсичам). Непрестанно ни се налага да се отказваме от едната възможност, ако искаме да осъ­ществим другата. Така все нещо ни липсва, все не сме здрави. Блажен е този, който си признава и чув­ства това постоянно напрежение, конфликтността на човешката същност, защото повечето хора са склонни да вярват, че невиждането и нечувстването на един конфликт е сигурен признак за отсъст­вието на всякакви конфликти. От същата наив­ност малките деца вярват, че като си затворят очите, стават невидими. Конфликтите обаче не ги е грижа дали ги долавяме или не - те са винаги на­лице у онзи, който не е готов да понася, обработва и постепенно да намира решение на своите конф­ликти в съзнанието си, те „потъват" в тялото и стават видими като възпаление. Всяка инфекция е овеществен конфликт. Когато избягваме да се спра­вим с конфликта на психическо равнище (с всички­те му болки и опасности), той се проявява на фи­зическо равнище като възпаление.

Да разгледаме този процес - как протича и какви са неговите съответствия в трите плоскости: въз­паление - конфликт - война.

1. Дразнене. Причинителите на възпалението проникват в тялото. Те могат да бъдат бактерии, вируси или отрови (токсини). Проникването зависи не толкова от тяхното наличие (както неспециа­листите смятат), колкото от готовността на тялото да допусне тези причинители да му влияят. Медицината нарича това нарушен имунитет. Проб­лемът с инфекциите се състои не в наличието на техните причинители (както фанатиците на тема стерилност мислят), а в способността на човека да свикне да живее с тях. Описаната картина може почти буквално да се проектира върху плоскостта на съзнанието, тъй като и тук въпросът не опира до това човекът да живее в свят без микроби - т.е. без проблеми и конфликти - а да е способен да живее с конфликтите. Не е нужно да се обяснява по-подробно, че имунното състояние се управлява от психиката, след като дори в академичните среди тази взаимна връзка все по-недвусмислено се изслед­ва (проучвания върху стреса и т. н.).

Много по-впечатляващо е внимателното вглеждане във взаимозависимостите. Който не иска да отвори съзнанието си за някакъв конфликт, който особено много би го подразнил, трябва, вместо това, да изложи тялото си на въздействието на дразнители. Тези дразнители (или причинители) здра­во се настаняват в определени слаби места на тя­лото, наричани loci minoris resistentiae (лат. - места с намалена съпротивителна способност). Те се разглеждат като вродени или онаследени слаби места. Тук неумеещият да мисли аналогично най-често се заплита в неразрешим теоретичен конфликт. Академичната медицина свежда предразположението на определени органи към възпаления до тази вродена слабост, което на пръв поглед прави невъзможно по-нататъшното тълкуване или интерпретиране. Психосоматиката обаче винаги е обръщала внима­ние, че известни проблемни области са свързани с определени органи, но с тази концепция изпада в противоречие с теорията на академичната медицина за loci minoris resistentiae.

Това привидно противоречие бързо отпада, ако разгледаме спора от една трета, по-различна гледна точка. Тялото е видим израз на съзнанието, така както една къща е видим израз на идеята на архитекта. Идеята и нейното веществено проявление си съответстват, както фотографията отговаря на негатива, без да са еднакви. Така всяка част от тялото и всеки орган отговарят на определено психическо съдържание, на дадена емоция и на някакъв кръг проблеми (върху тези съответствия, напри­мер, се опират физиогномиката, биоенергетиката, психичните „масажни" техники и т. н.). Човек въплъщава определено съзнание, чието моментно със­тояние е израз на всичко усвоено от него досега. Той носи в себе си определен модел от проблемни облас­ти, които го предизвикват да ги разрешава последо­вателно и оформят неговия съдбовен път, защото: характер + време = съдба. Характерът нито се онаследява, нито се формира от окръжаващата сре­да, а човек си го „носи със себе си" - той е израз на съзнанието, което въплъщава.

Състоянието на съзнанието със специфичните за него съвкупности от проблеми и жизнени задачи е това, което например астрологията по околен път, чрез измервания и пресмятания символично предс­тавя в хороскоп. (Подробно за този въпрос става дума в „Съдбата като шанс") Щом обаче тялото е израз на съзнанието, в него се намира и съответни­ят модел. Това означава, че особени кръгове пробле­ми имат своето телесно или органично съответс­твие в известно предразположение към заболявания. Тази взаимна връзка например се използва при ирисната диагностика, без досега обаче да се е вземала под внимание възможната психологическа корелация.

Locus minoris resistentiae е онзи орган, който вина­ги трябва да поема тежестта на физическо равни­ще, тогава, когато човек не обработва съзнателно психическия проблем, съответстващ на органа. Кой орган на какъв проблем отговаря постепенно ще обясним по-нататък в книгата. Пред онзи, който познава тези съответствия, се разкриват съвсем нови измерения, свързани с протичането на болест­та, но те остават невидими за всички онези, кои­то не смеят да се откъснат от причинно-следствената система на мислене.

Когато разглеждаме по-нататък развитието на възпалението, без засега да анализираме и мястото на протичането му, ще видим, че в първата фаза (дразнене) причинителите проникват в тялото. На психическо равнище на този процес съответства предизвикателството, породено от даден проблем. Един импулс, с който още не сме се занимавали, про­никва през защитната граница на нашето съзнание и ни дразни. Той разгаря напрежението, породено от една полярност, което ние вече съзнателно изживяваме като конфликт. Ако психическата ни защита функционира много добре, импулсът не може да достигне до нашето свърхсъзнание, ние имаме имуни­тет срещу предизвикателството, а заедно с това и срещу опита и развитието.

И тук важи това „или - или", присъщо на поляр­ността: отхвърлим ли защитата на съзнанието, имунитетът на тялото се запазва; ако обаче съзна­нието ни има имунитет срещу новите импулси, тя­лото ще бъде готово да приема дразнители. Ние не можем да избегнем въздействието на дразнители­те, можем само да избираме плоскостта на тяхна­та активност. По отношение на войната, тази първа фаза на дразнение съответства на нахлуване­то на врагове в страната (нарушение на граница­та). Такава атака, естествено, привлича цялото во­енно и политическо внимание върху вражеските на­шественици и всички стават свръхактивни: насоч­ват цялата си енергия към този нов проблем, съби­рат войска, мобилизират, оглеждат се за съюзници - накратко, концентрират се върху размирното ог­нище. Когато протича в тялото, този процес се на­рича:

2. Фаза на ексудация1. Причинителите на възпа­лението са се установили на дадено място и обра­зуват възпалително огнище. От всички страни се стича тъканна течност, а ние чувстваме подуване­то на тъканта и обикновено усещаме напрежение.

Да проследим нашия психичен конфликт, с оглед нав­лизането в тази Втора фаза. Тук също нараства напрежението. Цялото ни внимание се съсредоточава върху новия проблем, не можем да мислим повече за нищо друго, той ни преследва денем и нощем, не го­ворим вече на никаква друга тема, всичките ни мис­ли непрекъснато се въртят около него. По този на­чин цялата ни психическа енергия се влива в конфликта - ние буквално подхранваме проблема, разду­ваме го, докато набъбне прекомерно и се изпречи пред нас като непреодолима планина. Конфликтът е мобилизирал всичките ни психически сили и ги е свързал в себе си.



3. Защитна реакция. За да попречи на причините­лите на възпалението (антигени) тялото образува специфични антитела (образувания в кръвта и костния мозък). Лимфоцити и гранулоцити издигат вал около враговете - така наречения гранулоцитен вал - и макрофагите ги изяждат. Войната на физическо равнище е в пълен разгар: враговете са обградени и атакувани. Не се ли реши конфликтът на локално равнище (локална война), стига се до обща мобили­зация: целият народ участва във войната и хвърля всичките си сили за победата. В тялото тази ситу­ация се изявява като:

4.Треска. С атаката си защитните сили унищожават причинителите на възпалението и освобождават отрови, които предизвикват треска. При треската цялото тяло отговаря на локалното въз­паление с общо покачване на температурата. С всеки 1 градус се удвоява делът на обмяната на вещес­твата, от което се вижда в каква степен темпе­ратурата подсилва защитните процеси. Затова на­родът казва, че треската е полезна. Такава е връзката между температурата и скоростта на проти­чане на болестта. Затова всички средства за понижаване на температурата би трябвало спокойно да се ограничават до животозастрашаващите стой­ности, а не всяко покачване на температурата изкуствено да се сваля в панически страх.

На психично ниво конфликтът в тази фаза абсор­бира целия ни живот и цялата ни енергия. Прилики­те между телесната треска и психическата възбу­да са достатъчно очебийни, за да имаме основание да казваме: трескаво вълнение или нетърпение; трескаво очакване или напрежение; работя треска­во; развивам трескава дейност. Текстът на извест­ния поп-хит, песента „Треска" отразява двойното значение на тази дума, тъй като треска (на анг­лийски fever, на немски - fieber) и някои нейни про­изводни имат преносен смисъл на възбуда, а също така означава повишена температура. От вълнение ни става много горещо, пулсът се ускорява, бузите се зачервяват (от любов или от гняв), човек се изпотява от възбуда и се разтреперва от напрежение. Всичко това съвсем не е приятно, но е здравослов­но. Не само треската е полезна за здравето. Още по-здравословно е да се справяме с конфликтите. Въпреки това всячески се опитваме да задушим треската, както и конфликта още в зародиш и на всичко отгоре сме горди с умението си да го потис­каме (защо ли потисничеството ни доставя толко­ва голямо удоволствие).



5. Лизис (решение). Да приемем, че защитните сили на тялото са надделели: отблъснали са чуждите тела, отчасти са ги инкорпорирали (изяли!) и така се стига до неутрализиране на защитните сили и на причинителите на възпалението. Резулта­тът е жълтата гной (загуби и на двете страни!). Причинителите напускат тялото в променена, от­слабена форма. Тялото също е променено, защото: а) сега притежава информация за причинителите, което се нарича „специфичен имунитет", и б) общите му защитни сили вече са тренирани и укрепнали („неспецифичен имунитет"). От военно гледище това съответства на победата на едната страна, след като и двете страни са понесли загуби. Все пак победителят излиза от схватката с повече сили, понеже вече е достатъчно ориентиран за противника, познава го и в бъдеще ще може да реагира срещу него по специфичен начин.

6. Смърт. Може обаче в сблъсъка да победят при­чинителите на възпалението, което води до смърт­та на пациента. Този резултат ние смятаме за неб­лагоприятно разрешение, поради неговата едност­ранчивост. Тук е както при футбола. Зависи само от това с кой отбор човек се отъждествява. По­бедата си е победа, независимо коя страна я печели. И в този случай войната свършва. Само че този път ликува противниковата страна.

7. Хронифициране. Не успее ли нито една от две­те страни да реши конфликта в своя полза, стига се до компромис между причинители и защитни сили. Причинителите остават в тялото, без да са победили (смърт), но и без да са победени от тяло­то (излекуване в смисъл на „restitutioo ad integrum"). Ето картината на хронифицирането. Симптоматично то се изразява в постоянно покачване на броя на лимфоцитите и гранулоцитите, на антите­лата, в леко ускорена утайка (РУЕ) и малко темпе­ратура. Неизяснената докрай ситуация образува в тялото огнище, постоянно изсмукващо енергия от организма. Пациентът се чувства смазан, уморен, безинициативен, без настроение, апатичен. Той не е нито съвсем болен, нито напълно здрав. Няма ис­тинска война, няма истински мир, просто компро­мис, който е съмнителен като всички компромиси на този свят. Компромисът е високата цел на страхливците, на „хладните" (Исус казва: „Бих искал да ги заплюя със собствените си уста. Бъди горещ или студен"), които постоянно се страхуват от последиците на своето поведение и от отговор­ността, която трябва да поемат. Компромисът обаче никога не е разрешение, защото не осигурява абсолютно равновесие между два полюса, нито има силата да обединява. Компромисът означава дъл­готраен раздор и заедно с това - стагнация. От во­енна гледна точка това е позиционната война (срав­ни с Първата световна война), която продължава да изразходва енергия и материал и с това значи­телно отслабва всички други области - икономика, култура и т. н. или дори ги парализира. На психично ниво хронифицирането съответства на трайния конфликт. Човек затъва в конфликта и не намира нито смелост, нито сила да го доведе до разреше­ние. Всяко решение струва жертви. Едновременно можем да направим или само едното, или само дру­гото, а тези необходими жертви всяват страх. Така много хора се вцепеняват насред своите конфликти, неспособни да подпомогнат победата на единия или на другия полюс. Непрекъснато умуват кое решение би било правилно и кое - погрешно, без да разбират че правилно и погрешно в абстрактен смисъл няма, че за да бъдем здрави непременно са ни нужни два­та полюса, само че ние не можем да ги реализираме едновременно в полярността, а само един след друг. Следователно трябва да започнем с единия полюс -да се решим, да отсечем: кой от тях!

Всяко решение освобождава. Хронифицираният траен конфликт обаче постоянно привлича енергия, което и психически води до загуба на настроение, на инициативност и до резигнация. Когато проникнем до единия полюс на конфликта, бързо усещаме освобождаваната вследствие на това енергия. Както тялото укрепва от борбата с инфекцията, така и психиката укрепва от всеки конфликт, понеже дока­то се справя с проблема тя се обогатява, чрез работата вътре в себе си с двата съпротивляващи се полюса разширява своите граници и става по-съзна­телна. От всеки изживян конфликт, като печалба, извличаме информация (осъзнаване), която аналогич­но на специфичния имунитет ни подготвя в бъдеще да се справяме по безопасен начин със същия проб­лем.

Освен това, всеки изживян конфликт учи човека по-добре и по-смело да се справя изобщо с конфлик­ти, което отговаря на неспецифичния имунитет в тялото. Както на физическо ниво всяко решение изисква много жертви, особено от отсрещната страна, така и при вземането на решения психика­та също трябва да принася много жертви. В случая трябва да се обричат на смърт някои досегашни възгледи и мнения, някои обикнати неща от жизне­ния стандарт и дълбоко вкоренени привички. Все пак всичко ново предполага смъртта на старото. Както по-големите възпалителни огнища често ос­тавят белези в тялото, така понякога и в психика­та остават белези, на които ние ретроспективно гледаме като на спомени за дълбоки преломи в жи­вота ни.

По-рано всички родители знаеха, че след прекара­на детска болест (всички детски болести са инфек­циозни заболявания) детето прави скок в израства­нето си, т. е. в развитието си. След детска болест детето не е същото, каквото е било преди. Болест­та го е променила, в смисъл, че е израснало. Не само детските болести създават възможност за съзрява­не. Както след всяка прекарана инфекциозна болест тялото става по-силно, така от всеки конфликт човек излиза по-зрял, защото само предизвикателст­вата ни правят силни и способни. Всички големи кул­тури са възникнали чрез големи предизвикателства и самият Дарвин обяснява развитието на видовете с успешното приспособяване към условията на окол­ната среда.

Войната е бащата на всички неща - казва Хераклит и който разбира правилно тази мисъл, знае, че тази сентенция изразява една от най-основните мъдрости. Войната, конфликтът, напрежението между полюсите доставят енергията на живота и така осигуряват прогреса и развитието. Такива тези звучат опасно и будят недоумение във време, в което вълците са надянали овчи кожи и чрез този маскарад представят прикритата си агресивност като любов към мира.

Нарочно сравнихме развитието на възпалението, стъпка по стъпка, с плоскостта на войната, защо­то така темата ни придобива онази острота, коя­то може да попречи казаното да бъде прочетено твърде набързо, с едно кимване на глава в знак на съгласие. Живеем във време и общество на екст­ремна враждебност към конфликтите. На всички равнища се прави опит да се избегне конфликтът, без да се държи сметка, че това възпиране изключ­ва всяка възможност за осъзнаване. В полярния свят хората не могат да избягват конфликтите с функционални мерки и тъкмо такива опити винаги водят до все по-сложни измествания на отдушника върху други равнища, чиито вътрешни взаимозави­симости едва ли някой схваща.

Нашата тема - инфекциозните заболявания - е добър пример за това. Наистина в изложението до­тук разгледахме паралелно структурата на кон­фликта и структурата на възпалението, за да раз­берем общото между тях, но те не протичат па­ралелно (или това става рядко) у човека. По-скоро едното ниво замества другото в смисъл на или -или. Успее ли един импулс да пробие защитата на съзнанието и да накара човека да осъзнае конфлик­та, тогава скицираният дотук процес на „прера­ботката" на конфликта протича само в психиката на човека и обикновено не се стига до соматична инфекция. Не се ли интересува човек от конфликта обаче, отблъсква ли всичко, което може да накърни неговия изкуствено поддържан здрав свят, конфликтът връхлита тялото и трябва да се изживее като възпаление на соматично равнище.

Възпалението е израз на конфликта на веществе­но ниво. Поради това човек не бива да допуска грешката да гледа повърхностно на своите инфекциозни заболявания, стигайки до заключението „не съм имал никакви конфликти". Именно това пренебрегване на конфликта води до заболяване. За задълбочен анализ са нужни повече усилия, а не само един бегъл поглед. Необходима е разобличаваща честност, която най-често създава толкова неприятности за психиката, колкото инфекцията за тялото. Тъкмо това неприятно чувство все ни се иска да избегнем.

Вярно е, че конфликтите винаги причиняват болка, все едно на какво равнище ги изживяваме - война, вътрешно противоречие, болест - те никога не са приятни. Хубаво или лошо не са оценки, на чието ниво бихме могли да се аргументираме, защото приз­наем ли веднъж, че не можем да избегнем нищо, този въпрос изобщо няма повече да се поставя. Който не си позволява психическа експлозия, ще експлодира тя­лото му (абсцес). При това положение може ли все още да се поставя въпросът за по-хубаво или по-доб­ро? Болестта принуждава към честност!

Честни ли са, в края на краищата, и всички прехвалени усилия на нашето време да се избягват конфликти на всевъзможни равнища. На фона на всичко казано дотук се виждат в нова светлина и досе­гашните успешни усилия в борбата с инфекциозните заболявания. Борбата срещу инфекциите е борба срещу конфликтите на веществено ниво. Честно, поне, е наименованието на оръжията: антибиотици. Думата е съставена от двете гръцки думи anti= против и bios= живот. Следователно антибиоти­ците са „вещества, насочени против живота". Ето това е честност!

Тази враждебност на антибиотиците към живо­та е валидна на две равнища. Като си припомним, че конфликтът е същинският двигател на развити­ето, т. е. на живота, тогава всяко потискане на конфликта едновременно е и атака срещу динамиката на самия живот.

В по-тесен медицински смисъл антибиотиците също са враждебни към живота. Възпаленията пред­ставляват акутни, но това ще рече и бързи и навременни „очистители" на проблеми, чрез които пре­ди всичко се извеждат токсини от тялото посред­ством гнойния процес. Ако такива очистващи про­цеси често и продължително се възпират с антиби­отици, атакуващите токсини трябва да се отлагат в тялото (най-често в съединителната тъкан), ко­ето при свръхнатрупване води до развитие на ракови образувания. Получава се ефектът на кофата за смет. Кофата за смет може или често да се изп­разва (инфекция), или сметта да се събира толкова дълго, докато зародилият се в боклука специфичен живот застраши цялата къща (рак). Антибиотици­те са чужди вещества, които човекът не е израбо­тил със собствени усилия, затова те го мамят от­носно същинските резултати от неговото боледу­ване: поуката от справянето с проблема.

От тази гледна точка би трябвало да се разгле­да накратко темата „имунизация". Познаваме два принципно различни вида ваксиниране: активната и пасивната имунизация. При пасивното имунизиране се подават защитни вещества, които са били обра­зувани в други тела. Към тази форма на имунизация се прибягва, когато дадено заболяване вече се е про­явило (например тетагам срещу причинителите на тетануса). На психично равнище на това съответ­ства приемането на готови решения на проблеми, и морални норми. Човек се шмугва в чужди изпитани рецепти и така избягва всяко собствено действие за справяне с конфликта, всеки собствен опит - тръгва по удобен път, който не е никакъв път, за­щото му липсва движението, пътуването.

При активното имунизиране се подават отслабе­ни (обезвредени) причинители, за да може въз осно­ва на този дразнител тялото само да образува ан­титела. Към тази форма спадат Всички профилактични ваксинации като полиомиелитната ваксина на дражета, ваксината за едра шарка, тетанолът за профилактика срещу тетанус и т. н. На този ме­тод в сферата на психиката отговаря разиграване­то на конфликтни решения в безопасни ситуации (във войската: маневри). Много педагогически ме­тоди и повечето групови терапии спадат към тази сфера. В безобидни ситуации би трябвало да се изу­чават и усвояват стратегии, които дават възможност на хората да се справят по-задълбочено и съз­нателно със сериозни конфликти.

Всички тези разсъждения не бива да се интерпре­тират погрешно като рецепти. Не става въпрос „дали човек да позволява да го имунизират или не", или „дали човек никога не бива да използва антиби­отици". В края на краищата, няма значение какво прави човек, стига да знае какво прави! Съзнанието предполага да вземем нещата в свои ръце, а не да ги подчиняваме на готови повели или забрани.

Освен това се поставя въпросът дали протича­нето на болестта в тялото, по принцип, е в състо­яние да замести изцяло определен психически процес. Отговорът на този въпрос не е лесен, тъй като мисленото разделение между психика и тяло е само теоретично помощно средство, но реално никога не може да се усети толкова ясно. Каквото и да ста­ва в тялото, ние винаги го изживяваме и к нашето съзнание, в психиката. Когато си ударим палеца с чук, казваме: палецът ме боли. Това обаче не е съв­сем правилно, защото болката е изключително в съзнанието, а не в палеца. Ние само проектираме психическото усещане „болка" върху палеца.

Именно защото болката е феномен на съзнание то, можем толкова добре да й въздействаме: чрез отвличане на вниманието, хипноза, акупунктура (който смята това твърдение за пресилено, нека да припомни явлението болка фантом.) Всичко, което изживяваме и изстрадваме при болестен процес в тялото, става изключително в нашето съзнание Разграничението „психично" или „соматично" се отнася само до плоскостта на проекцията. Ако някой е болен от любов, той проектира своите чувства върху нещо нетелесно - любовта, докато болния от ангина проектира своите усещания върху гърлото си, но и двамата могат да страдат само в психиката си. Материята - следователно и тялото винаги служи само като плоскост за проектиран но самата тя никога не може да бъде място, където възниква проблем, и поради това не е и място, където може да бъде решаван някакъв проблем! Като плоскост на проекцията тялото може да идеално помощно средство за по-добро познание, а само съзнанието е в състояние да намери решенията. Така всеки болестен процес в тялото представлява само символична преработка на проблема, който, чрез ползата от наученото, трябва да обогати съзнанието. По тази причина всяка прекарана болест е крачка към съзряване.

По такъв начин се създава ритъм между телесната и психическата „преработка" на даден проблем. Ако проблемът не може да бъде решен само в съзнанието, тялото се задейства като материално помощно средство, в което нерешеният проблем драматизира под символична форма. Постигнатият при това ефект от наученото, след превъзмогване на заболяването, се връща към психиката. Не успее ли психиката, въпреки придобития опит, да „улови”, да „хване" проблема, той отново потъва в телесността, за да може да се набере допълнителен практически опит. (Неслучайно понятия като улавям и хващам характеризират и съвсем конкретни положения на тялото!) Тази размяна се повтаря, докато полученият опит подготви съзнанието да реши окончателно проблема или конфликта.

Този процес можем да си изясним по-добре със следния пример:

Ученик трябва да се научи да смята наум. Задаваме му задача (проблем). Ако не може да се справи, връчваме му сметало (материя). Той проектира задачата върху сметалото и по този околен път успява да я реши (също наум). След това му даваме друга задача, която той трябва да реши, но без сме­тало. Ако не успее, пак прибягва до помощното средство, докато в края на краищата бъде в състо­яние да се откаже от сметалото, понеже вече може да решава задачите наум без материално по­мощно средство. Най-после той смята вече само наум, без да използва сметалото. Във всеки случай проекцията на проблема върху видима плоскост об­лекчава учебния процес.

Спирам се на този въпрос толкова подробно, за­щото схванем ли наистина взаимната връзка между тяло и психика, можем да направим един извод, който иначе не би ни се набил в очите: тялото не е мястото, където може да бъде решен даден проб­лем! Цялата академична медицина обаче върви тък­мо по този път. Всички гледат като омагьосани какво става в тялото и се опитват да вникнат в същността на боледуването на физическо ниво и по този начин да решат проблема.

Тук обаче няма какво да се решава. Това би изглеждало точно като опита на ученика при всяко затруднение да реши задачата да прибягва към сме­талото. Човешката същност е в съзнанието, тя само се отразява в тялото. Постоянното лъскане на огледалото не променя този, който се оглежда в него. (Де да беше толкова лесно!) Трябва да преста­нем да търсим в огледалото причината и решение­то на всички отразени в него проблеми, нека да го използваме, за да опознаем самите себе си.


Инфекция -овеществен конфликт

Който е склонен към възпаления, се опитва да избягва конфликти. При инфекциозно заболяване човек трябва да си постави следните въпроси:

1. Кой конфликт в живота си не забелязвам?

2. Кой конфликт избягвам?

3. Кой конфликт не си признавам?

За да открие смисъла на конфликта, човек би трябвало да вземе под внимание символиката на засегна­тия орган.


2

Защитна (имунна) система
ЗАЩИТАВАМ СЕ, ОТБРАНЯВАМ СЕ означава не допускам до себе си. Противоположният полюс на отбраната е любовта. Любовта може да се де­финира от най-различни гледни точки и в най-различ­ни сфери, но всяка форма на любов винаги се свежда до акта на допускането. В любовта човек отва­ря своите граници и допуска да влезе нещо, което дотогава е оставало извън тях. Собствената си граница обикновено наричаме аз (его) и изживяваме всичко, което е извън нашата идентификация, като ти (не-аз). В любовта тази граница се отваря, за да допуснем едно ти, което при съединяването да ста­не също аз. Навсякъде, където поставяме граници, ние не изпитваме обич; навсякъде, където допускаме до себе си, ние обичаме. Следвайки Фройд, изпол­зваме думата „защитни механизми" за онези игри на съзнанието, които трябва да възпрепятстват проникването на съдържания със застрашаващо въздействие от нашето подсъзнание.

Тук пак е важно да не изпускаме от поглед урав­нението микрокосмос = макрокосмос, понеже всяко отхвърляне и всеки отказ от какъвто и да е вън­шен израз винаги е проява на вътрешнопсихическата защита. Всяка отбрана утвърждава нашето его, защото подчертава границите. Затова на човек ви­наги му е значително по-приятно да каже не, отколкото да. Всяко не, всяка съпротива ни дава възможност да почувстваме своята граница, своя аз, докато всяко „съгласен съм" размива тази граница, т. е. ние не чувстваме себе си. Трудно е да се покаже с думи какво са защитните механизми, защото колкото и да се старае човек да ги опише, в най-добрия случай той ги разпознава у другите хора. Защитните механизми са сбор от това, което ни пречи да бъдем съвършени! Теоретично не е трудно да се формулира пътят към просветлението: всичко, което съществува, е добро. Бъди съгласен с всичко, което съществува, и ще бъдеш едно с всичко, което съществува. Това е пътят на любовта.

Всяко „да, но...", което възниква, е отбрана и пречи на единението. Тук започват най-различните и най-своеобразните игри на егото, което не се свени да поставя в услуга на своето собствено ограничаване най-благочестивите, най-мъдрите и най-благородните теории. Така ние продължаваме да играем играта на света.

Най-остроумните може да възразят, че щом всичко, което съществува, е добро, би трябвало отбраната също да бъде добра! Правилно, тя е добра, защото ни помага в един полярен свят да усещаме толкова разногласия, че да можем чрез познание да просъществуваме, но в края на краищата тя е само едно помощно средство, което със своята употреба трябва да направи излишно само себе си. В същия мисъл и болестта има своето право на съществуване, но въпреки това искаме да я превърнем в оздравяване.

Както психическата защита се насочва против вътрешни съдържания на съзнанието, които се категоризират като вредни и затова се възпрепятства издигането им в свръхсъзнателното, така и те­лената защита се насочва срещу „външни" врагове, наречени причинители или отрови. С измайсторените от самите нас ценностни системи сме свикнали да манипулираме толкова нагло, та най-често сами си вярваме, че тези критерии са абсолютни. Все пак няма друг враг, освен онзи, когото ние сме обявили за такъв. (Впечатляващо е да се проучи забавната игра с различни идентификации за врага, разигравана от корифеите на храненето. Най-често онова, което една система обявява за невероятно вредно, друга, обратно, възхвалява като много здравословно. Ние препоръчваме особено горещо следна­та диета: основно да се изчетат всички книги за храненето и след това човек да яде, каквото му дос­тавя удоволствие. У някои хора оригиналността на субективния образ на врага е толкова очебийна, че сме готови да ги обявим за болни. Имам предвид склонните към алергия.

Алергия. Алергията е свръхреакция към някое ве­щество, разпознато като враждебно. Що се отнася до способността на тялото да оцелява, собствена­та му защитна система има своите основания. Имунната система образува антигени срещу алергените и по този начин - от гледна точка на тялото - отговаря с целесъобразна защита срещу вражите нашественици. Тази сама по себе си целесъобразна за­щита у алергичния човек е безмерно засилена. Той трупа свръхвъоръжение и разпростира своя субекти­вен образ на врага върху все повече области. Обявя­ва все повече вещества за свои врагове и затова се въоръжава все повече, за да може ефективно да от­блъсква множеството противници. Както в област­та на военното дело свръхвъоръжаването е признак на силна агресивност, така и алергията е израз на силна защита и агресивност, която е изтласкана в тялото. Алергичният човек има проблеми със своя­та агресивност, които обаче не признава пред себе си и поради това обикновено не изживява.

(Нека - за да избегнем недоразумения - още веднъж да припомним следното: за потиснат психичес­ки аспект говорим тогава, когато съответният чо­век не го възприема съзнателно като такъв. Възможно е той много добре да изразява този аспект и пак да не го осъзнава. Може обаче той да е дотол­кова потиснат, че човек изобщо вече да не го изживява. Следователно както агресивният, така и съвсем кроткият човек може да е потиснал своята агресивност!)

При алергията агресията от съзнанието е слязла тялото и вилнее там; на воля защитава и напада, бори се и побеждава. За да не би случайно това забавно занимание набързо да се прекрати по липса на врагове, за врагове се обявяват най-безобидни обекти: цветен прашец, косми от котки или коне, перилни препарати, пушек, ягоди, кучета или домати. Изборът е неограничен. Склонният към алергии не се спира пред нищо, той има нужда да се бори с всичко и с всеки, но обикновено предпочита няколко символично обременени представители на вражеските армии.

Известно е колко тясно агресията е свързана със страха. Човек се бори винаги само с това, от което се страхува. При по-внимателно вглеждане в предпочитаните алергени обикновено бързо откриваме кои сфери от живота всяват толкова много прах у алергичния човек, че той с такава стръв се бори против някой символичен представител. Тук на първо място се класират космите от домашни животни, преди всичко космите от котки. Хората свързват котешката козина (както изобщо козината) с милване и галене - тя е толкова мека и приласкаваща и все пак „животинска". Тя е символ на любов и има сексуален оттенък (да си спомним за плюшените животни, които децата гушкат, когато си лягат в леглото). Това важи и за козината на питомните зайчета. При коня е по-силно подчертана стихийната компонента, при кучето - агресивната, но тези разлики са тънки, незначителни, тъй като един символ никога няма точни граници.

Представител на същата сфера е цветният прашец, предпочитан алерген на всички страдащи от сенна хрема. Цветният прашец е символ на оплождането и размножаването, както и „зрялата" пролет е годишният сезон, през който болните от сенна хрема най-много „страдат". Като алергени животински­те косми и прашецът ни показват, че темите „любов", „сексуалност", „нагон" и „плодовитост" плътно са свързани със страх и затова агресивно се отблъс­кват, т. е. алергичните хора не ги допускат.

Друг подобен е въпросът със страха от мръсно­то, нечистото, непочистеното, който се проявява при алергията към домашния прах (сравни изрази като мръсни вицове, пера кирливи ризи, неопетнен живот и т. н.). Както избягва алергените, така алергичният човек се опитва да избягва и съответ­ните сфери на живота, при което услужливата ме­дицина и околните охотно му помагат. Тук също не се поставят никакви граници пред игрите за власт на болния. Отстраняват се домашните животни, никой от близките повече не може да пуши и т. н. В тази тирания над роднини и познати страдащият от алергия намира добре замаскирано поле за дейс­твие, за да осъществява своите потиснати агресии.

Методът на „десенсибилизацията" като идея е добър, само че би трябвало да се прилага не на те­лесно, а на психично равнище, ако човек иска да пос­тигне истински успех. Алергичният човек може да оздравее само когато се научи съзнателно да си обяснява избягваните и отблъскваните от него проблеми, докато успее напълно да ги допусне до себе си и да ги асимилира. Никой не прави добра ус­луга на страдащия от алергия, като го подпомага в неговите отбранителни стратегии, защото той трябва да се спогоди със своите врагове, трябва да се научи да ги обича. Тъй като алергените имат из­ключително символично и никога веществено химическо въздействие върху алергетика, би трябвало и на закоравелия материалист да стане ясно, когато разбере, че за да може една алергия да се прояви, ви­наги се нуждае от участието на съзнанието. Под наркоза няма алергия, всяка алергия изчезва по време на психоза. Обратно, изображения като например изображения на котка или пушещ локомотив във филм вече предизвикват пристъпи у астматика. Алергичната реакция е абсолютно независима от веществото на алергена.

Повечето алергени са израз на жизненост: сексуалност, любов, плодовитост, агресия, мръсотия – във всички тези сфери животът се проявява в най-виталната си форма. Тъкмо тази бликаща жизненост внушава страх у алергичния човек - той, в края на краищата, е с враждебна нагласа към живота. Неговият идеал е стерилният, асептичният, безплодният живот, освободен от нагони и агресии - състояние, което едва ли вече заслужава определението „живот". Също така едва ли е учудващо, че в някои случаи алергията може да прерасне в животозастрашаващи автоагресивни заболявания, при които тялото - ах!, на тъй нежни хора - води толкова дълги люти битки, че самото то загива. Тогава отбраната, самоизолацията, себекапсулирането достигат крайна форма, която се осъществява в ковчега - истинска камера без алергени...


Алергия -овеществена агресивност

Алергичният трябва да си постави следните въп­роси:



  1. Защо не търпя своята агресивност в съзнанието, а я карам да действа в тялото?

  2. От кои сфери на живота толкова много се стра­хувам, че ги избягвам?

  3. Към кои теми насочват (навеждат) моите алергени?
    Сексуалност, нагон, агресия, размножаване, мръ­сотия в смисъл на тъмните сфери на живота.

  4. Как използвам своята алергия, за да манипулирам с нея заобикалящата ме среда?

  5. Как стои въпросът с моята любов: със способ­ността ми да допускам до себе си?

3

Дишане
ДИШАНЕТО Е РИТМИЧНА ПРОЯВА. То се състои от две фази: от вдишване и издишване. Дъ­хът добре илюстрира закона за полярността. С постоянното си редуване двата полюса - вдишване и из­дишване създават ритъм. При това единият полюс предизвиква своя противоположен полюс, защото вдишването предизвиква издишването и т. н. Еди­ният полюс живее от съществуването на своя про­тивоположен полюс, понеже, ако унищожи едната фаза, изчезва и другата. Единият полюс компенсира другия и двата заедно образуват една цялост. Дъхът е ритъм, ритъмът е основата на всичко живо. Можем да заместим двата полюса на дишането и с по­нятията напрежение и отпускане. Тази взаимна връзка - вдишване-напрежение и издишване-отпускане -ясно проличава, когато въздишаме. Има въздишка при вдишването, която води до напрежение, има въздиш­ка при издишването, която води до отпускане.

По отношение на тялото главната функция на дишането е обменен процес. Чрез вдишването кис­лородът, който се съдържа във въздуха, се доставя на червените кръвни телца; при издишването изпускаме обратно въглеродния диоксид. Дишането обх­ваща полярността на приемането и отдаването, на вземането и даването. С това вече открихме най-важната символика на дишането. Гьоте казва:

Дъхът две милости на нас дарява:

мира ни не дава, гърди да напълним,

а тъй ободрява, бреме да отдъхнем.

Вълшебна смесица живот ни поднася.

Всички стари езици използват за дъх същата ума, както за душа или дух. На латински spirare значи дишам и spiritus - дух; същият корен на думата срещаме в инспирация, което дословно ще рече дъхване и е неразривно свързано с вдишване и вземане (поемане) навътре. На гръцки Psyche значи както дъх, така и душа. В Индия се среща думата atman, в звученето на която не е трудно да се от­рие родството с немското atmen = дишам. Индусите наричат човек, постигнал съвършенство, махатма, което буквално означава както „голяма душа", така и „голям дъх". От индуисткото учение узнаваме, че дъхът е носителят на жизнената сила, която индусът нарича prana. В библията за сътворението на света се казва, че Господ влял от своети божествено дихание на оформената буца пръст така създал човека като „живо" същество с душа.

Това описание много добре показва как на материалното тяло, на аспекта форма се вдъхва нещо, което не произхожда от Сътворението, а от божественото дихание. Едва този дъх, който идва от сфера отвъд Сътворението, прави човека живо, одушевено същество. Тук вече сме съвсем близо до тайната на дъха. Чрез дъха ние постоянно сме свързани с нещо, което е отвъд Сътвореното, отвъд формата. Дъхът се грижи да не скъса тази връзка със сферата на метафизиката (в буквалния смисъл: това, което се намира зад природата). Ние живеем в дъха като в голяма утроба, която се издига далеч над нашето дребно, ограничено битие. Тя е животът, онази последна, велика тайна, която човек е може да обясни, не може да дефинира, а може само да я изживява, като се открие за нея и се остави тя да проникне в него. Дъхът е пъпната връв, през която този живот се влива в нас. Задачата на дъха е ние да не загубим тази връзка.

В това се състои неговото значение: дъхът не позволява на човека да се изолира напълно, да се затвори изцяло в себе си, да направи своята аз-граница съвсем непроницаема. Колкото и охотно човекът отново и отново да се капсулира в своето его, дъхът го принуждава да поддържа връзката с не-аза. Нека осъзнаем, че ние дишаме същия въздух, който вдишва и издишва нашият враг. Това е същият въз­дух, който дишат животни и растения. Дъхът пос­тоянно ни свързва с всичко. И да му се иска на човека да се разграничава, дъхът го свързва с всичко и с всеки. Въздухът, който дишаме ни свързва един с друг, искаме или не искаме. Следователно дъхът има нещо общо с „контакт" и с „връзка".

Контактът между това, което идва отвън, и собственото тяло се осъществява в белодробните мехурчета (алвеоли). Белият ни дроб има вътрешна повърхност от около седемдесет квадратни метра, докато повърхността на кожата ни само един и по­ловина до два квадратни метра. Белият дроб е най-големият ни контактен орган. При по-подробно разглеждане можем да съзрем и тънките разливи между двата контактни органа на човека: белия дроб и кожата. Кожният контакт е много тесен и дирек­тен. Той е по-задължаващ и по-интензивен от белод­робния и е подчинен на нашата воля. Човек може да докосне някого или да не го направи. Контактът, който установяваме с белия дроб, не е толкова пряк, но затова пък е принудителен. Ние не сме в състояние да го предотвратим, дори когато не мо­жем да дишаме спокойно заради нечие присъствие, т. е. не можем да понасяме някого, дори когато ня­кой ни трови въздуха.

Често един болестен симптом може да се прех­върля между двата контактни органа - бял дроб и кожа: потиснат обрив на кожата може да се прояви като астма, която чрез лечение пак да се пре­върне в обрив на кожата. Астмата, както и кожният обрив, изразяват еднакъв проблем: контакт, до­пир, връзка. Нежеланието ни заради дишането да влизаме в контакт с някого например се дължи на спазъм при издишването, какъвто е случаят при ас­тмата.

Ако продължим да се ровим из различните слово­съчетания, които имат нещо общо с дишане или въздух, ще видим, че има ситуации, когато на човек някъде не му достига въздух, не може да си поеме дъх от работа или не може вече свободно да диша. С това засягаме темата за свободата и стесне­нието, за притеснението. С първата глътка въздух започва нашия живот, с последната го завършваме. С първата глътка въздух обаче правим също и пър­вата крачка във външния свят, като се освобождаваме от симбиотичното единство с майката и ставаме автономни, самостоятелни, свободни. Ко­гато на някого не му достига въздух, в това често проличава страхът да направи първата самостоя­телна крачка в свободата и автономността. Сво­бодата тогава му отнема дъха, което ще рече, че му действа необичайно и поради това го плаши. Съ­щата взаимна връзка между свобода и дишане се проявява у онзи, който, измъквайки се от някаква теснотия, влиза в помещение, в което се чувства свободен, или излиза на открито. Първото, което прави, е да поеме дълбоко въздух - най-после може да диша свободно, да си отдъхне и да поеме дъх.

Пословичната жажда за въздух, която изпитваме в особено тясно пространство, е също жажда за свобода и свободно пространство.

Ако обобщим казаното дотук, ще видим, че диша­нето символизира главно следните тематични об­ласти:

Ритъм в смисъл на „както..., така и..."

Напрежение - отпускане

Вземане - даване

Контакт - отбрана

Свобода - притеснение

Дишане -асимилирам на живота

При заболявания, които са свързани с дишането, чо­век е длъжен да си постави следните въпроси:

1. Какво кара дъха ми да секва?

2. Какво не искам да приема?

3. От какво не искам да се лиша?

4. С какво не искам да влизам в контакт?

5. Страхувам ли се да направя крачка към нова сво­бода?

Бронхиална астма

След съжденията върху дъха нека разгледаме по-под­робно картината на заболяването при бронхиална­та астма - онова заболяване, което винаги е било особено впечатляващ пример за психосоматични взаимовръзки. „Като бронхиална астма се определя появяващ се на пристъпи задух с характерно свиркащо издишване. Налице е стеснение на малките бронхи и на бронхиолите, което със спазъм на гладката мускулатура може да предизвика възпалително дразнене на дихателните пътища и алергичен оток и секреция на лигавицата" (Бройтигам).

Астматичният пристъп се изживява от пациента като животозастрашаващо задушаване, засегнатият се бори за въздух, диша пъхтейки, при което особено затруднено е издишването. У астматика различни кръгове проблеми са взаимно свързани, но въпреки близостта им по съдържание, поради дидактически съображения искаме да ги разгледаме поотделно:



1. Вземане и даване:

Астматикът се опитва да вземе прекалено мно­го. Той вдишва дълбоко - стига се до пренадуване на белия дроб и оттук - до спазъм при издишването. Човек поема до възможния предел и се препълва докрай, а когато се налага отново да отдаде, стига се до. спазъм. Тук ясно виждаме разстройството на равновесието. Противоположните полюси вземам и давам трябва да си съответстват, за да могат да влязат в ритъм. Законът на преобразуването съществува благодарение на вътрешното равновесие, а всяка свръхтежест прекъсва потока. Потокът на дъха у астматика се прекъсва тъкмо поради това, че той прекалено много мисли за вземането и с това се пресилва. Сега вече той не може да дава и поради това не може вече и да взема от това, което толкова много му се иска. При вдишването ние поемаме кислород, при издишването отделяме въг­лероден диоксид. Астматикът иска да задържи всич­ко и с това сам се трови, понеже вече не може да отдаде изразходваното. Това вземане без даване води буквално до чувството за задушаване.

Несъответствието между вземане и даване, кое­то толкова внушително се соматизира при астма­та, е благодарна тема за много хора. Звучи тъй прос­то, и въпреки това мнозина се провалят в този пункт. Въпросът не е какво човек иска да има - било пари, слава, знания, мъдрост, - вземането и даване­то да бъдат в равновесие, ако човек не иска да се за­души от взетото. Човекът получава в такъв размер, в какъвто дава. Спре ли даването, прекъсва потокът и нищо повече няма да тече към него. Колко жалки са онези, които непременно искат да отнесат знани­ята си в гроба! Те страхливо пазят дребното, до ко­ето са могли да се доберат, и се лишават от изоби­лието, което очаква всекиго, който се е научил да предава нататък придобитото във видоизменена форма. Само да можеше човекът да схване, че за все­киго съществува свръхизобилие от всичко!

Ако някому нещо липсва, то е само защото той сам се е изолирал от него. Да вземем за пример астматика. Той се бори за... въздух, макар от него да има толкова много. Някои хора обаче все не могат достатъчно да си натъпчат гушата...



2. Желание за самоизолиране

Астма може да се предизвика у всеки човек, ако го накарат да вдишва дразнещи газове, например амоняк. При определена концентрация се стига до рефлекторна защитна реакция чрез координация на положението на диафрагмата, конструкция на брон­хите и слузоотделянето. Нарича се рефлекс на Кречмер. Тази рефлекторна проява е затваряне и заключ­ване, за да не бъде допуснато нещо, което идва отвън, да влезе вътре. С амоняка обяснихме един целе­съобразен, животоподдържащ рефлекс, който обаче у астматика е на значително по-ниска прагова кон­центрация. Той приема най-безвредните вещества от околната среда като животозастрашаващи и веднага се изолира от тях. В предишната глава под­робно говорихме за значението на алергията, така че тук е достатъчно да си припомним цялата тема за отбраната и страха. Астмата най-често е тяс­но свързана с вид алергия.

На гръцки астма значи тесногръдие, а на латин­ски тясно е angustus, с което пък е сродна немска­та дума angst (страх). Освен това същата латинс­ка дума angustus срещаме в angina (възпаление на сливиците) и в angina pectoris (болезнен сърдечен пристъп при стеснение на сърдечните коронарни съ­дове). Струва си да отбележим, че страх и теснота са неделимо свързани. Астматичното стеснение също има много общо със страха. Желанието на астматика непрекъснато да се изолира се засилва, до­като в края на краищата достигне връхната си точка в смъртта. Смъртта е последната възмож­ност да се затвори, да се заключи за живите, да се капсулира. (Във връзка с това сигурно ще бъде интересно следното наблюдение: човек може много да ядоса астматик, ако му каже, че неговата астма съвсем не е опасна за живота и че той никога няма да умре от нея, защото извънредно много държи на това колко животозастрашаваща е болестта му!)

3. Претенции за доминиране и незначителност

Астматикът има големи претенции за доминира­не, които обаче никога не признава и поради това те се изтласкват надолу в тялото, където отново излизат наяве с „надутостта" на астматика. Тази надутост недвусмислено изтъква неговата ароган­тност и претенциите му да властва, които той грижливо е изтрил от съзнанието си. Поради това той обича да се крие зад идеалното и формалистичното. Ако обаче астматикът се сблъска с нечии чужди претенции за власт и доминиране (законът за подражанието), ужасът му отива в белите дробове и говорът му секва - говорът, който се модулира именно от издишвания въздух. Той вече не успява да издишва - изкарват му въздуха, задъхва се, зяпва.

Астматикът пуска в действие симптомите на своето заболяване, за да упражнява власт върху заобикалящата го среда. Домашните животни трябва да се махнат, всяка прашинка трябва да се изчисти, никой няма право да пуши и т. н.

Връхната точка на тези претенции намира израз в животозастрашаващи пристъпи, които се мате­риализират тъкмо когато човек противопостави на астматика собствената си претенция за власт. Тези изнудващи пристъпи са наистина застрашава­щи самия болен, защото го въвеждат в опасни за живота ситуации, които понякога той вече не може да овладее. Поразително впечатление прави докъде един болен може сам да си навреди, само и само да може да властва. В психотерапията често един пристъп е последното спасение, когато човек стиг­не твърде близо до истината.

Но тази близост с упражняването на власт и саможертвата вече ни подсказва двойствеността на такова неосъзнато изживяно доминиране. С постоянно възобновяваните претенции да властва, с все по-натрапчивото пъчене на гърди и надуване про­порционално нараства и противоположния полюс -немощ и чувство за незначителност и безпомощ­ност. Да реализира и акцептира в съзнанието си тази незначителност, между другото, е урок, който астматикът би трябвало да научи.

След по-продължително боледуване се стига до разширение и втвърдяване на гръдния кош. Медици­ната го нарича торакс - буре. Той придава внушите­лен външен вид, но дава възможност за съвсем малък дихателен обем, тъй като му липсва еластич­ност. По-ясно конфликтът не би могъл да се соматизира: претенция и реалност.

В пъченето на гърди има и голяма доза агресив­ност. Астматикът никога не се научава адекватно да артикулира на говорно ниво агресивността си. Иска му се да намери отдушник, има чувството, че просто ще се пръсне, но всяка възможност адекватно да артикулира агресивността си викайки и ругаейки си остава затворена в дробовете му. Така тези агресивни прояви се задържат на физическо ниво и излизат на бял свят под формата на кашлица и храчки. Да си припомним изрази като кипя, задушавам се, задъхвам се от яд, плюя на нещо; задавям се от злоба. "

Агресията се проявява и в алергичната компонен­та, която обикновено е свързана с астмата.



4. Отбрана срещу тъмните страни на живота

Астматикът обича чистото, спретнатото, ясно­то, стерилното и избягва тъмното, дълбокото, зем­ното, което най-ясно проличава в избора на алергени. Иска му се да се засели някъде горе, за да не влиза в съприкосновение с долния полюс. Поради това той обикновено е човек, който по-скоро дава превес на главата (учението за елементите причислява възду­ха към мисленето). Сексуалността, която принадлежи към долния полюс, астматикът изтласква нагоре в гърдите, поради което там се стига до увеличено слузоотделяне - процес, който всъщност би трябва­ло да е запазен за половите органи. Астматикът пре­нася тази (прекалено високо) произвеждана слуз през устата навън - решение, чиято оригиналност ведна­га става ясна на онзи, който вижда съответствие между гениталии и уста (в следващата глава ще се занимаем по-подробно с въпроса.)

Астматикът копнее за чист въздух. Той предпо­чита да живее във високите планини (желание, което често се изпълнява под наименованието „клима­тична терапия"). Тук отново ясно проличава негова­та претенция да доминира: изправен горе на върха, гледа надолу тъмните събития в дълбоката низина, издигнат на достатъчно разстояние, в сферата, къ­дето „въздухът е още чист", изкачил се от дълбини­те на инстинктите горе в планината, където животът се е свел до минерална чистота. Тук астма­тикът изживява своя постоянен стремеж за полет във висините, междувременно научно подсигурен от усърдни климатолози. Друго място за лечение е мо­рето с неговия солен въздух. Символиката и тук е същата: солта е символ на пустинята, символ на минералното, символ на безжизненото. Това е сфе­рата, към която астматикът се стреми, защото се страхува от виталността.

Астматикът е човек, който копнее за любов -той иска да получава любов, затова и вдишва тол­кова много. Той обаче не може да дава любов - издишването му е затруднено.

Какво може да му помогне? Както при всички симптоми, рецептата е само една: съзнание и безпощадна честност към самия себе си! След като вече си е признал страховете, трябва да престане да избягва сферите, които му навяват страх, и да се насочва към тях, докато успее да ги обикне и ин­тегрира. Този необходим процес се символизира мно­го добре с една терапия, която наистина не е извес­тна на академичната медицина, но спада към най-успешните мерки при астма и алергия в природолечението: терапията със собствена урина. Тя се със­тои в това, че на болния се инжектира мускулно собствена урина. Разгледаме ли тази терапия от символична гледна точка, ще видим, че тя принуждава пациента да приеме това, което е отделил -собствената му мръсотия и нечистотия: не само да я приеме, но и отново да се помири с нея и да я интегрира! Това лекува!


Каталог: Knigi -> Okultna -> Bolestta%20kato%20put
Okultna -> Изложение на практиката (Двата входа) Проповед за кръвопотока Проповед за пробуждането Проповед за пробива
Okultna -> I двойни стихове 1
Okultna -> Ф н. Бойка Цигова На корицата: Жезъл Дракон, от Хакуин. Тази рисунка е била вид диплом
Okultna -> Будизмът : Дао на философията Алън Уотс Посвещава се на живото учение на Шунрю Судзуки, Роши будизмът
Bolestta%20kato%20put -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке
Okultna -> Дзен (Джобен пътеводител)
Bolestta%20kato%20put -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   22




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница