Бомби и камъни елена Андреева

БОМБИ И КАМЪНИ

Елена Андреева

Е.А.: Когато Учителят на Витоша ходеше – 1943 г. Той не ходеше на Бивака, а ходеше над гората на Симеоново. Дотам ходеше само. Един път и аз бях там, но аз не Го чух, но други казаха, че Учителят е казал: “Бомбите мене търсят.” Сега, направи ми впечатление, че Учителят беше малко по-неспокоен, когато правихме излетите до Симеоново и Витоша, това ми направи впечатление. Но на Изгрева като сме били и в гората, когато бяхме, беше неспокоен, напрегнат и мълчалив.

В.К.: Един самолет е минал над Симеоново и изтърсил бомби.

Е.А.: Той изтърси бомби там нали, има водна камера, там изтърси бомби, да разруши водохранилището. А ние бяхме много близо дотам, когато изтърси бомбите.

В.К.: Бяхте с Учителя там?

Е.А.: С Учителя да, там бяхме, да, беше там, на екскурзия, когато ходеше – 1943 г. Ние бяхме там близо. Нали бяхме на ниското, а те паднаха там около камерата. Когато ни е говорил нали така за нас, винаги ни е казвал: “Работете вътрешно!” В съзнанието си, нали, за да пречистим съзнанието си, да възвисим съзнанието си, защото нашият идеал е да достигнем до свръхсъзнанието не само с обикновеното съзнание да живеем. И Учителят казваше: “Светът работи и вие трябва да работите, защото светът ще ви надмине, ако не работите. И, ако те знаят, че вие сте причина, за да се лишат от известни блага, защото вие сте немарливи, с камъни ще ви убият.” Понеже благата им ще идват чрез нас заради Учителя. Понеже сме свързани с Учителя и ние трябва да работим, за да получи и целият народ благата. Затова казва, че с камъни ще ни убият. Тези камъни не ни убиха, но бяха хвърляни по нас накрая и сега сме на това дередже.

Случаят с шапката: Когато Учителят Си замина, не бяха взели шапка да я турят до Него. Паша ми каза: “Еленке, свали шапка на Учителя”, щото знаят, че съм ходила и знам къде са дрехите Му. Аз казах: “Но дайте ми ключ.” Дадоха ми ключ и аз тръгнах, но в същото време тръгна и една сестра с мене. Аз разбрах, че това е признак на недоверие, нали. Когато Учителят ми е давал ключ да отида да взема нещо от стаята Му, не е пращал друг човек с мене. Нали, давал ми е ключа и ме е пращал с доверие. Е, когато е давал на Савка, на Паша или други сестри, все с доверие Се е отнасял. Като видях това недоверие, така малко изтръпнах – разбирате. Викам, вече друго нещо е това. Това е чуждо нещо. И това го нямаше в живота помежду ни. Докато се качвах по стълбите, докато седя горе, докато взех шапката, докато я свалих, казах: “Благодаря Ти Учителю за доверието, което ми даде.” Защото като ни даде Учителят доверието, Той ме радваше. Сега като нямаха другите доверие към мене, аз се радвах на това, че Учителят ми даде доверие. И това ме спаси да не ми е мъчно. Аз през цялото време благодарих, че ми е дал доверие.

В.К.: Когато е бил жив?

Е.А.: Тежи ми да, а ме е оставял сама да Му чистя стаята. Оставял ме е съвсем самичка горе, да чистя.

В.К.: А после се яви придружителя?

Е.А.: Веднъж бях при Учителя и Той ми каза: “Ти плачеш.” Викам: “Учителю, не плача вече сега.” И Той казва: “Да, ти не плачеш, но плаче Маргаритка.” Аз се изненадах от това. Вярно, че тя беше в такова, в едно друго състояние изглежда като, че ли една задача има като я прекарва. После някой друг я изкарва същата задача, та разбрах, че някаква зависимост има между тези отношения на душите, ама не ми беше така съвсем ясно на времето. Чудех се какво значи това и после в този период Учителят даде песента “Аз в живота ще благувам”. И тази песен след като човек е бил в едни такива притеснителни състояния да каже, че “Аз в живота ще благувам”, трябва да се освободи, да ги забрави, да ги хвърли зад себе си, да ги надмогне, за да може да каже такова нещо. И слава Богу в известни отношения стана. Той тогава за Маргаритка Мечева каза именно това: “Ти се освободи, но тя сега носи това.”

Спомням си, че веднъж в клас дойде Учителят, изправи Се на катедрата и каза: “Днеска няма да правим молитва” и седна и почна. Изпяхме една песен и си почна работата както ставаше. На мен ми направи впечатление това, че направи това веднъж без молитва. Това беше, за да ни освободи, да не се фанатизираме, че някога човек може да почне и без молитва работа, защото по-страшно е, когато човек е фанатизиран. Така всяко нещо да не го прави така по програма, а да го прави по дух, по разположение, по свобода вътрешна. Лично аз го почувствах като освобождаване, тая постъпка на Учителя. Той с нея като че ли искаше да ни освободи от скованост.

В.К.: Имало ли е случай, когато да не позволявал да се стенографира и записва?

Е.А.: Имаше два случая. Единият случай беше: “Ще ви говоря нещо, искам, никой няма да пише, само ще слушате и ще внимавате и вие стенографките няма да пишете.” И Той тогава говори, не помня конкретни случаи не помня. Но то беше онова, което всеки един от нас трябва да направи като душа – въпрос за приложение, за обич към Бога, за това, което нас ще ни доведе до Висшето. Това е моето преживяване, което запомних. То беше доста дълга лекция, която говори, много хубава, изящна, с дух, със светлина, както Учителят говореше.

Той всякога говореше хубаво. Но имаше лекции с голямо вдъхновение. И когато говореше с вдъхновение и богати лекции бяха те. Нали на израз, на съдържание, на мисли, свобода на изказване, така много хубави, богати лекции бяха, вдъхновени. На два пъти така е говорил. Аз съжалявам, че трябваше като се върнах да напиша помислите си. Да ви кажа не го направих и сега съжалявам, не го направих. Трябваше да го направя. За моя случай ли беше това?

Тогава в 1926 г. беше. Той ми говори, един много дълъг разговор имахме за отношението ми с този приятел Лулчев и Той така ми каза: “Ако мене питаш, аз ще ти кажа да се разделиш.” Аз пожелах да го направя, желаех с всичкото си сърце желаех да го направя и почувствах още повече, че имам едно преживяване, единствено в живота. Аз усетих, че Учителят влезе в мене. Аз го почувствах тука в целия гръден кош и в ума си и в тялото си. Той искаше много да ми помогне. И аз исках и 2-3 дни бях под това впечатление, което Той ми каза и аз бях готова да го направя, по чистото разбиране. Но когато останах сама, нали така мина това Учителювото, което ми остави, няколко дена бяха минали и когато помислих да се раз—деля, все едно, че сърцето ми изтръгват. Такава болка почувствах и аз не можах да го направя тогава. Но верно е, че след десет години много неща, много скърби преживях тия десет години и много разочарования, но реших се да го направя. Даже аз казах: “Защо Учителю, казвам, Вие ми казахте 1926 г., пък аз го правя след десет години?” Той само се поусмихна и не ми каза защо. Защото явно не съм могла, то е явно. Не съм била готова, да.