Босна и Херцеговина в Титова Югославия

Босна и Херцеговина в Титова Югославия

След Втората световна война Югославия се изгражда като държава, претендираща да се явява модел за прагматично преодоляване на междунационалните противоречия, осигуряващ възможност за съжителство на различни не само в национално, но и в религиозно, културно-просветно, социално-икономическо и т.н. отношение народи. Провъзгласяването на Федерацията в Яйце през ноември 1943г. разрешава националните въпроси предимно в политически аспект. Чрез възприемането на федералния принцип при изграждането на новата държавна конструкция се признава националната индивидуалност на югославските народ, което елиминира на практика тезата за интегралното югославянство, господстваща в Първата Югославия. Всяка отделна република олицетворява единството на националната с държавната общност. “Етатизирането” на националните стремления на югославските народи има за цел да даде възможност на новата държава посредством механизма на републиките да води националнохомогенизираща политика.

С приемането на конституцията от 1946г. се създава една от най-сложните държавни общности в следвоенна Европа. “Нова” Югославия се изгражда като специфичен модел на балканско федерално устройство, който наред с привнесените съветски образци налага и хегемонията на харизматичната идея за социалистическото югославянство, което се афишира като синоним на безконфликтността на федерацията, на “братството и единството”, извоювани в съпротивата против окупаторите.

“Нова “ Югославия манифестира своя модел като най-верен път за разрешаване на националния въпрос и за преодоляването на религиозните, културни и исторически различия. Този модел в голяма степен следва образеца на Сталинската конституция на СССР от 1936г. Както посочва Тито в речта си през Деветия конгрес на СЮК през 1969г. “Концепцията на ЮКП за изграждане и развитие на Югославия...в началото беше под влияние на съветската теория и практика, което за тогавашните условия беше понятно. Това не ни беше наложено отвън, защото ние свободно се определихме. Би било исторически неверно, ако бихме изтъкнали, че тогава на югославските комунисти общественото устройство на СССР не беше синоним на социализма…, защото тогава това беше единственият опит в изграждането на социалистическата система.”./1/

Конституцията от 1946г. декларира Федеративна Народна Република Югославия като “съюзна държава с републиканска форма на управление”; като “общност на равноправни народи, които въз основа на правото на самоопределение, включвайки и правото на отделяне са изразили своята воля да живеят заедно във федеративна държава”./2/ Тя постановява съществуването на две държавности- съюзна и републиканска и на единно съюзно гражданство. Суверенната власт също има двойнствен характер- съюзна и републиканска. Институционен израз на политическото равноправие на югославските народи се явява Вечето на народите, което се явява една от двете палати на Югославската скупщина /заедно със Съюзното вече/. На практика това Вече не реализира предписаните от конституцията функции, тъй като въпреки големите прерогативи дадени му от основния закон, то нито веднъж в цялата история на своето съществуване не се събира, за да разгледа междунационалните отношения. Както подчертава Владимир Бакарич “истинските проблеми в междунационалните отношения се решаваха всъщност в правителството или в съюзните органи на комунистическата партия. Никога нито един такъв проблем не е идвал пред Вечето на народите, а и не е могъл да дойде. Това би означавало политически скандал.”/3/ По този начин Вечето на народите се явява една формална институция, без реална тежест при сложните национални проблеми на Югославия.

Изграждането на “Нова” Югославия като федерация, изградена на национален принцип означава признаване на индивидуалността на югославските народи, закрепена в конституцията и крах на унитарната концепция за интегралното югославянство. За разлика от политическия аспект на националия въпрос нерешени остават неговите икономически и културни аспекти, което поставя формалното равноправие на югославските народи далеч от фактическото равноправие. А това залага значителен потенциал от конфликти в междунационалните отношения на Титова Югославия.

Периодът от 1946г. до разрива на ФНРЮ с Коминформбюро през 1948г. неслучайно е наречен в литературата “етап на революционния етатизъм”./4/ Типична за него е административно-бюрократичната система, изградена по сталински модел. На този етап и икономическата, и политическата система в страната са крайно централизирани, в резултат на което федерацията поема всички ключови икономически, политически, законодателни и др. прерогативи, поставяйки републиките в позицията на обикновени изпълнители на решенията “отгоре”. Това безспорно застрашава нормалното развитие на междурепубликанските и междунационалните отношения в Югославия, въпреки че именно в този период националният въпрос в страната се смята за окончателно разрешен още от Втората сесия на АВНОЮ /1943/ и създаването на югославската федерация. Проявите на недоволство се квалифицират като израз на “буржоазен национализъм” в духа на идеите, че социалната трансформация на обществото автоматично ще разреши всички национални проблеми, което налага схващането, че националният въпрос е страничен проблем/5/

Същевременно лидерите на ЮКП си дават сметка за сложността на националните въпроси в югославската общност и за тяхната първостепенна роля за жизнеспособността и стабилността на югославската държава. Тито признава, че “Нито една страна с народна демокрация не е така многонационална като нашата…Само в Чехословакия съществуват две сродни националности, а в някои от останалите съществуват само национални малцинства. Следователно в тези страни нямаше нужда да се решават такива крупни проблеми, както бе необходимо у нас. У тях пътят към социализма е по-малко сложен отколкото у нас. При тях основен е класовият момент, а при нас-националният и класовият.” / 6/ При все че през първите години от създаването на ФНРЮ националните противоречия се тушират в известна степен от комунистическата идеология, която изповядва наивната, но искрена убеденост, че в новото общество нациите и национализмът ще отмрат, необходимостта от унифицирането на различни в религиозно, социално-икономическо, културно и т.н. отношение народи, които многократно са разделяни и противопоставяни в своята история, натрупва един взривоопасен потенциал на междунационалните вражди.

През този етап в политиката на ЮКП по националния въпрос се очертават две противоположни тенденции: от една страна- към максимално ограничаване на автономията на републиките и от друга- към подчертаване на равноправието и конституивния елемент на автономията в рамките на федерацията. /7/ Като пример за “оригинално решение” на националния въпрос се посочва Босна и Херцеговина. Измежду различните проекти относно нейния статут надделява становището за превръщане на областта в републиканска единица на федерацията /НРБосна и Херцеговина/. / 8 / *** /По време на Втората световна война в средите на ЮКП съществуват различни мнения относно бъдещия статут на Босна и Херцеговина. Едно от тях е схващането, че на областта не трябва да се предоставя републикански статут в бъдещата югославска държава. Предлага се Босна и Херцеговина да се превърне в автономна област в рамките на Сърбия по подобие на Войводина или тя да получи автономия в рамките на федерацията по подобие на статуса, който е имала в Австро-Унгария/ “Да се подели Босна и Херцеговина беше невъзможно поради смесения характер на нейното население- признава видният партиен функционер Раде Чолакович.- Невъзможно беше също така да бъде присъединена като автономна покрайнина /област/ било към Сърбия, било към Хърватско, и това да не предизвика редица съмнения и въпроси и у хърватите, и у сърбите. А такова решение беше невъзможно още повече заради мюсюлманите, които представляват значителна част от населението на Босна и Херцеговина, защото те биха могли да видят в подобно решение опит да бъде извършен определен натиск върху тях по отношение на националната им принадлежност.”/9 / След Втората световна война Босна и Херцеговина се превръща в част от югославската федерация, запазвайки географските и историческите си граници. Превръщането на тази област в република, която е равнопоставена на останалите, по същество означава нещо повече от реализиране на старите въжделение на мюслюманските водачи за автономия. За разлика от другите републики обаче, Босна и Херцеговина няма свой специфичен национален елемент. При нейното конституиране като мотив се посочват самостоятелната историческа съдба на нейното население и географският признак. Реалният мотив за обособяването и като равноправна република е необходимостта да се намери буфер между сърби и хървати, чийто противоречия стоят в основата на разпадането на Първата Югославия. Ролята на такъв буфер е отредена на Босна и Херцеговина, която се намира между Република Сърбия и Република Хърватска. В реч пред младежи от Източна Босна през 1945г. Тито признава “Босна е федеративна единица, каквито са Сърбия и Хърватско и всички останали републики. Ние я създадохме, за да сложим край веднъж завинаги на различните претенции както на хърватските, така и на сръбските шовинисти. Направихме го, за да попречим на всеки бъдещ сблъсък в самата Босна- на първо място между сърби и хървати.”/ 10 /

В духа на интегралното югославянство на “братството и единството” във федералната конституция от 1946г. и в републиканската конституция на Босна и Херцеговина те изобщо не се споменават като отделен народ или нация. В републиканската конституция се посочва, че Босна и Херцеговина се конституира като “държавност на своите народи ,без разлика от народност и вероизповедание”/ 11 /

Разривът с Москва през 1948г. служи като убедителен повод за засилване на централизма в държавното устройство и управление на Югославия, което дава основания периодът между 1950-1958г. да бъде определен като “фаза на унитаристкия централизъм”. /12 / Пред лицето на “външната опасност” на преден план се афишира необходимостта от по-тясно сцепление на югославските народи. Тази тенденция довежда до изоставянето на множество неразрешени проблеми в междунационалните взаимоотношения- преди всичко съперничеството на републиките относно начина на преразпределяне на общия национален доход на федерацията. След скъсването с Коминформбюро и особено след Петия конгрес на ЮКП в нейното ръководство се налага идеята за разграничаване на Югославия от СССР и другите страни от социалистическия блок. Тази концепция се простира както върху управленческия модел на страната, така и върху националните взаимоотношения. В периода между Петия и Шестия конгрес на ЮКП се разработват идейните основи на концепцията за т.нар. “югославски социализъм” и “самоуправляващото се общество”. Тази концепция се изгражда в общи линии до 1953г., но в нея националните въпроси не само че не заемат съществено място, но и са изкуствено туширани. Ръководството на ЮКП изцяло пренебрегва националните противоречия, насочвайки действията си против Коминтерна и съветския модел на социализма. Пред лицето на “външната опасност” с нова сила се пропагандира необходимостта от вътрешно единство, изградено върху “съдбоносната свързаност на югославските народи”./13/

Началото на изграждането на модела на “самоуправленческия социализъм” се поставя през 1949г., когато Политбюро на ЦК на ЮКП взема решение за въвеждане на елементи на самоуправление в индустриалните предприятия. Пристъпва се към изграждането на работнически съвети, които имат съвещателни функции. Решението от февруари 1950г. за премахване на съюзните министерства на рудодобива и енергетиката и за пренасочване на техните правомощия към републиките оформя следващия етап от изграждането на самоуправленческия социализъм. Впоследствие тези промени обхващат и съюзните министерства на селското стопанство, горите, леката промишленост, строителството, търговията и снабдяването. Целта е да се намали съюзният федерализъм и някои от правомощията на федерацията да се делегират на републиките. Предприетите през 50-те години стъпки към изграждане на “пазарен социализъм” дооформят картината на югославския модел, чието предназначение освен противопоставянето на съветския блок е и обединението на югославските народи въз основата на принадлежността към един уникален модел на обществено-икономическо и държавно устройство.

Реформите на югославската държавност обхващат и ЮКП, която на своя Шести конгрес през ноември 1952г. се отказва от ролята си на “авангард на трудещите се” и се превръща в “идеен възпитател”, “идеен регулатор” на многонационалното югославско общество/14/ Променя се и името на партията- тя се преименува в Съюз на Югославските Комунисти /СЮК/.Решенията на конгреса утвърждават постановката, според която в условията на “самоуправленския път към социализма работниците в Югославия като непосредствени производители нямат и не могат да имат никакви свои локални, национални и подобни интереси”. /15 /

Въвеждането на модела на “самоуправството” налага и неговото легализиране посредством съответните конституционни промени. На 16 януари 1953г. е приет нов Конституционен закон, който променя взаимоотношенията на федерацията с републиките. Под въздействието на психозата свързана с “външната опасност” от страна на Москва и социалестическия лагер се ликвидира суверенитета на републиките, който е залегнал в конституцията от 1946г. В сила остава само общодържавния /съюзния/ суверенитет. Конституционният закон определя републиките като “държави на трудовия народ”, с което се унищожава поделеният между републиките и федерацията суверенитет./16/ В резултат на въвеждането на самоуправлението се променя и структурата на югославскиа парламент- на мястото на Вечето на народите като втора камара в Скупщината се въвежда Вече на производителите. Дотогавашнот Вече на народите прекратява съществуването си като самостоятелна институция и е включено в състава на Съюзното вече. Това е ясен симптом, че нацоналните въпроси се поставят на заден план за сметка на социално-икономическите и държавно-правните. Очевидно югославското ръководство разчита на новия модел на “самоуправляващия се социализъм”, който да даде прагматично основание за унификацията на различните в етническо , езиково, религиозно, културно и т.н. отношение народи, обединени във федерацията.

Новият модел на югославския социализъм се явява своеобразен синтез между централизма и децентрализацията. Успоредно с икономическата децентрализация се засилва централизмът на властта в политически и административен смисъл. Конституционният закон учредява създаването на нови институции- Президент на републиката и Съюзно изпълнително вече. Президентът е едновременно предсесател на съюзното изпълнително вече и главнокомандващ армията. По този начин ограмна политическа власт се концентрира в ръцете на президента. Успоредно с процесите на политческа и административна централизация в икономическата област като израз на процесите на децентрализиране част от инвестициите се прехвърлят от федерацията към републиките. Ако през 1952г. федерацията разполага с 77,9% от инвестициите, на следващата година този дял спада на 16,1%, а делът на републиките се увеличава от 6 на 48,2%. Тези драстични промени имат незадоволителни икономически резултати, затова още през 1954г. федерацията увеличава своя дял на 41%./17/

В развитието на Югославия през 50-те години паралелно съществуват две тенденции- на икономическата децентрализация и на политическия централизъм. Тяхното взаимно допълване е предназначено да осигури стабилността на държавата и да предотврати всякакъв опит за национален сепаратизъм. Икономическото самоуправление, отварянето на Югославия към западния свят имат предназначението да поемат енергията на националните противоречия и така да ги тушират. Политически израз тази тенденция намира в появата на т-нар. Либерално течение в СЮК, възглавявано от Милован Джилас. Неговите привърженици се противопоставят на идеята за диктатура на пролетариата и разработват теория за необходимостта от многопартийна система на управление, която не само да се противопостави на тоталитарния Сталинов режим в СССР, но и да утвърди престижа на Югославия като образец на “проспериращия демократичен социализъм”, в който намират прагматична унификация различните народи на федерацията./18/

Ръководството на СЮК възприема това движение като заплаха както за политическия си монопол, така и за и за целостта на федерацията. Една от реакциите спрямо него е появата на схващания, че най-голямата грешка в изграждането на “Нова” Югославия е създаването на републиките. Конфликтът между тези две течения довежда до изключването на Милован Джилас от СЮК на неговия януарски пленум през 1954г. При все това новата програма на СЮК, приета на VII конгрес през април 1958г. продължава да отстоява концепцията за ролята на комунистическата партия като духовен водач, без да е необходимо тя да се превръща във фактор обединяващ политическата и административната власт./19/

В периода от 1953 до приемането на новата конституция през 1963г. в ръководството на СЮК доминират унитаристичните сили, които се стемят да наложат югославянството като “социалистическа нация” и пропагандират отричането от собствената националност в полза на “югославянството” като “авангардизъм и по-висока степен на революционност”./20/

През този период югославският самоуправленски модел е пропагандиран от официален Белград като пример за безконфликтно развитие в междунационалните отношения : “Днес нашите хора не знаят за разногласия между нашите националности- заявява Тито в своя реч,- а обществената система у нас е такава, че въобще н еможе и дума да става за това да се стигне до някакви междунационални недоразумения.” / 21/ Същевременно в духа на югославския унитаризъм интересите на федерацията се поставят над националните интереси на отделните републики, което довежда до засилване на локалистичните и националистически тенденции в републиките и до изостряне на междунационалните различия и противоречия. На този етап те се разрешават извън законните институции на държавата. /22 /

През този период югославският унитаристичен централизъм в много отношения потиска националната индивидуалност и самостоятелност- републиките се разглеждат не като национални единици, а като своето рода държави на непосредствени производители. Официалната пропаганда лансира термините “социалистическо югославянство” и “югославски патриотизъм”, които имат подчертано унитаристки смисъл и игнорират на практика националната идентичност на републиките. “Социалистическото югославянство” се разглежда като прагматична национална концепция, която е призована да унифицира и хомогенизира югославските народи и национални малцинство в обозримо бъдеще и по този начин да разреши сложните национални проблеми на федерацията. До 1958г. на босненско-херцеговинските мюсюлмани се дава възможност при преброяванията да се декларират като сърби, хървати или “югославяни национално неопределени”. Именно към третата възможност се насочват техните предпочитания, сочат данните от преброяванията./23/ Дори в условията на “социалистическото югославянство” те търсят онази ниша, която би им позволила да избегнат споделянето на една обща националност с християните- сърби и хървати. Впреки че югославизмът е лансиран от самия Тито, който се обявява за югославянин, той се възприема предимно от представители на смесените бракове./24/ При все че югославизмът като национално-политическа доктрина има предназначението да послужи като убедително доказателство, че народите на федерацията са споени от идеите на комунизма, той се възприема от босненско-херцеговинските мюсюлмани нееднозначно. От една страна той им дава възможност да избегнат отъждествяването със сърби и хървати. От друга страна обаче той се възприема и като заплаха за размиване на мюсюлманската им идентичност и средство за превръщането на Югославия в унитарна държава.

След Втората световна война мюсюлманската интелигенция продължава да се лута между сръбската, хърватската, бошняческата и югославската идеи. През 50-те години е направен опит да се лансира бошняшкато национална концепция, но тя не се възприема не само то сърбите и хърватите, но и от мюсюлманите в републиката. Това се дължи не само на факта, че бошнячеството има съдържание като регионално, а не като национално понятие, но и на факта, че босненско-херцеговинските мюсюлмани търсят такава национална идентификация, която да ги отдели от сърбите и хърватите. Според професор Атиф Пуриватра понятието “босненец” означава отричането на сърби, хървати и мюсюлмани в републиката, а бошняшката национална концепция подобно на югославизма има за цел да размие идентичността на тези три елемента. /25/Енвер Реджич защитава това схващане с мотивацията, че “…всички народи на Босна и Херцеговина по своята териториална принадлежност са босненци. Босненското самосъзнание всъщност е териториално-политическо, резултат от общия език и вековния континюитет на споделената територия, минало и политическа автономия”. / 26 /

Новият политически / светски, комунистически/ контекст на обществените отношения в Федеративна Югославия в известна степен тушира религиозните различия между трите компонента на Босна и Херцеговина. Все по-често се регистрират смесени бракове. “Интегралното бошнячество” се развива като културен феномен, без обаче то да може да се нарече национална принадлежностФактът, че Югославската федерация се изгражда на национален принцип, логично провокира въпроса “чия “ е Босна и Херцеговина?”, превръщайки за пореден път областта и нейното мюсюлманско население в “ябълка на раздора” между сърби и хървати. Същевременно за разлика от останалите югославски републики областта не е национално хомогенна. Конституирането и като отделна република на федерацията дава възможност на мюсюлманите под формата на борба срещу великосръбския и великохърватския национализъм да излязат с претенции за изключителното си право върху идентичността на областта.

Като основно условие за реализирането на лозунга от съпротивата за “братството и единството” на народите в страната се изтъква хармоничното развитие на отделните републики. Необходимостта политическото и юридическо равноправие на народите на Югославия постепенно да се попълни и с икономическо равноправие налага да се акцентира предимно върху грижите на федерацията за слаборазвитите републики и области. Драстичните регионални икономически различия, които ФНРЮ наследява още от Първата Югославия се явяват допълнителен източник на противопоставяне, който насища с напрежение и без това тлеещите национални вражди. В Нова Югославия политиката за намаляване на икономическите различия се прокламира като императив на социалистическото изграждане. Ето защо СЮК отделя специално внимание на проблемите свързани слабото икономическо развитие на Босна и Херцеговина, Черна Гора, Македония и Косово. Като основна задача на федерацията се изтъква необходимостта от тяхното финансово подпомагане. Начинът на финансирането им се определя от основните обществено-икономически и политически промени във Федерацията. До `1952г. при централизираната система на управление на стопанството и на бюджетното разпределение не се предвиждат специални форми на това финансиране. То се осъществява посредством разпределението на централния бюджет. В периода 1953-1956г. се създава нов механизъм на финансиране, който има за база годишните планове на федерацията и републиките. Инвестирането се осъществява под формата на кредит и дотации. Същевременно се отделят средства от бюджета под формата на инвестиционни фондове. Планът на федерацията за 1953г. предвижда отделни средства за финансиране на инвестиционното изграждане на Босна и Херцеговина, Черна Гора, Македония и Сърбия./27/ В периода 1953- 1956г. средства за подпомагане на слабо развитите области и републики отделят и икономически развитите републики под формата на дотации, макар че тези средства са незначителни.

До приемането на новата югославска конституция през 1963г. се оформя един специфичен модел на “югославския социализъм”, съчетаващ икономическата и духовна либерализация с политико-административната централизация. Това довежда до паралелното съществуванена централистични и унитаристки идеи от една страна и на патрикуларистични и сепаратистки тенденции- от друга. В противовес на централистичите и унитаристки тенденции се засилва сепаратизма на хървати, мюсюлмани, албанци и др., които виждат във федерацията възобновяване на Велика Сърбия в нова форма. При разпределяне на националния доход всяка от републиките се счита за ограбена за сметка на другите. По-развитите републики се обявяват за премахване на централните фондове, докато по-слабо развитите настояват за тяхното засилване. С поляризацията в икономическото развитие на републиките се достига до все по-увеличаващи се противоречия на национална и религиозна основа. Става очевидно, че политическото равноправие не е в състояние да обезпечи и фактическото равенство, а кризисните явления съпътстващи югославската икономика и реформите на самоуправлението допълнително разделят и противопоставят югославските народи. В междунационалните отношения на преден план излиза борбата за разпределение на “държавния капитал” и увеличаването на икономическите различия между “напредналия северозапад” и “изостаналия югоизток”. По-напредналите републики като Словения и Хърватско се противопоставят на необходимостта да се оказва финансова помощ на слаборазвитите републики и области, тъй като според тях това би забавило тяхното собствено развитие и цялостното развитие на федерация. Така под ударите на икономическите трудности рухва митът за безконфликтността на югославското общество. Ето защо още през 60-те години започват открити дискусии по националните въпроси, като постепенно се налага тенденцията интересите на всяка република да стават основен критерий за нейното развитие. Новата програма на СЮК от 1958г. се противопоставя на стремежа за създаване на “югославска нация” и критикува национализма като остатък от “буржоазния бюрократизъм, който спрямо центъра е винаги патрикуларистичен, а спрямо по-долу стоящите- централистичен.”/28/ Програмата декларира, че Югославия е държава на “равноправни и суверенни народи”./29/

Широко разпространение придобива и концепцията за “партиен федерализъм” като път към пълния суверенитет на републиките. Постепенно намалява ролята на федерацията в отношенията между републиките, като тя се свежда до обикновен посредник. Акцентите в междурепубликанските отношения се поставят върху икономическите и културни аспекти . Така в края на 50-те- началото на 60-те години се очертава нова фаза в политиката на СЮК по националния въпрос- фазата на “борба за надмощие” между унитаристката и федералистката тенденция. /30/ На този етап важна роля в развитието на националните отношения изиграва Седмият конгрес на СЮК, който приема първата следвоенна програма на югославските комунисти. В нея се изоставя тезата за Югославската федерация като съюз от “непосредствени производители” и се връща схващането за националната самобитност и равноправие на югославските народи. В програмата се отделя специално внимание на “югославския социалистически патриотизъм”, който трябва да допълни “братството и единството” от времето на антифашистката съпротива и да се превърне в олицетворение на самоуправленския социализъм. На този етап в ръководството на СЮК вземат връх онези кръгове, които абсолютизират “социалистическото югославянство” в неговия унитаристичен смисъл. Всеки , който не подкрепя югославянството като национална идентификация се обявява за “шовинист” и “националист”. Македонският партиен лидер Кръсте Црвенковски споделя: “Истинските жизнени интереси на народите и народностите биваха провъзгласявани за националистически и идеалистически. В определени среди отричането от своята собствена национална принадлежност за сметка на югославянството дори се изтъкваше като авангардизъм и по-висша степен на революционност"” /31/ Подобно “унитарно югославянство” е квалифицирано от Едвард Кардел като “твърде опасна заблуда, която може да стане източник на тежки грижи в националната практика”. /32/

Противоборството на двете тенденции в развитието на югославското общество завършва с приетата през 1963г. конституция, която се разграничава от опитите на определени течения в СЮК да наложат концепцията на “югославянството” като национална ориентация. Тя разглежда Югославия като “общност от свободни, равноправни и самостоятелни народи и трудови хора, които са обединени на базата на общите им интереси в епохата на социализма”./33/ Тази конституция променя названието на страната от ФНРЮ на СФРЮ. Тя разделя поста на президента от този на председателя на Съюзното изпълнително вече, конституира длъжността на вицепрезидента и създава нова институция при президента- Съвет на федерацията. Новата конституция дава по-голяма самостоятелност на републиките и автономните области, като републиките получават право за сътрудничество без посредничеството на федерацията./34/

Осмият конгрес на СЮК /1964/ доразвива тенденциите заложени в конституцята. Отречена е идеята за изграждане на интегрална югославска нация. В речта си пред конгреса Тито заявява: “…правилното развитие на националните отношения в нашето общество изисква те да бъдат такива, че все по-силно да укрепва братството и единството между нашите народи. Но има хора, дори и комунисти, които… търсят това единство в ликвидирането на нациите и създаването на нещо нова и изкуствено- на единна югославска нация.” /35/ Решенията на този конгрес утвърждават на мястото на идеята за ”социалистическото югославянство” концепцията за суверенитета на отделните югославски нации в контекста на доктрината за работническото самоуправление, като специфичен модел за изграждането на югославския социализъм.

Протекъл под знака на стремежа за “пълна деетатизация на общественото възпроизводство “, за “развитие на свободен пазар и недирижирана икономика”, конгресът възприема и идеята за засилване на самостоятелността на републиките в техните взаимоотношения, в които федерацията или не се намесва, или приема посредническа роля./36/Конгресът отделя особено внимание на икономическите аспекти на междунационалните отношения, давайки си сметка, че икономическите интереси са “крайъгълен камък” на националните проблеми. Неравнопоставеността на отделните републики и области в икономическо отношение се признава като реалност в доклада на Едвард Кардел, който заявява: ”В отношенията между народите трябва да бъде приложен с определени модификации същият принцип, който важи за социалистическите икономически отношения между хората, т.е. че всеки народ има право и реална възможност да живее и да се развива съобразно резултатите на своя труд и развитието на производителните сили и че никаква сила вън от него, респективно вън от утвърдените с конституцията взаимни отношения на трудовите хора и народите, не може да разполага с плодовете на техния труд.”/37/

На този конгрес СЮК прави опит да се съобрази с недоволството на напредналите републики от необходимостта да се подпомогнат изостаналите, което налага признаване на факта, че икономическите различия са фактор в развитието на югославската многонационална общност.

Въпреки провъзгласените от Осмия конгрес реформи за “окончателно преодоляване на етатизма”, в Югославия се задълбочават кризисните явления- затваряне на редица предприятия като нерентабилни, безработица, увеличаващо се изнасяне на работна ръка в Западна Германия, Франция, Австрия, Америка, Австралия и т.н. Надеждите, че пазарът сам по себе си ще регулира икономическите проблеми се оказват илюзорни. Югославия пристъпва към реформите не просто икономически неподготвена, а в изключително тежките условия на икономическа разруха в условията след Втората световна война и окупацията. При условия че авторитарните мерки на държавата са от решаващо значение за изход на една страна от икономическа криза, югославските държавни ръководители прибягват до съвсем противоположни методи, без да си дават сметка, че пазарът регулира само стабилни икономики. Още повече “самоуправление” лишено от собственост само по себе си не носи нужната мотивация, за функционира като успешен икономически механизъм.Още в самото начало реформата в Югославия се свежда до борба между републиките за разпределение на фондовете и инвестициите. Същевременно самият СЮК не е единен по отношение на провежданите реформи. Фактът, че в резултат на реформите не само че не се преодоляват, а допълнително се задълбочават различията в икономическото развитие и жизнения стандарт на отделните републики, налага през 1964г. да се създаде специален фонд за подпомагане на изостаналите републики и автономната област Косово. Това служи като повод за разразяване на остра вътрешнопартийна борба по отношение на по-нататъшното развитие на реформите и на Югославия въобще. Групата около ръководителя на политическата полиция /УДБ/ Александър Ранкович се обявява против самоуправлението като неефикасна система. След неговото отстраняване през 1966г. се пристъпва към реорганизация на административния апарат като значително се променят пропорциите в национално отношение на държавните служители в републиканските и федерални органи. Тези мерки са насочени предимно против сърбите, тъй като Александър Ранкович е обвинен във великосръбски шовинизъм. Събитията около Ранкович стават повод националните противоречия да излязат на преден план в развитието на Югославия. Туширани и пренебрегвани години наред зад маската на “братството и единството”, сега те избухват с допълнителен разрушителен заряд. Започват открити конфликти около националната принадлежност на заетите в обществения сектор и тяхното числено съотношение; около употребата на езиците на малцинствата, за ролята на всяка нация в съпротивителното движение и т.н.

Кризисните явления в страните от съветския блок, намерили своята кулминация в Пражката пролет през 1968г. са съпроводени от не по-малко ескалиране на противопоставянето и в Югославия. Стачките на студентите през същата година, бунтовете на албанците в Косово и Македония, призоваващи към откъсване от Югославия, допълват картината на засилващите се сръбско-хърватски противоречия, изправяйки страната пред колапс.

Разгарящото се недоволство на републиките налага промени в конституцията, поради което през 1967-1968г. се създават поправки /амандмани/ към нея. Излизането на преден план на националните проблеми довежда до тенденцията към засилване на ролята на отделните републики като субекти на самостоятелна държавност в различни аспекти. За тази цел според амандманите се увеличават компетенциите на републиките в приемането на законите и политическите решения на федрацията. През 1968г. функцията на основна политическа палата в Скупщината преминава от Съюзното вече към Вечето на народите. Реабилитацията на пренебрегваното дълги години Вече на народите се извършва за сметка на друга крайност –премахването на федералната камара на парламента. По този начин Югославия загубва онази парактерна за парламента на всяка федерация палата, която представлява държавната общност и потвърждава суверенитета на всички граждани, доколкото е избирана пряко от тях. Вечето на народите придобива функциите на обща палата за всички републики и автономни области . По силата на амандманите автономността се регламентира не само от сръбската републиканска конституция, но и от федералната. Съгласно промените предвидени в тях се засилват федеративните компоненти в статута на автономните области, защото техните представители, при все че са в делегацията на СРСърбия, гласуват отделно от нея./38/

В края на 60-те години националните противоречия в Югославия, които са тясно обвързани с нейния специфичен икономически модел, се изострят до такава степен, че рухва окончателно пропагандният мит за Югославската федерация като пример за окончателното решение на националните въпроси. Несръбските народи започват борба за съхраняване на националната си самобитност, поставяйки за разрешение въпросите за диспропорциите между републиките в икономическия модел на страната, в държавната администрация, армията и полицията. Да 1973г. откритите дискусии по националните въпроси довеждат до непредсказуеми обрати югославския политически живот и хвърлят федерацията в криза, която устремно води към децентрализация.

Необходимостта да се намери баланс между сърби и хървати тласка ръководството на СЮК да възприеме концепцията за “мюсюлманска нация”, която да изиграе ролята на буфер между тях. Тази необходимост се чувства особено остро след Брионския пленум, на който е отстранен Александър Ранкович. Именно неговото отстраняване служи като сигнал за избухването на националистически вълнения във всички югославски републики. Борбата между сърби и хървати относно националната принадлежност на мохамеданското население на Босна и Херцеговина се подновява с нова сила. Същевременно мюсюлманската интелигенция настоява за признаването на босненско-херцеговинските мюсюлмани като отделна нация. Въпреки, че Четвъртият конгрес на босненските комунисти /1964/ признава, че босненско-херцеговинските мюсюлмани нямат изградена национална идентичност като сърбите и хърватите / 39 /, на него се признава тяхното право на национално самоопределение. За първи път през 1967г. професорът- историк от Сараевския университет Мухамед Филипович формулира претенциите на босненско-херцеговинските мюсюлмани да бъдат признати за отделна нация. /40/ Филипович е изключен от партията, но само няколко месеца по-късно / февруари 1968/ ЦК на босненските комунисти декларира, че “мюсюлманите са отделна нация”./41/ Тази декларация засилва опасенията на част от сръбските комунисти, според които признаването на мюсюлманската национална идентичност би дало тласък на сепаратизма. Един от членовете на Съюза на сръбските комунисти Йован Марианович, подкрепен от Добрица Чосич през май 1968г. настоява партията да излезе с резолюция против претенциите на мюсюлманите. /42/Мнозинството в ЦК на ССК осъжда Марианович и Чосич и двамата са изключени от партията. Последвалата статия на Авдо Хумо “Мюсюлманите в Югославия”, публикувана през юли с.г. е симптом за нарастващия страмеж на босненско-херцеговинските мюсюлмани да се възползват от падането на Ранкович и да извоюват признаване на националната си идентичност./43/ “Да не се види истината за босненските мюсюлмани, да не се разбере тяхната специфичност- пише Хумо,- означава да се изпадне в субективни интерпретации на социалистическите национални взаимоотношения”. /44 / След като още през 1961г. е дадена възможност в графата за етническо определение при преброяванията да се включи и понятието “мюсюлманин”, през 1968г. официално е призната мюсюлманската нация. Този акт е предназначен и да издигне авторитета на Югославия като лидер на Движението на необвързаните сред страните от третия свят, повечето от които са мюсюлмански.

Излизането на националните отношения на преден план в развитието на Югославия намира израз в решенията на IX конгрес на СЮК /1969/. Това е първият съюзен конгрес, който е предхождан от републикански конгреси. Той налага тенденцията за засилване на самостоятелността на републиките и автономните области спрямо федерацията. Речта на Тито пред конгреса анализира състоянието на националните взаимоотношения и очертава основните насоки на по-нататъшното им развитие : “С новите конституционни промени е направен значителен напредък в по-нататъшното развитие на нашата политическа система. От особено значение е новата роля на Вечето на народите, без което е невъзможно да се направи успешно функционирането на Съюзната скупщина в многонационалната държава. Сега ясно са определени и ролята на републиките, и ролята на федерацията. Вечето на народите, благодарение на това ново положение и роля, дава обективна възможност да се дефинира и такава обща политика на федерацията, която ще бъде резултат на интересите на всички народи и народности на Югославия.” /45/

Въпреки оптимистичната реч на Тито очевидно конституционните промени не успяват да осигурят желаното национално съгласие в държавата, което е видно от продължаването на потока от амандмани и през следващото десетилетие. На заседание на Президиума на СЮК през декември 1971г. Тито признава, че дестабилизацията на страната е достигнала връхната си точка и дори прави изявления за “идейно-политическа криза”. / 46

Партийното ръководство приема решения за засилване на ролята на СЮК и за предприемане на мерки, които да спрат тенденциите, водещи към взривяване на федерацията.

В стремежа да се намери прагматичен и функциониращ модел на федерацията още през септември 1971г. по време на изложението си пред политическия актив в Загреб Тито предлага да се създаде нова федерална институция- Председателство. Припомняйки коментарите около евентуалното разпадане на Югославия след неговата смърт, той заявява: ”Точно затова, за да не би попаднала нашата югославска социалистическа общност в една такава криза- която някои много желаят- ние трябва да извършим реорганизация…Трябва значи да създадем едно авторитетно тяло, което ще носи пълната отговорност.”/47/ Този поврат в партийната стратегия е последица от драматичните събития през 1971г., когато хърватският и албанският сепаратизъм заплашват федерацията с разпад. За пореден път един срещу друг с еизправят двата традиционно противопоставящи се центъра- Загреб и Белград. В хърватската столица обвиняват сърбите, че посредством идеологията на югославския унитаризъм “минират” самото съществуване на федерацията, тъй като по същество тя представлява възраждане на великосръбството под нова форма. От своя страна Белград контрира с обвинението, че хърватите търсят единствено “рецепта” за разбиването на Югославия. Тито е принуден да признае наличието на “вътрешна междунационална или междурепубликанска криза”: “ Повече от когато и да било ни е нужно единството на страната. Ние сме ковали това единство при твърде тежки условия, изковахме го с кръв. Затова трябва винаги да мислим за онова, което то ни е струвало, и не бива да си позволим лукса да си играем с нашето единство” /48/ Той порицава “регионалната комунистическа ориентация”, т.е . стремежа към федерализация и на комунистическата партия: ”Всички ние комунистите, без оглед кой къде се намира и какво работи, сме длъжни да бъдем единни, да запазим нашата общност такава каквато е.”/49/

Идеята за необходимостта от промени в политическото устройство и държавната власт на Югославия се защитава и от Едвард Кардел ,в чийто доклад пред разширеното заседание на Изпълнителното бюро на Председателството на СЮК от 25 септември 1970г. се изтъква необходимостта от изменения в структурата и функциите на федерацията./50/Тази тема е доразвита от него и в доклада от 2март 1972г., изнесен пред заседанието на Председателството на СЮК./51/В него той признава, че промените във федерацията се налагат не само от конфликтите между републиките относно “разпределението на държавния капитал” и инвестициите, но и заради всички нюанси на икономическата политика на федерацията, коит оимат пряко или косвено влияние върху материалното положение на републиките./52/ Според него “ако не се решат обществено –икономическите проблеми, няма да бъдат решени и проблемите в междунационланите отношения”./53/Анализирайки междунационалните отношения в Югославия, Кардел атакува унитаристичния югославизъм, който според него е източник на сериозни грешки в политиката по националния въпрос. Акцентувайки върху положението на народите в Босна и Херцеговина, Черна Гора и Македония, той посочва, че все още е разпространено схващането, че югославските нации са различни от останалите, че те не са нации, а по-скоро имат съзнание, намиращо се между националното и регионалното. Според Кардел този процес не подхранва сепаратизма, а обслужва унитарния югославизъм. Ето защо според него конституцията се нуждае от такива промени, които да осигурят пълна национална свобода и икономическа самостоятелност на републиките. При все това Кардел признава, че тези промени в конституцията сами по себе си не биха могли да разрешат сложните национални противоречия в Югославия, тъй като те се основават на историческата традиция, на различната степен на икономическо и културно развитие на югославските народи. Конституцията според него би могла да даде само принципна основа за разрешаване на тези проблеми, но при всяка конкретна ситуация основно средство за тяхното решаване трябва да остане свободното договаряне между републиките.”/54/

Драстичното разминаване между формалните законови предписания и тяхната практическа реализация засилват националните противоречия, което според Кардел налага такива промени в конституцията, които да осигурят възможност за действително разрешаване на националните въпроси на Югославия. Той признава, че югославските народи имат “свои държави, своя власт, своя икономическа самостоятелност, свое право да разполагат с условията, средствата и плодовете на своя труд и да осъществяват сувуренните си права предимно в републиките, а чрез федерацията в отделни аспекти. Обаче това са принципи.- подчертава Кардел.- Практиката не е била, нито днес е винаги такава.”/55/

Идеята за нови промени в конституцията е възприета и на Първата конференция на СЮК през октомври с.г. Това довежда до разработване на проект за двадесет поправки към конституцията /допълнени впоследствие с още две/, които предвиждат засилване на самостоятелността на републиките и автономните области и освобождаване на федерацията от редица компетенции. Промените в конституцията, осъществени през 1971г. имат твърде широк характер и надскачат измеренията на т.нар.”амандмани”. По същество те създават нова конституция, променяйки в много сериозна степен структурата на федерацията, положението на републиките и автономните области, функциите на основните държавни институции и т.н. чрез тях официално се слага край на тезата за безконфликтиното съжителство на югославските народи и тяхното “братствои единство”. Значителни права в републиките и федерацията получават националните малцинства, което обаче се извършва за сметка на сърбите извън Република Сърбия, които не могат да се ползват нито със защита на правата си от страна на “републиката-майка”, нито със статута на малцинство с всички произхождащи от него права в другите републики. По този начин опитите за разрешаване на националните проблеми се насочват към създаването на нови противоречия, този път за сметка на сръбската нация.

Конституционните промени дават право повечето въпроси в отношенията между републиките да се решават без посредничеството на федерацията. Институциите на федерацията се формират на паритетни начала, т.е. с еднакво застъпени представители на отделните републики и автономни области. Икономическите фенкции на федерацията се свеждат само до компетенции по отношение на въпросите от общ интерес.Тя престава да носи отговорност за развитието на отделните републики, с изключение на слаборазвитите, за които се отпускат средства от федералния бюджет.

Предвидени са и значителни институционни промени във федерацията. Създава се нов орган- Председателство на федерацията, който се състои от двадесет и трима души начело с Тито като пожизнен президент. Председателството получава право на политическа и законодателна инициатива. То се избира от републиканските и областни скупщини, а не от съюзната скупщина и има функциите на колективен държавен глава.

Създаването на колективна институция за държавно ръководство е ясен симптом за невъзможността да се постигне компромис за личност от една или друга нация, която да застане начело на държавата след смъртта на Тито. Ето защо конституцията предвижда след неговата смърт на председателския пост да се редуват представители на всички републики. /56/

Конфедеративните тенденции, заложени в променената конституция стават обект на критика предимно от страна на сърбите, които се чувстват застаршени от сепаратизма на хърватите и албанците. Белградските студенти още по време на предварителните обсъждания на “амандманите” се обявяват против институцията на колективното председателство, чиито функции дублират тези на скупщината./57/

Промените в конституцията не успяват да интегрират югославското общество и да тушират хърватския и албанския сепаратизъм. Хърватите и албанците не само че одобряват “амандманите”, но дори настояват за тяхното разширяване. Изтъква се дори идеята за създаване на самостоятелна хърватска държава със своя армия и представителство в ООН, както и за предоставяне на Косово на републикански статут. Сепаратизмът се възприема и от хърватските партийни ръководители- Савка Дапчевич- Кучар, Мика Трипало, Перо Пикер и др. Претенциите на хърватските националисти не се ограничават само с искането за отделна хърватска държава, но се простират и към стремежа за водене на “национално хомогенна политика”, която се превръща впоследствие в източник на дискриминация спрямо сръбското малцинство в Хърватско./58/ Сърбите в тази република нямат правото да употребяват своя език като официален- за официален език хърватските националисти презнават само хърватския, като отричат дори компромисната формула “ хървато-сръбски език”. Сърбите извън Република Сърбия нямат право на свои училища за разлика от другите национални малцинства. Те нямат право на паритетно представителство в органите на Република Хърватска, въпреки че хърватите имат това право в органите на федерацията.

Хърватите и течението около Кръсте Цръвенковски в Македония излизат с тезата за “партийния федерализъм”, според която СЮК трябва да се превърне в конфедерален съюз от шест републикански партии, всяка от които да има пълна суверенност, като СЮК запази само представителни функции./59/

Агресивният хърватски сепаратизъм свидетелства за провала на концепцията за югославския модел като пример за разрешаване на националните противоречия. Този сепаратизъм има като реакция засилването на консервативните течения в СЮК. През септември 1972г. Тито, Е. Кардел и Стане Доланац по различни поводи произнасят речи, в които призовават “да станем единни както някога”./60/Едвард Кардел открито заявява, че трябва да се засили водещата роля на СЮК “без страх от обвиненията, че Югославия се завръща към старото.”/61/Стане Доланац препоръчва връщане към “демократическия централизъм от съюзния център до основните организации, а не от републиките до основните организаци.” /62/

В отговор на хърватския сепаратизъм сръбските партийни ръководители Латинка Перович и Марко Никезич застават на позициите на сръбския унитаризъм, призовавайки "Сърбия- в етническите си граници"/63/

Новата конституция дава официално признание и на мюсюлманската национална идентичност. Но то не само че не разрешава натрупаните противоречия в областта, а поставя началото на нови конфликти. Самият термин “Мюсюлманин” не обхваща всички граждани на Югославия, изповядващи исляма, а само босненско-херцеговинските мюсюлмани. “Творците” на новата “нация” разделят изповядващите исляма във федерацията на “Мюсюлмани” /като национална принадлежност/ и “мюсюлмани” /като религиозна принадлежност/. При преброяването от 1971г. мюсюлманите за първи път са включени като отделна нация. /Таблицата!!!!SPR/Неизбежно това кара сърбите и хърватите в Босна и Херцеговина да се чувстват застрашени от набиращия сили мюсюлмански национализъм. Ето защо част от членовете на ЦК на Съюза на комунистите на Босна и Херцеговина настояват “мюсюлманин” като етническа категория да обхваща само жителите на тази република и Санджак, като по този начин предотвратят пълното признаване на мюсюлманската нация и я обвържат с републиканското гражданство. /68/

Непосредствено след преброяването именно мюсюлманският въпрос става поредният повод за изостряне на междурепубликанските отношения, което още веднъж демонстрира крехкостта на “националната хармония” в Югославската федерация. Началото на конфликта дава изказването на професора от Сараевския Университет Есад Чимич, който в едно предаване по телевизията заявява, че югославските мюсюлмани не са нация, а “национален хибрид”, защото “… за тях е твърде късно да са народ и твърде рано да са нация”. /69/ Действително той не изключва възможността те да притежават някои от белезите на нацията, но в същото време поставя въпроса до колко тези, които на преброяването са се определили като “Мюсюлмани” в етнически смисъл, са го направили под натиск. /70/

Реакцията на Изпълнителното бюро на Съюза на комунистите на Босна и Херцеговина е незабавна. Неговият председател, историкът Атиф Пуриватра обвинява Чимич, че изказването му противоречи не само на политиката на СЮК по националния въпрос, но и на “социалистическото понятие за нация”./71/Спорът между двамата професори бързо напуска академичните очертания и дава тласък на остра полемика между републиканските ръководства на Македония и Босна и Херцеговина относно статуса на мюсюлманите в Югославската федерация. В резултат на признаването на мюсюлманската нация като “Мюсюлмани” в етнически смисъл се самоопределят изповядващите исляма във всички републики.. /Таблицата SPR/ Този проблем е особено болезнен за Македония, в границите на която живее значителен дял мюсюлманско население /не само албанците.мюсюлмани, но и известен брой славяноезични мюсюлмани/.За македонските мюсюлмани признаването на новата “нация” е възможност да избегнат идентифицирането им като “македонци”, което е удар по стремежа на македонските комунисти да демонстрират и утвърдят принадлежността на всички граждани на републиката към новоизобретената “македонска нация”.

Ръководството на СЮК прави опит да спре набиращия скорост мюсюлмански национализъм като в края на 1972г. сваля от постовете им двама от лидерите на Съюза на комунистите на Босна и Херцеговина- Авдо Хумо и Осман Карабегович, обвинявайки ги в “пропаганда на мюсюлмански екстремизъм и национализъм”. /73/ При все това взетите мерки не успяват да спрат все по-тясното обвързване на мюсюлманския национализъм с панислямизма. През 1983г. Алия Изетбегович е осъден за публикуваната от него “Ислямска декларация”, станала печално известна с лозунга “ No East, No West, Islam is the Best”. Пропагандиращ създаването на теократична ислямска република Босна и Херцеговина по модела на Иран, Изетбегович заявява: “Ислямът и неислямските системи са разделени… Не може да има мир или съжителство между ислямската вяра и неислямските социални и политически институции…Ислямът е идеологията на мюсюлманската общност, панислямизмът е негова политика” /74 /. Като аргумент срещу светската държава в декларацията се посочва: “Като ислямска държава Турция владееше целия свят. Като копие на Европа Турция е треторазредна страна, подобно на която има стотици по света”/75/

“Ислямската декларация” не е изолирано явление в политическия живот на Босна и Херцеговина през 70-80-те години. През този период в политическия елит на републиката идва ново поколение, прегърнало идеите на мюсюлманския национализъм и панислямизма, което разполага и със здрави връки в мюсюлманските страни от Близкия Изток. Именно това поколение използва исляма като средство за политическа мобилизация. През април 1983г. е разкрита нелегална организация в Босна и Херцеговина, която работи за превръщането на републиката в ислямска държава под покровителството на режима в Иран./76-цит/Единадесет души, в това число и двама имами са подведени под съдебна отговорност за антидържавна дейност. По време на продължилия няколко месеца процес те обвиняват комунистическия режим като “заплаха за исляма” и приветстват бунтовете в Косово и евентуалното разпадане на Югославската федерация./77/ Сред тях е и Алия Изетбегович.

Набиращите сила взривоопасни национални проблеми в Югославската федерация през 70-80-те години все по-отчетливо заплашват нейното оцеляване. В годините до смъртта на Тито /1980/ югославското ръководство се стреми преди всичко да тушира националните проблеми като ги препраща на заден план с надеждата да отклони вниманието в други посоки. Акцентите се поставят върху външната политика, особено върху Движението на необвързаните, което носи огромен международен авторитет на страната и върху опитите Югославия да наложи имиджа си на многонационална държава, в която националните проблеми са решени окончателно. Опитът да се осъществи плавен преход към “ерата след Тито” чрез принципите на ротация, колективностт и мандатност в управлението на Югославия се оказва безуспешен. Множеството модели на държавно устройство и междунационални взаимоотношения, експериментирани в Нова Югославия- от унитаристичното югославянство на “братството и единството” до конфедералните елементи, залегнали в конституцията от 1974г. имат един резултат- все по-трудно функциониране на федерацията, която е разкъсвана от сепаратизма на хървати и албанци и от засилващия се реваншизъм на сърбите. През 80-те години се изострят както споровете между отделните републики, така и между републиките и федерацията. Претенциите за контролиране на икономическите ресурси и за увеличаване на политическите провамащия изострят междунационалните отношения. Нарушаването на баланса на икономическите и политическите ресурси съвпада с промяната в международната обстановка в началото на 80-те години. А жизнеспособността на Югославската федерация в много голяма степен е плод на нейната специфична роля на “буфер” между двата свята- социалистическия и западния. Именно този баланс, заедно с харизматичната личност на Тито и авторитета на страната като лидер на Движението на необвързаните превръщат Югославия в една сравнително преуспяваща /поне за стандартите на Източна Европа/ и отворена към света държава.През 80-те години факторите, върху които се крепи нейната стабилност са чувствително застрашени. Постепенното смекчаване на отношенията между СССР и САЩ след афганистанската авантюра на Москва и кампанията на Рейгън срещу “империята на злото”, дават признаци за прекратяването на студената война в обозримо бъдеще, което би обезсмислило съществуването на Югославия като “буфер” между двете системи. След 1979г. Международният Валутен Фонд рязко ограничава политиката си на кредитиране на т.нар. “развиващи се “ държави, а Югославия подържа икономическия си растеж главно с кредити от МВФ. Това довежда до чувствителен ръст на безработицата и галопираща инфлация. Нарушеният баланс на икономическите и политически фактори, както и промените на международнат сцена дават възможност за излизането на преден план на деструктивните сили- етнобюрократическата прослойка, която се стреми да постигне своите икономически и политически цели /маскирани като национални/ дори с цената на разпадането на Югославската федерация.

1/ Tito, J.B.-“Pedeset godini borbe komunista Jugoslavije”-: “Deveti kongres saveza komunista Jugoslavije”, Beograd, 1969,s.25;

/2/Конституция на ФНРЮ 1946-да нямеря!!! .

/3/ Bakaric,V.-Socialisticki samoupravni sistem I drustvena reprodukcija”, Zagreb, 1974,s.384;

4/ Лазаров, К.- “Националните взаимоотношения в социалистическа Югославия”, София, 1978, с.48;

5/ Colakovic,R.-“Borba komunisticke partije Jugoslavijeza resenje nacionalnog pitanja”,Beograd,Kultura,1959;

Petranovic,B.-Komunisticka Partija Yugoslavije u borbu za izgradanju socializma /1945-1952/,Beograd,Radnicki Univerzitet “Duro Salaj”,1965/

6/ “Й.Б.Тито по националния въпрос” Ниш, Братство, 1972,с.61-62

7/ Андонов,А.- “ЮКП /СЮК/ и националният проблем в СФРЮ до средата на 60-те години” : “Проблеми на политиката на балканските комунистически партии по националния въпрос”, София, 1987, с.225/

8/ Brovicanin,D.-“Oizgradanju bosansko-hercegovacke drzavnosti poslje Drugog zasedanja AVNOJ-a”-Prilozi za istoriji radnickog pokreta, Sarajevo,1977,3,s.267/

9/ Чолакович, Р.- “Решението на националното прашанье во Jугославиjа”: Комунист, Скопjе, 1950,4-5, с.55/

10/ Тито, J.Б.- “Борба за Jугославиje”, Београд, 1947, с.283/

11-Устав ФНРJ и Устави народних република”, Изданье Служебног листа ФНРJ “Београд, бр.48, с. 267-268/

12-Андонов, А.-Ibid,с.239

13/Лазаров, К.-Ibid,s.51;

/14/ Pregled istorije Saveza komunista Jugoslavije, Beograd, 1963,s.98

/15-Резолюциjа Шестог Конгреса КПJ. О задацима и улози СКJ: Комунист, Београд, 1952, 5-6, с.4/

16/-Конституцията 1953!!

17/-Лазаров, К.-Ibid,.s.59;

18/Джилас,М.- “Разговори с Тито”, София, 1993, с.121;

19/Program Saveza Komunista Jugoslavije, Beograd, 1959,s.193;

”./20/ Црвенковски, Кр.- Мегунационални односи во системот на самоуправуваньето”, Скопjе, 1969, с.214;

22-Андонов, А.-Ibid,с.242.

/23/-Лазаров, K.-Ibid,s.38;

24/Лазаров, К.-Ibid;

25/ Purivatra,A.-“Problemi samoupravlenja bosansko-hercegovackih muslimana” : “Federalizam I nacionalno pitanje”, Zbirka radova, Beograd, 1971,s.267;

26-Redzic, Enver- “O posebnost bosanskih muslimana”: “Pregled”, 4,1970,s.480/

./27/Лазаров,К.-Ibid,s.123; .

”/28/Црвенковски,Кр.-Ibid,s.56;

29/ Program Saveza Komunista Jugoslavije,Beograd,1959,s.193;

31-Црвенковски, Кр.-Мегунационалните односи во системата на самоуправуването” : “СКJ и мегунационалните односи. Зборник, Скопjе, 1967, с.56/

/32-Кардель, Е.- “О уставним променима на XVI седници Председништва ЦК СКJ” : “ Задаци СКСрбиjе у развоj медунационалних односа и борба против национализма”, Београд, 1978, с.73”/

.

33/ Конституцията 1963!!!

36/Кардель,Е.-“Економскиот аспект на мегунационалните односи”- цит. по Лазаров,К. –Ibid,s.159;

37/`Кардель,Е.-Ibid;

./38/Лазаров,К.-Ibid,s.74;

43SPR

/45/Klasno I nacionalno,t.2,Beograd,1979,s.441;

/ 46- Тито, Й.Б.- Избраннье речи и статьи”, Москва, 1973, с.489-490/

47/Tito,J.B.-“Jedinstvo federacije pretpostavja stvaranje jedinog autoritativnog tela” : “Aktuelni problemi naseg politickod sistema”, 1970, Beograd,s.778;

48/Tito,J.B.-Ibid

.”/49/Tito,J.B.-Ibid;

50/ Кардель,Е.-О уставним променима. Реферат на седници председништва Савеза комуниста Jугославиjе 25.IX.1970, Борба, 26.IX.1970,s.4;

51/ Цит по Лазаров,K.-Ibid,s.209

/56/Цит.по Лазаров,К.-Ibid;s.291;

57/Борба, бр.209,30.VІІ.1971;

58/Вечерне новости ,бр.187,14.V.1971

59/Лазаров,К.-Ibid,s.91;

60/ Govori Tita, Kardelja I Dolanca, Idejna I politicka ofanziva Saveza Komunista Jugoslavije, Beograd,1975,s.10;

63/Лазаров,К.-Ibid,s.38;