Босненската регионална криза става реалност заради несполуки от страна на международната общност



страница1/2
Дата08.05.2018
Размер443.54 Kb.
  1   2

  1. Начало

Структурната организация на курсовата работа е следната - наложително преди всичко е да се изложат съвсем накратко двете основни схващания за международните отношения - реалистичният и либералният възглед и на базата на краткото сравнение да се спомене защо е предпочетен либералният възглед при разглеждането на Босненския конфликт. След това е наложително да се представи накратко самия конфликт-възникване, развитие, ескалация, край, представяне на основните участници в конфликта и техните стратегически цели. Развитието на конфликта ще бъде представено разделно – първо – военното, след това и дипломатическото досие. Третата и основна част на тази курсова работа е свързана с изясняване на кардиналните причини и подпричини за банкрута на международната общност в опита и да се справи с Босненския казус. Накрая ще бъде обобщено, че да се хвърля цялата вина за случая Босна само и единствено върху международната общност е некоректно, но все пак основната вина е нейна.

Основното твърдение в тази курсова работа е, че Босненската регионална криза става реалност заради несполуки от страна на международната общност. Това твърдение се базира на възприемането на либералния възглед за международните отношения. Основното, което трябва да се посочи за този възглед е, че според него човешката природа в основата си е добра и алтруистична, следователно хората са способни на взаимодействие и сътрудничество. Лошото човешко поведение не е продукт на лоши хора, а на лоши институции и структурни уредби, които мотивират към егоистично действие и вреда на другите. Войната не е неизбежна и нейната честото може да бъде редуцирана чрез изкореняването на анархистичните условия, които я пораждат и провокират, войната и несправедливостта са международни проблеми, които изискват колективни и многостранни, а не само национални условия, за да бъдат елиминирани. Международното общество трябва да се самоорганизира институционално така, че да премахне анархията, която предизвиква войната и други конфликти с насилствен характер. Според либералния възглед конфликтите са предотвратими чрез международно сътрудничество, осъществявано чрез привързаност към определени морални норми, спазване на международните закони или чрез международните организации.

Не бива да се подценява вината за Босненската криза и на преките участници-трите етнически общности в Босна-сърби, хървати и мюсюлманите, както и на държавите - майки Югославия и Хърватска. Основната вина обаче пада върху плещите на международната общност, която с не адекватните си действия и поведение спомогна за разпалването и ескалацията на конфликта, тоест тя не само не само успя да предотврати конфликта, но дори го задълбочи и спомогна за създаването на ситуацията, в която се намира днес Босна - а именно пълен Цугцванг - липса на полезен ход.

Кои са причините довели до провала на международната общност в случая с Босна. На първо място това е пренебрегването на Международното публично право - пренебрегване изразяващо се в не спазване на международноправни норми и основни принципи. На второ място - нерешителността на основни международни организации – ООН, НАТО и ЕС, ОССЕ. Съгласно либералният възглед, съществуващата анархия в международните отношения, може да бъде преодоляна точно благодарение на дейността на такива международни организации като посочените горе. Следователно една тяхна подчертана пасивност и недалновидност , каквото тези организации демонстрират в случая с Босна може да има катастрофални последици. Грешките на посочените организации се намират както във военен план , така и в дипломатически, докато в икономически - налагането на санкции, проявяват далновидност.


2. Изложение
2.1 Либерално-реалисткият дебат

Най-напред както бе посочено ще бъде споменато няколко неща за конфликтът в либерално реалистичния дебат .Още в политическата философия има две драматично различаващи се становища относно международните отношения. През 17 век Томас Хобс, който живее в едно време на опустошена и почти напълно разрушена от граждански войни Британска империя, набляга на несигурността, насилието и оцеляването. Той обобщава всичко това като състояние на война. Неговият известен израз съхранил се в историческата памет е, че за естественото състояние е характерна следната формула - ,,Война на всички против всички’’. Само половин век по-късно обаче един друг известен английски политически философ - Джон Лок, живеещ в не толкова размирни времена, възразява на песимистичния възглед на своя предшественик Томас Хобс и заявява, че макар при естественото състояние да липсва общ суверен, хората могат да установяват връзки и да сключват договори и затова анархията в международните отношения, крепяща се на обективния факт, че над държавите не съществува никаква друга власт, която да ги контролира, не е толкова страшна. Тези две представи за естественото състояние на Томас Хобс и на Джон Лок се явяват философски предшественици на двата съвременни възгледа за международното политическо устройство - единият е по песимистичен - това е реалистичният възглед, докато другия е по оптимистичен – това е либералният възглед. Това описание на началото на сблъсъка между либералния и реалистичния възглед е дадено от Джоузеф Най (1998: 16 стр.)1. Той посочва, че битката между тях се е водила с променлив успех в продължение на повече от два века ,без да се излъчи ясен победител. Някои от най-известните имена дали своя принос за развитието на този двубой са – Ханс Моргентау, Кенет Уолц, Раймод Арон, Мартин Уайт, Джон Кенан, Джоузеф Гриеко и много други (пак там).

В книгата си Разрешаване на конфликти доцент Татяна Дронзина посочва следните отличителни черти на реалистичния възглед за международните отношения -за реалистите конфликтите между държавите са неизбежни, тъй като бидейки основни актьори в международната политика, те не са подчинени на никаква друга политическа власт от по висок порядък, тоест в международните отношения властва анархията .Международната политическа игра се води по правилата на перманентната анархия (1999: 39 стр.). Съгласно това виждане главната цел на една държава си остава е оцеляването в условията на враждебна среда, където първият стремеж е стремежът към властта. Дронзина посочва , че точно самодостатъчността на държавата е в основата на способността да се защитават националните интереси. Държавите се ръководят от логиката на своя интерес, определен в такива понятия като оцеляване, власт, сигурност, относителен капацитет(пак там). Моргентау отбелязва, че рационалната външна политика е тази, която минимизира рисковете и максимализира ползите. За реалистите Никакви морални принципи или идеологически системи не трябва да пречат на преследването на националните интереси. Тази обща характеристика на реалистичния възглед трябва да бъде допълнен с мястото, което реалистите отреждат на конфликта в международните отношения .

Доцент Дронзина посочва следните предпоставки, от които изхождат реалистите, когато обсъждат въпроси свързани с конфликта в международните отношения. Първата предпоставка е, че по природа хората са лоши. А най-големият от всички грехове на хората е жаждата за власт и желанието да се доминира, не е възможно това положение да се промени.

Втората предпоставка е, че анархистичната природа на международната система изисква наличието или придобиването на военен потенциал достатъчен да се парират атаките на евентуалните врагове, това на практика означава че реалистите поставят националната сигурност и военната мощ на първо място, а икономиката остава на втори план.

Третата предпоставка е, че ролята на съюзниците не бива да се надценява. Те могат да повишат способността на държавата да се защити, но тяхната лоялност и надеждност е проблематична, а освен това не е правилно да се дава възможност на по малките съюзници да придобиват прекалено голяма тежест при взимането на колективни решения.

Четвъртата предпоставка е свързана с това, че реалистите отреждат незначителна роля на международното право и международните организации, като отричат тезата, че те спомагат да се премахнат негативните страни от анархистичната природа на международната система. (1999: 38-53 стр.).

От посочените характеристики на реалистки възглед може да се заключи за неговата песимистична природа. Като основни слабости могат да се посочат прекаленото акцентиране върху държавите, като най-значими актьори в международните отношения, това става за сметка на омаловажаването на международното публично право и международните организации. Разбира се могат да се посочат и редица други слабости, но тези са от значение в случая.

Либералният възглед за международните отношения много често е окачествяван от неговите противници като идеалистичен. Той както вече бе споменато тръгва още от политическата философия на Джон Лок. Доцент Дронзина синтезира неговите предпоставки по следния начин - Човешката природа е в основата си е добра и алтруистична, следователно хората са способни на сътрудничество и взаимодействие. Много ценното и важно на либералния възглед е, че за него лошото човешко поведение не е резултат от това, че хората са лоши, а е резултат от лоши институции и структурни уредби, заради които се достига до егоистично поведение и нанасяне на вреда на другия. За авторите изкушени от либералния възглед международната система не може напълно да се разглежда като напълно анархистична, тъй като се приема, че съществуват международни институции с достатъчен авторитет и влияние, за да преодолеят в известна степен анархията. Благодарение на тяхното съществуване принудата в международните отношения постепенно отстъпва място на взаимозависимостта, взаимовръзките, подобряващата се комуникация и взаимно влияние, чиято основа са споделените либерални ценности.

В заключение за либералния възглед за международните отношения може да се каже, че при него твърдо се е наложило убеждението, че международните отношения се насочват към по-голяма човешка свобода, основа на физическата сигурност, материалното благосъстояние, възможност за свободно изразяване, всичко това е постигнато благодарение на задълбочаващото се международно сътрудничество, осъществено чрез привързаност към определени морални и правни международни норми.

Разликите, отбелязва Пфалцграф2, между двата основни възгледа за международните отношения са огромни, но тези които в случая са от значение са, че първо реалистите пренебрегват значимата роля на международното публично право и международните организации, докато либералите акцентират точно на тяхната неоценима роля. Второ - за реалистите хората са лоши и носят пълна отговорност за това, което са извършили без да се отчитат смекчаващите вината обстоятелства .Обратно според либералния възглед човешката природа в основата си е добра и те могат да си взаимодействат и да си сътрудничат. А когато се държат лошо това е резултат от лоши институции и структурни уредби. Тоест за либералите ролята на международната общност в разрешаването на конфликти от една страна е решаващо, но от друга страна недалновидни действия на международната общност могат да доведат до катастрофални последици в дадения регион.

В тази курсова работа се възприема либералното виждане за международните отношения. Приема се, че ролята на международната общност е ключова, дори когато става въпрос за разрешаването на тежки конфликти от калибъра на Босна. Съгласно либералния възглед в международната общност важно място заемат както държавите, така и международните организации, чиито отношения се регулират с помощта на международното публично право. Основното твърдение на курсовата работа се базира точно на значимостта на ролята на международната общност, която както може да помогне много, също така може и да навреди много. В случая с Босна се случи второто.



Босненската регионална криза става реалност заради несполуки от страна на международната общност, Един реалистки коментар по случая с Босна би започнал с това, че за кризата са виновни лошите сърби или хървати, понеже човешката природа поначало е грешна, алчна за повече и повече власт. В защита на това твърдение ще изложи например масовите зверства, извършвани и от сърби и от хървати, но и от мюсюлманите. Ще посочи, че прекалената алчност и на трите страни попречват на сключването на мир и окончателното разрешаване на казуса. Но един реалистки коментар не би се спрял никога на твърдението, че ескалацията на конфликта става по вина на погрешните действия на международната общност. Либералният възглед би обърнал внимание точно на ролята на международната общност, която като чели е главния виновник. Затова в Случая с Босна либералния подход е по приложим отколкото реалисткия.

Наложително е да се направи едно малко уточнение,че когато се говори за международна общност във връзка с казуса Босна се разбира следното нещо. В този случай в международната общност влизат следните държави и международни междуправителствени организации - САЩ, Русия Германия, Великобритания, Франция, редица други страни от Европа - съседни и несъседни на Югославия. От международните междуправителствени организации трябва да се посочат ООН, НАТО, ЕС, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Организирането на редица важни конференции свързани с казуса, също е важно да се посочат - Лисабонската конференция от1992 година февруари, Женевската конференция за бивша Югославия, Вашингтонското споразумение, редицата създадени контактни групи и планове извести като плана Ванс-Оуен, Оуен-Столетенберг.


2.2 Конфликта в Босна – хронология, участници, цели.
След краткото изясняване на реалистично-либералния дебат в конфликта, наложително е да се представи накратко самия конфликт в Босна - възникване, развитие, ескалация, край, представяне на основните участници в конфликта и техните стратегически цели. Развитието на конфликта ще бъде представено разделно - първо- военното, след това и дипломатическото досие.

Краят на студената война формално е обявен през ноември на срещата на СССЕ в Париж. Хартата от Париж ясно постановява, че ,,Ерата на конфронтация и разделение в Европа приключи’’. След като Студената война приключва настъпва краят на сигурността, свързана със стабилността по времето на Студената война. Характерното за този период е наличието на два ясно обособени блока, единия предвождан от САЩ, другия от СССР. Двата блока имат зони на влияния, в които се избягва всяко противопоставяне помежду им - това са съответно Западна и Източна Европа. В тези области конфликтите са замразени. В страните от Източна Европа наличието на тлеещи конфликти са подтискани за да избуят в последствие след края на Студената война. Със сигурност не е учудващо, че рухването на двуполярната система води до активизирането на регионалните конфликти след отстъпването на заден плана на съперничеството между блоковете по време на Студената война. Източна Европа попада в процес на тежка дезинтеграция. Нестабилността, произтичаща от възраждането на национализма е характерна и за Югославия една страна, която по времето на Студената война демонстрира жизненост и стабилност. Разпадането на Бивша Югославия се дължи на много причини - политически, икономически, етническо съперничество, културни, тук няма да се впускаме в подробности. За кратък период от време четири от шестте републики в Югославската федерация искат пълна независимост и суверенитет – това са Словения, Хърватска, Бивша югославска република Македония, Босна и Херцеговина. Другите две Сърбия и Черна гора образуват федерация и запазват името на бивша Югославия. Авторът Джордж Курветарис посочва че разпадането на Югославия се дължи на слабости, които са били характерни и за самия СССР. Първо неуспех да се модернизира и преструктурира икономиката. Проблемът за преразпределението на обществената и политическата власт. Трето - нарастването на етнонационализма. Четвърто провал на политиката по националния въпрос на обществата от социалистически тип.( 2006: 62-71 стр.)3

Както вече бе споменато първи се отцепват Словения и Хърватска, които набързо са признати по настояване на Германия и придобиват международна легитимност. На 7 април 1992 година Европейската общност признава и Босна и Херцеговина за независима държава .На 20 май Общото събрание на ООН приема новата суверенна държава за свой член. Международното признаване на Босна се оказва проблематично, защото републиката се състои от три различни етнически групи, като всяка от тях граничи с етническа сродна общност, като изключим босненските мюсюлмани. Босненските сърби и хървати въобще не крият своето желание да се интегрират със съседните им държави съответно Югославия и Хърватска и не проявяват никакъв интерес към запазването на суверенитета и независимостта на новообразуваната държава.

Международната общност избира признаването на независимостта на Босна защото алтернативата, а именно разделянето на държавата по онова време се възприема като много по-голямо зло, което може да наруши мира в региона и да го дестабилизира.

Авторът Любов Минчева подчертава, че международната общност е сериозно загрижена конфликтът в Босна да прелее в сръбската провинция Санджак. Защото се смята, че един конфликт в Санджак на свой ред би се разпространил в съседната сръбска провинция Косово, населена с етнически албанци, а оттам би засегнал и република Македония, и по този начини би се дестабилизирала цялата зона на южните Балкани. За да предотврати подобна възможност международната общност потвърждава независимостта на Босна като суверенна държава и в средата на 1993 година изпраща международни миро опазващи сили в Македония. В последствие става ясно, че конфликтът не се разпростира в Санджак, Косово и Македония. За съжаление конфликтът не се и ограничава само в пределите на Босна понеже пряко засегнати са две съседни държави, а именно Югославия и Хърватска.По този начин конфликтът в Босна се превръща в регионален. (2005: 160 стр.)4

Това кратко въведение относно конфликта в Босна показва сериозността на дадения проблем, на неговия огромен де стабилизационен потенциал. В своята книга Качествени методи в сравнителните изследвания Любов Минчева разглежда няколко казуса свързани с етническите конфликти и проблемите на сигурността. Някои от тези казуси са посветени на Югославия, в един от тях - озаглавен Босненската криза-източници и интензитет, Авторката Минчева говори за кризата в Босна като я характеризира използвайки понятието ,, разлята криза’’, която дестабилизира съседните Югославия и Хърватска. Доказателствата, които Минчева представя, за да докаже своето твърдение, че Босненската криза е разлята криза с висок интензитет са следните. От 1992 до 1995 година босненската криза представлява поредица от разливащи се процеси, тоест процеси, чрез които конфликтът в една страна директно засяга политическата организация и дейност в съседните страни - Югославия и Хърватска. В Босненската регионална разлята криза Минчева посочва няколко трансгранични инциденти. Трансграничните инциденти са причинени от трансграничните етническа мобилизация и действие. Те включват случаи на пресичане на границата от нередовните сръбски и хърватски формирования, чести бежански потоци, и инцидентни гранични престрелки. Минчева обаче категорично твърди, че Босна е нещо повече от трансгранична мобилизация и действие, тя е ,,дифузна криза’’ защото въвлича съседни държави в Босненската война. Авторката посочва, че някои от трансграничните конфликти засягат югославско - босненските отношения ,други пък засягат ,,брака по сметка’’ хърватско-босненските отношения, други пък засягат отношенията между Югославия и Хърватска. Конфликтът, който най-добре представя босненската криза ката разлята криза е междудържавният конфликт на Югославия с Хърватска, които се разиграва на босненска територия (2005: 161 стр.). Твърдението на Минчева, че Босненската криза е разлята криза е доказателство за огромния дестабилизиращ потенциал на тази криза и представлява също така сериозен мотив за намеса в конфликта от страна на международната общност. Както ще стане ясно от по нататъшното изложение, тази намеса се оказва изключително неудачна.

След като бе представена значимостта на конфликта в Босна, значимост за международната общност, чиято основна задача е да съдейства за поддържането на мира и сигурността, трябва да се направи и кратко описание на самия конфликт. Най-напред ще бъде описано военното ,,досие’’ на конфликта, а след това и дипломатическото.

Военните конфликти в Босна започват, когато на 27 март 1992 година босненските сърби провъзгласяват Сръбска република Босна и Херцеговина и декларират нейната лоялност към Югославия като държана на всички сърби. Този акт предизвиква босненското правителство в Сараево, което вече е прокламирало независимостта на Босна на 3 март. Военните операции започват в края на март и началото на април, когато нередовни войски на босненските сърби се придвижват към североизточна Босна .Първи трансграничен инцидент е сръбската атака на Босански Брод, която принуждава стотици бежанци да преминат река Сава и влязат в Хърватско.

По същото време трансгранични конфликти са регистрирани и по протежението на босненската граница с Югославия. Сърбите осъществяват атаки над Белина, Зворник и североизточните зони, атаки в които участват не само сръбски нередовни части от Босна и Херцеговина, но също така и паравоенни единици от Сърбия. Това са Аркан и неговите тигри, а също така и радикалните Четници. Те прочистват региона, прогонвайки мюсюлманите, като същевременно плячкосват и извършват серия от кланета .Освен това редовна част на Югославската народна армия също се намесва в битките в южните, западните и североизточните райони.

През първата половина на април босненските сърби атакуват етническите хървати при Купрес, по пътя между Сараево и Яйце. Тук хърватите са прогонени не от босненските сърби, а от сръбска нередовна част от Книн, пресякла границата от Хърватско.

Приблизително по същото време босненските сърби атакуват Бихач, Босанска Крупа, Дервента и Модрица като част от кампанията им по Северния коридор. Те се сблъскват със силна съпротива от страна на хърватите. Хърватите са подкрепени не само от хърватската етническа милиция HVO, но също и от елементи от хърватските отбранителни сили CDF на Хърватско. Хърватското правителство подкрепя босненските хървати, защото иска да използва части от западна и северна Босна за обходни действия срещу сръбските анклави в Хърватско когато това позволи случая.

До средата на април се случва друг инцидент,когато атаката на босненските сърби около сръбския анклав Босанска Крупа принуждава много мюсюлмански и хърватски бежанци да пресекат река Сава и да потърсят убежище в Хърватско.

В началото на юли босненските сърби засилват военните действия за прочистването и консолидирането на Северния коридор. Предприети са офанзиви в района на Позавина в северна Босна. В отговор босненските хървати предприемат контраофанзива, която се разпростира до западна Херцеговина.

След успешните летни атаки срещу етническите хървати и мюсюлмани в Брчко, Ораше, Босански Самац, Грацаница босненските сърби установяват контрол над една много важна тясна ивица земя в стратегическия Северен коридор. В началото на октомври сърбите атакуват и завземат град Босански Брод. Тази офанзива завършва с етническото прочистване на града.

През ноември 1992 година хърватско-мюсюлманските схватки се разпростират до централна Босна. До този момент босненските хървати действат заедно с мюсюлманите, поставяйки своята милиция под командването на босненските териториални отбранителни сили и установявайки с тях съвместен Отбранителен комитет. Този съюз е поставен под сериозна заплаха заради плана Ванс-Оуен, който предвижда 25 процента от територията на Босна да е за хърватите, босненските хървати предявяват искане за пълен контрол над тяхната си територия. Резултатът на мюсюлманско хърватския спор са ожесточените битки в централна Босна. Боевете се засилват през пролетта на 1993 година. Хърватската армия открито се намесва в босненския конфликт. В същото време босненските сърби се опитват да консолидират направените завоевания воювайки срещу мюсюлманските анклави в Източна Босна.

В началото на 1994 година мюсюлманско хърватската война предизвиква друг тежък сблъсък. За да помогне на етническите си братя през границата Хърватско започва да изпраща нарастващ брой хърватски войски в пределите на Босна. През март 1994 година обаче под натиска на САЩ президентът на Хърватско Туджман се съгласява да разпусне провъзгласената през август 1993 година хърватска република Херцег-босна и обявява макар и само на хартия мюсюлманско-хърватска федерация. Възстановяването на мюсюлманско хърватското сътрудничество помага да се ограничи конфликта. То обаче все още не поставя край на босненската криза. От средата на 1994 година мюсюлманите стабилизират позициите си и започват да водят освободителна война срещу сърбите.

За разрешаването на кризата през 1995 година спомага успехите, които успяват да постигнат хърватите срещу сърбите. Те предприемат през лятото на същата година завземане на сръбските анклави в крайна, в следствие на което единствената територия която остава под контрол на сърбите в Хърватско е Източна Словония.през август 1995 година действайки съвместно с босненската армия Хърватско успява да свали обсада около Бихач и отново да завземе важните градове Яйце и Босански Петровац. Хърватските военни успехи в Босна и Крайна помагат на Хърватско да поставя условията на Дейтънския мирен процес в началото на ноември 1995 година, с който се слага край на Босненската криза от 1992-1995 година.

По този хронологичен начин бе представено военното досие на Босненската криза. Прави впечатлени първоначалното огромно предимство на сърбите, което в последствие обаче е преодоляно, за да се стигне до разгромната за тях 1995 година.

След военното кратко досие на Босненската криза идва ред и на дипломатическото такова, с което ще бъде приключено краткото описание на Босненския конфликт.

Дипломатическото досие на Босненската криза също доказва, че Босна е разлята криза. Два конкурентни подхода вдъхновяват дипломацията на международната общност според Любов Минчева. Единият от тях вижда съхраняването на босненски суверенитет като гаранция за регионалната стабилност. Другият подход пък разглежда разделянето на Босна като предпоставка за уреждането на конфликта. (2005: 162 стр.).

Историята на конфликта показва също така, че страни по диалога, касаещ бъдещето на Босна са както воюващите етнически фракции, така също и съседните иредентистки държави Югославия и Хърватско. Чрез допускането на воюващите етнически фракции и държавите майки в диалога за регионалната стабилност, международната общност признава регионалния потенциал на Босненската криза заплашващ съседните Югославия и Хърватско и дестабилизиращ като цяло целия регион.

Любов Минчева в разработения от нея казус Босненската регионална криза-източници и интензитет идентифицира три етапа в босненската дипломация. Като различните етапи се различават по начина, по който международната общност дефинира проблема за регионалната сигурност, както и по това кого международната общност държи отговорен за бъдещото на Босна.

На първият етап международната общност гледа на босненски конфликт като на гражданска война между три различни етнически фракции. Съответно регионалната криза се дефинира в рамките на приключване на гражданската война и запазване на неприкосновеността на босненските граници. Дефинирането на регионалната стабилност в рамките на босненския суверенитет произтича от принципа на превантивното признаване, предложен от Германия в нейните дипломатически усилия насочени към Югославия. Основните действащи лица на първия етап от босненската дипломация са трите враждуващи етнически фракции, а дипломатическите усилия са насочени върху насърчаването на диалога помежду им и гарантиране на босненския суверенитет. Възприети са и допълнителни мерки , целящи да предотвратят външната поддръжка за воюващите страни. Тези мерки засягат главно Югославия и нейните политико военни връзки с босненските сърби.

Първият етап на босненската дипломация започва с Лисабонската конференция, проведена през февруари 1992 година. Целта е да обвържи босненският мюсюлмански лидер Изетбегович, босненския сръбски лидер Караджич, както и хърватския босненски лидер Бобан, към съществуващите босненски граници. Конференцията обаче не предвижда поемането на конкретни ангажименти свързани с държавния суверенитет на Босна. Конференцията се опитва да получи съгласието на тримата лидери по основните принципи на бъдещата конституционна уредба на Босна.

Двете задачи -запазването на неприкосновеността на границите и постигането на съгласие по основните бъдещи конституционни принципи са само частично постигнати. Трите етнически фракции първоначално се съгласяват да приемат съществуващите граници босненски граници. Тяхното съгласие обаче е поставено под изпитание, когато босненските сърби бойкотират референдума по този въпрос препоръчан от арбитражната комисия на ЕО и проведен на 29 февруари и 1 март.Бойкотът се оправдава от босненските сърби с проведения от тях референдум през есента на 1991 година, съгласно този референдум Босна трябва да остане част от Югославия.

Преговорите касаещи конституционната уредба на Босна постигнат ги спохожда същата съдба. Първо трите страни се споразумяват, но в последствие Изетбегович анулира своята позиция и призовава населението за отхвърли споразумението.

Следвайки принципа на превантивното признаване Босна е призната от ЕО през април 1992 година. Един месец по-късно страната е приета и за челен на ООН. Тези стъпки обаче не помагат за подобряването на положението на Босна.

През втората половина на 1992 година международната общност предприема друг подход към уреждането на кризата. Той, както и Лисабонската конференция поставя инициативата в ръцете на босненските етнически лидери. За целта е създадена работна група по разрешаване на босненската криза в рамките на Женевската конференция за бивша Югославия. Групата включва представители на трите воюващи страни, както и представители някои чужди страни.

Използвайки работата на работната група през есента на 1992 година пратениците на ООН и ЕО Сайръс Ванс и Лорд Оуен предлагат така наречения план Ванс-Оуен за разрешаване на босненската криза. Планът базиран на Лисабонската конференция цели запазване на границите на Босна. Планът предвижда единна Босна със силно централизирано правителство, по думите на самия Лорд Оуен ,, Планът беше съставен така, че да санкционира босненските сърби, считани тогава за главни инициатори на гражданската война’’.

Планът е категорично отхвърлен от страна на босненските сърби и с мъка приет от страна на мюсюлманските босненци и само босненските хървати го приемат безрезервно. По такъв начин втората международна инициатива целяща ненарушимостта на босненските граници и гарантиране на регионалната стабилност попада в задънена улица.

Вторият етап от босненската дипломация, който отличава авторката Минчева започва през 1993 година. През този етап босненската криза се разглежда от гледна точка на нейната цялостна регионална значимост. През първия етап стремежът бе да се накарат трите враждуващи етноса да проведат диалог помежду си, към втория етап вниманието на международната общност се насочва към държавите Югославия и Хърватско, за които се предвижда много по значима роля при определяне бъдещето на Босна. В резултат на това идеята за регионалната стабилност е преформулирана като разделяне на Босна и преустройство на нейните граници. Уреждането на хърватския проблем изисква отказ от принципа за запазване на териториалната цялост на Босна.

След неуспеха на плана на Ванс-Оуен, съпредцедателят на Женевската конференция Оуен и норвежкият външен министър Столтенберг предприемат в края на май инициатива целяща разрешаването на кризата. Инициативата придобива известност като плана Оуен-Столтенберг и се базира на проект за разделяне на Босна по етнически принцип предложен от Туджман и одобрен по късно от Милошевич. Планът отхвърля военните завоевания на босненските сърби и хървати и загатва а възможно обединение на етническите сърби и хървати съответно с Югославия и Хърватско. Така този план придава легитимност на дискусията между Милошевич и Туджман, проведена между двамата през януари1991 -1991 година март и фокусирана върху разделянето на Босна. Тоест залага се на търсене на решения с помощна на междудържавни преговори за сметка на трите воюващи етноса в Босна.

Този подход е още по неуспешен. Най–неблагоприятно засегната страна в случая е тази на босненските мюсюлмани, които за разлика от босненските сърби и хървати нямат съседна държава, която да ги подкрепя и да защитава техните интереси. Затова те обявяват, че нямат друг избор освен да заменят дипломацията с войната.

През ноември 1993 година международната общност предлага друга дипломатическа инициатива, отново изградена върху централната роля на държавите Югославия и Хърватско. Това е ,, Планът за действие на ЕС’’предложен от немския и френския външни министри Клаус Кинкел и Ален Жупе. Планът насърчава преговорите с държавите майки.Той предвижда постепенно вдигане на санкциите срещу Югославия и решаване на конфликтите между Крайненските сърби и Загреб, в замяна на определени отстъпки на определи териториални отстъпки за мюсюлманите и хърватите в Босна. Но и тази дипломатическа инициатива претърпява пълен провал. В очакването на разделянето на Босна конфронтацията се засилва между трите враждуващи етнически елемента в Босна. Международната общност се връща към предишния си подход Босна, съгласно който въвлечените в конфликта външни страни трябва да бъдат наказани.

Така се получава, че нито фракционната дипломация от 1992 година насочена към окуражаване на диалога между воюващите фракции в Босна, нита държавната дипломация от 1993 година, поощряваща междудържавните преговори, успяват да намерят ключ към разрешаването на кризата.

Третият етап, който посочва Любов Минчева представлява комбинация от първите два. Защото ако за първия е характерна фракционната дипломация, за втория държавната дипломация, то за третият характерна фракционно-държавната дипломация.този нов международен подход започва през1994 година и продължава до края на босненската криза през 1995 година. Този подход е инициатива на Вашингтон и цели да се спре конфронтацията между мюсюлмани и хървати в Босна.Тя цели и окуражаване на сътрудничеството на мюсюлманите и хървати от една страна, и Хърватско от друга страна.

Така през пролетта на 1994 година президентът Туджман и мюсюлманският лидер Изетбегович подписват във Вашингтон така нареченото Рамково споразумение, което осигурява установяването на централизирана федерация в Босна, съставена от две държави едната на босненските мюсюлмани, а другата на босненските хървати. На 18 март Туджман и Изетбегович подписват и Предварително споразумение за установяването на конфедерация между хърватско и федерация Босна. Вашингтонското споразумение не включва сърбите, на тях им е предложено единствено да станат част от Босненската федерация, но те категорично отказват Вашингтонското споразумения е критикувано от много страни. Например Франсис Бойл отбелязва, че оставянето на сърбите извън споразумението за предложената федерация, потвърждава резултатите от етническото прочистване и ефективно разделя Босна на две части, тоест на мюсюлманско-хърватска федерация и Босненска сръбска република. Други отбелязват положителните черти на това споразумение, а именно насърчаването на сътрудничеството на две доскоро враждуващи страни босненските мюсюлмани и босненските хървати.

От май до юли 1994 година международната общност обсъжда нов план за уреждането на босненската криза. Планът е иницииран от Контактната група, една новосформирана международна единица състояща се от великите пет -САЩ, Русия, Франция, Великобритания и Германия. Групата поема дипломатическата инициатива от Женевската конференция за Югославия. Планът на контактната група е отхвърлен от босненските сърби, заради което Милошевич влошава отношенията си с тях.

Дейтънското мирно споразумение, обсъдено и подписано от президента Туджман, Милошевич и Изетбегович в края на ноември и средата на декември 1995 година слага край на босненската криза .Споразумението гарантира съществуването на Босна като самостоятелна суверенна държава, съставена от две отделни единици. Споразумението позволява на босненските сърби и на босненските хървати да имат със своите етнически партии в Бивша Югославия, но забранява конфедерация, с която и да от двете страни. Споразумението урежда и сърбо хърватския спор за статута на хърватските сърби и потвърждава суверенитета на Хърватско. С подписването на Ердутското споразумение на 11 ноември се слага край на спора между Сърбия и Хърватско за статута на източна Словония. Според това споразумение тази област трябва да се интегрира обратно по мирен път в Хърватско. Този кратък преглед на дипломатическата история на Босна показва, че международната общност счита Босненската криза за значимо регионално явление, което изисква нужното внимание. В един случай международната общност залага на целостта на Босна, в друг момент се ориентира към нейното разделяне, в крайна сметка с Дейтънския мир се намира компромисното решение.

Така представеното военно и дипломатическо кратко досие на случая Босна дава ясна представа за размерите на проблема и за значимостта на този казус за международната общност. Трагичността в случая с Босна се състои в това, че въпреки проведените три години на тежки военни и дипломатически действия не се стига до трайно уреждане на конфликта. Нещо повече логично е да се зададе въпроса какво спечелиха страните участващи в конфликта. Абсолютно нищо - единственото, което се постигна са масовите разрушения, хилядите жертви, огромните потоци от бежанци, трайно установилата се организирана престъпност, икономически загуби на стойност милиарди долари. Босненският конфликт донесе само беди на участващите в него –икономически срив, политически цугцванг, престъпност, и никакви кои знае какви придобивки спрямо онова което са имали страните в началото на 1992 година. Както бе споменато в началото на тази курсова работа главната вина за този босненски провал се дължи на неадекватността на международната общност. Босненската регионална криза става реалност заради несполуки от страна на международната общност. Не бива да се подценява вината за Босненската криза и на преките участници - трите етнически общности в Босна - сърби,хървати и мюсюлманите, както и на държавите-майки Югославия и Хърватска. Основната вина обаче пада върху плещите на международната общност, която с не адекватните си действия и поведение спомогна за разпалването и ескалацията на конфликта, тоест тя не само не само успя да предотврати конфликта, но дори го задълбочи.



  1   2


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница