Причините за провала на международната общност по казуса Босна

Кои са причините довели до провала на международната общност. На първо място това е лутането на международната общност в опитите и да намери правилния дипломатичен подход - дали това да е фракционния, дали да бъде държавния или пък да бъде смесен подход - тоест държавно фракционен. На второ място идва слабостта на такива важни международни организации каквито са ЕС, НАТО, ООН, ОССЕ. На трето място идва пренебрегването на международното публично право, върху чиято основа лежи изграждането на самите международни отношения. Това пренебрегване създава впечатлението у воюващите, че в тяхната игра няма правила или по точно, че има едно правило и то е, че право има само по-силния.

Заключението, което може да се направи относно подходите в дипломатическата дейност на международната общност е, че те са пълен провал. Това се получава заради липсата на единен подход – бяха посочени три различни подхода, които само затрудняваха и объркваха цялостното разрешаване. Правилният трети подход получи изключително ограничено приложение - главно в уреждането на конфликта между босненските хървати и босненските мюсюлмани. Приема се, че този подход е приложен и при постигането на Дейтънското споразумение, на което присъстват и трите страни - босненските мюсюлмани представени от своя лидер Изетбегович, хърватите представени от своя лидер президента Туджман и сърбите представени от своя президента Милошевич.представителността на всички страни в преговорите обаче не е достатъчно условие за да се постигне трайно разрешаване и уреждане на Босненския конфликт. Това споразумение се постига заради наличието на военно поражение на една от страните и не се основава на постигането на консенсус, което би могло да бъде единствената гаранция за неговата стабилност. Липсата на единен подход в дипломатическата дейност на международната общност разбира се дължи на промяната на конкретната обстановка, но това не е оправдание и не би могло да послужи като извинение за провала на международната общност в нейната дипломатически напъни. Какво би се случило, ако международната общност бе предприела единен подход, трудно е да се гадае, но е логично да се предположи, че тежките последствия най-вероятно щяха да са значително по малко. Дори да беше отстояван до крайна възможност един погрешен подход какъвто например се явява фракционния – изолиращ Югославия и Хърватско и принуждаваш ги към пасивност, резултатите биха били навярно по-добри, защото последователността създава увереност у признатите легитимни страни в преговорите, че техните интереси ще се вземат под внимание и няма да бъдат пренебрегнати понеже, международната общност изведнъж е решила да смени подхода на 180 градуса. Както и се получава в Босна, в момента когато международната общност сменя фракционния подход с държавния, босненските мюсюлмани, които не разполагат със своя съседна държава, която ги подкрепя ,моментално радикализират своята позиция и блокират всички международни инициативи, просто защото усещат, че техните интереси са поставени извън борда. В крайна сметка може да се твърди, че дипломатическата дейност на международната общност не е достатъчно ефективна при разрешаването на казуса Босна, нещо повече съществуват достатъчно сериозни доказателства, за да се предположи, че тя дори наврежда и само задълбочава проблемите като създава недоверие у участниците със своята непоследователност.

Освен лутането на международната общност в опитите и да намери правилния дипломатичен подход - дали това да е фракционния, дали да бъде държавния или пък да бъде смесен подход - тоест държавно фракционен, втората съществена причина поради която международната общност се проваля в казуса Босна е слабостта на такива важни международни организации каквито са ЕС, НАТО, ООН, ОССЕ.

Както бе споменато в началото на курсовата работа за разлика от реалисткия възглед за международните отношения, отреждащ минимална и незначителна роля на международните организации в сравнение с ролята на държавата, либералният възглед категорично издига ролята на международната организация до ключова по въпросите за сигурността и мира. В казуса с Босна такива международни организации като НАТО, ЕС и ООН, ОССЕ, които стоят в основата на международната общност наред с отделните държави разбира се, се провалят по отношение на политиката си спрямо казуса Босна и носят също своята вина за разразилата се трагедия в тази малка държава продължила от1992 до 1995 година.

В Европа безспорно ролята на ЕС е водеща, особено след разпадането на Източния блок. Слабостта на ЕС в случая с Босна се дължат на следните фактори - ЕС по това време изпитва сериозни затруднения в областта на формулирането на обща външна политика, в следствие , на което се стига отделни държави на общността да не съгласуват действията си с общността и по този начин превръщат ЕС в неефективен инструмент за справяне с кризи. Вторият фактор е не добре изчистената политика на ЕС - например възприемане на остарели принципи - като например възприемането на териториалността, а не етноса, националността като критерии за признаването на нови държави или пък

Той проявява двойнствено отношение, стандарт към принципа за ненарушимост на границите -или казано с една дума липса на последователност, водещо до създаването на недоверие. Друг фактор за слабостта на ЕС по казуса с Босна е допускането на тактически грешки – като например не уцелването на точния момент на извършване на признаването на новосъздадените държави - става дума за Словения и Хърватско. Първият фактор както бе посочено за слабостта на ЕС по казуса Босна е свързан с формулирането на обща външна политика. В своята статия Институционализираното ограничение като политика - Европейският съюз и разпадането на Югославия, Костас Лавдас⁵ посочва редица важни европейски държави провеждат национална външна политика без консултации на ниво ЕС. Италия например играе важна активна роля в Източна Европа като цяло и италианската външна политика често се провежда без консултации с другите страни членки на ЕС, предизвиквайки гнева на партньорите (2006: 461 стр.). Показателно в това отношение и политиката на единствения член на ЕС в региона по това време а именно Гърция. Гърция първоначално в югославския конфликт провежда политика различна от тази на редица други страни членки. Федерстоун и Ифантис посочват три причини за това. Първата е вътрешният натиска в Гърция свързан с добрите отношения между Сърбия и Гърция в исторически план. От една страна тези отношения са проблем за формулирането на общ европейски подход. От друга страна Гърция се опитва да действа като посредник в редица случаи, например при преговорите за прекратяване на кризата предизвикана през май1995 година от тактиката на босненските сърби да взимат заложници. Другите две причини, които Федерстоун посочва за провеждането на различна политика на Гърция спрямо общата политика ЕС нямат общо отношение с Босненската криза, но си заслужва да се споменат. Втората причина е желанието на Гърция да се противопоставя на Турция, а това често влиза в разрез с политиката на другите страни от съюза. Третата причина е напрегнатите отношения на Гърция с Македония, които създават пукнатина в отношението с другите членки.

Защо липсата на единство сред страните членки е толкова лошо. Към 1994 година липсата на единство сред страните от Запада предоставя възможност на руската външна политика ,която в консултации със Сърбия и Гърция постига отстъпки от босненските сърби в замяна на разполагането на руски миротворци в Сараево и временното оттегляне на заплахата от въздушни удари. Слабостта на ЕС позволява на по сериозната намеса на руската страна, което според едно от мненията има силно негативно влияния, тъй като по този начин се допуска разединяване на международната общност и формирането на две ясно и отчетливо противоречащи си виждания относно разрешаването на конфликта в Босна.известно е, че Русия открито застава зад сръбската кауза, докато другата страна определено възприема сърбите за главини виновници за случващото. Липсата на единство сред международната общност я лишава от възможността да заема по твърда позиция и да налага по сериозни санкции, включително от военен характер.ще припомня , че сърбите отървават удари от страна на НАТО само благодарение на защитата от страна на Русия.

Вторият фактор за слабостта на ЕС по казуса Босна е не добре изчистената политика на ЕС - например или пък възприемане на остарели принципи - като например възприемането на териториалността , а не етноса, националността като критерии за признаването на нови държави или пък

той проявява двойнствено отношение, стандарт към принципа за ненарушимост на границите - или казано с една дума липса на последователност ,водещо до създаването на недоверие. Позицията на ЕС, а и на ООН е, че предишните установени вътрешни граници на Югославия между шестте републики трябва да станат международни и не следва да се позволява тяхното нарушаване в периода на независимост. Тази позиция е отхвърлена от Белград поне до 1995 година. През декември 1994 година Европейският съвет потвърждава своята позиция за ,,бързо взаимно признаване между всички страни от Бивша Югославия в техните международно признати граници’’. С други думи ЕС дори след като отправя покана до югославските републики да заявят дали желаят да бъдат признати като независими държави - ограничава признаването до федералните единици и отказва да признае отделянето на която и да било субфедерална единица или район в Югославия. Така според автора Вилер международната общност приема критерия за териториалност, а не критерия за етнос, националност при приемането на нови държави. Допускането на право на самоопределение на етническите сърби в Хърватска и Босна и Херцеговина не се приема, защото това би поставило под въпрос териториалността като критерий за държавност в международната общност. Това обстоятелство определено е във вреда спрямо сърбите и обуславя тяхната негативност и тяхното доверие спрямо всяка инициатива на ЕС .

Третият фактор за слабостта на ЕС по казуса Босна е свързан с допускането на тактически грешки като например като например не уцелването на точния момент на извършване на признаването на новосъздадените държави - става дума за Словения и Хърватско. Авторът Костас Лавдас категорично застава зад позицията, че моментът на признаване на сепаратистките републики Словения и Хърватско се превръща в катастрофа и истинско фиаско. Определянето на точния момент на признаването от страна на ЕС воден от Германия, не само на двете отцепнически републики Словения и Хърватска, но и на всички бивши югославски републики в случай, че пожелаят да бъдат признати като независими държави, се оказва основна грешка в подхода на ЕС към кризата. Този недостатък се отразява на редица други инициативи и политики в региона - например тази на Оуен.(2006: 451 стр.).

Конфликтът се разпространява в Босна и Херцеговина през 1992 година, частично като резултат на европейската общност да обяви разпадането на Югославия. Когато ЕС признава независимостта на Хърватска и Словения в средата на януари 1992 година, без да осигури общо съгласие между югославските републики относно условията за разпадането на Югославия, той предвещава тъжната съдба на Босна.в статията си Босненската война 1992 година -1995 година – стратегически анализ авторът Хари Папасотириу подчертава дебело, че прецедентът, създаден от успешното отделяне на първите две републики бързо подхранва сепаратистките стремежи на мюсюлманите и хърватите от Босна, които нямат никакво желание да останат в доминираната от сърбите Югославия . При положение, че те действат според принципа на всенародното допитване,п оставен като условие от Комисията ,,Бадинтер’’ на ЕС, ЕС трудно може да им се противопостави. Референдумът се провежда на 28 февруари 1992 година и около 65 процента от имащите право на гласуване избиратели подкрепят независимостта. Босненските сърби не участват в референдума с аргумента, че той противоречи на конституцията. На първи март 1992 година в Сараево избухва етническо насилие, което довежда до издигането на първите сръбски барикади, разделили града.

Истинската война в Босна избухва в началото на април веднага след като ЕС и САЩ пристъпват към крайно недалновидното решение за превантивно признаване на независимостта на Босна. Получава се обратен ефект - вместо да предотврати войната международното признание направено в неподходящ момент по скоро я подхранва, тъй като това признаване се случва преди трите етноса в Босна да се споразумеят за бъдещата конституционна уредба на страната. От този момент сърбите губят доверие в международното посредничество и продължават да преследват целите си с военни средства. Малко след това и босненските хървати поемат по същия път, войната е неизбежна. Ето как една тактическа на пръв поглед малка грешка може да доведе до огромни тежки последствия. Вината за превантивното признаване не лежи само на плещите на ЕС, но и на САЩ.

Дотук бе наблегнат на слабостите на ЕС в казуса с Босна, на допуснатите фатални грешки, но следва да се подчертаят и позитивните страни от дейността на ЕС, за да се изгради по ясна представа за цялостната роля на ЕС в конфликта. Влошаването на положението през 1992 година се посреща от ЕС с назначаването на специален посредник – първо лорд Карингтън и след това лорд Оуен и с използването на икономически лостове, включително санкции. Използването на икономически лостове е важен аспект от политикана на ЕС по югославската криза и ролята на институциите на ЕС за формулиране и прилагане на икономически мерки е решаваща.

Освен това ЕС сътрудничи с ООН при финансирането на две големи международни конференции - Лондонската от август1992 година и Женевската от януари 1993 година, както и дейността на постоянните работни групи в Женева. Ангажиментът към босненския суверенитет е придружен с грижлива подготовка на карта на Босна, приемлива за всички страни чрез отчитане на легитимните им претенции към техните общности. Ефективността на тези инициативи обаче както бе посочено по рано в курсовата работа е крайно незадоволителна. Планът подготвен от Лорд Оуен и неговият партньор от ООН първо Ванс, после Столтенберг са отхвърлени няколкократно от участниците в конфликта - босненките сърби и мюсюлмани и хървати. Все пак тази активност на ЕС следва да се отбележи, както и да се подчертая нейната неефикасност. В заключение може да се посочи, че един от стълбовете н международната общност взели пряко участие в разрешаването на босненския конфликт проявява голямо желание и инициативност, но резултатите са категорични ролята на ЕС не е положителна, като чели той повече наврежда отколкото да помага, нещо характерно не само за ЕС, но и за другите съставни части от международната общност.

Както бе споменато втората основна причина за провала на международната общност в казуса Босна идва от слабостта на такива важни международни организации като ЕС и НАТО.НАТО в началото на 90 те години, а и сега, е единствената организация, която със сила може да наложи някакво решение. В случая с Босна има моменти, когато употребата на сила наложителна, но точно тогава НАТО се ограничава в своите дейности. От една страна самите членки в организацията нямат особено желание да употребяват сила, на първо място тук идват САЩ, които твърдо са убедени, че този конфликт трябва да се реши от европейците. Освен това НАТО действа предпазливо, за да не се дразни Русия. Известно е, че ролята на Русия в Случая с Босна е много по голяма отколкото нейната роля например по време на кризата в Косово, когато нейната позиция откровено е пренебрегната.

След края на Студената война НАТО се реорганизира и преориентира съобразно промените, като приема нова стратегическа концепция и призовава за създаването на нови силови структури. Атлантическият алианс вече има разрешение да оперира извън своята зона на действие, а не само в отговор на непосредствена заплаха срещу една от неговите страни членки. Северноатлантическият съвет през юни 1992 година в Осло решава, че НАТО ще бъде готова да подкрепя миро творческите дейности на СССЕ. На министерската среща в Брюксел през декември 1992 година НАТО потвърждава своята готовност да подкрепи операциите за поддържане на мира разрешени от Съвета за сигурност на ООН, който носи основната отговорност за международния мир и сигурност.

С по голям капацитет на свое разположение през юли 1992 година НАТО предприема нарастващо участие в усилията за организиране и прекратяване на военните действия в бивша Югославия. Дори преди своето решение от декември 1992 година за подкрепа на миро опазващи операции на ООН, НАТО се присъединява заедно със ЗЕС към операции по въздух и море за налагането на следните резолюции на Съвета за сигурност на ООН-713, 757 , 787. В началото на април 1993 година Алиансът предприема опeрация ,,Deny Flight’’- не допускай полет, на резолюция 820 на Съвета за сигурност , позволяваща на НАТО да сваля самолети, нарушаващи зоната забранена за самолети, наложена на въздушното пространство на Босна през октомври 1992 година и наблюдавана оттогава от самолети н НАТО. В началото на юни НАТО приема да подпомага от въздуха приложението на Резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за създаване на шест безопасни зони - Сараево,Тузла, Зепа, Горадже, Бихач и Сребреница. От силите на босненските сърби е изискано да напуснат тези градове и да позволят на миротворците безпрепятствен достъп .Тъй като блокадата на обсаденото Сараево се засилва на 2 август НАТО заплашва да бомбардира силите на босненските сърби. Последва изтеглянето им.

От тези сведения, че международната общност действа по формулата ООН предлага - НАТО налага. Както е известно в случая с Косово държи цялата инициатива в свои ръце, той дори си позволява да употреби сила без да има мандат от Съвета за сигурност. Няколко години по рано обаче такова поведение е просто невъзможно.ООН приема резолюции, които обаче за да бъдат взети на сериозно от участниците в конфликта - по специално от босненските сърби, следва да бъдат подкрепени с нужната сила и санкции, ако бъдат нарушени. Налагането им със сила в случая с Босна е задължение и право на НАТО. В своята статия Балканите и трансформиращото се НАТО авторът Виктор Папакозма⁶ категорично твърди, че усилията на Алианса да наложи резолюциите на ООН чрез натиск върху босненските сърби, контролиращи 70 процента от провинцията, не постига своите цели.П продължавайки бруталната си тактика за създаване на етническа разделена Босна, асоциирана или федерирана със Сърбия , босненските сърби успяват в своите опити да осигурят най-голямата част от територията за себе си, въпреки че представляват едва една трета от предвоенното население на Босна. Границите са променени насилствено, приет е принципа за разделяне и в резултат хиляди бежанци няма никога да се завърнат по домовете си (2006: 407 -415 стр.).

Защитавайки необходимостта от нарастващата военновъздушна активност, администрацията на Клинтън среща многобройни трудност в постигането на консенсус с европейските съюзници. Великобритания и Франция се противопоставят на разгърнати въздушни атаки от страх, че техните леко въоръжени миро опазващи сили могат да станат лесна плячка на босненските сърби. Освен това сред всички има общо нежелание да предоставят значителни военни сили за прилагане на ефективна военна стратегия на място.

На срещата на високо равнище в Брюксел на 10 и 11 януари 1994 година обърканото положение в Босна е разгледано с предпазливост, за да не се наруши единството. Лидерите на НАТО потвърждават всички предишни решения и готовността на организацията да извърши военни удари, за да предотврати задушаването на Сараево и на други заплашени райони в Босна. В края на месеца все повече се акцентира върху използването на въздушни удари върху силите на босненските сърби, за да се облекчат миротворците на ООН в обкръжените райони и да подпомогнат освобождаването на обозначените зони за безопасност от наложената им задушаваща хватка.

Предизвикателството, което изисква демонстриране на решимостта на НАТО е обстрела на пазара в Сараево на 5 февруари, причинил смъртта на 68 човека. Тази касапница предизвиква възмущение и среща на Северноатлантическият съвет, който обявява ултиматум. Той осъжда продължаващата обсада на Сараево и призовава сърбите да изтеглят всички тежки оръжия. Твърдостта на НАТО дава резултат, тъй като буквално всички тежки въоръжения от и около Сараево - включително и тези на мюсюлманите са изтеглени или поставени под контрол на ЮНПРОФОР. Този епизод обаче не може да промени общата оценка, че действията на НАТО са неефективни поради тяхната ограниченост и селективност. Авторът Папакозма посочва, че и през 1994 година НАТО продължава да участва в бойни действия на селективна основа, но периодичните действия срещу босненските сърби допринасят малко за промяната на хода на борбата на бойното поле или за въздействие върху дипломатическите стъпки за уреждане на мира.

Предефинираната роля на НАТО като подизпълнител в подкрепа на миро опазващите мисии на ООН става неудобна и крехките отношения между НАТО и ООН в края на 1994 година се обтягат. Въпреки това на срещата в Ню Йорк в края на октомври преговарящите то НАТО и ООН изготвят споразумение за по твърда политика спрямо босненските сърби. По силата на това споразумение въздушните удари на НАТО трябва да се извършват на ,,временна основа’’и ,,докато на страната нарушител може да бъде давано общо предупреждение, по принцип тактическо предупреждение а тактически въздушни удари няма да се дава’’. При нормални обстоятелства при всеки въздушен удар на НАТО няколко потенциални цели следва да бъдат разрушавани, като това следва да бъде извършено в тясна корди нация с ЮНПРОФОР. Засилена военна активност на НАТО през 1995 година насочена спрямо босненските сърби, комбинирана с настъпателните действия на хърватите и босненските мюсюлмани довежда босненските сърби на ръба на военното поражение и те в крайна сметка са принудени да седнат на масата за преговори. Според лорд Оуен пробива е постигнат благодарение на американската политическа мощ и възможността да прецизира военните удари на НАТО - това именно е от решаващо значение.

Заключението, което може да се направи относно ролята на НАТО по казуса Босна е, че и тази международна организация не успява да намери верния подход подобно на ЕС, подобно на цялата международна общност,лутаща се между три различни дипломатически подхода. В случая на НАТО нежеланието да се използва по смело военна сила, е стратегическа грешка. Вероятно могат да се посочат множество смекчаващи вината обстоятелства - като например не използването на по голяма сила, за да не се дразни Русия и да не се накърнява нейното самочувствие.или пък нежелание на САЩ да се намесват по дълбока в конфликт ,който според тях следва да се реши от европейците. Нерешителността на НАТО както и ограничеността на действията и имат тежки последствия, защото международната общност се лишава от единствената организация способна със сила да наложи приетите от международната общност решения, когато те са отхвърлени и неспазване от страна на босненските сърби. Тази невъзможност за налагане на ефективни военни действия подкопава ролята и авторитета на международната общност и я превръщат в обикновен регистратор на случващото се. Разбира се, че трябва да се подчертае, че използването на сила не е желателно, но при положение, че международната общност е демонстрирала импотентност в дипломацията и довела конфликта в Босна до невиждана ескалация само ефективни военни действия биха могли да предотвратят катастрофата. Такива действия са предприети едва през 1995 година и резултатът не закъснява, но разрушенията и ужасите на Босненската криза вече са се случили, така че Оценката за ролята на НАТО е подобна на оценката за ролята на ООН и ЕС, тоест негативна. Разбира се трябва да се посочи и един положителен факт, а именно наложената формула - ООН решава -НАТО налага. Положителността на тази формула се състои в следното нещо. ООН е универсална международна организация , тоест тя притежава свръх легитимност.

Иван Владимиров посочва следните основни цели в книгата си Международно публично право - да поддържа международния мир и сигурност, като предприема ефикасни колективни мерки против онези, които го нарушават(2005: 208 стр.)⁷. Освен това в Устава на ООН е закрепен следни демократичен принцип - суверенно равенство на всички членове на ООН. В момента в ООН членуван над 190 държави, на практика не съществува сериозна държава, която да не е член на тази международна организация. Ето в това се състои свръх легитимността на тази международна организация. Възприетия от НАТО модел на сътрудничество с ООН - а именно ООН приема резолюции, НАТО следи дали се изпълняват и наказва в случай на нарушение -е възможно най- добрия вариант, много по добър вариант от онзи реализиран. В Косово, когато НАТО действаше самостоятелно и без мандат от страна на Съвета за сигурност.

Тази формула в отношенията между НАТО и ООН възприета по казуса Босна е добра като идея, но не сработва на практика, причината е не достатъчната заангажираният на НАТО.

3. Заключение

Основната цел на тази курсова работа бе да се обоснове твърдението,че Босненската регионална криза става реалност заради несполуки от страна на международната общност, а не толкова заради преките участници в Босненския конфликт- сърби, хървати и босненски мюсюлмани. Разбира се вината на трите воюващи етноса в Босна, ,както и на съседните държави Югославия и Хърватско същи не е за подценяване, но недалновидността на международната общност позволява конфликта да се развие и да достигне до чудовищни размери. Като причини довели до краха на международната общност в случая с Босна бяха посочени- На първо място това е лутането на международната общност в опитите и да намери правилния дипломатичен подход - дали това да е фракционния, дали да бъде държавния или пък да бъде смесен подход - тоест държавно фракционен. На второ място идва слабостта на такива важни международни организации каквито са ЕС НАТО, ООН, ОССЕ. .На трето място идва пренебрегването на международното публично право, върху чиято основа лежи изграждането на самите международни отношения. Това пренебрегване създава впечатлението у воюващите, че в тяхната игра няма правила или по точно, че има едно правило и то е, че право има само по -силния.