Бригадирското движение и участието ми

През 46 година от БРП(к) бе подета инициатива да се търси изход от стопанската разруха, причинена от войната и прежните правителства. Издигнат беше призив за помощ на селата, чрез изпращане на бригади. Той беше взет присърце и започнаха да се изпращат различни бригади в селата. В тях се включваха железари, оксиженисти, ковачи и др., които поправяха селскостопанския инвентар, включваха се и лекари, които оказваха медицинска помощ на селяните.

С РМС на вършитба 1946 г. Григор е трети от ляво на дясно на втората редица.

Организираха се национални и местни младежки бригади. От младежите в района на Брезник беше построен Елениният мост. Околийският комитет в града беше сключил договор с Пътното управление за построяване на мост над Долно Романската река по пътя Брезник Красава. Обектът беше близо до града, където ни бяха осигурени квартири и прехрана. Бригадата беше кръстен на името на Елена Георгиева, а мостът Еленин, тъй като наблизо се намираше лобното й място.

Национална младежка бригада трябваше да се заеме с прокопаването на шосеен път през Хаинбоазкия проход, за да се свържат северна и южна България. Получихме указания от Областния комитет да съберем младежи доброволци за работа на този обект в продължение на 2 месеца. Времето съвпадаше с жътвата и вършитбата в нашият край. Естествено беше, че това щеше да ни затрудни с изпълнението на тази задача. Независимо от това, след разяснителната работа която проведохме, се записаха 24 души. Накрая, обаче, след като събрахме младежите в указания ден ни уведомиха, че може да изпратим максимум 11-12 младежи – такава била квотата за нашата околия. Всичките кандидат бригадири бяха пристигнали с багажа си. Една част от тях се бяха сдобили с дървени куфари, а друга носеха багажа си вързан на вързопчета -бохчи или в торби направени като раници. Въпреки усилията ни, областното ръководство не отстъпваше от цифрата 12 човека и ние не можахме да договорим за повече. Пред нас възникна трудната задача на какъв принцип да подберем тази 12 бригадири и под какъв предлог да върнем останалите по родните им места. Настъпи известно разочарование и недоволство, но успяхме да кандърдисаме част от младежите да се върнат по селата си. На бригадирите определихме отговорник и ги изпратихме за София от където целият отряд замина за обекта. Беше утвърден национален щаб на бригадата с командир Пенчо Кубадински. За командир на Софийския бригадирски отряд беше. Григор Здравков, политзатворник от с. Кътина. Софийско.

За съжаление, по време на бригадата един младеж от Трънските бригадири се разболял от скарлатина и скоропостижно починал. По този повод в софийския отряд настъпило известно брожение и разочарование. Областният комитет реши веднага да замина за отряда и да помогна за успокояване на обстановката. Спрели се бяха на мен, защото ме познаваха, както Брезничани, така и някои от Трънските младежи, а други бяха чували за мен. Веднага отидох до София, където ми издадоха и Ж.П. билет до гара Гурково Казанлъшко, а от там до Пчелински рът, където бе разположен Софийския отряд, трябваше да се придвижа пеш.

С пристигането си се представих на отрядното ръководство. Наред с работата на обекта ми възложиха да отговарям и за културно-просветната работа. Вечерта нашите бригадири ми се зарадваха и ми предложиха да спим в една палатка. Трънчани също ми предложиха да спя сред тях, но аз им отказах, тъй като вече си бях оставил багажа при Безничани. Казах им, че ще бъдем по цял ден заедно защото те заедно с брезнишките бригадири бяха в една чета и работеха на едни и същи обекти. Трънските бригадири намериха нещо като отдушник в мое лице. С присъствието ми обстановката и ритъма на работата почти се нормализираха. Работехме на отсечката на пътя на Пчелински рът и лагерът ни беше наблизо. Теренът за работа не беше сложен. През деня бяхме заети с изкопните работи по трасето, а вечер се събирахме около лагерния огъня, пеехме песни, рецитирахме стихове, въобще кипеше задружен живот и веселие. Храната ни стигаше, а и след работата ни беше вкусно. Аз, а вероятно и другите бригадири, сигурно не се бяхме хранели по-добре из нашите бедни краища.

Сближих се и с младежите от другите околии, които ме възприеха като свои. Колективно се заехме и поразкрасихме лагера с портрети, лозунги и др. Макар и умората да беше голяма почти през вечер провеждахме различни забавни мероприятия. За посрещането на празника 9 септември съставихме литературно музикална програма и написах някакъв сценарий за участието на младежите от Трънско в съпротивата. С това се явихме на тържеството пред цялата бригада и колективът ни беше награден от специално жури оценяващо програмите.

Григор Здравков, командирът на отряда, беше затворен човек и изобщо не мислеше как да се разнообрази животът на бригадирите. Той винаги обикаляше обектите яхнал прикрепения към отряда кон. От седлото му даваше различните указания. Не се спираше и не приказваше с бригадирите. По тези причини те го не долюбваха.

На няколко километра на север, по посока Велико Търново, се намираше и щабът на бригадата. Обектът там беше много труден за работа. Скалите се разбиваха с компресор и бомби, а отломките се извозваха и насипваха по трасето на шосето. Всичко това се правеше на ръка с кирка лост, лопата и количка. С една военна кола “щаер” Пенчо Кубадински непрекъсната обикаляше обекти. За разлика от Григор Здравков, той беше общителен, спираше се и разговаряше с бригадирите. На обекта, където се намираше щабът, Максимов с цяла група младежи се изявиха като ударници. Те работеха почти на две смени, от тъмно до тъмно. Преизпълняваха нормите си и служеха за, еталон на цялата бригада.

По едно време, в началото на септември се оформи една група бригадири, които вечер се измъкваха от палатките и тайно отиваха на обекта да работят извънредно по примера на Максимов. Понеже количките и другите инструменти оставаха там това ги улесняваше да не бъдат забелязвани. Те се криеха, и от мен и аз се правех, че не ги забелязвам. Редовно се преизпълняваха нормите и се отчитаха от техническите ръководители всяка вечер. Отрядът ни започна да се нарежда сред първенците.

През втората, половина на октомври захладня и нощем в палатките започна да става студено. Това за мен създаваше допълнителна грижа, не трябваше да се допусне някой бригадир да се разболее, особена след онзи нещастен случай. В началото на октомври, когато бригадата се готвеше да приключи своята работа в планината, започнаха да прехвърчат и снежинки. В цялата бригада достойно се трудиха около 2000 човека, а в Софийския отряд около 300 човека

В началото на октомври се върнахме в София. Влаковите композиции бяха богато украсени. Бригадирски песни и младежка гълчава огласяха всички гари, през които преминавахме. Е, вагоните не бяха с меки седалки, но пък ние бяхме с твърдата решимост ударно да изграждаме стопанския живот и да вървим към ново и по- добро бъдеще за хората.

Г. Димитров вече се беше завърнал в страната и покани ударниците и част от ръководство на бригадата на среща. Мисля, че беше 5 октомври вечерта, когато пред Народната Банка се проведе бригадирският митинг, а той произнесе реч от един от балконите й.

На другия ден се разотидехме по своите родни краища. Подобаващо тържествено посрещане ни устроиха във военния клуб на Брезник. Там присъстваше местата общественост и много младежи. Ние, всичките 13 човека, строени по бригадирски, с бодра стъпка и бригадирска песен се явихме пред събранието. Околийският комитет ни беше уредил преспиване при другари от селата, а на другия ден след закуската, си взехме довиждане и всички се разотидохме по родните села с поръчението там да проведем тържествени събрания и споделим впечатленията си от бригадата.

През 1947 година трябваше да съберем около 50 бригадири, които да работят на ЖП линията Перник – Волуяк. За командир на тази бригада беше определен Марин Бангиев. За командир на нашите бригадири определихме Стоян Асенов. Те щяха да работят на обекта Бели Брег.

Още през първите седмици направихме посещение на бригадирите и им занесохме подаръци, събрани от останалите по селата младежи. Занесохме им още вестници и списания, за да могат да водят пълноценен културно-просветен живот. Бригадирите пожелаха на 15 дни от околийският комитет, да бъдат изпраща сътрудници, които да ги запознават с текущите задачи. Поради близостта на бригадата редовно изпълнявахме това. За поддържане на връзката с бригадата и нейния командир М. Бан­гиев отговаряше Ивайло Величков. Областният комитет ни задължи да окажем и пълно съдействие за организиране и провеждане на курс по подготовката на ръководители за “Септемврийче”. За тях отговаряха Магда Илчова и Николина Сотирова. Те имаха грижата да представят определен брой младежи от околийската организация, които да ги завършат. Аз отговарях за осъществяване на връзката с брезнишките бригадири и ако се наложеше да бъдат решавани някои въпроси от ръководството, да ги поставя пред М. Бангиев.

Друго по-значимо събитие през 1947 г., в което участва целият състав на Околийския комитет на РМС, в това число и аз, беше провеждането на национализацията на промишлеността. През декември, заедно с бай Крум Савов бяхме определени да проведем национализация в моето родно село Долна Секирна. Увлечени от общия ентусиазъм ние национализирахме 1 тепавица, 2 дарака и много караджейки. Какво да се прави? Такъв беше инструктажът ни, а и толкова примитивни бяха нашите икономически разбирания. По-късно се разбра, че са направени неоправдани забежки и същите бяха върнати на техните стопани.

Покрай всички други задължения, които ми се възлагаха от Околийския комитет на РМС, аз прибавих и още едно, записах се студент в стопанския факултет на Свободния университет. Сега трябваше да си набавям литература и да се грижа за изпитите, на които трябваше да се явявам.

На 2 XII 1947 г. беше проведен обединителният конгрес на младежта. Това събитие беше високо оценено и от Георги Димитров. Създаде се Съюзът на народната младеж- СНМ. Така бяха положиха основите на единството на младежкото движение в България. Трябва да призная, че в нас старите ремсисти, това събитие породи известно вътрешно раздвоение. Оценявахме правилността на решението, но едновременно с това изпитвахме известна вътрешна носталгия по РМС. Поне така беше с мен. Надявахме се, че СНМ ще стане достоен продължител на РМС и ни занимаваше мисълта как да изпълним СНМ с ново съдържание.

През март 1948 година трябваше да съберем около 40 души за първата смяна (от 1 април) на бригадата в Димитровград. От гледна точка на полска работа, този сезон беше сравнително мъртъв, поради което не се затруднихме с набирането на бригадирите. От брезнишко се записаха около 60 младежи. От областния комитет ме определиха за водач на бригадирите от брезнишка, трънска и годечка околии. Бригадирите от тези три околии бяха извозени до Димитровград със специална влакова композиция на 31 март. Бригадирите от другите околии бяха заминали преди нас.

На гара София извършихме проверка. Ако съм запомнил добре, от посочените три околии се бяха събрали 230 бригадири. Околийските комитети бяха определили някои другари за отговорници, като по-голямата част от тях предварително бяха заминали за Димитровград. Те трябваше да уредят подробностите по настаняването, изхранването, облеклото и обектите за работа. В суетнята около настаняването по вагоните, Областният комитет не успя да ме представи на бригадирите че съм техен отговорник по време на пътуването. Когато влакът потегли, от вагон на вагон, аз се представях сам. Помолих ги да ме уведомяват ако възникват някакви проблеми по време на пътуването. Когато минавах по вагоните ми направи впечатление, че бригадирите от годечка околия ме посрещнаха недружелюбно. Един от тях на всеослушание заяви – “Много важно, че си отговорник на ешалона, ние можем да се оправим и без тебе.” Не обърнах особено внимание на приказките му, а само добавих – “Има се хас, да не можете да се справите и сами, ама нали сме тръгнали заедно трябва заедно да вървим, а не всеки, както може, да се справя.” С това приключих разговора.

Минахме Пловдив и на гарата в Садово влакът направи около 20 минути престой, за да се размине с друг влак. В полето около линия, като красив бял килим, бяха разцъфнали сливи и други ранно зреещи плодни дръвчета. Те бяха в опитното поле на земеделското училище. Изведнъж видях, как слезли от влака бригадири чупят клони от цъфналите дървета. Това бяха главно бригадирите от годечка околия. Извиках им да се върнат по местата. Някои ме послушаха, но други си правеха оглушки и продължаваха. По останалите извиках, колко глас имах, да се приберат, извадих пистолета и викнах – “Влакът тръгва.” Понеже локомотивът не даваше сигнал, а пухтеше на място, те постепенно се изтеглиха към композицията, където с разцъфналите клони украсиха вагоните.

При тръгването на влака реших да отида до техния вагон, да ги смъмря. Тогава един от младежите наежено ми отговори – “Кой ти дава право да вадиш пистолет срещу нас.” Тутакси се обърна към друг и каза – “Сашо дай ми куфара и аз да извадя пистолета.” Той му подаде куфара и тогава аз извиках – “Отваряй куфара и дай разрешителното, че имаш право да носиш оръжие!” Той се сепна, аз пак повторих “Отваряй куфара!” Той го отвори и застана като препариран. Аз прерових багажа, нямаше никакъв пистолет. Така приключи кавгата ни. Прибрах се към нашият вагон и изведнъж към Поповица влакът внезапно спря. Във вагоните всички полетяхме напред. В суматохата се чуха гласове, “Младеж е сгазен от влака, младеж е сгазен.” Аз изтръпнах, да не би да е станал нещастен случай с някои от бригадирите. Скочих от вагона и бързо затичах към локомотива. В суматохата видях, че е премачкан ученик. Чакаше се милиция и следовател, за да установят самоличността му и обстоятелствата, при които е станало транспортното произшествие. Отдъхнах си и се успокоих, защото сред бригадирите нямаше ученици. Оказа се, че младежът учел в Садово. Бил от околните села и понеже влакът не спирал на гарата, а само намалил за да се размине с друг влак, младежът скочил в движение и така попаднал под колелата. Този нещастен случай забави влака с повече час. След приключване на разследването влаковата композиция беше освободена и ние отново потеглихме за Димитровград. Тогава Димитровград съществуваше само като наименование и се състоеше от три села -Раковски, Марийно и Черноконьово.

Посрещнаха ни на гара Раковски и ни заведоха на лагер АТЗ (азотно торов завод). Командир на този лагер беше Ленков. Впоследствие брезнишките и трънските бригадири бяха преведени в лагер Бенковски, а годечките бригадири в Клокотница. На дясната страна на р. Марици имаше още бригадирски лагери в Шумата, Бялата вода и Горски Извор. Командир в Горски Извор беше Шолманов. Там бяха бригадирите от Любимец и Харманли, имаше и малка група бригадири на кариерата Дурхан, за снабдяване на циментовия завод Вулкан с необходимата скална маса. На левия бряг на Марица бригадирски лагери имаше във Вулкан, Тунела, Саръдере и Странско. В село Любимец имаше малка група бригадири, които вадеха пясък и баластра нужни за строителството.

Командир на бригадата беше Гроздан Векилав, а заместник командир Иван Тодоров. Културно просветената работа завеждаше Милко Балев, физкултурата Гюдженов, а съревнованието Кремена Станоева. С издаването на вестник Млада гвардия се занимаваше Карапанчев.

След няколко дни бях извикан от ръководството на бригадата и ми възложиха да отговарям за агитацията и пропагандата, в помощ на Милко Балев. Той имаше едно бюро в една малка стая, което ползвах и аз, а на първия етаж имахме друга малка стая, в която аз се занимавах с експедицията на вестника и различни материали за отрядите. Тя се посещаваше ежедневно от куриерите, които вземаха предварително опакованите и надписани материали за тях. Непосредствена помощ ми оказваха М. Хърсев и В. Радивоев.

1948 г. Димитровград. Пред щаба на бригадата с др. Люцканов.

Материалите за отрядите редовно се вземаха от куриери. Направи ми впечатление, че тези за годечкият отряд не се вземат. Видях командира им Гергин Миланов и гo попитах защо не си е определил човек за куриер, които да взема материалите за отряда. Той се засмя и ми каза – “Определихме човек за куриер идвал веднъж и като те видял се върнал. Срам го било, че нещо се спречкал с тебе из пътя.” Казах му “Било каквото било нека си идва мечето ще бъде добре дошъл”. Той се съгласи да го помоли още веднаж, ако ли не да го смени с друг. Оказа се, че младежът бил непреклонен и се наложило да го сменят с друг.

Като отговорник по агитацията подържах връзка с Коняров от Областния Комитет на партията, с др. Мечков директор на радио Стара Загора, с директора на печатницата и др. Държах връзка и получавах различни материали от др. Пилчев от Градския Комитет на БРП Димитровград, от Парапанов от съвета и от Околийския Комитет на БРП в Хасково.

Понякога се налагаше и да развеждам някои другари, които идваха на посещение в бригадата, като Карло Луканов и др. Веднаж през Димитровград премина Добри Терпешев. Бригадирите надушили това и вместо да го приветстват не му дали да слезе от колата. На юруш те вдигнали колата във въздуха и така го носили, заедно с шофьора му около 40-50 метра. Ние изтръпнахме да не отърват колата, но не се случи нищо лошо. Тя плавно беше оставена на земята. След като от нея излезе Терпешев, той отново беше вдигнат във въздуха, който се цепеше от мощно бригадирско Ура.

През лятото диверсанти хвърлиха бомба в бригадирския лагер в Саръдере и раниха няколко бригадири. Терористите не мирясваха и ги имаше още в тези години.

Гордост за бригадата беше девическият отряд на чайките. Техен командир беше Мария Никова впоследствие Граматикова. Нейният съпруг Ив. Граматиксв беше сътрудник към ръководството на бригадата. В ръководството на отряда влизаха още Дима и Мария, бивши политзатворнички.

През юни с ученическата смяна в бригадата пристигна и моята приятелка и бъдеща съпруга Николина Сотирова. Тя работеше на левият бряг на р. Марица по изместването на трасето на шосето. Срещахме се няколко пъти с нея.

В началото на август Гроздан Векилов замина на линията Бръчко Банович в Югославия и командир на бригадата стана Иван Тодоров, а негов заместник Милко Балев.

През юли месец същата година се направи и първата копка на Азотно Торовият завод. В този тържествен акт взех участие и аз. За директор на завода беше назначен инженер Диков. Той беше българин политемигрант в СССР и бил директор на аналогичен завод в там. Това тържествено събитие не се посрещаше с голям ентусиазъм от селяните, защото заводът се разполагаше в техните зеленчукови градини.

Застрояването на Димитровград беше започнало през 1947 г, с изграждането на квартал Толбухин. Кварталът растеше пред очите ни, а градът като цяло съществуваше във фантазиите ни. Смятахме, че р. Марица ще стане плавателна. Изпадахме под влияние на четената литература за строителството на Комсомолск на Амур в СССР. Всеки имаше индивидуална фантазия какво ще представлява в бъдеще града.

Първоначално попската чета работеше на левият бряг на Марица, а след нещастен случай при къпане в реката ги преместиха на изкопните работи за бъдещата градска канализация. През август от тях в щаба се получи предложение да им разрешим да проведат литургията на 28 август, празника на голямата св. Богородица. Засуетихме се какво да правим, свещеници в бригадирска униформа да служат св. литургия. Страхувахме се тази литургия да не се схване като кощунство над религията. Те бяха непреклонни и заявяваха, че са действуващи свещенослужители. Освен това казаха, че в куфарите си носят свещеническите одежди и патрахили и само ще ползват бригадирските обувки, тъй като са дошли на бригадата с най-старите си обувки. Нямаше място за повече разговори и дадохме съгласие службата да се проведе в местната черква.

След проведените разговори някакъв самодеец им поставил задача по време на литургията да включат и кантатата за Сталин. Какво да правят?- те се съгласили. Само един обаче знаел кантатата, но след няколко репетиции я научили всичките. Като правило поповете са добри певци и свещенопеенето го изучават в семинариите. След това са ми разказвали, че литургията е минала много успешно. Даже някаква вярваща женица разказвала, че местният свещеник не пеел така добре и такива песни както тези попове.

Идеята за кръщаване на града на името на Димитров възникнала сред бригадирите през 47 година. По вестниците и радиото започнали да съобщават името му Димитровград. Така де факто възникнало то. Георги Димитров бил ядосан от този факт и остро критикувал Кръстю Добрев, секретар на Окръжния Комитет на партията в Стара Загора и членовете на бюрото на комитета. Упрекнал ги, че това мирише на култ. Те се оправдали, че името е изцяло инициатива на бригадирите. Тогава Димитров извикал щаба на бригадата. Те разказали, че всичко това е станало по волята на младежите и не отстъпвали. Димитров не останал доволен от случилото се, но в крайна сметка го приел като свършен факт. Де юре обаче градът беше кръстен през август 1948 г .когато дойде проф. Борис Спасов и донесе Указа за наименованието на града, който беше тържествено оповестен на общо бригадна събрание.

В последно време, много нелепости се изприказваха и изписаха срещу бригадирското движение. Вероятно, част от тези критици никога не са били бригадири. Те гледат на него с черни очила, та за това и считат, че се е експлоатирал младежкия труд. Те никога не са усетили колективния дух, не са надникнали в бригадирските ни души, които се вълнуваха как по-скоро да измъкнем нашата страна от изостаналостта и да гарантираме по-добър живот. Бригадирите - бяхме младостта на Родината. Да, работехме безплатно! Сред бригадирите нямаше изкуствено създадени герои каквито масовите информационни средства сега създават. В душата на всеки бригадир се таеше стремежа да даде максималното за страната.

1948 г. Димитровград. Григор е прав, трети от дясно на ляво.

Бидейки в Димитровград, реших да отида в Меричлери и видя бай Къньо Чирпански. Отидох в общината, за да попитам къде живее. Посрещаха ме начумерено и ме попитаха защо го търся. Разказах им, че го познавам от Радомирския отряд и искам просто да го видя, като приятел и боен другар. Тогава те ми отговориха – “Нима не знаете той е интерниран.” Възкликнах как така партизани, отечествено фронтевец е интерниран. Попитах къде е интерниран, но не ми отговориха, а може би и не знаеха. След няколко дни ми предстоеше по работа да замина за София. Знаех, че др. Борис Манов (Бенковски) работеше в Министерство на вътрешните работи като началник управление. Обадих му се по телефона, че искам да се видим лично. Прие ме веднага и му разказах цялата история с бай Къньо Чирпански. Той също се учуди как е могло това да стане? Вдигна телефона и говори с някого, разбрах, че го попитаха кой го е информирал, защото каза Гришата Ваклиев, който е тук при мен и, че той е ходил лично в Меричлери и там е научил за това. Др. Манов ми благодари за информацията и ми каза, че бай Къньо ще бъде освободен. След това аз заминах за СССР да следвам и не зная как се е развил въпроса. Когато се завърнах от СССР след 1952 година и бях назначен за асистент в икономическият институт "К. Маркс" бай Къньо разбрал, че съм там и заедно с проф. Ралчев ме споходиха. Проф. Ралчев също беше член на БЗНС и преподавател в Свищовската академия "Дим. Ценов".Бай Къньо ме разцелува и едва ли не разплакан каза – “От вас Трънчани каквито добрини съм видял такива не са ми сторили никога моите земляци.” След това почти всеки месец се виждахме по веднъж, навестяваше ме и ми разказваше различни случки от нашата история. Да си призная аз малко или почти нищо не знаех за разказваните от него исторически събития. Веднаж пак при такова посещение с проф. Ралчев ми разказаха, че от БЗНС първоначално е бил определен като представител на партията да бъде той в отряда. И че Ралчев и бай Къньо се разбрали за отряда да замине бай Къньо. Тази информация предавам както ми е разказана от тях двамата. Продължихме връзките него, и много се зарадвах и го поздравих по случай награждаването му с званието Герой на социалистическия труд във връзка с неговата 70-та годишнина.

В края на месец август 48 г. се върнах в Брезник, тъй като имаше решение на Околийския Комитет на БКП да замина като студент да уча в СССР. Педи заминаването ни за СССР бяхме събрани на инструктаж в ЦК на СНМ от министъра на образованието Рубен Леви. В Брезник бях изпратен с подобаващо внимание. От комисарството по снабдяването ми беше отпуснато бельо. Аз заминах с бригадирските си шинел, яке и панталон. Шапката ми също беше бригадирска.

Приятелката ми Николина, която беше на курсове в София, ме изпрати на гарата. Преди това в кино Македония гледахме някакъв хубав съветски филм за отечествената война. Разделихме се на гарата и аз отпътувах за Бургас. Там се качихме на товарният кораб “България”, натоварен с бурета пълни с доматен пулп.

След навлизането ни в Черно море с кораба стана някаква авария предизвикана от изостанали от войната мини, поради което принудително акостирахме в Кюстенджа за поправката му. Тя продължи 3-4 дни. След ремонта заминахме за Одеса. Пътуването беше много измерително, тъй като вълнението беше голямо. Почти никой от нас, около стотината пътници, не беше пощаден от морската болест. По време на пътуването се сприятелих с много нови другари. Силно се сближих с Михал Вельов от Новосе­лци (сега Елин Пелин).В разговора между нас кой какво бельо си е взел той разбра, че аз нося само къси гащи и фанелки без ръкави. Извади от неговия багаж дълги гащи и фанелка с дълги ръкави и ми ги даде, като не искаше срещу тях да вземе нищи от моето бельо. Явно беше, че тяхното комисарство по-сериозно се отнесло към заминаващите да учат в СССР. С него останахме добри приятели по време на следването и след завършването. Като се върнахме в България той беше назначен за заместник председател на БНБ. За съжаление обаче към края на 50-те години почина съвсем млад.