III ВИСОЧИНАТА НА ВРЕМЕНАТА

Говори се например, че това или онова не съответства на височината на времето. Действително, не абстрактното време от хронологията, а жизненото, наричаното от всяко поколение „наше време”, винаги притежава известна височина, която днес е или по-голяма отколкото вчера, или е същата, или е по-малкй. Оттук идва идеята за спад, изразена в думата упадък. Също така всеки усеща, повече или по-малко ясно, връзката между собствения си живот и височината на времето, в което той протича. В съвременния живот някои хора се чувстват като удавници, които не могат да излязат на повър­хността. Бързия темп, с който днес се развиват нещата, поривът и силата, с които се действа, измъчват човека с архаична природа и тази тъга отчита разликата между височината на неговия живот и височината на епохата. От друга страна, онзи, който пълноценно и с удоволствие живее в настоящето, осъзнава връзката между височината на нашето време и височината на различните отминали епохи. Каква е тази връзка?

Погрешно е да се предполага, че човек от дадена епоха винаги смята, че отминалите времена — просто защото са минало — са на по-ниско равнище. Достатъчно ще е да припом­ним, че по мнението на Хорхе Манрике.
Всяко отминало време е било по-добро.
Но и това не е вярно. Нито всички епохи са се чувствали по-непълноценни в сравнение с тези от миналото, нито пък всички са смятали, че са нещо повече от тях. Всяка историческа епоха проявява различен усет към странното явление „жизнена височина” и се изненадвам, че мислители и историографи никога не са обръщали внимание на толкова очевиден и същес­твен факт.

Думите на Хорхе Манрике разкриват най-общото впечат­ление, и то погледнато grosso modo*.

Повечето епохи не са смятали, че тяхното време превъз­хожда древните времена. Напротив, най-естествено е било в едно неясно минало хората да откриват по-добри времена, времена на пълноценно съществуване: „Златния век” наричат образованите Гърция и Рим; Alcheringa казват дивите австра­лийци. Това сочи, че за тези хора пулсът на живота им е повече или по-малко незадоволителен, слаб, неспособен да изпълни вените с живот. По тази причина те уважават миналото, „кла­сическите” времена, които според тях са по-обхватно, по-бога­то, по-съвършено и трудно съществуване отколкото тяхното. Когато се връщат към миналото и си представят тези по-съдър­жателни векове, струва им се, че съвсем не ги превъзхождат, а напротив, че стоят под тях, също както един топлинен градус, ако притежаваше съзнание, би осъзнал, че не се покрива с по-високия градус; по-скоро, че в последния има повече калории отколкото в него самия. От сто и петдесет години след Христос това усещане за жизнено стесняване, за разруха, за упадък и залиняване прогресивно нараства в Римската империя. Още Хораций¹⁹ беше казал:
Какъв упадък всеки ден, всеки час Дедите ни се раждали по-лоши бащите ни, ще сме по-долни ний, по-порочни - потомците ни.
Два века по-късно в цялата Империя вече е нямало доста­тъчно италийци — умерено храбри, — с които да се попълнят центуриите, и за тази цел е трябвало да бъдат наемани далма­тинци, а впоследствие и.варвари от областите край Дунав и Рейн. Междувременно жените станали стерилни и Италия се обезлюдила.

Сега нека се спрем на епохи с коренно противоположно усещане за живота. От голямо значение за нас е да уточним това твърде интересно явление. Преди не повече от тридесет години, когато политиците държаха надути речи пред тълпите, имаха навика да заклеймяват тази или онази правителствена мярка, това или онова безчинство, като казваха, че не съответ­стват на завършеността на времената. Интересно е да припом­ним, че в прословутото си писмо до Плиний Траян използва същия израз, когато му препоръчва да не се преследват хрис­тияните по анонимни доноси: Nec nostri soeculi est**

Така че в историята са съществували няколко епохи, които са имали чувството, че са достигнали до пълна, окончателна завърше­ност; времена, в които се мисли, че пътуването е стигнало до своя край, където се осъществява един стар стремеж и възтър­жествува една надежда. Това е „завършеността на времената”, пълната зрялост на историческия живот.

Действително, преди тридесет години европеецът смяташе, че човешкият живот вече е това, което трябва да е, което цели поколения жадуваха да е и което винаги трябва да бъде. Всякога времето на завършеност е възприемано като резултат от много други подготвителни епохи, от други времена без завършеност, по-низши, върху които това време е изкласило и завързало богат плод. Поглед­нат от височината на такава епоха, животът в подготвителните периоди като че ли е изпълнен с чист стремеж и неосъществени мечти; това са времена на незадоволено желание, на страстни предшественици, на „все още не”-то, на болезнено противоре­чие между едно светло въжделение и несъответстващата му действителност. Така XIX век гледа на Средновековието. Нак­рая идва ден, в който това старо, понякога хилядолетно желание се осъществява: действителността го приютява и му се подчи­нява. Стигнали сме до смътно различимата височина, до набе­лязаната цел, до върха на времето. Онова „все още не” е последвано от „най-сетне”.

Именно такова усещане за живота беше характерно за нашите предшественици и за цялото им столетие. Да не забра­вяме: нашата епоха е време, което идва след време на завърше­ност. Ето защо онзи, който продължава да носи в себе си другото време, това пълноценно близко минало, и оценява всичко от неговата гледна точка, неминуемо ще си изгради лъжливата представа, че настоящата епоха е срив от висотата на завършеността, че е упадък.

Но един истински любител на историята, който страстно желае да напипа пулса на времената, не може да се поддаде на заблудата за завършеност.

За да има „завършеност на времената” най-важното усло­вие е едно старо желание, което векове наред е изпълвало живота със стремеж и порив, един ден най-накрая да бъде удовлетворено. Действително, завършените времена са удов­летворени от самите си времена; понякога, както XIX век — архиудовлетворени*. Но сега откриваме, че тези толкова удов­летворени векове, достигнали такова съвършенство, отвътре са мъртви. Истинската завършеност на живота не е в задовол­ството, в сполуката, в постигнатата цел. Още Сервантес казваше, че „пътят винаги е по-добър от страноприемницата”. Да кажем за някое време, че е задоволило своето желание и осъществило своя идеал, това означава, че вече не се стреми към нищо повече, че изворът на желанията му е присъхнал. Или че прословутата завършеност в действителност е завършек. Има епохи, които като не успяват да обновят своите желания, умират от задоволство, както щастливият търтей умира след брачния полет.

Оттук и изумителният факт, че епохите на т. нар. завърше­ност винаги дълбоко в себе си са носили особена тъга.

Желанието, което толкова бавно съзряваше и което през XIX век като че ли най-сетне се осъществява, е онова, което накратко се назова „модерна култура”.

* Върху монетите с Адриан можем да прочетем неща от рода на: „Italia Felix, Saeculum aureumq Tellus stabilita. Temporum felicitas”.** Освен богатия нумизматичен репертоар на Коен вж. и творчеството на Ростовнев за монетите.

** Щастлива Италия, Златен век, Щастливи времена (лат.) - Б. ред.
Вече самото наимено­вание е обезпокоително; обезпокоително е дадено време да нарече себе си „модерно”, т. е. крайно, окончателно, в сравне­ние с което всички останали са чисто минало, скромна подго­товка и стремеж към него! Стрели без блясък, които не улучват мишената*.

Не долавяте ли тук основната разлика между нашето време и онова, което току-що отмина, залезе? Нашето време наистина вече не се чувства окончателно; напротив, в своята дълбока същност носи смътното усещане, че няма окончателни, несъм­нени, завинаги кристализирали времена, а точно обратното — че самомнението на едно житейско време — например, нарече­ното „модерна култура” — да е окончателно всъщност означава невероятно заслепение и ограниченост на зрителното поле. И това разбиране поражда в нас възхитителното чувство, че сме избягали от тясно и задушно помещение, че сме се отскубнали и отново сме излезли навън, под небето, в истинския, дълбокия, ужасния, непредвидимия и неизчерпаемия свят, където всичко, всичко е възможно: най-доброто и най-лошото.

Тъжна беше вярата в модерната култура; тя представлява­ше убеденост, че във всичко най-съществено утрешният ден ще е еднакъв с днешния, че прогресът не е нищо освен това, за вечни времена да вървим напред по абсолютно същия път, по който сме вървели досега. Такъв път по-скоро е еластичен затвор, който разширява своите предели, без да ни освободи.

В зората на Империята, когато някой изтънчен провинциа­лист — например Лукиан²² или Сенека²³ пристигаше в Рим, изтръпваше при вида на величествените имперски постройки, символ на окончателна мощ. Вече нищо ново не можеше да се случи в света. Рим беше вечен. Както при вида на руините изпитваме някаква меланхолия, която се излъчва като изпарение от мъртви води, така и чувствителният провинциалист изпитваше не по-малко угнетяваща меланхолия, въпреки и с обратен знак: меланхолията, излъчвана от вечните сгради.

Предвид това емоционално състояние не е ли съвършено естествено, че чувството, което изпитва нашата епоха, напомня радостта и буйството на ученици, избягали от училище? Днес вече не знаем какво утре ще се случи в света и това тайно ни радва. Защото истинският живот, истинската завършеност на живота е именно в неговата непредвидимост; тя представлява хоризонт, открит за всяка възможност.

За човек, който гледа частично на нещата, тази диагноза контрастира с постоянното хленчене по повод на някакъв упа­дък, което изпълва писанията на толкова наши съвременници. Става въпрос за зрителна измама, която се дължи на разнооб­разни причини. Друг път ще се спрем на някои от тях; сега искам да изложа най-ясната: дължи се на това, че верни на една — по мнението ми упадъчна — идеология, от историята тези хора разглеждат единствено политиката и културата и не си дават сметка, че те са само повърхността на историята; че историческата действителност е нещо повече и по-дълбоко от това — един чист стремеж към живот; една мощ, подобна на космическата; разбира се, не същата, не природна, но наистина посестрима на онази, която вълнува океана, опложда хищника, окичва дървото с плод и кара звездите да трептят.

* Първоначалният смисъл на думите „модерен”, „модерност”, с които нашето време се кичи, много ясно разкрива това усещане за „височина на времето”, което сега анализирам. Модерно е онова, което е свързано с modus-a,

т. е. новия начин, модификацията или модата, които се противопоставят на старите, традиционните начини, използвани в миналото. Думата „модерен” е израз на съзнанието за нов живот, превъзхождащ стария, и е повеля да бъдем на висотата на времето. Ако не отговаря на тази повеля, „модерният” ще е под историческото равнище.
Вместо диагноза за упадък аз предлагам следното разсъж­дение:

Безспорно упадъкът е сравнително понятие. То означава, че от по-висше състояние се изпада в по-низше. Е, добре: това сравнение, може да се направи от възможно най-различните и разнообразни гледни точки, които сме в състояние да си пред­ставим. За един производител на кехлибарени цигарета светът е в упадък, защото кехлибарените цигарета вече почти не се използват. Други гледни точки може би ще са по-меродавни от тази, но в действителност си остават едностранчиви, произвол­ни и външни на самия живот, чиито действителни карати трябва да уточним. Има една единствена правдива и естествена гледна точка: да се настаним в този.живот, да го съзерцаваме отвътре и да установим дали той самият се чувства западнал, т. е. жалък, изнемощял и блудкав.

Но дори и да го погледнем отвътре, как можем да разберем дали се чувства или не западнал? Според мен решителният симптом е следният: живот, който не предпочита никакъв друг предишен и, следователно, предпочита самия себе си, в никакъв случай не може да бъде наречен западащ. До това заключение ме доведе екскурзията ми из проблема за височината на време­ната. Налице е фактът, че в това отношение нашето време изпитва твърде странно усещане — доколкото зная, небивало досега в историята.

В салоните на миналия век неизбежно идва час, когато дамите и техните послушни поети си задаваха един другиму въпроса: В коя епоха бихте желали да живеете? И ето, че всеки един, взирайки се в образа на собствения си живот, се отдаваше на въображаемо скитничество из пътищата на историята в търсене на време, което най-добре приляга на очертанията на съществуването му, за да го вмести в него. И въпреки че се чувстваше завършен, или именно поради това, този XIX в. си оставаше свързан с миналото, върху чиито плещи вярваше, че се издига; действително той възприемаше самия себе си като

кулминация на миналото. Ето защо все още вярваше в относително класическите епохи — времето на Перикъл²⁴, Ренесанса, — в които действащите ценности бяха покълнали. Това е достатъчно, за да се усъмним в завършените времена; лицето им е обърнато назад, вперили са поглед в миналото, което в тях достига своя край.

Е, добре: какъв би бил откровеният отговор на който и да е наш съвременник, ако му зададем подобен въпрос? Мисля, че няма никакво съмнение: картината на всяко минало, без изклю­чение, би породила у него впечатлението за тясно, затворено пространство, където не може да се диша. С други думи, днешният човек чувства, че съществуването му е изпълнено с повече живот отвсякога или, казано обратно, че по отношение на съвременното човечество цялото минало представлява едно детство. С пределната си яснота това усещане за днешния живот обезсилва всички невъздържани писания за упадък.

Ние чувстваме, че размерите на съществуването ни са по-големи от тези на миналото. Как тогава животът ни ще е в упадък? Точно обратното, понеже се чувстваме изпълнени с повече живот, сме изгубили всякакво уважение и интерес към миналото. Ето защо за първи път откриваме епоха, която пренебрегва целия класицизъм, за която никакво минало не представлява възможен модел и която, родила се след толкова векове без прекъснатост в еволюцията, въпреки всичко изглеж­да нейно начало — една зора, едно детство. Обръщаме поглед назад и прословутият Ренесанс ни изглежда крайно ограничено, провинциално време, време на необосновани претенции.

Преди известно време резюмирах подобно положение по следния начин: „Този сериозен разрив между минало и настоя­ще е основното явление на нашата епоха и в по-голяма или по-малка степен той носи смътното съмнение, което ражда особеното чувство на тревога в живота през последните години. Усещаме, че изведнъж съвременните хора сме останали сами на земята; че мъртвите са умрели не нашега, а окончателно, че вече не могат да ни помогнат. Онова, което беше останало от традиционния дух, се изпари. Моделите, нормите, образците не ни служат. Трябва съвсем сами, без активното съдействие на миналото, да решим нашите въпроси — били те от областта на изкуството, науката или политиката. Европеецът е сам, без жйви мъртъвци около себе си: също като Петер Шлемил²⁵ е изгубил своята сянка. По пладне винаги става така.

Накратко, коя е височината на нашето време?

То не представлява завършеност и все пак носи чувството, че се издига над всички останали времена и над всяка позната завършеност. Не е лесно да се формулира представата, която нашата епоха има за себе си: мисли, че е нещо повече от останалите и успоредно с това се чувства като начало, без да е сигурна, че не е агония. Кой израз бихме избрали? Може би следния: тя е нещо повече от останалите времена и нещо по-малко от самата себе си. Изключително силна и едновре­менно несигурна в съдбата си. Гордееща се със своите сили и едновременно страхуваща се от тях.

Светът нарасна също така и във времево отношение. Пра­историята и археологията разкриха исторически предели с химерна широта. Цели цивилизации и империи, за които преди известно време дори и не подозирахме, се загнездиха в нашата памет като нови континенти. Благодарение на илюстрования печат и на киното всички тези пра-стари късове от света станаха непосредствено достояние на простолюдието.

Но само по себе си това пространствено-времево нараст­ване на света не би означавало нищо. Физическите величини — пространство и време — са най-глупавото нещо във вселената. Ето защо култът към чистата скорост, който временно изповяд­ват нашите съвременници, е по-оправдан отколкото се мисли. Скоростта, изградена от пространство и време, не е по-малко безсмислена от своите съставни части; но пък служи, за да победи последните. Едно безсмислие може да бъде преодоляно единствено чрез друго. За човека беше въпрос на чест да победи космическото пространство и време*, които изцяло са лишени от смисъл, и не е чудно, че се радваме като деца, когато задействаме безсъдържателната скорост, с която преодоляваме пространството и пресичаме времето. Като ги унищожаваме, ние ги съживяваме, правим възможно използването им в живо­та, успяваме да бъдем на повече места от преди, да се наслаж­даваме на повече пътешествия насам-натам, за по-малко жи­тейско време да консумираме повече космическо време.

Но в края на краищата същественото нарастване на света не се изразява в по-големите му измерения, а във факта, че включва повече неща. Всяка вещ — да приемем тази дума в най-широкия й смисъл — е нещо, което може да се желае, опитва, прави, разваля, намери, ползва или отхвърля; всички тези действия означават жизнени дейности.

Да вземем която и да е наша дейност; например купуване­то. Представете си двама души — единия наш съвременник, а другия от XVIII век — с еднакво състояние съразмерно стой­ността на парите в двете епохи и сравнете асортимента от стоки за продан, които се предлагат на единия и на другия. Разликата е изумителна. Възможностите, които се откриват пред съвре­менния купувач, практически са неограничени. Не е лесно човек да си представи и пожелае предмет, който да го няма на пазара, и обратно: невъзможно е да си представи и пожелае всичко, което се продава. Някои ще кажат, че с пропорционално равно състояние днешният човек не може да купи повече неща от представителя на XIX век. Това не е вярно. Днес могат да се купят много повече неща, защото промишлеността направи почти всички артикули по-евтини. Но в края на краищата не ме интересува дали този факт е верен или не; по-с,коро той най-ясно разкрива онова, което искам да кажа.

Дейността купуване означава да се спрем на определен предмет; но преди това е избор, а изборът започва с осъзнава­нето на възможностите, които предлага пазарът. Оттук следва, че във формата си „купуване” животът се изразява преди всичко в осъзнаване на покупателните възможности. Когато говорим за нашия живот, обикновено забравяме според мен най-същес­твеното: животът ни всеки миг и преди всичко е съзнание за нашите възможности. И не би имало смисъл да се нарича живот, ако всеки един миг не ни предлагаше повече от една възможност. В такъв случай по-скоро той би бил чиста необхо­димост. Но ето го; този твърде странен факт — животът — притежава основното свойство винаги да открива пред себе си няколко изхода, които защото са няколко, придобиват характер на възможности, сред които трябва да избираме**. Да кажем, че живеем е все едно да кажем, че се намираме в среда от определени възможности. Тези предели наричаме "обстоятел­ства". Животът е да се намираш вътре в "обстоятелството" или в света. Защото това е първоначалният смисъл на идеята „свят”. Свят е репертоарът от нашите житейски възможности. Следо­вателно не е нещо външно и чуждо на нашия живот, а е истинската му периферия. Представлява онова, което можем да бъдем, т. е. житейска потенциалност.

** В най-лошия случай, дори и когато ни се струва, че светът е сведен до един-единствен изход, винаги има два: този и да напуснем света. Но напуска­нето на света е част от него както вратата е част от стаята.

Но за мен сега е важно само да докажа, че животът на човека е нараснал в измерението потенциалност. Възможности­те, на които може да се разчита, са по-големи отвсякога. В интелектуалната област пред него се разкриват повече пътища за възможно изграждане на понятия, повече проблеми, повече данни, повече науки, повече гледни точки. Докато в примитив­ния живот занятията или поприщата се броят на пръстите на едната ръка — овчар, ловец, воин, магьосник, — днес списъкът от възможни професии е изключително голям. Същото е поло­жението и в областта на удоволствията, като можем да кажем дори, че техният списък е също толкова богат, колкото и в останалите области на живота, а това явление е много по-сери­озно, отколкото се предполага. Несъмнено за средния човек, който живее в големите градове — а големите градове са олицетворението на съвременното съществуване, — възмож­ностите да се отдава на удоволствия за един век невероятно са нараснали.

Но нарастването на жизнената потенциалност не се изчер­пва с казаното дотук. Този растеж има и по-непосредствен и загадъчен смисъл. Постоянен и всеизвестен факт е, че физичес­ките и спортните постижения днес изключително много надви­шават тези от миналото. Но не е достатъчно само да се изпълваме с възхищение към рекордите и да ги признаваме, а трябва и ясно да осъзнаем впечатлението, което постоянно пораждат у нас, като ни убеждават, че в днешно време човеш­ките възможности са по-големи отвсякога. Подобно нещо става и в науката. За не повече от едно десетилетие нейният косми­чески хоризонт се разшири неимоверно много. Физиката на Айнщайн се движи в толкова широки пространства, че спрямо нея старата физика на Нютън се вмества само в едно таванско помещение*. И това екстензивно нарастване се дължи на интензивния растеж на точността на науката. Във физиката на Айнщайн се взимат под внимание и онези минимални разлики, които преди се пренебрегваха, защото изглеждаха без значение. Атомът, който вчера беше предел на света, днес се е разширил и се е превърнал в цяла планетарна система. Тук аз не засягам въпроса какво всичко това означава като усъвършенстване на хората — сега това не ме интересува, — а говоря само за нарастването на субективните възможности. Твърдя не че фи­зиката на Айнщайн е по-точна от тази на Нютън, а че човекът Айнщайн притежава по-голяма точност и свобода на духа** от човека Нютън; също както ударите на шампиона по бокс днес са по-силни отвсякога.