Бунтът на масите I явлението тълпи

Ние сме онова, което нашият свят ни приканва да бъдем, и основните черти на нашата душевност са белязани от очерта­нията на обкръжението ни. Естествено: да живеем означава да общуваме със света. Общият му външен вид ще определи общия външен вид на нашия живот. Затова толкова наблягам на факта, че светът, в който са родени настоящите маси, има коренно нов в историята облик. Докато в миналото за средния човек да живее означаваше да се сблъсква с трудности, опасности, лишения, ограничения на съдбата и зависимост, новият свят изглежда пространство, изпълнено с практически неограничени възможности и със сигурност; пространство, в което човек не зависи от никого. Това първоначално и постоянно впечатление оформя съвременната душевност, така както противоположно­то впечатление оформяше душевността на хората от миналото. Основното впечатление се превръща в дълбок вътрешен глас, който непрестанно и упорито внушава на човека определение на живота, което същевременно е и повеля. Ако традиционното впечатление беше: „Да живеем означава да се чувстваме огра­ничени и по тази причина — да сме задължени да се съобразя­ваме с онова, което ни ограничава”, то най-новият глас втълпя­ва: „Да живеем означава да не срещаме никакво ограничение; следователно — спокойно да се оставим сами на себе си. Практически нищо не е невъзможно, нищо не е опасно и по принцип никой никого не превъзхожда”.

Това основно усещане напълно променя традиционната, изначалната структура на човека-маса: защото в същността си той винаги се е чувствал подложен на материални ограничения и зависим от висши социални сили. Според виждането му това беше животът. И ако успееше да подобри положението си, да се изкачи в социално отношение на по-високо стъпало, припис­ваше този успех на щастливата случайност, на изключително благосклонната съдба. Или поне — на огромното усилие, което е положил и чиято цена само той знае. И в единия, и в другия случай ставаше въпрос за изключение от нормалния ход на живота и на света; изключение, което се дължеше на крайно специална причина.

За новата маса обаче пълната жизнена свобода е установено и по рождение дадено състояние, което не се дължи на никаква специална причина. Нищо отвън не я заставя да признае някакви свои граници и следователно — всеки миг да се съобразява с други инстанции, преди всичко с висшите. Доскоро китайският селянин мислеше, че жизненото му благосъстояние зависи от личните добродетели, които императорът трябва да притежава. Така че неговият живот постоянно се свеждаше до тази най-вис­ша инстанция, от която зависеше. Но човекът, когото анализи­раме, привиква да не прибягва до никоя инстанция извън себе си. Чувства се удовлетворен такъв какъвто е. Наивно, без задъл­жително това да е проява на тщеславие, той най-естествено ще утвърждава и представя като добро онова, което открива в себе си: мнения, апетити, предпочитания или вкусове. И защо не, след като, както видяхме, нищо и никой не го принуждава да осъзнае, че е човек втора категория, крайно ограничен, неспо­собен нито да сътвори, нито да съхрани онази организация, която просторът и доволството — основа на неговото същест­вуване — дават на живота му.

Никога човекът-маса не би прибягнал до нещо извън него, освен ако обстоятелствата не го заставят. И тъй като днес не среща никаква принуда, вечният човек-маса, верен на своята същност, не прибягва до нищо и се чувства господар на живота си. И обратно, избраната личност чувства вътрешна необходи­мост да се опре на някаква норма отвъд нея, по-висша, в услуга на която доброволно се поставя. Припомнете си, че в началото разграничихме избраната личност от обикновения човек, като казахме: че първият изисква от себе си много, а вторият — нищо, задоволява се с това, което е и е удовлетворен от себе си*. Обратно на разпространеното мнение, не масата, а избраната личност живее в истинско подчинение. Животът за нея няма аромат, ако не го посвети на нещо трансцендентално. Затова и не възприема като подтисничество необходимостта да служи. И ако случайно няма на какво да се постави в услуга, изпитва безпокойство и си изгражда нови, по-трудни, по-взискателни норми, които да й въздействат като принуда. Това е животът като дисциплина — благородният живот. Благородството се определя от взискател­ността, от задълженията, а не от правата. Noblesse obige. „Да живееш както си искаш е плебейско: благородният човек се стреми към реда и закона” (Гьоте). Привилегиите на благородничеството по принцип не са отстъпки или благоволение, а напротив — завоевания. Тяхното признаване предполага, че привилегированият ще е- способен всеки миг да ги извоюва отново, ако това е необходимо и ако някой му ги оспори. Следователно личните права или привилегии не са пасивно притежание или обикновена облага, а са профилът на личност­ното усилие. И обратно, общите права като правата на „човека и на гражданина” са пасивно притежание, чиста облага, дар на великодушната съдба, с които всеки човек разполага и които като дишането и нормалното умствено състояние не са резултат от никакво усилие. Аз бих казал, че безличното право се притежава, а личното се поддържа.

Влудяващо в разговорния език е израждането на едно толкова вдъхновяващо слово като „благородство”. Защото за много хора изразът наследствено, „кръвно благородство” озна­чава нещо като общи права, като статично и пасивно качество, което инертно се приема и предава. Но чистият смисъл, етимологията на думата „благородство” главно има динамично начало. Знатен означава „прзнат”, познат от всички, знаменит, който е станал известен, защото се е извисил над анонимната маса. Това понятие предполага необичайно усилие, което по­ражда славата. Така че то е равнозначно на безстрашен или превъзходен. Обаче знатността или славата на сина вече е чиста облага. Синът е известен, защото баща му е успял да се прочуе. Той е известен по силата на рефлекс и, наистина, наследстве­ното благородство има косвен характер, то е отразена светлина, един вид лунно благородство, като че ли населено със сенките на мъртъвците. Единственото живо, автентично, динамично нещо в него е подтикът, който поражда у наследника желанието да се задържи с цената на някакво усилие на висотата на предшественика си.

„Благородството” като формален израз се появява едва по времето на Римската империя и то именно за да се противопос­тави на вече залязващата наследствена аристокрация.

Според мен благородството е синоним на живот, изтъкан от усилия, от стремеж винаги да се извиси над самия себе си, да прекрачи границите на това, което вече е, и да се издигне до нещо, което си поставя като цел и задължение. По този начин благородният живот се противопоставя на обикновения или инертния, който е статично затворен в себе си, обречен на вечна неподвижност, докато някаква външна сила не го застави да излезе от рамките си. Затова този начин на човешко съществу­ване наричаме „маса” — не толкова защото е тълпообразен, колкото защото е инертен.

Колкото по-богат става житейският ни опит, толкова по-ясно осъзнаваме, че повечето мъже и жени не са способни на друго усилие освен на онова, което им е наложено като реакция спрямо външна потребност. Затова и малкото същества, проя­вили спонтанно и разточително усилие, остават в живота изо­лирани и като че ли монументализирани. Това са избраните, знатните, единствените активни, а не само реактивни хора, за които животът е вечно напрежение, безспирно обучение. Обу­чение = askesis. Това са аскетите.

Нека не ви учудва това привидно отклонение от темата. За да определим съвременния човек-маса, който като маса е един и същ открай време, но който днес се стреми да измести знатните хора, трябва да го съпоставим с двете чисти форми, които в него се преплитат: нормалната маса и истинския благородник.

Сега можем да вървим по-бързо, защото вече разполагаме с онова, което според мен е ключът или психологичното уравнение на доминиращия днес човешки тип. Всичко, за което ще стане въпрос по-нататък, е последица или следствие от тази основна структура, която бихме могли да резюмираме по следния начин: организирания от XIX в. свят, като автоматично е родил нов човешки тип, е заложил в него огромни апетити и всевъзможни мощни средства за тяхното задоволяване — ико­номически, телесни (хигиена и здраве на по-високо равнище), граждански и технически (като под последните разбираме бо­гатството от частични познания и от практическа ефикасност, което днес средният човек притежава и от което в миналото винаги е бил лишен). След като го е дарил с цялата тази мощ, XIX век го е изоставил на самия него и тогава средният човек, следвайки природната си същност, се е затворил в себе си.

______________

*Тъй като става въпрос думата „благородство” да бъде светена чо първичното й значение, което изключва наследството, нямаше възможността разгледаме явлението "кръвно благородство", което толкова пъти се проявява в историята. Така че този въпрос остава незасегнат.

Така се сблъскваме с една по-силна отвсякога маса, която обаче — за разлика от традиционната — херметично се е затворила в самата себе си, като не се съобразява с нищо и с никого, убедена, че си е достатъчна; накратко — непокорна. Ако нещата продължават да се развиват така, в цяла Европа — а като отражение, и в целия свят — с всеки изминал ден ще става все по-ясно, че масите са неспособни да се оставят да бъдат ръководени. През трудните часове, към които нашият конти­нент се приближава, е възможно, внезапно разтревожени, за миг напълно добронамерено да приемат управлението на вис­шите малцинства и то при някои изключително обременяващи въпроси.

Но дори и тази добронамереност ще се изпари. Защото основната тъкан на тяхната душа е изградена от херметизъм и непокорство, защото по рождение са лишени от функцията да се съобразяват с онова, което е отвъд тях, било то факти или личности. Ще пожелаят да последват някого и няма да могат. Ще пожелаят да чуят и ще открият, че са глухи.

От друга страна, илюзорно е да се мисли, че господству-ващият среден човек, независимо от високото си жизнено равнище в сравнение с това в миналото, ще може сам по себе си да направлява цивилизационния процес. Казвам процес, а не прогрес. Самият процес на поддържане на съвременната циви­лизация е във висша степен сложен и изисква изключително умение. Трудно може да го направлява този среден човек, който се е научил да използва техниките на цивилизацията, но за когото е характерно, че е пълен невежа относно нейните прин­ципи.

Отново приканвам читателя, който е имал търпението да изчете всичко това, да не придава на тези думи политически смисъл. Политическата дейност, която от целия обществен живот е най-ефикасното и най-видимото нещо, за сметка на това е следствие, резултат от други, по-скрити и невидими дейности. Политическото непокорство не би било опасно, ако не беше родено от по-дълбоко и съществено интелектуално и морално непокорство. Ето защо, докато не анализираме последното, теоремата на това есе няма да бъде докрай изяснена.

Установихме, че се е случило нещо крайно парадоксално, но което всъщност е най-естествено: едва що пред посредстве­ния човек светът и животът се разтварят, душата му се затваря. Е, добре: аз твърдя, че в това задръстване на средната душев­ност се състои бунтът на масите, а той, от своя страна, е огромният проблем, пред който днес е изправено човечеството.

Зная, че много от моите читатели не мислят като мен. Това също е най-естествено и потвърждава теоремата. Но дори и в края на краищата мнението ми да се окаже погрешно, истина си остава фактът, че много от тези несъгласни с мен читатели ни за миг не са се замисляли върху толкова сложен въпрос. Как ще мислят също като мен? Но убедени в правотата си да имат мнение по въпроса, без предварително да са положили усилия да го изковат, те доказват безспорната си принадлежност към абсурдния начин да бъдеш човек, който нарекох „разбунтувана маса”. Точно това означава душата ти да е задръстена, херме­тически затворена. В този случай би ставало въпрос за интелек­туален херметизъм. Вътре в себе си индивидът открива репер­тоар от идеи. И решава да се задоволи с тях, като се мисли за завършен в интелектуално отношение. След като не чувства липсата на нищо, което е извън него, окончателно се закотвя в този репертоар. Ето го механизмът на задръстването.

Човек-маса има чувството, че е съвършен. Отличаващият се човек, за да се чувства съвършен, трябва да е изключително суетен, като вярата в собственото съвършенство не е неразрив­но свързана със самия него, не е наивна, а произтича от суетността му и дори и за самия него има фиктивен, въобра­жаем и проблематичен характер. Затова суетният се нуждае от другите хора, в тях търси потвърждение на представата за себе си, към която се стреми. Така че дори и в този патологичен случай, дори и когато е „заслепен” от суетата, благородният човек не успява наистина да се почувства завършен. И обратно, на посредствения човек на нашето време, на новия Адам не му идва наум да се усъмни в собствената си завършеност. Увере­ността му в самия него е като тази на Адам — райска. Пожиз­неният херметизъм на неговата душа му пречи да направи онова, което е предварително условие, за да осъзнае душевната си нищета: да се сравни с други същества. Да се сравни означава за миг да излезе от собствените си рамки и да се постави на мястото на ближния. Но посредствената душа е неспособна на превъплъщения — висш спорт.

Сблъскваме се със същата разлика, която вечно съществува между глупавия и проницателния. Проницателният вижда, че е на косъм от глупостта; затова прави усилие да избегне неизбежната глупост и в това негово усилие се състои интели­гентността. Глупавият, напротив, не се съмнява в себе си: мисли се за находчив и ето защо невежата със завидно спокойс­твие се установява и закотвя в собствената си тъпота. Също както е невъзможно да измъкнем някои инсекти от мястото, където живеят, така е невъзможно и да изтръгнем глупавия от неговата глупост, за миг да го отскубнем от слепотата му и да го задължим да съпостави своята посредствена представа с други, по-проницателни гледни точки. Глупостта на глупака е пожизнена. Ето защо Анатол Франс казваше, че резултатите от действията на невежата са много по-пагубни от тези на злона­мерения. Защото злонамереният понякога си почива, докато невежата — никога*.

Не става въпрос, че човекът-маса е глупак. Напротив, съвременният човек-маса е по-буден, способността му да раз­съждава е по-голяма отвсякога. Но тази способност не му служи за нищо; в действителност смътното усещане, че прите­жава такава способност, е причина още повече да се затвори в себе си, без да я използва. Веднъж завинаги дава благословията си на цялото онова изобилие от баналности, предразсъдъци или безсъдържателни думи, които случайността е натрупала в съзнанието му, и с дързост, която се обяснява единствено с простодушието, ги налага независимо къде. Както казах в първата глава на тази книга, характерната черта на нашата епоха

Властта, която днес простолюдието упражнява в общест­вения живот, е може би най-новият фактор на настоящето, който в миналото няма прецедент. Поне в европейската история до ден днешен никога обикновеният човек не е мислил, че има изградени „идеи” за нещата. Притежавал е вярвания, традиции, опит, поговорки, умствени навици, но не си е въобразявал, че притежава теоретични виждания за нещата такива каквито са или каквито трябва да бъдат — например за политиката или за литературата. Онова, коте политикът е замислял или правил, му се е струвало добро или лошо, давал е или е оттеглял своята поддръжка, но неговите действия са се свеждали до това да отразява — положително или отрицателно — съзидателната дейност на други. Никога не му е хрумвало на "идеите" на политика да противопостави някакви свои „идеи”, нито пък да съди „идеите” на политика от висотата на други "идеи", които е мислил, че притежава. Същото се отнася и за изкуството и останалите области на обществения живот. Вроденото съзнание за неговата ограниченост, за това, че не притежава квалифика­цията да теоретизира* напълно го е възпирало. В резултат обикновеният човек дори и не е помислял да се намесва в обществените дейности, които в голямата си част са от теоре­тично естество.

И обратно, днес средният човек има най-категорични „идеи” относно това, което става и трябва да стане в света. Затова е изгубил дарбата да слуша. Защо да слуша, след като в себе си носи всичко, от което се нуждае? Вече проява на мъдрост е не да се слуша, а напротив, да се съди, да се изказват мнения, да се взимат решения. Няма въпрос от обществения живот, по който да не се намеси, като налага своето "мнение", въпреки че е напълно сляп и глух.

Но това не е ли предимство? Обстоятелството, че масите имат „идеи”, т. е. че са образовани, не е ли огромен прогрес? Донякъде. „Идеите” на този среден човек не са автентични идеи, нито притежанието му е култура. Идеята е шах на истината. Онзи, който желае да има идеи, преди това трябва да се научи да обича истината и да приема правилата на играта, които тя налага.

Безсмислено е да се говори за идеи или за мнения там където се отхвърля всяка инстанция, която ги регулира, и където не съществува съвкупност от норми, до които е необхо­димо да се прибегне в дискусията. Тези норми са принципите на културата. За мен е без значение кои са те. Твърдя, че няма култура там където няма норми, до които ближните ни могат да прибегнат. Няма култура, където няма принципи на граж­данска законност, на които да се позовем. Няма култура, където не се зачитат някои решаващи интелектуални позиции, които в спора са последна инстанция**. Няма култура, когато икономи­ческите отношения не се направляват от режим на търговия, на който да се уповаваме. Няма култура, където естетическите полемики не признават необходимостта от утвърждаване про­изведението на изкуството.

Ако всичко това липсва, няма култура; има в най-прекия смисъл на думата — варварство.

*Въпросът не бива да се изопачава: всяко мнение е теоретизиране.

**Ако, дискутирайки с нас, някой пренебрегва истината, ако няма желание да бъде правдоподобен, то в интелектуално отношение той е варварин. Фактически такова е поведението на човека-маса, когато говори, изнася беседи или пише.
И нека не си правим илю­зии — именно такова варварство се заражда в Европа под възходящия бунт на масите. Пътешественикът, който прекосява една варварска страна, знае, че там няма ръководни принципи, до които може да прибегне. Няма чисто варварски норми. Варварството е отсъствие на норми и на възможна апелация.

По-ниската или по-високата култура се определя от по-го­лямата или по-малката яснота на нормите. Където културата е ниска, нормите регулират живота само grosso modo където културата е висока, те проникват до дъното на всички упраж­нявани дейности. Нищетата на испанската интелектуална кул­тура, т. е. на изграждането и дисциплинираното упражняване на интелекта, се изразява не в по-големите или по-малки знания, а в обичайната липса на старание и загриженост за приспособяване към истината, която обикновено проявяват говорещите и пишещите. Следователно въпросът не е да се уцели истината — тя не ни е подръка, — а в това, че липсата на добросъвестност пречи да се изпълнят елементарни изиск­вания, за да сполучим в това начинание. Все още сме като онзи селски свещеник, който, изпълнен с тържество, разгромява манихееца, без преди това да си е дал труда да разбере какво манихеецът мисли.

Всеки може да си даде сметка, че от доста години в Европа започваха да стават „странни неща”. Като конкретен пример за тези странни неща ще цитирам някои политически движения — синдикализма³¹ и фашизма. Само не казвайте, че изглеждат странни, защото са нови. Ентусиазмът към нововъведенията у европееца е толкова наивен, че доведе до сътворяването на най-размирната отвсякога история. Така че странността на тези явления трябва да приписваме не на тяхната младост, а на твърде особения им калибър. Под облика на синдикализъм и на фашизъм в Европа за първи път се проявява нов човешки тип, който иска не да представя основания, нито да има право, а чисто и просто е решен да наложи своите убеждения. Ето го новото: правото да нямаш право, правото на безправието. В това аз виждам най-осезаемата проява на новия начин на съществуване на масите, решили да управляват обществото, без да са нада­рени с такава способност. В политическото им поведение по най-груб и недвусмислен начин се разкрива структурата на новата душа, но ключът е в интелектуалния херметизъм. Сред­ният човек открива в себе си „идеи”, но е лишен от функцията да твори идеи. Дори и не подозира кой е онзи толкова деликатен елемент, в който идеите живеят. Иска да има мнение, но не желае да приеме условията и предпоставките на всяко съжде­ние. Ето защо в действителност неговите „идеи” не са нищо повече от апетити, облечени в думи, подобно на музикалните романси.

Да имаш идея означава да вярваш, че си стигнал до нейните основания, следователно — че съществува един разум, една вселена от разбираеми истини. Да творим идеи, да си изграж­даме мнения, означава да се позоваваме на такава инстанция, да й се подчиняваме, да приемаме нейните закони и решения, следователно — да вярваме, че висша форма на съжителството е диалогът, в който се дискутират основанията на нашите идеи. Но ако приеме дискусията, човекът-маса ще се почувства загубен и затова инстинктивно отхвърля задължението да зачи­та тази върховна инстанция, която е извън него. Ето защо „новото” в Европа е „да се приключи с дискусиите” и всяка форма на съжителство, която сама по себе си означава зачитане на обективните норми — от разговора до Парламента, като се включи и науката — е обект на презрение. Това ще рече, че отхвърляме културното съжителство, което е съжителство, подчинено на норми, и се връщаме към варварското съжителство. Премахват се всички нормални инстанции и директно се налага онова, което се желае. Херметизмът на душата, който, както вече видяхме, тласка масата към намеса в целия общес­твен живот, неумолимо налага единствения способ на намеса: прякото действие.

В деня, когато ще се разгледа генезисът на нашето време, ще се установи, че първите акорди на особената му мелодия са прозвучали в онези френски синдикалистки и реалистки групи от около 1900-та година, изобретателки на начина и на израза „пряко действие”. Човек постоянно е прибягвал до насилието: понякога този способ е престъпление, което тук не ни интере­сува. Но в други случаи насилието е средството, с което си служи онзи, който преди това е изчерпал всички други начини, за да защити своето право и справедливостта. За окайване ще е, ако състоянието на човека отново доведе до тази форма на насилие, но не може да се отрече, че тя е израз на най-дълбока почит към правото и справедливостта. Защото подобно насилие не е нищо друго освен доведено до отчаяние право. Действи­телно, силата беше ultima ratio*. Обикновено малко глупаво, с ирония приемаме този израз, който много добре разкрива, че силата е безусловно подчинена на рационалните норми. Циви­лизацията не е друго освен опит силата да бъде сведена до ultima ratio. Сега изключително ясно започваме да осъзнаваме това, защото "прякото действие" означава редът на нещата да се обърне наопаки и насилието да се прокламира като prima ratio**; в действителност като единствено право. Сега то е нормата, която предлага унищожаването на всяка норма и която премахва всеки междинен етап между нашата цел и нейното налагане. То е Charta Magna³² на варварството.

Трябва да припомним, че всякога когато по една или друга причина масата е взимала участие в обществения живот, го е правила под формата на „пряко действие”. Така че то винаги е било естественият за масите начин на действие. Тезата на това есе се подкрепя енергично от ясния факт, че днес когато решителната намеса на масите в обществения живот се превър­на от случайно и рядко в нормално явление, „прякото действие” официално се явява всепризната норма.

Цялото човешко съжителство постепенно пада под властта на този нов режим, в който косвените инстанции се премахват. В социалното общуване се премахва „доброто възпитание”. Литературата, като „пряко действие”, се изразява в оскърбле­нието. Сексуалните отношения съкращават своите етапи.

Инстанции, норми, вежливост, справедливост, основание. За какво беше необходимо да измислим всичко това, да услож­ним толкова много нещата? Всички те се резюмират в думата „цивилизация”, която посредством идеята за civis, гражданин, разкрива собствения си произход. Става въпрос с помощта на всичко това да направим възможни града, общността, съжител­ството. Ето защо, ако погледнем отвътре всеки един от тези инструменти на цивилизацията, които току-що изброих, ще открием, че притежават еднаква същност. Действително, всич­ки те предполагат основно и растящо желание всяка личност да се съобразява с другите. Варварството е тенденция към разеди­нение. Затова всички варварски епохи са били времена на човешко разпиляване, на гъмжило от малки, разделени и враж­дуващи помежду си групички.