Бунтът на масите I явлението тълпи

** Първи довод (лат.) - Б. прев.

Да се съжителства с неприятеля! Да се управлява с опози­цията! Не започва ли вече да става неразбираема подобна изтънченост? Нищо друго не разкрива с по-голяма яснота

облика на настоящето както фактът, че все по-малко стават държавите, където съществува опозиция. В почти всички една хомогенна маса обсебва обществената власт и смазва, заличава всяка опозиционна група. Масата — кой би повярвал при толкова компактния й и тълпообразен вид? — не желае да съжителства с онова, което тя не е. Мрази до смърт това, което тя не е.

IX

ПРИМИТИВИЗЪМ И ТЕХНИКА

Тук искам да припомня, че сме се потопили в анализа на една ситуация — настоящата, — крайно двусмислена. Затова и в началото споменах, че всичките й характерни черти имат две страни. Всяка една от тях не само позволява, но и изисква двойна интерпретация — положителна и отрицателна. И тази двусмисленост не е в нашето съждение, а в самата действител­ност. Така че въпросът е не че може, от една страна, да ни се струва добра, а от друга — лоша, а че сама по себе си настоящата ситуация представлява двуполюсна сила — на тържество или на смърт.

Не става въпрос да наблъскаме това есе с някаква метафи­зика на историята. Но очевидно е, че то е изградено върху основите на моите философски убеждения, изложени или спо­менати другаде. Не вярвам в абсолютната детерминираност на историята. Напротив, мисля, че всеки живот, включително и историческият, се състои от чисти мигове, всеки един от които е относително недетерминиран по отношение на предходния, така че действителността в него се колебае, pietine sur place* и не знае към коя от няколкото възможности да се насочи. Това метафизично колебание придава на всичко живо неповторимото свойство да трепти и да се вълнува.

______________
* Тъпче на място (фр.).-Б. прев

Бунтът на масите може действително да породи нова и несравнима организация на човечеството, но също така може и да доведе човешката съдба до катастрофа. Няма причина да отричаме реалността на прогреса, но е необходимо да кориги­раме понятието, според което този прогрес е неотменим. По-съвместима с фактите е мисълта, че няма никакъв неотменим прогрес, никаква еволюция, която да не е застрашена от инволюция и отстъпление. В историята всичко, всичко е възмож­но — както тържествуващият и безграничен прогрес, така и периодичният регрес. Защото животът — индивидуален или колективен, личен или исторически — е единствената органич­на цялост във вселената, чиято същност е опасността. Изграде­на е от превратности. Строго погледнато, е драма*.

Тази всеобща истина придобива изключителна сила в „кри­тичните моменти” като например настоящето. Затова симпто­мите на новото поведение, които се проявяват под сегашното господство на масите и които групирах под названието "пряко действие", могат също така да предвещават и бъдещи съвър­шенства. Ясно е, че в своя ход всяка стара култура влачи утайка от мъртва тъкан и тежък товар от рогова материя — спънка пред живота и токсичен отпадък. Има мъртви институции, оцелели, но вече обезсмислени ценности, необосновано услож­нени решения, доказали своята несъстоятелност норми. Всички тези елементи на непрякото действие предполагат епоха на опростяваща френезия. Романтичният сюртук, и кафтанът пла­чат за отмъщението на съвременния deshabille** и „по-къси ръкави”. Тук опростяването е въпрос на хигиена и на по-добър вкус; то е по-съвършено решение, както винаги когато с по-мал­ко средства се постига повече. Дървото на романтичната любов се нуждаеше от подкастряне, за да опадат прекалено многото изкуствени магнолии, прикачени на клоните му, и за да се отърси от яростта на лианите, увивните растения и преплете­ните бурени, които му пречеха да се радва на слънцето.

Изобщо общественият живот, и преди всичко политичес­кият, спешно се нуждаеше от завръщане към автентичното начало и европейското човечество не би могло да направи този пъргав скок, ако преди това не се разсъблече, ако не се сведе до чистата си същност, докато не съвпадне само със себе си. Въодушевлението, което изпитвам към тази дисциплина на разголване, на автентичност, съзнанието, че е наложителна, за да отворим път на едно достолепно бъдеще ме карат да настоявам за пълна творческа свобода по отношение на цялото минало. Именно бъдещето трябва да властва над миналото и то ни налага правилата на нашето поведение спрямо всичко отминало***.

**Разсъблечен (фр.) — Б. прев.

***Тази свобода на действие по отношение на миналото не е непокорство, а напротив — съвсем ясно задължение на всяка „критична епоха”. Ако защи­тавам либерализма на XIX век срещу масите, които нецивилизовано го атаку­ват, това съвсем не означава, че пред самия този либерализъм отхвърлям пълната свобода. Например: примитивизмът, който в това есе е обрисуван откъм най-лошата му светлина, от друга страна и в известен смисъл е условие за всеки голям исторически напредък.

Необходимо е обаче да се отърсим от най-големия порок на онези, които управляваха през XIX век: погрешното съзна­ние за собствената отговорност, което приспа вниманието и бдителността им. Да се оставим да ни заблуди благоприятната страна на хода на събитията и да останем слепи за заряда от опасност и недобронамереност, който дори и най-безгрижният миг носи, означава именно да изневерим на мисията си да поемем отговорността. Днес е наложително да предизвикаме свръхчувствителност на отговорност у онези, които ще могат да я почувстват, и е крайно наложително да подчертаем явно пагубната страна на настоящите симптоми.

Безспорно е, че при една равносметка на обществения ни живот неблагоприятните фактори ще вземат категоричен превес над благоприятните, ако имаме предвид не толкова настоящето, колкото онова, което тези фактори сочат и предвещават.

Всяко нарастване на конкретните възможности, което жи­вотът е постигнал, крие опасност да се самоунищожи, когато се сблъска с най-ужасния проблем, възникнал в европейската съдба и който отново формулирам: социалното управление е в ръцете на такъв човешки тип, който не се интересува от принципите на цивилизацията. Не става въпрос за принципите на тази или онази цивилизация, а — доколкото днес можем да съдим — изобщо на никоя. Очевидно интересуват го упойващи­те средства, автомобилите и още някои неща. Но това потвър­ждава коренната му незаинтересованост по отношение на циви­лизацията. Защото тези неща са само неин продукт и пламен­ното чувство, с което се посрещат, още по-ясно разкрива безчувствеността спрямо принципите, от които са родени. Достатъчно е да споменем следния факт: откакто съществуват nuove scienze*, включително и физичните науки — т. е. от Ренесанса — ентусиазмът към тях през цялото време неуморно растеше. По-конкретно: пропорционално броят на хората, които се посвещаваха на тези чисто изследователски дейности, расте­ше с всяко следващо поколение. За първи път се забелязва спад — повтарям, пропорционално — в поколението, което днес е между двадесет и тридесет години. Вече все по-трудно в лабораториите на чистата наука биват привличани последо­ватели. И това става днес когато индустрията стига до най-ви­сокото си развитие и когато хората проявяват по-голям интерес към средствата и лекарствата, създадени от науката.

Ако не изпаднехме в многословие, бихме могли да разк­рием подобно несъответствие и в политиката, изкуството, морала, религията и ежедневните области на живота.

Какво означава едно толкова парадоксално положение? Настоящото есе има амбицията да даде отговор на този въпрос. То означава, че господстващият днес човек е примитив, Naturmensh, изникнал в един цивилизован свят. Светът е циви­лизован, но не и обитателят му: последният въобще не гледа на него като на цивилизация, а го експлоатира като природа. Новият човек желае автомобила и го използва; но смята, че е плод на диворастящо райско дърво. В дъното на душата си нехае за изкуствения, почти невероятен характер на цивилизацията и ентусиазмът към нейните средства не се простира до принци­пите, които са ги направили възможни. Когато, перифразирайки Ратенау, казах, че сме свидетели на „вертикално нашествие на варварите”, някой сигурно си е помислил, че това — както обикновено — е само „фраза”. Сега става ясно, че този израз може да съдържа вярно или погрешно мнение, но че е пълната противоположност на „фраза”, а именно: формална дефиниция, включваща в кондензиран вид цял един сложен анализ.

Съвре­менният човек-маса действително е примитив, спуснал се по кулисите върху старата сцена на цивилизацията.

Непрестанно днес се говори за баснословния прогрес на техниката, но в тези думи никой не влага съзнанието за доста драматичното й бъдеще. Самият Шпенглер — толкова прони­цателен и толкова задълбочен, въпреки и толкова вманиачен — по този въпрос според мен е прекалено голям оптимист. Той смята, че „културата” ще бъде последвана от епоха на „циви­лизация”, под която разбира преди всичко техника. Идеята на Шпенглер за културата и общо за историята е толкова далеч от изложената в това есе, че не е възможно тук да коментираме неговите заключения дори и с цел да ги опровергаем. Единст­вено, за да сведа двете гледни точки под общ знаменател, като пропусна разстоянията и уточненията, бих могъл да представя разногласията ни по следния начин: Шпенглер смята, че техни­ката може да продължи да живее дори и когато принципите на културата са мъртви. Аз не се осмелявам да мисля така. В своята дълбока същност техниката е наука, а науката губи смисъла си, ако сама по себе си и като чиста наука не буди интерес; а не може да буди интерес, ако хората не се вдъхновя­ват от общите принципи на културата. При положение че този плам утихне — както изглежда, че става, — техниката може да просъществува само един миг — докато трае инерцията на културния импулс, който я е създал. Живее се с техниката, а не от техниката. Тя нито се подхранва, нито диша чрез самата себе си, не е causa sui, а полезен, плодотворен нанос от привидно ненужни, непрактични вълнения*.

Затова искам да отбележа, че настоящият интерес към техниката не гарантира нищо, а още по-малко — самия прогрес или просъществуването на техниката. Добре е, че техницизмът се смята за една от характерните черти на "модерната култура", т. е. на култура, която съдържа материално оползотворима наука. Ето защо, накратко характеризирайки новия облик на наложения от XIX век живот, аз се спрях само на следните две черти: либерална демокрация и техника**. Но повтарям, че ме изненадва лекотата, с която като се говори за техниката се забравя, че неин жизненоважен вътрешен орган е чистата наука и че условията за нейното увековечаване се покриват с онези условия, които правят възможно чисто научното занимание.

** Наистина либералната демокрация и техниката са толкова тясно свързани и взаимозависими, че една без друга не могат да съществуват и затова е необходимо трето — родово — название, което да включва и двете. То би било истинското название, нарицателното име на последното столетие.

Мислили ли сте за всички онези неща, които човешката душа трябва да съхрани, за да може да има наистина „хора на науката”? Насериозно ли се смята, че докато има долари, ще има и наука? Тази мисъл, с която много хора се успокояват, не е нищо друго освен още едно доказателство за примитивизъм.

Нищожно е количеството от най-разнородни съставки, ко­ито трябва да се смесят и разбъркат, за да се получи cocktail-а на физикохимичната наука! Дори и ако се задоволим с най-сла­бото и повърхностно опипване на темата, бие на очи твърде ясният факт, че в цялата земна и времева дълбочина физикохи-мията се е изградила и установила напълно в малкия квадрат, очертан от Лондон, Берлин, Виена и Париж. А в рамките на този квадрат само през XIX век. Това доказва, че експеримен­талната наука е един от най-невероятните продукти на истори­ята. Магьосници, жреци, воини и пастори са пъплели където и както си искат. Но за да се създаде фауната на експериментал­ния човек, очевидно е необходимо наличието на по-различна съвкупност от условия, отколкото тази, която ражда носорога. Един толкова ясен и елементарен факт би трябвало да ни накара да се замислим малко повече върху свръхнепостоянния, лесно изпарим характер на научното вдъхновение*. Блестящ ум ще е онзи, който вярва, че ако Европа изчезне, североамериканците биха могли да продължат науката!

От голямо значение е да разгледаме из основи въпроса и най-старателно да уточним кои са жизнените исторически пред­поставки на експерименталната наука, следователно — и на техниката. Но не се надявайте, че дори и въпросът да е напълно изяснен, човекът-маса ще отстъпи, защото е осведомен. Чове­кът-маса не се вслушва в доводи.

Опитът не ми позволява да храня илюзии относно ефикас­ността на подобни проповеди, които освен рационални би трябвало да бъдат и изкусни. Не е ли крайно абсурдно в настоящите условия човекът-маса спонтанно и без проповеди да не изгаря от любов към тези и сродните им науки — биохимичните? Защото спомнете си кое е характерното за настоящото положение: докато всички останали области на културата — политика, изкуство, обществените норми, самият морал — са станали проблематични, то съществува една-единствена, която всеки ден по неопровержим начин доказва своята ефикасност и пригодност за задоволяването на желанията на човека-маса: емпиричната наука. Всеки ден тя спомага за появата на ново изобретение, което средният човек използва. Всеки ден произвежда нов аналгетик или ваксина, от които средният човек се възползва. На всички е известно, че ако научното вдъхновение не секне, ако лабораториите се утроят или одесеторят, автоматично богатството, удобствата, здраве­то, благосъстоянието ще се увеличат. Можете ли да си предс­тавите по-великолепна и по-убедителна реклама в полза на един жизнен принцип?

И как въпреки всичко масите не жертват дори нищожна част от парите и от вниманието си, за да подпомогнат науката? Нещо повече, следвоенният период пре­върна човека на науката в новия социален парий. При това говоря за физиците, химиците, биолозите, а не за философите. Философията не се нуждае нито от покровителството, нито от вниманието, нито от симпатиите на масата. Тя съхранява облика си на съвършена безполезност и така се освобождава от всяка подчиненост спрямо средния човек. Тя знае, че по същес­тво е проблематична и с лекота поема съдбата си на свободно Божие творение, без от никого да иска да се съобразява с нея, без да се изтъква нито защищава. И ако принася полза на някого, то се задоволява с обикновената човешка симпатия; но не живее от тази чужда облага, нито предварително я обмисля или пък очаква. Как ще иска някой да я вземе насериозно, след като тя самата започва да се съмнява в собственото си съществуване, след като живее дотолкова доколкото оборва сама себе си, доколкото унищожава самата себе си? Така че да оставим настрана философията, която е приключение от друг вид.

Но експерименталните науки, да, те категорично се нуж­даят от масата, както и масата се нуждае от тях, защото без тях е застрашена от гибел, тъй като без физикохимия е невъз­можно на една планета да се поддържа животът на толкова хора, колкото днес съществуват.

Може ли тези запътили се нанякъде хора да стигнат до разсъждения, различни от тези, които пораждат автомобилът и вълшебната инжекция, която стопява болката? Несъответстви­ето между постоянната и очевидна облага, която науката им осигурява, и интереса, който те проявяват към нея, е толкова голямо, че е невъзможно да се самозалъгваме с илюзорни надежди и да очакваме нещо друго освен варварство от този, който се държи по такъв начин. Освен ако, както ще видим, поривът към науката като такава не възпламени с по-голяма сила отколкото всякъде другаде масата на самите специалис­ти — лекари, инженери и т, които обикновено упражняват своята професия със същото бездушие, с което другите изпол­зват автомобила или купуват флакона с аспирин — т. е. без ни най-малка съпричастност към съдбата на науката, на цивилиза­цията.

У някого може би по-голям страх ще породят други симптоми на кълнящо варварство, които поради положителния си характер на действие, а не на бездействие повече бият на очи и се материализират в зрелище! Според мен обаче най-ужася-ващо е несъответствието между облагите, които средният човек получава от науката, и признателността — или липсата на признателност, — с която й се отблагодарява*. Успявам да си обясня тази липса на подобаваща признателност, когато си спомня, че в Централна Африка негрите също карат автомобили и гълтат аспирин. Европеецът, който вече започва да преобла­дава — това е моята хипотеза — по отношение на сложната цивилизация, в която се е родил, ще бъде примитивен човек, покълващ варварин, „вертикален нашественик”.

______________
* Чудовипшостта на това явление се засилва многократно от факта че -както вече посочих - всички останали жизнени принципи - политика, право изкуство, морал, религия действително са в криза или поне в исриоц на преходен спад. Единствено науката не е загубила силата си, а напротив, всеки ден дава все по-богат плод. Следователно не можем да оправдаем липсата на интерес към нея, като кажем, че човекът-маса се е увлякъл по друго културно начинание.


X

ПРИМИТИВИЗЪМ И ИСТОРИЯ

Природата винаги е тук. Поддържа сама себе си. Сред нея, в селвата, безнаказано можем да бъдем диваци. Дори можем да решим никога да не преставаме да сме такива, като единстве­ният риск е появата на други същества, които не са диви. Но по принцип напълно възможно е съществуването на вечно примитивни народи. Има такива. Брайсиг ги нарече „народите на вечната зора”; това са онези, които са останали в едно спряло, застинало утро; утро, което не прераства в никакво пладне.

Това се случва в света, който е само Природа. Но не се случва в света, който, като нашия, е цивилизация. Цивилизаци­ята не е тук, не поддържа сама себе си. Тя е изкуство и се нуждае от артист или от майстор. Ако искате да се възползвате от облагите на цивилизацията, но не се стремите да я поддър­жате..., то Вие сте опустошена личност. Само един миг — и оставате без цивилизация. Само една небрежност и като се огледате наоколо, всичко се е изпарило! Като че ли някой е махнал килимите, с които е била застлана девствената природа — отново се появява в първобитния си вид примитивната селва. Селвата винаги е примитивна. И обратно — всичко примитивно е селва.

Романтиците от всички епохи са се вълнували от сцените на насилие, в които природното и инфрачовешкото надделява над човешката бледност на жената и рисуваха лебеда, облада­ващ Леда, бика — Пасифая и козела — Антиопа. Най-общо казано, в пейзажа с руини, където цивилизованият, геометрич­ният камък се задушава под прегръдката на дивата растител­ност, откриваха по-изтънчено —непристойно зрелище. Когато един истински романтик съзира някаква сграда, първото нещо, което погледът му търси да открие, е „жълтия ладан” върху покрива. Той известява, че в края на краищата всичко е пръст, че навсякъде селвата покълва отново.

Глупаво би било да се присмиваме на романтика. Роман­тикът също има право. Под тези невинно-перверзни картини пулсира един огромен и вечен проблем: за отношенията между цивилизацията и онова, което е останало зад нея — Природата, между рационалното и космическото. Така че запазвам си правото друг път да се занимая с този проблем и да бъда романтик в благоприятния за това момент.

Но сега имам друга, коренно различна задача. Става въпрос да се възпре напиращата селва. Днес „добрият европеец” трябва да се посвети на онова, което, както е известно, е тежка грижа на австралийските държави: да спрат настъплението на какту­сите, за да не изтикат те хората в океана. Около четиридесет и някоя година един средиземноморски емигрант, страдащ от носталгия по родния пейзаж — Малага ли?, Сицилия ли?, — занесъл в Австралия саксия с нищо и никакво си кактусче. Днес бюджетите на Океания се огъват под обременителните суми, предназначени за война срещу кактуса, който е завладял конти­нента и всяка година напредва с повече от километър.

Човекът-маса мисли, че цивилизацията, в която се е родил и която използва, е толкова естествена и примитивна като природата; ето защо ipso facto се превръща в примитив. Той гледа на цивилизацията като селва. Вече го казах. Но сега трябва да прибавим някои уточнения.

Принципите, на които се опира цивилизованият свят — този, който трябва да поддържаме, — за съвременния среден човек не съществуват. Той не се интересува от основните ценности на културата, не е съпричастен към тях, не е готов да им служи. Как се стигна дотук? Поради много причини; но сега ще изтъкна само една.

С напредването си цивилизацията става все по-сложна и по-мъчна. Проблемите, които днес поставя, са архизаплетени. Все по-малко стават хората, чийто разсъдък е на висотата на тези проблеми. Следвоенният период дава достатъчно ясен пример за това. Възстановяването на Европа — както ще видим — е твърде алгебричен въпрос и обикновеният европеец се оказва под равнището на толкова изкусно дело. Не че липсват средства за неговото решение. Липсват умове. По-точно има такива, но те са твърде малко; обаче обикновеното тяло на Централна Европа не иска да ги сложи върху раменете си.

Ако не се вземат мерки, това неравновесие между сложната деликатност на проблемите и тази на умовете все повече ще нараства; то е съществената трагедия на цивилизацията. Кол­кото по-плодотворни и точни са принципите, които я подхран­ват, толкова по-богат по количество и острота става урожаят им, докато напълно засити възприемчивостта на обикновения човек. Не вярвам в миналото това някога да се е случило. Всички цивилизации са загинали поради недейственост на прин­ципите си. Европейската цивилизация е застрашена от гибел поради противоположната причина. В Гърция и Рим не човекът се провали, а принципите му. Като стигна до висока точка на населеност, при която толкова плътното съжителство изисква­ше решението на някои неотложни материални проблеми, което единствено техниката можеше да даде, античният свят започна да запада и да вехне.

Днес обаче човекът е този, който запада, защото не може да следва прогреса на собствената си цивилизация. Изпитва неприязън, когато слуша относително по-образовани от него да говорят по най-елементарните теми на деня. Прилича на недо­дялан селянин, който с грубите си и непохватни пръсти се опитва да вдигне игла от масата. Например, при политическите и социалните теми се борави с инструментариум от износени понятия, които преди двеста години са служили,за да се решат проблеми в действителност двеста пъти по-прости.

Напреднала цивилизация и тежки проблеми са едно и също нещо. Ето защо колкото прогресът е по-голям, толкова повече е застрашен. Животът става все по-добър; но, разбира се, и все по-сложен. Ясно е, че като се усложняват проблемите, също така се усъвършенствуват и средствата за тяхното решаване. Но необходимо е всяко ново поколение да овладее тези усъвър­шенствани средства. За да конкретизираме малко ще кажа, че едно от тези средства е неразривно свързано с напредъка на дадена цивилизация; то се обуславя от условието да имаш зад гърба си дълго минало, богат опит, накратко: история. Истори­ческото познание е техника от първостепенно значение, за да се съхрани и продължи една стара цивилизация. Не защото дава положителни решения на новите жизнени проблеми — животът винаги е различен от онова, което е бил, — а защото предпазва от наивните грешки на отминалите времена. Ако човек обаче е не само стар — и следователно животът му е изпълнен с трудности, — но е загубил и паметта си за миналото, като не се възползва от опита си, то всичко за него се превръща в беда. Аз мисля, че такова е положението на Европа.

Днес най-„образованите” личности страдат от невероятно историческо неве­жество. Твърдя, че днес управляващият европеец има много по-малки исторически познания от човека през XVIII в. и дори от този през XVII век. Онова историческо познание на управ­ляващите малцинства — управляващи sensu lato* — направи възможен баснословния напредък на XIX век. Политиката на XIX в. е замислена така — от XVIII век, — че да избегне именно грешките на старите политики, тя е изкристализирала в идея предвид тези грешки и резюмира в своята същност най-дългия опит. Самият XIX в. обаче започна да обеднява откъм „историческа култура”, въпреки че през неговото време "специалистите много я развиха като наука.** На това обедня­ване до голяма степен се дължат своеобразните му грешки, които днес гравитират над нас. През последната му третина започна — въпреки и под повърхността — инволюцията, завръ­щането към варварството; това се дължи на простодушието и примитивизма на онзи, който няма минало или го забравя.

Затова болшевизмът и фашизмът — двата „нови” опита за политика в Европа и в близките й страни — са ясен пример за съществен регрес. Не толкова поради позитивното съдържание

на своите доктрини, което, взето изолирано, носи естествено частица истина — кой във вселената няма частица право?, — колкото заради антиисторическия, анахроничен начин, по който представят тази своя частица право. Типични движения на хора — маса, ръководени от посредствени, екстемпорални и без дълга памет, без "историческо съзнание" хора, те се държат така, като че ли някога вече ги е имало, като че ли, развили се в настоящето, принадлежат на фауната на миналото.

Въпросът не е в това да бъдеш или не комунист и болшевик. Аз не оспорвам кредото. Непонятното и анахроничното е кому­нист от 1917 година да се втурне да прави революция, чиято форма е идентична на всички, които историята вече познава, и в която ни най-малко да не се изправят недостатъците и грешките на старите. Затова от историческа гледна точка слу­чилото се в Русия не представлява интерес; затова то е самата противоположност на начало на човешкия живот. Нещо повече, то е монотонно повторение на вечната революция, то е съвър­шената баналност на революциите. До такава степен, че сред многото шаблонни изрази за революциите, които старият чо­вешки опит е сътворил, не съществува такъв, който да не получи окаяно потвърждение, когато се приложи към тази. „Револю­цията изяжда собствените си деца!” „Революцията се подхваща от една умерена партия, веднага след това преминава към екстремистите и много скоро почва да отстъпва към реставра­ция” и т. н. , и т. н.