Бунтът на масите I явлението тълпи

* В широк смисъл (лат.) — Б. прев.

** Тук вече се забелязва разликата между състоянието на науките от дадена епоха и състоянието на нейната култура, за което скоро ще стане въпрос.
Към тези почитани шаблонни изрази бихме могли да добавим и други не толкова известни, но не по-малко доказуеми истини, като например следната: една революция не продължава повече от петнадесет години — период, който съвпада с действената сила на едно поколение.*

Онзи, който иска наистина да сътвори нова обществена или политическа действителност, преди всичко трябва да се потру­ди да обезсили всички тези баналности на историческия опит. Лично аз бих нарекъл „гениален” политика, който, едва започ­нал да действа, и подлудява професорите по история от Инсти­тутите, защото доказва, че всички „закони” на тяхната наука са остарели, нямат действена сила и са се превърнали в плява.

Бихме могли да кажем подобно нещо и за фашизма, който е с обратен знак на болшевизма. Нито единият, нито другият експеримент са на „висотата на времето”; те не носят в себе си отпечатъка на цялото минало — безусловна предпоставка, за да бъде то преодоляно. Срещу миналото не се води ръкопашен бой. Бъдещето го побеждава, защото го поглъща. И обречено е онова бъдеще, което оставя нещо от него навън.

И едното, и другото — и болшевизъм, и фашизъм — са две псевдозори; носят не утрото на утрешния ден, а това на един архаичен, вече изхабен ден; те са примитивизъм. И такъв примитивизъм ще бъдат всички движения, които ще имат глупостта да започнат юмручен бой като носят в себе си една или друга частица от миналото, вместо изцяло да го претопят.

Няма съмнение, че е необходимо либерализмът на XIX в. да бъде преодолян. Но то не може да бъде постигнато от онзи, който подобно на фашизма се явява антилиберален. Защото това —> да си антилиберален или нелиберален — представля­ваше човекът преди появата на либерализма. И тъй като веднъж вече либерализмът е възтържествувал, то той ще повтаря своята победа безброй пъти или всичко — и либерализъм, и антилиберализъм — ще завърши с гибелта на Европа. Същест­вува неумолима хронология на живота. В нея либерализмът следва след антилиберализма или, което е едно и също, той е в по-голяма степен живот от последния, както пушката е в по-голяма степен оръжие от копието.

На пръв поглед едно действие анти — нещо изглежда по-ново от това нещо, защото означава реакция срещу него и предполага предварителното му съществуване. Но новото, ко­ето това анти представлява, умира в безплоден отрицателен жест и като позитивно съдържание оставя само една „антика”. Онзи, който се обявява за анти —Педро — нека преведем поведението му на позитивен език — не прави нищо друго освен да се обявява за привърженик на един свят, в който Педро не съществува. Но това именно е бил светът преди още Педро да се роди. Антипедровистът, вместо да се постави след Педро, се поставя преди него и превърта целия филм, като го отнася към отминалата ситуация, която неминуемо завършва с пов­торната поява на Педро. С всички тези анти се е случило това,

което според легендата се е случило с Конфуций. Той се е родил естествено след баща си, но, по дяволите!, родил се е вече осемдесетгодишен, докато родителят му е бил на не повече от тридесет. Всяко анти не е нищо друго освен обикновено и кухо не.

Всичко би било много лесно, ако с едно чисто не можехме да премахнем миналото. Но миналото по природа е revenant.* Ако се захвърли, то се връща, връща се неизбежно. Затова единственият начин наистина да го преодолеем е да не го захвърляме. Да го зачитаме. В поведението си да се съобразя­ваме с него, за да можем да го избегнем. Накратко, да сме на „висотата на времето”, да живеем със свръхчувствително съз­нание за историческата конюнктура.

Миналото има основание — своето. Ако не му признаем правото, което има, то отново ще го изиска и мимоходом ще наложи онова право, което не е негово. Либерализмът имаше своето основание и ние трябва да му го признаем per saecula saeculorum** Но нямаше пълно право и ние не бива да му приписваме онова, което му липсваше. На Европа е необходимо да съхрани своя основен либерализъм. Това е условието, за да го надскочи.

Като говорих тук за фашизъм и болшевизъм аз имах предвид само анахроничната им характеристика. Според мен тя е неразделна част от всичко, което днес като че ли възтържес­твува. Защото днес възтържествува човекът-маса, така че един­ствено експерименти, подхранвани от него и наситени с прими­тивния му стил, могат да отбележат привидна победа. Но извън това сега не обсъждам вътрешната същност нито на единия, нито на другия, както и нямам претенцията да реша вечната дилема между революция и еволюция. Най-многото, което се осмелявам да изисквам в това есе, е революция и еволюция да притежават исторически, а не анахроничен характер.

Темата, която развивам на тези страници, е неутрална в политическо отношение, защото дълбае в много по-дълбоки пластове от тези, на които се намират политиката и съпътства­щите я неразбории. Консерваторът не е ни повече, ни по-малко човек— маса, отколкото е радикалът, и разликата между тях — която винаги е била твърде повърхностна — ни най-малко не пречи и двамата да са едно и също: разбунтувано простолюдие.

За Европа няма изход, ако съдбата й не се направлява от наистина „съвременни” хора, които чувстват пулса на истори­ческите недра, които познават настоящата височина на живота и отхвърлят всеки архаичен и див жест. Необходима ни е цялостната история, за да се опитаме да се отскубнем от нея и да не попаднем отново в капана й.


______________
* призрак, привидение (фр.) — Б. пр. ** Навеки (лат.) — Б. пр
XI

ЕПОХАТА НА „ЗАДОВОЛЕНИЯ ГОСПОДИНЧО”

Резюме: новото социално явление, което тук анализираме, е следното: за първи път европейската история като че ли е предоставена на решенията на обикновения човек. Или казано в действителен залог, обикновеният човек, преди управляван, днес е решил да ръководи света. Това решение да заеме челната социална позиция е възникнало в него автоматично, веднага след като е съзрял новият човешки тип, който той представлява. Ако за целите на обществения живот разгледаме психологичес­ката структура на този нов тип човек —маса, ще открием следното:

1) вродена и пуснала дълбоки корени представа, че животът е лесен, изпълнен с охолство и без трагични ограниче­ния; следователно всеки среден индивид носи в себе си усещане за господство и триумф, което-

2) го тласка да утвърждава самия себе си такъв какъвто е, да налага като добър и съвършен своя морален и интелектуален багаж. Това доволство от себе си го кара да се затвори за всяка външна инстанция, да не слуша, да не поставя под съмнение своите възгледи и да не се съобразява с другите. Вътрешното му чувство за господство непрекъснато го тласка да упражнява власт. Ще действа така, като че ли само той и сродните нему съществуват на света; следователно,

3) ще се намесва във всичко, налагайки своето просто мнение без задръжки, размишления или уговорки, т. е. по правилата на „прякото действие”.

Тази съвкупност от характерни черти ни наведе на мисълта за някои порочни начини да бъдеш човек като „глезеното дете” или разбунтувалия се примитивен човек, т. е. варварина. (Обик­новеният примитивен индивид, напротив, е най-покорният на висши инстанции човек, който някога е съществувал — религия, табута, обществена традиция, навици). Не трябва да се учуд­вате, че толкова много хуля този вид човешко същество. Настоящето есе е само първи опит за щурм срещу този възтър­жествуващ човек и предвестник, че няколко европейци смело ще се надигнат срещу тираничните му стремления. Засега става въпрос единствено за опит за щурм: разгънатата атака ще дойде после, може би много скоро, по много по-различен от описания тук начин. Разгънатата атака трябва да се проведе така, че човекът —маса да не може да вземе предпазни мерки, да се озове пред нея и да не заподозре, че това, именно това е разгънатата атака.

Този герой, който днес се среща навсякъде и който налага къде-ли-не своето вътрешно варварство, в действителност е глезеното дете на човешката история. Глезено дете е наследни­кът, който се държи изключително като наследник. Днес нас­ледството е цивилизацията — удобството,сигурността, накрат­ко, облагите на цивилизацията. Както видяхме, само в рамките на жизнената задоволеност, която тя породи в света, може да възникне човек, съставен от такава съвкупност от характерни черти, вдъхновена от подобен характер. Това е една от многото деформации, които задоволеността поражда в човешката мате­рия. Бихме си изградили лъжлива представа, ако мислехме, че животът на родения в свят на задоволеност човек е по-добър и от по-високо качество от онзи живот, който представлява борба с оскъдицата. Но такъв живот няма. Поради много строги и архиосновни причини, на които сега няма да се спираме. Тук вместо тях ще припомним само често повтаряния факт, в който се заключава трагедията на цялата наследствена аристокрация. Аристократът наследява, т. е. открива прикачени към своята личност условия на живот, който той не е създал и които следователно не са органично свързани с частния му и личен живот. Още с раждането си изведнъж и без да знае как той се оказва дарен с богатството и прерогативите си. Но вътрешно няма нищо общо с тях, защото те не са негово дело. Те са гигантската черупка на друга личност, на друго същество — неговия предшественик. И той трябва да живее като наследник, т. е. трябва да използва черупката на друг живот. Какво се получава? Чий живот ще живее наследственият „аристок­рат” — своя или на величието — родоначалник? Нито единия, нито другия. Той е обречен да представлява другия, следова­телно — да не бъде нито другия, нито той самия. Неумолимо

животът му губи автентичност и се превръща в чисто изобра­жение или фикция на друг живот. Изобилието от средства, с което е задължен да борави, му пречи да изживее собствената си и лична съдба, атрофира неговия живот. Всеки живот е борба, усилие да утвърди самия себе си. Трудностите, с които се сблъсквам в осъществяването на моя живот, са именно онова, което пробужда и мобилизира моите действия, моите способ­ности. Ако тялото ми нямаше тегло, не бих могъл да ходя. Ако атмосферата не упражняваше върху мен някакво налягане, бих усещал тялото си като нещо неопределено, пихтиесто, фантомно. Така при наследствения „аристократ” цялата му личност се изпразва от съдържание поради липса на жизнен опит и усилие. Резултатът е тази специфична глупост на старите аристокра­ции, която няма равна на себе си и чийто вътрешен трагичен механизъм все още не е описан от никого — вътрешния и трагичен механизъм, който води всяка наследствена аристокра­ция до неизбежното й израждане.

Всичко това трябва да ограничи склонността ни да вярваме, че изобилието от средства благоприятства живота. Точно об­ратното. Един преливащ от възможности живот* автоматично поражда сериозни деформации и порочни типове на човешко съществуване — всички онези, които можем да групираме в общия род „човек —наследник”, където „аристократът” и „глезе­ното дете” са само частен случай, докато човекът —маса от нашето време е много по-широк и основен пример. (От друга страна, би било добре да се възползваме от предишната илюзия за „аристократа”, когато разкриваме как много от характерните черти на последния се предават по зародишен път в човека — маса.
______________
* Не трябва да смесваме нарастването или дори изобилието от средства с излишъка. През XIX век се увеличават улесненията в живота, а това поражда изумителното — количествено и качествено — нарастване на самия живот, за което говорих по-горе. Но идва момент, в който цивилизованият свят, свързан със способностите на средния човек, придобива аспект на излишък; става прекалено богат, повърхностен. Само един пример: сигурността, която прог­ресът раждаше (= прогресивно увеличаване на жизнените облаги) деморали­зира средния човек, вдъхвайки му доверие, което вече е погрешно, атрофично и порочно.

Например: склонността му да превръща забавленията и спорта в главно занимание на живота; да се грижи за тялото си — хигиенен режим и вкус към красивото облекло; липса на романтика в отношението към жената; да се забавлява с инте­лектуалеца, като обаче в дъното на душата си не го уважава и изпраща лакеите си и тайната полиция да го малтретират; да предпочита живота под абсолютната власт пред управлението, основано на дискусията* и т. н., и т. н.).

Така че с искрена болка на сърцето се стремя да докажа, че този човек, изпълнен с просташки стремления, че този най-нов варварин е автоматичен продукт на съвременната ци­вилизация, по-точно — на формата, която тази цивилизация придоби през XIX век. Той не е пришълец в цивилизования свят като например „великите бели варвари” от V век; той не е възникнал в резултат на някакво тайнствено самозараждане, както според Аристотел — жабките във водния басейн, а е негов естествен продукт. Необходимо е да формулираме този закон, който палеонтологията и биогеографията утвърждават; човеш­кият живот е възникнал и е прогресирал само когато средствата, с които е разполагал, са били уравновесявани от проблемите, които е изпитвал. Това е истина както по отношение на духов­ното, така и на физическото начало. Така, за да се позова на едно много конкретно измерение на телесния живот, ще при­помня, че човешкият вид е покълнал в онези зони на планетата, където топлият сезон се компенсира от сезон на силен студ. На тропиците животното —човек дегенерира и обратно низшите раси — например пигмеите — са били изтласкани към тропи­ците от раси, възникнали след тях и заемащи по-горно стъпало на стълбицата на еволюцията.

Е, добре, цивилизацията на XIX век е от такова естество, че позволява на средния човек да се настани в един охолен свят, от който възприема само свръхизобилието от средства, но не и трудностите. Заобиколен е от изумителни инструменти, чудот­ворни лекарства, държави — чудо, удобни права. Но затова пък е абсолютен невежа относно трудностите при изобретяването на тези лекарства и инструменти и при осигуряването на производството им за бъдещето. Не забелязва колко е нестабилна организацията на държавата и едва ли чувства в себе си някакви задължения. Това неравновесие го извращава, опорочва го в основата му на живо същество, като го отдалечава от самата същност на живота, която е абсолютна опасност, осно­вен проблематизъм. Най-противоречивата форма на човешки живот, която може да възникне в човешкия живот, е „задоволе­ният господинчо”. Ето защо, когато той стане господстваща фигура, трябва да бием тревога и да обявим, че животът е застрашен от израждане, т. е. от относителна смърт. Жизненото равнище на днешна Европа е по-високо отвсякога; но ако се взрем в бъдещето, в нас се заражда опасението, че тя нито ще запази това равнище, нито ще се издигне на друго, по-високо, а напротив — ще направи крачка назад и ще падне на по-ниско стъпало.

Велика заблуда! Vossa merce ira a onde o levem, както се казва на папагала в приказката на португалеца. Не че не бива да правим каквото си искаме; въпросът е, че можем да правим само онова, което трябва да правим, което трябва да бъдем. Единственото възможно нещо е да откажем да правим това, което трябва да правим; но то не ни дава свободата да правим друго, което ни се иска. В това отношение притежаваме нега­тивна свобода на волята — неволя. Чудесно можем да избяга­ме от най-автентичната си съдба; но то е само за да попаднем в плен на по-долните равнища на нашата съдба. Аз не мога да посоча на всеки един читател къде се крие автентичността на личната му съдба, защото не познавам всеки читател; но е възможно той да я съзре в онези части или страни от съдбата си, които са идентични с тези на други съдби. Например, всеки съвременен европеец е убеден — и тази убеденост е много по-силна от онази, с която изразява всичките си „идеи” и „мнения”, — че съвременният европейски човек трябва да е либерал. Нека сега не спорим дали се отнася за тази или за друга форма на свобода. Въпросът е, че и най-реакционният европеец в дъното на своето съзнание е убеден, че онова, което през последния век Европа се опита да направи под названието либерализъм, в края на краищата е нещо непредотвратимо, неумолимо, нещо, което днешният западен човек е — волю или неволю.

Въпреки категоричното и ясно доказателство, че погрешни и гибелни са всички конкретни начини, по които до днес сме се опитали да осъществим този неотменим императив, запечатан в европейската съдба, и да бъдем политически свободни, налице е неопровержимата истина, че последният век е имал право.

______________
* Онзи, който има коперникова вяра, че слънцето не залязва, непрекъс­нато го вижда как залязва и тъй като да вижда нещо поражда у човека първично убеждение, той все пак вярва в това. Обаче неговата научна вяра постоянно се противопоставя на първичната или спонтанната му вяра. Така под влиянието на догматичната си вяра католикът отхвърля своята собствена, автентична либерална вяра. Илюзията за католика е само пример, който използвам, за да разясня мисълта си; но основната критика, която отправям към човека —маса на нашето време, към „задоволения господинчо” не се отнася за него. Сходството между тях е само в едно. Аз обвинявам "задоволения господинчо' в липса на почти пълна автентичност. Католикът не е автентичен само в някои отношения. Но и това частично сходство е само привидно. Католикът не е автентичен само по отношение на онова, което — волю или неволю — представлява като съвременен човек, защото иска да бъде верен на друга част от своята същност, която е неговата религиозна вяра. Това означава, че съдбата на този католик е сама по себе си трагична. Като приема тази част от неавтентичност, той изпълнява своя дълг. „Задоволеният господинчо”, напротив, от чисто лекомислие бяга от себе си и от всичко именно, за да предотврати всяка трагедия.

Тази категорична неопровержимост пуска корени както в евро­пейския комунист, така и във фашиста въпреки безбройните им действия, чрез които се опитват да убедят и нас, и себе си в противното; пуска корени и в католика — независимо дали той го иска или не, дали вярва в това или не, — който е безрезервно верен на Syllabus³⁴*.

Всички „знаят”, че отвъд справедливите критики, с които се оборват проявленията на либерализма, той остава неотменима истина, истина, която не е теоретична, научна, интелектуална, а от коренно различно и по-значимо естество, а именно — съдбовна истина. Теоретичните истини не само са оспорими, но и целият им смисъл и сила са в това да бъдат оспорвани; те се раждат от дискусията, живеят в дискусията и са сътворени изключително за дискусията. Съд­бата обаче — онова, което в живота трябва да сме или не трябва да сме — не се дискутира; тя или се приема, или не. Ако я приемаме, сме автентични; ако не я приемаме, сме отрицание, фалшификация на самите себе си.** Съдбата не е в онова, което ни се иска да правим; по-скоро тя се утвърждава и проявява своя ясен, строго очертан профил в съзнанието, че трябва да правим това, което не искаме.

Е, добре: за „задоволения господинчо” е характерна „убе­деността”, че някои неща не могат да се случват и въпреки всичко или поради това със своите действия и думи демонст­рира противоположното убеждение. Фашистът ще се мобили­зира срещу политическата свобода именно защото знае, че в края на краищата и несериозно тя никога няма да липсва, а винаги, неизбежно е тук, че тя е самата същност на европейския живот и че отново ще се възроди винаги когато това наистина е необходимо — в часа на сериозността. Защото тониката в съществуването на човека —маса е именно следното: несериоз-ността, „шегата”. Онова, което той прави — подобно на лудо­риите на „маминото дете”, — няма характер на безвъзвратност. Цялата тази трескава забързаност по отношение на всичко да се заемат външно трагични, крайни, категорични пози е само привидност. Играят на трагедия, защото мислят, че в цивили­зования свят действителната трагедия е неправдоподобна.

Добре щеше да бъде, ако бяхме принудени да приемаме като автентична същност на една личност онова, което тя претендира, че е. Ако някой упорства в твърдението си, че две плюс две е пет и няма причина да го смятаме за луд, ние трябва да сме уверени, че не мисли така независимо от това колко настойчиво ни убеждава и дори и да се остави да бъде убит в защита на това твърдение.

______________
* Това, което по отношение на обществото е домът, в по-голяма степен е нацията по отношение на съвкупността от нации. Едно от най-ясните и неопровержими проявления на действащия „господинчовизъм” както ще видим, е решението на някои нации „да правят каквото си искат” в междуна­родното съжителство. И това наивно бива наричано „национализъм”. Аз, който отхвърлям блажената подчиненост на интернационалността, от друга страна, намирам, че този преходен „господинчовизъм” на дребните нации с гротеска.

** Омерзостяването е единственият начин на съществуване за онзи, който е решил да не бъде това, което трябва да е. Автентичната му същност обаче не умира, а се превръща в обвинителна сянка, в призрак, който постоянно поддържа у него чувството за непълноценност на живота му по отношение на онзи живот, който е трябвало да води. Омерзостилият се е жив самоубиец.

Ще добием по-ясна представа за настоящата ситуация — въпреки своеобразния й облик, — като разкрием сходството й с други от миналото. Така едва средиземноморската цивилиза­ция достига своя воъх — към III век — и на сцената се появява циникът. Диоген³⁵ тъпчи с натежалите си от кал сандали килимите на Аристип³⁶ . Циникът се превърна в пъплещо нав­сякъде същество, което можеше да се открие на всяка крачка и на всяко място. Е, добре; единственото, което циникът правеше, е да саботира онази цивилизация. Той беше нихилистът на елинизма. Никога не е сътворил или направил нещо. Ролята му беше да руши, по-точно — да се опитва да руши, защото така и не успя да постигне целта си. Циникът, паразит на цивилиза­цията, живее като я отрича, въпреки че е убеден, че тя винаги ще съществува. Какво би правил циникът сред един див народ, където всички естествено и насериозно правят онова, което той на шега смята, че е негова роля? Какво е фашистът, ако не злослови срещу свободата, и сюрреалистът, ако не предава изкуството?

Не може да се държи по друг начин този човешки тип, роден в един прекалено добре организиран свят, от който възприема само облагите, но не и опасностите. Обкръжението го глези, защото е „цивилизация”, т. е. дом, и „маминото дете” не усеща нищо, което да го накара да излезе извън света на своите прищевки, да го подтикне към подчинение на външни, превъзхождащи го истанции, а още по-малко да го задължи да влезе в съприкосновение с неумолимата същност на собствена­та си съдба.