Бунтът на масите I явлението тълпи

Решаваща във всяко общество е управленската и изпълнителс­ката функция. И ако в него въпросът за това, кой управлява и кой изпълнява е неясен, всичко останало ще бъде объркано. Дори и най-дълбоката същност на всеки индивид, с изключение на някои гении, ще се окаже разстроена и разбита. Ако човекът беше самотно създание, което случайно е обвързано в съвмес­тно съжителство с други, може би нямаше да бъде засегнат от последиците, породени от смяната и кризите на управле­нието, на властта. Но понеже и в най-първичната си структу­ра той е социално същество, промените, които непосредстве­но засягат само колектива, разстройват неговата личност. И ако вземем един отделен индивид и го подложим на анализ, без допълнителни данни ще направим извод относ­но управленското и изпълнителското съзнание в неговата страна.

Ще бъде интересно и дори полезно да подложим на подобен анализ характера на средния испанец. Но дори и полезно, такова начинание би било досадно и изтощително. Бихме открили голяма доза вътрешна деморализация и деградация, предизви­кани от факта, че от векове насам Испания е нация, която няма ясно съзнание по въпроса, кой управлява и кой изпълнява. Морална деградация е нередното да се приема като нещо естествено и дадено, докато всъщност е непозволено. И тъй като не е възможно престъпното и аморалното да се превърнат в напълно нормално състояние, индивидът се приспособява към непозволеното, като изцяло се отъждествява с престъплението или нередността, чиято инерция повлича. Подобен механизъм се разкрива в народната поговорка „Една лъжа води до сто”. Всички нации са изживели мигове, в които над тях е искал да упражнява власт онзи, който не трябва; но дълбок инстинкт е концентрирал силите им и е отхвърлял незаконната претенция. Пропъждали са временната нередност и по този начин са възстановявали своя обществен морал. Но испанецът е напра­вил обратното: вместо да се противопостави на властването на онзи, когото вътрешното му съзнание отхвърля, той е предпо­чел да извади от равновесие цялата своя същност, за да я приспособи към първоначалната нередност. Докато нещата в страната ни не се променят, нищо не може да се очаква от нашата раса. Общество, чиято държава, сила или власт в основата си са незаконни, не може да има гъвкавата енергия да се задържи с достойнство в историята.

Така че никак не е странно само едно малко съмнение, едно леко колебание относно това, кой управлява в света, да се окажат достатъчни целият свят — в обществения и личния си живот — да бъде обхванат от деморализация.

По своята природа човешкият живот се нуждае от нещо, върху което да бъде изграден — героично или скромно начина­ние, велика или обикновена съдба. На това странно, но неумо­лимо условие се подчинява нашето съществуване. От една страна, животът е нещо лично. От друга страна, ако този мой личен живот, който засяга само мен, не го отдам на някаква цел, той ще протече разстроен, без напрежение и без „форма”. През настоящите години сме свидетели на гигански спектакъл, представян ни от безброй човешки съществувания, залутани в собствения си лабиринт, защото не са имали нещо, на което да се посветят. Всички повели, всички задължения са се провали­ли. Това би трябвало да бъде идеалното положение, тъй като всеки е свободен да живее, както си иска, да се посвети на самия себе си. Същото е и с всеки народ. Европа отслаби натиска си върху света. Но се получи обратният резултат. Оставен на самия себе си, животът се затваря в себе си, става пуст, безцелен. И тъй като трябва да се запълни с нещо, се самосътворява или самозалъгва и се посвещава на лъжливи занимания, които не са наложени от нищо вътрешно и истинско. Днешният ден е едно; утрешният — друго, противоположно на първото. Изгубен живот, живот, останал насаме със себе си. Егоизмът е като лабиринт. Ясно защо. Да живеем означава да вървим към нещо, към някаква цел. Собственият път, собственият живот не е цел; цел е нещо, върху което изграждаме живота си и което поради тази причина е извън него, отвъд него. Ако решим да живеем само в тесните граници на нашия живот, да живеем егоистично, няма да напреднем, няма да стигнем доникъде; ще тъпчем на едно и също място. Лабиринтът е това — път, който не извежда наникъде,,, който се губи.в самия себе си път заради самия път.

След войната европеецът затвори своя свят, лиши и себе си, и другите от задачи. Ето защо от историческа гледна точка сме на същото равнище, както преди десет години.

Не се управлява на сухо. Управлението е натиск, който се упражнява върху другите. И не само това. Ако беше само това, то би било равносилно на насилие. Нека не забравяме, че управлението има двойствено значение: заповядваме на някого, но му заповядваме нещо. Заповядваме му да участва в опреде­лено дело, във велика историческа съдба. Ето защо няма империя без програма за живот, по-точно без имперски план на живот. Както се казва в стиха на Шилер:
Когато кралете строят, работят каруцарите.

Не бива да възприемаме тривиалното схващане, според което великите народи — и хората — са ръководени от чисто егоистично поведение. Не е така лесно, както се мисли, да си пълен егоист; ето защо никога никой пълен егоист не е възтър­жествувал. Привидният егоизъм на великите народи и на вели­ките личности е всъщност онази задължителна твърдост, която трябва да притежава всеки, отдал живота си на някакво начи­нание. Когато наистина сме се посветили на определен проект, не може да се иска от нас да бъдем на разположение на минувачите, и да се отдадем на дребен и случаен алтруизъм. Едно от нещата, които най-много очароват туристите в Испания е, че ако на улицата попитат някого къде се намира даден площад или сграда, често питаният изоставя пътя си и велико­душно се жертвува за чужденеца, като го завежда до мястото, което го интересува. Не отричам, че е възможно този кацтибе-рийски добряк да е ръководен от някакво великодушие и ще се радвам, ако чужденецът така тълкува неговото поведение. Но никога не съм могъл да подтисна съмнението си: наистина ли запитаният мой съотечественик е отивал нанякъде? Защото много често се случва испанецът да няма цел, проект или мисия, а просто излиза, за да види дали другите поне малко запълват с нещо живота си. И ми се струва, че в много случаи моите съотечественици излизат навън, само и само за да срещнат някой чужденец, когото да придружат.

Опасен е фактът, че съмнението дали Европа управлява в света може да деморализира останалите народи, с изключение на онези, които поради младостта си все още са в предистори­ята. Но много по-опасно е, ако това тъпчене на място успее изцяло да деморализира самия европеец. Не мисля така, защото съм европеец или нещо от сорта. Не искам да кажа: ако Европа не управлява в близкото бъдеще, не ме интересува животът на света. Фактът, че Европа вече не управлява, съвсем не би имал значение за мен, при положение че днес съществуваше друга група от народи, способни да поемат властта и управлението на планетата. Нещо повече: бих приел никой да не управлява, ако това не би довело до унищожаването на всички добродетели и дарби на европееца.

А то е неизбежно. Ако европеецът свикне да не управлява, само след поколение и половина старият континент, а след него и целият свят, ще изпадне в морална инертност, в интелекту­ално безплодие и всепоглъщащо варварство. Единствено стре­межът към господство и чувството за отговорност, което той поражда;са в Състояние да държат в напрежение западния дух. Науката, изкуството, техниката и всичко останало се подхран­ват от тонизиращата атмосфера, създадена от управленското съзнание. Ако такова липсва, европеецът ще се омерзости. Няма да е изпълнен с онази радикална вяра в себе си, която да му вдъхва сили, смелост и дързост в търсенето на велики и във всяко отношение нови идеи. Европеецът окончателно ще стане посредствен. Неспособен за съзидание и богатство, той винаги ще се връща към миналото, навика, рутината. Ще се превърне в недодялано, всекидневно, нищожно същество, също като гърците от епохата на упадъка и както всички от цялата византийска история.

Съзидателният живот предлага високохигиенен режим, из­пълнен с висше достойнство и постоянни стимули, подхранва­щи съзнанието за величие. Съзидателният живот е енергичен живот и е възможен единствено в два случая: или да си този, който управлява, или да живееш в свят, управляван от някого, на когото е признато пълното право да изпълнява такава функция; или управляващ или изпълняваш. Но да изпълняваш, не означава да понасяш покорно всичко — това е по-скоро обезличаване, — а напротив, да уважаваш този, който управля­ва, и да го следваш с жар.

V
Нека се върнем към началото на тези статии: към толкова любопитния факт, че през последните години се говори само за упадъка на Европа. Поразяващо е, че този упадък е бил забеля­зан първо не от чужденците, а от самите европейци. Когато никой извън стария континент още не е мислил за това, в Германия, Англия и Франция е хрумнала на някои внушител­ната мисъл: Дали не започваме да западаме? Мисълта се харесала на пресата и ето че днес целият свят говори за европейския упадък като за неоспорима действителност. Но спрете онзи, който го заявява, и го попитайте кои са конкрет­ните и очевидни явления, върху които изгражда своята диагно­за. Той веднага ще започне да прави неясни жестове и подобно на корабокрушенеца ще вдигне ръце към необятната вселена. В действителност не знае за какво да се залови. Когато искаме да уточним същността на настоящия европейски упадък, един­ственото, което забелязваме, и то недостатъчно ясно, са иконо­мическите затруднения на европейските нации. Но като се вгледаме добре в характера на тези затруднения, разбираме, че нито едно от тях не може сериозно да засегне икономическата мощ и че старият континент в това отношение е преминал през много по-тежки кризи.

Да не би случайно германецът или англичанинът днес да не се чувствуват способни да произвеждат повече и по-добре отвсякога? Необходимо е да се очертае по някакъв начин духовното състояние на този германец или французин в иконо­мическата област. Интересното е, че безспорната им депресия не се дължи на някакво чувство за малоценност, а напротив, дължи се на факта, че изключително големите им възможности се сблъскват с неизбежни пречки, които не им позволяват да осъществят онова, на което са способни. Тези пагубни граници на съвременната германска, английска, френска икономика са политическите граници на съответните държави. Истинската трудност не е в този или друг икономически проблем, а в това, че форматът на обществен живот, в който се движат икономи­ческите възможности, е несъвместим с техния ръст. Според мен чувството за упадък, за безсилие, което днес безспорно подтис­ка европейската жизненост, се подхранва от диспропорцията между ръста на настоящите европейски възможности и формата на общественото устройство, в който трябва да се вместят.

Устремът за разрешаване на неотложните и сериозни въпроси е по-силен отвсякога; но веднага се сблъсква с тесните клетки, в които е закотвен, сблъсква се с малките нации, на които Европа е разделена. Песимизмът, отчаянието, които днес под­тискат континенталния дух, са като песимизмът и отчаянието на дългокрилата птица, която като размахва големите си крила, се удря в железните пръчки на клетката.

Доказателство за това е фактът, че в другите области, чиито фактори са толкова различни от икономическите, положението е същото. Да вземем за пример интелектуалния живот. Всеки добър интелектуалец от Германия, Англия или Франция днес се чувства задушен в границите на своята нация, чувства националността си като абсолютно ограничение. Германският професор си дава ясна сметка, че творческият стил, наложен му от неговите колеги, е абсурден и завижда на по-голямата свобода на изразяване, на която се радват френският писател или английският есеист. И обратно, образованият парижанин започва да разбира, че традицията на литературния мандарини-зъм, на словесния формализъм, на която го осъжда френският му произход, е изчерпана и би предпочел, като запази най-доб­рите качества на тази традиция, да я съчетае с някои от добродетелите на германския професор.

Същото се наблюдава и във вътрешната политика. Все още не е анализиран задълбочено твърде странният въпрос, защо политическият живот на всички велики нации агонизира. Гово­ри се, че демократичните институции са изгубили престижа си. Това именно би трябвало да се обясни. Защото тази загуба на престиж е непонятна. Навсякъде се говори лошо за Парламента; но никъде не се забелязва опит той да бъде заменен, дори и не се очертават някакви утопични профили на други държавни форми, които в идеалния случай да изглеждат за предпочитане. Така че не трябва много да се вярва в достоверността на тази привидна загуба на престиж. В Европа са нецелесъобразни не институциите, като средства на обществен живот, а задачите, за които трябва да се използват. Липсват програми, чийто ръст да съответства на действителните размери на европейския живот.

Така че грешката е в гледната точка, която веднъж завинаги трябва да се коригира, тъй като е досадно да се слушат всекидневните скудоумия за Парламента, например. Същест­вуват редица законни възражения по отношение на традиционните парламенти, но ако ги разгледаме поотделно, ще видим, че нито едно от тях не води до заключението, че Парламентът трябва да се премахне, а напротив, всички пряко и категорично ни убеждават в необходимостта той да бъде реформиран. Е, добре: най-доброто, което може да се каже за нещо, е, че се нуждае от реформи, защото това означава, че то е необходимо и способно за нов живот. Съвременният автомобил е резултат от възраженията, отправяни към автомобила от 1910 година. Но просташкото неуважение, на което е подложен Парламен­тът, не произтича от такива възражения. Говори се, например, че Парламентът не е ефикасен? Ефикасността е свойство на инструмента да произвежда нещо добре. В случая целта е разрешаването на обществените проблеми на всяка нация. Затова искам онзи, който провъзгласява неефективността на парламентите, да е съвсем наясно как настоящите обществени проблеми могат да се разрешат. В противен случай е безсмис­лено институционните средства да бъдат обвинявани в неефек­тивност, след като в нито една страна днес, дори и теоретично, не е ясно какво трябва да се направи. По-добре е да припомним, че в историята никога никоя институция не е създавала по-сил­ни, по-ефикасни държави от парламентарните държави на XIX век. Фактът е толкова безспорен, че неговото пренебрегване означава пълна тъпота. И нека декларациите за безполезността на законодателните събрания не се смесват с възможността и спешната необходимост те да бъдат дълбоко преобразувани, за да станат „още по”-ефикасни.

Загубата на престиж на парламентите няма нищо общо с явните им недостатъци. Тя се дължи на друга причина, напълно чужда на характера им на политически инструмент. Дължи се на факта, че европеецът не знае за какво да ги използва, че не уважава целите на традиционния обществен живот; накратко, че не храни илюзии по отношение на националните държави, на които е пленник. Ако се вгледаме малко повече в тази прочута загуба на престиж, ще видим, че в повечето страни гражданинът не изпитва уважение към своята държава. И би било безполезно да се заменят институциите, тъй като не те не са на почит, а самата държава, която се оказва малка.

Днес за пръв път в своите икономически, политически, интелектуални проекти европеецът се сблъсква с границите на своята нация и открива, че тези проекти —т. е. неговите жизнени възможности, неговият стил на живот — са несъразмерни с

ръста на колективното тяло, в което са затворени. И разбира, че да си англичанин, германец или французин, означава да си провинциалист. Открива, че днес той е нещо „по-малко”, откол­кото преди, защото преди англичанинът, французинът и герма­нецът е мислел, всеки за себе си, че е самата вселена. Според мен това е истинската причина за чувството за упадък, което измъчва европееца. И все пак това е чисто вътрешна и парадок­сална причина, тъй като чувството за упадък се поражда именно от нарасналите му възможности, сблъскващи се с една остаряла организация, в която вече не се вместват.

За доказателство на моите думи нека разгледаме която и да е конкретна дейност; например автомобилното производст­во. Автомобилът е чисто европейско изобретение. Но днес американското автомобилно производство е по-добро. Послед­ствие: европейският автомобил е в упадък. И все пак европейс­кият производител на автомобили — и индустриалецът, и работникът — много добре знае, че превъзходството на амери­канската продукция не е резултат от някаква специфична доб­родетел, присъща на презокеанския човек, а се дължи на факта, че американският завод може да предложи своята продукция без никаква спънка на 120 милиона жители. Нека си представим европейски завод, пред който се разкрива търговска площ, образувана от всички европейски държави и техните колонии и протекторати. Няма съмнение, че автомобилът, предвиден за петстотин или шестстотин милиона души, би бил много по-до­бър и евтин от „Форд”. Почти сигурно е, че всички тези своеобразни разкошества на американската техника са резултат от, а не причина за широтата и хомогенността на нейния пазар. „Рационализацията” на индустрията е автоматично последст­вие от нейния ръст.

Истинското положение на Европа се очертава по следния начин: нейното блестящо и дълго минало я води до нов стадий на живот, в който всичко е нараснало; но в същото време отживелите и дребни структури на това минало спъват насто­ящата експанзия. Малките нации бяха обликът на Европа. До известна степен националната идея и националното чувство са най-характерното й изобретение. И ето че днес тя е принудена да преодолее самата себе си. Схематично това е огромната драма, която ще се разиграе през идните години. Ще успее ли да се освободи от отживелиците или завинаги ще остане тяхна пленница? А историята познава случаи, когато велика цивили­зация се е погубила само защото не е успяла да преодолее традиционната си идея за държавата...

VI

Веднъж вече говорих за страстите и смъртта на гръко —римския свят и що се отнася до някои подробности, аз се придържам към вече казаното. Но сега да разгледаме въпроса от друг аспект.

В древността гърците и римляните са живели в големи градове, в polis като пчели в кошер. Този факт трябва да приемем като абсолютен, чиято първопричина е загадъчна; факт, от който трябва да изходим, както зоологът изхожда от голия и необясним факт, че свексът живее уединено, като прелита от място на място, докато пчелата съществува само на рой, който изгражда восъчни пити.* В случая археологичните разкопки ни дават възможност да видим какво е имало на земята на Атина и Рим, преди още те да съществуват.
______________
* Това правят физическото и биологическото състояние, „натуралистичният” разум, проявявайки се по този начин като по-малко разумен от „исто­рическия” разум. Последният, когато разглежда основно нещата, а не повър­хностно, не признава за абсолютен никой факт.
Но движението на тази изцяло селска и без специфичен характер предистория, в която се заражда градът — плод на нов вид, развил се на двата полуострова — остава загадка; дори не е ясна етническата връзка между онези протоисторически народи и странни общества, които внасят в човешкия бит велико изобретение — изграждането на обществен площад, заобиколен от град и затворен за полето. Защото най-вярното определение за града и „полиса” много прилича на смешното определение за дулото: дуло е дупка, обвита с много опъната тел. По същия начин градът, или „полисът”, започва с дупка: форума, агората, а всичко останало е повод, за да се укрепи тази дупка, да се определят нейните граници.

В своя първоначален замисъл „полисът” не е съвкупност от обитаеми къщи, а място за гражданска управа, пространство, предназначено за обществени функции. Градът не е сътворен като убежище от лошото време, нито като място за размножа­ване — лични и семейни занимания, а като място за дискусии върху обществените дела. Забележете, че това не е какво да е, а изобретение на нов вид пространство, по-ново от пространс­твото на Айнщайн. До този момент е съществувало само едно пространство: полето, където хората са живеели и са понасяли всички последствия, които такъв живот може да има за човеш­кото същество. Селският човек е все още растение. Цялото му съществуване — мислите му, чувствата му и желанията му — пази несъзнателната летаргия, в която живее растението. В това отношение големите азиатски и африкански цивилизации са били големи антропоморфни растителности. Но гръко —римля­нинът решава да се откъсне от полето, от „природата”, от геоботаническия свят. Как е възможно? Как може човекът да се отдели от полето? Къде ще отиде, щом като полето е цялата земя, щом като е безграничното. Много просто: като ограничи част от полето посредством стени, които да противопоставят завършеното пространство на аморфното и безгранично прост­ранство. Ето го площадът. За разлика от къщата той не е затворен отгоре „интериор”, както са колибите в полето, а чисто и просто е негово отрицание. Площадът, благодарение на стените, които го обграждат, е част от поле, която обръща гръб на останалата част, абстрахира се от нея и й се противопоставя. Това малко и непокорно поле, което се отделя от безкрайното поле и му се противопоставя, като се поддържа за себе си, е унищожено поле, т. е. съвсем ново пространство, в което човек се освобождава от съжителството с растението и животното, оставяйки ги навън и създавайки чисто човешки предели. Това е гражданско пространство. Ето защо Сократ — този велик гражданин, троен екстракт от сока, който се прецежда от „полиса” — ще каже: „Нямам нищо общо с дърветата в полето; имам общо само с хората в града.” Какво са знаели за това индусът, персиецът, китаецът или египтянинът?

Съответно до Александър и Цезар историята на Гърция и Рим представлява неспирна борба между тези две пространст­ва: между рационалния град и растителното поле, между юриста и орача, между ius и rus.

Не мислете, че произходът на града е чисто моя измислица, на която съответства единствено някаква символична истина. В първичните и най-дълбоки слоеве на своето съзнание жителите на гръко —римския град изключително упорито пазят спомена за synoikismos. И не е нужно дълго да се взираме в текстовете; достатъчно е да ги преведем. Synoikismos е решение на хората да живеят заедно, т.е. община във физическия и юридически смисъл на думата. Вегетативната разпръснатост из полето е последвана от гражданското съсредоточаване в града. Градът е свръхкъщата, преодоляването на къщата или на инфрачовешко гнездо, той е сътворяване на по-абстрактна и по-висша общност, отколкото е семейният oikos. Той е republica, politeia, сътворена не от мъже и жени, а от граждани. Пред човешкото съществу­ване се открива ново измерение, което не може да бъде сведено до първобитните и по-скоро животински измерения, и в него ще вложат най-съзидателните си сили онези, които преди са били само хора. Така, като държава, се ражда градът.

До известна степен целият средиземноморски бряг винаги е проявявал спонтанна тенденция към такъв държавен вид. Същото явление се повтаря с по-голяма или по-малка точност и в Северна Африка (Картаген - града). До XIX век Италия живя в рамките на градовете —държави, а нашият Изток при първата възможност се връща към кантонализма, който е следа от онова хилядолетно вдъхновение.*

Поради относително ограничените си по обем съставни части градът — държава ни позволява ясно да видим специфич­ното в държавното начало. От една страна думата „държава” сочи, че историческите сили са стигнали до равновесие, до спогодба. В този смисъл тя е противоположност на историчес­кото движение: държавата е стабилизирано, учредено, статично съвместно съжителство. Но, като всяко равновесие, този харак­тер на неподвижност, на установена и статична форма крие динамизма, който ражда и поддържа държавата. Защото учре­дената държава е резултат от предхождащо я движение, борба и усилия. Учредената държава се предхожда от учредителната, която е движещо начало.

Искам да кажа, че държавата не е обществена форма, която човекът получава като дар, а е необходимо тя да бъде изкована с труд. Не е като ордата или племето и останалите общности, изградени на основата на кръвното родство, които природата ражда без намесата на човешко усилие. Напротив, държавата започва тогава, когато у човека се появи стремеж да се откъсне от природната общност, към която кръвта му го причислява. Освен за кръвта, това важи и за всяко друго природно начало; например, за езика. По своята природа държавата е смес на кръв и езици. Тя е над всяка природна общност. Тя е хибридна и многоезична.

Така и градът се ражда от сливането на различни селища. Върху видовата, зоологичната хетерогенност се изгражда абст­рактна юридическа хомогенност**.

Ясно е, че не юридическото единство е стремежът, който ръководи движението, раждащо държавата. Този порив е по-съ­ществен от което и да е право и негова цел са онези жизнени дела, които са недостижими за малките кръвни общности. В генезиса на държавата винаги виждаме или съзираме очертани­ята на един голям предприемач.

Ако разгледаме историческото положение, което непосред­ствено предхожда зараждането на определена държава, задъл­жително ще открием следната схема: няколко малки общности, чиято социална структура е изградена така, че всяка да живее сама за себе си. Социалната форма на всяка една е предназна­чена единствено за вътрешно съжителство. Това сочи, че в миналото те са живели наистина изолирани една от друга, всяка чрез себе си и за себе си, като взаимните им контакти са били редки. Но действителната изолираност е била последвана от външно, преди всичко икономическо съжителство. Индивидът не живее вече само от и в своята общност, а част от живота му е обвързана в търговски и