ГЛАВА - ИЗБИРАТЕЛНО СЛУШАНЕ

" Ръцете ми се плъзгаха по въжето, а стъпките ми ставаха бавни и чувствителни. Ставаха така бавни, че моя петгодишен водач, можеше лесно да ме изостави. С всяка стъпка идваше усещането за навлизане в свят, където цареше мрак и слушането беше най скъпоценното чувство." Това ми разказваше мой приятел. Заедно с жена си бяха вървели по неповторима туристическа пътека със затворени очи. Почувствех се силно привлечен от преживяването.

" Ръцете ми замръзваха, макар че температурата беше доста над нулата. Но аз се противопоставях на желанието си да сложа ръкавици, поради страха да не загубя чувствителността им. Ръцете ми, когато въжето се плъзгаше по тях, повече от краката ми, показваха изминатото разстояние. От време на време възел по него ни съобщаваше за свършване на част от дължината му. Завоите усещахме единствено по ъгловите промени на въжето."

" След скорошното разтопяване на снега, мирисът на земя ме придружаваше, докъто вървях. Приятният мирис на кедър ни известяваше за тяхното присъствие по пътеката. Повечето от ароматите бяха приятни, когато изведнъж усетих неприятен мирис от разлагащ се труп. Вероятно е умряла мечка, си помислих. Миризмата беше силна и осъзнавах, че трупа беше наблизо. Това ме разтревожи, най-вече от вероятността да се изплашим от събуждането на мечките след затоплянето на времето, към която мисъл ме водеше и миризмата на умрялата мечка."

"Докато вървях ставах изключително зависим от това, което чувах с ушите си. Скърцащият под краката ми сняг, ме предупреждаваше за плъзгащи участъци. Бълбукането на планинския поток се чуваше все по-ясно и ми подсказваше, че бих могъл изведнъж да попадна в студената вода. Но много по-убеждаващ и предупреждаващ глас бе гласа на моя петгодишен син, който бе поел ролята на водач. "Тук има много сняг, тате" или "Внимавай, има пън" - предупреждаваше той. Усмихвах се на мисленето му, че не може "да внимавам" за нищо. И тогава изведнъж връхлетях върху него. Той съзнателно бе застанал пред пъна, за да ме запази от опасността. Пълната ми зависимост от него ми беше неудобна и трудна. "Понякога вървяхме без да разговаряме, но след малко започвах да се страхувам, че той ще мине напред и ще ме остави сам с трудностите на невидимите обстоятелства. Извиквах само да разбера, че е точно до мен. "Моля те не ме оставяй", го умолявах. Без неговите очи можех да вървя, по пътеката единствено опипвайки въжето. Но с неговия поглед можех да вървя уверен, че той ще ме предупреждава и пази от опасности. "О.татко никога няма да те оставя"-възкликна той, като не можеше да повярва, че аз си мислех това."

'•Когато стигнахме до края на въжето, всъщност до края на моето пътуване, аз махнах превръзката от очите си, за да бъда заслепен от светлината на деня. След като се оправих и можех отново да виждам добре, съзрях усмихнатото лице на моя водач, сияещ към мен, щастлив от увереността към него."

V/ Бог желае да води теб и мен точно по този същия начин. Може да имаме много доверие в Него. Но вероятно никага не сме Му се доверявали напълно в живота си. Може би не познаваме никой лично, който уповава напълно на Бога. И въпреки това Той не ни е обиден. Познава човешкото ни естество, със склонността му да отказва Неговото ръководство. Все още Бог стои до нас, за да ни помага и уверява, точно както малкото момченце, че Той може да извърши работата. Виждате ли Бог, познава всичките проблеми, всичките съкрушения на сърцето, с които се срещаме в този живот. Той има решение за всеки един от тях. Още по-утешително, много по-утешително е, че Бог на целия Универс ни съчувства в нашите борби.

Библията казва: "Защото нямаме такъв първосвещенник, който да не може да състрадава с нас в нашите слабости, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас..." (Евреи 4:15). Това е добра вест! Исус знае през какво преминаваме. Той знае какво чувстваме, колко се изморяваме и разбира сърдечните ни желания, много по-добре от най-добрия ни земен приятел. Точно като петгодишния водач, Исус ни казва: "...Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя." (Евреи 13:5)

Доверието е ключа, който "отключва" Божиите ръце да работят за нас. Лишен от зрението си, моят приятел се доверяваше на настроенията на един друг, който можеше да вижда. Този урок се запечата силно в мен. Той изпъкна с особена сила отново по време на един от многото полети, когато пътувах за провеждането на евангелизации и семинари по целия свят. Бях се научил да оценявам високо труда, на контрольорите на движението във въздуха както никога преди това. Радостен съм, че те могат да виждат голямата картина, всички опасности и препятствия върху екраните на своите радари. Те са, които носят отговорност и пилотите просто следват техните наставления. Но това е повече от технология. Благодарен съм на истинската загриженост, която всеки един от тях чувства, относно безопасността на онези, за които са отговорни.

Това искам да подкрепя с един пример. Приближавахме международното летище при Лейк Сити. Контрольорите бяха свършили своята работа и нашият самолет, благодарение на наставленията им и на уменията на пилота, се готвеше да се приземи на пистата. Слизахме все по-надолу към земята и бяхме на височина по-малко от 900 м, когато изведнъж невидимата ръка на гравитацията ме притисна към възглавницата на мястото ми и самолетът вместо да се приземява започна бързо да набира скорост и да се издига нагоре. Какво се бе случило? Пилотът ни информира, че контрольорът забелязъл нещо, което радарът не успял да регистрира. Приземяващият механизъм не бил напълно разгънат. Докато екипажа оправяше нередността, нито един от пътниците не възрази срещу предупреждението на контрольора, въпреки закъснението. Неговото предупреждение ни спаси от погубване.

У Нека предположим, някой ни съветва, че Бог трябва да направлява живота ни, че трябва да се покорим на Неговите предупреждения и да се доверим на Неговото ръководство, за да не погинем, а ние останем възмутени, раздразнени и противопоставящи се. Причината е ясна. Не чувстваме нужда от ръководство. Не излизаме направо и не казваме, че нямаме нужда от Божието ръководство. Всъщност ние изповядваме нуждата си от Него, но делата ни разкриват лъжливото ни изповядване.

Стана твърде популярно сред християнските среди да се има "...вид на благочестие, но отречени от силата му..." ( 2 Тимотей 3:5 ). Например изразът: "Какво Исус би направил?" е станал известен християнски образ в културата, разпространяващ се във всичко - от тенис фланелките до играчките. Химикали, значки, плакати - всички те разгласяват вестта. Тя е станала предмет на проповеди и обект на изучаване в младежките групи. Всичко това звучи добре. Изглежда правилно и въпреки това то е най-често хуманизъм, маскиран като християнство. В своята голяма мъдрост човекът е потърсен да реши как Исус би постъпил във всяка ситуация на живота.

Сам Исус ни казва как Той решава да върши или да не върши нещо, като казва: "...не искам Моята воля, но волята на Онзи, Който ме е пратил." ( Йоан 5:30 ). Той уповаваше постоянно на Божието ръководство.

Много пъти съм питал хора, какво биха направили, ако бяха на мястото на Исус, когато Му известиха, че Неговият най-добър приятел Лазар, беше умрял. Вие и аз бихме се разтичали и изцелили нашия приятел, но Исус не направи това. Той остана там, където беше и остави Неговият най-добър приятел да умре. Виждате ли, Бог беше планирал нещо великолепно за Лазар, много по-прекрасно от това да го изцели от болестта му. Но ако ние бяхме там вместо Исус, бихме отрекли тези планове, защото не сме се научили да имаме Божия контрол над целия живот.

Често една идея изглежда разумна от теоритична гледна точка, но когато се приложи в реалния живот, ни се струва абсурдна. Например, бихте ли искали да летите с пилот, който решава да действа въз основа на това, което мисли, че контрольорът би му казал да прави в дадена ситуация, вместо да прави това, което изисква контроьора? Ако вие не намирате този начин на летене много сигурен, защо тогава го приемаме в нашия религиозен живот? Вероятно, защото цялото ни религиозно преживяване е неуравновесено.

Ние, хората, живеем с мисълта, че уравновесения живот включва Бог и мен, които вземаме контрола на моя живот, като Бог ме тегли на горе, а себелюбието ми - надолу. Това може да бъде баланс, но той не води до никъде. Следователно, трябва да разберем дали религията ни има реално приложение в живота ни. Дали тя ни води постоянно нагоре? Ако ли не, тогава това, което наричаме религия е един нещастен живот на постоянно връщане назад и тръгване напред. По-лошо, това е религия, която позволява нашето умствено съгласие с истините да успокоява мисленето ни и да оправдава делата ни, докато всъщност стоим на два стола. Това е най-лошия вид измама, понеже мислим, че вървим по пътя за небето, докато стоим точно на същото място, в същото състояние, приготвено за унищожение, на което сме били и преди да намерим нещото, наречено религия!

Спомняте ли си за Роб, когото срещнахме в предходната глава? Религиозното му преживяване се нуждаеше да стане практично, да се упражнява в живота. Само интелектуалното знание не можеше да го направи ново създание в Христос. Първата стъпка за всеки, който желае да има променен християнски живот, е да стане "бърз да слуша" (Яков 1:19). Желанието за истинско слушане е ключът, който отваря вратата за действено общуване във всички наши взаимоотношения, а отсъствието му е най-голямото препятствие.

Харолд беше израстнал, както той описва в "култова" религия. В зрялата си младежка възраст, бе отхвърлил основните доктринални стълбове на религиозната си група. С изключение на един - простия начин на живот. Той все още бе скъп за сърцето му и негова мечта. На четиридесет години Харолд беше като мнозината американци. Беше се оженил повторно и от двата брака имаше три деца. С втората си тридесетгодишна жена Дженифър, живееха в богатата част на Кънектикът, извън Ню Йорк. Двамата бяха професионалисти и печелеха добре, но начинът им на живот изискваше и много разходи. Сега в средата на живота си, Харолд се чувстваше все повече неудовлетворен. Бе постигнал много в света, но той бе ненаситен. Като изповядващи се християни, той и Дженифър бяха прескачали от църква в църква през последните няколко години, опитвайки се да намерят удовлетворение. Дженифър, макар и по-нерешителна от съпруга си, също търсеше удовлетворение от живота. Това е трудно за вярване, защото като мащеха на две деца от първия брак на Харолд, животът е твърде напрегнат. Двамата бяха преминали през трудни моменти на приспособяване, формирайки смесеното си семейство. Със сигурност бъдещето можеше да бъде no-добро. Вече със собствено малко дете, майчинството бе копнежът на сърцето й. Само ако можеше да си стои у дома. Ако можеше да си има повече деца. Само ако икономическото състояние беше такова, че тя да можеше да не работи, би била щастлива.

Собствеността, която се продавяше в съседния щат, включваше повече от 40 декара ниви, гори и езеро. Къщата беше стара и голяма, такъв бе и хамбарът. Тя беше прекрасна собственост, наистина като мечта за някого, който можеше да я превърне в действителност. Не струваше скъпо според стандарта на Кънектикът и когато Харолд дойде да я види, направи предложение за купуването й. На пръв поглед изглеждаше, че двамата от тази семейна двойка имаха едни и същи мечти. Със сигурност това бе женитба направена в небето, но тя не беше такава. Много малко съпруги биха се радвали, ако съпругът им купи имот без тяхно одобрение, а Дженифър дори не бе го видяла. Но имота бе голямата мечта за Харолд, което включваше и построяването на нова къща. Дженифър, както винаги практична, бързо осъзна, че при тези допълнителни разходи, никога няма да остане у дома си, без да работи.

Работата по закупуването на имота продължи повече от няколко месеца. През това време Дженифър се опитваше да накара Харолд да разбере нейната загриженост, но той все оставаше това настрани. Харолд не слушаше. Мислеше себе си за по-мъдър и с по-голям опит. Напрежението между тях стана така силно, че тя отказа да подпише доумента за покупката. Във всичко това без каквото и да било съмнение, имаше вест за Харолд. Когато я разбра, той отказа да се вслуша в нейното предупреждение и не промени решението си. Чувстваше, че има право за мечтата си и нищо не можеше да го спре. Купи собствеността без Дженифър. Мнозина жени са преживели такъв избор. Може да не са имали съпруг, който да купува имот без тях, но има толкова много начини, при които мъжете могат да бъдат нечувствителни към техните грижи и безпокойства.

Промените настъпваха бавно и постепенно. Дженифър не можеше да спи добре. Беше с мрачно настроение и неудовлетворена от работата си. Щастието и в дома сега бе само горчив спомен. За първи път тя започна да се оплаква от съпруга си и открито да мисли да го напусне. Малките неща, към които бе гледала със снисхождение и любов, станаха непреодолими планини.

Накрая Харолд осъзна, че неговата жена бе станала така нечувствителна към него, и че наистина има нещо нередно. Мислеше, че може би работата и бе много напрегната и започна да я насърчава да я смени. Неспособността му да види собствената си гордост и нечувствителност, а също и нежеланието си да слуша, действително да слуша жена си, потвърждаваше в мислите и най-лошото, което мислеше за него. Сега то бе дало своя плод в жетва на нечувствителност.

Но все пак Харолд трябваше да постигне мечтата си. Платиха на двама кредитори ипотека, единият за дома им в Кънектикът, а другия за мечтата на Харолд. А мечтата на Дженифър да не работи и да си стои у дома се бе превърнала на пепел върху олтара на упоритата гордост и своенравна нечувствителност. До кога щяха да продължат по този начин? Никой не можеше да отгатне. Трудно е, нали? Със сигурност ние не сме така безчувствени. Или сме?

Когато започнах да ухажвам Сали, бях твърде чувствителен към нейните мнения, коментари и желания. Тя беше постоянно в ума ми. Стоях си на чина в клас с моите тетрадки и учебници и пишех нейното име, украсено отвсякъде със сърца. Но скоро след като се оженихме, започнах да не се вслушвам в това, което ми говореше и се отнасях с нея като към нещо удобно за мене. Какво се бе случило? Общувах само когато ми се искаше или има нещо неотложно. Така частица след частица нашият брак губеше от ревността и свежестта си. Тези качества, които правеха бракът жив, трептящ и радостен за преживяване, бяха изчезнали.

\/ Когато вземат името на Христос, християните имат няй-голямото право да бъдат в брачен съюз с Него. Много от нас, твърде много от нас, след като са взели Неговото име, постъпват по същия начин, както Харолд и аз бяхме постъпили с нашите бракове. Ние или игнорираме ръководството на Бога и преследваме наши цели или гледаме на Бога като удобство. Отделяме време за Него когато ни е удобно, когато това ни харесва и се втурваме настоятелно към Него когато настъпи криза.

Моят брак се подобри, когато качеството на общуването ми със Сали се подобри, и всъщност това стана, когато аз наистина се научих да я изслушвам. Този принцип е истинен за всяко взаимоотношение. Ефективното взаимоотношение винаги започва с изслушването на другата страна. Моята връзка с Бога изявяваше този принцип отново и отново с течение на времето. Да се слуша гласа на Бога е почти изкуство в днешното общество. Нека да потърсим и открием начините за общуване между Бога и човека.

Повечето хора мислят за Библията, когато разглеждат общуването между Бог и човешката раса. Наистина Библията придава на нашите умове разбирането за Бога и ни посочва пътя за връзката ни с Него. "Цялото писание е Боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата..." (2Тимотей 3:16).

И пак същата книга от Библията ни предупреждава, че Писанията могат да бъдат неразбрани или неправилно излагани. "Старай се да се представиш одобрен пред Бога работник, който няма от какво да се срамува, като излагаш право словото на истината" (2Тимотей 2:15)

Написани са толкова изследвания върху Библията, но понякога те могат да бъдат объркващи. Независимо какво се опитвате или сте се опитвали да научите в миналото, позволете ми да ви насърча да оставите другите книги и идеи и да се обърнете към Божието слово със сърдечно желание Бог да ви осигури практическо ръководство за настъпващия ден. Отидете при Писанията като грешник, който се нуждае от избавление и се наслаждавайте на Божието присъствие. "Замълчете и знайте, че Той е Бог." (Псалом 46:10) Ако направите това, Библията ще стане за вас повече от свещена история, повече от предложения как да живеете свят живот. Често ще чуваме от Нейните страници Божия глас, който ни говори лично.

Истинска религия е онази, която преобразява целия ни живот. Тя е една приложима религия. Не е просто теория, а нещо което да изпитваме практически. Тогава Библията осветява пътя напред със своя блясък. Тя ни осигурява котва, един непогрешим източник, спрямо който можем да изпитваме нашите разбирания.

Природата все още ни показва пътя на нейния Създател. Сред нея аз се научих да разпознавам Божия глас. Когато разсейването от "цивилизованото" общество се отстрани, човешкият ум е по-податлив да слуша гласа на Бога! Макар, че и природата е под проклятието на греха, тя продължава да разкрива Божията мъдрост и ред. Сред словата и величието на творенията, можем да почувстваме великата мощ на нашия Бог и заедно с това собствената си недостатъчност. Но човешкият ум може да вземе и най-възвишените преживявания и да ги изврати за своя погибел. Чарлз Дарвин пътувал сред красиви места и там, заобиколен от най-чудните и необикновени творения на Божието сътворение, почувствал, че природата му говори. Но вестите които мислел, че чува, не били сверени и изпитани с Божието слово. Ако той искрено би желал да изпита теорията си, както Бог заповядал: "Нека прибегат при закона и при свидетелството! Ако не говорят според това слово, наистина няма зазоряване за тях" (Исая 8:20), тогава не би навлязъл в мрака и заблудата, мислейки, че е открил нова и вълнуваща светлина.

Бог говори и на нас, чрез Провидението Си в живота ни. В своя неизразим стремеж за нашата обич, Бог-подрежда обстоятелствата за наша полза. Това не е някакво тиранично действие от Негова страна, за да ни контролира, но обратно, като всеки родител, Той действа да промени обстоятелствата, така че Неговите деца, вие и аз, да направим правилните избори. Спомняте ли си когато отидох да купувам собствеността в планината, само за да бъде продадена тя под носа ми в последната минута? Дали Бог ме ръководеше? Тогава не чувствах това, но Той ме ръководеше и щеше да ми говори чрез Провидението Си.

Има и друга страна на водителствата на Божието Провидение. Те са, които аз наричам "руна". В книгата Съдии 6 и 7 глави, четем за историята на Гедеон, когото Бог издигна да освободи народа Му.

Гедеон послуша Божиите наставления, но тъй като не се доверяваше на собствените си възможности и таланти, помоли Господ да потвърди дадените му постановления, чрез използване на къс вълна - руно. "И Гедеон каза на Бога: Ако искаш да освободиш Израел с моята ръка, според както си казал, ето аз ще сложа руно вълна на хармана. Ако падне роса само на руното, а цялата почва остане суха, тогава ще знам, че ще освободим Израел с моята ръка, според както си казал. Така и стана. Като стана рано на сутринта, той изтиска руното и от него потече роса. Събра се пълен леген с вода. Гедеон каза на Бога: не се разгневявай против мен, аз ще проговоря само още веднъж, нека опитам, моля Ти се, само още веднъж руното. Но сега нека остане сухо само руното, а по цялата почва нека падне роса и същата нощ Бог направи така - само руното остана сухо, а по цялата почва падна роса." (Съдии 6: 36-40 )

Аз използвах руна в моята опитност. Не, аз никога не съм оставял руно вълна върху почвата. Може би щеше да бъде по-добре да направя това в някой случай, но нека споделя с вас опитност с едно от моите руна.

Бях на лов с лъкове за сърни, скоро след като станах християнин, или може би трябва да кажа, мислех, че бях станал християнин. Във всеки случай, докато ловувах, чух Господ да ми говори в тихите дълбини на ума ми. Тихият нежен глас казваше: "Свали лъка си, Джим." Знаех, че това бе Божият глас. Знаех и какво Той иска от мен да направя, но аз упорствах. Почти дръзко казах на Господа: "Добре, ако Ти искаш да се откажа от ловуването с лък, доведи някой при мен с 35 милиметрова фотокамера и обектив за предаване на снимки от разстояние, тъй като аз все още желая да ходя из горите. Но, Господи, те трябва да ми ги дадат и на половин цена."

Чувствах се доста безопасно след тази молитва. Бях дал на Господа предизвикателно "руно", невъзможна задача, молба на моето маловерно сърце. Никога не бих произнесъл такава молитва днес. Но това беше тогава, откъдето съм се върнал.

8.ГЛАВА - НАШИЯТ НАЙ - ГОЛЯМ ВРАГ

"Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам" (Йоан 3:30)

Уилям Мърори беше привлекателен и влиятелен мъж. Само на четиридесет години, той бе вече изпълнителен директор на голяма международна корпорация. Но през последната седмица размишляваше върху нещо друго, различно от уедряване и договори. Беше завладян от мисли за собствената си смърт. Вечерята в ресторанта започна с тъпа, но постоянна болка в челюста му. Скоро започна да му се повдига от идващите на вълни пристъпи. Каза на жена си, че не се чувства добре и иска да си отидат вкъщи. И тогава припадна на пода.

От "Спешна помощ" Го намериха с опасна за живота му сърдечна аритмия, но успяха да нормализират сърдечния му ритъм. По-късно, в интензивното отделение, той излезе от колапса. Последната седмица прекара в неяснота от изследвания и процедури. Диагнозата? Масивен сърдечен инфаркт. Още по-лошо - изследванията на сърцето установиха голямо запушване и в друга артерия. Беше определен за процедура за отпушване на артерията. Това не само щеше да го предпази от повторен инфаркт, но както и той се надяваше, и от операция "байпас".

Процедурата премина леко и той бе преместен от интензивното отделение, във вътрешното отделение, където го очакваше жена му. Кардиологът скоро дойде при тях с няколко "преди и след процедурата" снимки. Показвайки снимките, той им обясни, че 95% от плаките на кръвоносния съд са били отстранени и са останали само около 5% от тях. Колкото и добре да беше това, специалистът трябваше да сподели и някои не добри вести.

"Вашите липиди - каза той - включително и вашият холестерол в кръвния поток са в двойно по-големи количества в сравнение с нормалните. Още по-лошо, съотношението между "добрия" и "лошия" холестерол също не е добро. Нужно е да се проведе лечение с медикаменти за намаляване на вашия холестерол. Ще помоля и диетолога да дойде да ви види, тъй като трябва да бъдете на строга диета, докато нивата на холестерола и липидите се понижат. След шест месеца ще преоценим диетата на базата на постигнатото намаление на стойностите им. След като се възстановите ще ви включим в рехабиталиционна програма за сърцето ви. Накрая, трябва да знаете, че вече сте изпушили последната си цигара. Така ще можете да предпазите кръвоносните си съдове от повторно запушване."

Кардиологьт каза всичко това с оптимизъм и след като отговори на няколкото въпроса на семейната двойка, напускайки стаята, той каза: "Ще се видим утре."

Уилям изчака лекарят да излезе, обърна се към съпругата си и каза решително: "Няма да живея по този начин!"

Цяла седмица беше размишлявал трезво за възможната смърт. И сега, когато опасността от смъртта беше отминала с помощта на съвременната медицина, този иначе интелегентен и практичен мъж не желаеше да направи необходимите стъпки за продължаване на живота си.

Всеки мислеше, че пушенето, храната, изпълнената с напрежение работа, начина на живот и семейните истории на Уилям бяха го довели до състоянието, в което бе в момента. Но, тези рискови фактори не бяха врага, с който трябваше да се бори. Истината е, че най-големият враг на Уилям се бе борил с него и го бе победил. Неговото себелюбие не искаше да жертва и не желаеше да умре. Желанието беше по — силно от причината, апетитът - по-силен от разума. Когато Уилям умря млад, в неговия смъртен акт можеше да се прочете "смърт - резултат от естествени причини". Но истината е, че Уилям бе убит от своята упорита себелюбива воля.

Когато се преместих в планината, много приличах на Уилям. Духовният ми живот беше за спешно отделение, нуждаеше се от възраждане и съживяване. Мислех си, че в планинското пусто място можех да избягам от голям брой врагове, ако искате да ги наречем рискови фактори. Мислех, че влиянието на света е враг. Мислех, че служителите, които говорят лицемерно от амвона - лъжливите пастири, както Библията ги нарича - бяха врага. Мислех, че грижите, бизнеса с неговата забързаност, работата по цял ден в света, бяха моя враг. Мислех, че всички те бяха врагове, които ми пречат да живея християнски живот.

И бях прав. Тези неща са врагове и пречат за развитието на истинско християнство. По всеки възможен начин трябва да бъдат отстранени от живота ни, за да се намали в голяма степен влиянието им.

За нещастие, аз живеех с мисълта, че битката срещу влиянието на тези врагове, съставлява духовната борба в живота ми. И тя продължи да ме преследва докато не се преместих в планината и там установих, че дори и при идеални условия на заобикалящата среда, каквито можех да си представя, бях все още същия човек, такъв какъвто бях когато напуснах Уисконсин. Дойдох в планината да водя битка с греховете си само, за да открия че те не бяха нищо повече от симптоми на истинския ми проблем. Нека да ви кажа открито, това беше горчиво хапче за поглъщане, когато разбрах, че истинския проблем, истинския враг и истинския рисков фактор беше моето собствено "аз"!

Това беше проблемът! Личните ми грехове просто бяха неизбежния плод на "себелюбието ми", което контролираше живота ми. Точно тук, мнозина, които искрено се надяват и желаят да бъдат християни, пропадат. Бог трябва да притежава цялото сърце, което представлява всички мои избори, предадени на Него. Той не желае да има само някои от изборите ми или дори най - много от тях, Той иска всички. Ключът за живот, изпълнен с Духа е, когато предадем всичко на Господаря Исус Христос. "Никой не може да слугува на двама господари..." - казва Исус.

Защо? "...Защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира ..."(Матей 6:24)

Когато се ожених за Сали, аз се съгласих да се откажа от всички мои предишни приятелки. Всичките си чувства предадох на нея. Всичките ми предишни интереси бяха изоставени. Умрях за моя стар ергенски живот. И сега, когато се бях оженил за Сали, но в същото време продължавах да се срещам със старите си приятелки или приятели, какво би станало с връзката ми със Сали? Знаете, нали? Не можете да останете дълго време свързани в брак, нали? Да предположим, че извинявам поведението си като казвам: "Но аз продължавам да съм женен за нея. Тя е моя жена. Аз и принадлежа." Това е нелепа идея, дори за размишление.

Но точно това се случва с мнозина християни. Опитват се да се държат за миналите си желания, докато прегръщат Исус. В същото време с възмущение осъждат всеки, който би дръзнал да постави под въпрос предаването им на Христос, като нелюбящ и критикуващ. Все пак те са добри хора. Вършат добри неща. Те са новородени, или поне претендират за това.

Примерът за богатия младеж е включен в Библията с определена цел. Той,беше добър човек и ръководител. Днес, мнозина биха познали, че той беше новороден. Но искаше да се "ожени" за Исус, като в същото време бе в тясна връзка със себелюбието си. Не искаше да остави предишните си "приятелки" заради Исус.

Мнозина пропускат важния урок от тази история. Не беше единствено голямото му богатство, което го задържаше да следва Христос, но преди всичко желанието му да ръководи живота си, богатството си, себе си.

В Свещеното Писание, Исус седем пъти разглежда своя кръст, който носи. Много ясно Исус постави изискването за ученичеството: "...Ако някой иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва" (Лука 9:23). Умирането на собственото "аз", на себелюбието ни е не добре разбрано и от църквата и от отделните християни.

Това не е еднократна смърт, но всекидневно умиране на моята воля и на моя път. То настъпва, когато с желание позволим те да бъдат заместени с Божията воля и Божият път, независимо колко разпъващо е това за моите желания. Тази смърт настъпва когато доброволно изберем да се откажем от правото си да ръководим себе си. Тогава ние действително ставаме Божии деца.

Същото беше и преживяването на Исус, когато се молеше: "... не Моята воля, а Твоята нека да бъде" (Лука 22:42). Тогава и Джим можеше да изпита това преживяване, което беше Божието намерение, в същия оня ден, когато Исус се зае със славния стремеж към моя живот. Обикновено за западната брачна връзка, жената не е свободна от мъжа си докато носи името му. Когато вземе името му, тя дава израз на желанието си не само да му даде своята зестра, живот, цели или дори самоличността си, но много повече - тя желае да сподели с него най-интимните кътчета от своето естество. Тя предава собственото си "аз" на онзи когото обича.

Малцина, които претендират да бъдат християни, желаят тази дълбока интимност и предаване на Бога. Още по-малко са онези, които са ги постигнали. Защо? Защото това е процес и съвременната църква напълно е загубила от погледа си този факт.

Когато си определяте среща с някого, не започвате с жертвите, които трябва да се направят. Вместо това, искате да спечелите обичта му. Бог прави същото с нас. Постепенно се развиват чувствата към другия човек. Отначало те заемат малко място в сърцето ви, а и вие желаете да им отдадете малко от вашето "аз" на тях. След това този специален човек започва да става все по-важен за вас и желанието ви да му се отдадете нараства и продължава да расте, докато двамата станете "една плът" след женитбата.

По същия начин е и връзката ни с Бога. Това е постепенен процес, който ни води към брачна връзка, при която двете страни се сливат в едно.

Светската гледна точка на популярното християнство днес е объркала този процес така силно, че ако някой прояви и най - малък интерес към Христос, се приема за християнин. Библията често говори за църквата като "невяста" на Христос. В тази светлина, нека използваме аналогията с брачната връзка, за да разберем по-добре процеса на ставане на християнин, на истински християнин.

В живота, състоянието преди женитбата, е безбрачието. Ще го наречем първи етап. При него обикновено има благоприятна възможност да мислим за друго състояние, в известна степен за зависимост от някой друг. В християнството, този етап на безбрачие би бил живот, отделен от Бога. Животът е ръководен единствено от себелюбието и без да се съветваме с Бога. Желанието да се мисли, че Христос има роля в живота на някого зависи от отделната личност.

Тогава, в етап втори, някой идва и проявява интерес към нас. Казва нещо или събужда вътрешно решение и ние му позволяваме да влезе в живота ни, макар и в малка част от него. Така е и с Бога. Той ни показва Своята любов и загриженост и Неговия интерес поражда в нас желанието да Му позволим да има голяма част в живота ни. Мнозина мислят, че са станали християни в този етап, но това е само началото.

Интересът, зароден през втория етап, поражда привързаност, която се стреми да прерасне в брачен съюз - етап трети. В този етап се ражда желанието за съвместно съжителство. И се прави годежа. Но все още личностите са отделени. Те все още имат контрол над себе си и все още могат да променят мнението си. Нищо не е написано върху камък, както се казва.

За човека, който се е отнесъл с внимание към Христос, преживяването е много сходно. Бог продължава да ни привлича към Себе Си. Личността получава уроци на зависимост и доверие в Бога. Тя започва да се учи да предава волята си на Него. На лице е желанието да направи Бога свой приятел (или Партньор) за цял живот. Но себелюбието има все още контрол в живота и и пълно "бракосъчетание" не се е извършило.

Четвъртият и последен етап е сватбата, брака. Когато двамата с желание са готови да оставят всички други и да поставят всеки нуждата на другия пред своята, тогава е сватбата, тогава се сключва бракът. Те сливат волята си, за да стане "една плът". Това е ежедневен стремеж и предаване на другия от брачната връзка.

Когато човек е привлечен трайно от Божията любов, той доброволно избира напълно да се предаде на Бога и тогава той или тя става християнин и всъщност тогава се жени. В този брачен съюз себелюбието трябва да умре и не може да има никой и нищо друго, което да заема по - високо място в сърцето освен Бог. Само след пълно предаване, името християнин е заслужено.

Поддържането и задълбочаването на тази връзка е новото предизвикателство за християнина, тъй като все пак свободата на избора остава. Брачният партньор може да избере да бъде и неверен. Разликата в промяната на намерението в етап трети и в етап четвърти е, че в третия етап завет никога не е сключван. Бог никога не премахва правото на християнина да промени своето намерение. Никога не ни насилва да влезем във връзка с Него. Вместо това постоянно ни привлича с любов.

Някой може да попита: "Джим, наистина ли казваш, че човек не е християнин, ако не е достигнал четвъртото ниво?"

Отговорът ми е: "Да, никой не е християнин на базата на професия или знание. Единствено сме християни, ако цялата ни зависимост е предадена на Бога".

"Но, Джим - можете да ми кажете - целия християнски свят поддържа друг стандарт. Това означава, че всички ние разбираме, че ни говориш от теоретична гледна точка, но трябва да се отнасяш към хората там където са. Вероятно всичко това е много добро на интелектуално ниво, но дали е практически приложимо?"

Всичко това е напълно практически приложимо. Нека с вас да преминем през един обикновен ден и да видим дали това преживяване не е онова, за което винаги сме копняли през живота си.

Денят ми започва в 21 часа вечерта. Това е така, защото ако не съм в леглото в 21 часа, няма да се събудя достатъчно рано, за да прекарам нужното ми време с Бога. Това време е важно за мен. Аз съм силно влюбен в това, тъй като открих, че Бог е влюбен в мен. Това е прекрасно време, в което мога да отида при Него като при мой най-добър Приятел и аз съм надарен и изпълнен с Неговата благодат за настъпващия ден. Прекарвам 2 часа и 30 минути в молитва и тихо размишление върху Неговото слово, като моля моя небесен Баща да ме приготви за борбите, които са пред мен и за които не зная нищо. Той не само знае какво ми предстои, но Той е планувал и как да се избавя. Божията постоянна грижа да ме избавя, е постепенно разкриване пред моя бавно схващаш ум, колко много ме обича Бог.

През това време не изучавам Библията просто за информация или за потвърждаване на някоя доктрина. Отивам при Божието слово като грешник, който отчаяно се нуждае от избавление. Отивам, за да открия взора на Един, много по - Свят и по - Силен от мен. Когато някой погледне величествена планина или великолепието на Големия Каньон, нормалната реакция на всеки е страх и почуда. Ако наркотици или алкохол не са замъглили вашите чувства, тогава ще почувствате колко е нищожен човек. Това усещане исках да получа от Бога всяка сутрин, усещане, което ме кара да осъзная колко съм слаб и безпомощен. Ако чрез общуването си с Бога през това мое време чувствах своята нужда, това прерастваше в голямо желание да бъда с Бога през целия ден, защото зная, че без Него не мога да направя нищо.

О, приятелю, тези ранни утринни часове са много повече от просто казване на молитвите ни и четене на Библиите ни. Това е време за създаване на жива връзка с Бога. Опитвали ли сте се да използвате тостер, който не сте включили в електрическата мрежа? Всеки от нас е имал такава опитност в едно или друго време. Когато тостерът не работи, изхвърляте ли го? Разбира се, не! Включвате го. Свързвате тостера в действена връзка с източника на енергия. Това е което трябва да направим с нашите посвещения. Включете ги!

Много хора, които са се опитвали да имат време за посвещение рано сутрин, откриват, че то е като невключения тостер. Произнасят молитви, четат Библията или Боговдъхновени книги, но никога не намират живата, действена връзка с Източника на сила. Стойте в Божието присъствие! Търсете го както давещия се търси избавлението. Копнейте не за познание на религията или на Библията, а за познаване на Бога, защото Той сам казва: "И ще Ме потърсите, и ще Ме намерите, като Ме потърсите с цялото си сърце" (Йеремия 29:13).

След свършване на това тихо време с Бога, винаги има възможност гордостта и себелюбието да се проявят. След закуската в онази особена сутрин, бързах да свърша моите домашни задължения, тъй като щеше да дойде мой приятел, за да ме вземе от дома. Бяхме си разделили задълженията, така че жена ми да не се товари с всичко. Момчетата трябваше да си оправят леглата и да помогнат за готвенето и почистването.

Когато минах край стаята на синовете си, забелязах, че едно от леглата не беше оправено. Внушено ми бе, че трябва да го оправя. Бързах и се опитах да го отблъсна. Все пак това беше негова работа и исках той да се научи на отговорност. Но внушението отново се появи, а заедно с него и напомнянето, че бях обещал на Бога да извърша всичко, което Той ми каже в този ден. Така че отидох и оправих леглото на сина ми и се отправих да свърша моите домашни задължения.

Сред тях тази сутрин беше и приготвянето на дърва за печката. Тъй като живеехме в планината, ние се отоплявахме и готвехме на печка с дърва. Обичах да цепя дърва и дори не го смятах за задължение. Но самото естество на тази работа позволява да се отклони умът и скоро открих, че мисля за мой приятел, който не беше съгласен с мен. Мислите ми бяха видели всички негови-грешки и се насочиха към защита на позицията ми. Същият познат глас, с който бях общувал сутринта ми заговори: "Джим, нужно е да се молиш за брат си, а не да се самооправдаваш".

"Добре, Господи, но за какво да се моля?" Виждате ли как гордостта ми се надигна почти непреодолимо и аз се почуствах несигурен и колебаещ се, че искам това.

"Джим, желая да се молиш да направиш нещо за своя несъгласен с теб приятел. Желая да се молиш да направиш нещо, което ще изисква част от времето ти, дарбите или парите ти".

Само след минута вътрешна борба, при дънера за цепене на дърва, реших да предам всичко на Господа. Себелюбието ми бе умъртвено и и аз се помолих с молитвата, която Господ искаше от мен. И знаете ли, само след няколко седмици, Бог отговори на молитвата ми. Даде ми възможност да извърша нещо за този мъж, което изискваше част от времето и дарбите ми.

Мои приятели, мислите ни са там, където битките могат да бъдат спечелени или загубени. А аз трябваше да се сблъскам с още няколко мисловни битки онзи ден.

Тъкмо бях свършил задачите си, когато видях моя приятел да се упътва към дома ни. Посрещнах го на вратата. Минавайки покрай пералното помещение, реших да взема окачената си отвън връхна дреха и отгатнете какво видях? Кош с изпрани от жена ми дрехи. Чакаха да бъдат окачени на въжето.

"Джим, желая да закачиш тези дрехи вместо жена си."

"Но това не е в списъка ми със задължения, Господи. Освен това ме чака приятеля ми. И все пак те са дрехи на жена ми."

"Джим, Аз желая да закачиш тези дрехи на въжето. О, Джим, те са и твои дрехи, не само на жената ти."

Точно тогава и точно там трябваше да водя битка в мислите си. Трябваше ли да се покоря? Ако го направех, какво щеше да си помисли приятелят ми за мен, докато ме чакаше? Конфликтът нарасна много бързо. Повече време изисква да се опише, отколкото да се случи. Щастлив съм да кажа, че избрах да предам мислите и мъдростта си на всезнаещия Бог.

Поканих приятеля си да влезе вътре и му предложих чаша вода. "Ще бъда тук само след минута" - казах аз и се запътих към вратата с коша изпрани дрехи.

Но при въжето се появи нова битка. Исках да направя "бърза работа и да вървя". А исках ли да свърша добра работа и да оправям всички гънки по дрехите, както жена ми правеше, когато ги заканваше? Библейският принцип е: "Всичко, което намери ръката ти да прави според силата ти, направи го..."(Еклисиаст 9:10). Тялото ми желаеше да се надигне и да ме контролира. Колко лесно бе да оправдая гордостта си и да кажа: "Жена ми трябва да е благодарна, че все пак съм ги закачил." Но Господ беше с мен в тази, изглеждаща незначителна нужда, и ме насърчи да се подчиня и покоря. Дълбоко в себе си знаех от горчива лична опитност, че това беше единствения път за истинско щастие.

След като внимателно закачих всяка една дреха, започнах да усещам поглед, отправен към моя гръб. Моето усещане се потвърди. Моят приятел стоеше до прозореца с чаша вода в ръка и ме гледаше недоверчиво. Всичко ми беше отнело само няколко минути, преди да мога да се кача в колата му и да тръгнем.

Джим, защо простря дрехите на жена си? - попита ме той.

Първо - отговорих аз - това не са дрехи на жена ми. Те са наши дрехи. Второ, Бог ми каза да направя така.

Чудно е, но това е същия разговор, който имах с Бога.

Какво значи: "Бог ми каза да направя така"? - попита приятелят ми.

Това значи, че Бог ми говори в мислите ми и ми каза да закача изпраните дрехи - отвърнах аз.

Моята мисловна битка откри тема за разговор, който продължи през цялата сутрин. Не бях се замислял, че чрез покоряването на Божиите внушения бих имал възможност да обясня духовни неща на моя приятел, но аз направих точно това. Когато с него се върнахме в дома ми по - късно, той определено бе решил, че желае подобно ходене с Бога. Виждате ли, Бог знае какво точно е нужно, за да достигне всеки човек. Проблемът е, Джим да му сътрудничи.

Казахме си довиждане с моя приятел и се разделихме. Като вървях към дома си помислих, че мога да прекарам известно време в изучаване на Библията и в молитва. Но веднага щом влязох вътре, почуствах, че жена ми бе. неспокойна. Тя се занимаваше с обучението на двамата ни сина. Но и предстоеше още и готвене през този ден. А и прането беше изсъхнало и трябваше да се изглади.

"Помогни на жена си, Джим" - дойде към мен познатия глас.

"Но, Господи, планирах да изучавам Библията". Може ли себелюбието да бъде включено даже и в Библейското изучаване? Със сигурност може, особено когато възникне нещо друго, което пречи на плановете ни. Всеки път, когато у мен се зараждаше желание да умъртвя гордостта си, се приближавах все по - близо до семейството си. За мен гладенето на дрехи е участ по - лоша от смъртта. Не обичам да гладя. Гладя дрехи, но извън това, което аз наричам принцип.

Започнах с гладенето и изгладих две ризи. След това продължих с една блуза на жена ми, която отпред имаше голям брой плисета. Не беше лесно да се изгладят, но за да се изгладят много добре, както Сали правеше, досещате се, че се изискваше поддържащата Божия сила. Когато свърших с блузата, Сали остави приготвянето на храната и дойде да ме види какво съм направил.

Тя одобри всичко. Не можех да повяврвам! Хвала на Бога! Аз тържествувах, защото за първи път изпитвах удоволствие от гладенето на дрехи.

Повечето от дрехите бяха изгладени, когато Сали ни извика за обяд. На масата бе любимото ми ядене. Сали бе приготвила грах, царевица, кафяв ориз и домашни бисквити. Малко бях направил, за да узная, че следващата мисловна битка с гордостта ми, беше само след минути. Когато седнахме на масата, забелязах, че на нея имаше бурканче с домашно консервирани домати. За вас това може да не е важно нещо, но аз обичам домашно консервираните домати. Обичам да ги сложа върху ориза или даже върху царевицата, но сега имаше един проблем, който аз видях от пръв поглед. В бурканчето имаше домати само за един от нас, а до мен стоеше по-големия ми син, който също много обичаше домати, дори повече от мен.

Наведох глава, за да кажа молитвата преди ядене, но дори когато се молех плътта ми надигаше гласа си в мен. "Сграбчи ги бързо! Вземи ги преди Матю да направи това. Ти ги заслужаваш. Ти си платил за тях." Чували ли сте някога вашето тяло да ви говори по този начин?

Не е нужно да ви казвам какво Господ ми каза да направя, нали? Отново бях изправен пред избор. Стоях и гледах как Матю ядеше доматите. И досещате ли се? Аз оживях. Не е ли учудващо? От това да слушам гласа на тялото си и да се придържам към апетита си, сигурно сте си помислили, че животът ми е бил зависим от тези домати.

Обядът свърши и синовете ми отидоха да измият чиниите. Сали се зае да изглади останалите дрехи. Открих, че имам малко свободно време и седнах в шезлонга с моята Библия. Лек звук извести за падането на пластмасово нещо, което със сигурност беше капачката на скорбялния спрей. Тя бе паднала до краката на Сали. "Вдигни капачката вместо жена си, Джим" — ми пошепна познатия глас на моя постоянен Спътник. Отначало исках да споря и да кажа: "Капачката е до нейния крак. Всичко, което тя трябва да направи е да се наведе и да я вдигне. Защо аз трябва да правя това?" Благодаря на Бога, че Той не води такива разговори с нас. Той само трасира пътя на отговорността и го издига пред нас, за да го следваме без извинение и роптание.

Оставих Библията настрана и станах от стола. Отидох, вдигнах капачката от пода и я оставих на дъската за гладене. Отново седнах на шезлонга. И докато сядах срещнах любвеобвилния поглед на Сали. Той ми каза всичко. Знаех, че тя бе разбрала за себеотрицанието, което се изискваше от мен, за да стана от този стол. Нейното разбиране и това, че тази малка любезност бе усилила любовта й към мен, си заслужаваше всяко мое усилие.

Преди да си легнем, един от синовете ни дойде при мен. Видях, че беше дълбоко развълнуван, но не знаех за какво става дума. Колебаеше се, но след това започна. "Татко, видях, че тази сутрин ти си ми оправил леглото. Цял ден очаквах, че ще ми направиш забележка за това, но ти не го направи. Можем ли да разговаряме за пътя на християнина и за онзи път, по който ти ходиш?"

Досега вие срещахте моя най-зъл враг - себелюбието ми. Всеки от нас има да води битка с враг. Какво ще изберете да вършите с вашия враг - вашата гордост, вашето себелюбие? Лесно е да се засмеем на нещата, които вършим за себе си, но в крайна сметка, това съвсем не е смешна тема. Да позволим на гордостта ни да остане и да ни ръководи в живота, е да убием себе си така сигурно, както е направил това самоубиеца.

Прекарах много от живота си в търсене на моя път и в очакване той да ме направи щастлив. Но нека ви кажа направо - това беше окаяно съществуване. Когато не изберем да предадем себелюбието си, и не позволим на нашата стара плътска природа да умре, тогава целия конфликт и недоволство от живота се надигат в нас, погубвайки не само нашата радост, но и радостта на всички около нас.

Вътре в нас е заложена способността да изберем какво ниво на съществуване желаем. Свободата на избора, възможността да управляваме волята си, е най-големия дар, с който Бог е надарил човешката раса. Правилно използвана, човешката сила на избора, ни свързва с Бога на целия Универс и чрез Неговата сила и ръководство можем да станем благословение за света. Неправилно използвана същата тази сила на избора ще води човека към дела, от които целия свят потръпва. Погледнете назад в историята, проследете живота на диктаторите, чиито имена са символ на жестокост и ще разберете, че във всеки случай, всичко започва с малкия, изглеждащ незначителен избор да следват своя си път.

Нека го кажем с думите на Джеймс Русел Лоуел: "Веднъж за всеки човек и за всеки народ идва мига на решението, в борбата между истината и лъжата, за доброто или за злото; ... И изборът преминава винаги между тъмнината и светлината."