Бюлетин съдебна практика по



страница1/3
Дата25.07.2016
Размер0.52 Mb.
ТипРешение
  1   2   3


ЕЛЕКТРОННО ИЗДАНИЕ


БЮЛЕТИН
СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО

ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
Брой 3, ноември 2010 г.

Съдържание

В настоящия трети бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратко резюме на решенията, постановени през ноември 2010 г., от Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”) по дела срещу България и подбрани решения по дела срещу други държави, както и решения на Съда на Европейския съюз („СЕС”) по дела, касаещи защитата на правата на човека. Отразявани са и онези жалби, комуникирани от ЕСПЧ на българското правителство, които поставят значими или нови проблеми в защитата на правата на човека в България. Бюлетинът излиза в електронен вариант дванадесет последователни месеца и се разпространява безплатно.

Подбрани и представени са решения в следните области:


Амбицията на фондация „Български адвокати за правата на човека“ е този бюлетин да достига до максимално широк кръг представители на юридическата професия и да ги подпомага в работата им по прилагане на европейските правозащитни стандарти в България.




  1. ПРАВО НА ЖИВОТ


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

Наличието на законодателна пречка за наследниците на убития да се запознаят с материалите по разследването и така да участват ефективно в наказателното производство представлява нарушение на правото на живот по чл. 2 от Европейската конвенция за правата на човека („Конвенцията”).
Решение на Съда по дело Seidova and others v. Bulgaria (no. 310/04) 326 Kb

Фактите: Жалбоподателите са съпругата и двете дъщери на г-н Селяхтин Хасанов – ром, който бил застрелян от охранител на зеленчукова градина, докато крадял лук заедно с още 15 човека. Срещу охранителя било образувано наказателно производство, по което били назначени балистични експертизи, психологична експертиза на обвиняемия, била извършена аутопсия на застреляния г-н Хасанов, бил проведен и разпит на другия охранител, който твърдял, че охранителите са изстреляли предупредителни изстрели, но били нападнати от крадците и затова се принудили да се защитават. Разпитани били и някои от другите участници в кражбата, които твърдели, че охранителните стреляли директно по тях, като им отправили расистки обиди и заплахи. Били извършени медицински експертизи на охранителите, които установили множество наранявания върху тях. Въз основа на събраните доказателства и съобразявайки големия брой лица, нахлули в имота, и липсата на видимост през нощта, прокуратурата в Ямбол приела, че охранителят е действал в рамките на неизбежната отбрана, и прекратила производството.

След обжалване на прекратяването съдилищата потвърдили наличието на неизбежна отбрана, а оплакванията на жалбоподателите относно невъзможността им да участват в установяване на фактите по време на разследването били отхвърлени. Мотивите на съдилищата били, че конституирането им като страна в производството според действащия по времето на събитията НПК, е възможно само при наличие на повдигнато обвинение срещу охранителя и затова не съществува задължение да им се осигурява достъп до материалите по разследването. По този начин жалбоподателите не получили достъп до материалите и респективно нямали възможност да се запознаят с доказателствата нито по време на разследването, нито след прекратяване на производството с постановление на прокуратурата. Пред националните съдилища, както и пред ЕСПЧ, жалбоподателите твърдели, че като последица от това те не могли да обжалват ефективно действията на прокурора и съда, както и да отправят искания за допълнителни следствени действия.



Решението: Съдът в Страсбург не намира разследването на смъртта на г-н Хасанов за недостатъчно пълно и обективно. Той обаче го смята за неефективно по други причини - в резултат на действащото тогава законодателство на жалбоподателите е била напълно отнета възможността за достъп до материалите по делото и активно учасие в установяването на фактите. Съдът припомня, че правата на близките на жертвите при разследвания на смърт са сред процесуалните гаранции, които трябва да са налице съгласно Конвенцията. Тъй като жалбоподателите не са могли да се конституират като страна в производството - единствената, и то непряка, възможност за тях да участват в производството, е била да получат копие от постановлението на прокуратурата. Като отчита особеното значение, което властите са отдали на института на неизбежната отбрана в настоящия случай, Съдът отбелязва, че достъпът на жалбоподателите до материалите по делото е бил от съществено значение за гарантиране на техните права като роднини на лице, починало при съмнителни обстоятелства. Така Съдът стига до заключението, че жалбоподателите не са били приобщени към разследването в степента, изисквана от процедурния аспект на правото на живот по чл. 2, поради което е налице нарушение. Съдът осъжда българското правителство да заплати на трите жалбоподателки общо 12 000 евро за неимуществени вреди, както и 3000 евро за разноски.
Съдът отхвърля като явно необосновани оплакванията за дискриминация: 1) по оплакването, че властите не са разследвали ефективно обстоятелствата около смъртта на г-н Хасанов заради ромския му произход, Съдът отбелязва, че то не е подкрепено с доказателства (например изказвания на органите по разследването в тази посока); 2) по оплакването, че властите не са разследвали възможния расистки мотив за убийството, Съдът отбелязва, че когато има данни за расистко отношение на участниците в инцидента (както в случая), властите са били длъжни да изследват дали то не е изиграло роля при извършването на престъплението. В случая обаче властите са заключили, че охранителят е действал при неизбежна отбрана с единствената цел да се защити и е използвал сила, пропорционална на атаката, което имплицитно изключва възможен расистки мотив в действията му.
Скоковете с парашут са обичайна част от военните задължения, поради което смъртта на инструктор по парашутизъм по време на тренировъчна практика би могла да ангажира отговорността на държавата по чл. 2 от Конвенцията, само ако се дължи на недостатъчна регулация или контрол на тази дейност, но не и ако е причинена от небрежно поведение на лице или последователност от нещастни събития.
Решение на Съда по дело Stoyanovi v. Bulgaria (no. 42980/04) 301 Kb

Фактите: Синът на жалбоподателите, инструктор по парашутизъм в българската армия, загинал на 27.05.1998 г. при изпълнение на скок с парашут от хеликоптер по време на тренировъчна практика на Специализирания отряд за борба с тероризма към МВР. Непосредствено преди първия скок отговарящият за практиката наредил на пилотите да увеличат скоростта, като данни за точният й размер няма поради липсата на записващо устройство в хеликоптера. Първият парашутист скочил, като главата му минала на 20 см от гумата на хеликоптера. Синът на жалбоподателите скочил непосредствено след това, ударил главата си в гумата, изпаднал в безсъзнание и тялото му паднало свободно на земята. Същото се случило и с третия парашутист, след което практиката била прекратена.

Започналото на другия ден вътрешно разследване установило, че причината за фаталния инцидент били скоростта на движение на хеликоптера и неправилната позиция на тялото на парашутистите спрямо скоростта; отбелязани били критики към организацията и координацията на скоковете, за което отговаряло министерството. На същата дата Софийска военно-окръжна прокуратура започнала разследване на случая, били извършени множество следствени действия и било възложено изготвянето на експертно становище относно причините за смъртта. Експертите заключили, че парашутистите не са допуснали грешки при скоковете, но отбелязали, че не могат да преценят дали са допуснати грешки от екипажа. След прекратяване на производството от прокуратурата и последвалото връщане на делото от съда поради допуснати процесуални нарушения, по делото било дадено ново експертно заключение. Според новото заключение не било възможно да е имало удар на парашутистите в гумата, а причината за смъртта била неотваряне на парашута следствие на тяхната неточна преценка за дистанцията до земята, както и неспазване на инструкциите за позицията на тялото при скачането. Прокурорът прекратил производството, като заключил, че няма извършено престъпление, а съдът оставил в сила това постановление. Националният съд не приел експертното заключение в частта, че нямало удар, тъй като намерил, че свидетелските показания сочели на противното, но приел, че парашутистите не са били заели правилна позиция при скока, което било причината за удара в гумата.

Жалбоподателите потърсили обезщетение, на което имали право съгласно чл. 249, ал. 2 от тогава действалия Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ). Българската армия им изплатила 8316 лв. обезщетение. През септември 2003 г. жалбоподателите потърсили и обезщетение от застрахователната компания, в която синът им бил застрахован от българската армия, но им било отказано заради изтеклия 3-годишен срок от смъртта на сина им.

Жалбоподателите се оплакват пред ЕСПЧ по чл. 2 от Конвенцията (право на живот), че държавата е отговорна за смъртта на сина им и че разследването на инцидента не е било ефективно.



Решението: ЕСПЧ най-напред преценява, че жалбоподателите не са изгубили качеството си на „жертви” по смисъла на Конвенцията, понеже изплатеното от държавата обезщетение произтича директно от факта на смъртта по време на военна служба и не е едновременно и признание за нарушение на чл. 2 от Конвенцията. Поради което заключава, че жалбата е допустима. По съществото на спора Съдът отбелязва, че първото изречение на чл. 2, § 1 възлага на държавата не само да се въздържа от умишлено и незаконно отнемане на живот, но и да предприема необходимите мерки, за да гарантира живота на гражданите под нейната юрисдикция. При определени обстоятелства Конвенцията може да изисква властите да предприемат превантивни мерки за защита на дадено лице, чийто живот е в риск, заради възможно извършване на престъпление от трето лице. Във всички случаи това задължение не трябва да се тълкува по начин, който да възлага невъзможна или непропорционална тежест на властите.

Тестът за преценка относно задължението на държавата да предотвратява отнемането на живот следствие на престъпление включва следните критерии: да е установено, че властите са знаели или е трябвало да знаят към момента за съществуването на реален и непосредствен риск за индивид/и от престъпни действия на трети лица и да не са предприели разумно очакваните от тях мерки за избягване на риска, които са в правомощията им. Този подход се използва и в други области като „опасни” ситуации например, когато властите са знаели или е трябвало да знаят за опасността. В конкретния случай, въпреки че дейностите на въоръжените сили представляват риск за живота, ситуацията се различава от „опасните” ситуации, породени от определена заплаха, понеже скоковете с парашут представляват обичайна част от военните задължения. Ако се причинят щети, то би имало нарушение на позитивното задължение на държавата, само ако те се дължат на недостатъчна регулация или контрол на опасната дейност, но не и ако вредата е причинена от небрежно поведение на лице или последователност от нещастни събития. Поради това Съдът подчертава, че в случая следва да се прецени дали е била налице подходяща правна рамка, която да даде възможност да се установи причината за инцидента, и дали са съществували разпоредби за установяване на съответната отговорност и даване на подходящо обезщетение.


В конкретния случай Съдът се фокусира върху реакцията на властите към инцидента, особено предвид необходимостта от технически познания, с които именно те са разполагали за разследване и установяване на причините му. Съдът подчертава, че чл. 2 от Конвенцията изисква от властите да извършват обективно разследване; няма обаче изискване непременно да се стигне до наказателно осъждане на някого. Поради това и не може властите да се винят, че в случая не са подвели някого под наказателна отговорност, още повече, че не са били налице данни някой конкретно да е носел именно наказателна отговорност за инцидента. Властите са дали възможност на жалбоподателите да се запознаят с доказателствата относно смъртта на сина си, а докладът от вътрешното разследване дори е посочил, че държавата е отговорна за инцидента. Така за жалбоподателите е съществувала възможност да заведат граждански иск за вреди (независимо от полученото обезщетение по ЗОВСРБ), като в това производство да бъде установено противоправното поведение на властите и да бъде присъдено обезщетение за вреди. Съдът заключава, че след като веднъж властите са извършили разследването на инцидента и са „поставили доказателствата на масата”, то остава за жалбоподателите да заведат дело за вреди срещу държавата, в което нейната отговорност да бъде установена. Що се отнася до задължението на властите да проведат ефективно разследване на инцидента, те са изпълнили това си задължение. Следователно властите са спазили своите позитивни задължения по отношение на зачитането на правото на живот по чл. 2 от Конвенцията и не е налице нарушение.


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


При липса на данни за съществуването на реален и непосредствен риск военнослужещ да се самоубие, властите не могат да бъдат държани отговорни, че не са предприели действия, за да предотвратят самоубийството.
Решение на Съда по дело Serdar Yigit and Others v. Turkey (no. 20245/05) 305 Kb
Фактите: Г-н Mevlüt бил военнослужещ, който бил намерен застрелян от близка дистанция, докато бил на пост. Разследването установило, че причината за смъртта му е самоубийство. Било установено, че макар при постъпването си в армията той да е бил в добро психическо здраве, впоследствие станал депресивен и дистанциран. Командирът му предложил да го премести на по-лека позиция, но г-н Mevlüt отказал. Прокуратурата прекратила разследването, като намерила, че г-н Mevlüt се е самоубил и няма данни военните да са пренебрегнали свои задължения във връзка с опазване живота на военнослужещите. Националният съд върнал делото за доразследване поради множество процесуални пропуски, като през 2003 г. потвърдил постановлението за прекратяване и приел, че пропуските са отстранени.
Решението: ЕСПЧ изследва най-напред въпроса дали военните власти са знаели или е трябвало да знаят, че е съществувал реален риск г-н Mevlüt да се самоубие, и дали са предприели разумни мерки да го предотвратят. Съдът приема заключенията на националните власти, че вероятно депресията е подтикнала г-н Mevlüt да се самоубие, но той никога не се е държал по начин, който да сочи, че съществува реален и непосредствен риск да отнеме живота си; освен това командирът му е реагирал на депресивното му поведение, като му е предложил преместване, което той отказал. Следователно властите не могат да бъдат държани отговорни, че не са предприели повече действия, за да предотвратят самоубийството; обратното би означавало те да бъдат натоварени с прекомерно бреме. Поради това няма нарушение на чл. 2 от Конвенцията от страна на властите заради смъртта на г-н Mevlüt (материалният аспект на чл 2). Съдът обаче намира нарушение заради неефективното разследване на инцидента (процесуалният аспект на чл. 2). Той отбелязва, че въпреки че делото е било върнато за отстраняване на процесуалните пропуски, няма информация по делото те да са били реално отстранени; освен това близките на жертвата са били изключени от разследването и не са били изслушани от съда преди той да реши да прекрати разследването.




  1. ЗАБРАНА ЗА ИЗТЕЗАНИE И НЕЧОВЕШКО И УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ




  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ

Налице е нарушение на забраната за нечовешко и унизително третиране, когато има явно несъответствие между санкцията и сериозността на престъплението, извършено от полицаи, нанесли сериозни травми на 16-годишно момче при арест.

Решение на Съда по дело Darraj v. France (no. 34588/07) 313 Kb
Фактите: Жалбоподателят, 16-годишен по време на събитията, получил сериозни травми (включително на тестисите, което наложило спешна операция) при полицейско задържане за установяване на самоличността му. За инцидента започнало разследване, като първоинстанционният съд осъдил полицаите на затвор за умишлено причиняване на телесна повреда, с условно изтърпяване на наказанието, и присъдил обезщетение от 6 000 евро. Второ-инстанционният съд изменил присъдите, като приел, че нямало умишлено причиняване, а само действие по непредпазливост и наложил наказание глоба в размер на 800 евро. Съдът намалил и присъденото обезщетение на 5 000 евро.

Решението: ЕСПЧ отбелязва, че жалбоподателят е получил сериозни наранявания, докато е бил в ръцете на полицията, без да е било представено ясно и убедително обяснение за тях от страна на властите. Съдът отхвърля аргумента на правителството, че жалбоподателят не можело да бъде считан за „жертва” по смисъла на Конвенцията, понеже имало осъждане на полицаите и му било присъдено обезщетение. Съдът не приема, че има признание за извършено нарушение на Конвенцията от страна на държавата в лицето на второинстанционния съд, тъй като съдът е свел наложените наказания до минимални такива и е отнел техния възпиращ ефект. Присъдената сума също е по-ниска от това, което нормално ЕСПЧ присъжда в подобни случаи. Освен това на полицаите не са били наложени някакви дисциплинарни наказания. Поради тази явна непропорционалност между сериозността на извършеното и наложените санкции Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията

Заключението на националните съдилища, че липсвала причинна връзка между пренаселеността в местата за задържане, която според тях се дължала на „обективни причини”, и действията на държавата, лишава лицата от правно средство за защита по оплаквания за лоши условия на задържане.

Решение на Съда по дело Roman Karasev v. Russia (no. 30251/03) 244 Kb

ЕСПЧ е намерил нарушение на чл. 3 от Конвенцията заради пренаселеност в килията, в която е бил държан жалбоподателят. Съдът също заключава, че е нарушен и чл. 13 във връзка с чл. 3, защото по иска на жалбоподателя срещу министерството за лошите условия в ареста съдилищата са тълкували и приложили закона по начин, който лишава иска му от ефективност. Съдилищата са приели, че жалбоподателят бил законно задържан, а пренаселеността в ареста се дължала на „обективни причини”, поради което нямало причинна връзка между пренаселеността и действията на ответното министерство.






  1. ПРАВО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ

Личното изслушване от съдия на арестувана пет дни след задържането й е в нарушение на чл. 5, § 3 от Конвенцията всеки арестуван да бъде своевременно изправен пред „съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции”; прокурорите не отговарят на това изискване.

Решение на Съда по дело Moulin v. France (no. 37104/06) 360 Kb
Фактите: Жалбоподателката г-жа Moulin била арестувана от полицията на 13.04.2005 г. На следващия ден съдия постановил продължаване на полицейското задържане, но жалбоподателката не била лично изслушана и така не могла да представи доказателства във връзка със задържането си. На 15.04.2005 г. полицейското задържане приключило с разпореждане на прокурора, който наредил превеждането й в затвор с цел изправяне й пред съдия. На 18.05.2005 г. тя за първи път се явила лично пред съдия, който разпоредил задържането й под стража.
Решението: ЕСПЧ отбелязва, че вече е намирал, че полицейско задържане за повече от 4 дни без съдебен контрол е в нарушение на правото по чл. 5, § 3 от Конвенцията. От момента на задържането й на 13.04.2005 г. до първото й явяване пред съдия на 18.05.2005 г. на жалбоподателката не е била дадена възможност да бъде лично изслушана от съдия относно задържането й. Съдът не приема аргумента на правителството, че това са били на практика няколко отделни периода на задържане. Освен това Съдът отбелязва, че прокурорите, заради тяхната йерархична субординация и зависимостта им от министерството на правосъдието, под чието управление са, не могат да бъдат считани за „съдия или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции” по смисъла на чл. 5, § 3.


  1. ПРАВО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС




  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ


Дела за прекомерна продължителност на производството

Angelov and others v. Bulgaria (no. 43586/04) 247 Kb - наказателно дело за кражба на добитък, продължило повече от 11 години поради неактивност на властите и без жалбоподателите да имат вина за забавянето е в нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок по чл. 6 и правото на ефективни вътрешноправни средства за защита по чл. 13 във вр. с чл. 6. Съдът присъжда на всеки от четиримата жалбоподатели по 3 500 евро обезщетение и разноски общо 600 евро за всички.

Ivanov v. Bulgaria (no. 27776/04) 244 Kb – наказателно производство, продължило повече от 6 години и 5 месеца във фазата на предварителното производство. Съдът намира нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията и присъжда на жалбоподателя 2 400 евро обезщетение, както и 600 евро за разноски.

Това, че един и същ съдия е гледал две дела, заведени от жалбоподателя (г-н Алексей Петров), пред районния съд и после пред Софийския градски съд, не поставя проблеми, тъй като делата са касаели различни изказвания на ответника по адрес на жалбоподателя и решаването на едното дело не означава предварително решаване и по другото дело.

Решение на Съда по допустимостта на дело Aleksey Petrov v. Bulgaria (no. 27103/04) 365 Kb

Фактите: Оплакванията на г-н Алексей Петров са във връзка с водените от него дела за клевета срещу г-н Едвин Сугарев, който през 2002 г. направил няколко изказвания в медиите за близките отношения на Петров с бившия главен прокурор Никола Филчев, за връзките му със сръбската мафия, както и за намесата му в няколко престъпления. Софийският районен съд, а след това и Софийският градски съд постановили оправдателни присъди за г-н Сугарев, като намерили, че той не е извършил твърдяното деяние (actus reus) и се позовали на решения на ЕСПЧ относно свободата на изразяване.

Пред ЕСПЧ г-н Алексей Петров твърди нарушения на чл. чл. 3, 6, 8, 10, 13 за това, че българският съд го е третирал унизително, отхвърляйки жалбите му и лишавайки го от възможността да защити репутацията си; за това, че не са били допуснати представени от него доказателства; заради липсата на отвод на някои от съдиите, гледали делата му, както и тяхната пристрастност и предубеденост.



Решението: Жалбата е обявена за недопустима от ЕСПЧ и всички оплаквания са отхвърлени като явно необосновани. Когато изследва въпроса за безпристрастността на съдиите Съдът намира, че самият факт, че те не са се отвели, не е достатъчен, за да обори презумпцията за тяхната безпристрастност; освен това съдиите са мотивирали всички свои определения и мотивите им не сочат на някаква предубеденост. Това, че един и същ съдия е гледал дела, заведени от г-н Петров пред СРС и после пред СГС, не поставя проблеми, тъй като делата са касаели различни изказвания на г-н Сугарев спрямо г-н Петров и решаването на едното дело не означава предварително решаване и по другото дело. Съдът отново напомня, че чл. 6 не гарантира правото на допускане на доказателства от съда, което е въпрос на вътрешното право, както и не съдържа в себе си изискването за подробен отговор на всеки повдигнат аргумент от страна на тъжителя; освен това съдиите са изложили достатъчно мотиви за недопускането на доказателствата. Когато разглежда баланса между личния живот на жалбоподателя и свободата на изразяване на г-н Сугарев, Съдът отбелязва, че имайки предвид публичното положение на г-н Петров, ограничение на свободата на изразяване на г-н Сугарев в името на репутацията на г-н Петров би било непропорционално.

  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница