Бюлетин съдебна практика по
ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
Изтегляне 0.52 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРАВО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЕН ЖИВОТ, НА ДОМА И КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Осъждането на професор за отказ да предаде проучването си върху хиперактивни деца е оправдано и няма нарушение на правото на личен живот по чл. 8 и свободата на изразяване по чл. 10 от Конвенцията
ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ Неосигуряването на личното явяване в съдебно заседание на затворник по гражданско дело, водено от него срещу държавата за лошите условия в местата за задържане, съчетано с невъзможността жалбоподателят да бъде представляван от адвокат, е в нарушение на изискванията за справедлив процес. Решение на Съда по дело Roman Karasev v. Russia (no. 30251/03)  244 Kb
Фактите: От април 1999 г. до 2002 г. жалбоподателят бил задържан в арест, а след това бил преведен в затвор. През 2003 г. той завел две граждански производства срещу министерството на финансите, претендирайки обезщетение за вреди от незаконно задържане и от лошите условия, при които бил държан в ареста. По образуваните дела жалбоподателят не могъл да се яви лично в заседанието, защото по закон гражданските съдилища не можели да изискват транспортиране на затворници. Той не бил представляван и от адвокат, защото по такива дела не се отпускала безплатна правна помощ, а той нямал средства да си наеме адвокат. Исковете му били оставени без уважение. Решението: ЕСПЧ е намерил нарушение на правото на справедлив процес на жалбоподателя (чл. 6) заради това, че той не е могъл да се яви лично в заседанието, нито да бъде представляван по някакъв друг начин, а съдилищата не са предприели различни възможни мерки – например да проведат заседанието в затвора – за да гарантират личното му участие. Съдът е отчел, че по иска за вреди преценката на условията на задържане в голяма степен е била в зависимост от личните впечатления и усещания на жалбоподателя и личното му явяване пред съда е било от значение. Дали е нарушено правото на справедлив процес в случаите, когато жалбоподателят е осъден въз основа на показания на агенти под прикритие, зависи от това дали е имало подбуждане към извършването на престъпление, дали на жалбоподателя е била дадена възможност да докаже тезата си, че е бил подбуден, и по какъв начин съдилищата са обсъдили защитната теза. Решения на Съда по делата Ali v. Romania (no. 20307/02) 329 Kb и Bannikova v. Russia (no. 18757/06) 334 Kb
Фактите по делото Ali v. Romania: През 2001 г. жалбоподателят, заедно с още две лица – Д.Х. и К.М., били разследвани за продажба на хероин. С разрешение на прокуратурата към разследването били прикрепени двама агенти под прикритие, които трябвало да закупят 2 кг. хероин от жалбоподателя, Д.Х. и К.М. Агентите се срещнали с жалбоподателя и Д.Х. Според обвинителния акт Д.Х. поискал 10 000 USD за килограм хероин. Два дни по-късно в дома на жалбоподателя била осъществена размяната – агентите донесли чанта с 10 000 USD, а К.М. им дал чанта, в която по-късно се оказало, че има хероин, обувки и храна. При задържането и по време на разследването жалбоподателят поддържал, че не е знаел, че в чантата има хероин и мислел, че с парите се плаща за обувките и храната в чантата. На жалбоподателя не било разрешено да разпита агентите под прикритие или да им зададе въпроси писмено. Националният съд го намерил за виновен и го осъдил на 13 години лишаване от свобода. Решението: ЕСПЧ е намерил нарушение на правото на справедлив процес на жалбоподателя по чл. 6 от Конвенцията, като е очертал разликата между използването на легални техники за прикритие при разследването на престъпления и подбуждането към извършването им. Според Съда подбуждане е налице, когато полицейските служители – било те лица от специалните служби или лица, работещи по техни инструкции – не са се ограничили до пасивно разследване на престъпленията, а са упражнили влияние върху разследваните лица, така че да ги подтикнат да извършат престъпление, което те иначе не биха извършили, като по този начин целят да съберат доказателства и образуват производство за престъплението. Преценявайки дали в конкретния случай агентите под прикритие са се ограничили до пасивно разследване, Съдът е отчел, че в дома на жалбоподателя не са били намерени други наркотици и че той през цялото време е поддържал, че е смятал, че сделката е за обувките и храната в чантата. При наличие на различна интерпретация на фактите Съдът е проверил дали последвалото производство е било проведено при спазване на гаранциите за състезателност на процеса и равнопоставеност на страните. Той е констатирал нарушение на чл. 6 от Конвенцията, тъй като на жалбоподателя не е било разрешено да разпита агентите под прикритие или поне да им зададе въпроси писмено, нито националният съд е мотивирал отказа си да допусне искането на жалбоподателя за събиране на допълнителни доказателства. Съдът е намерил, че националните съдилища не са се мотивирали защо са дали превес на доказателствата на обвинението и недостатъчно са разследвали твърдението, че жалбоподателят е бил подмамен да извърши престъпление. Прилагайки същия тест на проверка по делото Bannikova v. Russia – дали агентът под прикритие се е ограничил до „по същество пасивно” поведение, дали на жалбоподателя е била дадена възможност да докаже тезата си, че е бил подбуден и по какъв начин съдилищата са обсъдили защитната теза – Съдът е намерил, че няма нарушение на правото на справедлив процес. В решението Съдът е направил преглед на практиката си относно agents provocateurs. Простото възобновяване на наказателното производство не може автоматично да заличи нарушенията на правото на справедлив процес по първоначалното производство. Националният съд следва да извърши преценка дали са били спазени гаранциите по чл. 6, включително и в рамките на възобновеното произ-водство. Неефективната правна защита и участието чрез видео връзка във въззивното производство по дело за убийство е в нарушение на чл. 6, § 3 (с) от Конвенцията. Решение на Голямото отделение на Съда по дело Sakhnovskiy v. Russia (no. 21272/03) 396 Kb
Фактите: Жалбоподателят бил осъден на 18 години лишаване от свобода за убийство на баща си и чичо си през 2001 г. Той бил представляван от служебен адвокат пред първоинстанционния съд, но не и пред въззивния съд. В заседанието пред апелативния съд жалбоподателят участвал чрез видео връзка. След влизане в сила на присъдата жалбоподателят подал няколко неуспешни молби за възобновяване на делото заради нарушение на правото му на защита. След като ЕСПЧ комуникирал жалбата на г-н Sakhnovskiy на руското правителството, президиумът на Върховния съд (ВС) решил да възобнови делото по искане на главния прокурор с мотива, че правото на защита на жалбоподателя било нарушено, и върнал делото на въззивната инстанция за ново разглеждане. Повторното разглеждане на делото се състояло през 2007 г. в Москва, като жалбоподателят отново не присъствал на заседанието, а участвал чрез видео връзка, защото затворът, в който излежавал присъдата си, бил на 3 000 км от Москва. Непосредствено преди заседанието ВС представил на г-н Sakhnovskiy служебния му адвокат, който бил назначен да го представлява и присъствал в залата. На жалбоподателя били дадени 15 минути за разговор с адвоката преди началото на заседанието. Г-н Sakhnovskiy заявил, че не желае да бъде представляван от този адвокат, защото не се е срещал с него лично. Съдът не уважил искането и провел заседанието, като в крайна сметка потвърдил присъдата от 2001 г. Решението: Съдът отбелязва, че правителството е признало в производството пред ЕСПЧ, че в първото производство пред националния съд е било нарушено правото на защита на жалбоподателя, но е поддържало, че с възобновяване на производството жалбоподателят е загубил статуса си на „жертва”, тъй като отмяната на първото решение на въззивния съд и самият факт, че е проведено повторно производство е per se “достатъчна обезвреда” за нарушенията, от които жалбоподателят се оплаква. Съдът подчертава, че за да загуби жалбоподателят статуса си на „жертва”, властите първо трябва да са признали нарушението и второ да са му предоставили достатъчна обезвреда. В настоящото дело властите признават наличието на нарушение, т.е. въпросът е изпълнили ли са задължението си да предоставят обезвреда. Съдът прави преглед на досегашната си практика по въпроса за придобиване и загубване на статуса на „жертва” при нарушение на чл. 6, § 3 от Конвенцията и посочва, че от нея би могъл да се направи изводът, че възобновяването на едно наказателно дело „връща” жалбоподателя в ситуацията, съществувала преди да е станал жертва, и възстановява status quo ante. В случая обаче по мнение на Съда този подход не е подходящ. ЕСПЧ е приел, че съгласно приложимото законодателство простото възобновяване на наказателното производство не е достатъчно да лиши жалбоподателя от статуса му на жертва, тъй като (1) делото е можело да бъде възобновявано без ограничение във времето и обстоятелствата; (2) решението за възобновяването е зависело от дискрецията на прокуратурата или на съдия, които действат proprio motu (по собствена инициатива), т.е. ответната държава може да избегне разглеждането на една жалба от ЕСПЧ по същество чрез безкрайно възобновяване на наказателното дело, без на практика да поправя нарушенията чрез предоставяне на справедлив процес на жалбоподателя. В тази връзка Съдът цитира множество такива дела срещу Русия и постановява, че в случая възобновяването на производството само по себе си не може автоматично да се приеме за достатъчна обезвреда, годна да лиши жалбоподателя от статуса му на жертва. За да установи дали жалбоподателят продължава да е жертва, Съдът ще разгледа производството като цяло, включително производството след възобновяването на делото. По същество Съдът е намерил нарушение на чл. 6, § 1 във връзка с чл. 6, § 3 (с) на Конвенцията – правото на защита на жалбоподателя. Няма спор по отношение на първото производство, че е било нарушено правото на защита на жалбоподателя. По отношение на производството пред ВС от 2007 г. Съдът намира, че с оглед сложността на повдигнатите въпроси, за г-н Sakhnovskiy е било от съществено значение да бъде представляван от адвокат. Видно от фактите обаче предоставената му правна защита е била формална, а не ефективна, а самият г-н Sakhnovskiy е изпитвал затруднение от участието си само чрез видео връзка. Съдът приема, че транспортирането на г-н Sakhnovskiy от Новосибирск до Москва вероятно е скъпа и продължителна процедура, но е било възможно да му бъде дадена възможност да говори с адвоката си по телефон преди заседанието или да му бъде назначен местен адвокат, който да го посети в затвора. Различното тълкуване на националния закон от съдилища, действащи като последна инстанция, води до правна несигурност и би намалило общественото доверие в съда, което доверие безспорно е един от основните елементи на принципа за върховенството на закона. Решение на Съда по допустимостта по дело Stefanica and Others v. Romania (no. 38155/02) 328 Kb
Съдът е намерил нарушение на правото на справедлив процес на жалбоподателите заради противоречивата практиката на различни окръжни съдилища по идентични искове за присъждане на обезщетение след уволнение. Промяна в стабилната практика на съдилищата във връзка с процесуалните срокове за подаване на искове (в случая искове за изплащане на субсидии) и създаването на нова непротиворечива практика по тези срокове не е нарушение на правото на достъп до съд по чл. 6 от Конвенцията. Решение на Съда по дело S.S. Balıklıçeşme Beldesi Tarım Kalkınma Kooperatifi and Others v. Turkey (nos. 3573/05, 3617/05, 9667/05, 9884/05, 9891/05, 10167/05, 10228/05, 17258/05, 17260/05, 17262/05, 17275/05, 17290/05 and 17293/05) 340 Kb
За определен период от време до 2004 г. съдилищата са прилагали процесуалните правила за сроковете по завеждане на искове за субсидии еднакво към всички дела и на това основание са отхвърляли като недопустими предявените искове. След 2005 г. те са променили практиката си и са започнали, отново еднакво към всички, да обявяват такива искове за допустими. Съдът посочва, че дори стабилната практика по даден въпрос няма пречка да бъде преразгледана в даден момент, когато се установи, че предишната практика вече не е задоволителна. Това е така, тъй като правото не е статично. Съдът прилага новия критерий за допустимост на жалбите – “несъществено засягане” – и обявява за недопустима жалба по оплакване, че процесът по налагането на глоба от 150 евро заради нарушение на правилата за движение по пътищата и отнемането на една точка от талона е бил несправедлив. Решение на Съда по допустимост по дело Rinck v. France (no. 18774/09) 244 Kb
Съдът прилага новия критерий за допустимост на жалбите - “несъществено засягане” (чл. 35, § 3, б. b от Конвенцията), въведен с влезлия през юни 2010 г. Протокол № 14 от Конвенцията, и обявява за недопустима жалбата по оплакване, че процесът по налагането на глоба на жалбоподателя от 150 евро и отнемането на една точка от талона му заради нарушение на правилата за движение по пътищата е бил несправедлив в нарушение на чл. 6 от Конвенцията. Съдът приема, че вредата, понесена от жалбоподателя, е несъществена, няма и съществено засягане на личния му живот във финансов или друг аспект вследствие наказването му, а освен това съществото на спора е било надлежно разгледано пред национален съд.
ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ Непредприемането на подходящи мерки от държавата, за да бъдат предпазени жалбоподателите от причиненото им безпокойство заради функционирането на незаконен компютърен клуб на партера в жилищния им блок, представлява неизпълнение на позитивните задължения на държавата за зачитане на личния живот в нарушение на чл. 8 от Конвенцията. Решение на Съда по дело Mileva and others v. Bulgaria (no. 43449/02 и 21475/04) 433 Kb
Фактите: Жалбоподателите са 2 сестри – Милеви и тричленно семейство – Евтимови, които живеели на първия етаж в жилищен блок. През 2002 г. апартамент на партера под техните жилища се трансформирал в компютърен клуб, оборудван с 46 компютъра. Той работел денонощно, в него често се събирали лица, които вдигали силен шум, често употребявали алкохол и понякога чупели входната врата на сградата. В резултат на причиняваното безпокойство здравето на г-жа Милева силно се влошило и се наложило хоспитализирането й, като проблемите със здравето й утихнали след като през 2004 г. Милеви продали апартамента си и се преместили да живеят другаде. През 2002 г. общото събрание на етажната собственост решило да не се допускат търговски обекти в блока и клубът да спре да функционира. Били подавани неколкократно жалби до полицията, но без ефект. Същата година жалбоподателите поискали от кмета да закрие клуба. След проверка на експерти било установено, че той работи незаконно и била сигнализирана Регионалната дирекция за национален строителен контрол (РДНСК). След пореден сигнал на жалбоподателите през 2002 г. РДНСК забранила ползването на клуба, тъй като работел без разрешение, в нарушение на съответните разпоредби на Закона за устройството на територията и постановила да бъде прекъснато подаването на електричество и вода към имота. Собственикът на апартамента, в който се помещавал клуба, обжалвал решението на РДНСК пред съда с искане като привременна мярка да бъде спряно изпълнението му. Съдът постановил спиране на изпълнението, защото намерил, че не били налице условията за допускане на изпълнение на невлязъл в сила административен акт. Това производство продължило до септември 2004, когато собственикът на апартамента оттеглил жалбата си, защото междувременно през ноември 2003 г. вече бил получил разрешение за функционирането на клуба. Обектът бил трансформиран в клуб за електронни игри, съборени били вътрешни стени, инсталирани били високоволтови кабели и прозорците били сменени. Милеви се оплакали, без успех, пред властите заради вдигания шум от ремонтните дейности. През 2002 г. друг апартамент, съседен на Милеви, започнал да функционира като офис. Милеви се оплакали на властите, че от офиса се чувало силно звънене на телефони, разговори на висок тон, преместване на мебели и блъскане на врати, но при проверки на РДНСК експертите не били допуснати вътре и очевидно жилището продължило да бъде използвано за офис.
По отношение на компютърния клуб обаче Съдът е убеден, че причиненото безпокойство и неговият интензитет са се отразили на неприкосновеността на личния и семейния живот, както и на жилището на жалбоподателите по такъв начин, който изисква от властите да предприемат мерки за тяхната защита. Съдът отчита, че въпреки многобройните подадени оплаквания до властите, които са установили, че клубът действа без необходимото разрешение, полицията и общинската власт не са предприели ефективни мерки за осигуряване на спокойствието на лицата, които живеят в същата сграда, или не са упражнили правомощията си, за да проверят дали шумът е бил в нарушение на наредбите за обществения ред. Освен това забраната за ползването на клуба, наложена от РДНСК, е останала без никакъв ефект поради спирането на изпълнението на заповедта на два пъти от съда. Според ЕСПЧ държавата не е проявила дължимата грижа при справяне с проблема и не е отчела адекватно конкуриращите се интереси, следователно не е упражнила позитивното си задължение да осигури на жалбоподателите правото на зачитане на личния и семейния им живот и дома им. Съдът присъжда общо 34 000 евро обезщетение за неимуществени вреди – по 7 000 на двете сестри Милеви, по 6 000 на съпрузите Евтимови и 8 000 евро на дъщеря им, която имала малко дете, както и общо 4 000 евро разноски.
Налице е нарушение на правото на личен живот и неприкосновеност на дома при неизпълнение на позитивните задължения на държавата да ограничи сериозния уличен трафик пред дома на жалбоподателя. Решение на Съда по дело Dees v. Hungary (no. 2345/06) 254 Kb
Фактите: От началото на 1997 г. трафикът през градчето, в което живеел жалбоподателят, и в частност по улицата, на която се намирал домът му, съществено се увеличил. Причината била въведена такса за използването на близката магистрала, частна собственост, която превозните средства се стремели да избягват, като минавали през градчето. Скоро стените на къщата на жалбоподателя се напукали. Той завел дело срещу общината за обезщетение, но искът му бил отхвърлен, като националният съд намерил, че макар според измерванията нивото на шум да надвишава допустимите норми с 15 %, шумът и замърсяването не са били достатъчни, за да причинят щетите по къщата на жалбоподателя. Освен това според съдилищата властите били направили всичко необходимо, за да намалят трафика през градчето – въвели ограничение на скоростта и поставили светофари, както и изградили три обходни пътя и въвели забрана през 2001 г. за преминаване на тежкотоварните камиони. Решението: Съдът напомня, че държавата дължи предприемането на позитивни мерки, които да гарантират защитата на правата по чл. 8 от Конвенцията, дори когато не става дума за пряка намеса от страна на публичните власти, а за спиране действия на трети лица, извършващи нарушения. Вярно е, че в случая държавата е била изправена пред тежката задача да балансира между интереса на тези, ползващи улиците, и лицата, живеещи в града; вярно е, че проблемът е бил свързан с разрешаването на сериозни инфра-структурни проблеми. Въпреки това Съдът намира, че предприетите мерки от властите са се оказали недостатъчни, в резултат на което жалбоподателят е бил изложен на шум отвъд нормите и принуден да търпи прекомерно неудобство (вибрации, замърсяване, миризма) през един продължителен период от време. Осъждането на професор за отказ да предаде проучването си върху хиперактивни деца е оправдано и няма нарушение на правото на личен живот по чл. 8 и свободата на изразяване по чл. 10 от Конвенцията. Решение на Съда по дело Gillberg v. Sweden (no. 41723/06) 390 Kb
Фактите: Жалбоподателят е известен професор и бивш ректор на факултета по психиатрия към Университета в Гьотеборг. В продължение на няколко години той ръководел изследователски проект на университета (продължил от 1977 до 1992 г.) относно хиперактивността и разстройствата, свързани с дефицит на вниманието при децата. Родителите на 141 деца в училищна възраст били дали съгласието си за доброволно участие в изследването. Пред родителите и децата било гарантирано, че данните им ще са конфиденциални. Според жалбоподателя комисията по етика към университета била поставила като изрично условие за реализацията на проекта чувствителната информация относно участниците да бъде достъпна само за екипа, като той лично бил обещал на родителите абсолютна конфиденциалност. През 2002 г. социологически изследовател от друг университет поискал да му се предостави достъп до материалите от изследването, като посочил, че не се интересува от личните данни, а от използвания метод. В същата година достъп до материалите поискал и педиатър. Университетът отказал и на двамата. По жалби на изследователите с две решения от 2003 г. административният съд отменил отказите на университета и постановил, че трябва да се осигури достъп, защото лицата били доказали, че имат легитимен интерес за достъп до информацията и може да се предположи, че са добре запознати с това как да работят с конфиденциална информация. Университетът трябвало да уточни условията за достъп, така че да защити интересите на участвалите в изследването лица. Макар и уведомен, че по силата на съдебните решения двамата изследователи имат право незабавно да се запознаят с материалите, г-н Gillberg отказал да им ги предаде. След дискусии по въпроса в началото на 2004 г. университетът отказал да даде достъп на социолога и решил да добави още условия за използване на материалите от педиатъра. Тези решения на университета били прогласени за нищожни от административния съд през май 2004 г. Няколко дни по-късно колеги на г-н Gillberg унищожили материалите. През януари 2006 г. по инициатива на парламентарния омбудсман било образувано наказателно производство срещу г-н Gillberg и други длъжностни лица от университета. Жалбоподателят бил осъден условно за злоупотреба със служебно положение и му била наложена глоба в размер на 4 000 евро. Националният съд посочил, че, като не е изпълнил съдебните решения, г-н Gillberg умишлено е нарушил служебните си задължения. Във връзка с наказателното производство жалбоподателят твърди пред ЕСПЧ, че осъждането му е в нарушение на правата му по чл. 8 и чл. 10 от Конвенцията, защото едно от условията, поставени от етичната комисия към университета за провеждане на изследването, било на участниците да бъде гарантирана пълна конфиденциалност. Решението: ЕСПЧ посочва, че държавата е била длъжна да реагира на отказа на г-н Gillberg да изпълни съдебно решение. Съдът не приема аргумента на жалбоподателя, че осъждането му било непропорционално на преследваната цел, защото той бил поел ангажимент да гарантира пълната конфиденциалност на участниците. ЕСПЧ отчита, че националните съдилища са постановили, че обещаната на участниците конфи-денциалност е била прекомерна и отвъд гарантираната по закон такава, поради което е било легитимно съдилищата да приемат, че дадените широки гаранции за конфиденциалност не могат да имат предимство пред законовата норма. Съдът е съгласен с наказателните съдилища, че въпросът дали е трябвало да се предостави достъп до документите е бил разрешен в административното производство и мнението на университета дали решенията на административните съдилища са правилни няма отношение към тяхната валидност. Следователно университетът е бил задължен да предаде документите и г-н Gillberg умишлено не е изпълнил задълженията си на държавен служител, произтичащи от тези решения. На тези основания Съдът, с мнозинство 5 на 2 гласа, е намерил, че осъждането на г-н Gillberg не е било произволно или непропорционално на преследваната легитимна цел. На следващо място Съдът е приел единодушно, че няма нарушение на „негативното право” на жалбоподателя по чл. 10 да запази мълчание. Съдът посочва, че някои професионални общности могат да имат легитимен интерес от защита на професионалната тайна що се отнася до техни клиенти или източници. Г-н Gillberg обаче е бил осъден за злоупотреба със служебно положение заради отказ да предостави документи в съответствие с дадените му от администрацията на университета инструкции. Така той е бил част от университета, който е бил длъжен да се съобрази с решенията на административните съдилища. Нещо повече, осъждането му не е било свързано с интерес на университета или негов личен интерес от защита на професионална тайна. Този въпрос е бил разрешен от административните съдилища, чийто решения, макар и да поставят важни етични въпроси за защитата на личните данни на малолетните и правото на достъп до обществена информация, Съдът не може да разглежда тук, тъй като жалбата спрямо тях е недопустима като подадена извън 6-месечния срок за подаване на жалба пред ЕСПЧ. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.52 Mb. Сподели с приятели:
|