Бюлетин съдебна практика по
ЕСПЧ комуникира жалба по висящо пред него дело, свързано с отказ от лечение по чл. 90 от Закона за здравето
Изтегляне 0.51 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Фактите
- СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ, НА СЪВЕСТТА И РЕЛИГИЯТА, НА СЪБРАНИЯТА И НА СДРУЖАВАНЕ
- Отказът да се осигури на лишен от свобода диета, съобразена с религиозните му убеждения, представлява намеса в правото му на свобода на религията по чл. 9 от Конвенцията.
- ЗАБРАНА ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯ
ЕСПЧ комуникира жалба по висящо пред него дело, свързано с отказ от лечение по чл. 90 от Закона за здравето. Жалба, комуникирана от Съда на българското правителство, по делото Daskalovi v. Bulgaria (no. 27915/06) 
Жалбоподатели са двамата сина и съпругът на г-жа Даскалова, която била болна от хепатит C. На 19.01.2005 г. тя била приета в спешното отделение на болница „Света Анна” във Варна, където докторите й предложили поставянето на сонда на Блекмор (използвана при кръвоизливи). Тя отказала и подписала писмен отказ. Въпреки това, след като получила нов кръвоизлив, лекарите поставили сондата. Въпреки интервенцията г-жа Даскалова починала. След смъртта й жалбоподателите опитали да възбудят наказателно или дисциплинарно производство срещу отговорните лица, но без успех. Искът им за вреди срещу Министерството на здравеопазването бил отхвърлен. Към момента на смъртта на г-жа Даскалова чл. 90 от Закона за здравето давал възможност на всеки пациент да откаже предложената медицинска помощ или продължаването на започнатата медицинска дейност. Едва през 2009 г. е предвидена възможност ръководителят на съответното лечебно заведение да вземе решение за осъществяване на животоспасяващо лечение при наличието на подобен отказ. ЕСПЧ задава на страните въпроси по чл. 3, 8 и 13 от Конвенцията по повод лечението на г-жа Даскалова със сонда на Блекмор, осъществено въпреки нейния изричен отказ в това отношение, и адекватността на последващата реакция на властите.
Забраната на абортите в Ирландия не е в нарушение на правото на личен живот на жалбоподателки, които е трябвало да пътуват в чужбина, за да направят аборт по здравословни или икономически причини. Забраната обаче нарушава правото на личен живот на жалбоподателка, която не е разполагала с ефективно средство да докаже, че бременността й е била опасна за живота й. Решение на Голямото отделение по делото A, B and C v. Ireland (no. 25579/05)
Фактите: Жалбоподателките са три пълнолетни жени, живеещи в Ирландия. През 2005 г. и трите са пътували до Великобритания, за да направят аборт на нежелана бременност. Първата жалбоподателка, неомъжена, безработна и живееща в крайна бедност, има четири деца, които са настанени в приемни семейства. Бивша алкохоличка, страдаща от депресия, тя решила да направи аборт, за да не влоши шансовете да си върне децата. Разноските за аборта в частна клиника платила с пари назаем. Втората жалбоподателка не била готова да бъде самотна майка. Макар първоначално да й било казано, че бременността й е извънматочна, преди заминаването си за Великобритания за аборт вече знаела, че това не е така. Третата жалбоподателка, която била в ремисия от раково заболяване и не знаела, че е бременна, преминала през серия медицински прегледи, противопоказни при бременност. Когато установила, че е бременна, тя била убедена, че бременността й ще доведе до повторно развитие на рака. Освен за своя живот и здраве, била обезпокоена и за състоянието на плода и не могла да получи еднозначен отговор на въпроса дали да запази бебето или не. По тази причина тя решила да направи аборт в Англия. Според ирландския закон абортът е престъпление, наказуемо с доживотно лишаване от свобода. Конституцията признава правото на живот на нероденото дете и гарантира зачитането на правото на живот на майката. Тълкувайки Конституцията, през 1992 г. Върховният съд постановил, че абортът е легален, ако в резултат на бременността съществува реален и сериозен риск за живота, но не и за здравето на майката. През 1992 г. с референдум била вдигната забраната да се пътува в чужбина с цел извършване на аборт и било позволено в Ирландия да се разпространява информация за възможността за извършването на законен аборт в чужбина. Решението: ЕСПЧ постановява, че макар чл. 8 от Конвенцията да не може да бъде тълкуван в смисъл, че дава право на аборт, забраната му в Ирландия попада в обхвата на правото на жалбоподателките на зачитане на психически и физическия им интегритет, а оттук и на техния личен живот. По отношение на първата и втората жалбоподателки Съдът е намерил, че оспорваната забрана представлява намеса в правото им на личен живот, която е била предвидена в закона и е преследвала легитимна цел – защитата на обществения морал, така както той е разбиран в Ирландия. Преценявайки дали забраната е била необходима и дали е отговаряла на належаща обществена нужда, която да я оправдава, Съдът отбелязва, че сред мнозинството държави членки съществува консенсус относно аборта и той е допустим в повече случаи отколкото в Ирландия – само в три държави абортът е абсолютно забранен, а само в Ирландия той е допустим единствено и само когато съществува риск за живота на бъдещата майка. Безспорният консенсус обаче не е достатъчен, за да се стесни широката свобода на преценка, с която държавата разполага в този контекст. В друго свое дело – Vo v. France (no. 53924/00) – Съдът вече е приел, че отговорът на въпроса кога започва един живот е в рамките на свободата на преценка на държавата. Тъй като в Европа няма единна научна и легална дефиниция на началото на живота и тъй като правото на живот на фетуса и правата на майката са неразривно свързани, свободата на преценка на държавите за това кога започва животът предполага аналогична свобода и що се отнася до баланса между противоречащите интереси на фетуса и на майката. В тази светлина, като отчита, че първите две жалбоподателки са имали право да пътуват в чужбина, за да направят аборт, и че са имали право на медицинска помощ в Ирландия преди и след аборта, и като съобразява, че оспорваната забрана на аборта в Ирландия по здравословни или икономически причини е продиктувана от моралните възгледи на ирландския народ по отношение на правото на живот на нероденото дете, Съдът намира, че съществуващата забрана на аборта в Ирландия е съобразена с баланса между правата на първата и втората жалбоподателки на зачитане на личния им живот и посочените права на неродените. По отношение на третата жалбоподателка Съдът намира, че нито медицинската консултация, нито евентуално дело пред Конституционния съд са представлявали ефективна и достъпна процедура, която да й позволи да докаже, че има право да направи аборт в Ирландия. Така, като не е регламентирала съществуващото конституционно право на легален аборт, държавата е нарушила правото на личен живот на жалбоподателката. Липсата на правна сигурност и съществуващата вероятност лекарите да бъдат санкционирани ограничава възможностите пред жалбоподател-ката, желаеща да роди у дома си, и води до нарушение на правото й на личен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията. Решение на Съда по делото Ternovszky v. Hungary (no. 67545/09)
Жалбоподателката е била бременна при подаването на жалбата и е възнамерявала да роди детето си вкъщи, а не в болница. Не могла да направи това, тъй като приложимото законодателство в областта на здравеопазването и упражняването на медицинската професия е противоречиво и непредвидимо – законът признава на родителите правото сами да определят степента на медицинска намеса при раждането, но пък има поне един случай на образувано наказателно производство срещу лекар, асистирал на раждане извън болница. Така на практика не е имало професионалист, който да се съгласи да изроди бебето на жалбоподателката в дома й. Като не са допуснали контакти между биологичен баща и децата му, без да преценят дали контактите не са в интерес на децата, и прилагайки националния закон, според който право на лични контакти има само бащата, записан в акта за раждане, немските съдилища са се намесили неоправдано в правото на личен живот на биологичния баща в нарушение на чл. 8 от Конвенцията. Решение по делото Anayo v. Germany (no. 20578/07)
Евикцията на жалбоподателите от апартамента, в който са живели под наем в продължение на 10 години, представлява намеса в гарантираното им от чл. 8 право на зачитане на дома, а неспазването на баланса между конкретните интереси на жалбоподателите и тези на държавата-собственик на жилището е в нарушение на това право. Решение на Съда по делото Kryvitska and Kryvitskyy v. Ukraine (no. 30856/03)
Фактите: Жалбоподателите са майка и син, които през 1992 и 1993 г. били регистрирани като наематели в апартамент, собственост на Я. Б. През 1993 г. Я. Б съставила завещание в полза на първата жалбоподателка, с което й оставяла в наследство апартамента. След смъртта на Я. Б. през 2002 г. се оказало, че има още две завещания. Жалбоподателите завели дело за тяхното разваляне, в рамките на което съдът приел, че Я. Б. не е разбирала свойството и значението на постъпките си при съставянето и на трите завещания. Тъй като Я. Б. нямала законни наследници, апартаментът станал собственост на държавата. Властите завели дело срещу жалбоподателите за отстраняването им от апартамента. В отговор на възражението им, че те обитават имота на законно основание – договора за наем – било назначено вещо лице, което въз основа на психологическата експертиза от предишното дело приело, че Я. Б. не е контролирала постъпките си и при подписването на наемния договор през 1992 г. Жалбоподателите били заставени да освободят имота през декември 2002 г. Решението: ЕСПЧ приема, че преследваната с намесата в правата на жалбоподателите легитимна цел е била подобряване на „икономическото благосъстояние на страната” (чл. 8 § 2 от Конвенцията), тъй като апартаментът е бил държавна собственост. Съдът обаче намира нарушение на чл. 8, тъй като жалбоподателите са били лишени от адекватни процедурни гаранции в производството по взимане на решение относно правото им на дом. Националните съдилища са били изправени пред задачата да намерят баланс между интересите на семейството на жалбоподателите, което от много години е живеело в апартамента, и финансовите интереси на държавата. В хода на националното производство жалбоподателите са изтъкнали множество аргументи, включително че евикцията представлява непропорционално бреме. Те са твърдели, че са били добросъвестни и законни наематели в продължение на 10 години, че са поддържали и ремонтирали имота. Тези аргументи не били обсъдени в съдебните решения, доколкото националните съдилища се ограничили до преценка дали държането на имота от жалбоподателите отговоря на законовите разпоредби. Освен това на нито един етап от производството съдилищата не обсъдили аргумента на жалбоподателите, че след евикцията те, заедно с двете деца на втория жалбоподател, ще са без дом. От данните по делото не става ясно кога и при какви условия жалбоподателите са си намерили нов дом, но дори да се приеме твърдението на правителството, че лесно и безпроблемно са се преместили в друго жилище, в производството съдилищата никога не са обсъдили с какви възможности са разполагали те. В решението има преглед на относимите решения от практиката на Съда относно съдържанието на понятието „дом”.
Осъждането на жалбоподателите да платят вреди на лице, засегнато от публикация в пресата, е в нарушение на чл. 10 от Конвенцията, когато журналистите са действали добросъвестно и са се постарали да проверят спорната информация. Противното би означавало да се ограничи свободата на медиите да публикуват информация по въпроси от сериозен обществен интерес. Решение на Съда по делото Público - Comunicação Social, S.A. and оthers v. Portugal (no. 39324/07)
Фактите: Жалбоподателите са собственикът на португалския ежедневник Público и четирима от работещите в редакцията журналисти. На 22.02.2001 г. в. Público публикувал на първа страница статия, в която се твърдяло, че един от най-големите футболни клубове в Португалия дължи на общественото осигуряване вноски за около 2,3 милиона евро. В статията се споменавало, че представители на клуба отрекли да съществува такъв дълг, а представител на Министерството на финансите отказал да коментира, тъй като информацията била конфиденциална. На следващия ден в. Público публикувал декларация на клуба, с която твърденията се отхвърляли. Впоследствие клубът завел и спечелил дело за вреди срещу жалбоподателите, които били осъдени да платят 75 000 евро. Според португалския Върховен съд статията представлявала посегателство върху доброто име на клуба и това дали твърденията на вестника били верни не било от решаващо значение. Решението: Пред ЕСПЧ жалбоподателите се оплакват, че с осъждането им да платят вреди на футболния клуб било нарушено правото им да разпространяват информация, гарантирано от чл. 10 от Конвенцията. Съдът е на мнение, че спорната мярка е била предвидена в закона и е преследвала легитимна цел, но не е била пропорционална на тази цел. На първо място, Съдът подчертава, че статията във в. Público е засягала въпрос от важен обществен интерес. Освен това жалбоподателите са действали добросъвестно и в съответствие с професионалната журналистическа етика, тъй като са се постарали да проверят информацията си, търсейки становището на футболния клуб и на Министерството на финансите. Съдът отбелязва също, че един от журналистите имал достъп до документ на Министерството на финансите, сочещ, че клубът дължи неизплатени социални осигуровки, а информацията била потвърдена и от допълнителен източник, който жалбоподателите отказали да назоват. Съдът подчертава, че в една подобна ситуация, когато журналисти разполагат с информация от обществен интерес, би било прекомерно да се изисква те да се откажат да я публикуват само защото представители на заинтересованото лице са отрекли, а властите са отказали да коментират. Накрая, Съдът намира и че сумата, която жалбоподателите са били осъдени да заплатят, е непропорционално висока, включително и с оглед практиката на португалските съдилища по подобни дела, и че осъждането на жалбоподателите може да попречи на други журналистически разследвания. Така ЕСПЧ стига до извода, че е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията. Държавните служители трябва да останат лоялни към държавата и да пазят авторитета на съдебната власт. Затова няма нарушение на правата по чл. 10 от Конвенцията на инспектор от Министерството на правосъдието, коментирал публично информация от вътрешен доклад, изтекла в медиите. Решение на Съда по делото Poyraz v. Turkey (no. 15966/06)
Фактите: На жалбоподателя, инспектор в турското Министерство на правосъдието, било възложено да разследва магистрат, срещу когото имало различни сигнали, включително за сексуален тормоз. Г н Poyraz подготвил доклад, в който сериозно се критикувало поведението на магистрата, междувременно избран за съдия в турския Върховен съд. След като заключенията на доклада изтекли в медиите и били широко дискутирани, г-н Poyraz участвал в телевизионни предавания, посветени на темата. След като го обвинили, че изпълнява политическа поръчка срещу съдията, той разпространил декларация, в която заявявал, че срещу съдията се водят петнайсет разследвания и че няма да назовава имената на жертвите на сексуалния му тормоз, тъй като междувременно някои от тях са се омъжили и разгласяването на имената им можело „да доведе до смъртни случаи”. След това изказване магистратът завел дело за вреди срещу г-н Poyraz, което спечелил. Жалбоподателят бил осъден да плати обезщетение в размер на около 15 000 евро. Междувременно срещу магистрата не било образувано нито наказателно, нито дисциплинарно производство. Решението: ЕСПЧ подчертава, че закрилата по чл. 10 се прилага и по отношение на държавни служители (Vogt v. Germany, no. 17851/91). Съдът приема, че турската държава се е намесила в правото на г-н Poyraz по чл. 10 от Конвенцията да изразява свободно мнението си, тъй като съдилищата са го осъдили да плати вреди на разследвания магистрат. Намесата е била предвидена в закона и е преследвала легитимна цел – защита на „репутацията или правата на другите”. Съдът намира, че намесата е била и пропорционална, тъй като жалбоподателят е имал задължение да пази авторитета на съдебната власт и да остане лоялен към държавата. Той е трябвало да се дистанцира официално от един доклад, който е можел да накърни правата и репутацията на трети лица. Със заявленията си в пресата обаче жалбоподателят на практика е потвърдил изтеклата информация. Така не е проявил дискретността, изисквана от един държавен служител, от който би трябвало да се очаква да не използва медиите, за да отговаря на лични провокации. Към това г-н Poyraz добавил и собствения си коментар, че може да има „смъртни случаи”, ако бъдат разкрити имената на жертвите на сексуален тормоз. ЕСПЧ подчертава, че съдебната власт следва да се ползва с доверието на хората, за да може ефективно да изпълнява функциите си, а лицата, натоварени с официални функции, трябва да бъдат особено внимателни, когато водят разследване и работят с информация, засекретена в интерес на доброто функциониране на съдебната система. Съдът обръща внимание и на правото на разследвания магистрат на защита на репутацията му и посочва, че фактите срещу него не са били установени в рамките на наказателна или дисциплинарна процедура. Стандартът на доказване на едно наказателно обвинение от компетентен съд не може да се сравнява с този, който следва да се изисква от журналист, изразяващ мнението си по въпрос от обществен интерес под формата на оценъчно твърдение. Стандартът, прилаган при оценката на действия на публични личности от гледна точка на морала, е различен от този, изискван за доказване на престъпление по наказателното право. Решение на Съда по делото Novaya Gazeta v Voronezhe v. Russia (no. 27570/03)
Нарушение на правото на свобода на изразяване (чл. 10 от Конвенцията) на редакционния борд на вестник, осъден за клевета за публикуване на статия относно твърдени злоупотреби, извършени от общински служители. Според националните съдилища след като наказателното производство във връзка с твърдените злоупотреби било прекратено, не можело да се приеме, че твърденията в статията за злоупотреба с обществени средства били доказани. Според ЕСПЧ така националните съдилища са наложили стандарт на доказване, несъвместим с изискванията на чл. 10 от Конвенцията, и са излезли извън строго очертаната тясна свобода на преценка на държавите за ограничаване на дебата по въпроси от обществен интерес. Отказът да се осигури на лишен от свобода диета, съобразена с религиозните му убеждения, представлява намеса в правото му на свобода на религията по чл. 9 от Конвенцията. Решение на Съда по делото Jakobski v. Poland (no. 18429/06)
Фактите: Жалбоподателят излежава 8 годишна присъда лишаване от свобода. Г н Jakobski е будист и стриктно спазва диета, която изключва всякакво месо. Въпреки настояванията му затворническите власти продължавали да му дават храна, в която има месни продукти. Решението: В отговор на аргумента на правителството, че вегетарианството не е съществен аспект на религията, практикувана от жалбоподателя, ЕСПЧ подчертава, че отказът на затворническите власти да осигурят на г-н Jakobski подходяща диета попада в обхвата на чл. 9, защото може да се приеме, че решението му да спазва вегетарианска диета е мотивирано или вдъхновено от вярата му. В предишни свои решения Съдът вече е постановявал, че спазването на хранителни правила може да се счита за пряк израз на вярванията (Cha'are Shalom Ve Tsedek v. France, no. 27417/95). Съпоставяйки неизбежните финансови затруднения за властите и правата на жалбоподателя, Съдът намира, че с отказа си да му предоставят вегетарианска храна властите не са спазили справедливия баланс между двата интереса. Г-н Jakobski е молел само да му се осигури храна без месни продукти, не е искал храната му да се обработва, готви или сервира по специален начин, нито е настоявал за специфични продукти. Съдът не е убеден, че една вегетарианска диета би затруднила съществено управата на затвора. Съдът се позовава и на Европейските правила за затворите, приети от Комитета на министрите на Съвета на Европа, в които на властите се препоръчва да предоставят на затворниците храна, съобразена с тяхната религия. Изказванията на членове на опозиционна партия, че кюрдската нация е различна от турската, следва да се преценяват заедно с целите на партията, заложени в програмата й. Дори ако партията наистина се е застъпвала за правото на самоопределение на кюрдите, това само по себе си не противоречи на демократичните принципи и не може да се приравнява на подпомагане на терористични действия. Такава една позиция може да застраши възможностите да се намери решение на свързаните с темата въпроси в контекста на демократичен дебат. Поради това разпускането на партията е в нарушение на чл. 11 от Конвенцията (право на свободно сдружаване). Решение на Съда по делото Hadep and Demir v. Turkey (no. 28003/03)
Разследването на религиозно мотивирано насилие по начин, по който се разследват случаи, в които няма такъв мотив, означава, че властите си затварят очите пред специфичното естество на тези разрушителни за основните права актове. Пренебрегването и неразследването на данните, че нападенията са мотивирани от религиозна омраза, представлява нарушение на забраната за дискриминация (чл. 14 във връзка с чл. 3 от ЕКПЧ). Решение на Съда по дело Milanović v. Serbia (no. 44614/07)
Фактите: Жалбоподателят е лидер на общността Hare Krishna Hindu в Сърбия. След 2000 г. редовно получавал заплахи по телефона, бил нападан от неидентифицирани мъже, бил намушкван с нож. Полицията била информирана за всяко едно нападение. Г-н Milanović уведомил полицията, че предполага, че нападателите му са членове на крайно дясна политическа групировка. След 2006 г. той твърдял, че е жертва на престъпление, мотивирано от религиозна омраза, и многократно настоявал за събиране на доказателства в тази връзка. Исканията му не довели до никакъв резултат. В полицейските документи, свързани с разследването на нападенията над г н Milanović нееднократно е посочено, че той е член на „религиозна секта” и че „изглежда странно”. В доклад от април 2010 г. полицията отбелязала, че повечето от нападенията били извършени около големи християнски празници и че като е публикувал информация за инцидентите в медиите г-н Milanović „подчертавал” религиозните си вярвания. Решението: ЕСПЧ намира, че нараняванията, претърпени от г н Milanović, съчетани с усещането за страх и безпомощност, са били достатъчно сериозни, за да представляват малтретиране по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Много години след нападенията извършителите все така не са идентифицирани и изправени пред съд, а г-н Milanović явно не бива информиран за действията, предприети от полицията, нито му се дава възможност да се опита да идентифицира нападателите. ЕСПЧ обсъжда предприетите следствени действия и намира, че има пропуски в координацията между полицията и прокуратурата. Съдът подчертава, че след второто нападение за полицията би следвало да е станало ясно, че жалбоподателят, като член на уязвимо религиозно малцинство, е последователно преследван и че е много вероятно за в бъдеще нападенията да продължат. Не са били взети никакви мерки обаче за предотвратяване на тези атаки. Тези изводи обосновават заключението на Съда, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията. По оплакването по чл. 14 във връзка с чл. 3, че нападенията срещу жалбоподателя не са били разследвани адекватно заради религиозните му убеждения, Съдът на първо място посочва, че разследването на религиозно мотивирано насилие по начин, по който се разследват случаи, в които няма такъв мотив, означава, че властите си затварят очите пред специфичното естество на тези разрушителни за основните права актове. Напълно неприемливо е, че макар да са били уведомени, че е много вероятно нападателите на г-н Milanović да са членове на една или няколко крайно десни организации, властите са допуснали разследването да трае с години без да предприемат нужното, за да идентифицират или осъдят извършителите. В резултат, макар властите да са проучили част от уликите, дадени от жалбоподателя, относно мотивировката на нападателите му, тези действия всъщност са били малко повече от pro forma разследване. На тези основания Съдът намира, че е имало нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 3 от Конвенцията. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.51 Mb. Сподели с приятели:
|