Бюлетин съдебна практика по
ПРАВО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЕН ЖИВОТ, НА ДОМА И КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА
Изтегляне 0.53 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Лишаването на жалбоподателя от право на лични контакти с дъщеря му не е в нарушение на чл. 8 от Конвенцията, тъй като съдебното решение е било постановено в интерес на детето.
- СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ, НА СЪВЕСТТА И РЕЛИГИЯТА, НА СЪБРАНИЯТА И НА СДРУЖАВАНЕ
- Прекъсването на среща на нерегистрирано вероизповедание, претърсването на помещението и изземването на вещи без ясно правно основание е в нарушение на чл. 9 Конвенцията (свобода на религията).
- ЕСПЧ комуникира оплакване, свързано с наказването на затворник за това, че подал до прокуратурата оплакване от действията на служителите на затвора.
- Ловните асоциации, създадени по германското право, не са сдружения по смисъла на чл. 11 от Конвенцията и задължителното членство в тях не води до нарушение на свободата на сдружаване.
- ЗАБРАНА ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯ
- ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- Прекомерното забавяне на обезщетение, дължимо за отчужден имот на жалбоподателя, е в нарушение на чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията.
- ЕСПЧ присъжда обезщетение от 40 000 евро за имуществени вреди на дружество заради отказан достъп до приватизационна процедура.
ПРАВО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЕН ЖИВОТ, НА ДОМА И КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ Жалбоподател, който твърди, че в МВР се съхранява невярна информация за задържането му в трудов лагер през 1946-47 г., е имал на разположение комбинация от средства, за да защити името и репутацията си. Фактът, че не ги е използвал, води до отхвърляне като недопустимо на оплакването му по чл. 8 от Конвенцията (право на личен живот). Решение на Съда по допустимостта по делото Kamburov v. Bulgaria (no. 14336/05) 
Фактите: Жалбоподателят, г-н Камбуров, бил задържан в трудов лагер за 6 месеца в периода 1946-47 г., като мярката била обоснована с това, че той „изнасилва жени като ги заплашва с убийство и говори открито срещу Отечествения фронт”. През 1991 г. бил приет Законът за политическата и гражданската реабилитация на репресираните лица (ЗПГРРЛ), който предоставял възможност за компенсация на репресираните. Жалбоподателят искал да се възползва от тази възможност и поискал от МВР да му бъде издадено удостоверение относно задържането му. Издаденото удостоверение обаче посочвало, че причината за задържането било престъпление. През 1997 г. било издадено още едно подобно удостоверение. Жалбоподателят сезирал органите по общественото осигуряване с искане да получи добавка към пенсията си на основание чл. 9 от ЗПГРР, което му било отказано, понеже не било доказано репресиите срещу него да са били на политическа основа, по същата причина не получил и компенсация от областния управител. Централата комисия, функционираща на основание чл. 4, ал. 3 от ЗПГРРЛ, отговорила на жалбоподателя, че може да разгледа случая му само след като бъде сезирана от областния управител или органите на общественото осигуряване. Жалбоподателят се оплаква по чл. 8 от Конвенцията за това, че МВР продължава да съхранява „невярна и клеветническа” информация за него, и по чл. 13 относно липсата на механизъм, чрез който да може да оспори истинността на информацията или да поиска унищожаването й. Решението: ЕСПЧ посочва, че в конкретния случай унищожаването на документи, създадени от тайните служби на бившия тоталитарен режим, би попречило на жертвите на режима да се запознаят с документите, които ги касаят, и в същото време би препятствало така необходимата историческа преоценка на събитията. Съдът изтъква още, че до април 2005 г. комисията по ЗПГРРЛ е можела да бъде сезирана от отделно лице и че е била компетентна да се произнесе дали задържането на жалбоподателят е било по политически причини и дали „престъпните” причини в заповедта за задържане са били истински. Жалбоподателят не се е възползвал от тази възможност. След 2005 г. комисията е можела да бъде сезирана от областния управител или от органите по общественото осигуряване, но жалбоподателят не е поискал това от тях, нито е оспорил по съдебен ред отказа им да му предоставят обезщетение на основание пропуска им първо да се консултират с комисията. Жалбоподателят е можел и да ограничи достъпа на трети лица до досието си. Съдът преценява, че комбинацията от тези средства е била достатъчна, за да позволи на жалбоподателя да защити името и репутацията си, и отхвърля оплакването по чл. 8 поради неизчерпване на вътрешноправните средства. По същите причини Съдът отхвърля като явно необосновано и оплакването по чл. 13 от Конвенцията.
Невъзможността жалбоподателят да се сдобие без рецепта с психотропно вещество, за да извърши самоубийство, не представлява нарушение на правото му на личен живот по чл. 8 от Конвенцията. Решение на Съда по делото Haas v. Switzerland (no. 31322/07)
Фактите: От около 20 години жалбоподателят, г-н Haas, страда от биполярно афективно разстройство, което е станало причина два пъти да извърши опит за самоубийство, тъй като е на мнение, че заболяването не му дава възможност за достоен живот. През 2004 г. той потърсил помощ от асоциация, предлагаща асистиране при самоубийство. За да извърши самоубийство с нейна помощ, той имал нужда от натриев пентобарбитал, вещество, продавано в аптеките срещу рецепта. Лекарите, към които се обърнал, отказали да издадат подобна рецепта. Решението: ЕСПЧ отбелязва, че правото на всеки да реши кога и по какъв начин да прекрати живота си, при положение, че е в състояние свободно да вземе решение, е един от аспектите на правото на личен живот, гарантирано от чл. 8 от Конвенцията. За разлика от предишни случаи обаче, в които се е поставял въпросът за евентуалната наказателна отговорност на лицата, подпомагащи самоубийството (например Pretty v. the United Kingdom, no. 2346/02), тук този въпрос не стои, тъй като швейцарското право криминализира подпомагането към самоубийство само в случаите, когато деянието цели лично облагодетелстване. Според Съда държавите разполагат с широка свобода на преценка да регулират въпросите, свързани с асистираното самоубийство, и настоящият случай засяга позитивното задължение на държавата да осигури на г-н Haas възможност за достойна смърт. Съдът подчертава обаче, че това задължение е в зависимост и от останалите разпоредби на Конвенцията, най-вече чл. 2, гарантиращ правото на живот и на закрила на лицата в уязвимо положение. Съдът прави баланс между желанието на жалбоподателя да се самоубие по сигурен, безболезнен и достоен начин и легитимните цели, преследвани чрез ограничаването на достъпа до психотропни вещества, а именно предотвратяване на прибързани решения за самоубийство и на злоупотреби, особено възможни в страна като Швейцария, където асистираното самоубийство е по принцип разрешено. Изискването подобни вещества да се продават срещу рецепта, след експертиза, извършена от психиатър, представлява гаранция, че решението да сложи край на живота си отговаря на истинската воля на лицето. Изтъквайки, че жалбоподателят е могъл да продължи да търси лекар, готов да му помогне и да издаде нужната рецепта, Съдът заключава, че в случая балансът по чл. 8 от Конвенцията е спазен и няма нарушение на правото на личен живот. Лишаването на жалбоподателя от право на лични контакти с дъщеря му не е в нарушение на чл. 8 от Конвенцията, тъй като съдебното решение е било постановено в интерес на детето. Решение на Съда по делото Rytchenko v. Russia (no. 22266/04)
За да достигне до заключението за липса на нарушение Съдът отчита още, че жалбоподателят е имал възможност да изложи всички свои аргументи пред националните съдилища, които са постановили обосновано решение въз основа на събраните доказателства.
Прекъсването на среща на нерегистрирано вероизповедание, претърсването на помещението и изземването на вещи без ясно правно основание е в нарушение на чл. 9 Конвенцията (свобода на религията). Решение на Съда по делото Boychev and Others v. Bulgaria (no. 77185/01)
Фактите: Жалбоподателите са три физически лица – г-н Бойчев, г-н Сергеев и г-жа Шарова – и българският клон на Обединителната църква, основана от д-р Муун. На 06.04.1997 г. тримата жалбоподатели присъствали на религиозна сбирка в домa на г-жа Шарова. Срещата била прекъсната от полицейски служители, които имали предварителното разрешение от прокуратурата да извършат претърсване, вследствие на което иззели вещи, собственост на г-жа Шарова. Основанието за тези действия било, че вероизповеданието не било регистрирано и признато в България. В някои документи се посочвал и чл. 185 от отменения НПК, който давал на прокурора правомощия да предприема действия с оглед предотвратяване на незаконни действия. Г жа Шарова поискала иззетите вещи да й бъдат върнати, но получила обратно само някои от тях. Жалбоподателите завели иск за вреди, считайки, че претърсването и изземването са били незаконни и в нарушение на правото им на свобода на религията, но той бил отхвърлен, като съдилищата постановили, че с участието си в религиозно събиране при липса на предварителна регистрация на движението жалбоподателите са нарушили закона. През 1998 г. жалбоподателите опитали да регистрират Обединителната църква като вероизповедание в България, като за целта подали молба за регистрация до Министерския съвет. На 06.01.1999 г. жалбоподателите получили отговор, в който се казвало, че много от текстовете на документите са неточни и непълни и жалбоподателите следвало да ги поправят. Жалбоподателите обжалвали, но ВАС отхвърлил жалбата им като недопустима поради липса на изричен или мълчалив отказ, подлежащ на обжалване. Г-н Бойчев подал документи за регистрация на сдружението „Семейна федерация за световен мир и обединение”, което на 23.01.2002 г. било регистрирано по Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Решението: ЕСПЧ констатира, че властите не са изяснили правното основание на действията на полицията на 06.04.1997 г. Тези действия не са предприети в рамките на образувано наказателно производство, а чл. 185 от отменения НПК е давал на прокурора почти неограничена дискреционна власт, несъвместима с изискването за една поне минимална защита от произвол. Националното право е било неясно по отношение на възможността за провеждане на религиозни събирания на нерегистрирана организация, което заедно с липсата на правно основание означава, че намесата в правата на жалбоподателите не е била „предвидена в закона”, както изисква чл. 9, § 2 от Конвенцията. Това означава, че е нарушена свободата на религията по чл. 9 по отношение на тримата индивидуални жалбоподатели. Съдът констатира, че при разглеждането на предявените от жалбоподателите искове националните съдилища не са изследвали оплакванията относно нарушаване на свободата на религията, поради което намира нарушение и на чл. 13 по отношение на същите трима жалбоподатели. Съдът намира за недопустими оплакванията на жалбоподателите, че е била отказана регистрация на обединението им като вероизповедание, което според тях съставлява нарушение на чл. 9, 11 и 13 от Конвенцията. Жалбоподателите не са получили официален отказ за регистрация, а указания от страна на Министерски съвет да допълнят и изяснят подадените документи, с които не са се съобразили; освен това са успели да регистрират обединението си като сдружение. Съдът присъжда на тримата индивидуални жалбоподатели по 2000 евро обезщетение за неимуществени вреди и общо 2500 евро за разноски. ЕСПЧ комуникира оплакване, свързано с наказването на затворник за това, че подал до прокуратурата оплакване от действията на служителите на затвора. Жалба, комуникирана от Съда на българското правителство, по делото Kostov v. Bulgaria (13801/07)
Жалбоподателят, който излежава присъда лишаване от свобода в затвора в гр. Белене, бил наказан дисциплинарно, след като се оплакал до прокурора, че служителите в затвора не му предали колет, изпратен от близките му. Съдът задава на страните въпроси по чл. 8 и чл. 10 от Конвенцията (свобода на кореспонденцията и свобода на изразяване).
Осъждането за клевета на политици, публично обвинили свой опонент, че е злоупотребил с власт, за да се облагодетелства, не противоречи на чл. 10 от Конвенцията (свобода на изразяване). Решение на Съда по делото Barata Monteiro da Costa Nogueira and Patrício Pereira v. Portugal (no. 4035/08)
ЕСПЧ изтъква, че жалбоподателите са отправили сериозни обвинения, които не са могли да докажат. Макар че повдигнатите от тях въпроси са били от обществен интерес, реалната им цел е била да атакуват политическия си опонент. Заявленията им са били предварително подготвени и са засягали факти, а не оценъчни твърдения. Съдът посочва още, че наложените наказания – глоба от 1800 евро за всеки от жалбоподателите – не са нито прекомерни, нито толкова тежки, че да имат възпиращ ефект. Затова Съдът заключава, че не е нарушен справедливият баланс, изискван от чл. 10, § 2 от Конвенцията. Осъждането на жалбоподателката за подписване на декларация и дарение в подкрепа на забранена от закона организация не е в нарушение на правото на свобода на изразяване на мнението (чл. 10 от Конвенцията). Решение на Съда по делото Aydin v. Germany (no. 16637/07)
Фактите: През юли 2001 г. жалбоподателката подписала декларация в подкрепа на Кюрдската работническа партия (ПКК), организация, забранена в Германия от 1993 г. В декларацията се призовавало да се признаят правата на кюрдите и да се вдигне забраната за дейността на ПКК. Г-жа Aydin организирала подписването на още подобни декларации и заедно с други активисти връчила няколкостотин декларации на берлинската прокуратура. Жалбоподателката направила и дарение в полза на ПКК. През юли 2003 г. тя била осъдена за нарушаване на забраната, наложена на дейността на организацията. Решението: ЕСПЧ отбелязва, че жалбоподателката не е била осъдена заради исканията си за свобода и самоопределение на кюрдския народ, които според немските съдилища са част от правото на свободно изразяване на мнение, а заради подписването на декларацията, което е било тълкувано като пренебрегване на наложената забрана на дейността на ПКК. Задачата на Съда следователно е да прецени дали осъждането на г-жа Aydin за предоставянето на подкрепа за една незаконна организация е било в нарушение на правото й на свобода на изразяване. Въз основа на анализ на приложимия закон и съдебната практика Съдът приема, че намесата в правата на жалбоподателката е била предвидена в закона, който е бил достатъчно ясен, за да може тя да предвиди последиците от действията си, и че осъждането й е имало за цел да защити обществения ред. Съдът намира също, че намесата е била необходима. Той отбелязва, че наложената забрана би била неефективна, ако последователите на партията са de facto свободни да извършват действия от името на забранената организация. В допълнение Съдът приема, че размерът на наложената санкция (глоба в размер на около 1200 евро) е относително нисък, а за да постановят присъдата националните съдилища подробно са разгледали съдържанието на декларацията, и са взели предвид контекста, в който е била направена, както и факта, че жалбоподателката е направила дарение в полза на партията. Турските съдилища не са спазили процедурните гаранции по чл. 10 от Конвенцията, тъй като са осъдили жалбоподателка на 10 месеца затвор за това, че прочела публично декларация в подкрепа на ПКК, без обаче да обсъдят съдържанието на тази декларация в решенията си. Текстът не е бил представен и в производството пред ЕСПЧ. Затова Съдът заключава, че ограничаването на свободата на изразяване на жалбоподателката не е било достатъчно аргументирано и намира нарушение на чл. 10. Решение на Съда по делото Menteş v. Turkey (No. 2) (no. 33347/04)
Ловните асоциации, създадени по германското право, не са сдружения по смисъла на чл. 11 от Конвенцията и задължителното членство в тях не води до нарушение на свободата на сдружаване. Решение на Съда по делото Herrmann v. Germany (no. 9300/07) – виж раздел 8.
Няма нарушение на чл. 14 от Конвенцията (защита от дискриминация) при разследването на смъртта на ром, защото жалбоподателите не са доказали, че расистки мотиви от страна на властите са били причината за неефективното разследване. Решение на Съда по дело Dimitrova and Others v. Bulgaria (no. 44862/04) – виж раздел 1.
Задължението на собствениците на ловни райони с площ по-малка от 75 хектара да членуват в ловни асоциации, което не важи за собствениците на по-големи райони, е обосновано и в обществен интерес и не е в нарушение на забраната за дискриминация. Решение на Съда по делото Herrmann v. Germany (no. 9300/07) – виж раздел 8.
ЕСПЧ разграничава от Bulves AD и отхвърля като недопустими четири жалби, в които се повдигат оплаквания за нарушено право на собственост по повод отказано възстановяване на данъчен кредит. Решение на Съда по допустимостта по делото Nazarev and Others v. Bulgaria (nos. 26553/05, 25912/09, 40107/09 and 12509/10)
ЕСПЧ отхвърля като явно необосновани четири жалби, за които жалбоподатели твърдят, че са идентични с делото Bulves AD v. Bulgaria (no. 3991/03). По това дело Съдът е постановил, че лишаването от правото на приспадане на данъчен кредит, тъй като доставчикът на дружеството-жалбоподател по сделката е закъснял с изпълнението на своите задължения за отчитане на ДДС, съставлява нарушение на правото на собственост на дружеството-жалбоподател по чл. 1 от Протокол 1. Съдът е намерил намесата за непропорционална, понеже отказът е бил постановен автоматично, без да са били преценени относимите обстоятелства. Съдът обаче разграничава настоящите дела от Bulves AD. По отношение на първата жалба (на г-н Назарев, регистриран като ЕТ), Съдът отбелязва, че националните власти са извършили цялостна преценка на обстоятелствата, в резултат на което са установили, че жалбоподателят не е изпълнил задълженията си да провери дали доставчиците му са регистрирани по ЗДДС и да предостави копия на откраднатите му фактури и разписки. Правото му на приспадане на данъчен кредит е било отказано в резултат на тези пропуски. По втората жалба са разгледани оплакванията на дружеството-жалбоподател „Н. Д. Е.” ЕООД, което закупило земя и недовършена сграда през юли 2004 г., а през октомври 2004 г било регистрирано по ЗДДС. През ноември 2004 г. двете дружества (продавач и купувач) отчели ДДС. Впоследствие дружеството-жалбоподател поискало платения ДДС да му бъде възстановен. Властите отказали, понеже облагаемото събитие било настъпило през юни 2004 г., но тъй като тогава дружеството нямало регистрация по ЗДДС, можело да поиска възстановяване по реда на специална процедура след регистрацията си през октомври 2004 г. ЕСПЧ отбелязва, че оплакванията се свеждат до начина, по който местните власти и съдилища са определили датата на облагаемото събитие и че в такива случаи ролята му е не да заема мястото на националния съд при тълкуването на закона, а само да установи дали решенията на местните власти са произволни или по друг начин очевидно необосновани, какъвто не е случаят, като се имат предвид ясната разпоредба на чл. 25, ал. 1 от ЗДДС от 1999 г. и факта, че аргументите на жалбоподателя се били детайлно разгледани и отхвърлени с мотивирани решения. По третата и четвъртата жалба (на г-жа Хасарджиева, регистрирана като ЕТ, и на дружеството „Т-Груп България” ЕООД), било отказано правото на приспадане на данъчен кредит, понеже властите стигнали до извода, че не е била осъществена облагаема доставка на стока или услуга. Обстоятелствата по тези жалби се различават от делото Bulves AD, понеже в последното отказът за приспадането на данъчния кредит е бил постановен автоматично и без да се изследват обстоятелствата, докато настоящите откази били постановени след цялостен съдебен контрол и в резултат на обосновани заключения. По отношение на оплакванията на жалбоподателите за несправедливост на водените съдебни процеси ЕСПЧ припомня, че данъчните спорове по принцип попадат извън обхвата на чл. 6, § 1 от Конвенцията, тъй като не касаят „граждански права и задължения”, и на това основание отхвърля тези оплаквания. Прекомерното забавяне на обезщетение, дължимо за отчужден имот на жалбоподателя, е в нарушение на чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията. Решение на Съда по дело Dichev v. Bulgaria (no. 1355/04)
Фактите: Къщата и гаражът на г-н Дичев в гр. София били отчуждени през 1979 г. със заповед на кмета, която предвиждала той да бъде обезщетен с апартамент и гараж. През 1984 г. апартаментът бил построен и предоставен на жалбоподателя, а няколко години по-късно жалбоподателят бил уведомен, че няма да получи гараж, тъй като в сградата не били построени гаражи. През 1999 г. г-н Дичев поискал от общината да му бъде предоставен друг гараж или, ако това не е възможно, да получи парично обезщетение. Оценка на гаража била изготвена, но общината не предприела по-нататъшни действия. През 2000 и 2002 г. жалбоподателят отново поискал обезщетение. Решението: ЕСПЧ отбелязва, че от 1979 г., тоест от 31 години, 18 от които след ратификацията на Конвенцията от България през 1992 г., г-н Дичев е имал право да получи гараж като обезщетение за отчуждената му собственост. Подобно забавяне е очевидно неоправдано и не се дължи на вина у жалбоподателя, а на пасивния подход на властите и нежеланието им да решат проблема. За Съда този подход е несъвместим с изискванията на чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията и следователно е налице нарушение на правото на мирно ползване на притежанията. Съдът се позовава в тази връзка на делото Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02). Съдът постановява на жалбоподателя да бъде предоставена собствеността върху дължимия му се гараж, а ако това не стане в рамките на три месеца от влизането на решението в сила, да му бъде изплатено парично обезщетение в размер на 12 000 евро. Съдът осъжда България да заплати на г-н Дичев още 4000 евро за имуществени вреди заради необоснованото забавяне, 2000 евро за неимуществени вреди и 28 евро за разноски. ЕСПЧ присъжда обезщетение от 40 000 евро за имуществени вреди на дружество заради отказан достъп до приватизационна процедура. Решение на Съда по делото Basarba OOD v. Bulgaria (no. 77660/01)
В основното си решение по това дело от 07.01.2010 г. Съдът намери нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол 1 заради отказа на Община София да предложи на дружеството-жалбоподател да закупи магазин-общинска собственост по преференциалните условия, предвидени в чл. 35, ал. 1 от тогава действалия Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия. В настоящото решение по чл. 41 от Конвенцията (справедливо обезщетение) Съдът отчита, че дружеството-жалбоподател не е било лишено от имущество, което вече реално е притежавало, а от едно легитимно очакване да се започне процедура, предвидена в закона. Затова Съдът отказва да присъди исканите от дружеството пазарна цена на имота и пазарен наем за периода, през който не е могло да го ползва. Според Съда в случая дружеството е било лишено от шанс да развива определена търговска дейност и загубите му са трудно определими, като се имат предвид несигурността на търговската практика и дългият период от време, който е изминал. Затова, преценявайки изцяло по справедливост, Съдът присъжда на дружеството-жалбоподател 40 000 евро за имуществени вреди. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|