Бюлетин съдебна практика по
Изтегляне 0.58 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- ПРАВО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- Съдът обявява за недопустима жалба с оплаквания за нарушения на правото на справедлив наказателен процес.
- Съдът намира нарушение на изискването за разумен срок при дела с продължителнос от 12 и 14 години.
- Съдът заличава жалби от списъка на делата при хипотезите на чл. 37, § 1 от Конвенцията.
При постигнато приятелско споразумение с изплащане на 2500 евро обезщетение е заличена жалбата с оплаквания за нарушение на правото по чл. 5, § 4 от Конвенцията, поради липса на съдебен контрол на искане за освобождаване на жалбоподателя. Решение на Съда по делото Simeonov v. Bulgaria (no. 35482/08 )
Съдът уеднаквява практиката си относно това от кога започва да тече шест-месечния срок за подаване на жалба с оплаквания относно срока на задържането под стража (чл. 5 § 1 от Конвенцията). Решение на Голямото отделение на Съда по делото Idalov v. Russia (no. 5826/03) Фактите: На 11 юни 1999 г. жалбоподателят бил задържан по подозрение за отвличане. Седмица по-късно му било предявено обвинението. Освободен бил под гаранция през юли 2001 г., когато делото му влязло в съда. През октомври 2002 г. съдът изменил мярката му за неотклонение от гаранция в задържане под стража. По време на първото заседание по делото - през септември 2003 г. – жалбоподателят бил отстранен от съдебната залата заради неспазване на реда и не бил допуснат за участие в нито едно от последващите пет съдебни заседания. На първа инстанция делото приключило с осъдителна присъда на 24.11.2003 г. Жалбоподателят бил допуснат в залата едва за изслушването на последната му дума след приключването на съдебните прения. По жалба на жалбоподателя апелативния съд намалил наложеното му наказание от 15 на 10 години лишаване от свобода. В периода октомври 2002 г . – декември 2003 г. жалбоподателят бил задържан в центъра за задържане под стража IZ-77/2, където периодично бил местен в различни килии. Според жалбоподателя килиите, в които прекарвал по 23 часа в денонощието, били претъпкани – с минимум 35 души във всяка, като задържаните трябвало да спят на смени, включително и под леглата. Той твърди, че килиите били в ужасно състояние - мръсни, с хлебарки, дървеници и въшки, вентилацията била неадекватна, повечето от останалите задържани пушели непрекъснато, прозорците били покрити с метални листове, които правели невъзможно проникването на слънчева светлина и четенето в килията. Г-н Idalov също така твърди, че при множеството му пътувания от центъра до съда бил транспортиран с микробус с места, по-малко от пътуващите лишени от свобода, а освен това всяко пътуване продължавало с часове, защото трябвало да се взимат задържани и от други затвори. В съда жалбоподателят също бил държан в малки, мръсни, претъпкани стаи и не му била осигурявана храна. След осъждането на жалбоподателя две писма до него от ЕСПЧ били отворени от затворническата администрация. Решението: По оплакванията на жалбоподателя, че е бил подложен на нечовешки и унизителни условия в центъра за задържане и при транспортирането си от центъра до съдилищата Съдът е намерил две нарушения на чл. 3. По-конкретно, правителството не е предоставило официални документи, с които да обори твърденията на жалбоподателя за условията в центъра, като е твърдяло, че те са били унищожени след изтичане на законовия срок за съхранението им. По отношение на условията на транспортиране от центъра до съда и обратно правителството не е представило друго освен описание на използваните микробуси. Като отчита тяхната височина (1.60 м) и площ (11 кв.м.) Съдът приема, че в тях не могат да пътуват комфортно между 25 и 36 души, което заедно с невъзможността на правителството да обори твърденията на жалбоподателя, че не му е била осигурявана храна при престоя му в националния съд, е достатъчно основание за ЕСПЧ да констатира второто нарушение на чл. 3. Жалбоподателят се оплаква и по чл. 5, § 3 от неразумния срок на цялото предварителното задържане – от 11.06.1999 г. до 24.11.2003 г. По възражението на правителството за недопустимост на оплакването на жалбоподателя относно първия период на задържането му под стража Съдът напомня, че най-общо казано при спор относно продължителността на едно предварително задържане на преценка подлежи периодът между деня на задържането и деня на постановяването на присъдата или деня, в който е била изменена мярката за неотклонение. В настоящия случай жалбоподателят е бил задържан за около две години, след това е бил освободен и задържан отново година и четири месеца по-късно за период от 13 месеца – до ноември 2003 г., когато е бил осъден. Възниква въпросът дали е следвало да подаде жалба относно продължителността на първия период на задържане в шестмесечен срок след освобождаването си. Съдът прави анализ на практиката си до този момент и на разработените два подхода, а именно т. нар. подход Neumeister и подход Kemmache (по името на делата, по които за пръв път е приложен този подход). Съдът приема, че когато задържането на жалбоподателя е за различни непоследователни периоди и той е можел да подаде жалбата си по Конвенцията в периодите, в които е бил на свобода, задържането му не следва да се отчита като един общ период, както се прави по делото Kemmache, а по-късно и по делата Митев срещу България и Колев срещу България. В настоящото решение Съдът уеднаквява практика си и приема, че правилен е подходът по делото Neumeister – т. е. веднъж на свобода, жалбоподателят е длъжен да подаде в шестмесечен срок от освобождаването си всички свои оплаквания по отношение на предварителното си задържане. Следователно периоди на предварително задържане, които са приключили повече от шест месеца преди подаването на жалба до Съда, не могат да бъдат разглеждани на основание чл. 35, § 1 от Конвенцията. Когато обаче периодите на задържане са част от едно и също наказателно производство срещу жалбоподателя Съдът при преценката на разумния срок на задържането за целите на чл. 5, § 3 може да отчете факта, че жалбоподателят е бил лишаван от свобода и по-рано. Така например, ако жалбоподателят е бил задържан периодично, дори и периодите на задържане да са кратки, Съдът ще може да постанови, че при наличието на предходни периоди на задържане продължителността на последния период, който сам по себе си е кратък, въпреки това е неразумна. На тези основания Съдът обявява за недопустима жалбата в частта относно неразумния срок на задържането на жалбоподателя в периода 11.06.1999 г. – 6.07.2001 г. и допуска до разглеждане по същество жалбата само относно периода 29.10.2002 г. – 24.11.2003 г. По отношение на този период Съдът намира, че подозрението, че жалбоподателят е извършил тежките престъпления, за които е обвиняван и извода на съдилищата, че се е опитал да попречи на разследването, докато е бил на свобода, може първоначално да са оправдавали задържането му. Съдът обаче не е убеден, че тези фактори могат да представляват достатъчно основание за продължаването на задържането му, по-конкретно с оглед на факта, че той вече е бил задържан за един продължителен период от време на по-ранен етап от производството. Съдилищата така и не са обсъдили твърденията му, че има постоянен адрес, стабилна семейна връзка, че не се е опитвал да се укрие и че производството по делото е мудно. Като рутинно са се позовавали на тежестта на повдигнатите обвинения, без да разгледат конкретните факти и без да обсъдят алтернативни мерки за неотклонение, властите са продължили задържането му на основания, които не могат да бъдат приети за достатъчни. Следователно е имало нарушение на чл. 5, § 3. Съдът е намерил нарушение и на чл. 5, § 4 относно задължението за произнасяне в кратък срок по жалби срещу законосъобразността на задържането, тъй като на съдилищата им е отнело между 43 и 104 дни да разгледат всяка от петте жалби на жалбоподателя срещу задържането му. Самото правителството е признало, че повечето от забавянията са били неразумни. Жалбоподателят не е присъствал на нито едно от заседанията пред апелативния съд, разглеждащ жалбите му срещу законосъобразността на задържането. Няма данни, че апелативният съд е обсъждал въпроса дали жалбоподателят е бил призоваван за заседанията и дали личното му явяване е необходимо с оглед ефективното разглеждане на законността на продължаващото му задържане. Правителството също е признало, че пропускът на властите да осигурят участието на жалбоподателя в производството по жалбите му представлява нарушение на чл. 5, § 4. Съдът не вижда причина да постанови нещо различно. По оплакванията по чл. 6 от Конвенцията Съдът е намерил нарушение на чл. 6, §§ 1 и 3 (c) и (d) заради препятстването на жалбоподателя да участва лично в съдебното производство по делото срещу него. По-конкретно Съдът е отчел, че дори поведението на г-н Idalov да е налагало отстраняването му от залата няма данни, че съдията по делото го е предупредил за потенциалните последици от поведението му. Единственото средство, което е можело да поправи нарушенията на чл. 6 в първоинстанционното производство, е било отмяна на присъдата и връщането на делото за ново разглеждане, но апелативният съд не е го е направил. Съдът не е намерил нарушение на чл. 6 по оплакването за продължителността на наказателното производство, което общо е продължило 4 години и 11 месеца и е било относително сложно с оглед на броя на повдигнатите обвинения и броя на обвиняемите. Освен това част от заседанията са били отлагани по вина на жалбоподателя. Правителството е признало и Съдът е намерил, че отварянето на две от писмата на жалбоподателя представлява нарушение на правото на неприкосновеност на кореспонденцията (чл. 8).
Според вътрешното право жалбоподателят има възможност да подаде бланкетна жалба без посочване на основанията за обжалване, за да спази изискването за обжалване в 15-дневен преклузивен срок, а по-късно може да я допълни или оттегли, когато се запознае с мотивите на решението. Поради това е недопустимо оплакването му за отказ от достъп до съд заради отказа на съдилищата да разгледат просрочено обжалване. Решение по допустимостта на Съда по делото Krastev v. Bulgaria (no. 33065/05) Фактите: През 2003 г. жалбоподателят – лекар по професия, инициирал наказателно производство от частен характер за клевета срещу В. В., който твърдял, че майка му починала в резултата на погрешно предписано от жалбоподателя лечение. Г-н Кръстев завел и граждански иск за вреди в рамките на наказателното производство. На 09.11.2004 г. съдът признал В. В. за невинен. Жалбоподателят обжалвал това решение едва на 04.01.2005 г., тъй като изчаквал да получи мотивите на съдебното решение, които били изготвени на 29.12.2004 г. В резултат жалбата му била отхвърлена като подадена след законоустановения 15-дневен срок и второинстанционният съд потвърдил акта на съда в този смисъл, като отбелязал, че срокът за депозиране на жалба не е обвързан с произнасяне на мотивите. Пред ЕСПЧ г-н Кръстев твърди нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията, тъй като му бил отказан достъп до съд в нарушение на изискванията за справедлив процес. Решението: ЕСПЧ намира жалбата за недопустима. На първо място той припомня, че правото на достъп до съд не е абсолютно и може да бъде обект на ограничения, тъй като по естеството си то подлежи на регулиране от държавата, която разполага с известна свобода на преценка, макар че Съдът е този, който в крайна сметка прави преценка дали изискванията на Конвенцията са спазени. Тоест Съдът следва да провери дали въведените ограничения прекрачват или затрудняват достъпа на гражданите до съд по степен, че засягат самата същност на правото на достъп до съд. Например едно ограничение не би било съвместимо с разпоредбата на чл. 6, § 1, ако то не преследва легитимна цел и ако не е налице пропорционалност между предприетите мерки и целения резултат. В настоящия случай съществува времево ограничение от 15-дневен преклузивен срок за подаване на жалба срещу първоинстанционното решение. Съдът изследва относимото българско право и подчертава, че според неговите разпоредби жалбоподателят разполага с възможността да подаде бланкетна жалба, без да трябва да посочва конкретните основания за обжалване, като неговият процесуален представител е трябвало да бъде наясно с това (за разлика от обстоятелствата по делото Hadjianastassiou v. Greece). В този смисъл не е нужно жалбоподателят да бъде запознат с конкретните мотиви на обжалваното решение, още повече, че след тяхното изготвяне, той има възможност да допълни жалбата си със становище по мотивите или пък да я оттегли. При всички положения, дори жалбоподателят да не посочи допълнителни аргументи във връзка с мотивите на решението, съдът служебно е задължен да проведе цялостен съдебен контрол на първоинстанционното решение. Именно затова Съдът не смята, че отказът на българските съдилища да разгледат жалбата на г-н Кръстев в случая е засегнал правото на жалбоподателя на достъп до съд. Съдът обявява за недопустима жалба с оплаквания за нарушения на правото на справедлив наказателен процес. Решение по допустимостта на Съда по делото Georgievi v. Bulgaria (no. 40265/04) Фактите: Жалбоподателите са баща и дъщеря, които на 23.02.2004 г. били осъдени на две години условно лишаване от свобода за извършена измама при продажба на имот. Установено било, че втората жалбоподателка страда от нарушения на слуха, силна тревожност и хипохондрия и е със 76 % инвалидност. Присъдата от 2004 г. била обжалвана и от двамата жалбоподатели, като втората жалбоподателка, която нямала процесуален представител на този етап, твърдяла, че при осъждането й били налице процесуални нарушения и че наказанието й е прекомерно. При разглеждане на делото въззивната инстанция назначила служебен защитник на г-жа Георгиева на основание чл. 70, ал. 1, т. 2 от тогавашния НПК. Въззивната инстанция потвърдила присъдата и първият жалбоподател поискал удължаване на срока за обжалване на нейното решение, тъй като не бил редовно уведомен за неговото произнасяне, понеже съобщението било връчено само на дъщеря му. ВКС не уважил неговото искане, отбелязвайки, че въпреки че втората жалбоподателка страдала от неврастения, съгласно експертното заключение по делото това не й е попречило да носи наказателна отговорност за действията си, а освен това всички предишни призовки до първия жалбоподател са били получавани чрез нея, което не е създавало проблем до този момент. Пред ЕСПЧ жалбоподателите твърдят нарушения на правото на справедлив процес във връзка с воденото срещу тях наказателно производство. Първият жалбоподател смята, че здравословното и психическото състояние на дъщеря му я възпрепятства да разбира, че е важно да му предава съобщенията и призовките по делото, които приемала от негово име. Според г-н Георгиев властите неоправдано са й гласували доверие и са връчвали документи, предназначени за него, на лице със здравословни проблеми, което освен това е обвиняем по същото дело. Решението: ЕСПЧ смята, че отказът на българските власти да позволят на първия жалбоподател да обжалва повторно въззивното решение не представлява отказ на достъп до съд. Съдът отбелязва в тази връзка, че всички други призовки и съобщения по делото са получавани от г-н Георгиев чрез дъщеря му, чието ментално състояние й позволява да носи отговорност за действията си. ЕСПЧ възприема аргументите на българските съдилища в този смисъл и добавя, че властите не са имали причина да поставят под въпрос способността на втората жалбоподателка да предава съобщенията на баща си. Ако той се е опасявал, че на нея не може да се разчита с оглед редовната комуникация със съда, той е разполагал с възможността да посочи различен адрес за кореспонденция или да поиска всички документи да бъдат предавани на защитника му. Г-н Георгиев обаче е избрал да получава цялата корепсонденция на домашия си адрес, където живее и дъщеря му и не е демонстрирал опасения, че тя би могла да не му предаде документ, адресиран до него. Затова ЕСПЧ счита, че оплакванията на жалбоподателя за несправедлив процес в нарушение на чл. 6 на Конвенцията са недопустими. Съдът намира за недопустими и оплакванията на жалбоподателката Георгиева, според която здравословното й състояние е затруднило нейната защита в наказателния процес и й е попречило да разбира в достатъчна степен обстоятелствата по делото, както и да общува пълноценно със съда и околните, а служебно назначеният й защитник не я е защитавал ефективно и в резултат тя не е обжалвала присъдата срещу нея. ЕСПЧ разглежда дали и до каква степен ангажирането на служебен защитник едва в производството пред окръжен съд е повлияло негативно върху качеството на защитата й. Съдът отчита в тази връзка аргумента на Правителството, че тя не е подавала възражения пред вътрешните съдилища относно пропуски или недостатъци на защитата й. Тъй като този факт би могъл да се разгледа в светлината на възражение за неизчерпване на вътрешните средства за защита, Съдът отбелязва, че жалбоподателката не е искала отлагане на заседание с оглед запознаване на новоназначения защитник с делото и подоготвка на защитата му, нито пък е обжалвала решението на съда или по някакъв начин повдигнала подобен въпрос пред горната инстанция. ЕСПЧ счита, че тя е можела да предприеме някои от тези действия, като отбелязва и констатациите на психиатричната експертиза за разстройство на съзнанието й, но не й по-сериозно ментално забляване, което да й попречи да разбира действията си и да контролира поведението си. Допълнителен аргумент в тази насока е и фактът, че тя е обжалвала присъдата на първата инстанция, като е повдигнала редица аргументи срещу нея. С оглед на това ЕСПЧ установява, че оплакването е недопустимо, поради липса на изчерпване на наличните вътрешноправни средства за защита. Съдът намира нарушение на изискването за разумен срок при дела с продължителнос от 12 и 14 години. Решение на Съда по делото Kotsev and Ermenkova v. Bulgaria (no. 33864/03) Жалбоподателите участвали като заинтересовани страни в две производства във връзка със спорове относно застрояване на съсобствен имот. Те се оплакват, че делата са гледани в неразумен срок. ЕСПЧ се позовава на практиката си по делата Frydlender v. France и Finger v. Bulgaria и намира нарушение на изискването за разумен срок. При липса на особена сложност на делата, властите са станали причина за голяма част от забавянията поради нередовно призоваване или големи периоди между насрочваните съдебни заседания и продължителност съответно от 13 години за две инстанции и над 12 години за една инстанция е прекомерна. ЕСПЧ установява още нарушение на правото на ефективни вътрешноправни средства по чл. 13 на Конвенцията във връзка със заключенията по делото Finger за ефективност на жалбата за бавност. Съдът не намира за необходимо да разгледа отделно оплакването по чл. 1 от Първия протокол на Конвенцията и присъжда по 7000 евро обезщетение на двамата жалбоподатели заедно с 1000 евро за разноски. Съдът заличава жалби от списъка на делата при хипотезите на чл. 37, § 1 от Конвенцията. Решения на Съда по делата Dimitrova-Mihova and others v. Bulgaria (no. 8250/05 and 9 others), Slavov and others v. Bulgaria (no. 41095/05 and 6 others), Petrovi v. Bulgaria (no. 36863/07), Karadimova and others v. Bulgaria (no. 15077/06 and 10 other), Shomov v. Bulgaria (no. 45319/06), Dimitrovi and others v. Bulgaria (no. 21345/06 and 6 others) По делата Dimitrova-Mihova and others v. Bulgaria, Petrovi v. Bulgaria, Karadimova and others v. Bulgaria и Dimitrovi and others v. Bulgaria Съдът заличава от списъка с делата жалби с оплаквания относно продължителността на гражданския или наказателния процес, както и за липса на ефективни вътрешноправни средства. По тях са постигнати приятелски споразумения между жалбоподателите и държавата, а по делото Dimitrovi Правителството е признало нарушенията с едностранна декларация. Предложеното от Правителството обезщетение за жалбоподателите Петрови е 7500 евро, а по другите дела е приложена таблица с информация относно сумите, които държавата ще изплати на жалбоподателите за признатите нарушения. ЕСПЧ заличава и жалбата по делото Shomov, като е приел, че жалбоподателят се е дезинтересирал от продължаване на делото пред Съда, след като не е отговорил на предложение за постигане на приятелско споразумение.
Съдът е намерил нарушение на чл. 6 от Конвенцията заради лишаването на жалбоподателя от право да участва лично в наказателното производство срещу него. Решение на Голямото отделение на Съда по делото Idalov v. Russia (no. 5826/03) – виж раздел 3 Изискването за правна сигурност не създава право на последователна съдебна практика, освен разбира се, ако съдебната практика не се развива в посока, несъвместима със същинското упражняване на правосъдието. Решение на Съда по делото Albu and others v. Romania (no. 34796/09 ; 34797/09 ; 34798/09 ;...) В конкретния случай оплакването е за противоречива съдебна практика по дела относно дължимостта и размера на добавки към заплатата на държавни служители. Голям брой хора са били засегнати от този феномен в Румъния и ЕСПЧ е загрижен, тъй като това би могло да доведе до състояние на правна несигурност, което може да намали общественото доверие в правосъдната система. До този момент Съдът неведнъж е постановявал, че следва да съществува ефективен механизъм за отстраняване на противоречията, който да се прилага своевременно от върховните съдилища, отговорни за уеднаквяване на съдебната практика. В случая жалбоподателите са поставили въпроса за разглеждане в състезателно производство, в рамките на което са можели свободно да представят доказателства и излагат аргументи, които са били подробно обсъдени от съдилищата. С тълкувателното си решението от септември 2009 г. Върховният съд е дал задължително тълкуване на приложимия закон, с което е сложил край на противоречивата практика. Окончателното решение по делото на жалбоподателите е било постановено преди тълкувателното решение, но Съдът отбелязва, че постигането на последователност на правоприлагането може да отнеме време и следователно е допустима известна толерантност спрямо периодите на противоречива съдебна практика, без разбира се въпросът за правната сигурност да се подценява. Като отбелязва, че румънската съдебна система своевременно е разрешила проблема – противоречивото тълкуване на приложимия закон е започнало през 2008 г. и е приключило с тълкувателното решение от септември 2009 г. – Съдът стига до извода, че не е имало нарушаване на принципа за правна сигурност и следователно няма нарушение на чл. 6 от Конвенцията. По оплакването за нарушаване на правото на собственост на жалбоподателите (чл. 1 от Протокол 1) Съдът отбелязва, че по смисъла на Конвенцията бъдещ доход не представлява „притежание“, освен ако вече не е отработен или безспорно дължим. В определени случаи „легитимното очакване“ от получаване на приход също може да се ползва от защитата по Конвенцията, но само ако в националния закон има достатъчно основание за получаването му, като например установена съдебна практика, потвърждаваща съществуването на вземането. Не може обаче да възникне легитимно очакване, ако съществува спор относно правилното тълкуване и приложение на националния закон. Макар жалбоподателите да твърдят, че правото на добавки към заплатите им е било признато от приложимия закон, това не може да бъде приравнено на достатъчно основание, тъй като румънските съдилища са давали различно и дори противоположно тълкуване на приложимите правни разпоредби. С тълкувателното решение от 21.09.2009 г. ВС е сложил край на противоречивото тълкуване, постановявайки, че държавните служители нямат право на претендираните надбавки – тълкуване, което съответства на онова, дадено по-рано от съдилищата, разглеждали исковете на жалбоподателите. Следователно жалбоподателите не са имали „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 и Съдът отхвърля жалбата им в тази й част като недопустима. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.58 Mb. Сподели с приятели:
|