Ц е н е н о п и т за историческия анализ на социологията в България след Втората световна война

Успехът на изтъкнатия български социолог е безспорен поради редица обективни и субективни обстоятелства. Той е един от най-ерудираните съвременни български социолози, автор на солидни монографии, студии и статии по основни проблеми на социологическото познание. Съавтор е и на едни от първите историко-социологически изследвания в страната. Ученик и съратник на проф. Ж. Ошавков, Ст. Михайлов е изцяло предан на социологическото познание още от първите стъпки в научната си кариера и до днес. Не е тайна, че той е един от създателите и ръководителите на Института по социология при БАН, на Българската социологическа асоциация и на българската социологическа школа. И най-важното, неговата цел винаги е била социологическата истина-незивисимо от политико-идеологически съображения, от волята на имащите власт и от каквито и да са други извъннаучни фактори. И още, самият той е в кухнята на това, което ставаше в сферата на социологията пред разлежданите години.

Книгата се състои от: благодарности, предговор, 5 части, заключителни думи, литература и приложения, разположени на 160 стр. За разлика от автори, които се смятат едва ли не за единствени в своята област, Ст. Михайлов, независимо от високия си научен статус на професор и член-кореспондент на БАН, започва изследването си с изказване на благодарности към онези, които са му помогнали в различна степен за написването му.

В предговора се посочват подбудите за създаването на труда. Конкретно се набляга на: мястото на историческата памет за един народ, ролята на социологическата наука в този процес, дава се отпор на “избуялия нихилизъм” след 10 ноември 1989 г., на “фалшификаторите” и пр. Като “позорно” явление се третира фактът, че в Софийския университет социолозите не изучават история на българската социология и че там и в други социологически катедри господстват субективно-идеалистически парадигми. С неприязън се посреща закриването на секцията по история на социологията в Института по социология.

В първата част се анализира “проблемната ситуация”, довела до раждането на специфичното социологическо познание в България в последните години на Възраждането, формирането му по време на капитализма и появата на различни социологически направления и школи. Прецизно се използва и ситуацията в страната в първите години след Втората световна война, когато България тръгва по пътя на социализма от сталинско-тоталитарен тип. Под негово влияние в началните години на народнодемократичната власт социологията се третира като чужда на марксизма буржоазна наука. Въпреки това и тогава се разработват социологически знания, макар и в рамките на историческия материализъм. Преодоляването на този процес авторът вижда в две направления: реабилитиране на социологията като наука и обособяването й като отделна от философията на обществото научна област и конкретно от историческия материализъм. За него е безспорно, че познавателното институционизиране на социологията започва с монография на проф. Ж. Ошавков и в борба с догматичните възгледи. С основание проф. Ст. Михайлов се противопоставя на някои автори, които днес произволно оценяват дискусията около тези проблеми като “средновековна схоластика” и просто “политически акт”( с. 21 ). Убедително доказва евристичната стойност на този процес, предпоставка за бума на българската социологическа мисъл, чиито плодове и днес не са увяхнали. Него могат да отрекат само нихилисти или грандомани. Проф. Ст. Михайлов е непримирим към проявите на социологическата мефистофелщина.

Централно място в главата е отредено на идеята за социологическата структура и система на обществото, която е в сърцевината на формиращата се оригинална българска социологическа школа. По този проблем е и една от най-дискусионните теми относно развитието на българската социология по време на реалния социализъм. Авторът показва с факти своето лично място във формирането на идеята за социологическата система и структура на обществото, без да подценява решаващата ролята на Ж. Ошавков за създаването на българската социологическа школа. Взема отношение и по някои критични бележки към концепцията за социологическата система, като не е чужд на идеята за необходимостта от по-нататъшното й разработване и обогатяване.

Прецизен е Ст. Михайлов при проследяване пътя на организационното институционизиране на социологията, процеса на организираната систематична подготовка на социологически кадри и появата на първите специализирани социологически периодични издания. Много добре е отразена и международната дейност на българската социологическа общественост. Най-важното събитие от тази сфера е провеждането на Седмия световен конгрес на МСА в нашата страна ( Варна, 1970 г.), което е забележително международно признания към българската социология.

Третата част на монографията третира развитието на социологията на теоретично равнище. Структурирането на социологическата теория е сложен и дискусионен проблем. Проф. Ст. Михайлов я дели на социологическо метапознание, на обща социология, на теории за общностната сруктура, на частносоциологически теории и на история на социологията. Според нас историята на социологията също е елемент на социологическото метапознание. А проблемите на града, селото и на селищните системи, на социалната и социалнокласовата структура и на бъджета на времето са в проблемния кръг на общата социология. Резервирани сме и към понятието “генетични социологии”, в което влизат историческата и социолого-историческата социология. И в двата случая става дума за социологически изследвания на миналото, коректно определени като различни от историческите изследваия. По същата логика следва, че има и социология на бъдещето – футурологична социология. Самото название историческа социология, което се използва и от други историци на социологията, не звучи добре. По-коректно и точно наименование на този раздел е социология на историята.

В четвърта част се описват и анализират някои от най-значимите емпирични социологически изследвания, провеждани до 1986 г. Позитивно се оценява и идеята за създаване на единна система за социологическа информация, реализирана под ръководството на проф. Ж. Ошавков.

Оригинална е част пета, чийто обект са някои други социологически проблеми със значимо място в социологическото битие след Втората световна война. Авторът анализира колективния труд “Енциклопедичен речник по социология”, формирането на българската социологическа школа и характера на социологията у нас по времето на т.нар. живковизъм, понятие, въведено от самия Михайлов. Убедително е аргументирана идеята за наличие на българска социологическа школа, очертани са и същностните й елементи.

Заключителните думи на книгата са изключително съдържателни. Разгледаният период от 3 десетилетия е оценен като зрял от самото начало и е по стандартите на международната социологическа общност. В него са синтезирани приемствеността на традицията с новаторството, на теоретичното с емпиричното, на метатеоретичното с предметатеоретичното, на националното с международното.

Иитерес представляват двете приложения, свързани с битието на социологическото познание в началото на “демократичния” преход. На първо място, авторът се опитва да изследва опитите за оценяване на социологическата мисъл в страната от гледна точка на новоформиращото се социологическо мислене. Подлагат се на обстойна критика автори, които отричат наличие на социология у нас по време на социализма.

Второто приложение е академичното слово на автора, произнесено при получаването на почетно звание от Института по социология, озаглавено “Размисли за социологическата наука в началотона ХХІ век”. В него Ст. Михайлов точно и ясно отразява своята позиция за миналото и за тенденциите на днешната българска социология и нейните носители. Развитието на социологията след ноември 1989 г. за него е отражение на “формирането на нашето общество като нов тип социологическа система с капиталистически характер”. Това се отразява върху социологията и социолозите, провеждащи ограничени емпирични проучвания, които често нямат социологически характер, а теоретичната социология е на втори план. Показателно за отношението към общата социологическа теория е закриването на секция „Обща социология“ към Института по социология. Въпреки всичко изтъкнатият български социолог е уверен в преодоляването на всички пречки пред социологическото познание в страната, в неговото бъдеще, което вижда в “премахване на антагоностичната форма на развитие”, в “преодоляване на формационната капиталистическа обвивка” в света и “изграждане на посткапиталистическо общество” (с. 154). И пледира за “обективност и научна етика”, защото “науката признава само един култ – култът към истината”, въпреки всички несгоди и рискове.

Историко-социологическото изследване на чл.-кор. Стоян Михайлов е забележителна страница в родната културна традиция. То разкрива в общи щтрихи, а често и в детайли, всичко онова, което се случва със социологията и социолозите през един плодотворен период, непознат в историята на българската цивилизация, - при това от кухнята на процесите. Едва ли в бъдеще може да се пише по същите проблеми, без да се познава анализът на автора. Стремежът му е бил да разкрие истината и само истината. И ако има обидени, то и те трябва да търсят социологическата истина независимо от власт имащите и материалните облаги. И все пак доколкото в труда неизбежно има и известни субективни елементи, те не са в състояние да помрачат основната му социологическа идея - да се възпроизведе адекватно онова, което е било и би трябвало да бъде като тенденция в развиващото се социологическо познание в България, тръгнала към по-добро обществено битие.