Ценка Н. Иванова



Дата08.07.2017
Размер215.18 Kb.
#25232
Ценка Н. Иванова

Великотърновски университет

Филологически факултет
БАЛКАНИСТИКАТА, КОПИТАР И «СЕРБСКИЙ ЛЕТОПИС» ОТ 1830 ГОДИНА (албански, влашки, български и сръбски езикови сравнения)

Текстът е посветен на началото на балканистичните изследвания и на преведената от немски на сръбски език студия на Йерней Копитар от 1829 г., посветена на структурно-типологическото сравнение на албански, влашки и български език. Сръбският превод от 1830 г. е подписан от Милош Светич (Йован Хаджич), редактор на Сербский летопис, издание на книжовния кръг, отразяващ интелектуалния живот и връзките на сърбите от Войводина с виенската и европейската филология и със славистиката. Обръща се внимание на приноса на Й. Копитар за формирането на сръбския книжовен език чрез оказаната подкрепа на Вук Караджич, а за българския език – чрез подтика Караджич да напише първата научна публикация за българския език. В края на преведената от немски език студия на Копитар (в съкратен вариант) М. Светич прави допълнения и коментари, които досега не са цитирани в изследвания и публикации, посветени на историята на езиковедската балканистика.



Ключови думи: история на балканистиката, Йерней Копитар, албански, влашки, български, Летопис Матице српске, превод, Милош Светич, коментари, непознати факти
1. Повече от две столетия в публикациите, посветени на различни аспекти от проучванията за Балканите се повтарят както известни факти и констатации, така и нови наблюдения поради всепознатия факт, че този регион на Югоизточна Европа както в миналото, така и днес генерира събития, поражда процеси, съдържа последици от най-различно естество, но винаги свързани с неговите обитатели – схващани като единство от някогашни и сегашни народи в динамиката на тяхното социално и политическо развитие и в контактите помежду им и с останалия свят. Народите, населявали и населяващи Балканите съставляват особена смес от култури, а за региона са общоизвестни и фактически констатации, определящи го като мост между Азия и Европа; като територия, генерирала конфликти с дълготрайни последици във видими измерения (промяна на граници, премествания на големи групи население и под.), но и като територия, абсорбирала в себе си нематериални последици от вековни съжителства и контакти, без които хората не биха могли да постигнат баланса на другия, материалния свят.

В модерните времена, определяни като такива на базата на научните постижения, балканистиката се дефинира като научна област и образователна специалност в една широка проекция, обхващаща географията, икономиката, историята, материалната и духовната култура на балканския регион от античността до най-ново време1. Балканистиката изследва и един от най-трудно обяснимите феномени – езиковите контакти, довели до реорганизация в структурата на балканските езици. Езиковедската балканистика, възникнала в лоното на славистиката през 19. век, формулира своя предмет на проучване на базата на констатациите, че в резултат на вековно непрекъснато общуване и движение езиците на народите, които населяват полуострова, постепенно губят важни черти от генеалогично еволюиралата си структура, отдалечават се от родствените си езици и придобиват общи структурни характеристики. Като обект на научната методология те биват определени като членове на Балканския езиков съюз, който съдържа център и периферия.

Хронологично наблюденията над специфичните черти на балканските езици, отразени във фонетиката, граматиката и лексиката (и словообразуването) започват от структурно-типологически сравнения между албански, влашки, български и сръбски в публикация на Йерней Копитар от 1829 г.2 През 19. век изследванията на Шлайхер (1850) и Миклошич (1861) допринасят за разгръщане на концепцията за балканистични изследвания.

През 20. век развитието на балканистиката и задълбочаването на изследванията се свързват с имената на Н. Трубецкой, Кр. Сандфелд, Г. Вайганд и следв. (вж. Асенова 2002: 7-16). Езиците, които са обект на балканистичните изследвания, са албански, новогръцки, романски езици (румънски, арумънски, меглено-румънски и истро-румънски), славянски (българо-македонски ареал, сръбски - с преходните торлашки говори), балкански ромски/ цигански. От гледна точка на ареалната лингвистика и езиковите контакти от една страна, и от гледна точка на социолингвистиката (книжовноезиков статус и под.) тези езици заемат различно място в езиковата практика на носителите им.

2. Когато се връщаме назад във времето, по ред причини бихме могли да посочим именно Йерней Копитар, словенец по произход, като ключова фигура в южната славистика през първата половина на 19. век. Неговият принос за началото на научните наблюдения над балканските езици, за „откриването” на новобългарския език за славистиката, за сърбохърватския/ хърватскосръбския книжовен език и реформата на Вук Караджич, за словенския език и за старите славянски ръкописи е несъмнено колосален и от друга страна – недостатъчно оценен от гледна точка на приемствеността и устойчивостта на един широк научен спектър.

Йерней Копитар (21.08.1780, Репне, Словения – 11.08.1844, Виена) остава в историята като основоположник на славистиката като наука (заедно с Йозеф Добровски и Павел Йозеф Шафарик) и като най-последователния застъпник на австрославизма. Високо образован, владеещ класически и съвременни европейски езици, славянин по произход, Копитар допринася изключително много чрез собствените си научни постижения, но и чрез административните позиции, които заема, за утвърждаването на Виенската славистика в следващите десетилетия и за разгръщането на редица проекти, допринесли пряко и косвено за националните каузи на южнославянските народи.

Най-много се посвещава на езикознанието. Още в млада възраст проучва източниците на стария църковен славянски език, пише за Кирил и Методий, за кирилицата и глаголицата, издава стари писмени паметници. Във Виена контактува с гърци, сърби, румънци и албанци и изучава езиците им. През 1810 г. заема високия пост «цензор» за славяноезична и гръцка литература при библиотеката на виенския двор. В научни австрийски списания публикува свои текстове за езиците, историята и литературата на словенците и на другите славянски народи. Публикува на немски или на латински език. Копитар фанатично вярва в просветителската мисия на Австрия сред славянските народи.

Работи върху създаването на единен книжовен словенски език, създава речници и същевременно подпомага Вук Караджич при формирането на сръбския книжовен език. Реформаторът на сръбския книжовен език Вук Караджич пристига във Виена през 1813 г. и до смъртта на Копитар между тях съществува изключително приятелство и партньорство в борбата им за създаването на сръбски книжовен език на народна основа.3

Приносът на Копитар за балканските съпоставителни изследвания е пряк и косвен – поради факта, че той едновременно подтиква и консултира други изследователи да се посветят на изследвания за южнославянските езици.

2.1. През 18. век в Европа на­учният ин­те­рес към сла­вян­с­ки­те ези­ци е бил слаб, до­ри един­с­т­ве­ни­ят познат с­ла­вян­с­ки лин­г­вист от края на ве­ка – Йозеф Добровски, оп­ре­де­ля юж­нос­ла­вян­с­ки­те ези­ци ка­то илирийски в две раз­но­вид­нос­ти - бос­нен­с­ко-дал­ма­тин­с­ки и сръб­с­ки, ка­то при­чис­ля­ва бъл­гар­с­кия към вто­ра­та група. В своя труд Slovanka I (1814: 165) Добровски се по­зо­ва­ва на мне­ни­ето на ар­хи­ман­д­рит Раич, че сър­би­нът мо­же да раз­би­ра бъл­га­ри­на по-добре, от­кол­ко­то дубровчанина, кой­то строи ези­ка си по ита­ли­ан­с­ки образци. През първата половина на 19. век обаче един ви­ден сла­вист започва да се ин­те­ре­су­ва от бъл­гар­с­кия и сръб­с­кия език и от от­но­ше­ни­ята по­меж­ду им – Йерней Копитар. Съмненията си, че бъл­га­ри­те са не са­мо от­де­лен етнос, но и че ези­кът им е раз­ли­чен от сръбския, Копитар споде­ля с Добровски. Позовава се на Доситей Обрадович, кой­то не спо­ме­на­ва бъл­га­ри­те ка­то го­во­ре­щи сла­вя­нос­ръб­с­ки език. В ко­рес­пон­ден­ци­ята му се сре­щат мне­ния и пре­по­ръ­ки да се съ­би­рат све­де­ния за бъл­гар­с­кия език. Известно е, че пръв Копитар се обявява против южнославянския “пастет” на Добровски и подтиква Вук Караджич да напише труда си за българския език, известния Додатак4. Още през ля­то­то на 1815 го­д., когато ре­цен­зи­ра Караджичевата Писменица (1814), по­же­ла­ва на автора й по­ве­че срав­ни­тел­ни дан­ни меж­ду бъл­гар­с­ки и сръбски. Той продължава и в следващите години да се интересува от българския език и обогатява знанията си за него. Чрез контакти с учени и книжовници от различни славянски страни търси и успява да се снабди с част от излезлите в началото на 19. век български печатни книги, които по това време се печатат главно в сръбски и унгарски печатници. В свое писмо до Караджич Копитар обяснява интереса си към българския език – това наречие е единственото новообразувание сред славянските наречия и се отнася към останалите славянски езици така, както съвременните романски към латинския – което обяснява и по-нататъшните балканистични занимания на Копитар, в които включва и българския езиков материал.

Във всички публикации, посветени на Вуковия Додатак се посочва и решаващата роля на Копитар за труда, целящ да запознае учените европейски среди с непознатото дотогава южнославянско наречие. Кореспонденцията между двамата също свидетелства за тази връзка. В писмо до Копитар от 29. Х. 1822 год. (Вукова преписка, т. І, стр. 199) Караджич съобщава, че е получил писмо от Кеппен и узнава, че руските слависти се радват на тяхната “Бугарштина” (Додатака). С подобно съдържание и с оценка за работата по сръбския речник от 1818 год. и по Додатака е и цитирано писмо на Востоков до Кеппен от 7. VІ. 1822 год., в което Востоков високо цени първите научно подадени сведения за съвременното българско наречие (т. ІІ, стр. 291). На 19/31. V. 1826 г. (т. І, стр. 274) Караджич пише на Копитар, че пътува из южна Сърбия, има намерение да обходи Албания и България и да събере материал за българска граматика. Копитар в свое писмо до Вук от 30. ІV. 1826 г. (т. І, стр. 276) в послепис пише: “Diе Bulgarica vergessen Sie nicht!” - “Не забравяйте българистиката!”. На 7. VІ. 1830 г. Вук пише до Копитар (т. І, стр. 372-373), че в Крагуевац е оня разложанин (явно информаторът му за написването на Додатака) и отбелязва, че българите казват маж – мъж, кашта – къшта, но нигде кроз нос” и коментира друг български информатор, който му е дал такива сведения. Типично в свой стил да проверява всички факти лично, Караджич проявява изследователския си дух и колебанията си в търсенето на цялостна представа за характеристиките на българския език и на обхвата на българската говорна територия. На 30. ХІІ. 1829 г. от Земун (т. І, стр. 357) Вук пише на Копитар, че има намерение да пътува с цел да изследва стари ръкописи: “Кажу, да у Маћедониjи по Бугарским манастирима има сила рукописни Србуља”.

Забележителна пуб­ли­ка­ция на руски славист е ма­те­ри­алът на Н. М. Петровский5 О за­нятiяхъ В. Копитаря бол­гар­с­ки­мъ языкомъ. – Списание БАН, 1914 год., т. 8., док­лад­ва­но от проф. Беньо Цонев на за­се­да­ние на Историко-фи­ло­ло­ги­чес­кия клон на 24. Х. 1913 година. В заключение на своя обширен и богат на факти текст Н. Петровский посочва, че е ползвал архива на Копитар и прави извод, че словенският учен с право си е приписвал заслугата за отделянето на българите от сърбите и за установяването на етническата им самостоятелност (Петровский 1914: 57-61). Любопитен е коментарът му, че Караджич като че ли не проявява същото въодушевление като Копитар в заниманията си с български език, въпреки че съвестно си свършва работата според фактите, с които разполага. Ревността се проявява при определяне на етническо-езиковите граници между българи и сърби в районите на Лесковац, Прищина, Пирот, Видин, Чипровци. По-за­бе­ле­жи­те­лен е друг изтъкнат от автора факт – че съб­ра­ни­те от Караджич ду­ми и бъл­гар­с­ки­ят пре­вод от Евангелието се па­зят в мал­ка тет­рад­ка в биб­ли­оте­ка­та на Копитар. Съпоставителният ана­лиз на твор­чес­ки­те би­ог­ра­фии на Копитар и Караджич во­ди Н. Петровский до извода, че по вся­ка ве­ро­ят­ност из­бо­рът на от­къ­си­те от Евангелието е пра­вен от Копитар, тъй ка­то си съв­па­дат кон­к­рет­ни детайли, нап­ри­мер прит­ча­та за блуд­ния син е би­ла и в сла­вян­с­ка­та гра­ма­ти­ка на Копитар (същата притча Копитар помества по-късно и в студията си за балканските езици от 1829 год., бел. моя, Ц. Ив.). Петровский пра­ви важ­на­та оценка, че след из­ли­за­не­то на Додатака се тръг­ва към ре­ша­ва­не­то на важ­ни въп­ро­си за славистиката, тъй ка­то до­то­га­ва е лип­с­ва­ла брънката, ко­ято да свър­з­ва ве­че из­вес­т­ни­те фак­ти със ста­ри­те текстове. Копитар, ини­ци­ато­рът за по-спе­ци­ален ин­те­рес към бъл­гар­с­кия език, ос­та­ва в сянка, до­ри има неприятности, осо­бе­но за пре­во­да на све­ще­ни­те тек­с­то­ве с “про­фа­ни­ра­ни” сръб­с­ки и бъл­гар­с­ки вер­сии на народните езици от Караджич. Всъщност можем да изкажем предположение, че ролята на Копитар за научното осветляване на българския език в началото на 19. век остава „премълчана” и поради факта, че в следващите десетилетия в българските интелектуални кръгове си противоборстват концепции за книжовния език, които следват други посоки (ролята на църковнославянския и руския език) и по този начин приносът на словенския учен, привърженик на т.нар. австрославизъм, остава малко познат.

2.2. Летопис Матице српске е списание за книжнина, основано през 1824 г. Това е най-старото сръбско списание, което излиза почти без прекъсване до днес. Основата му съставляват изследвания по въпроси от историята, езикознанието, литературознанието и сродни области. По своя замисъл е огледало на националния, културния и научния живот на сръбския народ. Негов създател е Георгие Магарашевич и първата свеска, под название Сербске летописи излиза в края на 1824 г. с означение за 1825 г. Списвало се в Нови Сад, а се печатало в Будим. Тъй като в началото не е имало голям интерес, Магарашевич съобщава, че списанието няма да се списва повече, ако не помогнат родолюбиви граждани. Този апел всъщност става повод в Пеща да се основе книжовно дружество «Матица сръбска», което, освен други задачи от програмата си, поема и издаването на Летописа6. Осъществяват се и връз­ки с чуж­дес­т­ран­ни уче­ни-слависти.

След смъртта на Магарашевич през 1830 г. съставител – редактор става Йован Хаджич (Милош Светић) и списанието става истински орган на Матица сръбска и на книжовния кръг около нея. Йован Хаджич (1799-1869) с псев­до­ним Милош Светич е не­съм­нен ав­то­ри­тет сред съв­ре­мен­ни­ци­те си. Той е един от най-кул­тур­ни­те и най-об­ра­зо­ва­ни­те пред­с­та­ви­те­ли на сво­ето време, ос­но­ва­тел на Матица сръб­с­ка и пръв не­ин председател, ди­рек­тор на но­во­сад­с­ка­та гимназия, депутат, ав­тор на пър­ва­та кон­с­ти­ту­ция на Сърбия по вре­ме­то на Милош Обренович, родолюбец, ав­тор на ня­кол­ко за­бе­ле­жи­тел­ни тек­с­та по ези­ко­ви въпроси. В кни­жов­но­ези­ко­ва­та ис­то­рия нес­п­ра­вед­ли­во ос­та­ва бе­ля­зан с не­га­тив­на­та оцен­ка на про­тив­ник на Караджич. Фактически Светич е пре­га­зен от сти­хи­ята на ву­ков­ци­те и ця­ла­та му на­ро­до­по­лез­на дейност би­ва уда­ве­на в тях­на­та не­на­вист (Суботич 1998: 339-340).

В т.нар. Пещенски период (1830-1864) Летописът се ориентира към славянската литературна/книжовна и културна взаимност, макар че се посвещава все повече внимание на сръбската и на останалите южнославянски литератури. Тази тенденция се засилва по времето, когато главен редактор е известният писател Яков Игнятович (1854-1856), който прави опити да модернизира Летописа концептуално и да го превърне в трибуна на съвременното (тогавашно) литературно творчество. Всъщност кръгът около Летописа, с най-видни предствители Йован Хаджич и Сава Текелия представлява «консервативното» направление в идейния спор за основата на сръбския книжовен език и правопис и в историята на сръбските културни и книжовноезикови процеси през 19. век те са посочвани като противниците на реформата на Вук Караджич. Караджич се от­на­ся с пре­неб­ре­же­ние и под­це­ня­ва ро­ля­та на кни­жов­но-на­уч­но­то об­щес­т­во в Сремски Карловци, защото неговата концепция за книжовен език поставя във фокуса говора на народа такъв, какъвто се е култивирал през вековете, застъпва се за проникналите турцизми и не намира за желателно отсъстващите изразни средства да се търсят в църковнославянския, който счита за мъртъв език. Кръгът интелектуалци в Сремски Карловци напр. пос­та­вя изис­к­ва­не­то все­ки сът­руд­ник да ра­бо­ти в она­зи област, в ко­ято се чув­с­т­ва най-добър, ка­то ед­на от ос­нов­ни­те за­да­чи е да се чис­ти ези­кът от тур­циз­ми и те да се за­ме­нят със сла­вян­с­ки или по­не с ду­ми от сла­вян­с­ки корен. В ак­ти­ва на кръ­же­ца се чис­лят око­ло 500 ду­ми като про­дукт на та­зи дейност.

За това настояване книжовният език да се основава на по-други принципи войводинските сърби и кръгът около Матица сръбска имат своите политически и социологически основания и цялостната история на изграждането на сърбохърватския книжовен език продължава да предизвиква отново изследователите. Летописът на Матица сръбска променя няколко пъти названието си, преживява няколко кратки прекъсвания и се печата със стар и нов правопис: спира да излиза през 1835-1836 г., защото Матица сръбска е един вид «затворена»; назовава се Сербский летопис, Новий сербский летопис; от 1864 год., след като се премества от Пеща в Нови Сад, започва да се печата с правописа на Вук Караджич; през 1873 год. се променя отново името му в Летопис Матице српске. Новосадският период на Летописа бележи разгръщане повече на историческата и на книжовно-историческата му ориентация, докато актуалният литературен живот създава други свои издания. Ново преустановяване на списването има през Първата световна война и възстановяване от 1921 год., с неритмично излизане през първите следвоенни години и постепенно стабилизиране и превръшане в месечник, отразяващ книжовния, културния, икономическия и политическия живот. Летописът преживява и Втората световна война. През 1953 год. той става инициатор да се повдигне отново въпросът за единството на сърбохърватския книжовен език, при което се стига до подписването на известния Новосадски договор от 1960 г. и се започва работа по съставянето на общ сръбско-хърватски правопис.


3. Студията на Йерней Копитар "Albanische, walachische und bulgarische Sprache". Jahrbücher der Literatur (Wien) 46: 59–106 (1929 г., св. 2 за месеците април, май и юни) е представена в резюмиран превод в Сербскiй лıтописъ, наставлıнъ Милошемъ Светићемъ 1830., частица четверта, трошкомъ Матице Сербске (на заглавната страница е изписано и Serbische Zeitschrift – с немски готически букви, бел. авт.), у Будиму, словима Крал. Училища Пештанскогъ, 1830. В съдържанието, в първия раздел (I. Изводи о славенскомъ и србскомъ народу и Ĺзыку) като първа точка фигурира: 1) О влашкомъ и албанезскомъ народу и Ĺзыку (Изъ Лıт. Беч. XLVI. /46/ свез.), стр. 1-27. Както се вижда при сравнение на оригиналното и преводното заглавие един от трите сравнявани от Копитар езика е пропуснат – българският. Прави впечатление също разликата в обема – оригиналната студия съдържа 47 стр., а сръбският текст – 21 стр. подборен превод и 6 стр. бележки и коментари от М. Светич. Примери за съкратено съдържание в превода на М Светич: в оригиналния текст напр. на стр. 70-71 е дадена кирилската азбука – със съответни обяснения на немски; на стр. 79-83 е подадена хронологична таблица на света (от 754 пр. Хр. до 1186 г. и 1205 г. пленяването на император Балдуин от българо-влашките владетели).

Безспорно сръбският текст представлява интересен и важен документ за науките балканистика, славистика, за историята на българския език, за сръбско-българските научни и под. контакти и др. Едно бъдещо сравнение между оригиналния текст и подбора за превод на сръбски език би отговорило на въпроси от текстологията. От друга страна засега остава без отговор въпросът защо българският език не фигурира в заглавието на превода. В текста на сръбски са отпаднали явно познати според редактора факти за славянските езици от една страна, но от друга – българските примери са оставени и се сравняват с албанските и влашките. Представянето на съдържанието в сръбския сборник следователно налага някои условности: от една страна позоваване на оригиналния (немски) текст на Копитар, което ще бъде посочвано, а от друга страна позоваванията на мнения и оценки на Копитар се правят на базата на сръбския текст/превод на М. Светич, след който следват и негови коментари.

3.1. В Увода (стр. 1) се поставя тезата, че езикът на завоевателя се разпространява бързо върху езика на победения. Прави се един обобщен анализ за влиянието на завоевателите върху народите, които подчиняват на своето политическо устройство и на своята култура. Сочат се примери как се е процедирало по римско време в различните провинции, посочват се имена на видни римски оратори и майстори на изящната словесност, които са принадлежали на други народи и езици по рождение, но стават част от римското културно наследство. Копитар привежда аргументи как са попаднали под римско влияние редица народи не само в Европа, но и в северна Африка, как езиците на покорените народи изчезват или се претапят в рустикалния (просторечния) латински език. Само в определени труднодостъпни райони този процес не задейства механизмите на специфичния езиков микс, подчинен на езика на римляните. Особено на полуострова на „Хем” процесите на всякакви контакти между народи и езици не са се развивали по същия модел (стр. 4). Илирийският език по дивите върхове на Албания, твърди Копитар, не встъпва във взаимодействия с латинския, а само с тракийския от равнините, с който е бил в родствени отношения и с който, както по-късно се оказва, се съюзява. Съюзява се и единствено с влашкия език, който тръгва в съвсем различна посока от тази на останалите романски езици. Авторът привежда примери за фонетични и морфологични общи черти между албанския и влашкия език и отново напомня, че тези общи черти са последица от друг тип съюз, довел до установяването на думи с „еднакъв граматически крой”. Напр. постпозитивният член при имената, който, макар че се среща и у други езици, тук се намира на същото място. Напомня, че равнинният, влашкият език е поел много римски думи, но ги е „прелял” в свой калъп (форма). „И тази форма е била толкова неизкоренима, че и българските славяни, когато приключва преселението на народите, се заселват на територията на този тракийски език, владян от римляните и в общуването си с власите „преобличат” богатото си на падежни форми славянско склонение във форми със задпоставен член.

Териториално границите на този „съюз на езиците” авторът определя така: на север от Дунава в Буковина, Молдавия, Влашко, Ердел, Маджарско, а от другата страна на Дунава в истинската България (у правој Бугарској) и по алпийската верига на Балкана (Хем), от едното море до другото, в Македония, в Пинда и по цяла Албания „само една форма (крой) на езиците царува, но с трояка езикова материя, от които един е туземен (т.е. местен), а другите два са пришълци, от изток (българският славянски, бел. моя, Ц. Ив.) и от запад (румънският, бел. моя, Ц. Ив.). Ако се сравнят по численост, албански се говори от един милион, български – от два милиона, влашки – от три милиона. Има още шест милиона траки между гърците на юг и над 50 милиона славяни на север. Дава примери с предпоставения западен римски член срещу примери със задпоставен член у езиците от същия корен, но говорени на изток, на посочената балканска територия. Поставя въпросителна – дали да не се нарича този езиков тип „прекоадриатически”? В Македония omlu и в Дакия omul… У Копитар българските примери, освен на кирилица, са транскрибирани и с латиница, а основният текст, както бе посочено, е с готическа азбука:

“... а българинът човеко или човекот (от слав. човек с пришит също артикъл/член – местоимение – от) от славянска природа, но по форма като албанското njeriu, където njeri е съществително (човекъ), а пришитото u означава артикъл/член” (стр. 6). По-нататък Копитар продължава сравнението между албански, влашки и български: алб. gruagruaja, влш. mujéremujerea, блг. женажената; алб. reréte, влш. noor’ – noori, блг. облациоблаците; алб. liópliopa, влш. вакъвака (!), блг. кравакравата (стр. 7 в сръбския превод; у Копитар – стр. 87).

„Както вече казахме, самото съвпадение в употребата на члена е достатъчно, за да поставим според формата влашки и български паралелно с албански. По-конкретни изследвания, за които тук няма място, нито му е мястото сега, биха показали не само близостта на тези три езика с основа като албанската форма, но свидетелстват и за влиянието на тези европейски езици извън техния кръг на юг чак върху новогръцкия, а на север – върху сръбския.” (стр. 7)

Посвещавайки още мисли на албанския език, авторът разсъждава за динамиката в езиковото състояние – че промените при езиците, които нямат писменост, се регистрират на около 1000 години, докато при езиците с писменост промените са осезаеми на всеки 100 години. Така албанският не се е променил много от времето на Август, малко се е променил по-късният влашки, а най-малко се е променил най-късният български. За началото на 19. век Копитар свидетелства, че албанският все още може да се счита за език, който няма своя писменост и изразява несъгласие с твърдението на английски учен, че със същия статус би могъл да се определи и българският. Сравнява 24-те букви на латинската азбука с 38-те славянски звука, които трябва да се представят и заключава, че славянската азбука е по-пригодена не само за славянските езици и за влашкия, който използва кирилските букви, но и за албанския. Привежда част от спомен на сръбския просветител Доситей Обрадович, който разказва за своето пребиваване между албанците и как, ползвайки славянската азбука, бързо започнал да учи албански – стигайки до извода, че гръцките букви, с които са правени опити да се издават албански книги, не могат да отговорят на истинските особености на албанския език. Копитар стига по-далече – че тези три „братски” езика само ще спечелят, ако приемат като обща кирилската азбука.

От друга страна показва, че лексикално тези три езика се различават. На стр. 14-17 разсъждава за лексикографите и речниците на влашкия език от началото на 19. век, които съдържат славенизми. Стр. 18-19 са посветени на етимологията на влашки лексеми чрез примери за субституция на отделни фонеми в балканските езици. На стр. 20 дава пример как говори „македонский влах (Армън?)”. Копитар нарича арумъните македонци – което е поредното доказателство за динамиката на пространството и времето на Балканите.

Заключава, че тези лексикално различни, но граматически еднакви езици, които от едното (Черно) до другото (Адриатическо) море „секат” граница между гърци и славяни, са обвеяни в тъмата на неизвестното. Изразява оптимизъм, че скоро ще се внесе повече светлина в тази terra incognita в Европа в езиков, географски и антикварно-исторически план (21).

3.2. От стр. 22 следват бележките на редактора Милош Светич, т.е. Йован Хаджич), които фактически преразказват в резюме това, което не е преведено от немски език, но се привеждат и отделни цитати: че в края г. Копитар илюстрира разглежданите езици с примери от Евангелието – с притчата за блудния син (Лука XV. 11.-32): 1) на сръбски – взето от Вук Караджич (у Копитар – стр. 95); 2) на български – също по Караджич (явно по Додатака, у Копитар стр. 96 в ориг. немски текст). Коментар на М. Светич: „Овде примıчава, да нiе чисто бугарски протолковано, али за неволю може проћи” (отнася се явно за критиките към българските илюстративни текстове след като излиза Додатакът – че не са „чисто” български); 3) на влашки, и то: а) даковлашки – из Библiе, Петерсбургъ 1819), съ кирилловы словы (у Коп. стр. 97 – 99); б) ово исто съ латински словы... (у Коп. стр. 99-100). Редакторът М. Св. цитира Копитар, който прави бележка, че това записване на влашки език с латински букви не е естествено ...; в) македоновлашки (Армънски?) одъ Г. Бояџiй. Копитар отбелязва (според М. Св.), че това наречие се различава от дакорумънското по: а) вместо славянски има повече гръцки думи, б) вместо ч се изговаря ц, т.е. вм. чинч (= пет, число) – цинц, и съседните сърби са им лепнали прозвището цинцари; 4) албански или шчипски – от Анастаси и Спиридон Целио от Арчирокасто, ученици на сръбския Анахарс.? Отбелязва се, че в южна Албания албанците наричат земята си Шчиперия, а самите албанци – шчипътар. Копитар също споделя, че е употребил три азбуки, и пак не е могъл да означи всички звукове на албанския, че има и гръцки, и турски думи (23). В бележките отново се говори за общия граматически „крой” на трите балкански езика (24): за постпоставения член, че инфинитните глаголни облици се превръщат в конюнктивни (с да, ut), че бъдеще време се гради с глагол volo, оћу, ћу. Копитар съобщава още, че докато е готвел този материал, кралското библейско дружество подготвило и издало Библията в превод на албански, което е радостна вест за изследователите на езика в съпоставителен план.

3.3. От стр. 25 следва Додатакъ – от Милош Светич, който мисли, че е на място да направи някои допълнения към преведения текст на Й. Копитар. С това си допълнение, както и с коментарите преди това, текстът на Копитар-Хаджич е нов източник в историята на съпоставителното балканско езикознание. М. Светич добавя албански думи, които, по негово твърдение, е научил от жителите на Охрид. Помества (стр. 26) 50 думи, числителни – прости и съставни, спрежение на глагол в сег., мин. и бъдеще време, императив, инфинитив. Също сочи, че арнаутите се наричат шчипътар, а цинцарите – армъни. Според «неговите» албанци (от Охрид) приведеният текст във Виенския летопис, Притчата за блудния син, не е на чист албански и е смесен с армънски думи (27).

За край пише: «Това засега е достатъчно, докато царства глад за тази специалност. От малкото – малко». М. Светићъ


* * *

Времето на поява на тази преведена статия на Й. Копитар на сръбски език е показателно за ролята, която заявяват Сербский летопис и Матица сръбска още в началото на своето конципиране. Коментарът към Копитаревия текст е останал извън текстовете, посветени на балканистиката като обособено и отличаващо се със собствени специфики научно направление. Публикацията в нейната комплексност ни насочва към важни етапи от началото на научните изследвания на албански, румънски, български, сръбски и други балкански езици.


Литература

Асенова 2002: П. Асенова. Балканско езикознание. В. Търново, Фабер, 2002.

Гърчевич 2009: Mario Grčević, "Jernej Kopitar kao strateg Karadžićeve književnojezične reforme", Filologija 53 (2009), Zagreb, 1,2.

Петровский 1914: Петровский, Н. М. О за­нятiяхъ В. Копитаря бол­гар­с­ки­мъ языкомъ. - Списание БАН, 1914 год., т. 8.

Суботич 1998: Љ. Суботић. Jезик Jована Хаџића. Нови Сад, 1989.

Ягич 1910: В. Ягич. Исторiя славянской филологiи. Санкт-Петербург, 1910.

Ценка Н. Иванова


БАЛКАНИСТИКА, КОПИТАР И «СЕРБСКИЙ ЛЕТОПИС» из 1830. године

(албанска, влашка, бугарска и српска језичка поређења)


У тексту се разматра почетак балканолошких научних истраживања кроз преведену са немачког на српски језик студију Јернеја Копитара из 1929. године, а која упоређује структуру албанског, влашког и бугарског језика. Аутор српског превода из 1830. је Милош Светић (Јован Хаџић), уредник часописа Сербский летопис и представник интелектуалних кругова Војвођанских Срба код којих су везе са Бечком и Европском славистиком заузимале посебно место. Скреће се пажња на Копитарев допринос кроз подршку коју је пружао Вуку Караџићу у његовој борби за српски књижевни језик на народној основи, као и у раду над Додатком о бугарском језику. На крају преведеног текста М. Светић додаје два коментара: у једном у скраћеној верзији резимира део непреведеног Копитаревог текста, а у другом додаје свој албански језички материјал који је прикупио за време свог боравка у Охриду. Светићеве допуне нису досада укључиване у изворе који приказују почетак и постепено конципирање балканистике као лингвистички научни смер.
Tsenka N. Ivanova

THE BALKAN STUDIES, KOPITAR

AND “SERBSKIY LETOPIS /SERBIAN CHRONICLE” (1830)

(Albanian, Wallachian, Bulgarian and Serbian language comparisons)

 The present text is devoted to the start of the Balkan studies researches and to study of Yerney Kopitar (1829), translated from German into Serbian language, devoted to the structural-typological comparison between the Albanian, Wallachian and Bulgarian language. The Serbian translation dates from 1830 was signed by Milosh Svetich (Yovan Hadzhich), editor of “Serbian Chronicle”, an edition of the literary circle, reflecting the Vojvodina Serbs’ intellectual life and relations to the Viennese and European philology and Slavic studies. An attention is paid to the contribution of J. Kopitar to the formation of the Serbian literary language via the support of Vuk Karadzhich, and for the Bulgarian language – via the impulse for Karadžić to write the first scientific publication about the Bulgarian language.



In the end of the translated from German language Kopitar’s study (a short version of it) M. Svetich makes additions and comments which have never been sited before in any researches or publications, dedicated to the history of the linguistic Balkan studies.

Key words: History of Balkan studies, Yerney Kopitar, Albanian language, Wallachian language, Bulgarian language, Letopis Matice srpske, translation, Milosh Svetich, comments, unknown facts.

1 Акцентът се поставя върху общото между различните национални култури на Балканския полуостров и техните взаимоотношения с другите народи, езици и култури. Като историческо понятие Балкани става известно през 19. век и е заимствано от турското название на Стара планина, която заема значителна средищна част от полуострова. Впоследствие териториалният обхват на балканистиката в нейните обособени изследователски аспекти бележи по-широки или по-тесни схващания за ареалната й проекция.

2 Kopitar, Jernej K. (1829). "Albanische, walachische und bulgarische Sprache". Jahrbücher der Literatur (Wien) 46: 59–106; http://books.google.bg/books?id=n0MPAAAAIAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source= gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false; също Л. Селимски. Копитар като основоположник на балканистиката. // Kopitarjev zbornik... J. Kopitar in njegova doba, Ljubljana 1996, с. 301–308.

3 През 1897 г. са откопани едновременно посмъртните останки на Йерней Копитар и на Вук Караджич от Виенските гробища и след тържествена траурна церемония, в присъствието на духовници, предствители на официални институции, учени, вкл. Ватрослав Ягич, Константин Иречек, Стоян Новакович, Матия Мурко и др. са пренесени с два влака – с единия до Любляна, с другия – до Белград. Копитар е препогребан на Люблянските гробища, а Вук Караджич – на входа на Съборната църква в Белград, където от другата страна се намират гробът на Доситей Обрадович, другият колос на сръбската култура.

4 В началото на 1822 год. (23. ХІІ. 1821 или 4. 01. 1822 год.) в специална притурка на в. “Новине Сербске” № 102, излиза “Додатак к Санктпетербургским Сравнительним Рjечницима свиjу jезика и нарjечjа, с особитим огледима бугарског jезика”. ­Ма­ри­нов пре­веж­да от ори­ги­на­ла от 1822 год., пуб­ли­ку­ван по-къс­но през 1894 г. в “Скупљени гра­ма­тич­ки и по­ле­мич­ки спи­си Вука Стеф. Караџића”, кн. ІІ, сви­тък І, стр. 181-240.


5 Н. Петровский публикува през 1906 год. подробна биография на Копитар.

6 Програмната ориентация на Летописа се изработва и осъществява от Уредништво, а се утвърждава от Управителен съвет (Управни отбор). Главните уредници/редактори на Летописа са известни учени и книжовници. Досега начело на тази най-представителна и най-дълго просъществувала духовна институция са били 35 уважавани личности. Първите от тях са оставили ярки следи в културното възраждане на своя народ: Георгије Магарашевић (18251830), Јован Хаџић (18301831), Павле Стаматовић (18311832), Теодор Павловић (18321841), Јован Суботић (18411848) (вж.

http://www.maticasrpska.org.rs/letopis/index.html).


Каталог: 580 -> pub
pub -> Велико Търново) политическият контекст на южнославянските кодификации
pub -> Ценка Н. Иванова
pub -> The language and culture of the "other" in the schools and universities on the balkans
pub -> За българския език в чужбина и за ролята на българската държава
pub -> Доц д-р Ценка Иванова (Велико Търново)
pub -> Славистичното образование днес и традициите в славистиката ценка Иванова
pub -> Университетската българистика в чужбина ценка Иванова
pub -> За двуезичните и многоезичните разговорници в днешно време


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница