Цензора на колективната памет
Доц. Георги Лозанов
Резюме
Разкриването и гражданската употреба на архивите на ДС предполага два, относими към различно време, публични ефекта. Първият е формиране в настоящето на обществено мнение за сътрудниците на бившата служба, което има три нива – информация, оценка, лустрация. България постигна резултат само на първото ниво – излязоха и продължават да излизат имена и обстоятелства, което стана благодарение на независимата работа на Комисията по досиетата, въпреки непрестанните опити за ограничаване на правомощията й и дори за закриването й. Обществената оценка беше блокирана, заради целенасоченото релативизиране на позициите в посткомунистическия дебат по темата, така че моралният консенсус около вината на сътрудниците, който съществуваше в началото, впоследстие да бъде разколебан. Дебатът течеше сякаш самият е разработка на ДС. В такава ситуация лустрацията ставаше съвсем неосъществима, защитата й се превръщаше в губеща „по условие” публична роля. Нещо повече именно отказът от лустрация беше неизречената цената, която обществото трябваше да плати, за да може въобще да бъде приет специализиран закон за архивите на бившата ДС, а плахите й появи в други закони, като ЗРТ, например, постепено бяха отхвърлени. Още с приемането на закона започна и неговото „обратно броене” – на бламиране на реалното му действие.
Възпрепятстването на този първи ефект – формиране на обществено мнение, предопределя и възпрепятстването на втория – формирането на колективната памет за комунистическото минало и интегрирането й към социалния опит на следващите поколения. Тя е подложена на проявяваща се в различни форми цензура, която тръгва от заличаването на следите от престъпленията срещу човека още през комунизма, успоредно с извършването им. Минава през митологичното разширяване на понятието за национална сигурност през посткомунизма, така че то да скрие под похлупака на секретността колкото се може повече от репресиите особено и виновните за тях. И стига до използването на типични манипулативни стратегии в публичната комуникация, котж настойчивото обявяване на темата „ДС” за изчерпана или носталгичното припомняне на невинни социално-битовите реалии от онова време, което да измести погледа от репресиите и да притъпи моралната му острота.
Цензурата на колективната памет за репресивността на комунистическото минало доведе до нейното преформулирано възпроизвеждане в посткомунистическото настояще, до ново обезценяване на личната неприкосновеност и гражданския глас.
Сподели с приятели: |