Част І: Паралелни светове
Изтегляне 2.04 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Георги Кулев
- Женски глас (Мария …)
- Р. Узунова
- Г.Кулев
- Г. Кулев
- Бл. Топузлиев
- Р.Узунова
- Милчо Иванов
(6.03.89, ролка № 25)Писмо – разказ на Георги Кулев от Варна, политически затворник от Старозагорския затвор (писмото чете племенницата на Г. Кулев, Мария) Румяна Узунова: Добър ден! Георги Кулев? Георги Кулев на телефона? Георги Кулев: Добър ден, Да. Румяна Узунова: Искате да продиктувате писмо в защита на Петър Манолов и Илия Минев? Записвам. Георги Кулев: Да. Женски глас (Мария…): Пише ви един дисидент и член на НДЗПЧ в България: Георги Анастасов Кулев от гр. Варна. Роден съм на 16 юни 1937 година в с. Българево, окръг Толбухински. Вече няколко пъти правя опити да се свържа с Вас по телефона на моята съседка. Тъй като не разполагам със собствен домашен телефон, досега моите опити бяха неуспешни, защото съседката ми е на доста напреднала възраст и след като разбрала, че се обаждате от радио “Свободна Европа”, тя се изплашила. Сигурен съм, че това няма да Ви учуди много, тъй като Вие добре знаете как постъпват органите на ДС с тези, които желаят или се опитват да се свържат с вас. Но това ще разкажа по-долу в моето писмо. Румяна, ние във Варна досега нямахме възможността да слушаме вашите предавания. Слава богу, настъпи един момент, когато заглушаванията на радио “Свободна Европа” престанаха и ние вече във Варна можем спокойно да слушаме вашите предавания и да чуваме твоя глас. Започвам моето писмо така, защото в твое лице аз вярвам да намеря един много добър приятел, с когото да си търся /.../изам, тъй като ДС от 19 години не са престанали да се занимават с мен само за това, че не мисля като тях. Какво всъщност правят те? С мен постъпват така: От 1979 г. някъде до 1985 г. разнасяха моята снимка из целия град – по предприятия, училища, по военни поделения, по агиттабла из града и под тази снимка имаше следния надпис: ”На шпионите пътят им е кратък”. Не се спряха само до тук. След като разбраха, че моята съпруга и дъщеря ми са свързани със /…/еца (Стареца?), и започнаха друго. Създават изкуствено интрига между мен и моите близки, и моите приятели, които все още не са членове на Независимото дружество или това може да се нарече така – затваряне на врати. Така с всеки ден органите на ДС затварят по една врата пред мен. Тези прийоми са много добре познати. След като човек вече няма на коя врата да почука, той изпада в отчаяние и може да стигне и до крайности. Но ти не ме разбирай, че съм изпаднал в такова състояние, защото за мен има още много отворени врати, в това число и вашата. Румяна, аз за себе си ще ти разкажа много малко, за да добиеш представа кой съм, какъв съм и защо именно се обръщам към теб. В интервютата, които слушам по радио “Свободна Европа”, направени от българи - другояче мислещи, членове на Независимото дружество, Дискусионния клуб и други граждани от България, които не могат да се примиряват с това, което става в нашата страна. Почувствах по гласа ти как с дни наред с тия хора изпитваш същите чувства и мъки и страдаш като тях. Изглежда, че съм завършил психология или пък ти правя комплименти. Но се помъчи да разбереш, че искрено ти казвам какво чувствам в твоя глас. Румяна, през 1970 г. Софийският окръжен съд ме осъди заедно с още 10 души по силата на чл.104, ал. 1 да изтърпя наказание “лишаване от свобода” за 12 години. А този член какво гласи ти вече знаеш. Ще ти цитирам един откъс от преписа на моята присъда: ”събирал и предавал сведения, представляващи държавна и военна тайна на чужда държава”. Обърни внимание на думите “чужда държава”. Добре известно е на всеки, че само на животните не им казват защо ги водят в кланицата. В преписа на моята присъда също не посочват на коя държава съм събирал и предавал сведения. Това е много лесно за разбиране, защото в нашата страна такива фарсове лесно се монтират към другояче мислещите. Това е правото на силния на деня. Имам предвид управляващата в момента партийна бюрокрация и органите на ДС. Не искам подробно да се спирам на престоя си в софийското КДС, следствен в “смъртно отделение” на Софийския затвор, за което много дълго може да се разказва, но ако ти пожелаеш, мога да разкажа и за него. Останалата част от моята присъда изтърпях в Старозагорския затвор. След като се установих вече там, започнаха мъките и страданията. От първия ден още като минах през затворническата управа, където ме заплашиха, че ако не направя някакъв компромис със своите разбирания, ще ми бъде много трудно да изтърпя тия 12 години. Аз без много да се замислям, приех лошото и до ден днешен не съжалявам за това. По-добре мъртъв, отколкото играчка в ръцете на органите на КДС! Бях поставен в килия с усилен строг режим и до ден днешен помня имената и лицата на тия 12 мъже. А 13-ят бях аз. Управата на затвора от първия до последния ден упражняваше силен натиск върху всеки политически затворник, само и само да пречупят неговия характер и воля. Затворът не е само затвор, а една школа за мъжество. Който устои на цялата инквизиция, пред която и Светата инквизиция бледнее, само той може да завърши тази школа за чест. Работих известно време като мебелен бояджия, но както ви казах вече, затворническата управа не се примиряваше с това, че не приемам и мъничко от тяхната комунистическа идеология и затова бях свален в салона за неработещи, където се запознах с моите приятели о. Благой Топузлиев, Едуард Генов, Петър Бояджиев, Димитър Пенчев, Васил Узунов, Атанас Костанджиев, Любен Стойков и много други мислещи като мен. От сърце искам да им благодаря за това, че ми помогнаха да устоя на всякакви страдания, лишения и мъки и да остана верен на своите идейни принципи, тъй като аз бях най-младият затворник между тях. Това отделение е наказателно. Там са поставени на режим, както ние го наричахме помежду си, “режим на унищожаване”. Веселият смях на Едуард Генов, остроумните приказки на о. Благой Топузанов ми даваха сила и увереност, че няма да успеят да ни унищожат с този режим, а още повече много от нас, които бяха по лагери, много повече години на този режим, оцеляха до ден днешен. /…/ Илия Минев /…/ , Едуард Генов, който вече е в изгнание. Досега бях откровен с Вас и ще бъда откровен до края на своето писмо. Илия Минев не го познавам много добре, Петър Манолов – за него много малко мога да говоря. Искам да ви спра вниманието на Едуард Генов, когото много добре познавам от Старозагорския затвор, макар че той няма нужда от защита от моя страна заради това, че е далеч от родината. Не мога така лесно да приема нападките, които се отправят към него. Няма да ви го описвам, а направо ще ви кажа какъв човек е той. Но, първо, в статията на в. „Работническо дело”, която е писана неизвестно от кого, е допусната една грешка. А именно грешката е там, че този, който е писал статията, не е седнал да мисли малко или да се информира от някого кой е Едуард Генов, какъв е и на какво е способен. Точно тук е противоречието: Едуард Генов е задържан от органите на Народната милиция през 1968 г. заради това, че е разпространявал позиви против нахлуването на войските от Варшавския договор в Чехословакия; позиви, които в момента на задържането му от ДС бяха открити в джоба му. А в статията на в. „Работническо дело” го описват като терорист, който е организирал и създавал терористична група за насилствено сваляне на властта в България. Трябва ли да се говори още по този въпрос? Ако органите на КДС бяха намерили в джоба на Едуард Генов не позиви, а един малокалибрен пистолет, то днешната статия във в. „Работническо дело” щеше да го обкичи с пистолети и бомби. За съжаление, това не им се отдаде. Защото той никога не е боравел с оръжие, а с бяла бюлетина. Дотук терористичните наклонности на Едуард отпадат. А за това, че в момента на престоя му в Старозагорския затвор е организирал бягство от затвора, какво ненормално виждате в това? Една английска поговорка казва: „И най-лошата свобода е по-хубава и от най-хубавия затвор.” Нима ще открия и някаква тайна, като посоча един пример: Министърът на отбраната в България в момента Добри Джуров, който е осъждан три пъти на смърт, и трите пъти успял да избяга от затвора; нали и той се е стремял към тази лоша свобода от хубавия затвор. Затова бяха деянията на Едуард Генов. А аз искам да насоча вашето внимание към неговото сърце, като ви посоча един пример: В Наказателното отделение на Старозагорския затвор Едуард Генов бе намерил едно току-що излюпено врабченце. Той го прибра при себе си в килията и започна да го храни с храната, с която разполагаше. Това врабченце растеше от ден на ден и се привърза към него, и не слизаше от рамото му, защото не можеше да хвърчи. Един ден един от надзирателите забеляза, че той полага грижи за това врабченце и тогава го спря до входната решетка на затвора и му каза: „Едуард, остави това врабче навън!” Той му каза: „Добре де, какво ви пречи това врабченце?” Надзирателят хвана врабчето и го блъсна в стената на затвора. Едуард Генов не отговори нищо на надзирателя, а заплака и седмици наред той плачеше за това птиче. И ако в момента той е забравил за тази случка и се намери някой, който да му напомни за това, то аз съм сигурен, че той отново ще заплаче. И питам аз автора на тази статия във в. „Работническо дело” от 7.02.1989 г.: как може да нарича този човек терорист и убиец? Ето, драги приятели, тук изниква въпроса: кои са истинските терористи - тези, които се мъчат да създадат от току-що излюпени същества нещо, да ги накарат да хвърчат, или тези, които ги убиват преди да са хвръкнали?! Румяна, преди да завърша своето писмо, искам да ме извиниш за това, че доста време мина, докато се свържа с теб, а то се дължи само на това, че нямам домашен телефон; а на вашите автомати, които дават възможността от две минути не е възможно да се прочете цялото ми писмо. Опитите ми да се свържа с теб бяха много, до дано този път Господ помогне и да се осъществи това. И още един път искам да ме извиниш, че не мога лично да ти предам писмото, защото боледувам от грип и съм хремав. Затова предоставям тази работа да свърши моята племенница Мария. И те моля да предадеш на Международното дружество за защита правата на човека с център Франкфурт на Майн, че в град Варна, на улица (адрес) има един член на НДЗПЧ от България, който няма братя и сестри, родителите му отдавна са починали, жена му и дъщеря му не се интересуват от него само затова, че е другояче мислещ. Благодаря ти за всичко и дочуване. Бог да ви пази! С уважение, Георги Кулев. (Случайна музика от стар запис) Р. Узунова: Ало, защо женски глас чете писмото? Г. Кулев: Защото - накрая аз там казвам… Виж какво, Румяна, болен съм, боледувам от грип. Затова. Р. Узунова: Да. Г.Кулев: Затова предоставих това на моята племенница… Р. Узунова: Да, това на касета ли беше записано? Г. Кулев: Моля? Р. Узунова: Това на касета ли беше записано? Г. Кулев: На касета, да. Р. Узунова: Сега там е работата, че в този момент, в който… (17.06.1989 г., ролка № 256) Биографичен разказ на о. Благой Топузлиев, политзатворник, член на НДЗПЧ и на КЗРП Румяна Узунова: Отец Благой Топузлиев? Румяна Узунова на телефона. Обаждам Ви се от радио „Свободна Европа”. Никога не съм се виждала с Вас, само съм ви чувала. Пък и голяма част от нашите слушатели сигурно не са Ви виждали също, но са чували за Вас. Затуй бих искала да започнем, дето се вика, от началото: от какво семейство произхождате? Бл. Топузлиев: Роден съм в семейството на православен свещеник, който в продължение на 50 години служеше на Светия олтар в гр. Кърджали, кв. Гледка. Имам още двама братя духовници. Р. Узунова: Трима братя ли сте? Бл. Топузлиев: Четирима сме, но единият е специалист по дизайна, в областта на промишлената естетика. Р. Узунова: Единственият от семейството, който е тръгнал по друг път? Бл. Топузлиев: Да, единствения. Р. Узунова: Какво сте завършили? Бл. Топузлиев: Механотехникум - средно образование и Духовна академия в София. Р. Узунова: И след това станахте свещеник? Бл. Топузлиев: След това - `69а година бях ръкоположен за свещеник в гр. Кърджали и бях до `71а година, април, когато ме арестуваха. Р. Узунова: Защо ви арестуваха? Бл. Топузлиев: За това, че в различни разговори с познати, с приятели говорех за необходимостта от демократизиране на нашия социален строй, за разширяване на правата, на свободите на гражданите по различни линии: пътуване, информация... Имаше, наистина, натиск от тогавашния секретар на Окръжния народен съвет, който по линия на Комитета за църковните въпроси отговаря за нас, в окръга. Настояваха да им предадем регистъра за кръщенията, където можеха да научат имената не само на кръстените деца, но и на техните родители и следователно да окажат някакъв натиск или заплахи. Можеше да се стигне до много неприятни инциденти, защото някои от родителите на кръстените деца са и партийни членове, а те по задължения, произтичащи от Устава на Комунистическата партия, трябва „да бъдат непримирими към църковните заблуди”, както те се изразяват. Р. Узунова: А, имаше партийци, които бяха кръстили децата си, така ли, о. Топузлиев? Бл. Топузлиев: Да, имаше и такива. В България, мисля, че над 80, може би 90% от децата се кръщават. Това, всъщност, е и най-големият процент. Р. Узунова: Какво обвинение предявиха срещу вас? Бл. Топузлиев: Тогава, всъщност, аз… при исканията на тези имена … ние вероятно сме, тогава поне знаех, че вероятно сме задължени да дадем бройката на кръстените деца, ако искат да имат за такива статистически данни. Но тъй като много рязко (ги изискаха) от нас, въпреки че… заявих, че предпочитаме да ни разстрелят, ако трябва, на площада, но ние предатели никога няма да станем. Говорех от името и на другите колеги. Р. Узунова: И не им дадохте регистрите, така ли? Бл. Топузлиев: Не. Те казаха, че могат да ги вземат насила. Аз им казах, че ... нека ни арестуват, нека ни задържат, и тогава да направят обиск на канцеларията - църковната канцелария, и тогава нека да изземат каквото им е необходимо; но само в такъв случай! Доброволно ние няма да им предадем регистъра. Р. Узунова: Какво съдебно обвинение предявиха, по кой член? Бл. Топузлиев: По чл. 108 от НК. Р. Узунова: Какво гласи той и какво предвижда? Бл. Топузлиев: За противодържавна агитация и пропаганда. Съставът е горе-долу с това съдържание: Който разпространява неверни и клеветнически твърдения, които засягат държавния и обществен строй, който проповядва фашистка или антидемократична идеология и прочие, или разпространява някакви сведения,… в този смисъл … може да бъде наказан с лишаване от свобода до пет години. Р. Узунова: И колко ви осъдиха ? Бл. Топузлиев: Осъдиха ме точно на 5 години при строг режим на изтърпяване. Най-интересното е, че те съдят за антидемократична идеология, когато искаш демокрация. Тогава се считаше за престъпление - да се иска разширяване на демокрацията в нашата страна. Осъден бях на 5 години, но в Стара Загора, където изтърпявах присъдата си, ми беше дадена и вътрешна присъда за… така, по внушение на началника на затвора, фелдшерът – медицинския, се оплака, че съм го бил нарекъл „конски доктор” и за обида на длъжностно лице по повод на изпълнението на служебните му задължения бях осъден на още 6 месеца… и така станаха 5 години и половина. Р. Узунова: За „конски доктор”? За това име още 6 месеца? Бл. Топузлиев: Да. Даже не съм го и нарекъл! Целта беше просто да бъда сплашен. Бяха изминали може би 4, 5 или 6 месеца, откакто бях приведен в затвора, и човек би си помислил: ако на всеки 4 месеца ми даваха и по 6 месеца вътрешна присъда, значи няма да изляза и до края на живота си. Дано се стресне. Разбира се ..., така, всуе беше всичко…. От `71а година Великден – 17. 04. съм задържан и лежах до Кръстовден `76а, 14 септември… Р. Узунова: А като излязохте от затвора, отец Благой, имахте ли неприятности във връзка с окултната ви служба? Бл. Топузлиев: Да. По присъда, освен тези 5 години лишаване от свобода, имаше и около 8 години лишаване от права за заемане на такава служба: свещеник. Дядо Варлаам, пловдивския митрополит, както ми е известно, който имаше много добро отношение към цялото наше семейство, си позволи да пренебрегне тази забрана и да ме назначи в едно близко градче, в Стамболийски, близко до Пловдив, за да бъда далече от очите на местната ДС в Пловдив. Но след три месеца вече ДС знаеше, че съм на работа и наложи на дядо Владика да ме освободи поради наличие на такава присъда. Р. Узунова: Не подадохте ли оплакване за помощ до Светия синод да ви защити? Бл. Топузлиев: Не. Изчаках да минат тези години - 8 от задържането - и тогава отново писах до моя митрополит. Напомних му, че са изминали тези години, през които, по силата на човешки закони, съм бил лишен от възможността да служа. Изразих надежда, че няма…, че също така ще бъде радостно да ме върне на благодатно служене в кошарата на нашия пастир и началник Христа. Когато той попитал ДС дали това вече е възможно, отпаднала ли е забраната, тогавашният началник на ДС в Пловдив Калудов, който тогава бе началник на Областното управление, генерал Калудов, му е казал, че за мен няма място в Пловдив и Пловдивски окръг. Така продължи още доста време. Така се удължи до 10 години и нещо … и така, 10 години точно. И `81а година, след като заявих, че щом няма място за мен в моята родина, аз желая да се разделим, не очаквам някога да изпитат добри чувства към мен… и заявих пред неговия заместник, че желая тогава да напусна страната…, след това бях назначен вече. Р. Узунова: А какво мислите за религиозното чувство на българския народ? Понеже пропагандата твърди, че народът не религиозен. Какво е вашето мнение, отец Благой, като работещ в тази област? Бл. Топузлиев: Аз имам съвсем пресни наблюдения, защото всеки един ден аз съм в църква или сред хората, които посещават църква, или ме канят по домовете си. Имаше един проф. Живко Ошавков, социалог, който провеждаше периодично, през 5 години такива социологически проучвания, за степента на религиозност сред възрастното население в България. Според тези проучвания, които съм чел, официално се заявяваше, че около една трета от възрастното население, т. е. над 16 или над 18 години, е религиозно - разбира се, в различна степен. На мен ми се струва, че този процент е силно занижен. Разбира се, в България има и атеисти - те не са малко… Р. Узунова: Навсякъде ги има, по цял свят, да. Бл. Топузлиев: Но това се дължи до голяма степен на атеистичното възпитание - още от детските градини. То е, точно така, това възпитание атеистично е от детските градини, отделенията до висшето образование…, навсякъде задължително се изучават тези дисциплини – диамат, исмат, и навсякъде се отхвърлят - така ги наричат: „религиозните заблуди”; не се дава в българските училища, както е известно, да се преподава дори факултативно, не задължително, такъв предмет… Р.Узунова: Да, който иска… Бл. Топузлиев: Да, и би могло спокойно… Една от задачите, от целите на Дружеството, както го замислихме - тъй като аз съм съветник консултант по религиозните въпроси в… Р. Узунова: Бих искала да ви попитам какво, според вас, са загубили тези хора, които са загубили религиозното си чувство? Бл. Топузлиев: Вие знаете, сигурно, че Гьоте има една такава мисъл: „Който е загубил имот - нищо не е загубил; които е загубил чест - много е загубил; а които е загубил вяра и надежда - той всичко е загубил!” Свързах всичко това, защото надеждата произтича от вярата, защото св. апостол Павел казва в последното си Послание: „Братя, не искам да знаете за починалите, за да не скърбите както ония, които нямат надежда” Р. Узунова: Кога за първи път се решихте да се присъединете към Дружеството? Доколкото знам, вие не сте член-основател на Дружеството за защита правата на човека, на Независимото дружество за правата на човека, а сте се присъединили по-късно… Бл. Топузлиев: Да, така е. Познавах Едуард Генов от затвора в Стара Загора. И когато разбрах, че той е член и основател на Дружеството, го посетих в Михалково, където се беше заселил и тогава още се разбрахме, аз още тогава бях уверен от него, че мога да се считам за член на Независимото дружество… (Недатирано, но е вероятно интервюто да е взето в първите дни след екстрадирането на Бл. Топузлиев от България; ролка № 352) Георги Кулев разказва за о. Благой Топузлиев На 2 юли 1971 г. вестник ”Антени” излезе с една статия, написана от някакъв си Марин Христозов във връзка със задържането на от. Благой Топузлиев. Много години минаха от тогава и не помня много неща, защото статията беше доста голяма, но съм запомнил само едно – „той вече нямаше тази дълга коса, която покриваше раменете му и черната гъста брада, и когато го видели в залата остриган и обръснат, някой от присъстващите извикал: “Боже, колко грозен е бил!” Искам да се спра на о. Благой не защото другите не заслужават това, а защото той е свещеник и как се отнасяше с него управата на затвора. Какво знам и с какво съм запомнил отец Благой? Той беше подлаган на още по-тежък режим. Той престоя няколко години в смъртното отделение на Старозагорския затвор и до ден днешен не мога да си обясня как този божи човек не загуби ума си. Когато го качваха при нас, за да си почине малко след тази инквизиция, той винаги се смееше и казваше: ”Не бива да им се сърдим, те не узнават какво вършат. Даже един ден си спомням, надзирателите му нанесоха побой в коридора на отделението. Всички бяхме заключени и нямахме възможност да му помогнем с нещо и в 18.30 ч. вечерта, когато отварят всички килии за да ползваме тоалет и си налеем прясна вода за през нощта, един от моите колеги му казва: “Отче, тебе те набиха хубавичко. Я кажи сега как би отмъстил за тяхната постъпка.” Той се засмя и отговори: ”Аз и сега мога да ги прегърна така както брат брата прегръща.” Ние се учудихме на думите му. И сега не мога да си дам отговор на въпроса: откъде има тази сила този човек и повярвайте ми, това което мисля за него, е, че той не е роден само да раздава добро на хората, а може би е пратен от бога с тази мисия. (…) (Недатирано, ролка № 172) Биографичен разказ на Милчо Иванов, с. Хърсово, Разградско, интерниран Румяна Узунова: Да, мисля, че (връзката) е добра. Милчо Иванов: /.../ ще ви го разкажа, а вие ако искате, го предайте… От известно време слушам вашите предавания и това ми направи голямо впечатление, /.../, защото бяхте заглушавани. Аз съм интерниран от т. нар. комунистическа власт вече 18 години. С Илия Минев се познавам може би ..., през `63а г. заедно бяхме в Старозагорския затвор. Да, аз съм съден за нелоялност към държавата. Разбирате ли ме? Чувате ли ме?... След това ме освободиха. Изкарах 6 години в затвора. Пуснаха ме. Поради една причина ме осъдиха – защото баща ми преди `9и е бил в царското правителство на служба. Непосредствено след като идва 9 септември, те го осъждат и него, обаче го освобождават. Бях на 14 години, когато за пръв път ме вкараха в ДС, т.е. на „Московска” №5. Там ме пребиха от бой. На 14 години искаха да ме изпратят на лагер. Лагера в Белене, може би го знаете. Закараха ме там и доктор, който /.../ след това ме освободи по една причина, защото бях малък, нямах навършени 18 години. Майка ми едва ме спаси. След това дойде това положение. Отидох в казармата и исках да бягам, защото майка ми е от гръцки произход. Исках да бягам в Гърция. Обаче така стана, че ме хванаха и ме осъдиха. В затвора ми дадоха една вътрешна присъда, поради тая причина, щото искаха първо да ми удвоят присъдата и така се наговориха, намериха един свидетел, който беше /.../, лъжлив и ми дадоха вътрешна присъда за заговор. /.../ изобщо ми монтираха неща, които аз изобщо не бях сънувал. След това излизам и ме интернират. 17 години вече как съм интерниран. Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova rumyana uzunova -> Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия rumyana uzunova -> Съкращения и означения rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите rumyana uzunova -> Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!” rumyana uzunova -> Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове rumyana uzunova -> Румяна Узунова (18 1936 – 16 1995) Биoграфична справка Изтегляне 2.04 Mb. Сподели с приятели:
|