Част І: Паралелни светове


Глава ІV: Гражданите проговарят



страница9/10
Дата06.10.2017
Размер2.04 Mb.
#31764
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10
Глава ІV: Гражданите проговарят
Разказ на Стефан Гайтанджиев за събранието на 8.03.1988 г. в Дома на киното, София, на което е създаден Комитетът за екологична защита на Русе.

(Текстът не се чува и Р. Узунова непрекъснато преповтаря чутото)

Р. Узунова: Така, включих.

Ст. Гайтанджиев: /…/ За филма. Филмът („Дишай!”, реж. Юри Жиров, сцен. Виолет Цеков и Георги Аврамов, произведен в СТФ „Екран”) завърши, както се очакваше, със създаването на емоционален градус. И мога да заявя, че ако не беше този филм, нямаше да има и може би…

Р. Узунова: …Русенски комитет, и екологична защита на Русе?

С. Гайтанджиев: Филмът беше толкова силен и въздействащ, че след неговото прожектиране беше нормално създаването на такъв Комитет. Предварително се бяхме разбрали с /…/ и с Кабинета на младите филмови дейци, които бяха домакините, аз да ръководя събранието. Т.е трябваше да бъде като обсъждане. Предложих нашата инициатива, а именно да обсъдим екологичните проблеми на Русе и ако има желание да се учреди едно сдружение, което носеше името Обществен комитет за екологична защита на Русе, съответно да се приеме Устав, Призив беше прочетен също, и да се избере Управителен съвет.

Р. Узунова: Предварително ли бяхте оформили Управителния съвет?

С. Гайтанджиев: Предложения имаше за 10 - 15 човека, но след това постъпиха и нови предложения.

Р. Узунова: А помните ли първоначално кои бяха в този Комитет?

С. Гайтанджиев: Ами /…/ четиримата от Инициативната група и почти целия състав, който беше избран.

Р. Узунова: И други?

Ст. Гайтанджиев: За председател беше избран Георги Мишев.

Р. Узунова: Един момент, ще ви спра. А на Георги Мишев привличането към този Комитет как стана?

С. Гайтанджиев: С него беше говорено. Той е човек с гражданско чувство, стигаше до съзнанията на хората; прояви готовност да сътрудничи, да участва в работата му. По същия начин бяха привлечени и другите, които бяха посочени.

Р. Узунова: Кои?

Ст. Гайтанджиев: Един от моментите, с които често се спекулира, това е участието на Светлин Русев и Нешка Робева. Имам предвид позицията, която някои хора във висшия ешелон на властта заеха спрямо тях, особено в самото начало, че те били едва ли не организаторите, подбудителите. Често пъти това се свързваше,… и този Комитет, именно с тях. Те /…/ проявиха доблест и отзивчивост, да се включат вътре. Но те не бяха съпричастни към предварителната организация. Спомням си - Светлин Русев беше търсен неколкократно, не можеха да го намерят – той е народен представител от Русе. Запознат е с каузата на русенци поне от една година и това е добре известно на цялата общественост у нас. В последния момент той пристигна, дори малко със закъснение. Спомням си, тогава го питахме от Инициативната група…

Р. Узунова: Какво го попитахте?

С. Гайтанджиев: Че сега искаме да сформираме такъв Комитет, „желаете ли да влезете?” Той каза: „Да, съгласен съм.” Включването в Комитета с неговото съгласие беше дадено на стълбите. Да, по-голямата част бяха питани предварително…

Р. Узунова: А Нешка Робева?

С. Гайтанджив: Също и Нешка Робева

Р. Узунова: По същия начин?

С. Гайтанджиев: Да.

Р. Узунова: Поканихте я да участва?

С. Гайтанджиев: Да, поканена е, дойде,… тя се е съгласила по същия начин. Тя е русенка, знаете, да, родом е от Русе.

С. Гайтанджиев: Заместник-председател? Двама заместник-председатели бяха избрани: член-кореспондента Кръстьо Горанов, културолог…

Р. Узунова: Академик. Той охотно ли се съгласи?

С. Гайтанджиев: Да, да, дори благодари за поканата. Не зная дали си е представял точно …

Р. Узунова: Какво ще стане по-нататък?

С. Гайтанджиев: Да, точно така. Другият заместник-председател беше Христо Маринов.

Р. Узунова: Христо Маринов? Какъв е?

С. Гайтанджив: Той е географ, но така, напоследък се занимава и с проблемите на екологията. На практика той е един от специалистите. Организационен секретар - Георги Аврамов.

Р. Узунова: Който сега е говорител?

С. Гайтанджиев: За секретари бяха избрани: Виолет Цеков – редактор (Студия за телевизионни филми „Екран”), Ивайло Трифонов – физик, Христо Смоленов – философ, Цветан Кардашев – психолог. Бяха още включени и две представителки на Русе – Мария Варимезова и Цонка Букурова. По-нататъка: Светлин Русев…

Р. Узунова: Светлин Русев – секретар или какъв?

С. Гайтанджиев: Не, не, просто член.

Р. Узунова: На Управителния съвет?

С. Гайтанджиев: Нешка Робева – знаете коя е; Соня Бакиш – журналист; Вера Михайлова – химик, старши научен сътрудник; проф. д-р Цветан Дончев – ядрен физик; Петър Слабаков – актьор; Юлия Папазова – пътешественица, музикален оформител в Студия за документални филми „Време”; Силвия Ангелова – аспирант от БАН, еколог; Иван Добчев – режисьор в Сатиричния театър; Еми Барух – журналистка в „Учителско дело”; Цветан Пенчев – юрист в Правен институт към БАН; Малина Петрова – режисьор, беше тогава във „Време”; Венета Осиковска – тя е пенсионер, активен борец против фашизма, служителка; Невена Тошева – режисьорка, в Студия „Време”; Борис Колев – географ, научен сътрудник; Никола Ковачев – режисьор- документалист; Асен Владимиров – редактор в студия „Време”; Коста Господинов – философ; Димитър Езекиев – журналист в Българската телевизия; Димо Димовски – писател; Йордан Ваклев – физик. Бяха включени също двама души, които всъщност не бяха в залата и които повече не ги видях, не присъстваха дори на учредяването, бяха предложени, но не поеха инициативата: Надежда Илчева, еколог и Мирослав Попов – лекар, но те на практика не влязоха изобщо в Русенския комитет.

Р. Узунова: Доколкото знам, най-напред са били предложени някои хора и след това от залата са започнали да предлагат други. Доколкото знам, и Соня Бакиш по такъв начин е била предложена?

С. Гайтанджиев: Тя не фигурираше в първоначалната листа…

Р. Узунова: С глас от залата?

С. Гайтанджиев: В първоначалната листа фигурираха само… Допълнително бяха включени: Вера Михайлова, Коста Господинов, Еми Барух, Асен Владимиров, Иван Добчев и Соня Бакиш. Аз помня, някакво момиче стана и предложи: „Нека се включи и Соня Бакиш!”.

Р. Узунова: Да. И тя не възрази?

С. Гайтанджиев: Аз попитах: „Съгласна ли е другарката Бакиш?”, не чух точно репликата й, но всичките викаха: „Да, тя е съгласна.”

Р. Узунова: И с учредяването, всъщност, на този Управителен съвет завърши прожекцията. А бихте ли ми разказали…?

С. Гайтанджиев: Ами искам да ви кажа, самото обсъждане беше много емоционално…

Р. Узунова: Да, бих искала да ви питам за него, ако си спомняте някои реплики, някои изказвания?

С. Гайтанджиев: Много добре.

Р. Узунова: Знам, че и Петър Слабаков…

С. Гайтанджиев: За мен, като председател на събранието, беше изключително трудно да овладея ентусиазма, това са чувства, вълнения, предлагаха се неща, които не бяха много обмислени: да тръгнем на манифестации веднага, да предлагаме такива… най-крайни идеи… Трябваше да им се напомнят цитатите от Конституцията – чл. 52, да кажем, или за правото на митинги и събрания, че това е регламентирано и няма нужда се пишат подобни…, и имаше такива предложения - като на всяка цена да се включи пункт в Устава, който да дава правото на демонстрации…

Р. Узунова: Но вие твърдяхте, че това го има в Конституцията и няма смисъл?

С. Гайтанджиев: Доста хора взеха участие в обсъждането…

Р. Узунова: Знам, че и Петър Слабаков имал някаква много силна, много емоционална реакция?

С. Гайтанджиев: Да, както винаги, той доста скептично прие опитите на някои учени да твърдят, че проблемите на екологията това са проблеми само на науката и никой друг не трябва да се меси в тях.

Р. Узунова: А неговата реакция предизвикана ли беше от нещо?

С. Гайтанджиев: Не, това е нещо естествено за него.

Р. Узунова: В смисъл - не е репликирал някого, а просто си е направил изказване?

С. Гайтанджиев: Имаше моменти на реплика… някаква жена твърдеше, че единствено само науката, само учените могат да решат този проблем.

Р. Узунова: И той какво каза?

С. Гайтанджиев: Малко остро каза, че това не е така, че трябва да се даде възможност на обществеността,… че той бил, бивал на такива научни конференции, симпозиуми, където нищо не се решава, а само се поставят някои проблеми.

Р. Узунова: Други емоционални реакции? Доколкото си спомняте, разбира се…

С. Гайтанджиев: Да, много емоционални, разбира се, /…/ или нещо подобно не е имало, но все пак, чувстваше се.

Р. Узунова: Чувстваше се желанието на хората да направят нещо, така ли?

С. Гайтанджиев: Да, особено след прожекцията, когато приключи първата част….

Р. Узунова: Имаше почивка по време на филма, така ли?

С. Гайтанджиев: Не, веднага след прожекцията започна и самото събрание, нямаше никаква почивка. След вече приключването на избора на Управителен съвет, той беше приет, беше гласувано, нямаше гласове против.

Р. Узунова: Всички единодушно „за”?

С. Гайтанджиев: Да, единствено имаше само един отвод.

Р. Узунова: Кой?

С. Гайтанджиев: Аз бях предложен за член на Управителния съвет…

Р. Узунова: Вие си направихте отвод? Защо?

С. Гайтанджиев: И си направих отвод.

Р. Узунова: Защо?

С. Гайтанджиев: За което сега… доста време съжалявах, тъй като това се оказа най- интересното за… например, за членовете на Политбюро: Защо Стефан Гайтанджиев си е направил отвод, какви са тези основания?

Р. Узунова: Много са се зачудили?

С. Гайтанджиев: Да. (Смях)

Р. Узунова: А вашите причини, вътрешните, какви бяха?

С. Гайтанджиев: Съвсем откровено мога да ви кажа. Не че не се вълнувах от каузата на Русе. Но смятам, че не съм достатъчно подготвен, ами да, за проблемите на екологията. Интересуват ме социалните й страни…, интересува ме обществената инициатива в екологията, занимавам се сега и професионално с този въпрос.

Р. Узунова: Кой въпрос?

С. Гайтанджиев: Ролята на обществената инициатива…

Р. Узунова: О, за това бих искала по-нататък да говорим. Но сега… Приеха ли отвода ви?

С. Гайтанджиев: То това беше едната мотивация, другата не съм изяснявал, другата - че тогава бях доста ангажиран в академичното самоуправление…

Р. Узунова: В кое? Не ви разбирам?

С. Гайтанджиев: Идеята за самоуправлението.

Р. Узунова: И това ви интересуваше, да?

Ст. Гайтанджиев: Бях твърде ангажиран като секретар на профкомитета, участвахме с програми, концепции, бях член на комисията за написането на нов Устав на БАН; председател на Комисията тогава беше акад. Сендов, той не беше станал още председател на Академията… Тогава обмисляхме предложенията, с които ние излязохме, от профсъюзната организация на Философския институт, след това те влязоха в един примерен все още Правилник …

Р. Узунова: За самоуправление на БАН?

С. Гайтанджиев: Да, да, и на практика това е единствената част от духовната сфера, където ние избрахме нашите ръководители отдолу нагоре с тайно гласуване. Никъде другаде това все още не е станало.

Р. Узунова: Да.

С. Гайтанджиев: Това бяха мотивите ми да откажа. Сега дори съжалявам… Конституирането на Управителния съвет мина нормално. Георги Мишев остана малко стъписан, когато…

Р. Узунова: … го избраха за председател?

С. Гайтанджиев: Той е човек разумен и по своему мъдър. Той виждаше може би доста по-далече от екипа около него, предусещаше какво ще стане. Да, в значителна степен и аз бях убеден, че това ще бъде пътят на този Комитет: остри реакции и пречене на неговата дейност. И все пак, сега когато се връщам към тези събития съм убеден, че сформирането на този Комитет беше едно историческо събитие. В най-новата история на нашата страна той е един етап. Прочетен беше и приет един емоционален Призив…

Р. Узунова: Имате ли го?

С. Гайтанджиев: Да.

Р. Узунова: Бихте ли го прочели?

С. Гайтанджиев: Той беше отправен до Народното събрание, Държавния съвет, Министерския съвет, Централния съвет на профсъюзите, Комитета за опазване на околната среда, Комитета на българските жени, Съюза на научните работници в България, после идва до Екофорума, до Комитета „Знаме на мира”, Комитета за телевизия и радио, всички централни вестници, Комитета за съдействие на ООН, Комитета за Балканско сътрудничество и към българската общественост; Призив за екологична защита на Русе; Другари, населението в нашата страна вече е отчасти запознато чрез неформални контакти и от средствата за масова информация с критичното положение на околната среда в района на Русе и Гюргево. Повече от пет години разширяващият своето производство завод край Гюргево все по-интензивно отравя хората, създава смъртни заплахи, води до спонтанни аборти, мъртви раждания, наследствени болести, увеличава процента на злокачествените заболявания. Мирните демонстрации против „хлориадата”, трогателният призив на русенските майки поставят на изпитание хуманизма и верността към социалистическите идеали на всеки български гражданин. Вече се натрупа предостатъчен горчив опит. Само с добри пожелания, обещания и палиативни мерки бедата и рискът няма да станат по-малки. Крайно време е вече да се възприеме мнението на специалистите и обществениците. Не само радикалните, но и превантивни мерки могат да бъдат ефективни. Затова ние настояваме: 1. да се демонтират химическите заводи край Гюргево; 2. за тази цел да се потърси съдействието на …

(Ст. Гайтанджиев, философ. Работи във Философския институт на БАН. Инициатор на събранието за Русе в Института. По-късно Институтът е закрит и открит със сменено име, но без някои хора. По време на интервюто работи вече в Правния институт на БАН. Недатирано интервю, но навярно в първата половина на 1989 г. Телефонната връзка е лоша. Ролка № 290)
Разговор с Георги Мишев за негативното отношение на властта към Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и към Комитета за екологична защита на Русе

Р. Узунова: Георги Мишев? Румяна Узунова ти се обажда.

Г. Мишев: А, Румяна, здравей!

Р. Узунова: Здрасти. Бих искала да взема от теб интервю за Дискусионния клуб за подкрепа на гласността. Защото тези дни във в. Льо Монд пише, че на 16 декември в дома на Георги Величков са се събирали членове на Дискусионния клуб, и събранието било разтурено, и така нататък. Би ли ми казал няколко думи по този повод, и изобщо, има ли пречки пред дейността на Клуба? Какво сте направили до сега? На какво се надявате? Какво е постигнато, какво предстои - в този смисъл?

Г. Мишев: Ами аз какво мога да кажа? Те са вече известни нещата. Клубът до сега няма никаква дейност, защото официално не е разрешен. Ало?

Р. Узунова: Да, да, чувам.

Г. Мишев: Официално не се отпуска никакво помещение, където да се водят тези разговори, тези дискусии. Той не е нелегален, няма нищо конспиративно в този Клуб. И самият факт какви хора участват в него - това са български писатели, философи, научни работници и т. н.

Р. Узунова: Все известни хора…

Г. Мишев: Да. И е абсолютно в подкрепа на реформите, на преустройството, на новия дух на гласността… Аз не виждам защо е тази паника сред някои хора, защо така се посреща? Както беше, разбира се, посрещнат на времето и нашият Клуб за Русе, нашият Комитет…

Р. Узунова: И за него бих искала да те попитам: Как възниква, защо така изведнъж лошо отношение имаше и към него, след като е една благородна задача за Русе…, амбиции, помощ?...

Г. Мишев: Ами стана едно разминаване просто, едно неразбиране на смисъла на този Комитет. И убедихме се, че новото мислене много трудно става, много трудно влиза в действие, много по-лесно се мисли по стария начин и се действа по стария начин. Веднага бяхме обявени за демагози, веднага бяхме викани къде ли не,… и някои хора ни помислиха едва ли не за конспиратори, контра революционери и т. н. Това показва още колко в начален стадий, в начален етап се намира нашата демокрация. Демокрация казах, а не демократизация…

Р. Узунова: Да, странно ми се вижда, тъй като и в последните партийни документи, в последния доклад на Тодор Живков пише за тези, нали, самоуправляващи се организации, които да бъдат не само партньор, ами и опонент. Доколкото виждам, смисълът на Дискусионния клуб… Чуваш ли ме? Той би искал…Моля?

Г.Мишев: Да, чувам те. Да съдействаме на официалните власти. Това, което те не могат, не можеха да свършат, обвързани от най-различни споразумения двустранни, многостранни, договори и т. н., това можеше обществеността да го свърши. И както в края на краищата го и свърши. Защото знаете, че вече няма хлор в Русе...

Р. Узунова: Няма, а?!

Г. Мишев: Няма.

Р. Узунова: По-хубав резултат от този!

Г. Мишев: Да, така че напразно някои хора така го изтълкуваха. И разбира се, и нас ни наказаха и станаха едни…

Р. Узунова: Неприятни неща!

Г. Мишев: Неприятни последици…

Р. Узунова: В какъв смисъл наказания? Аз със Светлин Русев говорих и той ми каза, че все пак, нали, продължава да е художник, да си прави изложби, въпреки че е изваден от състава на ЦК, и нали, не е вече директор на Картинната галерия…

Г. Мишев: Да.

Р. Узунова: А на тебе?

Г. Мишев: Ами аз, какво? Аз работя в киното пак. Групата (на писателите), където членувах, беше закрита уж случайно - това беше групата на профсъюзите. Тази група, по едно съвпадение… как стана, никой не ни обясни, никой не ни извика… закриха я. И трябваше да се върна в киноцентъра, където преди години бях работил там като редактор, и сега съм там. Това е положението.

Р. Узунова: А защо мислиш, че след като стана ясно, че Комитетът за защита на Русе всъщност е изиграл такава добра роля, защо сега се пречи и на Дискусионния клуб? Ало?

Г. Мишев: Ами защото продължават да действат старите механизми, старата инерция. Аз не виждам друго обяснение, не виждам.

Р. Узунова: А това вярно ли е, за… че на 16 декември в дома на Георги Величков е имало събиране на Клуба и че то е било разтурено?

Г. Мишев: Ами и аз го чух, но не знам. Не съм се виждал с Георги Величков, лично от него нищо не знам. Аз бях малко в провинцията, вчера се върнах…

Р. Узунова: Във връзка с Дискусионния клуб: досега съм взела интервюта от академиците Шелудко и Дацев, от Юлий Стоянов, от Валери Петров, от Михаил Величков. Нали, даваш ми разрешение и твоето интервю да го прибавя към интервютата на другите хора?

Г. Мишев: Ами разбира се, аз нищо лошо не виждам в това.

Р. Узунова: Разбира се, разбира се. Имаш ли надежди, че ще се преодолее това негативно отношение към един Клуб, чийто задачи нито са противодържавни, нито са някакви революционни, а всъщност са успоредни на политиката, която се обявява?

Г. Мишев: Да, сигурен съм, че ще настъпи обрат. Просто ще седнат двете страни и ще поведат диалог, защото досега диалог няма.

Р. Узунова: За сега е монолог… И защо мислиш, че средствата за масова информация – радиото, телевизията, вестниците ред не пишат за този Дискусионен клуб?

Г. Мишев: Ами защо?! Защото още старият дух вилнее в тях. Ако ти кажа, че откакто стана изключването ми…

Р. Узунова: От къде, от къде?

Г. Мишев: …от нито едно списание, нито радио, нито телевизия, нито един не се е обаждал нещо да ми поиска или като по-рано, някакви поръчки да ми даде!

Р. Узунова: Изключването от къде?

Г. Мишев: От Партията.

Р. Узунова: А, да. А в киното?

Г. Мишев: В киното засега няма такова отношение. Но специално средствата за масова информация…, имам там доста спрени неща и не ги публикуват, не излизат…

Р. Узунова: Правят се, че те няма, така ли?

Г. Мишев: Разбира се, каузата е напълно благородна, напълно хуманна и е в посока на новото мислене. Не може да не се успее!

Р. Узунова: Дано, дано! Пожелавам ти големи успехи през идната година, здраве, живот, и всичко най-хубаво!

Г. Мишев: Всичко добро.

(Недатирано интервю, но вероятно от началото на януари 1989 г., ролка № 281)
Неформален разговор с Йордан Василев и Блага Димитрова относно подписката срещу „пенсионирането” на Стефан Продев като главен редактор на в. „Народна култура”

(…) Румяна Узунова: А със Стефан Продев какво става?

Йордан Василев: Ами със Стефан нищо. Той е пенсиониран. Преди колко… месец някъде, горе-долу, а бе малко преди Нова година… Но това се прие доста с покруса или как да го кажа - от обществеността... Защото той беше един от най-добрите главни редактори, вестникът му се четеше с голям интерес. Но доколкото знам, е пенсиониран и от сп. “Полет” - той беше едновременно и на двете главен редактор. Но не съм го виждал. Аз съм болен и от петдесет дена не съм излизал от къщи вече. Не съм го виждал. Да де, ти знаеш за болестта ми. Тъй че ти казвам, така, неща, които са от втора ръка, не е нищо, което да .. Ти знаеш, Блага ти каза, че много актьори, журналисти, публицисти, художници, музиканти са събрали тия подписи, за които тя ти каза ...което е доста, така, сериозно недоволство от неговото освобождаване, което е явно ...

Р.Узунова: Данчо, може ли Блага да чуя? … За пръв път да се чуем?

Блага Димитрова: Да. Как си? Добре ли си?

Р.Узунова: Аз съм добре, но много се безпокоя с тези неща, които станаха в България?

Бл. Димитрова: Много се тревожихме и ние. (…) Те не са върнали още архива и на тази, Евгения Иванова, а пък е по-рано…, преди няколко години иззеха целия архив на Брайко Георгиев, един много такъв смел и достоен журналист, член на Клуба, човек към 90 годишен вече и той казва: „Все едно, че ми ограбиха живота!” Защото този архив съдържа всички негови събирани с годините,… всичко, което е преживял, което е премислил,  изстрадал. Той е брат на загиналия, знаеш, Кофарджиев.

Р.Узунова: На Никола Кофарджиев?

Бл. Димитрова: Да, и самият свързан с борбите още от младини. Така.

Р.Узунова: Лошо… (…) А с Клуба какво става, Блага?

Бл. Димитрова: Ами за сега – ха-ха - нищо. Взимат се, знаеш, тия партийни наказания. Изключени трима. Други с последни предупреждения. Искра Панова и проф. Чавдар Кюранов, последно предупреждение и на Бойкикева. А пък има и други по-леки партийни наказания. Да видим по-нататък как ще бъде.

Р.Узунова:Не сте имали възможност по-нататък да се събирате?
Бл. Димитрова: Не. Засега не. (…)

Р.Узунова: А със Стефан Продев какво става?

Бл. Димитрова: Нищо. Нали ти обясни Йордан, че е освободен от работа, пенсиониран. Просто, така да се каже, изчакан възрастта му да чукне точно. За някои други не изчакват това, но за него специално веднага да бъде пенсиониран. Също от сп. "София", което беше много интересно списание за София - и от миналото, и днес, и с много жив материал, със софиянци, от много добри фоторепортери… Ще видим сега … И това списание ще престане да бъде така интересно.

Р.Узунова: И тези три хиляди подписа, които са били събрани?

Бл. Димитрова: Сега, това е по непроверени данни, но според всички тия, които са заинтересувани от съдбата на в. "Народна култура", които са тичали да събират тия подписи, не включват нарочно членове на Комитета за Русе и на нашия Клуб, за да бъде по-широко, нали, да не бъдат все едни и същи хора, а да бъде един много по-широк кръг. Други пък сега се обаждат: защо не са те могли  да си дадат подписа? … Ами защото това е било за кратко. Така, една бърза акция на такива съмишленици за вестника, за гласността. А сега и от провинцията се обаждат много хора, които се интересуват… също и от съдбата на предаването "Всяка неделя", което води Кеворк.

Р.Узунова: А, то е спряно, така ли?

Бл.Димитрова: Имаше "Всяка неделя" така, с лепенки, такива, стари отделни кадри от „Събеседници по желание”, но не се появи Кеворк, защо, не знаем.

(Около 7.02.1989 г., ролка № 92)
Интервю с Брайко Кофарджиев, журналист, АБПФК, съучредител на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството

Р. Узунова: Брайко Кофарджиев? Румяна Узунова е на телефона. Бих искала да разговарям с вас за предстоящия конгрес на журналистите и, доколкото знам, вие имате лични неприятности във връзка с архива си. С какво бихте искали да почнем: с конгреса или със случая с вашия архив?

Б. Кофарджиев: Аз смятам - с моя случай. Той е малко… Вие ще видите какво ще съкратите, нали.

Р. Узунова: Няма нужда да съкращаваме, да.

Бр. Кофарджиев: Значи, това е един истински парадокс в моя живот. Докато… `36а година, от провокатора Никола Милев,  който беше окръжен секретар на Софийския комитет на партията, аз бях третия секретар - на Трети партиен район. Обаче той е бил провокатор. И от горе, в ЦК не знаеха това. Обаче аз, без да знам, че е провокатор, с него скъсах такива отношения и благодарение на това той успя да ме изключи - `36а година. `39а година аз станах секретар на Съюза на периодичния печат. Този Съюз на периодичния печат е основата - през `46а година - на сегашния Съюз на българските журналисти. Въпреки, че бях изключен, аз работих в три съюза. От Вътрешното министерство се даде едно нареждане да бъда освободен от обществена длъжност - като комунист не мога да заема. Никой не ме освободи. Тогава ме арестуваха и ме изпратиха в концлагера в Гърция. 120 души издатели, писатели, журналисти - във фашистка България! - направиха петиция до правителството да бъда освободен. И наистина след 4 - 5 месеца първата група, която освободиха от концлагера в Еникьой, това бехме… и аз. Това е, значи, през фашистко време. А сега?! Ало?... Преди конгреса `76а година - два месеца преди конгреса на журналистите, нещатните журналисти, които бяха отделна секция към този Съюз, имаха годишно събрание. На него присъства Веселин Йосифов - току-що назначения председател на Съюза на журналистите. Този господин на младини е бил фашист, „кубратист” ли, не знам точно какво. Обаче той присъства на това заседание. До мене там, на заседанието стоеше Нели Доспевска… - Ало?... - тази преводачка от английски език, ако сте чували? 

Р. Узунова: Да, да, разбира се. Съпругата на Димитър Димов.

Б. Кофарджиев: ... тя ме удари по коляното и казва: „Брайко, няма да говориш. Виж какви глупости говорят.” И аз си дръпнах ръката и казах: „Щото говорят глупости, аз ще стана.” И аз станах и започнах да говоря. Обаче туй, което говорех, се хареса. С ръкопляскания, ама бурни ръкопляскания два - три пъти. Първия път аз бях казал, че: „Аз следя редовно българската преса, заедно с това отчасти и руската, немската и френската. За съжаление, не познавам по-ограничена по обем и по съдържание и информация от тази в българската преса.” Бурни ръкопляскания! И тогава Веселин Йосифов става и казва: „Как може такива приказки да се говорят?!” и т. н. Още един път говорех една парлива работа, не бива да я казвам сега, той пак стана и ме прекъсна. И тогава аз казах: „Добре, аз слизам! и се обърнах към…: „Другарки и другари, едно общество, в което няма второ мнение, не може да бъде нито прогресивно, нито демократично!” Бурни ръкопляскания! Малко се смутих, разбира се, от тая работа. Трябваше да стане избор на делегат за конгреса. Та, официалният кандидат беше Марин Гешков. Обаче те го свалиха него и избраха мене. Веселин Йосифов се разсърди и каза: „Не! – казва – Не, вие не сте демократична организация. Най-напред се гласува за официалния кандидат.” Гласуват 10 - 12 души. Трети път гласуват. Избраха мене с пълно болшинство и ръкопляскания. 5 дена преди конгреса в къщи дойдоха трима души от Държавна сигурност и в продължение на три часа започнаха обиск. Какво не прехвърляха? И ми вземаха над триста материали – архивата. Вече 10 - 12 години аз, така, съм правил постъпки - и пред ЦК, и пред прокуратурата - без всякакъв резултат. Отрязаха ми ръцете! Въпреки туй от ЦК, там някой ме извика: да съм пишел спомените си. Аз казах: „Добре, върнете ми архива, за да мога. Аз съм възрастен човек, трябва нали да проверя за това.” „Не е - казват - наша работа.” И аз тогава възразих, казах: „Ами кой управлява? Партията или Държавна сигурност.” И те - не им хареса този мой език! - и пак никакъв резултат няма. Трябва да ви кажа: заедно с обиска, който направиха пет дена преди конгреса, тримата души ме арестуваха и ме изпратиха в секретния отдел на Държавна сигурност в „Лозенец”. Пет дена ме разпитваха въз основа на онова, което аз съм писал в моите изложения. На едно място му направи най-голямо впечатление - на майора Марков, някой си - и пита: „А бе как можеш това нещо да пишеш? Ти – казва - и партиен член си?” И аз казах: Може да не съм партиен, но комунист е мое право, никой не може да ми го отнеме!” В събота майорът Марков ме освободи и каза: „В понеделник, когато се открива конгреса, няма да отивате, ще дойдете тук. И гледайте да нямате неприятности. Престанете да пишете и говорите! И гледайте спокойно семейството и внуците си.” Така аз не отидох, значи, на конгреса и от тия стотици, такова, журналисти, един не повдигна глас! Докато във фашистка България журналистите защитиха моето име. При комунизма, при нашия социализъм никой не вдигна ръка. И така, на мене ми отрязаха, дето се казва, ръцете: аз нямам архива да продължа. Аз имам богата архива: над 80 статии съм писал за чужбина, между които две статии имам в "Сингапур таймс". Разбира се, за България аз имах друг език, за чужбина не можех да злепоставям страната си. Напротив, пишех всичко онова, което беше положително в нашия живот. Що се отнася в България, аз имах критично отношение и за него плащах. Два пъти бях изключван, третият път стана, когато архивата ми вземаха. При социализма, значи, в продължение на десет месеца ме разкарваха, значи, за да ме изключат…

Р. Узунова: От Партията?

Бр. Кофарджиев: …- и ми сложиха едно наказание. Ало? Така привърши моята работа. Във връзка с тоя случай… Аз членувам там. Аз съм фактически един от основателите, както казах, държавен секретар на Съюза на периодичния печат, който е в основата на сегашния Съюз… И една малка подробност, да не ви отегчавам, но в продължение на 7 години бях секретар на Съюза на периодичния печат. Значи, 5 години при капитализма и 2 години при социализма. Накрая бяхме създали една кооперация, която раздаваше хартия, та през военното време спечели пари и имаше фондове. Но председател след 9 септември на Съюза на периодичен печат стана ген. Христо Стойков. Не Стойчев, а Христо Стойков. Той ми предложи да освободя тая длъжност, оставам в Управителния съвет, да назначи един свой, такова, свое протеже, нали, и наистина, в Управителния съвет аз дадох веднага съгласие, защото бях много обременен. И дава, значи, предложение, назначават един негов…, негов човек с 25000 месечна заплата. Аз 7 години нито един лев не съм вземал. И тогава правят един компромис: на Брайко Кофарджиев да се даде по 4000 лева представителни пари за `45а и `46а година. Значи 48 и 48 (две по 48 хиляди лева) - 96000 лева да отида в кооперацията и да получа. И аз получих. Не можете да ми видите лицето сега, какъв съм бил наивник! 96000 лева! Веднага - не ги занесох вкъщи да се порадват жената и децата, а ги занесох на ул. ”Забунов”, където беше ЦК, и фонд „Печат”, и предадох 96000 лева. Ето това е моята история, свързана със Съюза на българските журналисти.

Р. Узунова : А вие, до колкото знам, сте близък роднина с Никола Кофарджиев?

Б. Кофарджиев: Как близък роднина?! Аз съм брат... Аз съм го направил комунист. Той е с 4 години по-млад. И още едно да ви кажа: в България, вие и сама може би следите, има твърде много спомени от партизани, от нелегални другари, едно-друго. Чели ли сте една книга, в която да разкрие Партията за какво даден другар или даден Централен комитет е бил предаден и е станала провокация? До сега нямаме разкриване на нито един случай, така ли е?

Р. Узунова: Каква е причината, според вас ?

Б. Кофарджиев: А, това вече не мога да кажа аз. Помислете вие, защо е такава причината, нали?! Това е много сложен въпрос. И ако се видим, така, лично, тогава можем да го дебатираме.

Р. Узунова: Трудно ми е да дойда в България.

Б. Кофарджиев: Във връзка с Клуба. Ало? Клубът за подкрепа на гласността… Знаете, че отнесли са се много негативно, от страна на правителствения този кръг. Викаха ме два пъти. Първият път искаха от мене да се откажа от този пост и демонстративно да направя Декларация, че той не отговаря на интересите на социалистическа България. Аз отказах. Заплашиха ме, че ще има последствия. Аз казах: „Може и да има!” Аз имах баба, попадия, която казваше: „Сине, искаш ли да имаш достойно поведение, най-напред си направи сметката - можеш ли да теглиш нейните последици?! Ако можеш - тогава карай, но ако не можеш - не се ерчи!” Нали, да, така, че да привършваме, нали, мисля, че е достатъчно.

Р. Узунова: Да, да, много интересно. А искахте да кажете нещо във връзка с Дискусионния клуб?

Б. Кофарджиев: За клуба, значи, ме викаха от… секретарят на „Борците против фашизма” и партийният секретар. И настояваха да се откажа от Клуба, тъй като той не бил в интерес на нашата партия и нашата страна. Аз решително отказах, нали - това във връзка с това, дето ви казах за баба ми какво каза…, за да имаш достойно поведение… „Как мога, викам, да се откажа, когато аз съм един от учредителите! И да се откажа, това,… трябва да се засрамя пред другарите си!? После това е Клуб, който се е създал в интереса на Партията, съгласно нейното решение за гласност и преустройство. Как мога да се откажа?!” И настояваха в продължение на един час, като ме заплашваха, че ще има последствия. Аз казах, че ще си ги понеса последствията. Не мога да се окажа и да изляза против! Те искаха просто да спекулират с името Кофарджиев! Е, това е, което исках да добавя. Те ме викаха втори път, обаче, то така, много легално се изказа партийният секретар и каза: „Щом не си променил мнението си, айде, бъди здрав!”, и се разделихме така, без да правя някакво си изказване срещу Клуба. Напротив, продължавам да смятам, че той е необходим и това е една голяма грешка от страна на нашите отговорни хора, които допуснаха в цял свят да се разправя една история, която можеше да се избегне. Ето, това е.

Р. Узунова : Да, благодаря ви много, Да изключа ли машината?… Един момент…

Бр. Кофарджиев: Да, изключете я. Живи и здрави. И питайте после дали съм жив и здрав…

(Редактиран и излъчен вариант на интервюто, 6.03.1989 г., ролка № 322)
Разговор с Димитър Томов, говорител на НДЗПЧ за работата на НДЗПЧ и за усилията на властите да я препятстват (случаят на гара Ихтиман)

Румяна Узунова: Димитър Томов, Румяна Узунова се обажда от Радио “Свободна Европа”.

Димитър Томов: Да, много ми е приятно.

Р. Узунова: Ами бих искала да ми разкажете повече подробности за НДЗПЧ
и за последния инцидент, който се е случил на 25 декември с… това, как се е намесила милицията. Бихте ли ми разказали ?

Д. Томов: Много лошо ви чувам.

Р. Узунова: Аз ви чувам добре. Дано да сте разбрали за какво става дума. За работата на НДЗПЧ и за последния инцидент  на 25 декември, когато е бил направен опит да не ви дадат да се съберете на общо събрание.

Д. Томов: Доколкото става въпрос за нашето Дружество, искам да ви кажа, че ние вече отдавна успяхме да се обединим и да функционираме като един организъм. Дружеството започна да издирва хора с нарушени човешки права, хора, които не са в състояние да се защитават в момента поради редица обстоятелства. Някои са в затвора. Други са принудени да заемат работа, която не отговаря на тяхната квалификация, изселени са в друг град, нямат определени познания,… нямат начин. Ние издирваме тези хора. В много случаи те сами ни намират, защото нашата популярност между хората расте. Нашият брой се увеличава с всеки изминат ден, дори с часове. Може би ние наброяваме около 200 - 250 човека. Аз разполагам само с данни за хора, които са подали молби при мен. Те са около 50 - 60 молби, това е само при мен. Имайки предвид, че вече съществуват пълномощници в различните области на страната… аз все още не съм се виждал с тях, но сведенията, които получавам от тях са, че броят расте с всеки  ден. Ние правиме кратко описание на случая. Чувате ли ме?

Р. Узунова: Да, чувам Ви…

Д. Томов: Правиме кратко описание на случая, обикновено в писмена форма, като например: кога? - в повечето  случаи на  хората са били бити и малтретирани от страна на МВР… кога?, къде?, как?, по какъв начин?, от кои лица? С възможно най-точно описание на случая, на мястото на събитието, дата, часове, колкото се може по-подробно. И човекът, който е претърпял побоя, се подписва под собствените си показания и … той просто дава своето  разрешение да се даде публичност на неговия случай. Има хора, които ни се доверяват, но не желаят да се даде публичност на техните случаи, защото се страхуват от съответните репресии, които ще бъдат упражнени върху тях при евентуален разказ. Има случаи на хора, които са бити в МВР докато от ушите и носа им протече кръв. След това ги заплашват, че ако се оплачат, ще им отрежат езика. Използва се този страхов метод, който е от времето на Сталин може би. Хората се плашат, хората нямат правната информация. Те не разчитат на защитата на правосъдието. И поради тази причина те все още не смеят да предприемат мерки за собствената си защита. Те дори не смеят да говорят за това, което се е случило с тях, та камо ли да потърсят някаква съдебна отговорност. Освен това всичко, което се прави с тези хора, се прави така, че да не може да се докаже. Когато ги викат в милицията, никъде не са записани. Не им се пращат призовки. Чакат ги долу до вратата и с човек ги изпровождат до етажа, на който ги разпитват, бият и т.н., и след това ги извеждат. Този човек с нищо не може да докаже, че е бил в милицията, че е престоял там. Както аз 14 дена прекарах в карцерите на милицията и в арестите, но до момента нямам никакъв документ, че съм бил там. Просто изчезнам, мен просто ме няма и с нищо не мога да докажа. В момента, в който започвам да си търся правата, те спокойно могат да ме обявят за луд, защото такова нещо не съществува. Няма никакви доказателства. (…)

Р. Узунова: Бихте ли могли да ми кажете, ако има възможност, имена на репресирани хора в България?

Д. Томов: Трябват ми минути, за да взема списъка. Разберете ме правилно.

Р. Узунова: Да, чакам Ви. Ако прекъснат, ще набира отново…

Д. Томов: Добре, нека да прекъснем тогава. Ще Ви обясня защо. Защото ги крия в градината, закопал съм ги. Това не е случайно. Това всичко е от страх. Аз всеки момент очаквам да ми бъде направен обиск, да ми обърнат къщата. Колко пъти вече ме събличат гол, колата ми обръщат, какво ли не!?… Кой където ме спре, винаги ме претърсват и пребъркват. Това е от страх. В това няма нищо чудно при нас. Ние всичко крием колкото се може по-надълбоко и колкото се може по-надалече...

Р. Узунова: Разбирам ви напълно. Ще ви звънна още веднъж.

Р.Узунова: Страх ме е да не ни прекъснат… Разкажете за инцидента в Ихтиман. Какво се е случило там?

Д. Томов: Трябваше да се съберем в гара Ихтиман. Нали за него ме питате? Там беше сборния пункт. След това трябваше да отидем да проведем събрание, на което трябваше да заменим тези, които бяха напуснали страната. Трябваше да изберем ново ръководство, пълномощници и т.н., и т.н. На мястото в Ихтиман ни чакаше милиция. Те ни поемаха със самото ни идване и някои от нас направо ги връщаха. Някои от нас дори не присъстваха, а на някои им разрешиха да наблюдават събитията от страни. Сабри Хамдиев от град Русе също наблюдаваше събитията отстрани. Но този смел човек беше описал всичко. Представяте ли си? Той беше описал всичко в писмена форма. При опит да го предаде на Илия Минев, го залавят. И заловиха и описаното от него. Той е викан в милицията, предупреждаван е няколкократно да се откаже от своята дейност. В момента Сабри Хамдиев е избран за пълномощник на Дружеството. Милицията се отнесе много грубо, изключително грубо към Илия Минев. Те го бяха хванали под ръцете двама милиционери и просто го влачеха към Районното. Катя Маркова я пребъркваха. Събличаха я полугола в Управлението да търсят Устава на Дружеството. Те са имали сведения, че ние сме изготвили Устав. Проекто-устав, който трябваше да се приеме там и те са го търсили, за да го вземат. Просто да ни лишат от този документ, за да не можем ние да го прочетем и да го разискваме. Катя Маркова го е изяла, просто тя е глътнала Устава, за да не попадне в техните ръце. Една предпазна мярка, която, мисля, че не е нужна в случая, защото ние не крием нищо. Ние сами щяхме да го разпечатаме, да го размножим и да им го дадем. Просто те нямаше никакъв смисъл да избързват да ни го взимат. Те искаха да ни лишат от него, за да имат след това като факт доказателството, че ние нямаме Устав, нямаме ръководство, което да е обявено и тези документи, които трябва да има едно Дружество, не са обявени, следователно не съществуваме. Използват и до момента това нещо, че ние „не съществуваме”, защото за държавата ни ние не сме регистрирани. Аз искам да отбележа, че ние сме дали документи за регистрация, но не сме узаконени в смисъл, че държавата не признава това, което ние говорим, това, което ние изнасяме като факти за нарушение на човешките права и основни свободи. Защо стана така? Защо се получава така?! Основната линия на нашата държава, на правителствената политика е, че в България няма нарушение на човешките права. Това нещо не е вярно. В България има нарушение на човешките права. Самият факт, че България твърди, че няма нарушение на човешките права … защо тогава на нас ни забраняват да съществуваме?! След като няма нарушение на човешките права, то тогава нашето съществуване съвсем спокойно може да бъде одобрено. Дори ние сами ще им помогнем, като докажем и още веднъж потвърдим тяхната информация, че в България действително няма нарушение на човешките права. Това, което се упражнява върху нас,… например, това прекъсване – непрекъснато, системно, методично на телефоните разговори… Не само, че ги подслушват, но дори ги и прекъсват...

Р. Узунова: Да, имам горчив опит. С Екатерина Маркова, с която не мога да се свържа…

Д. Томов: Не само вие - и аз не мога! Аз в страната живея и не мога да се свържа – и не само с нея. Не мога да се свържа с Петър Манолов, с Павел Стефанов, и с всички, които са от Дружеството - с Цветан, с Григор, с Илия Минев... Невъзможно е. Телефонът се върти, все едно е откачен от мрежата. Като детска играчка си играя с него. (…)

(Недатирано интервю, но вероятно от средата на януари 1989 г. Началото на разказа е в ролка № 9, а продължението - в ролка № 233.)
Второ интервю с Петър Манолов, поет от Пловдив, секретар на Независимото дружество за защита правата на човека

Румяна Узунова: Ало, Петър Манолов? Има ли връзка? Чувате ли ме? На добър час! Започваме. Каква е основната Ви професия? С какво изкарвате прехраната на семейството си?

Петър Манолов: Известно време си изкарвах хляба с журналистика.

Р. Узунова: В кои вестници работехте?

П. Манолов: Сътрудничех на в. “Народна младеж” и като че ли бях пред назначаване, но не можах там да вляза в някакви игри и останах извън. После, известно време във Фестивалния комитет, но и там не можах да вляза в орбита. Още една година бях в Агенция “София-прес”, участвах в основаването на в. “София нюз” /…/ и там липсваше ми софийското жителство. Не можех да бъда назначен без софииско жителство, затова запрашихме с жена ми към морето. Тя отиде в Международния младежки център – Приморско като икономист, а аз пък на нос Емине. Там работех известно време на фара на самия нос Емине, като метериолог. После, за да се съберем заедно с жене ми, тя дойде на т. нар. колиба, или къщичката, която бях построил на морския бряг, защото чакахме дете. Пък и се случиха разни неща в Международния младежки център, уволниха я заради един виц, които нарушаваше нимба на Владимир Илич Ленин, нарушаваше неговата святост. И бяхме като че ли, т.е. искаха като че ли да ни въдворят някъде на пусто място, но аз вече се бях въдворил и това облекчи нещата. Има опасност да си разкажа цялата биография… След това тя се захвана с приложни изкуства - нетъкан текстил, при което почнах да й помагам за грубата и по-тежка работа, но по-късно….

Р. Узунова: ….вече се установихте в Пловдив.

П. Манолов: Установихме се в Пловдив, благодарение на Генчо Стоев и Рашко Сугарев. С тяхна помощ или с тяхна благословия излезе един цикъл стихотворения в тогавашния алманах „Тракия”. Сега вече е списание, но като алманах беше наистина издание, като списание не стана нищо от него. И се установихме в Пловдив.

Р. Узунова: В Пловдив като че ли атмосферата е по-либерална?

П. Манолов: В Пловдив ли?

Р. Узунова: Да.

П. Манолов: Така ми се струваше в началото и на мене. Аз винаги казвам в подобни случаи, че всички възрожденци, наши, български, са минали през Пловдив, но нито един от тях не е останал тук. Знаете и прословутия стих на Димчо Дебелянов за този град. Реших да остана, за да видя какво ще стане, както се казва в едно мое стихотворение. Известно време бях пазач на амфитеатъра. Но там, тъй като нощно време будувах - будувах, защото нощно време пишех на пишещата си машинка, съответните власти решиха да ме изволнят, защото може би пазачът на един римски амфитеатър трябва да спи, а аз будувах, разбирате ли?

Р. Узунова: От там идва вдъхновението, идеята за поемата Ви “Сто кръпки“?

П. Манолов: Да, да. Тя е свързана с това, защото аз наблюдавах тези деца, които се събираха като премръзнали врабци, наблюдавах техните реакции, слушах приказките им и така се роди поемата “Сто кръпки“. Така че не е минало напразно пребиваването ми в римския амфитеатър. Там може би самият мрамор мирише на свобода или на… Много лошо Ви чувам…

Р. Узунова: И сте разбрали същността на съвременната младеж?

П. Манолов: Да, да. Може да се каже. Че ми потръгна пребиваването там.

Р. Узунова: Има творчески резултат там, разбира се. Бяхте казали нещо, че сте правили филм, документален филм, за един пловдивски художник, чиято изложба е била принудително закрита, забранена.

П. Манолов: Да. Първо написах една малка поемка за него, която се казва “Пещерни текстове”, после… Исках да му помогна с един сценарий в документалното кино. Сценарият беше приет блестящо. От късометражен Художественият съвет го вдигна на среднометражен, но там попадна на някакви зъбчатки, които започнаха да се превъртват, някакси да превключват много неясно помежду си, да се делят, превключват и в края на краищата документалното кино се отърва със заплащане сценария, с няколко….

Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova
rumyana uzunova -> Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия
rumyana uzunova -> Съкращения и означения
rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите
rumyana uzunova -> Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу
rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие
rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог
rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!”
rumyana uzunova -> Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове
rumyana uzunova -> Румяна Узунова (18 1936 – 16 1995) Биoграфична справка


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница