Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия
Изтегляне 1.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Р. Узунова
- Р.Узунова
- Янко Янков
- Румяна Узунова
- Мъжки глас
(19.11.1989 г., ролка № 165)Съобщения на Константин Тренчев Р. Узунова: /…/ д-р Тренчев, председател на Независимия профсъюз “Подкрепа”. Да, говорете, д-р Тренчев. Д-р Тренчев: Г-жа Узунова, аз съм и член на Независимото дружество за защита на човешките права в България. Р. Узунова: Да, зная. … Ало?! К. Тренчев: Желая да Ви уведомя, че днес следобед на 4 дневно посещение по покана на Независимото дружество за защита на човешките права в България са президентът на Международната федерация за човешките права със седалище в Париж Домиен Жакоби, придружаван от своя секретар Патрик Будоа. Бяха посрещнати…, от Париж през Виена. Бяха посрещнати на аерогара София от ръководството на Независимото дружество и отделни активисти. И имам честта да бъда техен преводач. Настанихме ги тука, и за тази вечер е предвидено среща с актива на Независимото дружество, а утре са предвидени няколко официални срещи във Френското посолство, в Народното събрание - с председателя на Комисията по правата на гражданите д-р Владимир Калайджиев, от 11.00 часа, а от 16.00 ч. следобед - в Министерския съвет, ще бъдем приети от говорителя на правителството Филип Боков. Поради заетост на министър-председателят не може да ни приеме. След това, в събота, Независимото дружество ще проведе първата си разрешена сбирка на закрито в кино “П. Берон” от 12.00 ч. Домиен Жакоби е поканен да присъства. Поканени са и гости от другите независими сдружения. А междувременно, в страната ще се проведат и два митинга – в събота в Стара Загора от 11.00 ч., и в неделя от 11.00 ч. в гр. Пазарджик. Като съобщение е това. Пламен иска нещо да Ви каже във връзка там с Декларацията. Р.Узунова: Да, добре, сега ще го чуя. (30.11.1989 г., ролка № 308) Глава 4. Новото всекидневие Интервю с д-р Константин Тренчев за промяната, която очаква поради оттеглянето на Т. Живков от властта Р.Узунова: Ало, Константин Тренчев? Румяна Узунова се обажда от радио „Свободна Европа”. Бих искала да говоря с вас, Константин Тренчев, за промяната, която стана. Една твърде сериозна промяна, твърде дълго чакана промяна. И все пак, тази промяна, според мен, би трябвало да се обмисли - до къде стига, до колко са възможностите й? Та, какво е вашето мнение по този въпрос? К. Тренчев: Промяната се почувства доста осезателно, г-жа Узунова. В България беше буквално празник - хората си честитят като на Коледа. Струва ми се, обаче, от друга страна, че има нещо много тъжно и жалко, че може един лидер да бъде толкова омразен на собствения си народ… Ако погледнем обаче нещата от друга гледна точка, това ме настройва и оптимистично и показва, че въпреки невероятните духовни опустошения, които тоталитарният режим нанесе на българина, все пак българският дух не е бил сломен и въпреки обичайните двойни стандарти в нашето мислене, въпреки параваните, които бяхме изградили в името на оцеляването, все пак в преобладаващото мнозинство са се съхранили присъщите на българина морални добродетели. И сега, при подходящия момент, те успяха да се изявят. Просто е учудващо колко много хора са запазили в себе си този жив български дух, и при първата възможност той се прояви. Разбира се, това не е едно голословно твърдение: обадиха се стотици хора в къщи, честитиха ми хора съвсем непознати, наши съседи и т. н. …, просто беше някакъв изблик на, бих казал, на всенародна радост… Р. Узунова: А какво мислите за приемника на Тодор Живков? К. Тренчев: Ако мога да се изразя в резюме, бих казал, че съм умерен оптимист. За подобно мнение имам, имам известни основания. Бих ги разделил на три групи. Първата е, че при тоталитарния режим човек по презумпция крие мнението си. Не трябва да забравяме какво се случи в Съветския съюз: все пак Горбачов също беше от антуража на Брежнев, а сега виждаме и промените в Източна Европа, и по-специално в ГДР… Да се надяваме, че новият ръководител е човек от същия тип. Втора група фактори, които също вдъхват известен оптимизъм, това е, че бидейки министър на външните работи, и той е пътувал много, имал е възможност да общува с професионални политици, имал е възможност най-вече да сравнява различните обществени системи и особено западните демокрации с тоталитарния модел, нали, който е в Източна Европа - или беше, поне до скоро. Да се надяваме, че той има една ясна представа, че този модел е напълно обречен и че за сега в този свят друга алтернатива освен демокрацията не се предлага. И трета група фактори, с която вероятно той много добре трябва да помисли и да се съобрази, това са събитията в България по време на Екофорума и особено кулминацията на 3и, при закриването му, с тази огромна за мащабите на България демонстрация пред „Ал. Невски”, с Петицията до Народното събрание… И най-вече със събитията в Германската демократична република, доскоро считала се за бастион на тоталитаризма, който видяхме, че бързо-бързо рухна. Тъй че, в контекста на всички тези неща, има, има признаци за оптимизъм. Мисля, че здравият разум ще надделее и отношението към независимите сдружения ще бъде друго, защото тъй или иначе ние предлагаме някаква алтернатива. Р. Узунова: По времето, когато бях в София, Константин Тренчев, д-р Тренчев, забелязах едно чувство на центростремителни сили на различните независими сдружения. И това, изглежда, продължава, за да се направи една акция, обща, на всичките независими сдружения. Бихте ли казали малко повече по този повод? К. Тренчев: Струва ми се, че всички тези движения имат много допирни точки и че тяхната основна цел е демократизиране на обществото. С оглед на задълбочаващата се криза - духовна, икономическа, и политическа, и всякаква - на обществото има опасност ситуацията да протече общо взето по следния начин: нищо не може да бъде предложено от управляващия елит, но от друга страна, демократичната опозиция е общо неукрепнала и неопитна, за да предложи нещо. Всички ние, представителите на тази демократична опозиция, чувстваме това и да се надявам, че последните промени ще послужат като сигнал за форсиране на разработките на различни доктрини и програмни документи на тези движения. Но особено остро се поставя въпросът за консолидацията на независимите сдружения под една по-обширна и по-обща платформа за демократизация, която да обедини, под формата на федерация, тези сдружения в името на постигане на общи цели. Но това обединение не трябва да се тълкува като загубване на тяхната самостоятелност, а напротив – просто платформата ще ги сближи, те ще намерят една база обща за работа, а всяка от тях ще разработва вече своята специфична област. Тъй като за 45 години тоталитарен режим се натрупа неимоверно количество проблеми и те трябва да бъдат анализирани и, разбира се, предлагани различни доктрини за изход още дълги месеци. В случая решението би било да се излезе с нещо като призив за демократизацията, ние да покажем своята причастност към демократичните промени и да подпомогнем, ако може така да се изразя, и правителството в тази негова стъпка, защото избирането на новия Генерален секретар се тълкува от мнозинството от народа като стъпка в тази посока. (недатирано, ролка № 360) Три въпроса на Румяна Узунова към Янко Янков Р. Узунова: Янко Янков? Румяна Узунова се обажда от Радио „Свободна Европа”. Бих искала да взема интервю от вас и първият ми въпрос е: Какво мислите за слизането на Тодор Живков от политическата сцена на България? Янко Янков: Слизането на Тодор Живков от политическата сцена в България е събитие, което изисква тънък анализ. Несъмнено то е повод за нарастване на надеждата за демократизация на обществото, но само по себе си не е гаранция за същински демократични промени. Новият партиен лидер е творение – може би не изцяло – на самия Живков, но във всички случи на живковизма, като вид нов сталинизъм. Петър Младенов е обвързан генетически с живковизма и неговото видимо отношение към самия Тодор Живков не е и не може да бъде гаранция за скъсване с живковизма. Внимателният анализ на политическите изяви на новия партиен лидер до сега показва, че неговите намерения гравитират около идеята за модифициране на живковизма, за установяване на живковизъм без Тодор Живков или, нека го наречем – нео-живковизъм. Очевидно Петър Младенов не би имал нищо против това да прехвърли цялата вина за тоталната криза на нашето общество лично върху Тодор Живков, върху неговото семейство и върху неколцина от неговите приближени. Но очевидно е и това, че Петър Младенов няма намерението да позволи да бъдат обвинявани останалите виновници за нашата национална трагедия, просто защото и самият той е сред тези виновници. Поради това, лично аз, не бях съгласен с доминиращите изявления за даване на доверие на кредит на Петър Младенов. Петър Младенов няма никакъв реален шанс да скъса с живковизма, така както например Хрушчов нямаше реалния шанс да скъса със сталинизма. Доверието на кредит на Петър Младенов е обречено на загуба. Р. Узунова: Следващият въпрос, който бих искала да ви задам, Янко Янков, е за вашето мнение за промените в политическия и управленчески живот в България? Я. Янков: След смяната на Тодор Живков в политическия и управленския живот в България настъпи видима динамика. Аз съм израснал на село и тази динамика ми напомня една картина от селския бит – вързаното животно се радва на свобода, дори когато синджирът просто е удължен с няколко метра. Мисля, че на този етап Петър Младенов е направил точно това, и че плановете му са да динамизира нашето общество точно по този начин. Все пак, ситуацията беше такава, че в твърде висока степен от самите нас зависи с колко метра ще удължим синджира и дори дали ще се освободим от него. Има надежди, има възможности да се освободим и тези надежди и възможности са във възникващите неформални клубове, дружества, организации. Динамиката тук е голяма и оптимистична. Но съществува още един динамичен процес, който поставя в известна опасност първия. Лицата от политическия и управленския апарат, които бяха публично ангажирани и обвързани с Живков и живковизма са обхванати от изключително динамична мимикрия с двупосочно измерение. Една част паднаха в краката на новия господар и започнаха предано да въртят опашка пред него, а другата част, по-далновидните, се насочиха към дейността на неформалните демократични сили, където се опитват не само да се инплантират, но дори и да поемат инициативата и ръководството в своите ръце. Р. Узунова: И един последен въпрос, Янко Янков. В събота бе разтурено VІ управление при Държавна сигурност. Как оценявате този ход? Я. Янков: Беше съобщено, че Петър Младенов е взел решение да разтури зловещото VІ управление при Държавна сигурност. Всъщност не е напълно ясно, дали става въпрос за цялото VІ управление или само за 6ти отдел при VІ управление на Държавна сигурност. Считам, че е необходимо да бъде създадена гражданска комисия от видни интелектуалци, която да проучи престъпната дейност на това Управление и да настоява за наказателна отговорност. Българската общественост няма пълна и ясна представа за това с какво точно се е занимавало това Управление. Моята информация е, че това Управление се е състояло от 12 отдела, които са се занимавали със събиране и анализ на информация за всички лица с висше образование, независимо къде и какво работят, за всички лица, независимо от образованието им, работещи в сферата на изкуството, културата, образованието и науката, а също така и по-будните ученици и студенти. Събираната информация е от най-всевъзможен характер: За битовите и интимните навици на всяко отделно лице, за кръга от познати и приятели, с кого и какво си говори, за общо-културната и най-вече политическата характеристика на всяко лице и пр., и пр. Цялата тази колосална информация в един определен момент се пуска в манипулативен ход за постигането на политически и репресивни цели. За всеки български гражданин, притежаващ интелектуална личностна характеристика, съществува отделно досие. Документите се подшиват в папки, точно по 300 страници, като 301 страница е в следващия том. Трудно е да се каже от колко тома се състоят отделните досиета. При моето арестуване, например, успях да разбера, че първите документи са били събрани още докато съм бил ученик в гимназията и за около 20 години досието ми е нараснало на около 40 тома, като най-интензивен е бил растежът на досието през времето, докато бях научен работник. Обществеността трябва да настоява да бъде уведомена за няколко неща: 1. къде ще бъдат изпратени на работа специалистите манипулатори, работили толкова много години в това зловещо VІ управление при ДС. Няма ли опасност да бъдат изпратени в други Управления, където ще продължат да се занимават със същата дейност? 2. Какво ще стане с колосалните пирамиди от досиета? Ще бъдат ли скрити, или унищожени? Каква е гаранцията, че ще бъдат унищожени, а не скрити? Всеки, който пожелание, ще има ли възможност да се запознае със собственото си досие и да го използва пред съда, ако спрямо него е било извършено престъпление? От отговора, от решението, което Петър Младенов ще даде на тези няколко въпроса, ние ще разберем дали той наистина има намерението действително да деживковизира нашето общество, или има намерението само да реформира живковизма. Р. Узунова: Благодаря ви, Янко Янков. (26.11.1989 г., ролка № 109 Разсъждения за българите и турците у нас Р. Узунова: Всъщност… един момент, моля…, Така… Все пак според Жельо Желев, денят за големия митинг, организирания митинг беше определен за утре. Мислите ли, че този е възникнал съвсем спонтанно? Мъжки глас: /…/ назад с историята. Просто да го оценим като период, който може би е трябвало да бъде или пък имало е друг път на развитие. Но тези сили са победили за тогава. Ние да поправим нашата грешка, така, обща грешка да поправим, в смисъл за бъдеще да станем нетърпими за тирания и към някакъв друг ред, създаден от някой си, от една личност. Просто да приемем, както казва и другаря Младенов, да приемем този правов ред. Би трябвало да се съгласим да бъдем правова държава. В смисъл: съгласие общо и пълно съгласие. По отношение на турския въпрос като случай в историята ни и аз го обявявам, така, за отминал. Обаче той е много близък до нас, в смисъл, не е дълго времето, от когато ставаха тези неща около нас и ние си затваряхме очите. Мислехме, че наказват заслужено тези, които са намислили нещичко. Ние така си го обяснявахме. Намислили, така, срещу нас да проведат някакви акции, свързва се въпроса със заплахи, за тероризъм. Докато, когато сме се срещнали с тези хора, така, да ги нарека трудови хора, мюсюлманското население в България, изпитвал съм възхищение. Изпълняване на трудовите си задължения, стократно по-добро бих казал от моите, да не говоря за всичките и това нещо ме кара да мисля: Как така тези хора изведнъж на трудовото си място, там където оформя облика, нали, той е… добива лице, физиономия, изведнъж да стане нападка на средствата за масова информация и ги представят в лоша светлина. Ние с нищо не можахме да подкрепим тогава викът им за помощ, защото вярно е, че е имало такъв вик, но ние не го чухме. Това е и нашата вина обща, споделям с всички. Но за в бъдеще смятам, че нещата тръгват към добре, към добро и вярвайки, така, бих приканил и други от нашето общество... Мисля, може да имаме сходство в мислите, не пълно сходство, но към тези ценности, които не са преходни просто да имаме еднакво отношение и да позволим да се настанят в нашето отечество тези добродетели, тези така, качества, които ние досега не им обръщахме внимание. Правихме всичко възможно пред външния свят България да няма добро име, и да няма добро име и народа ни. Той, народът, заслужава по-добра участ, но мисля, че в скоро време ще се чуе точно това: Кой е виновник за всички тези беди. Р. Узунова: Благодаря ви много. (17.11.1989 г., ролка № 202) Коментар на Пламен Даракчиев за бъдещето на казионните профсъюзи П. Даракчиев: …самият Съюз, като ние приехме, че да го има, да се учреди този Съюз, трябва да бъде готова и Програмната декларация. Значи, те имат право да си излъчват, изпращат до средствата за масова информация, изобщо имат пълна самостоятелност... Р. Узунова: А досега няма учредена секция професионална, така ли? П. Даракчиев: Те на практика са учредени, но не работят в момента. Просто не са прогласени с Декларация, че са. Р. Узунова: А какво мислите, Пламен Даракчиев, за интервюто на Петър Дюлгеров, председател на Централния съвет на официалните профсъюзи, във в. "Труд"? Пл. Даракчиев: Твърде интересно и твърде показателно интервю за това, как и каква посока ще поемат Българските професионални съюзи. В него аз виждам, така, един интересен аспект. Едно, че… явно, че той вижда, че по този начин повече не може и че трябва да си печелят обратно членската маса. Макар че аз лично имам дълбоки съмнения дали ще успеят. И второто, има един такъв опит да се прокара една идея, че виждате ли, Профсъюзите дълго са се борили за истински профсъюзи, без този народ да знае за това. Просто – не знае! Но все пак, ред пречки е имало и не са успели. Лично мен тази борба ме съмнява, че е водена… от няколко човека, имам предвид, от апарата на Централния съвет на Профсъюзите. Аз лично разбрах, че има такава борба, когато веднъж дойдоха от МВР, по време на гладните стачки, през лятото и ми казаха, че имат от Профсъюзите много интересна платформа, че имат просто много интересна платформа. Офицерите от МВР, следователите дори ми я показаха. Дори казаха, че биха могли да ми я дадат да я прочета. Аз тогава не я поисках, но след това направих един-два опита да я поискам, вкл. и днес, във в. „Труд” бях, но казаха ми, че за сега още я няма тази Програма. Увериха ме, че тя ще бъде публикувана. Но сме искали, искали сме да я видим във всеки случай, но не сме успявали. Лично аз не вярвам, че е толкова радикална, колкото се изтъква в интервюто на Петър Дюлгеров. Да, само за секунда. Бих искал да видя в това интервю със Петър Дюлгеров и някои други аспекти на нещата. (Както и друг път, Р.Узунова многократно настоява той да говори по-високо) Казвам, бих искал да прочета в това интервю и някои други неща. Например за това, че този Профсъюз никога не е имал Програма. Тази Програма, поне в неговия Устав досегашен е записано, че те приемат Програмата на БКП за развитото социалистическото общество. (Отново молба на Р. Узунова за по-високо говорене) Да, така е записано в техния досегашен Устав. Р. Узунова: А Програма нямат ли? Пл. Даракчиев: Всъщност, първият Профсъюз в страната, който има реална програма и я оповести, това е профсъюз "Подкрепа". Официалният профсъюз все още не е оповестил Програма. Ало? Р. Узунова: Да. Мислиш ли, че свършихме? Пл. Даракчиев: Да, но не мисля колко добре стана, защото аз… Р. Узунова: Да, аз ще ти кажа… Пл. Даракчиев: (отново включване) По принцип може да се очаква една псевдо-радикализация на официалните Профсъюзи, която в даден момент би трябвало да намери веднага своя отговор. Имам предвид това, че например, поне аз научих, че Профсъюзите ще направят предложение пред правителството за замразяване на цените у нас за една година. Както и че имат една разработена програма - антиинфлационна. Те, вероятно, ще… може би дори ще отидат и на някои несъгласия с правителството... Нещо, което не можем да не го очакваме. Но едно във всеки случай е ясно: всичко това при тях го върши апаратът. Просто го върши апаратът! Все още отдолу някаква активност или каквото и да е по властта не може да се очаква в никакъв случай. Р. Узунова: Не знаят докъде – какво! Пл. Даракчиев: Апаратът тръгва да спасява една структура, която е компрометирана отгоре надолу и която всъщност никога не е била Профсъюз, а един държавен механизъм. Просто тези усилия, освен че са смешни, са и опасни за правителството, тъй като все пак могат да подлъжат някои хора. Имали сме случаи, когато са се подлъгвали. Имаше случай, една така наречена „Юлска концепция”, която успя да подлъже част от по-интелигентния ни народ, преди всичко. Иначе хората, особено трудовите хора си имат, така, здраво усещане за нещата. Но проф-лидерите тук-там могат да се подлъжат малко. Освен това, Румяна, тук има един такъв момент, би могла да изтъкнеш: Петър Дюлгеров говори за независими профсъюзи. Но добре, след като говори за тези независими профсъюзи, профсъюз "Подкрепа" - лош или хубав - ние всички отстоявахме именно тази идея и в „Държавна сигурност”, и в затворите, и къде ли не, и при вас - в "Свободна Европа". Е, как тези хора не могат да кажат все пак няколко думи!?... Именно за това, че тази независимост, докато те са си я отстоявали по кабинети, ние я устоявахме на открито, пред очите на всички. Разбираш ли? Сега се чудят защо нямат авторитет, и защо… и т. н., и защо хората идват при мен. Няма какво да се чудят! Р. Узунова: Как е озаглавено интервюто на Петър Дюлгеров? П. Даракчиев: Ами, то е в бр. 231 на "Труд" от понеделник, 20и ноември. Озаглавено е "Защита” - истинското име на профсъюзите", разговор с председателя на Централния съвет на българските профсъюзи Петър Дюлгеров. Р. Узунова: Добре. Да. …Чакай… (21.11.1989 г., ролка № 310) Съобщение на Георги Спасов за пречките пред демократизацията в Пазарджик и за клеветите срещу него лично Румяна Узунова: Георги Спасов, ротационен говорител на независимият профсъюз "Подкрепа" по печата. Датата: 29 ноември `89а година. Хайде, говори… Георги Спасов: Казват, че на новороденото удряли плесница, за да започне да диша. Не знам дали тази практика има отношение само по физиологията или едновременно с това е своеобразно въведение в живота, където човека, ако не е достатъчно послушен, получава неограничен брой от този артикул, който - за разлика от много стоки от първа необходимост - е в изобилие. Естествено ония, които ни удрят плесниците твърдят, че са обладани от благородното намерение да ни вкарат в правия път. Изглежда, от такива "благородни" намерения са завладени и някои ръководители на община Пазарджик, но не по отношение на новородените бебета, а по отношение на демократизацията. Впрочем, ако искам да бъда точен, трябва да кажа, че плесниците се нанасят на все още неродената демокрация. За какво точно става дума? Става дума за отношението към митингите, които гражданите искаха и искат да проведат, за да изразят своето отношение към промените и да поставят своите искания пред новото ръководство на държавата. Първият митинг, който искаха да организират и проведат в събота, на 25 ноември активисти на обществените организации, бе забранен от първия секретар на общинския комитет на БКП Борис Димитров и не бе проведен. Което на практика показа, че тия обществени организации не са самостоятелни и не са подчинени на своите членове и на обществото, а на партийното ръководство и практически не могат да изразяват общественото мнение и да защитават обществените интереси. С втория обаче нещата стоят съвсем другояче. Той се организира от представителите на независимите демократични организации и сдружения, на трудови и творчески колективи и граждани, които смятат, че това е тяхно конституционно право, което не трябва да зависи от прищевките на първия секретар или на който и да е друг, отрицателно настроен към демократизацията и обновлението на страната, ръководител. Инициативният комитет разгласи вече, че митингът ще се състои на трети декември в неделя от 11 часа на пл. "Георги Кирков" пред драматичния театър "Константин Величков" гр. Пазарджик и е твърдо решен да го проведе. Това решение произтича от подкрепата на гражданите. Те го искат и го подкрепят защото са убедени, че процесът на демократизация може да бъде задушен по места още в началото, а без демократизация не е възможно да се излезе от дълбоката политическа, икономическа и духовна криза, в която е затънала страната. Позицията на първия секретар на общинския комитет на БКП Борис Димитров е в разрез с официалната партийна и държавна политика. За нас това не е изненада, защото знаем за нежеланието на определени среди от партийния и държавния апарат да се разделят с тоталитарната система на управление, която им осигурява неограничена от никого власт и привилегии. Тези сили са се окопали здраво по места и ще направят всичко възможно, за да осуетят процеса на демократизация, което ще ги лиши и от безотчетната им власт, и от неограничените им привилегии. Аз смятам, обаче, че този път те няма да успеят. Няма да успеят защото, заслепени от своите интереси, те пренебрегват интересите на всички слоеве от населението и нямат никаква поддръжка сред него. Особено радващо е, че на страната на демократизацията застават младите хора, комсомолците. На 28и ноември, когато на оперативка в общинския комитет на Комсомола е сведено до знанието на комсомолските секретари от предприятията и учрежденията, че общинския комитет на БКП не разрешава да се провеждат митинги, комсомолските секретари, като вземат предвид настроението на работниците и служещите, се обявили против това решение. Веднага след това те са извикани при първия секретар на общинския комитет на БКП Борис Димитров. Той се е постарал да ги убеди да не участват в митинга и да се обявят против него. Какви аргументи е изтъкнал? Главният аргумент му е бил, че организатор на митинга е Георги Спасов, тоест аз! Аз съм бил човек с неморално поведение и съм преследвал нечисти цели. „Повечето от нас бяха потресени, че на такова високо равнище и ръководител с такъв висок ранг ни е събрал, за да ни занимава с клюки”- сподели един от присъствалите на срещата комсомолски секретари. Борис Димитров е говорил, че съм имал незаконна връзка някаква или с някакви жени и съм бил пияница. Не знам защо не си е послужил с предишната версия, която бе изфабрикувана малко след уволнението ми и гласеше, че не съм изключен от партията за критичните ми журналистически материали и за членството ми в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България и на независимия професионален съюз "Подкрепа", а защото съм бил наркоман. Навярно е бил наясно, че балонът е бил спукан преди още да бъде пуснат. Не мога да си обясня защо не е използвал и другите, изфабрикувани по същия несъстоятелен начин лъжи и клевети, че съм се продал на Запада и съм бил получил двадесет хиляди западни марки за стихотворението ми "Приказка за козлета", че съм агент на американците и имам вече открита банкова сметка в американски банки. Той изглежда си е дал сметка, че Пазарджик е малък град и много от тия млади хора ме познават не само лично, но и са чели много мои журналистически и други материали. Аз искам да направя (съобщение) пред широката радио-аудитория: Аз наистина имам банкови сметки в чужди банки, само че те не са американски, а швейцарски и сметките не са на мое име, а на името на Владимир Живков и на хора, които фигурират в номенклатурните списъци на властващия партиен и държавен елит. На нас, поне за сега, общинския народен съвет отказва официално да разреши провеждането на митинга, но аз мисля, че председателят на Изпълнителния комитет Димитър Нанов ще се съобрази с волята на голяма част от своите избиратели и ще го разреши. Но дори и да не бъде разрешен официално, ние сме решени да проведем този митинг. Ние сме решени, защото сме убедени, че по голямата част от гражданите ни подкрепят. Сега Пазарджик е врящ котел, който не може да бъде укротен с едно решение от горе. Ние заявяваме, че нашият митинг не преследва никакви други цели, освен да изрази подкрепата ни за действителни демократични промени. Такива ще бъдат и нашите искания. Ние сме уверени, че гражданите ще ни подкрепят, защото те знаят, че Тодор Живков си отиде, но тодорживковците останаха. Гражданите знаят, че в страната, а и в Пазарджишката община и бившия окръг партийните и държавните постове се заемат все още от хора, които израснаха под крилото на Тодор Живков и се издигнаха с цитати от неговите демагогски речи и още по-демагогски „съображения”. С позицията си смятам, че Борис Димитров застава пряко срещу демократизацията и обновлението. Има сигурно и много подобни на него. Дали те ще успеят обаче сега не зависи от тях, а от народа. За разлика от друг път народът днес е буден и няма да позволи да го излъжат. Народът е наясно, че той не може да очаква нищо от тях, защото ако можеха и искаха да му дадат нещо, те можеха да го направят през тези дълги десетилетия, през които бяха на власт. Народът е наясно, че той ще получи само това, което постигне сам. Ало? Р. Узунова: Георги Спасов. Дата? Г. Спасов: Дата – 29и. (29.11.1989 г., ролка № 195) Изявление на Емануил Славов от Варна Румяна Узунова: Включих, говорете… Емануил Славов: Добър ден. Казвам се Емануил Славов, от Варна. Днес е 11и декември 1989 година. Искам да споделя едно мнение относно това, което става през последните няколко седмици в България. Станаха много политически промени, митинги в почти всички по-големи градове, неформални сдружения се обединяват в Демократичен фронт и т. н. Но бих искал да се върнем малко по-назад и да си припомним как започна всичко това. Казвам, само малко по-назад, защото ако се върнем малко повече назад във времето ще видим, че всичко това, за което вече се говори и се пише открито, води началото си извън пределите на България. И така, през 1987 (?)г. в София група интелектуалци, членове на БКП, създадоха Комитет за защита на град Русе, който беше разтурен за много кратко време от „непоклатимия” още тогава тоталитарен режим на Живков. Защо стана така? Дали се опита някой да си даде сметка и да извлече някакъв извод от това? Мисля, че не. Защото вместо да застане начело на демонстрантите и да обедини силите на спонтанно възникналото негодувание на обществото, с което биха увлекли още повече хора в едно народно движение, те, интелектуалците, решиха да действат самостоятелно и по този начин сами се поставиха в изолация, което не донесе нищо добро за Комитета, откъснал се от народа. Централният комитет също не закъсня с реакцията си и потърси отговорност от „еретиците”. След което дейците на Комитета, уплашени от евентуални по-лоши последици, преустановиха всякаква дейност. През същата 1987 г. възникна и друго движение под название Дружество за защита правата на човека. Въпреки, че „Държавна сигурност” на два пъти попречи на учредяването на Дружеството в местността Оборище, въпреки задължителното въдворяване на постоянно местожителство в различни краища на България и преследване на неговите членове, въпреки репресиите и въпреки екстрадирането на негови ръководители и активисти извън страната: Едуард Генов, Благой Топузлиев, Петър Манолов и други, и въпреки пасквилите за тях в пресата Дружеството показа как трябва да се отстояват политически принципи и възгледи /ако някой изобщо има такива/ - с твърдост, с непреклонност, с гладни стачки и с непрекъсната дейност в различните градове на страната: от Пловдив до Ловеч, от Дулово до Михайловград и Девин. Но къде бяха в този момент интелектуалците? Защо се спотайваха? Или може би решиха да послушат съвета на Тодор Живков „да се поуслушаме, да се снишим и ако не отмине бурята, тогава да се преустроим”? Горе-долу така постъпиха те. След като разбраха, че станалият твърде непопулярен в международния живот режим на Живков не се решава на по-крути мерки спрямо Дружеството за защита правата на човека, интелектуалците решиха да се активизират, но забележете, не за да се влеят в редиците на Дружеството за правата на човека, не, това не можеха да допуснат в никакъв случай: да бъдат в една организация с хора, които са били в затворите, хора с тъмно минало. Те учредиха свой клуб - Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Обърнете внимание: тук става дума за подкрепа на преустройството, извършвано до този момент от БКП. Така беше заявено и в техния учредителен документ. Ето как постъпи българската интелигенция за втори път в този важен исторически момент. Иначе тя – интелигенцията – умее да говори за „вбиването на клин между нея и работническата класа” от режима на Живков. Това може да се прочете в „Народна култура”, последния брой. Но ето ви един факт, който говори добре за самочувствието на интелигенцията: председателят на дружеството не е българин, а съветски гражданин, Алексей Шелудков! Интересно до кога ще продължава това преклонение пред Съветския съюз?! „О, неразумний юроде! - както възкликнал някога Паисий! Нима вие нямате в редиците си един Радой Ралин - един велик българин, който никога не се уплаши от преследване, репресии и интерниране, който в най-страшните години на тоталитаризма написа „Грешките на растежа”, и „Личен контакт” и „Сказание на Атила”, и „Аквариум” и „Лютите чушки”, и много други? Питам ви, интелектуалци, не видяхте ли вие водача, българина между вас, онзи, който години не, десетилетия поддържаше духа на народа си, пък и вие се гордеехте с него, защото имаше един, който да измие срама от очите ви за пред народа! Къде бяхте вие тогава, колко от вас написаха нещо в негова подкрепа или поне направиха опит да напишат? Къде бяхте вие, когато Добри Жотев с години обикаляше редакциите на издателствата, в които вие работихте, обикаляше със стихосбирката „Викове” и вместо някой да поеме риска с отпечатването на тази стихосбирка, по-скоро предпочитахте дебелашката шега: „Тебе още не са ли те арестували?”. Къде бяхте тогава, питам? Сега са налице всички. Намериха плочата, за която писа Марко Ганчев, онази плоча, на която да наточат ножа си и да мушкат умрялото куче. Сега са тук и основаха не само Клуб, но успяха и да се настанят и в ръководствата на другите дружества под формата на консултанти, говорители и не знам какви още от този род. Защото те трябва навсякъде да ръководят, да координират и да поучават, да държат речи. „Ние се разграничаваме, каза вчера Желю Желев на митинга, от онези екстремистки елементи, които подстрекават към насилие и провокации”, за което, разбира се, беше освиркан. Ето така става разединяването на народа преди още да се е осъзнал за какво става дума и за какво се бори! Ето кой вбива клин между интелигенцията и народа: самата интелигенция. Желю Желев не иска и да знае, че те, тези екстремисти са бити в милицията и са лежали по затворите по политически причини и че изразът на гняв не е насилие и подстрекателство. Но застанали веднъж на лидерските позиции, интелектуалците са готови на всякакви компромиси и отстъпки, стига да имат възможност да се изявяват като лидери. Според тях социализмът не бил изчерпал своите възможности. Това вече за кой ли път го чувам - последния път от Кирил Василев, академика, по телевизията преди два дни. А могат ли да дадат пример за такъв по-добър социализъм някъде по света? Малко ли бяха 45 години, за да докаже той - социализмът, че е хуманен и демократичен? В някакво предаване по радиото - радио „София” - има много такива напоследък, Никола Попов, който е ректор на Софийския университет, цитира Трайчо Костов, който някога бил казал, че многопартийността в България е необходимост, опозиция трябвало да има, иначе нямало кой да бъде опонент на партията и да й посочва грешките. Това е казал, забележете, Трайчо Костов, същият онзи, който подписа смъртната присъда на водача на опозицията Никола Петков. За всичко това може да се каже само едно: пълна политическа неграмотност и безпринципност. Нека уважаемите интелектуалци разберат едно: че обединението, а не разединението прави силата, затова е необходима апостолска работа именно като Левски - от град на град, от село на село, разяснителна работа, и работа за обединяване на хората, а не за разграничаване от тях. Това е, което исках да ви кажа. Благодаря Ви. (Цитираното изказване на Т. Живков е от речта му пред конгреса на Профсъюзите през април 1987 г. и описва стратегията на БКП относно преустройството. 11.12.1989 г., ролка № 59) Разказ на българин-мюсюлманин Р. Узунова: …да говори. Мъжки глас: Преди да изложа фактите, които раждат острите, вечните противоречия между мюсюлманите и режима в България, ще дам клетва, ако трябва - и в името на живота си, че това, което ще опиша, е същата истина, която е извадена от ежедневието на съвместното съжителство с хората от тази омразна страна. Съзнателно казвам „режима в България”, имайки пред вид не всичкото българско население, а онази част от него, която с цената на всичко се стреми да създава тези противоречия и да настройва колкото се може повече хората против нас, мюсюлманите. Ние не отричаме, че има хора, които ни разбират и съчувстват, но в същото време сме убедени, че немалка част от тях, при първата срещната трудност, биха застанали против нас, страхувайки се от онези, които са убедени, че мюсюлманинът е необходим на държавата освен единствено като труженик, като производител, защото е роден за такъв. Споменатите противоречия са вечни, защото така ги виждам аз, изхождайки от разсъжденията на възрастните – всичко просто се доближава и съвпада. Колкото и да не искаме да сме като тях, ние вървим по техния път, повтаряме техните грешки. Докато болшинството българи днес говорят: „Защо ще напускате България? Да не би да ви е лошо тук? Та вие си имате всичко – пари, много повече от нас, къщи, коли?” А ето каква е реакцията на въпросните мюсюлмани, които са препатили през живота си. На въпросите те отговарят така: ”Вие, младежи, някои неща виждате сами, за други сте чували, но не сте преживели ужасите, които са ни съсипали нас, вашите бащи, деди и прадеди. Още откак се помним, а и същите разговори сме чували и от нашите родители.” Те казваха, че за нас тук живот няма. Ето защо ние винаги живеем с мисълта, че може би някой някога ще ни помогне да се измъкнем оттук. Затова ние работим и пестим до изнемогване и се надяваме, че който има повече пари, един ден ще са му нужни, за да се измъкне от лапите на тези хора. Разсъждавайки върху тези неща, неведнъж съм стигал до истини, за които не можех да си дам обяснения. В себе си роптаех, че нашите хора, родителите ми, близките ми, познатите ми и всички като тях умират, без да са видели бял ден, както се казва. Те не знаят какво е това годишен отпуск, да, и наистина не познавам близък, който е ползвал отпуск за почивка; не знаят какво е почивен ден и не разграничават понятията работно време и извън работно време. Всичко е смесено и няма край. Всички бързат да свършат някаква работа и колкото повече бързат, толкова повече работа им се натрупва. Като попитам някого: „Докога с твоите проблеми?”, той е сигурен докога и ми отговаря: ”Дотогава, докато свършиме ние там, където са свършили преди нас другите.” Основното препитание на всички от години насам е тютюна. Всички го мразим повече от дявола, но сме се хванали един за друг. Страшно ми се иска едно централизирано информационно средство да разясни на хората за степента на експлоатация, така че ако някога се опитаме да се борим за нещо, да сме наясно за какво и как да отстояваме исканията си. По мои грубо пресметнати данни, един кг. тютюн държавата продава за не по-малко от 50 лв. Не е малка и стойността на 1 кг от валутните сделки. В крайна сметка, производителят получава от 2 до 3 лв. чиста сума от 1 кг. Смайващо е, че получената крайна сума е по-малка с 1/20 част от действително изработената сума. Освен това, когато предават тютюна на държавата, всъщност когато оценяват произведения тютюн, играят всеки както си иска. Някой минава чувствително по-благоприятно за сметка на другия, и този другия предимно е помак или беззащитен човек. От сигурни хора съм разбрал, че онова, което изкупуват от хората за второ качество, спокойно след това минава за първо. Ето един личен пример: За предадени 160 кг. тютюн в града, взехме около 500 лв., а за предадени 310 кг на село – около 700 лв. Това е една черта за дискриминацията, именно защото в града живеят българи, а в селата са помаци, и те могат и си мълчат. Винаги, след като са изиграни, хората си казват, че няма да сеят повече толкова тютюн, но на пролет забравят всичко и тихомълком всичко започва отново. Те виждат спасението така: да продадем повече, да харчим по-малко, да имаме в края на краищата нещо. Вместо как да изразходваме и онова, което сме събирали късче по късче, когато се налагаше. За да купим нещо по-голямо, особено материали за строеж, срещаме трудности, които съвсем ни объркват сметката. Един нищо и никакъв магазинер, снабдител, горски, шофьор и т.н., като те пита откъде си, и като разбере, че си помак, ще те излъже така, че сам ще предприемеш уреждането на строежите по начините, по които са се „уреждали” всички твои побратими преди тебе. Като ти казват „ела утре, вдругиден, след една седмица” ти веднага ще му предложиш подкуп, даже ще учиш на същото и другите – защо да си губиш времето, когато има сигурен вариант? Гледам то, въпросният служител само се оплаква, че му е малка заплатата, а къщата му – дворец, вилата му – къща. Такъв е животът, казват ти и продължават да се лишават и да решават проблемите си, както са ги решавали преди тях. Казват, „как можеш да продадеш тютюна още есента, а да си запасняк през април или май следващата година?” Но какво да се прави: ако кажеш нещо, може и да ти платят, когато намерят за добре. Попита ме вчера един високопоставен другар от Комитета: „А гледате ли по телевизията как се връщат хората от Турция, и опита ли да си помислиш защо се връщат?” Аз наистина знам кои се връщат и защо се връщат, но му отговорих истината: „Когато излязох от леглото, за да отида на тютюна, беше съмнало; когато се върнах от тютюна – програмата на телевизията беше свършила. Не съм гледал телевизия от началото на лятото”. По този въпрос повече не говорихме. Може би е смешно, но аз съм на 34 г., а досега съм бил само два пъти по една седмица на море без карта, защото за нас има свободни карти само през зимата. Децата, от седем – осем години пъшкат по нивите, и заспиват гладни, защото уморените им телца не издържат, докато сготвим. Пенсионерите бързат да свършат нещо, за да си отидат, може би, по-бързо от този свят. А ние казваме на децата: „Помагайте, милички, защото ето, онези са по-малки от вас, а работят повече и ще ви се смеят!” Да не се случва да отидеш в болница, защото, като разберат кой си и откъде си, изливат злобата си върху тебе. Особено е тежко положението на жените, защото те са белязани с някои части от носията си. Където и да отидат, те са изигравани, унизявани, подигравани, лъгани и оскърбявани. А как излъгаха възрастните, измъчените, с треперещи ръце жени – пенсионерки? Искаха всяка да отиде на ръка, лично да си получи нищожната пенсия. Идеята дойде от партийното ръководство, за да накара нещастните жени, които едвам са доживели до пенсия от жестоката експлоатация, да отидат в Съвета, за да ги видят ръководителите, как съществуват с дрехите, които не са обичали цял живот. Немалко от нещастните жени си отидоха от този свят без пенсиите, в нищета и лишения, проклинайки и в гроба си тези зли хора. Много семейни добавки за деца просто се изгубиха през тези мътни години. Бяхме на бригада; не знаеха, че съм помак. Всичките им приказки бяха около турците и помаците. За всички говореха насмешливо, подигравателно, „ха, сега да видим къде ще отиват! Какво бяха вдигнали главите?!” – и смях, смях… Някъде из тютюна се понесе народна песен. Това много ме зарадва, а и песента беше хубава, и оригинално изпълнявана. Всички започнаха да се възхищават – как е възможно тези измъчени, изстрадали жени, и то на такова място, в такъв момент, да пеят така спокойно и хубаво? Това бяха жени – помакини от комплексна бригада – в тези „комплексни бригади” работят предимно помакини. „Те не са за работнички; сбъркали са си професията!” – подигравателно подхвърляха. По-късно същите тези започнаха на гръб да пренасят /…/ с тютюн. „Ето, това се казва здрави жени!” -пошегува се един. А пък една другарка каза: „Та нали ние, профсъюзите се борим за премахване на тежкия физически труд, а те носят на гърба си повече от 30 – 40 кг!” „Носят, а ти защо не носиш?” – обади се някой… Всички се смееха на „много смешните” приказки… Блазе им на тези хора, които си имат Родина и са горди, че и те са частица от хората, които живеят, строят и творят за Родината и са готови да я защитават с цената на всичко! За кого да милеем ние, кого ще защитаваме, ако се наложи, когато си нямаме никого? Със турците в България въпросът, може би, ще се реши, но нашите проблеми ще си останат, защото ние няма да се приютим нито при едните, нито при другите, като сме подритвано малцинство от всички! Дали трябва да искаме съдружие с турците, дали с немногото българи, чиято житейска съдба е близка до нашта, или ще продължаваме да чакаме покровители отвън някъде, за да ни подадат ръка? Преди години ни радваха събитията около Македонския въпрос, сега тези около турското малцинство в България, и в края на краищата ние си оставаме на същия огън. С тази разлика, че огънят все повече и повече се разгаря и ни претопява. Имаме си малка своя култура, големи свои специфични проблеми и по-малка вяра от тази на родителите ни, че ще настъпят други времена – по-добри от сегашните и миналите. Но който се опита да ни разбере поне отчасти, за нас ще бъде Покровителят, Богът, в който ще вярваме и на когото ще разчитаме. Р. Узунова: … Ало?! Мъжки глас: Да, добре. Съгласен съм да пуснете тази изповед с гласа ми, но да не бъде включено името ми там. Р.Узунова: Страхувате се? Мъжки глас: Да, страхувам се да не узнаят името ми. Р. Узунова: Добре, добре. (12.12.1989 г., ролка № 321) Представяне на новопоявилият се в. „Слово”, издаван от Християн демократичния съюз, от неговия главен редактор свещеник Станил Гергинов Св. Станил Гергинов: Две, три, четири, пет. Демократическото християнско движение започна да издава свой вестник, който се казва в. “Слово”. Излезе първият брой, на 16 декември 1989 г. Вестникът е орган, предназначен за религия, философия, публицистика, литература, изкуство и социология. За негов редактор за сега е избран Станил Гергинов, аз. Има една реплика от Народното събрание, заедно с дописка, която искам да прочета и така да представя нашия вестник. На 7 декември 1989 г. за пръв път от години насам група духовници прекрачихме прага на Народното събрание. Даже един от милиционерите, които стояха на поста там, твърде учтиво ме извини, за дето го блъснах, без да искам, разбира се. И така, ние се озовахме в осветената топла и уютна обстановка във вестибюла на Народното събрание. Носехме кръстове и хоругви. Посрещна ни д-р Петър Вутов, който беше определен да приеме нашата Петиция за религиозни свободи. Той беше вежлив и внимателен в изказването си, но подчерта, между другото - и репликата му и досега звучи тревожно у мен: „Нито улицата, нито плакатите, нито митингите ще оправят нещата”, предавам думите му свободно, „трябва диалог”, „ние ще влезем във връзка с Негово Светейшество, за да обсъдим” и т.н. Бяхме посипани като с пепел: Ние дойдохме да кажем болката си на г-н Петър Младенов, но пак ни насочваха към г-н Тодор Живков. Стига вече! Това се диалози от вчерашния ден. Днес диалогът трябва да се води с нас, с Демократическото християнско движение, със Свещеническия съюз и с Комитета за защита на религията. Не може вълкът, сменил козината си /а при нас във всички деноминации въобще той и козината не си е сменял!/, да защищава каузата на агнето. Отвън се чуваха силни, настоятелни викове в наша подкрепа. За свещениците - от Гергинов, София, 24 декември 1989 г. Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova rumyana uzunova -> Съкращения и означения rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите rumyana uzunova -> Част І: Паралелни светове rumyana uzunova -> Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!” rumyana uzunova -> Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове rumyana uzunova -> Румяна Узунова (18 1936 – 16 1995) Биoграфична справка Изтегляне 1.42 Mb. Сподели с приятели:
|