Четирисезонни кодировки (Философия, теория, анализи и интерпретации на поезията за деца на Иван Цанев)

1.2. Преход от Зима към Пролет

Както и другите сезони в своята природна кръговратност и Зимата е преходен сезон. Преходът от Зимата към Пролетта в Природата се сигнализира най-вече от Слънцето^*. По-бързо или по-бавно снегът започва да се топи. Тази природна действеност, естествената постъпателност от Зимата към Пролетта, е природовидимо представена в стихотворението “Снежният човек” от книгата “Седем вятърчета”(1982, с.29). Почти изцяло променено като съдържание стихотворението “Снежният човек” получава заглавието “Мартенска жалейка” и е поместено в “Читанка за втори клас”, Изд. Просвета, С., 2003, с. 72; Съставители Владимир Попов, Иван Цанев.

Ето най-напред варианта от стихосбирката “Седем вятърчета”:

Няма вече преспи край стобора

и снегът под стъпките е мек.

Хора, както си стои на двора,

и свирука си ветрецът лек.

Но защо така е нос провесил
и е тъжен снежният човек?
А от радост, че под всяка стряха

пеят капки в мартенския пек,

малки и големи се засмяха.
Плаче само снежният човек.
А ето и варианта от посочената читанка за втори клас:
Живна и запя капчукът весел,

засвирука си ветрецът лек –

а защо е нос така провесил,
болен ли е снежния човек?
Мина ужким времето на грипа,

но размекнат в мартенския пек,

взе да се смалява и захлипа
като грипав снежния човек.
Както се разхождаме из двора

и снегът под стъпките е мек,

някой пише с въглен по стобора:
“Жал ми е за снежния човек!”
Вариантът от книгата може да предизвика например следните размишления. Харесал белотата, чистотата, свишата тайнствена същност на снега в най-ранното си детство от своето съществуване, човекът е обърнал и трудовите си, и естетическите си възможности към “материята сняг”. И ако Бог е сътворил човека от кал, човек може би иска да докаже и на Бог, и на себе си, че е по-съвършен творец от Всесъздателя. Затова той не тръгва към черния цвят на пръстта, към тъмното, към тягостното. И въпреки че знае своята преходност и вероятно точно заради това – защото пръстта, калта, земята ще му погълне тялото, което временно се движи по земята. Временен е човекът като физическо тяло тук – на Земята. Временен е и снегът в своя сезон – Зимата. Но той е чист, той излъчва чрез белотата си Светлина, Сияние, което се слива с Небето. Точно тази Светлина на снега, дошла от Небето и политаща към Небето – но видима – се стреми Човекът да претвори в себеподобния си – въпреки и временен (но и Човекът е временен) – Снежен Човек.

По принцип от началото до средата на своя живот в собствения си сезон Снежният човек е устойчив, непоклатим, със самочувствие. И заобикалящите го природни дадености, и самата Свиша Природа, която е породила в съзнанието на човека неговото себеподобие като естетическо желание, като естетическа наслада или пародиране, в никакъв случай не отрича своето творение – Снежният човек – а напротив: иска го, сътворява го, наслаждава му се и открива нови загадки в Природата. Но все пак знае – във видимия свят нищо не е вечно. Животът е кръговратен и за самия Човек, и за Природата край него. Божествено сътвореният човек си има всичко – и тяло, и мозък, и сърце, и кръв, и душа, и ум, и чувства, и разум, и порив към земна и космическа духовност. А Снежният човек е сътворен с ръцете и въображението на децата и техните родители. Той е само едно подобие на някакъв или на всякакъв човек – като скулптура, но не непременно от скулптор. Като голяма играчка, която радва очите и душата на деца и възрастни, докато я сътворяват, докато играят на сътворяване и се наслаждават на собственото си творение. Но те не даряват, но те не вдъхват на това сътворение, на това временно светло тяло нито мозък, нито сърце, нито кръв, нито душа, нито ум, нито чувства, нито разум. А щом ги няма тези жизнено необходими дадености за по-дълъг природоземен живот, естествено е животът на Снежния човек да е само едносезонен, дори и по-кратък от традиционния. Тук този живот е фиксиран от човека като относително време – тримесечен зимен сезон – защото преходността от сезон в сезон в четирисезонната българска природа е фиксирана точно от Човека, но Природата си я фиксира по свои обясними и не винаги обясними закони.

Творческото хрумване на Човека да създаде Снежния човек е Игра и повече от Игра. А Природното хрумване да прекрати Живота в даден природен момент или друг отрязък от време е хрумване неслучайно. То е сложна себеотдаденост на физически или химически процеси спрямо всички видими и невидими земни и небесни сили. Именно в тази си Творческа Игра, като пряк сътворител и наблюдател на собственото си творение (имаме предвид само децата като творци или децата заедно с възрастните), Човекът е склонен да се радва на настъпващия следващ сезон – тъй като всяка Игра е своеобразна радост. А този, който си отива (в случая Снежният човек), само той тъгува, само той плаче. Защото, без да има душа, той е одухотворен. В Играта всичко се одухотворява – реалистично или приказно. Не само заради някакви естетически действия и естетическа наслада. А и заради придобиване на житейски опит, заради омъдряване. Снежният човек спомага за житейското омъдряване на подрастващите.

В контекста на варианта от стихосбирката “Седем вятърчета”, можем да размишляваме защо поетът е прибягнал в читанката за втори клас към вариант с главен персонаж пак Снежния човек, но към друга смислова кодировка и заглавие “Мартенска жалейка”. Първата строфа от читанковия вариант е изградена на базата на втората строфа от книгата. Ето видимата близост и видимите разлики. Втората строфа от стихотворението “Снежният човек” е:

и свирука си ветрецът лек.

Но защо така е нос провесил
и е тъжен снежният човек!
А първата строфа от стихотворението “Мартенска жалейка” е:
Живна и запя капчукът весел,

засвирука си ветрецът лек –

а защо така е нос провесил,
болен ли е снежният човек?

За да бъде всяко начало весело, нещо весело е необходимо да се случи. Но в първата строфа на “Снежният човек” е налице констатация за състоянието на снега в определено “топосно пространство” (в случая – двора на дете, което знае какво е точно “стобор”, т.е. “дъсчена ограда”) и нюанс на учудване за състоянието на Снежния човек:

и снегът под стъпките е мек.

Хора, както си стоя на двора,
се смалява снежният човек!
И чак в първите два стиха от втората строфа се откроява весело настроение – природовидимо и усетено от самото дете – което настроение е своеобразно предизвестие за идването на Пролетта. Точно такова настроение е в противовес на изживяванията на Снежния човек. Малкото любопитно дете е наблюдателно. А в тази своя наблюдателност той може да открои вече собствения си житейски опит, но и все още неизяснени за себе си неща от Природата покрай него. Затова и придобитият опит от наблюдателността си детето ще обвърже и с питане за все още неясни неща – веселото настроение в Природата ще се опита да сравни учудено (чрез питане) с унинието на Снежния човек.

Именно в търсенето на отговор за съдбата на този “временен човек”, сътворен от него самото и вероятно от негови приятели и някои родители, детето променя себе си и “своето време” в битийния процес и на Природата, и на самото себе си, т.е. то омъдрява до известна степен и продължава да мъдрее, като участва във време-пространствените видими земни състояния и невидимите пространствено-времеви небесни състояния.

и свирука си ветрецът лек.

Но защо така е нос провесил
и е тъжен снежният човек?
Точно такава веселост, откроена в първите два стиха от тази втора строфа от стихотворението “Снежният човек”, е необходима на поета, за да тръгне и изясни изцяло същността на противоположното чувство – тъжната, траурна ситуация, предизвикана от окончателния свършек на Снежния човек, сътворен от “радостното, веселото, поривно-игривото чувство” на деца и техни родители (или на дете и негов родител) в стихотворението “Мартенска жалейка”. Затова и с малки промени в думи и фрази, в поетично състояние и образен език поетът контекстово е оправдал началото на “читанковото стихотворение” – вместо да чурулика врабецът весел, ще живне и запее капчука весел, т.е. вместо да се открои реална веселост, ще се задвижи “одухотворена веселост”.

Човек е склонен повечето от болестите да свързва с най-тъжното – със свършека на един живот. И след като самото заглавие “Мартенска жалейка” е конкретизирано в определен месец “траурно състояние”, скръбен резултат, поетът веднага и с основание ще трансформира вторите два стиха от втората строфа на стихотворението “Снежният човек” като замени догадките за “тъжността” във вторите два стиха от първата строфа на стихотворението “Мартенска жалейка” с “болест” на видимия и обрисуван с действия и състояния главен лирически субект.

За един поет като Иван Цанев никак не е трудно да го стори това. И със сравнителния резултат ние се убеждаваме, че е така. В “Снежният човек” четем: “Но защо така е нос провесил/ и е тъжен снежният човек?” Налице е “епитетна характеристика”, обвързана с тъгата на Снежния човек, дошла от неговото “смаляване”, от неговото постепенно изчезване. А в “Мартенска жалейка” във вторите два стиха, но на още първата строфа, четем: “…а защо така е нос провесил,/ болен ли е снежният човек?” Тук вече е налице “епитетна характеристика”, обвързана с вероятна болест на Снежния човек – и то болест, характерна за зимния период и преходния зимно-пролетен период, от която болест боледуват хората и в частност децата, т.е. болест, позната на децата, а именно “грип”. Така поетът насочва малките си читатели от нещо, изживяно от тях, към нещо, което може да достигне с “нещастен размах” и любимият им Снежен човек. Трансформацията на човешко възможно изживяване към природно видимо изживяване е поетова находка на олицетворение, съвсем обосновано и неоспоримо за приказните трансформационни процеси във въображението и съзнанието на подрастващите от начална училищна възраст.

След като всеки човек в Живота си е склонен да се съмнява, защо и детето като “лирически наблюдател” да не се съмнява в “реалната” болест на Снежния човек. Разбира се, винаги е за предпочитане “градивното съмнение”, отколкото “болезненото подозрение”. Детето не подозира болезнено, а само се съмнява, че е възможно Снежният човек да е болен от грип. И ако детето не знае афористични мъдрости, свързани със житейски неизбежни съмнение у човека, то нали поетът, тук превъплътен в “наблюдаващо и питащо дете”, е редно да осмисля верни битийни ситуации от личния си опит и ги насочи и трансформира в художествено оправдани ситуации.

Затова можем да предполагаме, че Иван Цанев, като поет с изключителен професионализъм , когато е пресътворявал “Мартенска жалейка” (пък и не малко други свои стихотворения) вероятно е “задвижил” в съзнанието си мъдрости за “общочовешкото съмнение”, подобни на следните афористични прозрения: “Съмнението води до опита, а опитът – до истината.” (Пиер Абелар: 1079 – 1142, френски философ и богослов); “Съмнението е школа за истината.”; (Франсис Бейкън: 1561 – 1626, английски знаменит философ, но и канцлер – 1618 – 1621 – по време на властването на Яков І); “Съмнението е правило, към което често трябва да се придържаме.” (Франсоа Волтер: 1694 – 1778, френски писател, историк и философ, боравил с всички литературни видове и жанрове, автор на поезия, повести, трагедии, епопеи, литературоведски, философски и исторически трудове; “притежател” на стил с неповторима яснота, елегантност, чистота и точност).

Всъщност непрекъснатото “творческо съмнение” при Иван Цанев е налице с непрекъснатото редактиране, с постоянните поправки на вече изградени като съдържание и като смисъл негови стихотворения от поезията му, адресирана и към децата, и към възрастните във всяка негова следваща книга или учебник, христоматия и помагало.

А тук – във вторите два стиха от втората строфа на стихотворението “Мартенска жалейка” – въпреки съмнението у детето като “персонаж-наблюдател”, е налице смаляването и постепенното изчезване, дори и плача на Снежния човек. Плач, подобен на грипав човек – намерено е сполучливо сравнение. Но щом “не става дума” за закономерното “сезонно състояние” на Снежния човек и за нетърпеливото очакване от децата на Пролетта, усетено и сътворено от поета в последната строфа на стихотворението “Снежният човек”:
А от радост, че под всяка стряха

пеят капки в мартенския пек,

малки и големи се засмяха.
Плаче само снежният човек.
Но щом “става дума” за жалбата, мъката, покрусата от неговото изчезване в последната строфа от стихотворението “Мартенска жалейка”, естествено е много деца или поне едно от децата да изрази и чувствено, и мисловно отношение към сътвореното през Зимата – за да се засвидетелства истински човешко, нравствено изстрадано отношение към земната кратка съдба на себеподобния:
Както се разхождахме из двора

и снегът под стъпките е мек,

някой пише с въглен по стобора:
“Жал ми е за снежния човек!”
Тук сътвореният Снежен човек е кратковременен, сезонно себеподобен, който подсеща за творческите способности на Земния Човека във “възвишените си игри” на земната си Съдба, но и за Сътворението на Земния Човек във Свишата си Съдба на землянин.

А иначе структурата на стихотворението “Мартенска жалейка” е съвсем еднаква със структурата на стихотворението “Снежният човек”. Налице са пак три четиристишни строфи – като последния стих от всяка строфа е отделен с разстояние, приличащо на разстояние за нова строфа. Отново откриваме двусричната ритмична стъпка “хорей” (ударението пада върху нечетните срички във всеки стих). А с хорея се изразяват бързо пременящи се чувства – както и в тези две стихотворения.

и снегът под стъпките е мек,

някой пише с въглен по стобора:
“Жал ми е за снежния човек!”
Думите-рими в двете стихотворения – “Снежният човек” и “Мартенска жалейка” – са почти едни и същи. Последователно по строфи в “Снежният човек” са: в първа строфа: “стобора – двора” и “мек – човек”; във втора строфа: “весел – провесил” и “лек – човек”; в трета строфа: “стряха – засмяха” и “пек – човек”. Една след друга думите-рими в следващото стихотворение – “Мартенска жалейка” – са: в първа строфа: “весел – провесил” и “лек – човек”; във втора строфа: “грипа –захлипа” и “пек – човек”; в трета строфа: “двора –стобора” и “мек – човек”.

Дори и без да сме навлезли в съдържанието на самите стихотворения (разбира се, ние в случая вече анализирахме и интерпретирахме двата варианта на текста ), само от думите-рими пак можем да разберем смисъла на съответното съдържание. Защото заедно със съвкупността от кодировките на различните художествени похвати и средства от ставащото и преживяващото в стихотворенията, и самите думи-рими са натоварени с кодиращо и декодиращо значение. И в двете стихотворения последователно по строфи и стихове римите “фокусират” чувствата, преживяванията и мисловната натовареност и на възловия лирически персонаж (Снежният човек), и на наблюдаващото дете, което всъщност е “одухотворената” наблюдателност и прозорливост на поета. Поетът, който може да сътворява и пресътворява различни нюанси и смислови насочености, обвързани с конкретно “сезонно приключение” от четирисезонната българска Природа.

А като съавтор на “Читанка за втори клас” (2003) Иван Цанев може би се е съобразявал и със самото последователно съдържание на учебника. И вероятно затова е прибягнал до редактирането на стихотворението си “Снежният човек” в “Мартенска жалейка”. Защото виждаме, че в учебника на страница 68 е поместено произведението на Ханс Кристиан Андерсен “Снежният човек” и не може след няколко страници – на страница 72 – пак да се появи произведение със същото заглавие. Това предположение за редактирането и трансформирането на едно стихотворение в друго от Иван Цанев е на пръв поглед външно прагматично, но не е и невъзможно.

И все пак по-възможното е другото ни твърдение – Иван Цанев е непрекъснато неудовлетворен от себе си творец и непрекъснато “играещ” със своето въображение и подсъзнание. Такъв творец-самоекспериментатор, реално самопоказал се с много свои текстове, досега нямаме в нашата литература и особено в поезията. Това ни насочва поне към три извода:

1. Иван Цанев си “играе” с Изящното Слово както си поиска.

2. Иван Цанев експериментира с “безкрайността” на собственото си творческо съзнание и подсъзнание.

3. Иван Цанев е недостижим “еквилибрист” на Думи и Словесни Художествени Конструкции, които “валят” във Въображението му със Свиши кодировки и декодирания. Разбира се, съобразявайки се и с възрастта, и с подготвеността на адресата. Затова дълги години той се подготвя за издаването на “самоучител” по поезия.

Ето самият Иван Цанев какво твърди във връзка с това на страницата “Ателие” на в. “Труд” от 17 август (събота) 2002 г.: “Публичната роля на поет ме уморява и разконцен-трира, чувствам се най-добре пред писмената маса. Слава Богу, успях да завърша своя “Син синчец” – книгата, която анонсирах в “Ателие” преди четири години.

Междувременно помолих приятеля си Юлиян Жилиев да напише втора част – кратък литературоведски речник. В негово лице намерих талантлив съавтор на вече общия ни “Самоучител по литература за извънкласни ученици” (както гласи подзаглавието).

Бих нарекъл тази книга неформален учебник, предназначен за начинаещи съчинители, напреднали в обучението четци и напредничави педагози…”

А за такъв творец, който непрекъснато експериментира върху свои и чужди текстове, за да достигне до съвършената предизвикателна изява на Изящната Словесност, българският народ казва, че има “божествено подадене”, т.е. божествена дарба.
***
И други две стихотворения – “Сълзите на лозите”

(с.28) и “Щъркел” (с.29) (от книгата “Чухалче”, Изд. Български писател, С., 1979, Редактор Кръстьо Станишев) – имат сюжетни и персонажни елементи, които се проявяват в прехода от Зимата към Пролетта и в такъв случай са натоварени със символни значения, обвързани с идването на Пролетта.

1. Жизнените сили на земния и небесен живот.

2. Плодородието, благоденствието, “берекетството”, земната обилност. Те са своеобразно съсредоточени:

а) в соковете на нейното стебло малко преди пролетта, когато се подрязват традиционно лозите в България (Трифон Зарезан);

б) във виното през есента.

Това е земното, типично човешкото, обвързано с “дарствения жест” на лозите към човека и на човешкото очакване за “телесна радост” от резултата и на собствения си труд, и на обичта, с които човек се е отнесъл към лозата. А чрез всеки труд се задействат мисловните центрове на човека. Мисловността е вглъбение и естетика, и духовност.

3.Трудът спрямо лозите при тяхното подрязване, взаимовръзката между човека и лозата в този труд откроява лозата и като символ на духовно начало.

При подрязването на лозата българинът чувства някаква празничност. Движенията му са обредни. Земният благодат от лозата – виното, от което някога боговете са пили – участва в тази обредност. С него поливат корените на лозите, от него отпиват за бъдещ берекет и за здраве на стопаните. Но всичко това не се знае от малките деца. Затова поетът Иван Цанев запознава подрастващите с нещо много съкровено, свързано с взаимовръзката “възрастен човек – лози”. Това съкровено нещо са “сълзите на лозите”. Във всяка сълза има някаква болка.

Самата сълза е символ:

1. На болка, на някаква тягостност.

2. На противоположното на болката – на някаква радост.

Детето наблюдава, възхищава се и пита:

Мълчаливите лози

ронят бисерни сълзи!

Кой ги наскърби така, че

всяка от лозите плаче?

Гледам, чудя се дали да

питам? Но ще ги обидя.

Чрез въпросите си детето търси отговор на видимо ставащото с лозите. Веднъж възприело бисерните капчици на подрязаните лози като сълзи, момченцето (такова е тук малкото дете като лирически герой) иска да разбере тайнството на този плач.

Детето има приказно въображение и може да разговаря с всяко нещо, което е край него. Но тук сълзите на лозите го респектират. Детето е не само с оформена естетическа нагласа, но и с нравствено отношение към ставащото пред него. Затова то се вълнува, изстрадва сълзите на лозите.

Не може да се пита този, който плаче, защо плаче. Или поне не бива. И момченцето е проумяло това. И затова не иска да обиди лозите с въпроси, които си ги задава наум към себе си, а всъщност с унесен приказен глас. Затова, ако лозите не са го чули, защото са заети в своето страдание или радост, то именно лозарят – онзи, който е предизвикал тези сълзи – му отговаря на въпросите. В отговора на лозаря се крият познания, които детето още не е придобило в своя кратък житейски път. И сега точно ще бъде убедено дали тези сълзи са от болка или от радост и защо:

Те мълчат, не разговарят,

ала каза ми лозарят:

- Днес, момченце, на лозите

им са радостни сълзите.

Аз отрязах всички стари

и изсъхнали ластари,

за да се разлистят нови.

И лозите са готови,

сълзи ронят и се молят

бързо да настъпи пролет.

Тъй ще плачат те до здрач.

Но щастлив е този плач.

И Щъркелът символизира идването на пролетния сезон, на нов и чакан живот. (Имаме предвид стихотворението “Щъркел” от книгата “Дневно щурче”, с. 14 и отпечатано със същото съдържание в книгата “Чухалче”, с. 29. А с променено заглавие и съдържание – “Щърков сняг” – излиза в книгата “Питанки и чуденки”, Изд. “Български художник”, С. , 1988).

Още в първата строфа на стихотворението “Щъркел” поетът като лирически герой се обръща към въображаемия слушател или читател, който при всички случаи е дете, да се вслуша в зимната раздвиженост навън. Казваме раздвиженост, защото словото тук рисува картина, озвучена от природовидими неща:

Чуй, скрежът взе да пука

и изведнъж навън

чукчето на капчука

зачука с весел звън.

Природата видимо се променя. Затова и “чукчето на капчука” е новородена същност, преобразен сняг, който познава същността си и бъдещата си естествена участ. В Кръговратната Природа, ако нещо се очаква с нетърпение, то не може да не радва онзи, който е спонтанно весел и щастлив.

Образното внушение, че капчукът има свое чукче, е не буквално видима, а въображаема слухова картина, припокриваща се като видение и изказ с “веселото въображение” на детето и с умалителната същност (деминутива “чукчето”) на неговата мисловност. Получава се една природовидима и слухова игра – игра и на въображението на подрастващите, и на словесната поетова рисунъчност. Римата в третия стих от първата строфа е обвързана не само с римата в първия стих, но и с еднаква на тях римозапочваща дума от четвъртия стих:

Чуй, скрежът взе да пука

и изведнъж навън

чукчето на капчука

зачука с весел звън.

И игрословието е напълно в унисон с емоционално-мисловния порив на подрастващото въображение. Природата “играе” така, както децата желаят и умеят да играят. Затова съвсем основателно поетът градира този весел игров тласък у детето със звукоподражателна словесна игра в първия стих от втората строфа. Веднага след звукоподражанието погледът се насочва към словесно-рисунъчна картина, свързана с хоризонтала (Полето) и вертикала (Небето). И Полето, и Небето са раздвижени и взаимно ощастливени:

Чук-чук! Зън-зън!

И ето –

и заблестя небето

над мократа земя.

Естествено е в третата строфа точно хоризонтално-вертикалната видимост да се обвърже с повик към малкото дете вече не за “чуване”, а за “виждане”. Виждане оцветено – предизвикано от преображенията в Природата. Виждане в посока от хоризонтала към вертикала: погледът да бъде насочен не рязко игрово от Полето към Небето и пак към хоризонтала на Земята, а сякаш птицекрило-плавно от “мократа земя” към керемидените покриви (вече червени – оцветеност след природна действеност). А те – керемидите – до вчера са били под покривката на снега бели. Белият цвят тук предхожда червения, т.е. дългата уравновесена чистота предхожда усета и изявите на силни поривни желания (червения цвят от керемидите) на кръговратната действеност.

Действеност, наситена и с предчувствие, и с реално възможна природна удовлетвореност. Удовлетвореност и за самата Природа, и за Детето, което чува и вижда “играта на Природата”.

Виж покривите – цели

червени са сега,

макар да бяха бели

до вчера под снега.

Последователността в рисунъка на поета на това преходно време между Зимата и Пролетта е безспорна. Само дето в тази строфа римуването на втория и четвъртия стих е мнимо, т. е. “зрително”. Защото тук “снега” е мъжкородово съществително и завършва със звука “а” и ударението пада върху този звук от последната дума, който звук “а” потъмнява в звука “ъ”. А наречието “сега” завършва със звука “а” и се произнася пак този звук, без да потъмнява в звука “ъ”. Това е може би нарочно направено, “за да подложи на изпитание” учителя пред учениците и още по-прагматичното – “да подложи на изпитание” учениците пред учителя при правилното произнасяне. Дори в променения вариант – “Щърков сняг” – това мнимо римуване пак се запазва, но се явява в него като втора строфа:

до вчера под снега,

виж покривите: цели

червени са сега!

А иначе самото стихотворение “Щърков сняг” не е от четири строфи, а от три – четвъртата строфа от първия вариант тук се явява като трета и последна и само тя не е променена съдържателно изобщо. Единствено в третия стих след предлога “като” е откроена пауза чрез многоточие.

В четвъртата (последна) строфа от първия вариант и в третата строфа от втория вариант на това стихотворение с две различни заглавия – “Щъркел” и “Щърков сняг” – е фиксиран и коминът (символ на общуването на земно-съкровената къщовност с небесните тайнства), и дошлият вече щъркел, кацнал точно там – на комина. Ето тук е връзката на символното значение на комина със символната стойност на щъркела.

В такъв случай поетът само в една строфа съумява да събере на едно място кръговратната действеност на Пространство и Време. Пространството като хоризонтално-вертикална асоцируемост (свързаност) и Времето като кръговратно възвърнат спомен, като нещо, което е станало съвсем скоро, но е непрекъснато природовидимо движение и като спряло за миг време. Спряло за миг със словесно-рисунъчна фиксираност. И сякаш прегърнало съмишленически Пространството.

И само на комина

е кацнал щъркел пак

като наполовина

стопена пряспа сняг.
“Стопена пряспа сняг” – но все пак жизнена, усетила смисъла на краткото си, но изпълнено с надежди и красота живеене. Защото е стопена наполовина. Защото познава кръговратното си пътуване от минало към настояще и бъдеще и обратното – все в това временно-земно и вечно-небесно битие на боголетно вечнеене.

Тук видимо бялото от Зимата и Пролетта е находка като сравнение. Но и не само това. С такава находка, с такова художествено откривателство поетът постига и нежно съприкосновение, и съпричастност във взаимовръзката между уж отдалечени, а всъщност много близки явления и същества от Четирисезонната Българска Природа. Природа, която може да накара и “свише прелетния сняг”, и реално прелетната птица да бъдат равнопоставени в един на пръв поглед съвсем различен като проява и възможности природно видим Свят.

Но в края на краищата всеки Живот е ценен – щом е предопределен от Свиши Сили да бъде създаден и да съществува боголетно. В такъв случай няма нищо лошо , а напротив – съвсем естествено е всички Свише сътворени природни дадености да се сближават, да се разбират, да се уважават, а защо не и да се обичат. Свише сътвореното на Земята е сътворено с Обич и би могло в такъв случай всички разновидности, заченати с невидима мисловност из Безкрая, да се обичат видимо на Земята.