Четирисезонни кодировки (Философия, теория, анализи и интерпретации на поезията за деца на Иван Цанев)

3.3. Преход от Есен към Зима

Още в самото заглавие на стихотворението “Малко преди зимата” Иван Цанев кодира същностните процеси при природни явления и конкретизирано време от българската четирисезонна природа. Тези процеси се виждат, разбират и рисуват като житейско и психологическо състояние от позицията на самия поет. Т.е. лирическият “Аз” е поетът със своите достатъчни познания за природните явления и процеси в отрязък от съществуващо и възприето от човека кръговратно земно време в края на есента. Защото вигилността (будността) на детското въображение и на детските познания не са достигнали до там, че детето да е лирически герой и то самичко да споделя онова, което е природна същност, наблюдателност, когнитивност (познавателност) и достатъчно зряла емпатия (съпреживяване).

Само поетът е този, който умее да бъде репрезентант (посредник) между Детето и Природата в техните реални и имагинистични (въображаеми) взаимовръзки и да ги съсредоточи в Поетическо Състояние, семантизирано в самото стихотворение не само като синкретичност (обединеност) на природовидими автентичности и въображаемости, но и като значения и значимости, топосни обекти, демиургична статусност или метафизичност и етико-естетическа деиктичност (указателност).

Стихотворението е изградено от четири строфи. Още в първата строфа се фиксира промяната в Природата. А тази промяна, обвързана с есента, се откроява още в стихотворението “Празник”... Заглавието наистина тук е описателно и изразително – “Малко преди зимата” е есента.

В първата строфа се откроява видима характерност за конкретното сезонно време чрез оцветяване – “сиви, студени мъгли” – и топосно маркиране на това оцветяване. А заедно с това – най-важния човек в късната есен, който реализира себе си в действеност, полезна не само за самия него, но и за хората, сред които живее – това е сеячът:
Вече сиви, студени мъгли

край реки и долове се влачат,

а сред нивата слуша сеячът

как последния дъжд ромоли.

Наречието “вече” насочва към условен предел в сезонното време “есен”. Така с това наречие поетът ни показва какво точно става в този отрязък от сезонното време. Това “ставане” е именно появата на мъгли и то мъгли точно сиви и студени. Женско родовата множественост на мъглата е охарактеризирана и цветово, и усетно.

Според едно българско предание тя – Мъглата – е сестра не на някой друг, а на Облаците. Случило се веднъж да съгреши и била заключена от Господ в пещера. Ключовете са дадени на св. Илия. Ако този светец я пусне или пък самия Господ пожелае това, Мъглата пълзи ниско над Земята, защото се срамува заради греховете си и се страхува да се издигне по-високо към своите братя – Облаците. [21].

Българското митологично съзнание свързва Мъглата с идване на лошо време. Дори по нюансните цветове на Мъглата се предсказва дали Дъждът ще бъде тих, ромолящ или проливен. Мъглата символизира състояние на обърканост, на смутеност, на вътрешно човешко безпокойство, на някаква напрегната несигурност, на създаване на дисхармония сред хармоничната радост в Природата и у Човека. Но тя в никакъв случай не символизира отчаяние, а напротив – подсеща за изчезването на предходни форми от Природата, които все още не са напълно заменени, но скоро и това ще стане. Пък и тук – в това стихотворение – и самото заглавие ни насочва към подобни размишления.

Сивият цвят подсеща за черните угари, които в момента се сеят или вече са посети от сеячът. И заедно с това насочва вниманието ни към бялата “пелена”, към бялата загриженост и мъдрост на Зимата. Защото буквално казано сивият цвят е получен от черно и бяло. Дори и средновековните художници рисуват Христос със сива мантия, когато ръководи Страшния Съд. В такъв случай в Християнството сивия цвят символизира Възкръсването.

Затова и тук Сеячът не сее, а е сред нивата, за да наблюдава последния Дъжд как ромоли. Това показва, че Сеячът очаква след засяването нещо ново да възкръсне (посятото да поникне) – и то чрез неговия труд и чрез Дъжда. Действието на Мъглите по хоризонтала не е пъргаво, не е прибързано – те се влачат. Това “влачене” внушава до известна степен и мудност, и тъга. Тъга по отминалата “многобагрена празничност” на есента. Но тъгата се освежава от визуализираното “слушане и чуване” на ромолящия последен дъжд от сеяча, който в момента е сред нивите. Точно “вертикалните усети” на Сеяча неутрализират в случая тъгата, дошла от влаченето на мъглите.

“Угнетението на хоризонтала” е “пробито” от вертикала на Дъжда и от вертикала на Човешките Надежди. Тези надежди ще бъдат споделени с близките на Пътника (в случая разбираме Сеяча) в топла къща:

Ето пътника, тръгнал в зори,

у дома си измокрен се връща

и по-скъпа е топлата къща,

дето огънят ален гори.
Пътникът е с пълното съзнание какво е свършил – защото е тръгнал в зори. Тръгналият в зори е наистина сеячът, който наблюдава нивите, наблюдава резултата от своя труд. Той обединява в себе си множествеността на този труд – нивите са много. А щом се връща в дома измокрен, това е ново потвърждение, че пътника е сеяча, защото той е онзи, който слуша “как последния дъжд ромоли”.

Когато Трудът е донесъл удовлетворение и е зарадван от вертикала на природния благодат (ромолящия дъжд), той трансформира към съкровена радост и Съзнанието на Сеяча (Пътника). Тази именно съкровена радост може да бъде споделена с близките – затова и става по-мила, по-скъпа топлата къща, в която гори къщовния огън.

Щом е топло на Душата на Сеяча, съвсем естествено е той да бъде посрещнат и в затоплена къща. Така Огънят като невидима енергия в душата на сеяча, дошла от обнадеждаващия Дъжд, се слива с гостоприемния Къщовен Огън в Дома на самия Сеяч. Невидимата и видима Енергия на невидимия и видим Огън осъществяват една пречистваща Надежда, едно Животворно Очакване на резултата от Труда на Сеяча.

А навън Природата върши своята си закономерна кръговратност, затова и нерадостта всред нея е също естествена и закономерна:

и е кално и глухо на двора.

С тъжен крясък люлеят простора

закъснелите сетни ята.

Объркан е и двора в своята жизненост, в своята доскорошна радост и птицепесенно извисяване. Дворът “тъне” в тягостна кал и глухота. Безнадеждието се подсилва с тъжните катаклизмени процеси в двора. А погледнем ли вертикално нагоре – там, в чезнещия в мъгли далечен простор – ще усетим неговото люлеене, неговата нестабилност. Той е люлян не от някой друг, а от протяжния и плачевен крясък на последните ята на прелетните птици. Още едно градиране на безнадеждието. Получава се троичност, тройно, т.е. сакрално градиране на безнадеждието. На безнадеждие, дошло от тъгата, от болката, от изтерзания вик заради отминаващата Есен. Сезон, който много дарява на Човека, но и много отнема от неговата трудолюбива радост и творчески пориви. И все пак идва и друг сезон – Зимата. Сезон, в който могат да се осмислят “детските”,”майчинските” и “бащински” Игри в Природата и в самите хора (малки или пораснали и омъдрели достатъчно). И да се добие кураж за ново кръговратно живеене.