ГЛАВА ТРЕТА „Съжалявам, хлапета това е Краят"

„Съжалявам, хлапета това е Краят"

Неделното училище “Метро” вече „беше набрало ход", но не точно както предвиждахме. Нямах никаква представа обаче, че скоро ще се наложи да се изправя върху капака на един автобус и да съобщя: “Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е последното събиране. Това е краят.” След решението да напуснем испанската църква, без да губя време запретнах ръкави, за да потърся нов дом за служението.

- Изгониха ни от Петдесятната църква- споделих с баптисткия пастор няколко пресечки по-надолу по улицата. – Може ли да наемем вашата сграда за съботните дни?

- Виждал съм вашите автобуси да минават оттук. каза той. - Да смятам, че ще се уреди. Ще се радваме да дойдете тук.

Идваха все повече деца. Само за няколко месеца учениците станаха две хиляди.

Един ден баптиският пастор ми каза: „Хората в нашата църква наистина те харесват. Следващата седмица ще имам съживителни служби и искаме да проповядваш при откриването." „Разбира се, за мен ще бъде чест" - казах аз. Но не му казах, че предишната събота децата бяха счупили крака на една пейка. Богослужението протече доста ентусиазирано и те сигурно се бяха поувлекли. Пейката се намираше на първия ред от лявата страна. Дървото беше изцяло разцепено. Понечих да му съобщя, но си спомних реакциите на испанския пастор, когато нещо се повредеше.

Не успях да поправя пейката. Ковах, чуках и се молих над нея но нищо не помогна.

В неделя сутрин седях на платформата и чаках да ме представят. Беше знаменателен момент за нашето служение, но от време на време просто не се сдържах и поглеждах неспокойно към опасната пейка. Няколко жени вече седяха там и прецених, че пейката сигурно ще издържи.

Ала точно по средата на моята проповед забелязах, как една доста едра жена влиза и започва да се придвижва напред. Просто застинах на място. Никога не ми се беше случвало подобно нещо. „Моля те, Господи, не допускай тази жена да седне на счупената пейка!" - се помолих мислено аз, след като свърших да чета от Библията.

Сигурно цялата църква е видяла реакцията ми, защото всички обърнаха глави и проследиха как жената се запътва напред. Беше все едно да гледаш автомобилна катастрофа на забавен каданс. Тя седна в края на злополучната пейка. Счупеният крак поддаде, но другият край остана.

Да бяхте видели само! Цялата редица жени се свлякоха една върху друга в средата на залата. Разкрещяха се и богослужението съвсем се обърка.

Не притежавам пророчески дарби, но беше явно, че трябваше да си търсим нов дом. Разчитах да изкараме поне един месец, но грешах. Следващата седмица отново се оказахме на улицата.

До Рождество оставаха две седмици и аз се свързах с агент по недвижими имоти в Бруклин. Срещнахме голямо затруднение, тъй като търсехме голямо помещение. Повечето складове в района бяха опожарени или направо съсипани. Дори да бяхме взели някой под наем, нямахме пари за ремонт. Много от сградите бяха станали жертва на т. нар. от нюйоркчани „хазяйски светкавици' ", при които собственикът опожарява сградата, за да получи изплащане на застраховката.

- Зима е. Ще ни трябва помещение с отопление- напомних на агента.

- Няма проблеми - увери ме той. - Имаме идеална сграда.

Подписахме документите за склад на ъгъла на Бродуей и Грозо до издигнатия релсов път към Манхатън. Той обаче няма представа, че бойлерите на сградата бяха пробити, а парното не работеше. На първото ни съботно събиране там термометърът отчиташе градус под нулата навън и градус под нулата вътре.

Положението беше по-лошо, отколкото можете да си представите. Доста деца дойдоха по тениски, защото нямаха якета. Персоналът се беше потрудил усилено да подготви невероятна програма, но бяхме принудени да я съкратим. Децата трябваше да се приберат по-бързо вкъщи - иначе рискувахме да влязат в болницата с пневмония. Исках да продължа, но не беше възможно.

Много ясно си спомням как в онази януарска събота стоях върху капака на един автобус, държах мегафон и пред морето от лица съобщих: „Повече няма да имаме неделно училище."

Буца заседна на гърлото ми при думите: „Съжалявам, хлапета, това е краят." За мен случилото се представляваше лична трагедия. Малко по-рано бях уведомил персонала за решението си. Всички плакахме, обзети от мисли за тъжния край на нашите усилия. „Не можем ли да направим нещо?" - питаха те. Опитахме всички възможности и стигнахме до задънена улица. Не можеше да става и дума да се върнем в малка църква. Програмата се бе разраствала твърде много, за да прибегнем до такова решение. А и никой не би ни приел. Когато слязох от капака на автобуса, нямах сили да погледна децата в очите. Исках да се махна оттам час по-скоро. В сърцето си се чувствах като пълен неудачник. „Господи - казах, - разочаровах децата, разочаровах персонала, разочаровах и Теб. Прости ми.” Вероятно не разбирате какъв удар представляваше това, което се случи, но децата бяха направо смазани. За мнозина неделното училище беше всичко, което имаха. То бе единствената искрица надежда за цялата им седмица - спасение от жестоката действителност, в която живееха. Нямаха нищо друго. Сигурно и ние не сме им предлагали много, но поне бяхме там.

Мечтата умря почти веднага след като се роди.
Къде щях да отида?

„Какво да направя?" - мислех си аз. „Нямаме сграда, нямаме и много спонсори. Май ще си стегна багажа, ще наема друго ремарке и ще отпътувам някъде." Възнамерявах да отида в някоя църква, която може да има нужда от детски служител, ала на кого е нужен неудачник? Дори мислех напълно да се откажа от Божието дело. Но какво щях да правя? Къде щях да отида? Не можех да понеса мисълта, че всичките ми „духовни" приятели ще дойдат и ще ми заявят: „Нали ти казах."

Минаха няколко месеца. Продължих да обикалям църквите из страната, въпреки че не знаех защо. Всеки ден исках да си тръгна, но оставах. Накъде да отида тази неделя? Посоката беше Лъбок, Тексас. Трябваше да пътувам със самолет до щата и после да шофирам до един малък град, наречен Лийвлънд, за да говоря в неделя сутрин. Пасторът ме покани да представя нашите финансови нужди пред неговото паство, за да продължат живота на нашето служение. „Какъв ти живот" - мислех си аз. „Това начинание замря. Свърши се. В крайна сметка това казах и на онези разочаровани хлапета."

Защо въобще да занимавам тези хора? Дали не беше по-добре да се обадя на пастора и да му кажа: „Няма смисъл да губя и вашето, и моето време. Налага се да отменя полета си. Всичко е свършено. Прекратихме служението в Бруклин." Ала една мъничка частица в мен все ме възпираше да взема такова решение. Знаех, че пасторът е обявил службата и не бива да го разочаровам. Хванах такси до летище „Ла Гуардия" и излетях за Щата на самотната звезда.

Рано в неделя сутринта в Лийблънд включих телевизора в малката си стая. На екрана се появи Робърт Шулер, уверен и позитивно настроен както винаги. Подхвърлих Към телевизора:”Лесно ти е да говориш така. Имаш Кристалната катедрала в Южна Калифорния. Трябваше да бъдеш с мен когато бях с повече от две хиляди премръзнали деца в един квартален склад!" Спрях да мърморя, седнах на леглото и се загледах. Шулер говореше за Божията воля и колко важно е да „стоим в нея". Говореше за обезсърчението и каза: „Вижте, много е лесно да сложим край на всичко." Думите му се отнасяха точно за мен. Аз паднах на колене и прошепнах: „Господи, дай ми още една възможност. Знам, че има начин служението да просъществува."

По-късно същата сутрин отидох в църквата и се обърнах към хората: „Приятели, в някои моменти всичко ни се струва студено и неясно, но още не сме започнали. Утре се връщам в Бруклин, за да опитам отново. Ще изискаме тази територията и ще изтръгнем децата от ада!"

Лесно се говорят такива думи, когато си вдъхновен, но когато се върнах в Ню Йорк, реалността бързо стовари ударите си върху мен.

- Накъде? - попита таксиметровият шофьор на „Ла Гуардия".

- Бруклин - отвърнах аз.

- Къде в Бруклин? - настоя той

- Бушуик.

- Съжалявам, господине. Ще трябва да си намерите друго такси. Аз не ходя там.

Едва четвъртият шофьор се реши да ме закара вкъщи. Гледката на изоставеното от нас служение се оказа почти непосилна за мен. В Тексас бях посъбрал малко нови сили, но сега усетих, че поривът и ентусиазмът ме напускат. Дните и седмиците се нижеха и навсякъде из квартала срещах малчугани, които все изтичваха до мен с въпроса: „Кога пак ще имаме неделно училище? Много ни липсва!" Дори майки ме спираха с думите: „Нямате представа колко много означаваха тези съботни сутрини за моите деца."

Служението прекъсна почти преди година. Едно нещо си спомням случки особено ясно от онова време: Всяка сутрин, на излизане от апартамента, ми идваше да си стегна багажа, да го натоваря в колата и да се върна там, откъдето бях дошъл. Ще ми се да ви споделя как Бог ми проговори с ясен глас и ми повели да остана от това щеше да излезе хубаво свидетелство; а и така е правилно да се каже. Не стана обаче така. Не мога дори да ви обясня защо останах. Просто знаех: върна ли се - умирам. Затова просто се опитвах да вървя напред.

Един ден дете, посещавало нашето неделно училище, ми каза за някаква стара сграда на ъгъла на булевард Евъргрийн и улица Гроув - в същия квартал, където беше неделното ни училище. Научих, че сградата е била строена през 1926 г. за пивоварна на Райнголд. После се прочула като „работилница" - място, където разглобявали крадени коли и ги продавали на части. Доскоро я използвали за склад, но очевидно се нуждаеше от спешен ремонт.

Когато открих собственика на склада, аз подхванах:

- Чух, че искате да дадете сградата под наем.

- Не, продавам я.

- Не можем да купим нищо - обясних аз. - Разполагам само с куп деца, които се опитвам да доведа на неделно училище. Дали все пак няма да я дадете под наем?

- За продан е и точка - отсече той.

- Колко искате? - полюбопитствах аз.

- Сто и петдесет хиляди долара.

Бяха твърде много пари за служение, което не разполагаше с никакви средства. Тогава се сетих какво ме учеше Томи Барнет в Дейвънпорт. „Бил, помни, че всичко подлежи на преговори. Интересувай се за цената. Ако сумата е твърде висока, кажи- Ами, не е съвсем зле." А ако стойността надхвърля сто долара ще предложиш разсрочено плащане."

- Сто и петдесет хиляди долара - повторих аз. - Не е съвсем зле.

Нека задам въпросът си по друг начин. Каква е най-ниската за която бихте я дали? -Сто и петдесет хиляди долара - отсече той, без да му мигне окото.

- Добре, а колко искате за капаро?

- Не по-малко от двадесет и пет хиляди долара.

- Ами, сравнително приемливо е - повторих аз. - Но трябва да и разберете. Това са ужасно много пари за църква като нашата.

Благодарих на човека и си тръгнах. Двадесет и пет хиляди долара" - мислех си аз. „За мен това са равносилно на един милион долара!" По онова време невидимата църква „Метро" имаше в банковата си сметка общо деветдесет и осем долара и шестнадесет цента. Това беше всичко! Деветдесет и осем долара и шестнадесет цента - това бяха парите за обеди и за всичко останало.

Следващата неделя по план трябваше да говоря в друга църква - в Тейлър, щата Тексас.

- Ало? Бил Уилсън ли е? - попита някаква жена по телефона.

- Да.

- Ами, вие не ме познавате..., казвам се Нел Хибърд. Пастор съм на църква „Евангелски фар" в Далас.

- Бог ме събуди посред нощ и ми каза, че някакъв човек на име Бил Уилсън трябва да проповядва тук следващата неделя.

Тя продължи:

- Не познавам човек с такова име, но човек от нашия персонал е чувал за вас. Вие сте единственият Бил Уилсън, когото - чакаме, и затова трябва да бъдете тук в неделя - заключи тя.

- Не мога - отговорих, - ще бъда в Тейлър.

- Ами, Бог каза, че в неделя трябва да бъдете тук, така че ще се видим тогава.

Линията прекъсна. Тя затвори телефона - и това е всичко!

Веднага се обадих на пастора в Тейлър:

- Няма да повярвате, но една жена на име Нел Хибърд току-що се обади от Далас да ми каже, че в неделя трябвало да проповядвам в нейната църква - съобщих му аз.

- Но нали се уговорихме да дойдете тук - напомни ми той

- Да, но тя твърди, че Бог й казал да бъда там.

- Мислите ли, че Бог го е казал? - попита той.

- Бог никога не ми е проговарял с ясен глас. Откъде мога да зная?

- Защо просто не насрочим посещението ви тук за по-следващата неделя? - заключи той.

Събрах няколко цветни диапозитива от дейността ни в Бруклин-, подготвих кратко изложение относно намеренията ни и отлетях за Далас.

След като показах диапозитивите в църквата и споделих своето призвание, сестра Хибърд каза: „Вярвам, че Бог иска да помогнем на този човек да купи сградата в Бруклин."

Когато ми връчиха дарението, почти не повярвах. Десет хиляди долара в брой! Никакви чекове. Цялата сума беше пред очите ми. Това беше най-голямото дарение в историята на нашето служение. Вече разполагахме с 10 098.16 долара.
„Бог ли ви каза?"

Мълвата за тази среща се разнесе бързо. След като се върнах в НЮ Йорк, още в сряда ми се обади Клайд Коузи - пастор на „Блага вест" - Асамблея на Бога в Шърман, ТеКсас:

- Чухме какво е станало в църквата на сестра Хибърд миналата неделя. Мислех си дали не можете да дойдете при нас следващата неделя?

- Не мога. Веднъж вече отложих посещението си при пастора в Тейлър, за да отида в Далас. Вече се уговорихме за тази неделя.

- Ако дойдете в Шърман, наистина ще помогнем на служението ви.

Бог ли ви каза? - попитах аз. Не - отвърна той.

Но аз отново се обадих на пастора в Тейлър и той прояви разбиране:”Просто елате при нас, когато можете."

Онази събота още веднъж отлетях за Далас и шофирах по шосе 79 до Шърман, недалеч от границата с Оклахома. И тук показах диапозитиви и споделих моята история. Пастор Коузи -призова паството си да направят всичко възможно, за да ни помогнат да протегнем ръка на децата от Ню Йорк.

Дяконите бяха преброили половината от дарението, когато касиерката на църквата ме извика в офиса.

- Помислихме си, че ще искате да видите това - и тя посочи трите маси с купчини от банкноти и чекове. Имаха вид сякаш принадлежат на най-голямата „Чейс манхатън банк".

- Дарението възлиза на осемнадесет хиляди долара. А вижте и това - и касиерката ми подаде плик за дарение. Не беше адресиран, имаше само едно мъжко име.

- Отворете го! - подкани тя.

Изсипах съдържанието в шепата си - тридесет и седем цента и парче марля.

- Този човек е бездомен. Сметнахме за необходимо да ви кажем, че той е дал всичко, което е имал в джоба си - каза тя.

Никога през живота си не бях изпитвал подобно нещо. Само за осем дена Господ ни изпрати 28 000 долара - повече от достатъчно да платим първоначалната вноска на онази сграда.
„Истина ли е?"

Видението за силно служение, чрез което да подадем ръка на децата, не само оживя, но и се разпали. Новината, че сме подписали договор за стария склад се разнесе из гетото като пожар.Младите хора, които вече бяха работили с нас, започнаха да се обаждат.

- Вярно ли е? Наистина ли е така? - попита един от тях.

Друг се молеше да го назначим за отговорник на автобус. Лично беше видял “Метро" в своя квартал и искаше да сподели любовта и състраданието, забавлението и радостта, съпътстващи всичко, което правехме. Дори някои от по-големите наркомани се погрижиха по-малките им братя и сестри да се включат в програмата.” Не искам моят малък брат да стане като мен" - сподели един младеж. Нашите работници и доброволци раздадоха хиляди листовки, които известяваха подновяването на неделното училище. Отдавна вече не наемахме автобуси. Разполагахме само с няколко доста износени автобуса, оставени на паркинг от много време нашите механици ги връщаха в движение един по един. Ние не само се върнахме при децата в старите квартали, но извадихме картите и включихме и нови. По онова време едно момченце, което нямало нито обувки, нито тениска, попитало един от работниците ни какво прави. Той му казал: „Каня момчета и момичета да дойдат с автобуса на неделно училище, за да научат нещо за Исус." „Какво означава неделно училище? Кой е Исус?" - попитало момченцето.

Уречената неделя църква „Метро" отново отвори врати. Тогава задръстването на движението на ъгъла на „Евъргрийн" и „Гроув" си струваше гледката. Съседите наизскачаха по прозорците. Хората стояха по тротоарите, без да помръдват при вида на пристигащите от всички посоки автобуси. За нашето първо, възобновено неделно училище автобусите докараха повече от 2 400 деца.

В онези дни нашият персонал се състоеше едва от петима човека, посветени на делото. Работехме усилено в най-големите студове по средата на зимата, за да почистим порутената сграда. Всяка вечер поставяхме един двеста и петдесетлитров метален варел върху циментовия под по средата на залата и с намерени оттук-оттам отломки палехме буен огън. После нареждахме спалните чували близо до огъня и лягахме да починем за малко, преди да започне следващият работен ден.

През онези дни бяхме неизвестни. Малцина ги беше грижа дали ще останем, или ще си заминем. Тогава никой не ни посещаваше. никой не ни насърчаваше по телефона. Сега всички ни се обаждат. Знам, че това е част от процеса; това винаги е част от новаторското дело. И тъкмо за това не бих пратил цветя за погребението на някой, на когото никога не съм подарявал цветя приживе.. Ако наистина ви е грижа за някого, кажете му го, докато можете. Не е изключено да не ви се отвори втора възможност. Щом хората чуха за възобновената ни дейност, започнаха да ни изпращат килими, столове и газови печки. Дълбоко оценявахме подаръците, но с тях не можехме да платим сметките си. Получавахме и някои непотребни вещи, изпратени от добронамерени хора. Една жена ни изпрати кутия с използвани пакетчета чай. После поиска данъчна фактура за дарението си.

Все още получаваме автобуси, годни единствено за гробището за коли. Дарителите сякаш не осъзнават, че понякога поправката и ремонта струват много повече, отколкото покриване сумата от застраховката. Много църкви, които обещават спонсорство на служения като нашето, нямат реална представа за действителните нужди на градското мисионерско поле. Според някои ние се нуждаем само от никому непотребни вещи. Това ми напомня за времето, когато бях млад християнин в църквата във Флорида. Всеки вторник женският мисионерски съвет се събираше, за да режат на ленти чаршафи, после навиваха лентите и ги изпращаха на мисионерите в Африка. Така и не разбрах защо го правеха. Представях си как местните хора получават лентите и си казват: „Ако само можехме да съшием парчетата, щяхме да си направим невероятни чаршафи."

Бяхме благодарни на Бога за дрехите втора употреба, но истински се радвахме, когато през лятото идваше работна група за няколко седмици и предлагаше помощта си: „Ще забиваме пирони. Ще мием подове. Ще помагаме при раздаването на литература."

Но дори и с доброволен труд и помощи далеч не можехме да покрием разходите си.
Нужда от чудо

Купихме сградата на изплащане и разходите ни надвишаваха многократно повече приходите. Макар че пътувах всяка неделя за да проповядвам в църкви, тези мои усилия се оказаха недостатъчни. Изоставахме сериозно в разплащанията и дълговете ни растяха с всеки изминал ден. Дължахме суми за електричество за вода, за газ, плащания по застраховки и много други. Вече разполагахме със сграда, но сега трябваше да се борим с нови трудности. Собственикът виждаше как от всички краища на страната идват хора да ни помагат в ремонта, но получавахме много скромна финансова подкрепа. Месец след месец изоставахме с изплащането на сградата. Собственикът видя в това възможност да си я възвърне и да я продаде на по-висока цена, след като бяхме вложили толкова много труд за поправянето й. Той започна процедура за възвръщане на собствеността си.

Един ден нашият счетоводител каза: „Бил, дължим повече от 85 000 долара. Какво ще правим? Как да си платим сметките?" Посетителите на неделното училище определено не бяха в състояние да ни помогнат. Нашият персонал живееше седмица за седмица и често им се плащаше в сандвичи със салам. Много малко бяха верните и редовни спонсори, на които да разчитаме. Само броят на децата растеше, и то с всяка изминала седмица. Стигна се до там, че намразих телефонния звън. Очаквах поредният кредитор да настоява за незабавно разплащане. Бяхме изправени пред поредното закриване. Замислих се: Как бих обяснил това на жената от църквата на сестра Хибърд, чието дарение от 10 000 долара включваше спестяванията и за цял живот? Как ще кажа на всички тези чудесни хора, които ни подкрепиха, че не съм знаел какво правя?

Тогава изневиделица се обади пастор Клайд Коузи от Шърман.

- Бил, май не се справяте добре?

- Не, не се справяме.

- Трябва да разрешим въпроса с разплащането на тази сграда, нали?

- Естествено - съгласих се аз, - но не знам как.

- Ще организираме „чудотворна неделя".

- Какво пък е това „чудотворна неделя"? – полюбопитствах аз.

- Не знам, но ще измислим нещо.

След няколко седмици пастор Коузи ми се обади отново:

- Бил, трябва да направим филм за твоята работа там. Ако хората само видят какво правиш, сигурно ще подкрепят дейността ти.

- Знаеш ли колко струва заснемането на един филм? - попитах аз. Повече от хиляда долара на минута. И отделно за развиването му. Не можем да си го позволим.

Скоро след този разговор ми се обади Робърт Пиртъл, бивш национален директор на мисиите в Америка към Асамблея на Бога: „Заснемаме филм със заглавие „Мисия Америка". Бихме желали да включим триминутно интервю с теб. Грег Флесинг и синът ми Боб осъществяват проекта."

- Добре - съгласих се аз. - Всяка неделя съм тук, за да карам автобуса. Само ми се обадете, за да знам кога ще дойдете.

Направиха интервюто за филма в автобуса, докато шофирах и събирах децата по спирките. В края на деня Грег ми каза: „Това беше последната ни спирка от обиколката ни за този филмов проект. Не те познаваме, но вярваме в това, което се опитваш да правиш тук." И продължи: „Нямаме никакви пари, за да те подпомогнем, но ще бъдем безкрайно щастливи да заснемем филм за теб безплатно. Това ще бъде нашият дар за твоето служение. Току-що говорих с екипа. Всички са готови да останат и утре, стига да искаш. Апаратурата е вече тук." Той завърши с въпроса: „Такъв филм ще ти влезе ли в работа?"

- Дали ще влезе в работа!- повторих смаян. Тогава им разказах разговора с пастора от Шърман, Тексас.

Двадесет и две минутният филм със заглавие „Автобус за Бруклин” представляваше историята на това, което Бог постигна чрез това необичайно служение. Свързах се с петнадесет църкви от цялата страна, които бяха подкрепяли финансово и им разказах за нашия план „чудотворна неделя". Всички изразиха съгласие да помогнат. Направихме петнадесет копия на филма и уредихме прожекциите му във всички тези църкви в една и съща неделя - 24 февруари 1984 година. Общото дарение от петнадесетте църкви през този ден възлезе на 110 000 долара. Разполагахме с достатъчно средства да изплатим ипотеката на сградата и да купим общежитие близо до църквата, за да осигурим подслон на нашия персонал. Като размишлявах за случилото се в Бушуик ми беше почти невъзможно да повярвам, че само преди броени месеци стоях разтреперан върху капака на автобуса, изричайки думите: „Съжалявам, хлапета, това е краят."

Грешах. Това беше само началото.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Сигналът със свирката

- Момичета! - извиквам аз по микрофона. - Готови ли сте?

- Да! - отговарят те с пълно гърло.

- Момчета! Готови ли сте?

Чуват се още по-силни викове.

Нашите малки, но силни барабани подават ритъма и ние изпълваме помещението с песни. Миналата седмица започнахме с песента „Той държи целият свят в ръката си". Харесва ми вторият куплет: „Той държи Ню Йорк в ръката си". Следващата седмица ще започнем неделното училище с песента: „Аз не знам за какво си дошъл ти, но аз съм тук, за да хваля Господа". Неделя сутрин е, 10 часа. Вече е започнала първата от нашите три сбирки в неделното училище. Църква „Метро" е изминала дълъг път от едновремешния мръсен склад до сегашния си вид, но със сигурност не тънем в охолство. Това би било неприсъщо за квартала. Църквата е чиста, но определено не е претрупана.

С поставените близо до стените пейки главната зала изглежда повече като арена. В средата в редица са подредени столове. Дългата пътека между тях разделя момичетата и момчетата. Доста отдавна установих, че при работа с деца от началното училище и прогимназията е добре да няма много неща, които да отвличат вниманието им. Винаги започваме с даване на обет за вярност към американското знаме, следван от обет към християнския флаг.
По правилата

После следва нещо съвсем простичко, но основополагащо за всеки един от нашите класове. Винаги напомням на децата за трите основни правила. Прожектираме ги на шрайвпроектора. Тези, които идват от по-отдавна, могат да ги цитират и на сън.

- Кое е правило номер едно? - питам аз.

- Стой на мястото си - следва отговорът.

- Правило номер две?

- Не сядай на червените линии.

Сградата е проектирана за много по-малко места, отколкото събира в момента, но ние използваме максимално всяко местенце - пейките също, в допустимия от службите за безопасност брой. Оградихме секторите за сядане с червени линии. Така по-лесно поддържаме реда, предоставяме място за работниците и осигуряваме безопасност.

- Правило номер три е: сигналът на свирката означава тишина! - обявявам аз. - А сега, да го упражним - и надувам свирката.

Това има ефект. Шумната зала моментално утихва.

Тези, които са наблюдавали неделното училище „Метро", са изумени от това колко бързо учениците могат да се превърнат от буйни, превъзбудени палавници в съвсем послушни малки дами и господа. Ако пък искам да предизвикам ентусиазъм и въодушевление сред тях, трябва само да попитам: „Чий автобус е най-добрият?" Децата буквално изкрещяват номера на автобуса, в който се возят. Но ако искам да запазят тишина, достатъчно е само да надуя онази свирка и всички утихват. Това не е някакво скрито оръжие, а просто процес, на който децата могат да се научат.

По време на занятията са ни посещавали директори на Държавни училища. Когато разговаряме, те ми казват: „Не знаем как сте успели да го направите. Ние бяхме принудени да се откажем от идеята за провеждане на съвместни мероприятия с децата, защото учениците са неконтролируеми." Сигналът със свирката Веднъж попитах едно момче от моя автобус:

- Какво прави учителката ви в училище?

- Само вика по нас цял ден.

- Вие, учениците, какво правите?

- Просто й отвръщаме по същия начин - гласеше отговорът.

- И това правите по цял ден? - исках да разбера аз.

- Точно така. Цял ден.

Чудно ли е тогава, че на вратите има катинари, полицаи бродят из коридорите, а учителите получават или „квартални копаещи премии", или ранно пенсиониране?

Начинът, по който провеждаме нашите занимания в неделното училище, е резултат от хиляди изпитания и грешки. Но без съмнение това, което вършим днес, има ефект. След молитвата и даването на обети пред американското и християнското знаме, богослужението започва с гръм и трясък. Песните са бързи и раздвижени, придружени с много въодушевление, а градуса на емоциите е много висок. Оттук нататък децата нямат търпение да започнат игрите.

Игрите в програмата са много важна част поради няколко причини. На първо място, децата ще продължат да ни посещават, ако се забавляват. Второ, много имат проблеми с дисциплината по време на поучението. Ако на децата им се даде възможност да изразходват голяма част от енергията си, ще им бъде по-лесно да стоят кротко по-късно през останалата част от богослужението. Трето, по този начин ние можем да преговорим урока от предишната седмица, тъй като децата могат да излязат отпред и да играят само ако знаят отговорите на въпросите от миналия път. Дори и по време на проповедта състезанието между момчетата и момичетата продължава. Искаме децата да са тихи и да внимават, така че и от това правим състезание: Кой ще се държи най-добре? Раздаваме точки и награди за най-послушните. По този начин предизвикваме децата да внимават.

Наблюдателите често се шокират, когато обявим, че е време да се събира дарението. Но аз вярвам, че децата трябва да си изградят навик да подпомагат Божието дело като дават. Дарението е символично. Получавали сме какво ли не - от купони за храна до жетони за метрото.

Всеки път най-голямо значение се отдава на проповедта, която представлява простичък урок, наблягащ върху една библейска истина, основана на Писанието. В проповедите ни винаги присъства нуждата от лични взаимоотношения с Господа и как това се прилага в техния живот и в положението, в което те се намират. Наша основна цел са децата на възраст между пет и дванадесет години. Учениците на девет, десет и единадесет години съставят най-големия процент от посещаващите. Ако искаме да видим промяна в идното поколение, трябва да изградим ценностна система у децата, докато са още малки. Върху това се съсредоточаваме най-много. И вярваме, че когато тези, които обучаваме, станат родители, те ще извършат истинската промяна.

Когато един млад човек стане на четиринадесет или повече години, е твърде късно. Жребият вече е хвърлен. Аз вярвам в превантивната медицина. Много по-лесно е да се формират момчета и момичета, отколкото да се променят вече формирани мъже и жени.

Ключът към дългосрочния успех на нашето неделно училище се крие в хилядите посещения, които правим по домовете цяла седмица - от края на учебния ден до залез слънце. През зимата нямаме много време на разположение. Кой прави тези посещения? Отговорниците на автобусите и техните помощници. Те имат списък на всички деца, които живеят по техния автобусен маршрут. Обикалят и чукат от врата на врата. В някои квартали децата само от един вход на блока пълнят цял автобус; а в други - територията обхваща четири надлъжни и две напречни улици. Но рядко се срещат по-отдалечени случаи. Всяка седмица отпечатваме примамливи листовки, от които сигналът издава ясно какво ще правим в неделното училище въпросната седмица. Всеки ден чакаме пред началното училище и когато децата свършат училищните занятия, им раздаваме листовките и така стигаме до повече деца. Ако идват за пръв път, молим майките да се обадят на телефона, посочен в листовката, за да определим кой автобус и кога ще ги вземе.

Няколко пъти в годината организираме специални дни. Всяка година раздаваме хиляди рождествени торбички на децата от кварталите, в които служим. Стотици жени от страната, вярващи в Божието дело, което се върши в „Метро", шият и пълнят тези торбички. Кампанията „Надежда по празниците" продължава да набира скорост. Всяко дете, което посещава неделното училище, получава опакован рождествен подарък. За мнозина той си остава единствен. Обясняваме им, че има хора, които истински се интересуват от тях - хора, които са купили подаръците и са ги опаковали, за да направят рождествения им празник специален. Неотдавна мина една промоция, в която предлагахме безплатен хамбургер на всяко дете, което присъстваше на неделно училище в обявената седмица. Благодарение на хората, които ни подкрепят, имаме възможност да устройваме подобни неща. В конкретния случай хамбургерите бяха осигурени от една популярна музикална госпъл група от Охайо. Те посетиха неделното училище „Метро" и останаха развълнувани от видяното там.

Ще ми се да бяхте дошли с мен и няколко от моите помощници, за да видите какво стана един петък следобед пред 145-то училище на ъгъла на Сентръл и Нал. Чакахме отвън с листовките за хамбургерите, когато вратите се отвориха. Големите стоманени врати нямат брави - както и да се опитвате, не можете да влезете. Охраната пази от вътрешната, а не от външната страна.

- Ей, покажи това на майка си - подканях аз, раздавайки листовките. - Ще бъдеш ли в автобуса утре?

Само след тридесет секунди ни наобиколиха деца, които искаха да се сдобият с листовка, за да научат повече за деня на хамбургера в нашето неделно училище. Редовните ни ученици ни прегръщаха и поздравяваха възторжено. Не раздадохме хамбургерите на децата преди да свърши неделното училище и преди те да се настанят в автобусите. Винаги се изненадвам, като гледам колко много от децата не изяждат веднага това, което сме им дали. Качват се в автобуса и го пазят, за да се покажат пред майките и всичките си съседи. Малката Тифани казала на пастора в автобуса: „Нямам търпение да се прибера у дома с моя хамбургер." Попитал я защо, а тя отговорила: „Искам да дам половината на моето братче. Никога не е яло такъв хамбургер. Толкова се радвам."

Малкото братче на Тифани, Робъртс, беше четиригодишен. Девет месеца преди това беше получил мозъчно възпаление, причинено от вируса на СПИН. Оттогава той нито говори, нито ходи. Майка му била интровенозна наркоманка, и се намираше в държавно здравно заведение на Райкърс Айлънд. Убеден съм, че ако ще завладяваме градските райони за Христос, трябва да се забелязваме отдалеч. Наркопласьорите, крадците на коли, алкохолиците и проститутките се забелязват. Нас също трябва да ни видят.
Ние сме семейство

Установяването на взаимоотношения по време на тези кратки, но ползотворни посещения през цялата седмица има същата тежест - ако не и по-голяма, - както и самата програма на неделното училище. Едното няма да е от полза без другото. Много от отговорниците на автобуси са от толкова дълго време с нас, че вече се чувстват част от семействата, които посещават. Само до преди няколко години доста от нашите доброволци пътуваха с тези автобуси като ученици в неделното училище.

Нашият постоянен персонал се състои от хора, които са видели нуждата и са откликнали. Голяма част от тяхната финансова издръжка идва от хора и църкви, заделящи редовно дарения, така че служителите ни да могат да продължат това важно дело. При пътуванията ми през почивните дни ентусиазирани пастори ме питат: „Да ви изпратим ли цял автобус с млади хора, за да ви помогнат следващото лято?" Има и родители, които се интересуват: „Имате ли подходяща програма за мисионерско обучение за моя син или дъщеря? За тях ще бъде обогатяващ опит."

Ще ми се да удовлетворя всички тези молби. В някои случаи членове от персонала искат хора с определени умения за краткосрочна-помощ, но като цяло тя не ни върши работа. Работата ни е целенасочена, напрегната, а понякога крие и опасности. Нашата програма приема само кандидати, които разполагат с добри препоръки, гарантиращи, че те могат бързо да се приспособяват към установени правила и имат копнеж да помагат и да бъдат обучени за работа в гетата. Ако сте на мое място, ще разберете, че просто не можем да разпокъсваме мисията, за да обучаваме хора, които ще работят срещу нас, а не за нас. Нуждаем се от помощ и то отчаяно. Възможностите са големи, а нуждата толкова огромна, че можем да набираме стотици, дори хиляди работници. Но те трябва да бъдат хора, посветили живота си на едно такова служение. То може да отнеме пет, десет или двадесет години; а може и цял живот.

Работата никога не свършва. Събота сутрин в 6 часа автобусите се почистват. В 8:45 се събират отговорниците на автобусите и помощниците им. Тогава раздаваме имената и адресите на новите деца, които са заявили, че ще пътуват през този ден. Приключваме срещата с молитва за Божията закрила и за едно въздействащо послание през деня.

Към 9 часа момчетата и момичетата започват да се събират на определените спирки и пред сградите, където живеят. Няма никакво значение дали вали дъжд или сняг. Те са там - широко усмихнати и чакат да се качат в автобуса и да кажат: „Здрасти!" на един от най-добрите си приятели - отговорника на автобуса. На предната седалка е помощникът, който записва с химикалка номера на автобуса върху ръката на децата, така че да не се загубят на връщане.

Децата не чакат началото на неделното училище - започват да пеят още докато се возят. Застанете някоя сутрин пред църквата - ще чуете автобусите, преди още да сте ги видели.

След последното „амин" в залата децата отиват към -автобуса, като се ориентират по номера, записан върху ръката им. Отговорникът ги преброява и потеглят. За него или нея денят едва започва. След кратка почивка и сандвич идва време да поеме по маршрута, за да извози децата, които ще имат неделно училище от 13 часа. После предстои още един тур за децата, които ще дойдат в 16 часа.

Хора от цялата страна с изненада научават, че продължавам да посещавам всяка седмица домовете на всички деца, които живеят по пътя на моят автобусен маршрут. Само особено спешен случай би ме възпрепятствал. Външните посетители са изненадани, когато ме видят зад волана на автобуса, който извозва децата в събота. Цели шест години моят район за посещения бе в квартала Бедфорд - Стай Венсант в Бруклин. Но две момичета, които израснаха с нашата програма, го поеха и сега новото ми назначение е в един изключително труден район в Бушуик.

Почти не минава ден без някое дете да изтича към мен с думите: „Идва мечокът Йоги!" В ранните дни на нашето неделно училище привличахме вниманието на децата с този анимационен герой в естествен ръст. Хората още ни наричат „Неделното училище на мечока Йоги". Много лесно би ми било да пътувам до църквата от някой красив дом в предградията и да се показвам само когато дойде време за проповед. Именно това правят ръководителите на много служения в града. Но за мен има един единствен начин да ръководя-хората - като работя рамо до рамо с тях.

Харесвам думите на д-р С. М. Уорд: „Водачите трябва да са на предните линии. Дори да те гонят от града, застани начело и накарай всички да помислят, че това е парад." Абсолютно сигурен съм, че хората приемат нашето служение във все повече гета в Бушуик, защото всички ние живеем, ядем и спим в тези квартали. Това е нашия дом. Тези хора са наши съседи. Когато се замислиш, няма логична причина защо хора, които живеят около църквата, се отнасят с мен като с равен. Аз съм бял, а тук това не се среща често. И никога няма да се промени. Но можеш да извоюваш правото да те чуят; но изисква повече време, отколкото мнозина са готови да жертват.

Защо ме приемат? Защото се качвам по същите стъпала, по които се качват и децата. Защото ги прегръщам независимо дали имат маркови маратонки или са боси. Хората откликват на любовта и загрижеността. Писнало им е от обещания на хора, които си плюят на петите при първия удобен случай. Те искат реалност.
Връзката

Цялото ни служение се основава върху взаимоотношения, като посещаваме едни и същи семейства в продължение на седмици, месеци и години, съвсем естествено между нас се започва емоционална връзка. Посвещението е важно, но то не е точно, за да ви задържи в гетото, когато през зимата термометърът показва -15 или през август е +40 и всеки наркоман в блока ви създава неприятности. Човек остава, защото искрено го е грижа за тези деца. Как иначе ще намери жител, който да се поти с теб цяла нощ, за да вкарате в движение някой автобус, който трябва да извози на следващия ден децата до неделното училище? Не сме в състояние да плащаме на хората достатъчно - те вършат тази работа, защото не са равнодушни. Мнозина биха се отказали на часа, щом чуят някое десетгодишно хлапе, дошло за първи път, да кресне: „Ще те убия!” само защото си му казал да стои мирно, когато е в неделно училище. Как човек се справя в такъв случай? Като отделя време за работа с детето, защото в противен случай един ден и те вероятно наистина ще убие някого.

Веднъж казали на майка Тереза, легендарната мисионерка в Калкута: „И пари да ми давате, не бих могъл да се занимавам, което правите вие." „Нито пък аз" - отвърнала тя кротко.

Ако един ден чуете, че Бил Уилсън живее на Пето авеню в мансарден апартамент с изглед към Сентръл парк или в предградията на Ню Джърси, да знаете, че това служение е вече история. Бог не ме е призовал да служа на дюпоновци и на рокфелеровци.

Колкото по-дълго живеете в нашия квартал, толкова по-малко-се стремите да парадирате пред околните. Отказали сме се от идеята да разкрасяваме автобусите; дори не поставяме красиви надписи върху църковната сграда. По този начин само бихме си изпросили някой куршум.

Преди изписвахме името на църквата върху автобусите. Сега сме оставили автобусите с оригиналните им надписи. Двигателите са толкова стари, че неизбежно ще гръмнат. Защо да прахосваме излишно пари? Ще похарчим петстотин долара за пребоядисване, а се оказва, че боята струва повече от автобуса! Когато хората чуят за нашето служение, те го свързват с мен, защото аз пътувам из страната, за да разгоря огъня. Но в Бушуик няма знаменитости.

Голяма част от заслугата за отличното представяне на Евангелието в неделното училище се дължи на Крис Блейк. В самото начало на моето служение в Бруклин ме поканиха да говоря в една църква в Манасас, Вирджиния. На събранието присъства и Крис. По-късно научих, че тогава за пръв път прекрачил прага на църквата. Той остана запленен от богослужението и посвети живота си на Господа. Още тогава бил напълно уверен, че ще работи в бедняшките квартали на градовете. С Крис работихме върху няколко проекта, аз го поканих да се присъедини към нашия екип и от тогава е с нас. Всяка сряда в продължение на два часа екипът, който изготвя програмата на неделното училище се събира, за да подготви предварителния план. Заедно с Крис разработваме главната тема на урока в аванс, но смятаме, че е важно за всеки от екипа да се включи в окончателното изготвяне на плана. От голямо значение е разнообразието в уроците и начина на поднасянето им. Но всички идеи трябва да минат през един прост филтър: достатъчно разтърсващ ли е урокът, за да промени живота на децата?

“Как най-добре да го онагледим?" - съветвам се аз. „От какви помощни средства се нуждаем? Можем ли да направим нещо повече за онагледяването?" На тези съвещания всеки от екипа получава конкретна задача. В четвъртък и петък събираме всички материали и пишем сценария за неделното училище през текущата седмица. В петък вечер правим генерална репетиция на всички основни моменти от часа. Ще ми се да ви кажа, че първото занятие в събота сутрин протича идеално, но всъщност тогава доизглаждаме пропуските. Чак на второто занятие нещата са такива, каквито трябва да бъдат. Уроците, които се включват в учебната програма на неделното училище са грижливо обмислени и изпитани. (За информация относно курса на обучение виж на последната страница.)

Понеже имаме ясна цел и конкретна амбиция, понякога постигаме и интересни неочаквани ефекти - ценни резултати, които дори не сме търсили. Това с пълна сила се отнася за нашето служение сред тийнейджърите и възрастните. Когато децата надраснат интереса си към началната степен на неделното училище, те все още желаят да останат част от „Метро". Сега организираме клубни срещи за изучаване на Библията и развлечение, предназначени за юноши, започнали при нас.

Всяка седмица ни посещават повече от хиляда души. Неделното училище стана причина и за оформянето на жизнено паство от възрастни - родители, видели влиянието на Христос върху своите деца. Всяка неделна сутрин няколко хиляди посещават двете ни богослужения.

Съмнявам се, че някъде другаде в Америка има подобно паство. Повече от 150 от възрастните ни членове са HIV позитивни. Броят им вероятно е два пъти по-голям, но ние имаме данни само за тези случаи. Това е обяснимо при положение, че в средата, от която идват хората, обърнали се към Христос, се ширят наркоманията и безразборния секс.

Съотношението между сватбите и погребенията при нас е едно към три. Но тук не умират от старост. Средната възраст на хората, които погребваме, е двадесет и пет години. Основна причина за смъртността е СПИН, а след това се нарежда злоупотребата с наркотици. Никога не можеш да се отпуснеш. Направиш ли го, свършено е с теб. А и средата постоянно ти напомня къде си.

Посетителите просто не го осъзнават. Това е причината да ги държим така изкъсо. Всичко се случва много бързо. Имаше група младежи, дошли да помогнат за измиването на автобусите - съвсем безобидна дейност. Но знаете как е с юношите, без да искат плиснали вода не където трябва. Няколко минувачи попаднали неочаквано под водната струя. В други части на града това може да се стори забавно, макар и неприятно, но тук едно такова недоразумение може да коства човешки живот. Обстановката се нажежи. Вместо и те да напръскат с вода, децата от квартала започнаха да хвърлят бутилки. Спречкванията не спряха, напрежението-нарастваше през целия следобед. Знаехме, че нещо се мъти, но къде ли щеше да му излезе краят? Същата вечер, докато паркирах, кварталните хлапета започнаха да стрелят. Отбих микробуса в училищния д двор срещу църквата. Докато слизах от него, един куршум проби стъклото точно на височината на главата ми и се вряза в шофьорското място, където седях допреди секунди. Крис Блейк също е преживявал подобни неща - попадал е в няколко престрелки. Веднъж спрял на светофар. През страничното стъкло профучал куршум, който преминал само на няколко сантиметра от врата му. И само Бог знаел, че в същия момент жена му Керън се молела за неговата безопасност. Непрекъснато повтаряме, че нещата се случват бързо. На път за офиса човек от персонала ни минавал покрай държавно начално училище, когато забелязал кола, движеща се необичайно бързо. После чул свистенето на гуми и огнестрелни изстрели; дори усетил вибрациите на рикоширалите от оградата куршуми. Всичко станало толкова неочаквано, че дори не успял да залегне. Колата се люлеела, защото шофьорът се прицелвал в някого от другата страна на училищния двор. За щастие никой не бил улучен. Междучасието тъкмо свършило и децата били в сградата, но нямало как да не чуят огнените залпове.

По неофициални данни петнадесет от нашите работници са попадали в различни престрелки. Много от инцидентите са ставали или пред църквата, или пред апартаментите им, а друг път - докато са посещавали децата. Знаем, че Бог ни пази, но също така сме наясно и че не можем да си позволим да бъдем глупави или слабохарактерни. Ако сме страхливи, няма да свършим нищо. Ако сме неразумни, ще се забъркаме в ситуации, в които Бог не е длъжен да се намесва.
Печалби и загуби

Спомням си вечерта, когато един от нашите служители прояви неблагоразумие и счупи радиото на един младеж заради поведението му. Някои не могат да преглътнат току-така, когато по тях се сипят вулгарни епитети. Младежът се върнал с един свой приятел и заедно взривили два от автобусите ни. Когато взимаме решение да потърсим съдействие от полицията, по-добре е да си направим сметката. Вероятно някой от служителите ни следващата седмица ще отиде на посещение в сградата на нарушителите. Трябва да си дадем сметка, че злосторниците нямат какво да губят, а ние може да загубим всичко. Накрая всичко може да приключи като в някой уестърн - печели последният оцелял. Такъв е законът на гетото. Веднъж се разхождахме по улицата и някой хвърли тухла от покрива на един блок. Падна на сантиметри от мен. Нападнаха съпругата на човек от персонала, докато шофирала наш автобус. Двама мъже скочили от микробус и се опитали да я отвлекат. Избягали след като тя успяла да натисне ръчната аларма. Семейство от персонала се прибрали у дома и видели, че външната врата я няма. Апартаментът бил обърнат с краката нагоре. Така и не намериха вратата.

Поради мащабите на нашата програма съм принуден да се занимавам много време с неща, които нямат нищо общо с житейската ми мисия. Непрекъснато повтарям, че мечтая единствено да карам автобус. И някои хора от персонала се шегуват с думите ми. Ще ми се да беше толкова лесно.

В Ню Йорк човек е обречен да отделя невероятно много време за борба със системата. Бюрокрацията е истински лабиринт: трябват ти три разрешителни, за да получиш разрешителното, което ти трябва. Всеки ден има отцепване на движението и задръствания.

- Защо „Мак Доналдс" е затворен? - питам пешеходец.

- Някой го е взривил вчера - отговаря той.

- Защо не можем да паркираме?

- Защото полицията е тук - отговаря ми друг.

Изправени сме и пред друга пречка. С разрастване на служението съм принуден да обикалям по-често, за да набирам средства. Имаше период, в който всяка събота вечер пътувах със самолет и изнасях проповеди в две-три църкви в неделя, а в понеделник сутрин отново летях обратно. Сега често отсъствам в продължение на седмица-две, защото трябва да говоря в различни църкви и конференции, както и да се срещам с хора в страната и чужбина. От 52 възможни седмици аз не съм на път само две седмици. За щастие разполагам с посветен екип, който също вярва, че „нуждата е призивът". Те се грижат за гладкото протичане на всички дейности, независимо дали съм сред тях или съм на път. Откакто сме тук, много църкви и служения отваряха врати в този район. Но и доста ги затвориха. Убеден съм, че започването на нещо, което не смяташ да завършиш, е само в ущърб. Такива действия крещят: „Християнството не действа. Не и тук."

Хората постоянно дават напразни обещания. Обикновено казват: „Ще се молим за вас" - с други думи, не искат да се натоварват с никаква отговорност. Когато бяхме принудени да закрием неделното училище след първата година, аз дадох обет пред Бога: „Ако Ти ми позволиш отново да отворя училището, никога, никога няма да се махна."