ГЛАВА СЕДМА Силата на личните посещения

По-горе описаните истории са много лични и съвсем истински. Такива взаимоотношения обаче не се изграждат просто ей така. Те се развиват в продължение на дълъг период от време чрез постоянно и много силно присъствие в живота на тези деца. Постига се главно чрез лични посещения, превърнали се буквално в основа на цялото ни служение. Не искам да звуча като развален грамофон, но това е самата истина. По време на Корейската война една американска двойка се сгодила. Военната мобилизация осуетила плановете им - бъдещият съпруг бил взет запас.

Сърцето на годеницата било съкрушено от заминаването на любимия й зад граница. На сбогуване просълзеният млад войник обещал да пише на годеницата си всеки ден, пък било и само картичка, за да й каже колко я обича. И дал обет, че още със завръщането си в Щатите ще се оженят. За да докаже своите намерения, той купил 365 пощенски картички, облепил ги с марки и ги отнесъл със себе си в специално куфарче. Не пропуснал нито един ден. Картичките пристигали в дома на девойката като по часовник. И всяка разкривала неговата нежна любов и привързаност.

В края на годината младата жена се омъжила, но не за войника, а за пощальона. Не пощенските картички завладели сърцето й, а личните посещения. Седмично в нашето неделно училище идват средно над 20 000 деца и това са само учениците на възраст под дванадесет години. На какво се дължи голямата посещаемост? При нас на пълен работен ден се числят повече от сто човека;имаме и 350 доброволци, които всяка седмица посещават лично повече от 20 000 деца.

Когато повтарям тези цифри на пасторите, те смятат или че лъжа, или че сме някакви супермени. Но и двете не отговарят на действителността. Просто вярвам, че тайната на високата посещаемост при всяка църковна програма се крие в личните посещения и съм готов да направя всичко необходимо, за да си свършим работата. Убеден съм, че липсата на програми за посещение в повечето църкви си има оправдателни причини. Като съвременни евангелисти, с малко повече усилия ще намерим извинение почти за всичко, което искаме. Но си остава фактът, че Новозетната църква се местеше от къща на къща. Продължавам да вярвам, че трябва да излезем и да накараме хората да влязат вътре. Да ”накараме” означава да проправим път - какъвто и да било път.

Ако не сме непрекъснато на Божията нива, не виждам как ще изградим така необходимите в наши дни взаимоотношения, за да окажем въздействие върху едно поколение за Христос. Точно това се опитваме да правим в Ню Йорк. Защо последователната програма за посещения има ефект?

По редица причини повечето хора се движат с приятели, които са точно като тях. Тъжното е, че започваме да мислим, че всички са като нас- а всъщност това въобще не отговаря на действителността. В Ню Йорк всяка седмица навлизаме в реалния живот на семействата в гетата с техните заплетени проблеми и това ни принуждава да бъдем истински и неподправени. Принудени сме да се изправим пред въпроси и предизвикателства, с които повечето християни никога не са се сблъсквали. Лесно е вярваш в богословие, което никога не е било провокирано. Но е по-добре- да вярваш в богословие, което е било провокирано и е преодоляло всяко изпитание. В приказката “Кадифения заек” от Марджъри Уилямс, Старият кон, прекарал дълги години в кашона за играчки, подхваща разговор с новодошлото препарирано зайче за това колко е важно да бъдем истински.

• 
  Какво значи истински?- попитало един ден зайчето.-Значи ли, че трябва да си запълнен с разни неща, които шумолят вътре в теб и да имаш стърчаща дръжка?
  
• 
  Да бъдеш истински, не зависи от това как си направен- обяснил старият кон. – Това е нещо, което придобиваш. Когато едно дете те обича дълго, много дълго и не само си играе с теб, а истински те обича, тогава ставаш истински. Това не става изведнъж. Обикновено е нужно доста време. Докато станеш истински, по-голямата част от козината ти си е отишла, очите ти са падали, ставите ти са се разхлабили и си станал много дрипав. Но тези неща нямат никакво значение, защото щом веднъж си станал истински, няма как да изглеждаш грозен, освен очите на хората, които не разбират.
  
• 
  Колкото и въображаем да е този разговор, той всъщност отразява реалността, към която хората се стремят днес. Хората на улицата, в блока, в модерните квартали и в гетата търсят някой, който е истински. Не някой всезнайко с готови отговори за всичко, а човек, готов да стане достатъчно уязвим, като се постави в нечий друг свят с риск да бъде наранен-умствено, физически или емоционално. Когато това се превърне в практика, нещо става както с този, който дава, така и с този, който получава.
  

Както всички от персонала, така и аз карам автобус и събирам деца за нашето неделно училище. Всеки петък отделям по няколко часа, за да посещавам децата, които живеят по моя маршрут. Тези, които се возят в моя автобус, очакват с нетърпение да се появя. За тях това е най-важният момент през цялата седмица и най-важната част от нашето служение.

Да, важно е да подготвя урока, който ще преподавам. Да, съдържанието на този урок е важно. Да, организирането на евангелизационни програми е от изключително значение. Но отново ще повторя: ако хората не ме харесват, няма да приемат думите ми. Много християнски водачи трудно разбират това. Натъпквам 120 деца от гетото в шестдесет и шест местен автобус и не само запазвам самообладание, но и предотвратявам кръвопролития, защото тези деца ме познават и ме харесват. Затова те ме слушат. Аз знам какво става в живота на децата по моя маршрут. Аз съм в домовете им всяка седмица, познавам майките им (малцина имат бащи). Знам през какви трудности преминават в училище; знам какви битки водят майките им. За мнозина деца аз съм станал единственият баща, когото познават. Всеки път за Деня на бащата получавам картички с думите „Така ми се иска да ми бъдеш баща". Това се случва и на другите ни служители. Нямаше да се радваме на такива взаимоотношения, ако липсваше близкия контакт през седмицата.

3. Посещенията по домовете предотвратяват отчуждаването.

Седмичният ми маршрут с автобуса е из квартала Бушуик в Бруклин. С изключение на полицаите, които сега патрулират по трима, аз съм единственият бял човек на улицата. Няколко пъти са ме били и намушквали; често ме заплашват; банди са се опитвали да ме измъкнат от автобуса. Някои от персонала напуснаха поради психологическия тормоз, причинен от престоя им тук. Би било лесно да кажа: „Ще оставя някой друг да върши тази работа" или „не чувствам подбуждение" или „това вероятно не е Божията воля за мен". Но ако възприема този подход ще се превърна в това, в което за нещастие са се превърнали толкова много пастори - затрупани с канцеларска дейност и безкрайно отчуждени от хората, а в същото време си мислят, че служат като си седят в офисите, живеят в уредените квартали и пишат книги за евангелизиране. Затова всеки от нашия екип си има свой маршрут. Всички ходим по домовете. Всички се излагаме на рискове. Правим го, защото всичко зависи от водачите. Как да очаквам, че някой от това служение ще направи нещо, ако аз самия не съм готов да го сторя? Веднъж допуснем ли да се отчуждим от хората, на които служим, ние загубваме нашата ефективност. Лесно е да поучаваш и да проповядваш от амвона как се правят посещения и как се печелят души; съвсем друго е да си там, навън, и да водиш.

Градил съм върху този принцип. Тайната е да си определяш конкретно време всяка седмица, когато да излезеш и посетиш или децата от класа, който ръководиш в неделното училище, или младежката група, или децата по автобусния ти маршрут, или някои от възрастните. Отделете това време, за да изграждате взаимоотношения с хората. И не позволявайте нищо да ви го отнеме. Всичко е въпрос на дисциплина и определяне на правилни приоритети. Постарайте се хората, за които се грижите да не спират да посещават богослуженията или уроците през седмицата и да бъдат задоволени нуждите им. Подгответе се да спечелите за Господа в собствените им домове.

Преди две години в Ню Йорк дойде един много известен анимационен водач и пожела да се срещнем. Единственото му свободно време в програмата беше три часа в петък - в Манхатън наложи се да му кажа, че няма да успея да отида, защото точно тогава посещавам децата от моя маршрут. Радвам се, че той прояви разбиране. Всъщност ме поздрави за моето посвещение. Рискувах да обидя един от големите шефове, но за да бъде свършена работата е нужно цялостно посвещение.

6. Личните посещения формират облика на служението. Всяко служение днес формира определена представа в обществото. Въпросът е каква? Всички в нашия район на Ню Йорк знаят кои сме. Нашата сграда определено не е най-голямата тук. Дори не прилича на църква - тя е стар склад. Нямаме телевизионна или радиопрограма; нямаме огромни реклами из целия град. Как тогава всички знаят за нас? Много просто. Ние показваме същността си чрез програмата за посещения: всяка седмица сме по улиците на нашите квартали. В определени дни ще видите как нашите служители ходят с листовки за неделното училище от врата на врата; стоят пред основните училища, по улиците, из парковете и по площадките за игра; посещават децата от нашите списъци. Програмата ни за посещения се е превърнала почти в институция в тези части на Ню Йорк, където работим.

Искаме да показваме загриженост и го правим. Докато тези малчугани растат и преминават от неделното училище към служенията за деца и тийнейджъри, а после към това за възрастни, моята молитва и цел е те да видят в нас, които им служим, видението, което ни е помогнало да ги спечелим за Господа и товара, който продължава да ни тласка напред. Да видиш и да присъстваш там, където любовта се проявява - ето това подклажда огъня у другите.

В годините на Дивия Запад хората са прогонвали вълците нощем, като са поддържали горящ лагерния огън. Свидетели сме как програмата за посещения в нашето неделно училище разгаря огъня, който пречи на вълците да погълнат десетки хиляди деца. И сега тази идея се разпространява из големите градове в цяла Америка и по целия свят.
Едно малко момче

Едуард Кимбъл, продавач на обувки и учител в неделното училище в Чикаго, обичал момчетата. Цели часове от свободното си време прекарвал в посещения на малките палавници по улиците на чикагските гета, опитвайки се да ги спечели за Христос. Благодарение на него през 1858 г. се спасил малкия Д. Л. Мууди. Мууди пораснал и станал проповедник. През 1879 г. Мууди спечелил за Господа младия Ф. Б. Майър, който също станал проповедник. Той бил запален да посещава хората по домовете и така Майър спечелил за Христос един млад мъж на име Дж. В. Чапман. На свой ред Чапман станал проповедник и занесъл вестта за Христос на един бейзболен играч, Били Съндей. Като атлет-евангелизатор Съндей провел съживителни богослужения в Шарлот, Северна Каролина, които били толкова успешни, че поканили Мордекай, друг евангелизатор, да отиде да проповядва в Шарлот. Докато проповядвал, един юноша на име Били Греъм предал живота си на Исус. Всичко започнало със спечелването на едно дете за Господа.

Вероятно не всички ще бъдем като Д. Л. Мууди, Били Съндей или Били Греъм, но всички можем да бъдем инструменти за започването на този процес в живота на някого, който ще бъде като тях. В очите на хората аз не съм изключително надарена личност, но мога да излизам всеки петък и да отивам при бездомните и мръсни деца, които изглеждат така, както и аз изглеждах на тяхната възраст. Един човек дойде и ме посети - затова днес съм такъв. Не съм голям учен и нямам много дипломи зад гърба си, но съм загрижен. Ти също можеш да бъдеш загрижен; нека заедно да излезем по улиците и да пренесем там нашата загриженост. Всички ние копнеем за лично посещение от Господа. Много често това се постига чрез личното посещение за Господа.
ГЛАВА ОСМА

В битка с великаните

Налага се да оперираме окото ви - съобщи лекарят в Далас. - Смятаме да отстраним оперативно кръвния съсирек, като изместим леко окото ви. Не очаквах такава новина. Три месеца по-рано в Бруклин, близо до авеню Де Калб, двама мъже ме нападнаха в гръб, за да ме ограбят. Налетяха ми изневиделица.. Размазаха лицето ми с тухла. Получих фрактура на лицевата кост и ми счупиха един преден зъб. Много по-сериозен обаче беше тръбния съсирек зад дясното ми око. Ослепях напълно с това око и се принудих да нося черна превръзка. Трябваше да продължа да карам автобуса по определения маршрут, да посещавам домовете и да пътувам всяка събота и неделя за набиране на средства. По онова време нямаше кой да ме замести. Двама бизнесмени от Тексас разбраха, че нямам здравна застраховка и платиха за прегледа ми при изтъкнат очен специалист християнин в Далас. Първоначално лекарите направиха опит да раздробят съсирека чрез терапия с физиологичен разтвор, но нямаше ефект. Оперативната интервенция изглеждаше единствения изход. „Не гарантираме 100% успех при такава операция, но не виждам друга алтернатива" - заключи хирургът. Да си призная - изплаших се. Денят за операцията беше определен и бизнесмените ми изпратиха платения билет за Далас. Трябваше да излетя в понеделник сутринта от летище „Ла Гуардия". Никой не знаеше обаче, че и аз си купих самолетен билет. Възнамерявах, когато ме оставят на летището, да използвам собствената си резервация за полет, но не в посока Далас.

Не споменах нито дума на когото и да било. В понеделник сутринта щях да се кача на друг самолет и да замина. Никога нямаше да се върна. Това щеше да бъде краят. Не е велико свидетелство, знам, но бях стигнал до дъното. С мен беше свършено. Настъпи денят на моето отпътуване и сутринта, когато първите слънчеви лъчи нахлуха през прозореца, погледнах към тавана и останах шокиран: Виждах ясно - с двете очи. Отмених полетите и се обадих на хирурга в Тексас, за да му съобщя радостната новина. „Изцелен съм" - казах аз. „Нямам нужда от операция."

Никой не положи ръка върху мен предишната вечер. Никой не ме помаза с миро. Вярата ми беше толкова отслабнала, а аз -толкова уплашен, че исках да избягам. Но точно тогава се намеси Бог. Неговата сила беше по-голяма от моята. Мога да правя много неща, но не и да изцеля себе си.

Не веднъж в живота си съм стигал до момент, когато всичко изглежда безнадеждно; когато трудностите са несравнимо по-големи от възможността ми да ги разреша. Точно тогава Бог поема пълен контрол над положението. Ножът може да опре до кокала, но държиш ли се, Бог се намесва! Не всичко мога да си обясня. Просто знам, че става така.
Подигравка от шампион

Лично за мен историята за Давид и Голиат е избор на велики истини. Повечето от нас знаят подробно случката, но изглежда не успяват да я приложат в живота си. Мнозина представят историята просто като някакво чудо, но тя съдържа някои основни принципи. Ако те бъдат разбрани и приложени, биха могли да променят изцяло начина, по който се справяме с трудностите.

Голиат, воин-шампион сред филистимците от Гет, търси конфронтация с Израил. Той е висок над два метра и половина. “Той имаше меден шлем на главата си и беше облечен с лъскава броня. Тежестта на бронята беше пет хиляди сикли мед. Имаше медни наколенки на пищялите си и медно щитче на раменете си. Дръжката на копието му беше като кросно на тъкач; и острието на копието му тежеше шестстотин сикли желязо. Щитоносецът му вървеше пред него." (I Царе 17:5-7).

В Библията се казва, че той се изправя и извиква към армиите на Израил: „Защо излязохте да се биете? Не съм ли аз филистимец и вие Саулови слуги? Изберете си един мъж и нека слезе при мен. Ако може да се бие с мен и да ме убие, тогава ние ще ви бъдем слуги. Но ако го надвия и го убия, тогава вие ще ни бъдете слуги и ще ни се подчинявате." (I Царе 17:8-9).

Един ден бащата на едно овчарче изпраща сина си да занесе печено жито, сирене и десет хляба в стана на израелската армия. Момчето се казва Давид. Когато пристига, той поднася даровете си и веднага тръгва да търси братята си на първите редици. Там той чува предизвикателните думи на Голиат. Давид пита войниците: „Кой е този необрязан филистимец, за да хвърли презрение върху войските на живия Бог?" (I Царе 17:26). Най-големият му брат го смъмря за думите му: „Защо си слязъл тук? И на кого си оставил малкото овце в пустинята? Аз зная гордостта ти и лукавството на сърцето ти. Ти си дошъл, за да видиш битката." (I Царе 17:28). Давид продължава да задава подобни въпроси и скоро цар Саул праща да го доведат при него. Овчарчето казва на царя: „Да не отпада сърцето на никого заради този филистимец. Слугата ти ще иде и ще се бие с него." (I Царе 17:32). Саул отвръща на Давид: „Ти не можеш да идеш против този филистимец и да се биеш с него. Ти си дете, а той е войнствен мъж още от младостта си." (I Царе 17:33).
Лъвове и мечки

На пръв поглед битката изглежда безнадеждна. И така, как се печели безнадеждна битка? Какво прави човек, когато всичко изглежда невъзможно? Опитът на Давид ни дава отговор. Всичките си младежки години Давид прекара в пасене на овцете, всеки ден часове наред той гледа само овце. Знаете ли какво правят овчарите? На практика нищо. Стоят си на хълма с овцете дни, дори месеци наред и нямат с какво да запълват времето си. Именно на поляните Давид се научава да свири на арфа и да стреля с прашка. През тези спокойни дни той се научава и да общува с Бога.

Кога за последен път прекарахте време насаме с Господа?

През годините, особено след като се преместих в Ню Йорк, прекарах много самотни нощи в хотелски стаи и просто гледах през прозореца цяла нощ. След последните няколко трудни за мен години се чувствам по-близо до Господа, отколкото когато и да било. И това се дължи на времето, когато съм бил принуден да бъда сам в мисли, молитви и четене на Божието Слово.

Вярата на Давид е изградена не само в уединение, но и укрепена в стълкновението. Той знае какво Господ е направил за него в миналото и не се страхува да се изправи срещу великана.

Саул го пита: „Кое ти дава основание да излезеш и да се биеш? Ти си просто никой." А Давид отговаря: „Аз веднъж се бих с мечка и й надвих. Бих се с лъв и надвих и на него." В очите на Давид този великан е просто поредната битка. (ст. 34-36).

Цялата история за Давид и Голиат не представлява чак такова голямо чудо, колкото се опитваме да я представим. Повечето от нас мразят битките. Аз също. Но избягаш ли от една, ще продължиш да бягаш и от другите. И когато дойде великанът на живота ти - а той ще дойде - ще бъдеш победен. Няма да успееш. нямаш никакъв боен опит. Няма откъде да почерпиш опит.

В моя живот лъвовете и мечките са идвали под много форми: отхвърляне, болести, скърби, трагедии - наречете ги както искате. Но за да придобием боен опит, трябва да преминем през изпитанията. Бог не дава сила за битката. Той дава сила чрез битката. Ние искаме точно обратното. Само че не става така. Не бягайте от битките. Стойте там и заемете бойна позиция. Вече нищо не е в състояние да ме унищожи. Бил съм се с няколко лъва и мечки, с великан - също. И с Божията благодат победих.
Последният тест на вярата

Когато Давид стъпва на бойното поле, няма къде да се скрие. Той е само едно овчарче, предизвикало чудовище. Но когато Давид заговаря, думите му не идват от неговата слабост, но от Божията сила. „Ти идваш против мен с меч, копие и с улица; а аз идвам против теб в името на Господа на силите, Бога на Израилевите-войски, върху които ти хвърли презрение." (I Царе 17:45).

Всички знаем как завършва тази драматична история. Давид изважда от торбичката си един камък.

За него това е последното изпитание на вярата. Неговата вяра е била подхранвана в уединение и укрепена в стълкновение, но тя се е доказала в безизходната ситуация. Давид знае, че решението не се крие в прашката. Ако той е убеден в способността си да я използва, би взел само един камък, а не пет. Овчарчето не си прави илюзии относно силите си. Той изцяло разчита на Всемогъщия.

Когато положението е безнадеждно, има само Един, към когото да се обърнем. Както пише псалмопевецът: „Ще казвам за Господа: Той е прибежище мое и крепост моя, Бог мой, на когото уповавам." (Пс. 91:2). Дори и да изглежда, че всичко е свършило, то не е свършено, докато не свърши.
Къде е наръчникът?

През годините съм отделял доста време, за да давам съвети. Почти всеки ден на бюрото ми продължават да лежат всевъзможни молби. За най-различни практически семинари: от съставяне програма за неделното училище до това как да се справим с наркоманията и престъпността в градовете. Наскоро стигнах до заключението, че ако знаеш защо правиш нещо, сам ще откриеш как да го направиш. Все още нуждата е майка на изобретателността. Опитът доказва, че имаш ли изгарящо желание да постигнеш дадена цел, малка е вероятността да ти трябва наръчник, който да ти дава указания. Когато бях тийнейджър в Сейнт Питърсбърг, аз започнах служение, което по същността си не се различаваше от сегашното ми служение. В църковната библиотека нямаше книги по тази тема, нямаше и примери, които да следвам. В библейския колеж нямаше предмет „автобусно служение 101" или „неделно училище 101". Не получих специална подготовка за служението, което извършвам, но дълбоко в душата си знаех, че децата със съдба като моята се нуждаят от протегната ръка. А и знаех защо имат нужда от Господа. Фактът, че не разполагах с план, изготвен „стъпка по стъпка", беше маловажен. Трябваше да изляза навън и да го осъществя. Когато бях на деветнадесет години, ми казаха: „Бил, имаш най-голямото автобусно служение в нашата деноминация."

- Сигурно се шегувате! Аз едва започвам.

За мен цялото служение на неделното училище се изразяваше в това да посетя някое момче или момиче в дома им и да ги заведа на църква. Големите цифри нямаха значение. Те бяха просто неочакван резултат от това, което трябваше да направим.

По-късно, когато започнах да обикалям страната, разбрах, че само шепа от хилядите църкви истински протягат ръка на младите хора или на другите в обществото. В повечето случаи ежеседмичната рутинна дейност се оказва по-важна от съживителните събрания. Запазването на съществуващото положение е за предпочитане пред творчеството и промяната.
В очакване на „призива"

С годините все по-ясно осъзнавам, че ако хората ще се преобразяват, то тогава трябва да започнат да гледат с други очи на живота. На една неотдавнашна мисионерска конференция събранието запя: „Ще отида там, където искаш да отида, скъпи Господи." За момент се замислих върху думите и не можах да открия логиката. Повечето от тези хора нямаше да отидат никъде. Знаех го и те го знаеха. Но продължаваха да изричат думи, лишени от всякакъв смисъл. Винаги са правили това и то се е превърнало в навик.

Имаме нужда да останем насаме с Господа и да преоценим начина си на живот. Не предлагам хората да разпродадат имуществото си и да се заселят в някое гето. Нашата работа не е за всекиго. Но те трябва да са готови да откликнат, видят ли нуждата, независимо къде се намират. Аз водя живот, който коренно се различава от този на повечето американци. Не искам да кажа, че някой е прав или крив. Ние просто сме различни. Само няколко спирки по-далеч с метрото членове на административния съвет на Уол Стрийт провеждат редовни молитвени срещи и библейски уроци в заседателните зали на корпорациите със седалища из Манхатън. Тяхната работа е също толкова важна, колкото и моята. Те служат на хора, които аз никога няма да срещна.

При пътуванията ми често ме канят да гостувам както в християнски, така и в светски телевизионни дискусии. Независимо от програмата, въпросите обикновено са едни и същи. Почти ви гарантирам, че още в първата минута ще ме попитат: „Как Бог ви призова в Ню Йорк?" В едно предаване на живо отговорих: „Бог не ме е призовал в Ню Йорк." С доста объркано изражение водещата се обърна към камерата и каза: „Ще продължим след това важно съобщение." И пуснаха рекламите. Какво всъщност имах предвид? Прекалено много хора разчитат на това, което наричаме - Божия „призив" или Божия „глас". Но щом обстоятелствата не отговарят на това, което мислят, че трябва да направят, те не предприемат никакви действия.

Ако чакате свръхестествено откровение или гръм от ясно небе да определят бъдещето ви, дълго ще трябва да чакате. Срещал съм десетки искрени хора, които са чакали цял живот Бог да им проговори. „А ако не чуя Божия глас, няма да се включа в служение" - мислят си те.

Безброй добронамерени християни са живели и умрели в очакване Бог да ги призове за нещо - и докато са чакали, не са направили нищо. Бог определено може да говори чрез горящ храст или огнен стълб, но не е нужно да чакаме такъв знак. Заглавието на една моя статия е: „Какво правиш, докато чакаш да пламне храста?" Голямата трагедия на мисиите в Америка е убеждението на много християни, че мисионерите са хора, които имат видения или които преживяват свръхестествени срещи с Бога. Какво ще направите, ако домът ви пламне, а детето ви е все още вътре? Ще си кажете ли: „Няма да вляза, докато Господ не ми каже да го направя." Не! Ще се втурнете веднага, защото детето ви се нуждае от избавление. Такава мотивация ме тласкаше да дойда в Ню Йорк. Аз вярвам, че нуждата е достатъчен призив. Всъщност много е просто. Само че ние сме го направили толкова сложно, както и редица други неща в живота.

Когато видях какво е положението на децата в нюйоркските гета, не беше необходимо Бог да ме сграбчи за рамената и да изрече с пронизващ глас: „Бил Уилсън, искам да се преместиш в Бушуик." Щом видях какво е положението там, вече знаех, че някой трябва да направи крачката. „Господи, мога да бъда и аз. Ще съумея да живея там. Ще работя усилено, ще ти се доверя" - казах аз. И без това трябва да живеете някъде; живейте там, където в битка с великаните да помогнете на някого. Нека повторя: за мен нуждата беше достатъчно силен призив.

Ако притиснете достатъчно повечето християни, когато говорите за това, ще ви признаят какво точно е задължението като християни. Христос даде великото поръчение: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяко създание. който повярва и се кръсти, ще бъде спасен; а който не повярва, ще бъде осъден." (Марк 16:15-16). Господ не каза: „Когато ви призова, искам да отидете." Той каза: „Идете!" Всички ние добре знаем това, но по една или друга причина не правим нищо по въпроса. За християните днес е станало въпрос на избор дали да излязат и да печелят души, или не. Милиони седят по пейките в неделя сутрин и си мислят: „Ако хората искат да правят това, добре. Ако не искат, пак добре." Не е добре. Вместо да приемат Бог такъв, какъвто е според словото Му, те гледат да вършат това, което им е удобно и лесно.

Голяма част от работата ми е свързана със стрес и болка. Не ми харесва особено да живея в Бушуик. Съмнявам се на някого да му харесва. Но ние живеем там. На никого от нас това не е била целта на живота. Разговарял съм с хиляди хора в гетото и почти не съм срещал такива, които да харесват квартала. Защо живея и служа тук? Защото някой трябва да го направи. Аз не откликнах на „призив", който може да бъде чут. Откликнах на отчайващото положение. Искате ли призив от Бога? Ще го получите начаса, ако отворите очи за конкретна нужда наблизо. После направете крачка и инвестирайте целия си живот за даденото начинание. Така се откликва на Божия призив.

Днес може и да служа на повече млади хора, отколкото през седемдесетте, но нуждата си остава факторът, който ме мотивираше тогава и който и до ден днешен продължава да вдъхва сили на живота ми. Хората от всички слоеве на обществото трябва да застанат пред огледалото и да се запитат: „Доволен ли съм от живота си? Чувствам ли се всеки ден удовлетворен от това, което върша?" Всеки от нас действа според решенията, които взима. Дори и жителите на гетата да се оплакват от условията, те предпочитат да останат със своите семейства и приятели. На практика те не познават друга среда. Животът е нещо повече от игра на тенис, но едно е ясно: топката е в нашата част от игрището. Ние избираме дали да живеем както досега, или да се насочим към по-високо равнище с мисълта: „Мога да се справям и по-добре. Мога да постигна повече." Или следваме пътя на най-малкото съпротивление, или приемаме Бог такъв, какъвто е според словото Му и се подготвяме за вечността с Него.

Не възнамерявам на шестдесет и пет години да кажа: „Ще ми се да имах възможността да опитам още веднъж." Вместо това днес аз се раздавам 110%. Не се тревожа какво мога или какво ще правя следващия месец, или следващата година, а какво правя днес, точно сега. Успехът на църква „Метро" определено не се дължи на моя ум, способност или интелигентност. Аз просто откликнах на нуждата и отдадох сърцето и душата си, за да променя нещата.

Посветиш ли се изцяло, трябва да платиш определена цена. Понякога е по-висока, отколкото си си представял. Където например дамите, които обикалят и зяпат по витрините. Някоя жена съзира красива рокля на витрината, влиза в магазина и я намира на закачалката. Какво поглежда първо? Цената, разбира се! Поглежда я и тръгва към друга закачалка или магазин. Чакайте сега! Разберете ме правилно! Какво става всъщност? Дали желанието на тази жена да притежава роклята се изпарява? Не! Тя просто не иска да даде толкова много пари. Това е всичко. Така е при християните. Всички искаме да стане нещо. Молим се Бог да ни използва. Възможността се открива и ние се свиваме. Защо? Защото ще ни струва нещо. Можете да бъдете сигурни, че винаги се заплаща някаква цена! А за някои от нас цената е по-голяма, отколкото искаме да признаем. Всичко е относително. Но не си правете труда да ходите насам-натам и да афиширате желанието си да бъдете употребени от Бог, ако нямате готовност да отидете на касата и да платите. Всеки път се повтаря едно и също нещо. Доста глупаво е да се връща възможността обратно на рафта.

Много пъти съм питал различни хора: „Готов ли си да дадеш живота си за Христовото дело?" Обичайният отговор е „да", защото какво друго да кажат? Но в действителност нямат такива намерения. Когато надвиснат буреносни облаци и лодката започне да се люлее, те първи я напускат. На думи лесно се говори за посвещение, но рядко се срещат хора, които го прилагат на дело.

Когато Дейв Руденис ме видя да седя на бетонната тръба в Парк Пинелъс, Флорида, нямаше нужда да се моли, за да разбере какво да направи. Просто забеляза едно малко момче, което никой не искаше, и в онзи ден това беше призивът на Бога за него. Дейв не се запита: „Господи, да платя ли за това момче да отиде на християнски младежки лагер следващата седмица, или да не платя?" Инстинктът му подсказа какво беше необходимо за живота ми и той взе незабавно решение да ми помогне. За щастие реакцията, нормална за него, за мене се оказа събитие, променило целия ми живот. На онзи младежки лагер, в сряда вечерта, аз срещнах Исус. И поради преживяното тогава и последвалите го събития, днес ръководя това служение. Господ не е определил да седите бездейно и да чакате отговори. Той не е предвиждал да питате: „Да го направя, или да не го направя?"
Решението на прокажените

Спомняте ли си дилемата, която трябваше да разрешат четиримата прокажени, седнали пред градската порта на Самария в Четвърта книга на царете? Повечето от вас знаят, че в старозаветните времена сред най-често срещаните военни действия се е прилагала обсадата на града - като по този начин се е прекъсвало снабдяването с вода и храна. Същото предприеха и сирийците в Самария и хората бяха изправени пред небивал глад. Четиримата прокажени размишляват обстойно какво да предприемат. „Те си казаха един на друг: Защо да седим тук, докато умрем? Ако решим, да влезем в града, гладът е в града и ще умрем там. ако седим тук, пак ще умрем. И така, сега да идем, за да се предадем в сирийския стан. Ако ни оставят живи, ще живеем; но ако ни убият, само ще умрем." (IV Царе 7: 3-4). Изпадали ли сте някога в състояние, когато всичко около вас започва да се руши?

Изправяли ли сте се на кръстопът, при който изглежда, че всеки възможен път крие своите рискове? Какво правите, когато не знаете какво да правите? Ситуацията е трудна. Четиримата прокажени стигат до заключението, че е по-добре да направят нещо, отколкото да чакат смъртта. Те се изправят и се насочват право към лагера на сирийската армия. Случва се нещо изумително. „И така на мръкване станаха, за да отидат в сирийския стан. А когато стигнаха до края на сирийския стан, там нямаше никой. Защото Господ беше направил в стана на сирийците да се чуе тропот от колесници и тропот от коне, тропот от голяма войска. А те си бяха казали един на друг: Ето, Израилевият цар е наел против нас хетейските царе и египетските царе, за да ни нападнат. Затова бяха станали и побягнали в полумрака, като оставиха шатрите, конете и ослите си - целия стан, както си беше - и бяха побягнали за живота си." (IV Царе 7:5-7). Прокажените пристигат в стана и започват да влизат от шатра в шатра. Намират храна, пиене и дори злато, сребро и облекло. Връщат се тичешком в града и споделят добрата вест; хората надават радостни викове - край на глада.

Стигнете ли до момент, когато не знаете какво да правите, най-удачният риск е да тръгнете напред. Това прави и апостол Павел: „Братя, аз не смятам, че съм уловил, но едно правя - като забравям това, което е назад и се простирам към това, което е напред, впускам се към прицелната точка за наградата на горното призвание от Бога в Христос Исус." (Фил. 3:13-14)

Недейте само да приказвате какво трябва да се направи - в християнските среди сме виждали достатъчно говорители - изправете се и започнете да действате. Вероятно няма да промените света, но действията ви могат да докоснат нечий живот свещта в ръката ви едва ли ще донесе светлина за света, но ще освети живота на някой човек в нужда. Както казва Елинор Рузвелт: „По-добре запали свещ, отколкото да проклинаш тъмнината."


Сияеща светлина

Едно от нашите неделни училища се намира в Харлем, вероятно най-прочутото гето на Ню Йорк. На 126-та улица живееше момченце, което всеки ден отразяваше с парче огледало слънчевите лъчи към едно от жилищата. “Какво правиш? - попитал след няколко дена патрулиращият полицай. - Да не досаждаш на хората горе?” “Не, господине, аз живея в онзи апартамент.” “Тогава защо светиш там?” - полюбопитствал полицаят. “Ами, господине, там е малкото ми братче. На шест годинки е, а не може да ходи. Мама няма пари за инвалидна количка. Като го изведем навън, децата го замерят с камъни, затова той не иска да слиза долу. Опитвам се да внеса малко светлина в стаята му. Той не вижда друга светлина.” В една тъй щедро благословена земя все пак има хора, които чакат знак, че някой го е грижа. Нека техните нужди станат Божия призив за вас.