Чл. 14 от екпч – забрана за дискриминация, съдържание на понятието, приложно поле



Дата26.09.2018
Размер99.5 Kb.
#82766
Чл. 14 от ЕКПЧ – забрана за дискриминация, съдържание на понятието, приложно поле
Елица Стоянова

България е обвързвана от многобройни международноправни инструменти, забраняващи дискриминацията, ратифицираните от страната ни конвенции (в това число и приетите в рамките на ООН), в тази област са 37.1 Такива са не само Европейската конвенция за защита правата на човека, но и Европейската социална харта, която през 1996 г. претърпява сериозна ревизия, която не само разширява кръга от защитени материални социални права, но и изрично въвежда забраната на дискриминацията при тяхното упражняване: „Упражняването на правата по тази харта следва да бъде осигурено без дискриминация на каквато и да било основа, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национална принадлежност или социален произход, здравословно състояние, връзка с дадено национално малцинство, рождение или друго състояние.” Такъв международен инструмент представлява и Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, в сила за Р. България от 01.09.1999 г. Нейният рамков характер формулира принципите на защитата на националните малцинства и предполага задължение на държавите-страни по нея да конкретизират вътрешноправните си актове съобразно тези рамки. “Рамката” на конвенцията включва и задължението на страните по нея да изработят съответни защитни механизми срещу дискриминацията. Правилото се съдържа в чл. 6, т. 2, според която страните се задължават да приемат подходящи мерки за защита на лицата, които могат да бъдат подложени на заплахи или дискриминационни, враждебни или насилствени действия, поради тяхната етническа, културна, езикова или религиозна идентичност.

Краткият преглед на международните инструменти указва, че забрана за дискриминация се съдържа в множество нормативни актове и международни договори, но легално определение за това понятие се съдържа в малка част, като приоритетно до същността му може да се достигне по пътя на тълкуването.

Разпоредбата на чл. 14 от ЕКПЧ предвижда: „Упражняването на правата и свободите, предвидени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основата по – специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак”.

„Така цитираната разпоредба налага извода, че чл. 14, според формулировката си, не предоставя самостоятелно право, т. нар. „право на свобода от дискриминация”, при тълкуването на която разпоредба, в светлината на правата и свободите, закрепени в част І от Конвенцията, възникват два въпроса: дали чл. 14 има самостоятелно значение, независимо от правата и свободите, защитени от Конвенцията; и доколко защитата по чл. 14 е самостоятелна или акцесорна, във връзка с приложението му само когато някое от другите права или свободи е нарушено”2.

Така например в решението по Белгийското езиково дело3 несъществуващата вече Комисия е приела, че гаранцията по чл. 14 от Конвенцията няма самостоятелно съществуване в смисъл, че при условията на чл. 14 тя се отнася само до правата и свободите, установени в Конвенцията, но от друга страна, една мярка, която сама по себе си съответства на разпоредбата, гарантираща съответното право или свобода, може да нарушава същата разпоредба, ако бъде разгледана във връзка с чл. 14, поради дискриминационния си характер. Подобно е становището и по делото Х. срещу Федерална Република Германия4, съобразно което чл. 14 не е насочен срещу дискриминацията по принцип, а само срещу дискриминацията във връзка с правата и свободите, гарантирани от Конвенцията.

П

риемайки изложеното становище, се налагат следните отговори на поставените въпроси: чл. 14 няма самостоятелно значение извън правата и свободите, гарантирани в част І и има акцесорен характер, предполагащ, че основанията за ограничения, предвидени в „главната разпоредба” могат да се изтъкнат като оправдание за действия, които сами по себе си изглеждат дискриминационни.

Следва да се отбележи, обаче, че чл. 14 се отнася не само до случаи, свързани с твърдение за нарушение, а до всяка дискриминация при упражняването на правата и свободите. Дори ако едно ограничение има опора в приложимата разпоредба на Конвенцията, то не бива да се прилага дискриминационно. Приложимостта на чл. 14 не се ограничава до случаите, когато има съпътстващо нарушение на друга разпоредба, щото подобно ограничено прилагане би лишило тази разпоредба от практическата и стойност, в подобен случай дискриминацията би следвало да представлява единствено „утежняващо отговорността обстоятелство” при нарушение на друга разпоредба на Конвенцията. В доклада си по Белгийското езиково дело Комисията приема, че подобно тълкуване „не съответства на формулировката на чл. 14…Така на държавите е вменено задължение, което не е само отрицателно…Чл. 14 е особено важен при онези разпоредби на Конвенцията, които - като прогласяват едно право или свобода, дават на държавите дискреционни правомощия по отношение на стъпките, които те ще предприемат, за да гарантират упражняването на съответното право или свобода.

Чл. 14 засяга средствата или степента на упражняване на правата и свободите, вече прогласени на други места в текста. Възможно е различните мерки, които една държава предприема по отношение на отделни части на своята територия или групи от населението, да не нарушават онази разпоредба на Конвенцията, която въвежда съответното право, но разликата води до нарушение, ако поведението на държавата бъде анализирано от гледна точка на чл. 14 и тогава ще възникне въпрос за нарушаване не само на чл. 14, но и на основната разпоредба във връзка с чл. 14. „Всъщност едно лице, което претърпи вреди в резултат на нарушение по чл. конкретното право, уредено в съответния текст на Конвенцията, във връзка с чл. 14 от страна на държавата, не упражнява съответното право или свобода при условията или до степента, предвидени в Конвенцията като цяло”5.

Този подход, придаващ почти самостоятелно значение на чл. 14, е задълбочен в решенията по делата Х. срещу Холандия6 /в което, макар и да се приема, че чл. 1 от Първия протокол не е приложим, тъй като осигурителните обезщетения не съставляват „собственост” по смисъла на тази разпоредба, твърденията на жалбоподателя във връзка с чл. 14 от Конвенцията са свързани с правото на мирно ползване на собствеността и следователно поставят въпрос по чл. 1 от Първия протокол/, Х. срещу Федерална Република Германия7 /приемайки, че за прилагането на чл. 14 е достатъчно предметът да попада в приложното поле на съответната разпоредба/, като в крайна сметка се налага извода, че „чл. 14 може да бъде разгледан във връзка с друга разпоредба, която сама по себе си може да не е нарушена, достатъчно е спорният въпрос да бъде обхванат от тази друга разпоредба”8. Най-сетне, в множество решения /по делата Абдулазис, Кабалес и Балкандали9, Расмусен10, Ван дер Муселе11 и др./ Съдът приема, че чл. 14 допълва другите материалноправни разпоредби на Конвенцията и протоколите, той няма самостоятелно съществуване, тъй като ефектът му се проявява единствено по отношение упражняването на правата и свободите, гарантирани от тези разпоредби, но въпреки че прилагането на чл. 14 не предполага нарушение на някоя от посочените норми – и в този смисъл е самостоятелно, място за такова приложение няма, ако разглежданите факти не попадат в приложното поле на една или повече от тези норми.

Гореизложеното налага извода, че чл. 14 не е самостоятелен, в смисъл, че се изисква някаква връзка с правата и свободите по Конвенцията и в този аспект различното отнасяне в област, която не попада в приложното поле на същата, не нарушава чл. 14. Същевременно се налага извода, че чл. 14 е автономен, доколкото прилагането му не изисква успоредно нарушение на някое от правата и свободите по Конвенцията. В решението по делото Карлхайнц Шмид срещу Федерална Република Германия12 Съдът, приемайки, че плащането на определена парична сума в замяна на служба в противопожарна команда и поради тясната връзка със задължението за отбиване на служба задължението за плащане попада в приложното поле на чл. 4 т. 3 (d) от Конвенцията, то следователно чл. 14 е приложим във връзка с тази разпоредба и в заключение отбелязва, че чл. 14 съставлява неразделна част от всяка разпоредба, която предвижда права и свободи.

„Следва да се отбележи, че в някои случаи Европейският съд по правата на човека се въздържа да разглежда предмета на оплакванията и по чл. 14, приемайки, че „главната” разпоредба на Конвенцията предлага същите гаранции, например по отношение на чл. 6 / в този аспект – вж. решението по делото Людике, Белкацем и Коц13, в което Съдът приема, че правилото за недопускане на дискриминация, визирано в чл. 14, вече е въплътено в чл. 6 т. 3 (е)14 *.

При всички положения, обаче, при констатиране на нарушение на разпоредба по част І от Конвенцията, Съдът приема, че чл. 14 представлява не самостоятелна и допълваща, а единствено субсидиарна гаранция. В решението по делото Еъри ЕСПЧ застава на становището, че „Чл. 14 няма самостоятелно съществуване; той съставлява един конкретен елемент – недискриминация, на правата, гарантирани от Конвенцията. Нормите, в които са въплътени тези права, могат да бъдат нарушени самостоятелно и / или във връзка с чл. 14. Ако Съдът не установи отделно нарушение на някоя от тези разпоредби, на която жалбоподателят се позовава както самостоятелно, така и във връзка с чл. 14, той трябва да проучи въпроса и от гледна точка на чл. 14. От друга страна, такова проучване по начало не се изисква, когато Съдът установи нарушение на първата разпоредба, разгледана самостоятелно. Нещата стоят другояче, ако основен аспект на делото е свързан с явно неравенство в отнасянето”.

При така изложения основен момент в решението по делото Еъри безусловно следва да се отбележи и особеното мнение на съдията Евригенис, според което дискриминацията при упражняването на право, защитено от Конвенцията, нарушава чл. 14 независимо от това дали дискриминацията е в сферата на нарушението по това право или извън тази сфера. „В този дух под понятието „упражняване” по смисъла на чл. 14 трябва да се разбират всички ситуации, които могат да възникна между пълното отричане на правото, защитено от Конвенцията, до цялостното му включване в системата на вътрешното законодателство”15.

За цялостното разбиране на забраната за дискриминация следва да се обърне специално внимание на понятието за равенство, представляващо фундамента на нормата на чл. 14 от ЕКПЧ. Основните принципи, подобни на принципа за равенство, играят водеща роля във всеки правен ред. Поради общия им характер, а от там – и широк обхват, тези принципи укрепват вътрешното единство и структура на системата от правни норми, които изграждат правния ред, ерго принципите са интегриращ фактор, ако се прилагат правилно, и обратното – неправилното им прилагане може да има отрицателни последици за съответния правопорядък. В този ред на мисли, ако понятието за равенство е недостатъчно развито, това може да доведе до липса на яснота и сигурност. В доктрината се е наложило становището, че до нарушение на принципа за равенство и недискриминация се стига, ако са налице следните елементи:



  • Различно отношение;

  • Еднакви случай;

  • Без обективно и разумно обосноваване;

  • Липсва пропорционалност между преследваната цел и използваните средства.16

По отношение на първия признак, то следва изрично да се подчертае, че чл. 14 не забранява всяка разлика в отношението, дори напротив, тази разпоредба може да изисква различно третиране. Чл. 14 се отнася не само до формалното равенство – равно отнасяне към еднакви случаи, но и до равенство по същество – неравно отнасяне при нееднакви случаи в зависимост от разликата между тях и в този аспект разликата в отнасянето, която има за цел да премахне съществуващото неравенство, води до равенство по същество и следователно съответства на чл. 14. Пример за това представлява прогресивното данъчно облагане, което не се счита за дискриминационно, ако прогресивната мярка е пропорционална и води до по – справедливо разпределяне на приходите, отколкото ако това облагане не се прилага. Така и в делото Хофман17 основният въпрос, поставен на вниманието на ЕСПЧ, е доколко правомерно е при предоставяне на родителските права в случай на развод да бъде взета предвид религията на единия родител и след като установява основателността на претенциите на жалбоподателя, че е бил подложен на различно отнасяне, пристъпва към изследване дали тази разлика представлява дискриминация по смисъла на чл. 14.

Вторият сравнителен елемент на понятието за равенство се свежда до това дали представените случаи са равни или неравни в релевантните аспекти, т. е. следва да бъде създадена мярка, която да се приложи и към двата случай, а след това да бъдат сравнени получените резултати. Сърцевината на въпроса е мярката или критерият за сравнение. Ако се приеме, че винаги два случая са еднакви в едно отношение и различни в друго, надлежната проверка на сравнимостта изисква използваните критерии да бъдат достатъчно свързани с предмета на разпоредбата, която предписва еднакво отнасяне, т. е поставят се на фокус целите на съответните разпоредби. Пълна проверка за сравнимост Европейският съд по правата на човека прави по делото Ван дер Муселе18 и Джонстън19. В първото от тях, при преценка на аналогичността на положението на общопрактикуващите лекари, ветиринари, фармацевти и стоматолози и това на адвокатите, които са задължени да дават безплатна правна помощ на социално слаби лица, Съдът достига до извода, че не съществува сходство между въпросните несравними ситуации, тъй като всяка от тях се характеризира със съвкупност от права и задължения, от които е изкуствено да се отделя един конкретен аспект. Делото Джонстън е образувано по жалба за това, че не може конкретен аспект. Делото Джонстън е образувано по жалба за това, че не може

да се получи развод в Ирландия, за разлика от други лица, които разполагат с нужните средства и могат да се разведат в чужбина, с правна последица – юридическото признаване на развода в Ирландия. В този случай Съдът приема, че според общите правила на ирландското международно частно право, разводите в чужбина се признават единствено при местожителство на лицата извън Ирландия, респективно тяхното положение и това на жалбоподателите не може да се счита за аналогично. Така например в делата Сънди Таймс20 и Обзървър и Гардиън21 и във връзка с проверката на сравнимостта Съдът приема, че „Чл. 14 предоставя защита срещу различното отнасяне, което няма никакво обективно и обосновано оправдание, към лица в сходно положение… Ако и доколкото чуждестранните вестници се подлагат на същите ограничения като Сънди Таймс, Обзървър и Гардиън, не съществува разлика в отнасянето. Ако и доколкото това не е така, това се дължи на факта, че те не се подчиняват на юрисдикцията на английските съдилища и следователно не са в сходно положение с последните.” Подобно е тълкуването на Съда и в решението по делото Спадео и Скалабрино22: „Чл. 14 ще бъде нарушен, когато без обективно и разумно оправдание лица в „практически” сходно положение се третират различно. Следователно, за да бъде успешно твърдението за нарушение по чл. 14, между другото е нужно да бъде установено, че положението на твърдяната жертва може да се смята сходно с положението на лицата, които са третирани по – добре”.

Втората проверка, която се извършва от институциите на Страсбург, изключая проверката за сравнимост, е проверката за обоснованост, чието ударение попада върху въпроса дали разликата в третирането се дължи на „обективно и разумно оправдание”, което може да се изрази в следните отношения:

▫ да преследва правомерна цел; или

▫ да съществува обосновано съотношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел.

Това становище на Съда е възприета още в Белгийското езиково дело и от този момент нататък е възприета като дефиниция на дискриминация в нарушение на чл.14 от ЕКПЧ, когато са налице кумулативно следните три елемента:

(а) установени факти да разкриват различно отнасяне;

(б) разликата да няма правомерна цел, т. е. да няма обективно и обосновано оправдание с оглед целта и последиците на разглежданата мярка;

(в) да не съществува разумна пропорционалност между използваните средства и преследваната цел.

В някои решение Европейският съд по правата на човека предпочита извършването на проверка за обоснованост пред такава за сравнимост. Така например в решението по делото Светите манастири срещу Гърция приема, че с оглед различното правно положение на манастирите, законът, който обуславя различие в третирането, е обоснован: „Като се имат предвид тесните връзки между Гръцката църква и манастирите, разликата между последните и манастирите, които са под властта на Вселенската патриаршия в Константинопол или патриаршиите в Александрия, Антиохия и Йерусалим, или Божи гроб или Светия манастир на Синай, или под властта на други изповедания и религии, не е лишена от обективно и обосновано оправдание. Следователно не е извършено нарушение на чл. 14 във връзка с цитираните разпоредби от Конвенцията и от Първия протокол”23.

Изложеното води на извода, че обективното и обосновано оправдание в разликите в отнасянето може да произтича от съображения, наложени в името на обществения интерес, което налагане влече като последица широката свобода на националните власти в преценката на значението на засегнатия обществен интерес в сравнение със засегнатите индивидуални интереси.

Следва да се отбележи, че в практиката си Съдът обръща особено внимание на следните различия в третирането:


  1. различия между извънбрачни деца и такива, родени в брак /вж. решението по делото Маркс срещу Белгия24/;

  2. различия, основани на пол /вж. решението по делото Абдулазис, Кабалес и Балкандали срещу Обединеното Кралство25/;

  3. различия, основани на религия /вж. решението по делото Хофман срещу Австрия26/;

  4. различия, основани на гражданство /вж. решение по делото Гайгусуз срещу Австрия27/.

При констатирането на различия в отнасянето на тези основания, съдът предприема по – строга проверка за съвместимостта на поведението на държавата с принципите, залегнали в Конвенцията.

Изложените съображения водят на извода, че чл. 14 има социализиращ ефект върху правата и свободите по Конвенцията. Независимо от липсата на изчерпателно изброяване, всяка разлика в третирането без обективни и оправдани причини, би могло да наруши „правото на свобода”28, прогласено в този текст.




 Материалът е предоставен от Националния институт на правосъдието със съгласието на автора. Той е включен в настоящата база данни в рамките на проект “Усъвършенстване на правораздаването в сферата на защита на правата на човека в България”, изпълнен от Фондация “БАПЧ” в периода м. ноември 2005 г. – м. август 2006 г.

Съдия в Районен съд – гр. Добрич

1 Доклад на БАПЧ по чл. 14 от ЕКПЧ

2 П. ван Дайк, Г. Й. Х. ван Хууф – „Европейска конвенция за правата на човека – теория и практика”

3 Belgian linguistic Case, решение от 09.02.1967 г.

4 X. v. Federal Republic of Germany, жалба 4059/ 69, доклад от 03. 03. 1982 г.

5 П. ван Дайк, Г. Й. Х. ван Хууф - „Европейската конвенция за правата на човека – теория и практика”

6 X v. Netherlands, жалба 5763/ 72, решение от 1973 г.

7 X. v. Federal Republic of Germany, жалба 5935/72

8 Виж пак там

9 Abdulaziz, Cabales and Balkandali v United Kingdom, решение от 28.05.1985 г.

10 Rasmussen v. Danmark, решение от 28.11.1984 г.

11 Van der Mussele v. Belgium, решение от 23. 11. 1983 г.

12 Karlheinz Schmidt v. Federal Republic of Germany, решение от 18. 07. 1994 г.

13 Luedicke, Belkacem and Koz v. Germany, решение от 28.11.1978 г.

14 П. ван Дайк, Г. Й. Х. ван Хууф - „Европейската конвенция за правата на човека – теория и практика”

15 Eary v. Ireland, решение от 09. 10. 1979 г.

16 П. ван Дайк, Г. Й. Х. ван Хууф - „Европейската конвенция за правата на човека – теория и практика”

17 Hoffmann v. Austria, решение от 23. 06. 1993 г.

18 Van der Mussele v. Belgium, решение от 23.11.1983 г.

19 Johnston and Others v. Ireland, решение от 18.12.1986 г.

20 The Sunday Times v. United Kingdom, решение от решение от 26.04.1979 г.

21 Observer and Guardian v. United Kingdom, решение от 26.11.1991 г.

22 Spadeo and Scallabrino v. Italy, решение от 28.09.1995 г.

23 The Holly Monasteries v. Greece, решение от 09. 12. 1994 г.

24 Marckx v. Belgium, решение от 23.06.1979 г.

25 Abdulaziz, Cabales and Balkandali v United Kingdom, решение от 28.05.1985 г.

26 Hoffmann v. Austria, решение от 23.06.1993 г.

27 Gaygusuz v. Austria, решение от 16.09.1996 г.

28 П. ван Дайк, Г. Й. Х. ван Хууф - „Европейската конвенция за правата на човека – теория и практика”






Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница