Човек не избира родителите си…



Дата15.11.2017
Размер33.45 Kb.
ЗАЩО СЪМ СТУДЕНТ?

“Човек не избира родителите си…”, аз бих добавил и родината си.

Ето защо всеки, който не знае какво е да си израснал в дом за сираци, не знае и истинската стойност на думата “сирак”.

Грешно е схващането, че децата, които растат в домовете за сираци на милата ни родина, са лишени от обич, храна и дрехи. Напротив...

Децата, които живеят в приюти получават обич от хората, който се грижат за тях и чрез тази обич те успяват по някакъв начин да се докоснат до чистото и красиво приятелство.

Хората, които бдят над тях са посветили не само себе си, но и своите семейства в тази работа.

Тези деца не се хранят с разнообразна храна, но за сметка на това имат закуска , обяд и вечеря редовно – 365 дни в годината.

Болката която те предизвикват в мен, обаче идва от една толкова проста дума, която е скрила в себе си четири букви, любов и най-светлият човешки образ – МАМА!!!

Те не знаят към кого да се обърнат с тази проста дума и затова започват да търсят във всеки срещнат човекът, който заслужава тази “титла”.

След като напуснат мястото, което те са наричали свой дом /често са изгонвани от там/ те се стряскат:

Какъв е този свят? Каква е тази светлина? Защото в ярките багри на нашите дни, те са раснали в дом – жален и пуст, като спомен безгласен.

Това се случи с мен. Бях на 17 години и преди да напусна своя дом направих и друго – срещнах биологичните си родители. Това беше изпитание което никое седемнайсет годишно момче не трябва да преминава.

Чрез своите родители аз се изправих пред истината за своя произход – аз съм циганин.

За мен тази новина беше стряскаща, тъй като в онзи дом винаги са ме учили, че аз съм българин и като такъв трябва да се гордея.

Ето защо с гордост завърших Хуманитарна гимназия в профилирана паралелка по история и още по-гордо пеех химна на България.
Доката не реших, че трябва да продължа образованието си. Приеха ме в Педагогическия колеж към Шуменския и бях щастлив до момента в който гордо вървящ като първокурсник до кмета на града, не се обърнах и не видях погледа на един от новите ми колеги – „Егати и мангала!”.

От тогава знам, че Бог ме е белязал. Дали за зло или за добро – не знам, но аз бях белязан.

Цял семестър чинно ходих на лекции и бързах да се прибера в общижитието си, за да не ми се налага да срещам този объркан поглед – „Как мангал ще става учител”.

И избягах....

Преметих се в София с мисълта, че тук хората са по-разкрепостени. Започнах да се трудя и да печеля сам пари. Докато нуждата ми от хляб не ме срещна с екипа на Столична библиотека.

Сред книги и хора в чиито погледи срещах възхита, успях да повярвам.

Да повярвам, че в малка България има място за един мангал – студент. Така, под давление на колегите в библиотеката кандидатствах в Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии. Приеха ме.

До втората си година в училището ми се налагаше да водя борби – да доказвам, че въпреки цвета на кожата си аз съм човек; че въпреки цвета на кожата си, аз вярвам в справедливостта и че въпреки цвета на кожата си, аз пея националния химн на всеки 3-ти март.

През третата година от следването се почувствах наистина успял и за това не бях готов да изпитам болката, която усетих.

Работих по програма в МОН и реших, че мога да помогна на бившите си приятели в дома в Добрич. Но вместо да намеря уюта и топлотата от детските си спомени в родния град, се изправих пред студ.



В продължение на няколко часа обикалях улиците на моето детство. Толкова неща бяха променени. Домът в който някога играх беше пред закриване, децата в него бяха придобили друго излъчване. Изчезнало беше всичко, което правеше това място мое. Хората, сградите, миризмите, звуците. Това, което бе останало, вече не ми принадлежеше. Чувствах се като обикновен пътник, който като археолог надзърта тук-там, с надеждата, че ще открие ключ към забравеното минало или указателни табели към бъдещето. Нямаше нито едното, нито другото.
Тогава разбрах защо съм студент, защо уча информационни технологии.
Защото аз вярвам!
Да аз вярвам, че въпреки всички доказателства за обратното – справедливост има, както и място за мен.
Уча, защото вярвам в книгата и магията на мига в който прелистваш страница от нея.
Уча, защото вярвам в Интернет и информационните технологии, които успяха да превърнат светът в село. А може ли съселяни да се делят на черни, бели ...?
Уча, защото вярвам, че бъдещето на България е в ръцете на образованите млади хора, т.е. и в моите.
А когато бъдещето на една велика държава е в твоите ръце не ти остава друг избор освен да се подготвиш за него.


ЗА ТОВА УЧА, ЗА ТОВА СЪМ СТУДЕНТ –

ЗА ДА СЪМ ЧАСТ ОТ БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРИЯ!

Иван Цветанов



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница