Чудесата на света



Дата21.06.2018
Размер336.57 Kb.

Чудесата на света







 

1.Египетските пирамиди са най-известните постройки на земята и първото от седемте чудеса на света. Те са и най-древните пирамиди открити до днес. Величествените гробници на фараоните от четвъртата династия - Хеопс и Хефрен - са създадени преди около 5 хиляди години и нито времето, нито хората са могли да направят нещо с тях

 

 




Всички ли египетски пирамиди се причисляват към чудесата на света?
Повечето автори говорят за пирамидите въобще като световно чудо, но има и автори като Филон, който пише само за "пирамидите край Мемфис". Малко са, но все пак има и такива, които говорят за пирамидите от Гиза, срещат се и по-придирчиви автори, които признават за чудо само Хеопсовата пирамида. Тя е най-голямата пирамида. Висока е 137 метра ( по-рано е достигала 147м., но върхът и се срутил), изградена е от 2 300 000 старателно обработени камъни, които са възможно най-съвършено прилепнали един за друг, всеки от които не е по-малък от тридесет педи и тежал повече от 2 000 кг.

 

 



Защо са строени египетските пирамиди?
Най-общо казано, египетските пирамиди са гробници на фараоните. В древен Египет се вярвало, че ако човек иска да живее и след смъртта си трябва да запази тялото си от гниене и да предостави на душата си всичко необходимо за задгробния живот- храна, сечива, дрехи, предмети от бита на починалия човек. За да запазят телата си древните египтяни мумифицирали мъртвите. Първоначално това е ставало с помощта на кожи, рогозки и платна, в които увивали тялото, а по-късно го поставяли в дървени ковчези, които пък слагали в каменни саркофази. Преди да използват камъка в строителството, египтяните погребвали мъртвите си в "мастаби" - това е арабска дума и означава "скамейка". Така работниците при разкопките наричали надземната част от гробницата, защото по форма им приличала на тухлените скамейки пред къщите на египетските селяни. Те се състоят от две части: надземна и подземна; в подземната винаги имало погребално помещение за ковчега на мъртвеца и други помещения за гробните дарове и жертвоприношенията. Гробницата на фараона трябвало да бъде най-голяма, най-добре обзаведена, с най-богати дарове, с най-просторен заупокоен храм. По външния си вид също трябвало да се различава от гробниците на останалите слоеве на египетското общество. От мастаба гробницата се превърнала в пирамида.

 

Кой е създателят на египетските пирамиди?


Смята се, че създателя на египетските пирамиди е Имхотеп. Той е бил съвременник на Джосер - основателят на третата династия ( 3 хиляди год. пр.хр.). Джосер, още приживе, започнал да си строи гробница - солидна мастаба, която донякъде се е запазила. Не е известно как са се пресекли пътищата на Имхотеп и фараона. Но след срещата им Джосер изоставя вече построената си гробница и започва да строи първата истинска, изобретена от Имхотеп пирамида. Пирамидата изглежда така: върху традиционна мастаба, с невиждани по-рано размери, е поставена втора, по-малка. И така до шест намаляващи се мастаби. Това е начинът по който се строяли стъпаловидните пирамиди. Храмовите комплекси около пирамидите също са измислени от Имхотеп.

 

 



Видовете пирамиди.
Египетските пирамиди не са с еднаква форма. Най-древната им разновидност са стъпаловидните пирамиди - към които се числи и пирамидата на Джосер. Има една необикновена стъпловидна пирамида край Дашур. Стените и образуват чупка. Смята се, че първоначално строителите и са имали намерение да я направят по-висока, но по-късно са се отказали и я завършили по-бързо. Така се получила силно изразената чупка във формата и. Другият вид, който е и най-често срещаната форма на пирамидите в Египет е правилната четиристранна пирамида с квадратна основа.

 

 



Как са се изграждали пирамидите в древността?
Това, което ни смайва при пирамидите, е техническото постижение на строителите им. "Умът не го побира по какъв начин са могли да натрупат такова неизмеримо количетсво каменни блокове" - казва Филон. Факт е, че най-малкият канен блок от най-голямата, Хеопсовата, пирамида е тежал повече от два тона, а най-големият е около 40 тона. Смята се, че с помощта на клинове и чукове били изсичани грамадните каменни блокове в каменоломните на брега на Нил. Обработва ли ги на място и след това ги примъквали до мястото на новостроящата се пирамида с помощта на папиросови въжета. В каменоломните са открити такива въжета и различни инструменти, които са ползвани от каменоделците. Херодот, който е живял две хиляди години след като е построена Хеопсовата пирамида, пише, че тази пирамида е построена за 20 години, а в строителството и били заети постоянно сто хиляди души, които се подменяли на всеки три месеца. Херодот още пише: "Та когато Хеопс станал цар, той докарал страната до мизерия във всяко отношение. Най-напред затворил всички храмове и така египтяните нямали възможност да правят жертвоприношения. После принудил всички да работят за него. На едни заповядал да влачат каменни блокове от каменоломната в Арабските планини чак до Нил, на други - да разтоварват пренесените на салове през реката каменни блокове и да ги превозват чак до Либийските планини."

 

 



Гробницата на Тутанкамон.
Почти всички гробници, които са открити от археолозите били ограбени, единствена открита за сега напълно не покътна гробница е на Тутанкамон. Неин откривател е Хоуърд Картър през 1924г. Само в предната камера той се натъкнал на несметни богатства, от там изнесъл 34 сандъка със златни съдове, предмети, накити и скъпоценни камъни. Когато достигнал до погребалната камера намерил позлатен ковчег с размери;5,20х3,35х2,75 метра, в него имало още един позлатен ковчег, а в него и трети позлатен ковчег, който е саркофаг от един-единствен къс рядко срещан жълт планински кристал, в саркофага - още три други позлатени ковчега, а в последния от тях, направен от масивно злато, била мумията на фараона. Върху лицето му била поставена златна маска, а самият той бил окичен с голям брой златни накити. В гробницата са открити и статуи на стражите на мъртвия и на богините-покровителки, скъпоценни предмети за употреба - две колесници, легла, шкафчета с инкрустации и няколко позлатени стола. Заради своите размери и несметни богатства, които са пазили египетските пирамиди, наистина заслужават да бъдат сред седемте чудеса на света. Защото са творение на човека, израз са на неговия стремеж да създаде нещо невиждано, пред което можем само да се прекланяме и благоговеем.

 

 



 

 

2.В древността и днес най-голямото Вавилонско чудо си остават те - Висящите градини на Семирамида.

 

 

 



Не укрепленията, които били само гигантски, не кулата, която била само колосална, не Мардуковият път, който бил само монументален, а творбата, която имала право да се кичи с всички тези епитети, а освен това, както пише Филон, била "прелест и радост за очите". Но през новата ера, до началото на нашия век тези градини били считани за пълна измислица, а Семирамида за приказно същество. Но все пак Семирамида е историческо лице. Няма много реалистична версия за нейният живот, но тези които са останали са доста увлекателни. Немският архитект Колдуей, едва в края на двадесети век извадил от приказния свят в реалноста висящите градини на Семирамида. Колдуей пристига във Вавилон в края на деветнадесети век, прави множество разкопки и един ден той се натъква на някакви сводове. Били под почти пет метров нанос от глина и камъни на хълма Касър, който скривал останките на "Южната крепост" и царския дворец. Колдуей предполагал, че под тях има изба, въпреки, че се чудел защо избата трябва да се намира под стрехите на околните постройки. Но не намерил никакви странични стени. Лопатите на работниците открили само стълбовете, върху които се крепели сводовете. На вид те били само обикновени колони, но за археолога Колдуей, представлявали изключителен интерес, защото били от камък, а в Месопотамската архитектура камъкът бил най-редкият и най-малко употребяваният строителен материал (дотогава бил открит само на едно единствено място в този огромен град - на северната крепостна стена в Касър). По късно Колдуей намерил следи от дълбок зидан кладенец. Разбира се, това можело да се окаже и висока кръгла кула. В края на краищата било установено, че все пак е кладенец и то с тройна спираловидна шахта. Колдуей измъкнал разчетените стари клинописни текстове на древните вавилонци и ги препрочел. Те потвърдили предположението му, че камъка наистина бил употребяван само в две постройки в целия Вавилон - в северното укрепление на Касър, което вече било разкопано, и във "висящите градини ". Препрочел и описанията от Страбон и Филон. Страбон пише: " Градината е във вид на квадрат и всяка нейна страна е дълга четири плетри…"(т.е. приблизително 120 метра). "…Държи се от сводове, които се опират в подставки от каменни блокове, наредени един върху друг, като кубове. Каменните подставки са напълнени с пръст, така че в тях могат да растат дори най-високите дървета. Направени са от печени тухли, споени с асфалт, с асфалт са залепени и сводовете и подпорните стълбове от каменни блокове. Най-отгоре има стъпаловидни тераси, където се намират спиралните помпи. С помпите работници непрекъснато докарват вода от Ефрат . Тази река тече по средата на града, а до реката е градината." Флабон ни е оставил следното описание: " Висяща се нарича градината, в която растенията са високо над земята и която сякаш виси във въздуха…

 

Ето как бихме могли да я опишем.

 

Преди всичко тук има каменни стълбове, които носят тежестта на цялата постройка; техните украсени долни части образуват под постройката зала или колонада. Върху тях са наредени палмови греди, отделени една от друга със съвсем тясна празнина, това дърво е единствено, което не набъбва, ако се намокри, а като изсъхне отново се изправя… Върху гредите е насипан голям, дебел пласт земя, а в пръстта са посадени широколистни и други дървета, каквито обикновено се отглеждат в градините, както и най-различни видове цветя, с други думи - всичко, което е радост за очите и наслада за небцето. Преди да се засади, цялата площ се преорава няколко пъти… Ето така с рало се оре нивата над главите на тези, които се разхождат долу под колоните… А водните струи или текат свободно от кладенците, разположени на високо, или се докарват по тръбите на водното съоръжение, като се изпомпват под налягане посредством въртящи се спирали, задвижени от съответен механизъм. По този начин пръстта се поддържа влажна и в нея растат вечно зелени растения и широколистни дървета с мощни корени в естествена големина и развитие." Колдуей прави следното описание: "Приблизително така е изглеждала колонадата, която започвала от стените на "Южната крепост" и крепяла стъпаловидните тераси с палмовата горичка и кипарисите, където в градината ромолели водоскоци и лъщели сребърни вази с лалета и анемоний. Бихме могли да си представим в средата една беседка, облицована с черни, оранжеви, сини, златни, бели и зелени плочици. "Къща на радостта и очарованието", където в песните на флейтистите и стиховете на поетите се вслушва самата Семирамида, облечена в копринена дреха, обсипана със скъпоценни камъни; около нея роби от Етиопия, черни като абанос размахват безшумно пера от щраусови пера."

 

И така имаме три описания на висящите градини на Семирамида: описанията на Колдуел, на Страбон и на Филон; от тях ни става ясно, защо в древността висящите градини на Семирамида са били считани за чудо на света.

 

И, въпреки че другите постройки са ги надминавали по големина и вложени средства, те се отличават от тях и ги превъзхождат; първо, със своята оригиналност, с изключителната идея, която ги е породила; второ със смелото техническо решение на постройката; остроумно водно помпено съоръжение; и трето с красотата си. Поставихме красотата на трето място, но древните гърци обикновено са я поставяли на първо. През 1964г. Иракският институт за исторически паметници, започва да реконструира Висящите градини на Семирамида във Вавилон. Но след като основите бяха построени, работата спряла поради липса на средства. Сега зависи само от нашето въображение, за да дообрисуваме картината на това чудо на света. Оставаме смаяни пред културата и изкуството на древните вавилонци и техните предшественици в Месопотамия. Европа смятала, че произходът на цялата култура и основите на цивилизацията трябва да се дирят в древните гърци и римляни, и неочаквано открила, че зад тях стоят много по-древни народи, много по- древни култури и цивилизации, като в самото начало са вавилонците. Според някои авторитети в науката, като Хуго Винклер и Фридрих Делич всичко ценно на този свят произхожда от Месопотамия и Вавилония.

 

В какво се състои главния принос на вавилонците и асирийците в историята на всеобщата култура?

 

Първо, в изнамирането на писмото. Вавилонския клинопис произхожда от най- древното писмо на света. Хората си служели с него в продължение на повече от три хилядолетия. Второ, в новаторската роля, която жителите на Вавилон са изиграли в областта на земеделието и занаятите. Те първи са култивирали пшеницата, ечемика, лена, лещата, а може би и смокините, лозата, и ябълките. Те първи са използвали ралото, ако не са го и открили. Към техните придобивки спада и изнамирането на колелото. Трето, във Вавилония са били създадени първите познати в историята градове и градове-държави. От нейната най-южна част са първите писани закони и съдебни решения. Четвърто, Вавилония е родината на най-основните знания в математиката и астрономията, някои от тях са валидни и до днес.

 

 



3.Храмът на богинята Артемида

 


Към най-забележителните творения на древногръцките строители човечеството с право причислява храма на богинята Артемида в град Ефес. Според преданието, строежът му продължил 120 години - започнал го знаменитият в древността строител Херсифрон, продължил синът му Метаген, завършили го талантливите

 

архитекти Пеонит и Деметрий.

 

 



След като сто години приемал поклоници и молители, обръщащи се към богинята на лова Артемида, храмът пострадал от пожар. Запалил го един жител на Ефес - Херострат, решил да увековечи името си, като изгори най-красивата и известна постройка в Гърция. Парадоксално е, че сметката му излязла вярна. Въпреки отрицателното отношение, осъждането и презрението на съвременниците му, името на Херострат надживява вековете."Херостратова слава" - казват за хора, извършли недостойни постъпки.
Възстановяването на Артемидиния дом било възложено на архитекта Хипократ. Той запазил почти същия външен вид като предишния, само разширил площта на храма. Новият бил с площ 5450 квадратни метра и имал стъпаловидна основа, обкръжена с двоен ред мраморни камъни. Поразявал с обработката си, изпълнена с художествен вкус и изобретателност. Знаменитият атински скулптор Праксител, опитният художник Скопос (работил и по украсата на Халикарнаския мавзолей) и други изтъкнати майстори на древна Елада го украсили със своите монументални произведения.
За жалост забележителният паметник на старата гръцка архитектура не "доживява" до наши дни. С идването си, готите, съблазнени от легендите за нечуваното богатство на храма, завладели Ефес и разграбили светилището. Големи щети са нанесли и християниските фататици, насочвани от своите свещеници да рушат храма на езическата богиня. С течение на времето наносите на река Каистър скрили останките в тинята на мочурливо блато.

 

За беломраморния храм - по думи на съвременници - отличаващ се с невероята красота, има отделено място и в творчеството на великите творци на древността. В трагедията "Ифигения в Таврида" най-талантливият поет и драматург на онази епоха Еврипид го нарича "храм на Артемида Брауронска".


Многократно археолози са правили разкопки в района на Браурон, но все без конкретни резултати. Веджъж, когато разглеждали малка византийска черквичка, достигат до извода, че част от стените й са иззидани с плочи, останали от древността и приличащи на стъпала от стълба. А Еврипид пише за широка стълба, водеща към колоните на храма на Афродита. Находката подсетила учените да погледнат по-различно отпреди на работата си. Те се заловили с плановете на местността, започнали да търсят възвишението, на което се е намирал храмът. Преровени били всички склонове и най-сетне извадили изпод пръстта първата мраморна плоча. По-нататък находките следвали една след друга. Появили се на бял свят - ъгълът на основата на голямото съоръжение, останки от колони в дорийски стил и между тях парчета от мозаечен под с позлатен орнамент. Възстановен бил планът на цялата постройка и приблизително наподобен външния вид на знаменития храм на Артемида.

 

4.Мавзолеят в Халикарнас е бил огромен гробница, издигната от царя на Кария Мавзол и неговата съпруга царица Артемизия. Построен е през 353г.Пр.Хр. Представлявал солиден храм, заобиколен от 36 колони в йонийски стил. Халикарнас е днешен Бодрум (Турция). Мавзолят в бил висок 45 метра (135 стъпки). Бил е богато украсен с релефи и склуптори, дело на четирима прочути гръцки майстори - Скопас, Леохар, Тимотай и Бриаксис. В Британския музей са изложени много фрагменти от него, като за две от статуите се предполага, че са на самите Мавзол и Артемизия.

 

 

Думата "мавзолей" произлиза от името на Мавзол и днес се използва за обозначаване на всяка голяма гробница.



 

История и конструкция

 

Когато персите разширили своята империя, включвайки в нея Месопотамия, Северна Индия, Сирия, Египет и Мала Азия, царят им вече не можел да контролира цялата тази територия без помощта на местни губенатори - сатрапи. Царството Кария се намирало в Западната част на Мала Азия, толкова далеч от столицата на персите, че практически било независимо. Царят на Кария Мавзол царувал от 377г. Пр.Хр. до 353г.Пр.Хр. и преместил своята столица в Халикарнас (днешен Бодрум). С нищо забележително не може да се отбележи неговото царуване, освен с изграждането на мавзолеят му. Проектът бил на неговата съпруга и жена Артемизия (било прието в Кария владетелите да се женят за собствените си сестри) и по всяка вероятност строежът е започнал, докато цар Мавзол е бил все още жив. Завършен е през 350г. Пр.Хр. -три години след неговата смърт и една година след смъртта на Артемизия.

 

Мавзол и неговата царица Артемизия управлявали Халикарнас и околностите му 24 години. Цар Мавзол, въпреки че имал местен произход, говорел гръцки и се възхищавал на гръцкия начин на живот и управление. По крайбрежието той основал много градове по гръцки образец и насърчавал гръцките демократични традиции.

 

Той решил да построи нова столица, град - възхитителен и непревземаем. Мавзол и Артемизия изхарчили внушителна сума пари, за да осъществят идеята си. Построили статуи, храмове и сгради от блястящ мрамор. В центъра на града, Мавзол планирал да построи храм, където да почива тялото му след смъртта. Храм, които да покаже на бъдещите поколения, колко богати са били той и съпругата му. През 353г.Пр.Хр. Мавзол умира, оставяйки своята съпруга потънала в скръб. Артемизия изпратила писма до Гърция, за да намери най-талантливите майстори на това време. Това включвало и Скопас -човекът, който ръководил възстановяването на Храмът на Артемида в Ефес. Другите скулптори били Леохар, Тимотай и Бриаксис, който се присъединили към Скопас, както и стотици други майстори. Гробницата била издигната на хълм над града. Цялата структура била поставена в обграден двор. В центъра на двора имало каменна платеформа, на която била издигната гробницата, изградена предимно от бял мрамор.

 


Красотата на Мавзолея не е само структурата му само по себе си, а и декорациите и статуите, които са го украсявали. Имало е 10 статуи в естествена големина на хора, лъвове, коне и други животни. Тези статуи са били дело на четиримата гръцки скулптори - Скопас, Леохар, Тимотей и Бриаксис, като всеки от тях е направила по една страна от храма.

 

Някои от тези скулптури са оцеляли и днес са изложени в Британския музей в Лондон. Те включват фрагменти от статуи и много парчета от фризовете, които показват битката с Амазонките. Там, образите на Мавзол и неговата царица няколкото счупени останки от красивата гробница, която тя построява за него.

 

 

5.Александрийския Фар



 

 



Поредното чудо на света е в египетски води, в делтата на "реката, хранена от небето". Фарът на остров Фарос край Александрия е изчезнал завинаги и без следа.

 

А може би някой се съмнява, че въобще го е имало?



 

За него имаме сведения от древните и средновековните очевидци, които действително са го видели: той бил по-висок и от най-високата пирамида. Знаем кой го е построил: книдският архитект Сострат. Всички исторически паметници в Александрия са изчезнали, с изключение на един: така наречената "Колона на Помпей". Никой не знае защо се нарича така. Тя няма нищо общо с прочутия противник на Цезар, който преди да влезе в града, заповядал да убият Птолемей XIII. Според една по-стара версия колоната издигнал император Теодосий I в чест на "окончателната победа на християнството в Египет" през 391 г.; според по-новата, потвърдена от открития гръцки надпис на нейния пиедестал, тя била поставена от император Диоклетиан през 297 г., когато успял да потуши въстанието на египетския си противник Ахилес. Колоната се издига на хълма над затвора в Сереметон, издялана е от асуански червен гранит и е висока заедно с пиедестала и големия коринтски капител 26,9 м. Първоначално тя била една от многото колони, които образували колонадата на Сереметона; пиедесталът се състои от блокове, насъбрани от разрушените древноегипетски храмове. Пазят я три сфинкса, също от червен гранит; произходът и възрастта им са неизвестни. Напоследък от изгледа на древната Александрия изчезват белите петна. Когато на 26 септември 642 г. арабите превзели Александрия, Амр ибн ал Ас, пълководецът на победоносната войска, докладвал на своя господар, халифа Омар, че в града има 4000 двореца, 4000 обществени бани, 400 театри и игрища и 1200 градини. Може да е преувеличил, но величието на Александрия било, общо взето безспорно. При това в онези времена Александрия била преживяла вече едно опустошение от персите (през 619 г.), унищожаването на Еврейския квартал по заповед на патриарх Кирил (през 415 г.) и разрушаването на редица храмове и паметници в резултат на противоезическите декрети на император Теодосий I (през 383 г.). След като арабите превзели Египет и той престанал да бъде съставна част от Византийската империя, значението на Александрия като пристанище намаляло. Откакто през 1517 г. турците завладели Египет, областта около Нил също като Месопотамия и Гърция били управлявани от най-некадърните управници, които историята познава. Обеднявал Египет, обеднявала и Александрия. Тя западнала още повече, когато бил открит морският път на Изток около нос Добра надежда. Накрая пясъците затрупали запустелите пристанища и останките от древните сгради рухнали. Александрия е проектирана от Дейнократ, който придружавал Александър Велики още от Македония. След като Александър станал господар на Египет, "там, близо до остров Фарос, при старото египетско селище Ракотис, между морето и езерото Мариут...царят забелязал едно естествено защитено пристанище, отлично място за пристанищен пазар, плодородна земя наоколо и ползата от река Нил" и заповядал на Дейнократ да построи град. Дейнократ постлал на земята своята македонска военна наметка, чиято яка по форма съвпадала с двете издатини на сушата към морето, и внимателно я посипал с пясък. С показалеца си начертал успоредни и пресичащи се линии и ги посипал с брашно, това били улиците. Когато повикал Александър, за да одобри плана, долетяло ято гълъби и започнало да кълве брашното. Според тогавашните поверия това било щастлива поличба; царят не чакал да му се представи по-подробна документация за капиталните вложения и издал декрет (устен, понеже не държал много на канцеларските книжа) за построяването на града. Страбон пише за Александрия: "Изгодно местоположение има този град, и то по много причини. От две страни граничи с водата: на север с Египетското море, а на юг с Матюрското езеро. В езерото се влива река Нил по много канали, по които се превозва повече стока, отколкото по море. Износът от морските пристанища е много по-голям, отколкото вносът. Градът се е разположил върху площ, която прилича на наметка; дълга е тридесетина стадия и е широка седем или осем. Надлъж и нашир е кръстосан от улици, по които може да минат коне и коли, а две от тях са особено широки; отдалечени са една от друга на стотина крачки. Улиците се пресичат под прав ъгъл. В града има много обществени сгради и царски дворци, които заемат една четвърт, а може би и една трета част от неговата площ... Всички сгради са взаимно свързани, свързани са и с пристанището, което се намира от външната страна на града. В едната част на царският дворец е Музеят, там има и една голяма зала с колонада, където човек може да се поразходи, и помещения за заседания; до Музея е и голямата сграда, където е трапезарията за учените, които работят в Музея. На тяхната група плаща държавата; начело стои един жрец, настоятел на Музея, назначаван по-рано от царя, а сега от императора. В другата част на двореца е така наречената Сема, където са поставени саркофазите на царете, а също и на Александър... Птоломей заповядал да се погребе тялото на Александър в Александрия. То се намира тук и досега, само че не е в първоначалния ковчек, сегашният е стъклен, а предишният бил златен. Плячкосал го Птоломей Кок, наричан също Парейсакт, който дошъл от Сирия, но твърде скоро го изгонили, така че нямал никаква полза от кражбата. Близо до голямото пристанище, от дясната страна на входа, се намират островът и Фарът (обърнете внимание, че Страбон говори в сегашно време). Отляво са подводните скали и полуостровът Лохий с крепостта. Като се влезе в пристанището с кораб, отляво се виждат други царски дворци, свързани с крепостта на същия полуостров, а наоколо много и различни сгради и градини. Зад тях е пристанището, което използвали само царете, но сега е затлачено и затворено. По-нататък е малкият остров Антиродос, където се намира още един царски дворец и пристанище. Нарича се така, защото прилича на някакъв умален остров Родос. Зад него е театърът и храмът на Посейдон, който се издига на ъгъла на така нареченото тържище. Тук Антоний заповядал да се издигне насип и постройка за царя, която нарекъл Тимонион... По-нататък е храмът на Цезар, после пазарът и пристанищните складове, които стигат чак до кея, наречен Седемстадиен. Такива са околностите на Голямото пристанище... От другата страна на канала се виждат Серапейонът и други свещени сгради... Там също се намират театърът и стадионът, където веднъж на пет години се провеждат спортни игри. Най-представителната постройка е гимназионът с гимнастическите салони, който е по-дълъг от един стадий; наблизо са съдебната палата и паркът. Зад тях се издига Панионът, изкуствен конусообразен хълм, приличен на скалист връх, на който можем да се изкачим по спираловидно стълбище. От него се открива възхитителна гледка по целия град... Накратко казано, градът е пълен с дворци, обществени сгради и храмове." Философът Деметрий Фалерски предложил на Птоломей, владетелят на Александрия , да се построи великолептна институция, която нарекъл "Храм на музите", т.е. Музей; там можело да се съберат всички съкровища на писмеността, а освен това и учени, които да се грижат за тях, да ги изследват и множат. На учените трябвало да се плаща от държавните средства. Идеята харесала на Птоломей I Сотер и през 308 г. пр. н. е. Музеят бил тържествено открит. Разбира се негов пръв директор станал Деметрий Фалерски. Заприиждали ценни ръкописи от целия елински свят, а заедно с тях и най-даровитите представители на елинистическата култура. Музеят достигнал върха на славата си през царуването на Птоломей II Филаделф. Той решил да събере в александрийския Музей и библиотеката всичко, което било написано на гръцки и имало някаква стойност. Купувал най-редките ръкописи по възможност в оригинал и не жалел парите. Понякога дори ги придобивал по не съвсем честен път. Той събрал в Музея 200 000 свитъка, а неговите наследници и потомци продължили делото му. По времето на Цезар в Александрия вече имало общо 700 000 свитъка. Музеят имал не само библиотека и изследователски отдел, но и собствена зоологическа и ботаническа градина. От научните области тук се изследвали философията, историята, географията, астрономията, физиката, медицината, математиката, филологията, литературната критика и особено много поезията, която се смятала както за наука, така и за изкуство. След Деметрий Фалерски уредник на Музея и библиотеката станал поетът Калимах, автор на 120-томния каталог "Списък на всичко, което е създадено в която и да е област на човешките знания, и неговото описание" и на около 800 други съчинения в областта на историята, литературознанието и поезията. Славата на александрийския Музей залязва заедно с Птоломеите. През 48 г. пр. н. е., когато потушавали бунтовете на местното население, римските войници го подпалили. Твърди се, че уж част от свитъците били спасени от пламъците на пожара, а Клеопатра поискала от Антоний, своя нов господар и любовник, да попълни колекцията; по-късно уж била получила някакви дубликати от Пергам. Император Август заповядал да се пренесе библиотеката заедно с новите попълнения в Серапеума, който станал ново, макар и не дотолкова значително средище на учените. През 391 г. александрийският патриарх поискал от император Теодосий I позволение да изгони езическите философи от града. В Серапеума нещастните старци се били барикадирали. Войниците на Теодосий нападнали храма... и това, което последвало, не било битка, а избиване. Другата велика постройка на Птоломеите е фарът на остров Фарос. Страбон описва остров Фарос в седемнадесетата книга на "Географията": "Фарос е малък продълговат остров съвсем близо до сушата и образува с нея пристанище, което има два входа. Тук крайбрежието е образувало залив, от който се вдигат в морето два тесни полуострова, а остров Фарос се простира от единия до другия, така че затваря залива. Остров Фарос има два носа, единият от тях е насочен към сушата, към полуострова, който се вдава от сушата в морето. Този нос или полуостров се нарича Лохиас и дотолкова се вдава в морето, че оставя само един тесен вход за пристанището. Освен това наоколо в морската теснина има скали, някои под, а други над водата, в които непрекъснато се разбиват морските вълни. Най-издадената част на острова представлява една скала, заобиколена от водата. На тази скала се издига достойна за възхищение многоетажна кула, построена от бял камък, която се нарича също като острова. Построил я е Сострат, приятел на царете, за да бъде плаването безопасно, както гласи надписът: "Сострат от Книд, син на Дексифан, закрилник на моряците в името на бога". Крайбрежието и от двете страни няма пристанище, а освен това е ниско, заобиколено от скали и плитчини; затова тук е нужен висок, добре забележим откъм морето фар, за да могат моряците да намерят лесно входа за пристанището 180 метра бил висок фарът от основата до върха, както отбелязал Йосиф Флавий, еврейски историк от I век на н. е. Но такава е само приблизителната височина, защото е невъзможно да се проверят данните на Флавий. В четвъртата книга на своето съчинение "За еврейската война" той пише: "през нощта огънят на открито, запален с дърва на най-горната площадка на фара, дава знак на приближаващите кораби на разстояние 300 стадия", т.е. на разстояние 50 до 56 километра. Птоломеите, разбира се, не построили фара само от "чисто практични съображения". Той бил символ на тяхната могъща империя, на тяхното богатство и великолепие, а като светлина в мрака и символ на тогавашната Александрия. Според Страбон, а по-късно Лукиан и особено Плиний, който е описал фара в някакво загубено вече съчинение, той имал квадратна основа със страни, дълги 180-190 метра. Върху тази основа се издигал, както изглежда, голям едноетажен дворец с четири кули, по една на всеки ъгъл. Над него се издигала кула, висока 70-80 метра, която постепенно се стеснявала нагоре и завършвала със зъбчата стена като крепост. Над нея стърчала втора кула, по-тясна и вероятно също толкова висока, тя пък завършвала с каменна площадка. На площадката имало кръгло помещение с колонада вместо стени, където нощем се палела голяма клада с дърва. Колоните поддържали висока пирамидална кула, на върха на която също имало площадка с пиедестал за статуята на "боговете-покровители на моряците", вероятно на първите двама Птоломеи. "Белият камък" за който споменава Страбон, бил според Флавий и Плиний мрамор. По времето на императорите Клавдий и Нерон през 41-65 г., фарът бил реконструиран. По времето на византийците през IV в. го засегнало земетресението и огънят на неговата площадка загаснал завинаги. След идването на арабите през средата на VII в. той служел за дневен фар, понеже се белеел отдалеч. По времето на фатимите в края на X в. го засегнало ново земетресение; от високата постройка останала да стърчи едва една четвърт. По времето на първите мамелюкски владетели от средата на XIII в. той станал излишен дори като дневен фар: сушата дотолкова се приближила до острова, че пристанищата на Птоломеите се превърнали в песъчливи плитчини. В началото на XIV в. населението започнало да го разрушава и разграбва малко по малко, за да си строи къщи. Земетресението през 1326 г. довършило останалото.

 

6.Колосът в Радос

 

 

 



Филон пише: "Остров Родос е в безгрижното море.

 

 



Някога, когато бил още на дъното, изнесал го на бял свят Хелиос и го поискал от боговете за своя собственост. Тук стои Колосът, висок седемдесет лакътя, създаден като образ на Хелиос, сияйният бог на слънцето, който свети на простосмъртните и боговете. За своята творба скулптора употребил толкова много мед, че за отливката не стигнали всички запаси и трябвало да се вземе от рудниците по целия свят. Зевс обсипал родосците с такова богатство само за да го употребят за прослава на Хелиос и да му издигнат статуя, която стига от земята чак до небето". С тези "рудници по целия сват" Филон сигурно попрекалява. Но що се отнася до височината на статуята в чест на "сияйният бог", той дава най-ниските данни от всички антични автори - 30 метра. "

 

Други пишат, че била висока 35 до 40 метра; анонимен автор дори твърди, че стояла разкрачена на двете противоположни стени на пристанището, така че корабите, които пристигали в Родос, трябвало да минават под нея. Ако пренебрегнем сведенията на безименния автор, остават размерите, които на пръв поглед никак не ни изненадват. Тридесет или четиридесет метра не са кой знае колко много - на дължина. Но на височина това вече е фабричен комин или небостъргач. А за статуя, при това от метал, би било достатъчно, за да се провъзгласи за чудо на техниката и изкуството, за чудо на света. Изглежда, че Колосът бил твърде тежък и за самата земя. Удържала го е само петдесетина години на плещите си. После го изпуснала. "Но дори и легнал все още беше чудо", пише за него Плиний. Страбон нарекал Родос "най-красижия град от всички, които познавам". А в действителност познавал всички градове на древния свят. От античния Родос е останало твърде малко: частични останки от храмове и обществени сгради, от театъра, стадиона, одеона и главния площад. Но в сянката на неговата слава край развалините изникнал нов град! Тук мечтите на романтичния поет са станали действителност.



 

Рицарската история на Родос започнала през 1309 г., когато тук пристигнали отрядите на великия майстор Фулк дьо Вийаре. Тя завършила на Нова година (1523), когато от Голямото пристанище отплавала флотилия от 50 галери, предвождани от Филип Вилие дьо л'Исл Адам. Той бил 42-я велик майстор на рицарите от ордена "Свети Йоан". Родоската държава била от особен тип: господстващата класа бил орденът, чиито членове не притежавали частно имущество, а от другите жители се ограждали с крепостни стени и се различавали по облеклото си. Обаче орденът бил изключитлено богат - като възмездие за загубеното имущество и крепости в Изтока папата му приписал земите на разпуснатия през 1322 г. орден на темпелиерите, а освен това определил в негова полза средствата от известните "всеобщи опрощавания на греховете", които се сабирали по цяла Европа. Най-старите писмени сведения за Родос намираме в "Илиада", където Омир изброява участниците в Троянската война: "А от Родос Тлиполем, синът на Херакъл, красив и снажен, доведе девет кораба и родосците, войници смели, които обитават Родос и се делят на три племена: в Линдос и в Ялисос и в Камейрос белокаменния...". Обаче мъждивата светлина на предисторията ни отвежда в дълбините на още стотици години. Например я ялинските развалини са намерени исторически паметници, за които историците се колебаят дали произхождат от края на третото или началото на второто хилядолетие преди нашето летоброене. Плиний изтъква, че Родос бил украсен с "около три хиляди статуи", от които "над сто колосални". За колосите някои критици казват, че "родосците мерят големината на изкуството в лакти", и бихме могли да им повярваме, ако не беше се запазило едно произведение на родоската скулптурна школа където може да се мери в лакти само броят на книгите и полемиките, които са възникнали за него през изминалите столетия. Това е прочутата скулптурна група "Лаокоон", която е известна също толкова, колкото и случката, която представлява. Лаокоон е жреца на Аполон, който не престанал да проявява необходимата бдителност, когато ахейците опитват с хитрос и успяват да превземат Троя с помоща на грамаден дървен кон, който уж бил оставен от богинята Атина и който според повелята не трябвало да могат троянците да вкарат в града. Лаокоон бил единствения, който твърдял, че врагът си е враг пък дори и когато поднася дарове, и предложил конят да се унищожи на място. Но съдбата пожелала Троя да падне. Затова боговете заставили Лаокоон да млъкне и да бъде злепоставен пред обществото. Сега скулптурната група "Лаокоон" е изложена във Ватиканския музей и годишно я гледат над един милион посетители, а сред тях има хиляди и хиляди такива, които са били и в Рим, но не са счели за необходимо да видят папата. Всички са на мнение, че това е една изключителна творба. Обаче това е съществременно всичко, което е ясно и безспорно по отношение на нея. Неясен например остава въпроса, кога е създадена. Винкелман я причислява към епохата на Александър Велики, т. е. към втората половина на IV в. пр. н. е. През миналото столетие е преобладавало мнението, че е създадена в средата на II в. пр. н. е., но не липсвали и сериозни твърдения, че е възникнала в Рим в началото на I столетие от н. е. Днес се счита, че творбата е създадена на Родос вероятно в средата на първото столетие преди нашето летоброение. А кой ли я създал? Плиний пише: "Направили са я най-великите майстори, родосците Агесандър, Полидор, Атенодор". Каталогът на Ватиканския музей повтаря думите му. Кога и къде са живели и творили тримата майстори? Въпреки, че според Плиний са "най-велики" (а "Лаокоон" доказва, че наистина трябва да ги смятаме за такива), за тях не се е запазило никакво сведение, нито за техния живот, нито за другите им творби. Вярно е, че на Родос са намерени надписи с имената Атенодорос и Хагасандрос, но те се срещат толкова често и в такива различни пластове, че е невъзможно да се извади каквото и да е заключение. Дори са намерени и няколко надписа "Атенодорос, син на Хагесандрос", но с разлика по време от началото на I в. пр. н. е. По нищо не може да се съди, че означават имената на скулптори, а още повече - на създателите на "Лаокоон". Сред имената на родоските скулптури, които древните автори хвалят, трябва да прибавим и още едно - Харес от Линдос. Харес от Линдос е създателят на Родоския колос. Иначе за него знаем само, че е живял през IV - III век пр. н. е., че е учил при Лизип и че е автор на голямата статуя, която консула Лентул откарал в Рим и поставил на Капитолията. Това е твърде малко за един създател на творбата, която преминала в историята като чуди на света. Как ли е била направена тази колосална статуя? Филон предполага, че са участвали голям брой скулптори и помощници, и подробно описва как е била излята, следователно тя не е "дело на един единствен човек". Специалистите по класическа филология твърдят, че именно тези изречения не са разбираеми, но леярите и скулпторите, които са прочели превода, са на мнение, че което е неразбираемо в текста, би могло да се допълни и обясни. А ето и описанието на Филон в свободен превод: "Най-напред Харес отлял и поставил краката на Колоса, после парче по парче отливал другите части на тялото и ги споявал с частите, който вече били поставени. Около растящата скулптора трупал голямо количество глина и пясък, които по този начин закривали завършената част, а около пласта пруст заповядал да се натрупат камъни, така че да крепят неговата творба. Следователно той постъпвал както при нормално отливане на статуя или камбана във форма, с тази разлика, че вместо да постави формата в пръст, натрупвал пръстта върху формата". В техническо отношение това не е невъзможно, въпреки че поради големината на статуята е твърде сложно. Да си припомним например, че точката на топене на бронза е 900 градуса целзий, на медта 1088, а на желязото 1100 до 1250С; следователно, да се пренесе горещият метал в течно състояние няма да е било дреболия. В древните източници единодушно се твърди, че родосците са направили Колоса от военна плячка, от продажбата на оръжието и металните машини, които оставил на острова македонския цар Деметрий Полиоркет, когато през 304 г. пр. н. е. бил принуден да напусне Родос. Казват, че пред крепостните стени родосците пуснали вода, така че тежките тарани и метателни машини затънали в калта и не можели да помръднат нито напред, нито назад. За обезвреждането на тези машини Витрувий отбелязва: "При отбраната, види се, трябва да се притежава не само военна техника, но и също така и преди всичко добри идеи". Интересно е, че в родоското народно събрание предложението за направата не било посрещнато с единодушно съгласие. Мнозина казвали, че една толкова голяма и скъпа статуя е излишна, а други че Хелиос щял да се обиди, ако срещу слънцето се издигне ново слънце". Но кога ли е бил издигнат? Колко ли време Харес се е трудил над него? В древната литература има отговор на втория въпрос: дванадесет години. А на първия? Със сигурност е установено (от споменатото в литературата от родоските надписи), че през 281 г. пр. н. е. Колосът вече се е издигал. От описанието на Полибий научаваме, че през 225 г. пр. н. е. той не е стоял на краката си, а Плиний е отбелязал колко време е стоял. Само че неговата 36-а книга се е запазила в различни преписи: според една версия Колосът стоял "LVI(56) години", а според друга LXVI (66) години". Знаем, че Колосът е паднал "през онова страшно земетресение". За земетресението се знае точно, че е започнало през една октомврийска нощ, но има разногласия дали е станало през 225 или 223 г. пр. н. е. Оттук може да се пресметне какво ли не; но все пак няма да сме наясно по всички въпроси. Най-вероятно е, че Харес от Линдос започнал Колоса след 303 г. пр. н. е. и че го е завършил някъде към 291 г. пр.н.е.; после Колосът стоял 66 години, чак до земетресението през 225 г. пр.н.е. Най-близкото сигурно сведение за Колоса получаваме едва от Страбон, който посетил Родос вероятно в началото на нашето летоброене. "Сега лежи на земята, повален от заметресението, със счупени колене. Заради някаква си поличба родосците не са го издигнали отново". Като се има предвид, че кеят, който са издигнали отново е сравнително тесен, склонни сме да вярваме, че е паднал в морето; но, от друга страна, няма причини да се съмняваме в думите на Страбон. Каквото Страбон е видял със собствените си очи, винаги го е описвал съвсем сигурно. Но това се потвърждава от още едно сведение за Колоса от 653 г. на нашето летоброене. През тази година Муавия, по-късно дамаски халиф, превзел остров Родос и според сведението на византийския историк Зонар от XII век, пренаписано от някакъв загубен ваче документ, той продал останките от Колоса на "някакъв евреин от Едеса". Като метални отпадаци. Когато през 1330 г. друг византийски историк, Никифор Грегориос, пристигнал на Родос, не намерил от Колоса ни следа...

7.Зевс и Фидий в Олимпия

 

 

 

 

 



 

 

 



 

 

В сърцето на Гърция, на свещената олимпийска земя се намирало четвъртото чудо на света, единственото, създадено от един-единствен човек.



 

"Баща на Зевс в небесата е, разбира се, Кронос, но баща на Зевс в Олимпия е Фидий. Онзи бил роден от безсмъртната природа, а този тук - от ръцете на човека, който единствен умеел да създава богове...Възхищаваме се наистина на другите творби от седемте чудеса на света, обаче само на тази отдаваме почит: и не знаем къде свършва нашето възхищение към художественото произведение и започва свещеното благоговеене към статуята на Зевс." Който си представя Олимпия като някакво голямо спортно средище със стадиони, лекоатлетически писти, игрища и гимнастически салони, ще остане излъган. Това са руини, превърнати в първокласен туристически обект; хотели, ресторанти, будки със сувенири, къмпинг и музей, а още и най-възхитителният археологичен парк на света. Истинска градина, пълна със счупени древни колони, които лежат в папратта като мъртви войници или стърчат чак до небето като паметници на неувяхваща слава, много чинари с полянки всред тях и затънтени места, където си почиват хилядолетията. Това място, чието име и традиция са живи и досега, е било най-свещеното късче земя на древна Елада. Тук никога грък не е изваждал меча си срещу грък, тук никога не се е проливала човешка кръв; откакто Олимпия съществува, само веднъж прекрачил границите й въоръжен човек, и то случайно: за това, че неин гражданин се бил заблудил, Спарта трябвало да заплати огромна глоба. Олимпия била остров на мира, връзка между всички елински племена, форум на разбирателството между всички гръцки държави, поле на благородно съревнование на най-добрите от добрите състезатели. Тук се състезавали не само спортисти, но и хора на изкуството и учени. Когато през 1500 години олимпийските игри били подновени (последната древна олимпиада била проведена през 393 г., а първата съвременна през 1896 г.), удало се да се възстановят само в спортно отношение, но дори и това било голяма крачка напред по пътя за достигане на целите, които преследвали олимпийските срещи в древността. Историята на Олимпия и олимпиадите е толкова стара, че всъщност няма начало. Първите "исторически" олимпийски игри се провели през 776 г. пр. н. е.; обаче източници доказват, че те не били първите, а само първите броени олимпийски игри, с които започва гръцкият календар. (Гръцките историци отбелязват различните случки и събития според олимпиадите, а олимпиадите - с поредния номер и името на победителя.) Обаче "през първата година на първата олимпиада, на която Коройбос победил в бягането", Олимпия отдавна вече съшествувала, съшествувал и нейният храм на Зевс (наистина не този, за който Фидий създал статуята на Зевс, но един по-древен, чиито следи засега археолозите не са установили точно), определени били и главните правила за олимпийските съзтезания. И, което е най-важно: от всички гръцки градове-държави била призната "екехейрията" (всеобщ свещен мир между всички гръцки държави през време на олимпийските игри), която за съжаление не била възстановена при съвременните олимпиади. Екехейрията премества историята на Олимпия и на олимпиадите далеч в миналото. Според гръцките историци първият договор за екехейрия бил подписан през последните двадесет и пет години на IX век пр. н. е. между Ифит и спартанският законодател Ликург, и то върху диск, който бил поставен в храма на Хера в Олимпия. Според друго предание Олимпия била основана, след като аргонавтите се завърнали от похода си за златното руно в Колхида и изпълнили успешно задачата, взели решение да се разпусне групата им. Те се споразумели да намерят най-красивата местност в Елада и да организират там военни игри и народни празненства, като ги посветят на Зевс. Те се обвързали с клетва за вечна дружба, а организирането на игрите поверили на Херакъл. За тези тържествени събори Херакъл избрал място край река Алфей в елидската земя, посветил го на най-великия от боговете и го нарекъл в негова чест Олимпия. После на това място открил конни надбягвания и военни игри. И въпреки че след похода на аргонавтите Херакъл бил доста славен и прочут, олимпийските народни празненства го направили още по-славен. Така той станал най-таченият мъж в Елада. Обаче със същото право основаването на Олимпия се приписва и на Пелопс, сина на цар Тантал, който именно тук в състезание на живот и смърт победил Еномай, царя на Пиза. Над този Еномай тегнела прокоба, че мъжът, който се ожени за дъщеря му, ще стане причина за неговата смърт. Ето защо той извикал на състезание всеки кандидат за ръката на красивата Хиподамия. Посейдон, богът на морето, дал на Пелопс още по-бързи коне от тези, които Арес, богът на войната бил дал на Еномай, и по този начин той победил. След като погребал Еномай, Пелопс се оженил за Хиподамия, превзел целия полуостров (нарекъл го в своя чест "Пелопонес") и основал олимпийските игри в Олимпия, за да се помни неговата победа. Според друго предание уж Олимпия била основана от Ямос, който си отворил там оракулско светилище. По достоверност, надеждност и яснота на предсказанията той не отстъпва на пророчествата на Петия от Делфи. Древната Олимпия с всичките си сгради и съкровища на изкуството, които гърците натрупали тук за повече от хиляда години, станала през 395 г. пр. н. е. жертва на дивите готи и после попаднала в ръцете на християните, които след декрета на Теодосий против езическите храмове "унищожили и пръснали всичко безбожно", каквото само могли да намерят, а то все още било твърде много дори след готите, че и римляните, които стотици години наред отнасяли вещ след вещ от тази общогръцка съкровищница. Останалото довършили двете земетресения (през 425 и 580 г.) и най-накрая турските аги, които превърнали Олимпия в каменоломна, за да построят от нейните развалини укрепленията в Мираки, Лала и Пиргос. Човекът, който си поставил за цел да открие Олимпия, бил Ернст Курциус. Едва двадесет и три годишен, той пристигнал в Гърция през 1837 г., но не като археолог, а като домашен учител при кралският съветник Брандис. Курциус бил учен, който не прекарва времето си по кабинети и конференции, а на терена. За първи път Курциус посетил Олимпия още през 1838 г. "От всички важни исторически места в древна Елада", написал той, "нито едно не е изчезнало безследно, както Олимпия. В запустялата долина на реката, в задушния, нездравословен въздух, всред рояци насекоми от мочурищата човек скоро разбира отчаянието, което обхваща всекиго, който стъпи тук с изследователски намерения...". През 1852 г. Курциус съобщил, че ще изнесе сказка за Олимпия. Осигурил присъствието на всички, които се смятали за най-уважаваните хора в Берлин. Вместо входни билети, той раздавал отпечатан изглед на реконструирания храм на Зевс Олимпийски, нарисуван от художника Старк по негов собствен проект. А когато в заключение съобщил, че човекът, който допринесе за откриването на художествените и историческите ценности, скрити под олимпийската земя, ще си спечели неувяхваща слава, пруският крал Фридрих Вилхелм IV, който също присъствал, станал и извикал: "Имам желание да застана лично аз на вратата с касичка в ръка". В действителност обаче, когато една година по-късно Курциус започнал да събира пари, се оказало, че са се събрали само 262 талера, с които било невъзможно да се правят разкопки в Олимпия. Едва през 1970 г. възниква възможност за по-нататъшни стъпки. Само че Гърция не била "открита страна", както например Египет или Месопотамия. Немското правителство трябвало да сключи с гръцкото правителство официален международен договор, според който Германия се задължавала да предаде на Гърция всички находки; немците можели да вземат само дубликати, копия и т.н., и то "според както отсъди правителството на Негово величество краля на елините". Разкопките започнали през 1875 г.; под ръководството на Курциус в тях учасвували и най-значителните немски археолози. Формално разкопките приключили през май 1887 г., когато в Олимпия бил открит Олимпийският музей. Резултатите от разкопките на Курциус донесли голяма изненада. А за широките обществени кръгове, които очаквали злато, сребро и всякакви други "материални ценности", голямо разочарование. Но все пак имало две произведение на изкуството, които предизвикали интерес в "най-висшите среди". И двете сега се намират в Олимпийския музей. Първото е творбата на Праксител "Хермес с Дионис" - непринудена стойка на Хермес, вътрешно спокойствие и благородство на лицето, мъжествена красота на тялото и детска нежност на Дионис, който посяга да вземе грозда от (сега отчупена) десницата на Хермес - така изглежда този скулптурен шедьовър. При това е оригинал, една от малкото оригинални древногръцки статуи от IV в. пр. н. е. За съжаление другите скулптури на Праксител, между които прочутата "Афродита Книдска", "Почиващият Сатип" и "Аполон Гущероубиецът", са се запазили само в копия. Втората намерена от Курциус творба принадлежи на Пайоний и представлява торс на Нике, богиня на победата, която слиза от Олимп на земята. Игрите, които се провеждали в Олимпия, изразявали стремежа на всички гърци да се постигне идеалът "калокагатия" - човекът, който работи предимно с ума си.



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница