Чудесата не се случват просто така Лестър Самрал и Дж. Стивън Кон

В ранните години на моето служение Бог започна да ме учи, че съживленията не се случват просто така. Истинското съживление е чудо от Бог. И както всички останали чудеса то е резултат от здрава и смела вяра. Когато бях още съвсем млад евангелизатор, двамата със сестра ми Леона отидохме в Чарлстън, Аризона, да проведем съживленско събрание. Макар да сме имали десетки подобни събрания с нея, ще взема това, за да илюстрирам как Бог започна да ме учи на Своя план за съживление-чудо. Когато пристигнахме в града, пастир Хек, който ни беше поканил, го нямаше. Някакъв негов роднина се беше разболял и той беше отишъл да го навести, оставяйки църквата в ръцете на един от дяконите - г-н Браун. Пастирът ни беше оставил бележка да започнем съживлението без него, но дяконът каза, че няма да има никакви съживления. Брат ми - Хюстън Самрал - беше пастир на една църква във Форт Смит, който се намира на около 30 мили западно от Чарлстън и ние отидохме при него до следващата неделя. После се върнахме в малката църква с очакването, че ще започнем съживление, но сега пък роднината на пастира беше починал и той беше отишъл на погребението му. Отново за нас имаше оставено съобщение да започнем съживлението без него, но този път дякон Браун каза: “Няма да има никакво съживление, докато не завали.” Беше късно лято и Аризона беше потънала в ужасна горещина. На него му се струваше, че на никой няма да му се идва на църква, докато дъждът не охлади въздуха. Ние се върнахме отново при брат ми и следващата неделя отново бяхме в малката църква. Този път пастирът беше там и ние започнахме съживлението с две седмици закъснение. Тъй като в онези дни често провеждахме такива събрания, нямахме някакъв определен срок, но смятахме, че за 2-3 седмици ще приключим, зависи как ни води Господ. Провеждахме събрания два пъти на ден - от 10 и от 19,30 часа - в палатка, построена върху дървено скеле. Сутрешното събрание беше молитвено и на него идваха главно жени, а вечер бяха основните евангелизаторски събрания. От самото начало в сутрешните събрания цареше много приятна атмосфера, но вечерните бяха тежки. Проповядвах по най-добрия възможен начин, но се чувствах като на война.

Посещението беше твърде слабо. Дякон Браун, който се беше съпротивил на идеята за съживление, присъстваше неотменно на всяко събрание. Стоеше в “ъгъла за казване на амин”, където би трябвало да стоят дяконите. И това беше всичко, което правеше - стоеше. Позата и изражението му като че ли казваха: “Добре, продължавайте, щом искате. Правете съживление, ако можете.” Не усещах никаква подкрепа да идва от “ъгъла за казване на амин”. Най-голямото движение в църквата се осъществяваше от картонените ветрила, които бяха донесли от местното погребално бюро. На утринните събрания беше съвсем различно. Макар да бяха посещавани само от неколцина верни хора, на тях се усещаше една приятна атмосфера и истински глад за съживление. Една сутрин казах на тази малка група: “Чувствам се воден да се моля за тези от вас, които още не са приели Святия Дух.” Когато започнах да се моля, положих ръце на най-близко стоящата жена и тя незабавно се изпълни с Духа. Тя докосна жената до нея и тя също получи Святия Дух.

Една подир друга пет жени бяха изпълнени с Духа за не повече от пет секунди. Усещах как започват да духат небесните повеи и как съживлението наближава. Не само онези, които идваха на сутрешните събрания, се молеха за съживление. Една сестра от събранието - Кордиа Дейвис - била водена да остане у дома през първата седмица на съживлението, за да се отдаде напълно на пост и молитва за пробуждане на околността. Макар Чарлстън да беше малък град, в него имаше много грях и нечестие.

След като постила и се молила десет дни, Бог й дал видение. Тя разказа как, докато била сама вкъщи, видяла кръвта на Исус да се стича от кръста, който се издигал точно над вратата на църквата. Видяла как някои хора се опитали да избегнат кръвта, но всички, които били докоснати от нея, били изчистени от греховете си и животът им се променил. Тя приела това видение като потвърждение, че Бог е чул молитвата й и че в Чарлстън наближава времето за съживление.

Същият този следобед небето над Озаркс почерня и лятната суша бе заменена от проливен дъжд. Пръстта пред входа на малката църква се превърна в кал, както и всички улици и дворове в града.

Дъждът ни свари на открито, което се отрази на външния ни вид. Ръбът на панталоните ми беше изчезнал, а ризата ми вече съвсем не приличаше на колосана. Сестра ми не беше в по-добър вид. През последната седмица на събранията бяха идвали по толкова малко хора, че аз не можех да очаквам нещо по-добро тази вечер. Почти мислех, че никой няма да дойде и ще трябва да отложим събранието. Импулсивно реших да подразня Леона: “Хайде да не се преобличаме тази вечер. Да отидем на църква така. И без това никой няма да дойде.” Така и направихме. За най-голяма наша изненада, тази вечер градът като че ли се беше изсипал там. Хората стояха в калта пред църквата, вътре беше пълно - навсякъде около стените и дори по пътеките. Дякон Браун беше заел обичайното си място, а на лицето му бе изписана бегла усмивка. За да стигнем до платформата, трябваше да си пробиваме път през тълпата. Този ден в Арканзас се изля не само пороен дъжд. Беше дошло Божието време за отговор на молитвите на верните хора, които Го бяха търсили и плащали духовна цена за съживление. Още с първата песен тази вечер събранието потръгна много добре.

Помазанието, под което проповядвах, беше тежко и Бог изливаше изобилни благословения.

Съживлението продължи няколко седмици и се разпростря в цялата околност. Дори дякон Браун се вля в Духа и изглеждаше по-щастлив от всички останали. На тези събрания двама от синовете му бяха призовани в служение. Съживлението докосна живота на много видни хора в Чарлстън. Една вечер със сълзи на очи за молитва излезе местната учителка по балет. Подсмърчайки тя разказа как навивала килима вкъщи и учела малкото си момиченце да танцува. Сега дъщеря й дошла при нея, за да й каже, че напуска града и повече никога няма да я види, защото е решила да живее по своему, в грях. Дъщерята казала, че танците са я развратили. Чичо Дъглас, един от видните търговци в града, също направи пълно посвещение на живота си към Бог. Провеждахме водно кръщение в един поток близо до града и целият град се беше изсипал там, включително г-н Дъглас. Дъщеря му и жена му се бяха спасили на едно от предишните събрания. По брега на потока се бяха наредили стотици хора, а повече от сто чакаха на опашка за кръщение.

Докато траеше цялото това вълнуващо събитие, г-н Дъглас бил “докоснат”. В своето въодушевление той въобще не се и нареди на опашката, а се бухна във водата както си беше с костюма, обувките, вратовръзката, часовника, чековата книжка и всичко останало. Това не съответстваше много на репутацията му на един от най-сериозните и консервативни бизнесмени в града. Светиите на брега на реката се присъединиха към ангелите в небето в радостно хваление, че чичо Дъглас погребва всичко старо в реката. През тези седмици на съживление се случваха необикновени и славни неща. Един следобед бяхме учудени от странен шум, идващ от задния двор на къщата на жената, при която бяхме отседнали. Докато си вършела домакинската работа в градината, тя изведнъж погледнала към небето и лицето й заблестяло като на човек, преобразен като Исус на планината. Започнала да вика: “Новият Ерусалим! Новият Ерусалим!” Скачала и викала, докато описвала красотата и блясъка на този четириъгълен град, който виждала във видение. Изглеждало толкова реалистично, че на всички наоколо им се приискало да отидат в този небесен град заедно с нея. Бог се движеше по такъв невероятен начин, че хора от всички църкви в околността идваха на нашите събрания. Най-накрая другите църкви нямаха достатъчно посещение, за да провеждат служби и една по една затвориха временно врати и се присъединиха към нас. Но дори и по средата на съживлението имаше такива, които обръщаха гръб на Бог и се съпротивляваха на призива на Святия Дух.

Един известен млекар от града идваше на събрание почти всяка вечер, но не искаше да предаде живота си на Господ. На няколко пъти аз отивах при него след събранието да го моля да дойде при Бог. Той ми отговаряше все едно и също: “Не, не, първо трябва да оправя някои неща. Не мога да бъда християнин и да се справя с дадени хора така, както ми се ще. Дайте ми още малко време.” Но времето, което оставаше на млекаря, беше много по-малко, отколкото той можеше да си представи. След по-малко от две седмици ми изпратиха съобщение, че е бил блъснат от тир и умрял на място. Кордиа Дейвис, която беше получила видението с капещата над църквата кръв на Христос, разказа, че този човек бил един от онези, които се опитвали да минат между капките. Каза, че в своето видение тя му извикала, назовавайки го по име: “Не пропускай кръвта. Мини под нея.” Но той всеки път заобикалял. Също така във видението си тя видяла как внасят в църквата сив ковчег и го поставят пред амвона. Когато донесоха ковчега на този човек и го поставиха пред олтара, ние забелязахме, че той беше боядисан в тъмносиво. Една вечер младо момиче на около 20 години беше излязло да се покае. Докато тя се молеше, брат й стоял отвън с още няколко младежа. Един от приятелите му го подразнил: “Ти няма ли да влезеш вътре и да станеш набожен? Сестра ти в момента се моли пред олтара.” И посочил с пръст момичето през отворения прозорец. “Тая няма да я бъде. Сестра ми няма да се забърква с никакви такива религии” - казал той, след което го видяхме да връхлита в църквата. Хората бяха толкова натъпкани, че той трябваше да си проправя път до олтара. Когато стигна до сестра си, той я грабна и я метна на гърба си като войнишки сак, след което я изнесе пред шокираната тълпа. Отвън той се скарал на съкрушената си сестра пред очите на доволните му приятели и я заплашил повече никога да не пристъпва до олтара за спасение. След няколко дни същият този младеж копаел ливадата зад къщата. Слънцето печело, но над главата му се събрал малък гръмотевичен облак.

От това малко облаче проблеснала тънка светкавица, която го поразила на място и запалила дрехите му пред очите на родителите, които гледали през прозореца на къщата. Градчето научи, че заедно с благословенията истинското съживление обикновено носи със себе си и Божия съд върху онези, които упорито и надменно Го отхвърлят. След няколко благословени седмици дойде време да приключим със съживителните събрания, за да отида да проповядвам и в други градове. Докато товарехме багажа си обаче в понеделник сутринта, мнозина ни наобиколиха и ни молеха да останем още. Те не само че ни молеха, ами някои дори легнаха върху колата и със сълзи на очи казваха: “Не можете още да си тръгнете. Някои от роднините ми още не са спасени и ще отидат в ада.” Други умоляваха: “Аз също още не съм там, където Бог би искал да бъда. Моля ви, останете заради мен.” Някой започна да вика: “Аз не съм получил Святия Дух.” Ние разопаковахме багажа си и обявихме, че съживлението ще продължи още една седмица. Но на следващия понеделник се повтори същата картина и така съживлението трая общо 7-8 седмици ден след ден. Връщайки се в спомените си за тези ранни съживления, аз осъзнавам колко голяма е била ползата от тях - не само за хората, на които служех, а и за мен самия. Бог ме учеше да Му се доверявам напълно и да вземам власт над силата на дявола. Такива градчета като Чарлстън се оказаха за мен тренировъчни зали, които ме подготвиха за съживленията в най-големите градове на света. Открих, че силата на Бог е също толкова реална и в градове като Сейнт Луис, Детройт, Мексико Сити, Хонконг, Манила, Ерусалим, Бразилия, Саут Бенд и буквално хиляди други. Преди въобще да се срещне с гиганта, Давид беше убил мечката и лъва. По същия начин Бог показа и на мен, че ако Той може да донесе съживление в едно малко градче, то същата тази сила може да разтърси и големите градове, а защо не и цели нации.

Същото помазание, което ме докосваше в малките градчета на южните щати, стоеше върху мен и докато проповядвах на хиляди души в големите събрания на открито в Манила, Филипините. Същото е и помазанието, което днес ми дава сили да проповядвам на милиони хора ежедневно чрез радио, телевизия и печата. Истинското съживление идва тогава, когато Божиите хора използват властта, която Бог им е дал. Тази власт е сила, която кара демоните на ада да треперят. Когато станем деца на Исус Христос, Кръвта и Книгата стават наша власт. Винаги, когато гоня демони, аз казвам: “Аз заставам срещу теб чрез кръвта на Исус.” Никоя сила на ада не може да устои на кръвта на Исус. Също така властта ни се основава на Писаното Божие Слово. Когато човек обещае нещо, той може и да не го изпълни, защото човек няма способността да изпълнява обещанията си. Но при Бог няма такава неспособност. Обещанията на Божието Слово са факт. Те са божествени закони, които не могат да бъдат нарушени. Исус поучаваше за тази власт в Матей 18:18: Каквото вържете на земята, ще бъде вързано и на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано и на небето. Днес в църквата стават много срамни неща, понеже ние ги позволяваме, вместо да ги забраняваме. Много църкви и служения са безсилни, защото не са се научили да говорят с властта, която Бог им е дал. А когато не упражняваме тази дадена ни от Бог власт, ние ще трябва да понасяме поражения от дявола. Винаги, когато църквата на Исус Христос връзва демоните и освобождава хората в името на Исус, тя ще има истинско и непрестанно съживление.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА - Чудесата и изцелението
Ще полагат ръце на болни и те ще оздравяват (Марк 16:18). Днес болните хора по света са повече от всякога. Те са повече, макар да живеем във век, когато лекарствата са по-разнообразни и действат по-ефективно, лекарите ни са добре обучени и образовани, имаме съвременни болници и клиники, сложни инструменти и футуристични технологии. Болни има не само в изостаналите държави, в които няма добри санитарни условия, пълноценна храна и съвременни удобства. Нито пък само в държави с пренаселена територия, лош климат или невежество и суеверия. Болести и страдание заливат дори онези държави, които наричаме “развити”. Повечето болници са толкова претъпкани, че се налага някои от пациентите да лежат в коридорите. Хората се тълпят пред лекарските кабинети и чакат часове наред, за да получат някаква помощ.

Болните и страдащите хвърлят ежегодно милиони долари, опитвайки се да подобрят физическото си състояние. Много от тях, напротив, го влошават. Добрата вест е, че Исус Христос дойде на земята, за да изцерява. Той беше и е Изцерителят. Деяния 10:38 ни казва: Бог помаза Исус от Назарет със Святия Дух и със сила, който обикаляше, вършейки добро, и изцеряваше всички, които бяха подтискани от дявола, защото Бог беше с Него. Исус каза за Себе Си: Духът на Господ е върху Мен, защото Той Ме е помазал да проповядвам Евангелието на бедните; изпратил Ме е да изцерявам сърцесъкрушените, да проповядвам освобождение на пленниците, възстановяване на зрението на слепите, да пусна на свобода наранените (Лука 4:18). Със Слово и дело Исус ни учи, че не съществуват клишета за получаване на изцеление. Той не помаза всички с масло; не положи ръце на всички. Нито пък намаза очите на всички с кал. По този начин Той ни показа, че всяко изцеление е божествено, независимо от използвания метод.

Едно от първите чудеса на изцеление, които съм виждал в най-ранни години, бе това на собствената ми майка, която имаше рак на гърдата. Тъкмо беше свършила Първата световна война. Мама беше едва на четиридесет и няколко, а и ние не бяхме малко деца. На гърдата на мама се появи голяма кървяща рана с големината на един сребърен долар. Много я болеше. Често тя заспиваше през сълзи, във физическа агония.

В онези дни хирургията, в сравнение с днес, не беше толкова фина. Дългогодишният й лекар каза, че евентуален опит за отстраняване на тумора вероятно щеше да доведе единствено до по-близка смърт. Той почисти раната и я превърза, но не можа да предложи кой знае каква надежда. Една вечер болката станала толкова непоносима, че мама ходила насам-натам из стаята цяла нощ, викайки към Бог да я освободи от този тормоз. Когато не можела да издържи повече и умората я съборила на леглото, за да поспи, слънцето вече се показвало иззад хоризонта. Мама каза, че тази същата сутрин насън е видяла Исус да влиза в спалнята й през вратата. Поглеждайки я с огромно състрадание, Той протегнал ръка и докоснал гърдите й. На следващата сутрин мама каза на невярващия ми баща за своя сън и че ще бъде изцерена.

Татко беше скептично настроен. След няколко дни той я попита: “Какво става с тумора ти, скъпа? Скоро не е ставало въпрос за него. Боли ли те много?” Мама отговори: “Ами аз почти го бях забравила. Въобще не ме боли.” След това се запъти към банята, където свалила превръзката, която покриваше страшната рана. За голям ужас, но и за голяма нейна радост, там имало някакво отвратително нещо, което приличало на октопод. Имало център, от който излизали няколко разклонения и цялото това нещо - черно и грозно - стояло там в ръката й. Когато погледнала надолу, забелязала, че гърдата й вече е покрита със свежа, чисто нова, нежна кожа. Туморът буквално се беше отлепил от тялото й. От тогава мама живя повече от 40 години. По тялото й никога повече не се появи тумор. На 87 тя почина в мир от естествена смърт.

Друго забележително изцеление в нашето семейство беше това на дядо Чендлър, който живееше в Хетисбърг, Мисисипи. Един ден докато отивал на работа и вървял по улицата, той получил удар и паднал на тротоара. Полицаят, който го намерил, познавал чичо Чарли, който живееше в същия град. Полицаят занесъл дядо в неговата къща. По това време ние живеехме на 30 мили северно от Хетисбърг, в град Лоръл. Чарли натоварил дядо в колата и го довел вкъщи. Когато пристигнаха, дядо беше в жалко състояние.

Ударът, който беше получил, беше парализирал двата му крака, двете ръце, говорът и някои вътрешни органи. С помощта на няколко съседи ние го пренесохме у дома. Мама, чичо Чарли и още няколко членове на семейството започнаха спор какво да правят с дядо. Мама каза, че всичко, което тя може да направи, е да повика някои хора от църквата да дойдат и да се молят. Останалите мислеха, че по-добре би било да му се окаже медицинска помощ и така дядо беше върнат в колата и изпратен в болницата.

Там мама открила нашия семеен лекар и му казала за своя баща. Той я погледнал и казал намръщено: “Не виждате ли тези зали? Не виждате ли, че сме сложили легла навсякъде? Болницата е претъпкана.” По-рано същия ден в Лоръл един влак беше катастрофирал и болницата беше натъпкана с ранени и умиращи хора. Мама казала умолително: “Моля ви, докторе, направете нещо за баща ми. Той е само на 55 години и аз го обичам.” Когато се приближил до колата, докторът видял, че дядо е в съзнание, но не може да говори и да се движи. След като го прегледал, той се обърнал към мама и казал: “Госпожо Самрал, на баща ви не му остава много време. Ако бях на ваше място, щях да го върна вкъщи и да го накарам да се чувства по-удобно, докато добрият Господ го прибере у дома.” След тези думи никой повече не възрази на идеята на мама да повика християни да се молят. Просто нямаше какво друго да се направи.

Беше лято и всички прозорци бяха отворени, което позволяваше на съседите да чуват. До нас живееше един млад мъж, който се казваше Кембъл и се представяше за неверник. Когато молитвата стана твърде шумна, той се приближи до оградата, до която играеше сестра ми и я попита: “Луиз, какво искат да направят със стареца?” Луиз погледна нагоре и по детински му каза: “Молят се за дядо. Той получи удар и докторът каза, че ще умре, но мама казва, че Господ ще го изцери.” Господин Кембъл се изсмя и каза: “Е, предполагам, че когато свършат, старецът ще може да прескача оградата.” После се обърна и се върна на люлеещия се стол на верандата. Когато дядо се събудил на следващата сутрин, той забравил за парализата и извикал на мама: “Бети, Бети, къде са ми дрехите?” - “Тате, добре ли си?”

“Разбира се, че съм добре - промърморил той. - Не се ли молихте за мен? Не помолихте ли Бог да ми даде чудо?” Дядо беше примерен християнин. Неговият пастир обаче беше от онези, които проповядват, че времето на чудесата е отминало. Добре, че дядо не повярва на пастира си, иначе можеше и никога да не бъде изцерен. Дядо станал, облякъл се и слязъл в кухнята, където погълнал огромно количество храна за закуска. След това излязъл от задната врата да огледа градината. Когато съседът го видял, извикал мама през оградата, която разделяше нашия и неговия двор. Със сълзи на очи той се извинил за думите, които бе казал на сестра ми. Казал, че това, което е видял, го убедило, че наистина трябва да има Бог, който отговаря на молитви. Хлипайки той помолил мама: “Госпожо Самрал, ще се молите ли за мен? Молете се да позная Бог като вас, така че, когато дойде моят край, Той да ме приеме, както е приел вас.”

След този случай дядо живя още 32 години. Беше здрав и енергичен и никога повече не получи удар.

Подобни неоспорими чудеса на изцеление със сигурност са посели в моето младо сърце семе на вяра, което щеше да донесе плод в служението ми в следващите години. Още от времето, когато Бог ме призова за първи път да проповядвам като тинейджър, аз винаги съм проповядвал божественото изцеление според Библията. Бог е почитал и потвърждавал Своето Слово, като е изцерявал пред очите ми буквално хиляди хора от най-невъобразимите болести, които биха могли да съществуват.

Едно от най-фрапиращите изцерения, за които знам, е на една жена, чийто език беше възстановен след операция от рак. Докато живеех в Англия, се видях няколко пъти с г-жа Уилямс. Тя живееше в Уолстоу в областта Мидландс. Съседът й - преп. Елиша Томпсън - преподаваше като професор в Лондонския Библейски колеж “Хемпстед”. Когато му бях на гости, той ме заведе при тази очарователна дама, която живееше в съседната къща. Свидетелството на г-жа Уилямс ме удиви дотолкова, че аз я помолих да го сподели на няколко от моите евангелизационни събрания. Във всяко от съживленията отделяхме по една вечер, която наричахме “Вечер на чудесата” и аз я поканвах да сподели със слушателите свидетелството за нейния език-чудо. Г-жа Уилямс имала рана на езика си, която растяла и се задълбочавала непрекъснато. Един хирург в Ливърпул казал, че това е рак и й предписал операция в местната болница.

Отрязали езика й в самата му основа. Около 12 години г-жа Уилямс живяла без език и без говор. В същото време тя отгледала две дъщери. Със съпруга си, децата и съседите общувала посредством дъска за писане, която винаги носела със себе си. На стотици хора в Уолстоу г-жа Уилямс била позната като “жената без език”. Една вечер тя отишла на съживленско събрание в своя град. Тази вечер г-жа Уилямс имала тежка настинка и излязла отпред, за да се молят за нея. Когато евангелизаторът попитал: “Какво ти има?”, тя изведнъж установила, че си е забравила дъската за писане на стола и не може да му отговори.

Всичко, което можела да направи, било да посочи гърлото си. Полагайки ръце върху главата й, евангелизаторът се помолил: “О, Боже, дай й това, което желае сърцето й.” Докато се молил, г-жа Уилямс започнала да се дави. Нещо започнало да се движи в задната част на гърлото й. Точно там на сцената, в устата й за няколко минути се оформил нов език. За радост и учудване на местните жители, които я познавали, тя започнала да говори. Това чудо на изцеление включва сътворително действие на Бог, което човек трудно може да си обясни. Но най-вълнуващо за мен бе това, че когато г-жа Уилямс отвореше устата си, там ясно се виждаше къде свършва старата плът и къде започва новата. Все едно, че бяха слепени една за друга. Когато тя разказваше своята история на моите събрания из цяла Англия, в сърцата на хората се раждаше голяма вяра за собствени чудеса от Бог.

Разбрах, че не е достатъчно да проповядваме и да вярваме в изцелението на другите. Имало е времена, когато се е налагало да вярвам за собственото си изцеление. Когато бяхме в Китай с г-н Хауърд Картър, ние отидохме да посетим някои от неговите бивши ученици, които бяха станали мисионери при племето лизу в провинция Юнан. За да достигнем този регион, трябваше да пресечем с лодка Тонкинския залив от Хонконг до Ханой, който се намира в днешен Северен Виетнам. От там се качихме на влак и пътувахме по една забележителна железопътна линия, построена от французите, която се изкачваше по издигащите се планински склонове. След тридневно криволичене, нашият примитивен влак спря на гарата в Кунминг - главния град на провинция Юнан. От там тръгнахме с мулета и три месеца се придвижвахме през обширните тибетски планини. В тази далечна земя ние проповядвахме Евангелието и служехме на китайци, тибетци и на различни изолирани племенни групи. Американското и британското консулство ни бяха предупредили да внимаваме за живота си. Там нямаше болници. Дори лекарствата бяха непознати в разпръснатите селища. В нашия керван от 17 мулета ние си носехме всичката необходима храна, плюс готвач, който да ни я приготвя. Точно тогава аз се разболях сериозно от ориенталска дизентерия. На всеки 30-40 минути червата ми кървяха. Нямахме никакви лекарства. Независимо от молитвите ни, дизентерията се влошаваше. Обхвана ме треска и силите ми започнаха да се изчерпват. На третата сутрин от моето боледуване бях вече толкова изтощен, че едвам се държах върху мулето и нямах никакъв апетит. Стана така, че моето муле, което бях нарекъл Хенри, изостана от другите. Никой от кервана не забеляза как в 8.00 сутринта аз се свлякох от седлото и се изтърколих под един храст до пътя - изтощен и почти в несвяст.

Бях твърде зле, за да мисля за тигрите, змиите и бандитите, които кръстосваха по тези места. Когато се събудих беше вече почти пладне и аз с изненада установих, че съм съвсем сам, с изключение на Хенри, когото бях успял да завържа за храста. Раздвижих тялото си и си помислих: “Не усещам никаква болка”. Докоснах челото си и разбрах, че треската е отминала. В онова самотно утро, прекарано под един тибетски храст, Бог ме беше докоснал и аз бях напълно изцерен. За три часа и половина - времето, което бях проспал - керванът беше отишъл доста далеч. Успях да ги настигна чак до здрач в едно селце. Продължихме своето пътуване още няколко седмици и нито веднъж у мен не се появиха симптомите на дизентерия. През останалото време от нашата обиколка около света аз се радвах на чудесно здраве. Точно след една година проповядвах в църква в Мобийл, Алабама. Там бях поканен на вечеря у едни стари познати. След вечерята жената - детска учителка - ме попита: “Водите ли си дневник?” Попита ме за точно определена дата една година назад и ме помоли да й прочета какво съм правил този ден. Отворих дневника си и й прочетох за деня, в който Бог ме бе изцерил в Тибет. Докато четях кратките си бележки, учителката започна да плаче.

Тя ми показа в собствения си дневник как точно в този ден Бог й казал, че аз умирам и ужасно се нуждая от молитва. Каза ми, че застанала да се моли и започнала да стене в ходатайство: “Не оставяй Лестър Самрал да умре. Моля Те, не го оставяй да умре”. Дори не знаела къде съм в този момент. Странното беше, че в 23.00 часа вечерта Бог й казал: “Лестър Самрал е жив”. Когато в Мобийл е било 23.00 часа вечерта, в Тибет е било 11.00 часа сутринта - точно, когато аз се събудих изцерен. Тази случка съживи в мен откровението, че частите на Христос съществуват една чрез друга и се нуждаят една от друга. Често с една част от тялото се случват чудеса заради ходатайствените молитви на друга.