Чудесата не се случват просто така Лестър Самрал и Дж. Стивън Кон

Докато служех в шумния Мексико Сити, чух вестта за нов вулкан Парикутин, който току-що се бе родил съвсем наблизо. Впечатлен от подобна новина, аз реших да отделя един ден, за да погледам това зрелище, станало новина номер едно, което без никакво предупреждение бе изригнало изпод едно житно поле и бе погребало цял град. Съобщенията гласяха, че конусът вече бил достигнал сто и тридесет метра височина и продължавал да расте, докато скална маса и течна лава продължавали да бълват от устата му.

На летището на Мексико Сити купих два билета, за мен и преводача ми, за местен пощенски самолет, който возеше около шест-седем пътника. Аз пътувах в кабината на пилота. Първата ни спирка беше една малка тревна писта. Като кацнахме, бях ужасен от факта, че спирачките на самолета не бяха изправни. Пилотът страшно се измъчи, но успя някак да спре машината си. Тогава той слезе, за да ги поправя. С една пила той човъркаше нещо по спирачките за няколко минути, после въздъхна и каза: “Така, това трябва да свърши работа.” Не бях много сигурен, че пилотът знаеше какво точно прави. Обаче нямах особен избор, освен да се кача отново в самолета до следващата спирка. При второто ни кацане спирачките не работиха по-добре от преди. Сякаш бяха по-зле от първия път. За щастие пистата ни беше посред едно пасище и пилотът имаше достатъчно място, за да остави самолета да спре сам. “Става опасно - предупредих го аз. - Следващия път ще се наложи да обърнеш перките, за да спреш това чудо.”

Пилотът ме увери, че ще се справи и потеглихме за трети път. Следващата спирка беше Парикутин моята крайна цел. Този път пилотът не успя да се приземи така добре, както предните два пъти. Самолетът кацна по средата на поляната, поради което, когато стигнахме до оградата на края на пистата, самолетът все още се движеше с около 65 км/ч. “Направи нещо, човече! - изкрещях аз. - Бързо, обърни това чудо назад.” Той ме послуша, но като го обърна, самолетчето подхвръкна и се преобърна два пъти. Когато спря на мен ми нямаше нищо, но вратата беше изкривена и смачкана. Разбих прозореца с крак и се измъкнах бързо навън, защото се страхувах, че резервоарът може да избухне всеки момент. После изтичах назад и с мъка отворих една от вратите. Започнах да издърпвам пътниците. Те имаха рани и натъртвания, но никой не беше сериозно наранен. Най-зашеметен беше моят преводач. Излизайки, той се закле: “Повече никога няма да се кача на нещо летящо! Никога повече! Никога повече!” На следващия ден ми се наложи да употребя силна аргументация и усърдна молитва, за да накарам преводача си да се качи с мен на друг малък самолет, който да ни откара обратно в Мексико Сити. Той се тресеше от страх. Но Бог го освободи и този човек все още работи на мисионерското поле и е прелетял хиляди километри със самолет, след този инцидент. Бог се справи с неговия страх от летенето, който можеше да се превърне във фобия, господстваща над живота му.

Веднъж, когато с Хауърд Картър работехме като мисионери в Южна Америка, трябваше да отидем от Жуанавил до Сантос, Бразилия. Пътуването ни трябваше да трае два три дни покрай брега. Бяхме на товарен кораб, пълен с дървесина. Собственикът на кораба беше добър християнин, а ние бяхме негови гости. Очаквахме пътуването да ни се отрази добре, защото щяхме да си починем до следващия ни проповеднически ангажимент. Още през първата ни нощ на кораба в морето се надигна такава буря, каквато никога не бях виждал. Страшните ветрове караха морето да се издига в огромни вълни, които заприличаха на немирна верига от водни планини. Нашият 30-метров кораб изглеждаше като орехова черупка в сравнение с чудовищните вълни. Те започнаха да се разбиват върху него и солената вода проникна във всяка пукнатина и процеп на стария плавателен съд. Дори нашата каюта, която беше на най-горната палуба, се накисна в около 30 см вода. Докато се мятахме насам-натам, аз наблюдавах как шапката и Библията ми се носят по водата в каютата, но всичко, което можех да направя в този момент, бе да се държа здраво за моята койка. Всичко в кораба, което не беше здраво закрепено, се беше обърнало буквално с главата надолу. Вътрешната подредба на кораба беше съсипана.

Капитанът нахлу в каютата ни в състояние, близко до истерия, и изкрещя три думи: “Потъваме! Молете се!” Аз наистина се молих, но това като че ли не даде резултат през цялата онази нощ и през следващия ден. Най-после бурята утихна и с големи усилия ние успяхме да се дотътрим до пристанището на Сантос. Едва се държахме над водата. Тя беше на 45 см над лота. По време на бедствието постехме по неволя. Готвачът лежеше на койката си и повръщаше от морска болест през по-голямата част от пътуването.

Истината е, че всички на кораба имаха морска болест - освен Хауърд Картър и аз. Когато пуснахме котва в пристанището, капитанът благодари на Бог, че е пощадил живота ни. Той най-добре от всички знаеше, че Божии ангели са извършили чудо, за да ни спасят.

Един от най-забележителните случаи, в които съм изпитвал протекцията и закрилата на ангелите, бе в Аляска. Беше януари и току-що бях имал съживително събрание във Феърбенкс. Следващият ми ангажимент за проповядване беше в град Ноум, на брега на Берингово море. Единственият начин да се стигне до там бе чрез пощенски самолет, който вместо колела имаше ски. В Ноум беше интересно да видя как ескимосите живеят в къщички, направени изцяло от сняг, през който беше изкопан тунел за влизане.

Казаха ми, че поради изолацията, която снегът създава, им трябва много малко допълнително затопляне. Истинските туземци изкарваха прехраната си главно и почти само чрез ловене на риба през дупки в леда. Проповядвах в училището на този отдалечен град и имах едно успешно събрание с много благословения от Бог. На връщане към Феърбенкс в самолета бяхме само аз и младият пилот. Аз седнах в кабината на пилота, до него. Малко след като излетяхме, пилотът погледна надолу и видя глутница вълци да преследва стадо елени. Той наклони самолета за завой и започна да кръжи ниско може би на около 10 метра над заледената тундра. Пилотът извади револвера си иззад седалката и като накланяше крилото на самолета се прицелваше и стреляше по вълците. След 10-12 изстрела видях 3-4 вълка да лежат на земята, оцветявайки снега в кървавочервено. Пилотът ми каза, че за всеки докладван убит вълк му дават премия. За мен цялата тази случка беше крайно вълнуваща. Когато пилотът приключи с глутницата, ние се издигнахме на по-голяма височина и се насочихме отново към Феърбенкс. На борда на самолетчето нямаше никакви особени радарни устройства - пилотът беше свикнал да се ориентира по гледката отдолу.

След няколко минути пилотът се обърна към мен и каза сухо: “Самрал, изгубихме се. Толкова пъти обикаляхме онези вълци, че съм загубил чувството си за ориентация, а и не виждам познати обекти.” Той ми обясни, че поради голямата близост до магнитния полюс, на компаса не може да се разчита. За капак на всичко пейзажът бързо потъваше в мрак. “Какво ще правим?” - попитах аз, надявайки се да чуя отговор.

“Не знам отговори той. Не знам дори в каква посока се движим. На юг е връх Маккинли и ако се блъснем в него, сто процента отиваме на кино. Ако обаче отидем твърде на север и подминем Феърбенкс, там няма нищо освен тундра - горивото ни ще свърши, а после и ние ще свършим. Трябва поне да намерим някаква рекичка, за да се приземим за през нощта.” Пилотът изглеждаше уплашен, което се отразяваше и на мен. Дългата зимна нощ започна да се спуска и скоро вече беше достатъчно тъмно, за да не се виждат никакви обекти под нас. Стрелката на горивото беше на косъм от нулата. Обръщайки се към мен, пилотът - сякаш, за да се увери още веднъж - ме попита: “Ти си проповедник, нали?”

“Да” - измърморих аз. “Тогава по-добре се моли, защото иначе няма да успеем.” Аз вече се бях помолил тихичко, но сега наведох глава и без срам се молих: “Господи, ние не знаем къде сме, но Ти със сигурност знаеш. Помогни ни, Господи. Води ни!” След като предадох така нещата в ръцете на Господ, ние зачакахме в напрегната тишина нещо да се случи. Чуваше се единствено бръмченето на мотора и свистенето на вятъра. “Мисля, че виждам светлини ето там” - внезапно изтърси пилотът и наклони самолета за завой наляво. Скоро под нас се очерта силуетът на ескимоско селище, разположено от двете страни на замръзнала река. Селяните трябва да са се уплашили от шума на нашия самолет. Те знаеха, че в тъмното не бива да се лети. Докато ние кръжахме над тях, остроумните ескимоси започнаха да палят десетки фенери и да очертават с тях бреговете на реката. Никога не съм виждал по-прекрасен жест на гостоприемство. През мъглата фенерите приличаха на малки светулки, но тяхната светлина бе достатъчна да очертае единственото гладко място наоколо, подходящо за приземяване.

Самолетът се насочи надолу и по-рано, отколкото очаквахме се удари в реката, което произведе ужасен трус в кабината. Сблъсъкът разтърси както всичките ми кости, така и всички болтове на самолета. Отскочихме сигурно на 15 метра обратно нагоре. Самолетът продължи да лети, без да се усети дори намаляване на скоростта. Докато кръжахме, опитвайки се отново да се приземим, пилотът каза: “Гледай да се молиш по-усърдно този път, защото иначе нищо няма да се получи.” До този момент всички от селото, т. е. около триста души, вече бяха излезли до брега с някакво светило в ръка. Над самата река се простираше черна тъмнина. Това, че реката е там, се разбираше единствено от блещукащите лампи, които ескимосите държаха. Отново се блъснахме - този път не така силно - отскочихме на около метър и половина и най-после се приземихме под чудните звуци, които ските на самолета издаваха, плъзгайки се по леда.

С мъка спряхме самолета, след което го обърнахме и се върнахме назад до селото. В малкото селце онази нощ стана истински празник. Никой там не беше преживявал подобно нещо. Особено пък пилотът, който не преставаше да благодари на Бога, че му е спасил живота. Преспахме в дома на пощенския началник. На следващата сутрин напълнихме резервоара, отлетяхме и след час пристигнахме безпроблемно във Феърбенкс.

Още когато бях много млад евангелизатор, имах събрания в маслодайните полета на Оклахома. Някои хора в тази област бяха доста недодялани и животът им беше белязан с насилие. Събранията се провеждаха в една градинска беседка, нещо като ръчно изработен навес, разположен до натоварена пътна артерия. Една вечер, по време на проповедта ми, се чу свистене на гуми, последвано от оглушителен трясък.

Някой започна да крещи: “Човекът умря! Човекът умря!” Чух друг да казва, че някакъв пиян е излязъл внезапно на пътя пред автомобил, движещ се с голяма скорост. Възползвайки се от ситуацията, аз дадох здрав призив за покаяние. “Ето, този човек е бил пиян. Той е предал живота си на дявола. Сега е мъртъв и е в ада.” После развълнувано поканих грешниците да излязат напред и да се покаят. Докато воят на сирените бавно заглъхваше, няколко души със сълзи на очи преживяха новорождение.

На следващата сутрин пред къщата, в която спях, спря кола, от която излязоха трима или четирима навъсени младежи. Те заблъскаха гневно по вратата и настоятелно питаха: “Тук ли е Самрал?” Нямах представа кои са младежите, но отговорих: “Аз съм Самрал.” - “Излез, искаме да говорим с теб.” Веднага щом се показах на вратата, те заявиха: “Ние ще те убием.” - “Защо?” - заекнах аз.

“Баща ни бе убит снощи, но не е бил пиян.” - “О - казах аз с извинителен тон, - съжалявам. Радвам се, че не е бил пиян. Не съм искал да го обидя.” - “Разбира се, че си искал - каза злобно едното момче. - Проповядвал си цяла проповед срещу баща ми. Хората ни казаха. Сега всички в града ни гледат накриво, защото ти си им казал, че баща ни е бил пияница.” Истината е, че няколко свидетели потвърдиха, че мъжът наистина е бил пиян, когато е бил блъснат. Един от братята ме посочи с пръст и каза: “Ще те хванем.”

След това те се качиха в колата и шумно си заминаха. Тази вечер отидох под навеса половин час по-рано, но там вече се бяха насъбрали стотина души. Тъкмо когато се изкачих по стъпалата, чух някой да пита пастира: “Какво ще правим?” - “Аз си отивам - отговори той. - Някой ще бъде убит тук тази вечер.” И си замина. До началото на събранието оставаха още 15 минути, а хората очевидно бяха уплашени. Някои започнаха да идват при мен и да изказват загрижеността си: “Какво ще правиш?” - “Какво значи това “Какво ще прави”?” - “Един човек казва, че ще дойде тази вечер да те убие - информираха ме те. - Ти говори против баща му и той се е заклел да те убие.” - “Е, тогава - казах аз - нека ме убие.” Тъй като пастирът си беше заминал, аз започнах събранието с хваление, после се молихме и после започнах да проповядвам. По време на събранието някой току се провикваше: “Един човек с пистолет се крие отвън зад едно дърво и мисли да те застреля.” Не след дълго тези прекъсвания ми дотегнаха и аз заявих: “Чуйте ме! Бог е с мен. Ако някой тази вечер дръпне спусъка тук, Бог ще го порази със смърт. Ако някой смее, нека го направи.” Докато казвах тези думи, страх от Бога дойде върху цялото събрание и хората стояха с отворени уста в абсолютна тишина. Когато приключих проповедта си, дадох призив за покаяние. Двама-трима излязоха напред да се молят, а в същото време аз отидох назад между столовете. Вниманието ми бе привлечено от мрачното изражение на един младеж. Казах: “Млади човече, Бог ти говори тази вечер.”

“От къде знаеш?” - опъна се той. - “Бог ми казва, че ти говори.” - “Ти не знаеш ли кой съм аз?” - “Не, не знам, но Бог знае.” - “Аз съм един от онези братя - призна той. - Ти си говорил против моя баща.” До този момент не бях познал младежа. Но бях сигурен, че не случайно съм почувствал водителство да го заговоря. “Виж, приятелю - казах аз, - не съм човек, който обича да създава проблеми. Аз просто проповядвам Евангелието. Не е нужно да мразиш Бог. Няма нужда да мразиш и мен. Но имам новини за теб. Не зная къде е баща ти, но за теб съм сигурен, че ако не се оправиш с Бог, ще отидеш в ада.”

Той избухна в плач. Аз го хванах за ръка и го поведох към олтара. Когато той коленичи върху пръстта, след него дойдоха още десетки негови съграждани, които със сълзи на очи потърсиха пътя към Голгота. Това беше голяма духовна победа за цялата общност.

В 13.45 часа на 6 октомври 1973 г., събота, Сирия неочаквано нападна със стрелба Голанските възвишения и навлезе в Израел със своите мощни руски танкове Т-62. Беше точно на Йом Кипур най-святият ден от годината за евреите и цялата нация се беше отдала на поклонение. За минути воят на сирените огласи всеки град и всяко село и Близкият изток се оказа отново във война. Най-после осем арабски държави се бяха обединили, за да си върнат изгубени територии и да унищожат държавата Израел.

Докато по телетайпа на нашата радиостанция в Саут Бенд течаха новините за новия конфликт, аз трябваше да реша какво да правя с екскурзията до Израел, която бях планирал да започне от Ню Йорк след два дена. По време на Синайската война през 1956 г. аз живеех в Ерусалим със семейството си. Ние решихме да останем там, макар и самият посланик на Америка и консулът да бяха заминали вече и да настояваха за моето заминаване. Доколкото знам, бяхме единственото американско семейство, решило да остане по време на войната. Бог ни бе запазил тогава и аз знаех, че може да го направи и сега.

Когато групата ни пристигна в Ню Йорк, открихме, че една жена, която работеше към нашия туроператор, вече беше променила маршрута и искаше да ни изпрати в Турция. Аз събрах моите хора и им съобщих: “Отиваме в Святата земя. Тази жена тук няма нищо общо с това пътуване. То е мое и тази вечер ние ще отлетим за Рим, от където ще вземем самолета за Израел.” До Рим стигнахме без проблем, но там се оказа, че са отменили всички полети до Израел. Нашата група продължи до Атина, където попитах: “Някой въобще ще лети ли до Израел?” Един служител от израелските авиолинии “Ел Ал” ми отговори: “Да, ние ще летим, но нямаме никакви пътници. Ще летим празни.” Аз казах: “Какво ще кажете да качите 67 души?”

Отговорът беше: “О, с най-голямо удоволствие.” Помолих човека да се обади в Ерусалим и да попита дали ще ни приемат. После събрах моите хора и им казах: “Аз отивам в Израел въпреки тази война между араби и евреи. Ако искате да дойдете с мен, нямате проблем. Ако не - можете да останете тук или да се приберете в Ню Йорк.” Само двама се отказаха и се прибраха у дома. Останалите подписаха декларация за туроператора, че поемат сами отговорността за себе си. Колко вълнуващо бе да се приземим на Израелска земя в 00.10 часа през нощта на летище “Лод”. Никакви митнически формалности - само едно топло, сърдечно посрещане. Открихме, че в Израел е изненадващо тихо и спокойно. Бяхме единствените туристи в цялата страна и всички хотели бяха затворени. Специално за нас отвориха един чудесен хотел в Ерусалим и доведоха шофьор за автобуса направо от бойното поле, за да ни развежда из Израел. Повече от 30 пъти съм пътувал до Израел, но никога не са се отнасяли към мен с по-голямо внимание, отколкото по време на това пътуване. Самият министър на туризма ни посети в хотела и изказа своята благодарност за нашето присъствие. Единственото неудобство бяха нощните прекъсвания на тока, които обаче не ни пречеха кой знае колко, тъй като вечер провеждахме специални събрания за изучаване на пророчествата.

Никога не съм виждал по-удовлетворена от пътуването група. Няма да забравя нощта в Ерусалим, когато се срещнахме в една подземна зала с група местни вярващи от най-различни деноминации. До залата се слизаше по стръмни стъпала, а долу нямаше никакви прозорци. Изгасналият ток отново не ни спря. Една вечер в Ерусалим отидохме с няколко души да се разходим в Стария град посред нощ. Бяхме спрени от светлините на военен джип. Аз незабавно извиках: “Ние сме американци!” Иначе си говорехме нормално с войниците, които пазеха на всеки ъгъл. През деня наблюдавахме как самолетите свистят над главите ни към Сирия и към Египет. Когато спахме в Тиверия, до нас достигаше тътенът на оръдията, участващи в една от най-забележителните танкови битки в историята. В конфликта участваха едновременно около 1500 танка. Видяхме много от пленените руски танкове, които изтегляха обратно в Израел за ремонт, за да бъдат използвани отново в израелската армия. Също така ни позволиха да снимаме военните зони и пленените оръдия. Успяхме да посетим всички места от предварителната програма освен Мъртво море, което беше твърде близо до бойното поле. Минахме с лодка през Галилейското езеро, намиращо се близо до Голанските възвишения, без въобще да се усъмним, че Бог ни пази. Когато си тръгвахме от Израел следващия понеделник, научихме за решението на Съвета на Обединените нации за спиране на огъня. Войната бе прекратена и Израел беше победителят. Бидейки запознати с библейските пророчества, за нас това не беше изненада. Шейсет и пет души се завърнаха в Америка с обновено знание, че Бог пази Своите.

Единственото, което отвърнах, бе: “Бог знае колко имам и колко ми трябват.” Доктор Крейг стана загрижен и каза, че може би е по-добре да си направя списък с нещата, от които ще имам нужда и отново да премисля дали мога да си позволя да тръгна на път. Казах му, че няма нужда да правя списък, защото имам нужда от всичко. Възрастният пастир ме погледна със съчувствие и каза: “Млади момко, можеш да умреш от глад, ако отидеш в Китай.” Аз му казах: “Ако стане така, ще Ви помоля да изпратите там една малка надгробна плоча, на която да пише: “Тук почива Лестър Самрал умрял от глад, уповавайки на Исус.”

Ето така се сбогувах с Америка. Доктор Крейг не знаеше, че от три години, откакто служех на пълно работно време, аз се бях научил да уповавам на Бог за снабдяването на моите нужди. Дори преди първата ми проповед, Бог бе промислил за моята вечеря - на път към онова първо съживително събрание, което имах, Бог накара колата ни да спре точно под едно дърво, отрупано с узрели фурми. От тогава насам аз Му се доверявам за всяко ядене и всяка друга нужда, която бих имал - и Той никога не ме е разочаровал.
Чудото с билета в Австралия

Първата ми проповед от това околосветско пътешествие бе в Мелбърн, Австралия. Имах съживителни събрания цяла седмица, но не ми дадоха нито дарение, нито хонорар. Пастирът просто ми благодари, че съм проповядвал и каза: “Сигурно е хубаво да си богат млад американец и да можеш да обикаляш света.” Не му казах, че нямам достатъчно пари за билет до следващото място, където щях да проповядвам. Единственият, на когото казах за своята нужда, бе моят небесен Баща. След като свърших последното си събрание в Мелбърн, аз се върнах в стаята си в къщата, където спях, и прекарах по-голяма част от нощта в молитва. Плаках силно и припомнях на Господ, че съм на 20000 километра от къщи, а нямам пари дори да се придвижа до следващия град. Молих се така: “Господи, нямам никакви пари, така че няма смисъл да ходя до гарата. Ще стоя в тази стая, докато Ти снабдиш нуждата ми. Ако умра тук, Боже, това е Твой проблем.” На следващата сутрин семейството, при което бях отседнал, ме покани на закуска.

Отговорих, че няма да ям. Не зная дали те ме бяха чули да се моля през нощта. Още час и половина премина в мъчително очакване. И тогава, около 8.30 часа някой почука на вратата и попита моите домакини: “Може ли да говоря с преп. Самрал, който проповядваше в нашата църква тази седмица?”

Те го доведоха до моята стая. Човекът попита може ли да влезе и аз му отворих вратата. Той започна предпазливо: “Ами, аз не можах да спя снощи.” - “Нито пък аз.” С извинителен тон той продължи: “Ние знаем, че американците са богати и не им трябва нищо. Но Господ ми говори снощи и каза, че отивате в еди-кой си град. Вярно ли е това?” - “Да - отговорих аз, - трябва да проповядвам там тази вечер.”

“Господ ми каза, че нямате пари. Така ли е?” Преди да мога да отговоря, той добави забързано: “Ако имате билет, повече няма да вярвам, че Бог ме е водил.” Казах: “В такъв случай можете спокойно да продължите да вярвате, защото аз нямам билет.” Тогава той ми обясни: “Влакът, който трябва да хванете, има само запазени места. Рано тази сутрин се почувствах воден да изтичам на гарата и да ви купя място във влака. Но не знаех, че нямате пари. Мислех, че трябва да го направя, защото не знаете за запазените места.”

Казах му, че наистина не съм знаел, че трябва да си запазя място, и също, че нямам пари. Този австралиец започна да плаче от радост. Каза ми: “Това е най-великия ден в живота ми - да разбера, че Бог ми е говорил за нуждата на някой друг.” Аз също се разплаках. Той грабна куфара ми и двамата се запътихме към гарата.

Докато с Хауърд Картър провеждахме евангелизационни събрания в Хонконг, уговаряхме последни подробности около дълго обсъжданото от нас пътуване до Тибет през Китай. Трябваше да си купя билет за лодка до Ханой, откъдето трябваше с влак да отидем до Юнанфу, а от там да наемем мулета и да си купим провизии, но аз нямах достатъчно пари дори само за лодка. Не казах това на брат Картър, но го представих в молитва пред Бог. Моите съмнения ми казваха да оставя Картър сам да пътува, а аз да продължа със събранията в Хонконг. Аз обаче се противопоставих на тази идея, защото ако се случеше брат Картър да бъде наранен или убит, аз можеше и никога да не разбера какво му се е случило. Освен това нашите служения чудесно се допълваха взаимно, тъй като аз водех хората към спасение и се молех за болните, а той ги водеше в дълбочините на духовния живот и в кръщение със Святия Дух. Макар че пътувахме заедно, с Хауърд Картър никога не обсъждахме личното си финансово състояние. Той никога не знаеше колко имам аз, нито пък аз знаех колко има той. И двамата уповавахме на Бог да снабдява нашите нужди докато пътувахме заедно с вяра. Хауърд Картър произлизаше от богато британско семейство, а британците са по-консервативно от повечето американци. Те просто нямат навика да се бъркат в живота на другите и да обсъждат лични проблеми. Аз пътувах с човек, чийто баща беше преуспял като изобретател, а самият той беше както изобретател, така и художник. Още на 12-годишна възраст имал картини в галерията на Кралската академия на изкуствата. Когато баща му починал, Картър се оказал с доста голямо наследство.

Понеже беше посветен човек, той даде цялото си наследство на Лондонския библейски институт “Хемпстед”. Бог по свръхестествен начин беше събрал двама на пръв поглед неподходящи за съработници души - Хауърд Картър и Лестър Самрал. Знаех, че трябва да го придружа до Тибет, но как ще бъдат снабдени нуждите ми - това знаеше само Бог. По това време нямах почти никаква връзка с Америка.

По време на събранията в Хонконг всяка вечер се молех за болните, като полагах ръце на всеки, който се нареди на дългата опашка за молитва. Една вечер там беше дребна китайка, която ми изглеждаше като всички останали. Не мога да кажа, че ми е направила впечатление. На следващата вечер тя се появи отново, следвана от трима прислужници, които носеха големи дървени щайги. Тя се приближи до мен и каза: “Значи ще ходите в Тибет.” - “Е - отговорих аз, - поне обсъждаме евентуалните възможности.”

Тя ми каза, че там има само местни храни и то в неголеми количества. Беше донесла три щайги пълни с консервирани калифорнийски плодове, които каза, че ще ми трябват за пътуването. По-късно наистина ни се наложи да благодарим на Бог за тези консерви, защото ако не бяха те, трудно щяхме да оцелеем във вътрешността на Тибет. Когато жената тръгна да си отива, тя подаде запечатан плик.

Благодарих й и сложих плика в джоба си, мислейки, че в него има 10-15 долара, с които обаче не мислех, че ще мога да тръгна за Тибет. Когато се върнах в стаята си, отворих плика и там за моя най-голяма радост намерих пари, с които не само щях да финансирам цялото си 3-месечно пътуване до Тибет, но и щяха да ми останат малко. По-късно научих, че тази жена била съпруга на китайски генерал от вътрешността на страната. Дошла в Хонконг за много скъпа и трудна операция. След като се молих за нея тя отишла при лекаря си, който я прегледал и й казал: “Не мога да си обясня, но вече нямате нужда от операция. Нищо ви няма.” Парите, които ми даде били същите, които трябвало да плати на хирурга. Вместо на него, тя ги дала на Великия Лекар.