Цикъл от 10 сказки



страница1/9
Дата11.02.2018
Размер2.15 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9





ЦИКЪЛ от 10 сказки


1888 – 1921 г.
превод от немски: ДИМО ДАСКАЛОВ

НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД


изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – сканиран от копие














GA-271

РУДОЛФ ЩАЙНЕР

И З К У С Т В О

И

П О З Н А Н И Е

Н А

И З К У С Т В О Т О
СВРЪХ-СЕТИВНОТО

В НЕГОВОТО

ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ

ЧРЕЗ ИЗКУСТВОТО

Цикъл от 10 сказки 1888 – 1921 г.



НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД

превод от немски: ДИМО ДАСКАЛОВ


С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е


СТР.

1. Увод………………………………..................................................3

2. Виена, 9 ноември 1988 г................................................................3

Гьоте като баща на една нова естетика. Към второ издание

3. Берлин, 23 октомври 1909 г...........................................................23

Същност на изкуствата

4. СКАЗКА ПЪРВА. Мюнхен, 15 февруари 1918 г........................36

Сетивно-свръхсетивното и неговото осъществяване чрез изкуството

5. СКАЗКА ВТОРА. Мюнхен, 17 февруари 1918 г........................53

Сетивно-свръхсетивното в неговото осъществяване

чрез изкуството

6. СКАЗКА ПЪРВА. Мюнхен, 5 май 1918 г...................................68

Изворите на художествената фантазия и изворите на свръхсетивното познание

7. СКАЗКА ВТОРА. Мюнхен, 6 май 1918 г.....................................83

Изворите на художествената фантазия и изворите на свръхсетивното познание

8. Виена, 1 юни 1918 г.......................................................................99

Сетивно-свръхсетивното духовно познание и художественото творчество

9. Дорнах, 12 септември 1920 г........................................................117

Свръхсетивния произход на изкуството

10. Дорнах, 9 април 1921 г................................................................127

Психология на изкуствата

11. Указания…………………………................................................139



У В О Д


"Нашето време вярва, че налучква истината, когато държи колкото е възможно науката далече от изкуството. Според това разбиране те трябва да бъдат два напълно противоположни полюса на културното развитие на човечеството. Мисли се, че науката трябва да ни начертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, че трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Че тя трябва да се придържа към даденото, като отхвърля всяка субективност. За нейните закони е меродавен обективния свят, на него трябва да се подчинява тя. Тя трябва да взема мярката за истината и погрешността напълно от обективността на опита.

Според днешното разбиране на творенията на изкуството положението трябва да бъде съвършено различно. Тези творения на изкуството трябва да получат своите закони от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би била фалшифициране на действителността, едно прекрачване на опита; напротив изкуството расте върху почвата на гениалната субективност. Неговите творения са образи на въобразителната способност, а не огледални образи на външния свят. Произходът на научните закони се намира вън от нас, в обективното съществуване; в нас, в нашата индивидуалност се намират законите на естетиката. Ето защо тези последните нямат и най-малката познавателна стойност, те създават илюзии, без и най-малкия фактор на действителността.

Който схваща нещата така, не ще добие никога яснота върху това, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. Чрез това обаче и двете са криво разбрани. Световноисторическото значение на Гьоте се крие именно в това, че неговото изкуство произтича от първичния извор на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил вслушвайки се в дълбочините на природното действие от мировия Дух. На тази степен изкуството се превръща в тълкувател на мировите тайни, както науката е тълкувателка в друг смисъл".
Рудолф Щайнер в Увода към Гьотевите естественонаучни трудове, том ІІ, издаден в "Германската Национална Литература" от Йозеф Кюршнер, 1887 г.

Гьоте като баща на една нова естетика


Виена, 9 ноември 1988 г.

Към второто издание.


Тази лекция, която излиза тук във второ издание, бе държана преди повече от 20 години в Гьотевото дружество във Виена. По случай това ново издание на едно от моите отдавнашни писания може да бъде казано следното. Някои критици намират, че през време на моя писателски жизнен път са настъпили промени в моите възгледи. Но къде може да се намери правото за едно такова съждение, щом едно мое писание издадено преди повече от 20 години може да излезе днес така, че не е нужно да бъде изменено даже нито едно изречение? И когато някои искат да намерят в моето духовнонаучно антропософско действие един поврат в моите идеи, на тях може да им се възрази, че сега при прочитането отново на тази лекция развитите в нея идеи се явяват като една здрава основа на антропософията. Да, даже на мене ми се струва, че именно антропософският начин на мислене е призван за разбирането на тези идеи. При друго направление на идеите едва ли би искало да се приеме действително в съзнанието най-важното, което е казано. Това, което преди 20 години стоеше зад моя идеен свят, бе разработено от мене в най-различните направления; този е фактът, който е налице, а не една промяна на светогледа.

Няколко забележки, които ще бъдат прибавени накрая за пояснение, можаха да бъдат написани също така добре преди 20 години. Сега би искал да бъде повдигнат още въпросът, дали казаното в изнесената преди 20 години лекция е валидно още днес по отношение на естетиката. Защото през последните две десетилетия бяха създадени също някои неща в тази област. Струва ми се, че казаното от мене тогава е днес даже повече валидно отколкото в миналото. По отношение развитието на естетиката можем да се осмелим да изкажем гротескното изречение: Мислите изказани в тази сказка от нейното първо издание насам са станали даже още по-верни, въпреки че не са променили ни най-малко.

Базел, 15 септември 1919 г.
Броят на писанията и студиите, които излизат в нашето време със задачата да определят отношението на Гьоте към различните клонове на модерните науки и към модерния духовен живот, е огромен. Само изброяването на заглавията би напълнило един значително голям том. На основата на това явление стои фактът, че ние все повече осъзнаваме: В лицето на Гьоте пред нас стои един фактор на културата, с който трябва да се обясни по необходимост всичко, което иска да участвува в духовния живот на настоящето. Едно отминаване би означавало в този случай едно отказване от основата на нашата култура, едно въртене насам и нататък в дълбочината без волята да се издигнем до светлата височина, от която изхожда всяка светлина на нашето образование. Само който може да се свърже в някоя точка с Гьоте и неговото време, той може да стигне до яснота относно това, по какъв път върви нашата култура, само той може да осъзнае целите, към които трябва да се стреми модерното човечество; който не намира това отношение към най-великия дух на новото време, той бива само просто дърпан от своите себеподобни и воден като един слепец. Всички неща ни се явяват в една нова връзка, когато ги гледаме с поглед, който е бил заострен при този извор на културата.

Колкото и радостен да е обаче споменатият стремеж на нашите съвременници, да се свържат някъде с Гьоте, не можем все пак никак да признаем, че начинът, по който това става, е сполучлив. Твърде често липсва именно тук необходимото безпристрастие, което единствено дава възможност да се потопим в дълбочините на Гьотевия гений, преди да седнем на критическия стол. Счита се, че Гьоте е вече надминат в много неща, понеже не се познава цялото негово значение. Хората вярват, че са се издигнали далече над Гьоте, докато истината се състои повече и най-много в това, да приложим неговите всеобхватни принципи, неговият величествен подход за разглеждане на нещата върху нашите сега вече по-съвършени помощни научни средства и факти. При Гьоте съвсем не се касае за това, дали резултатът на неговите изследвания е в съгласие с този на днешната наука, а винаги само за това, как е схващал той нещата. Резултатите носят печата на неговото време, т.е., те стигат дотам, докъдето са стигали научните помощни средства и опитът на неговото време. Неговият подход в мисленето, неговият подход в постановката на проблемите остава обаче като едно трайно постижение, към което се отнасяме с най-голяма несправедливост, когато го третираме гледайки отгоре надолу. Обаче нашето време има тази особеност, че за него производителната духовна сила на гения се явява почти лишена от значение. Как би искало също да бъде другояче в едно време, в което е забранено всяко излизане над физическия опит в науката както и в изкуството. За чисто сетивното наблюдение хората считат, че не се нуждаят по-нататък от нищо освен от здрави сетива, а при това геният е нещо, от което направо можем да се лишим.

Обаче истинският прогрес в науката както и в изкуството не е бил никога постигнат чрез едно такова наблюдение или чрез една рабско подражание на природата. Хиляди и хиляди хора минават покрай едно наблюдение, без да му обръщат внимание, но след това идва някой, който се спира на същото наблюдение и открива един велик научен закон. Мнозина преди Галилей са виждали люлеещата се църковна лампа: но трябваше да дойде тази гениална глава, за да открие при нея пълния със значение за физиката закон на движението на махалото. "Ако окото не би било от слънчево естество, как бихме искали ние да виждаме светлината", извиква Гьоте; с това той иска да каже, че само онзи може да проникне с погледа в дълбочините на природата, който има необходимата за това заложба и производителната сила да вижда във фактите повече от голите външни факти. Хората не искат да разберат това. Ние не трябва да смесваме великите постижения, които дължим на Гьотевия гений, с недостатъците на неговите изследвания, които се дължат на ограниченото положение на опита в неговото време. Самият Гьоте е охарактеризирал сполучливо отношението на неговите научни резултати към прогреса на изследването с един хубав образ; той нарича тези резултати камъни, с които може би се е осмелил да отиде твърде далече вървейки по дъската, от които обаче може да се познае планът, който играчът на дъската има. Когато оценим добре тези думи, тогава за нас възниква следната висока задача в областта на изследването на Гьоте: Това изследване трябва да насочи навсякъде погледа към тенденциите, които Гьоте е имал. Това, което той самият дава като резултати, може да важи само като пример, как той се е стремил да реши своите големи задачи с ограничени средства. Ние трябва да се опитаме да ги решим в неговия дух, обаче с нашите по-големи средства и въз основа на нашия по-голям опит. По този път ще могат да бъдат оплодени всички клонове на изследването, към които Гьоте е насочил своето внимание, и, нещо повече: Те ще носят един единен отпечатък, ще бъдат напълно членове на един единен велик светоглед. Чисто филологичното и критическо изследване, оправданието на което да се отрече би било безумие, трябва да намери своето допълнение от тази страна. Ние трябва да овладеем изобилието от мисли и идеи, което се съдържа в Гьоте, и, изхождайки от него, да работим научно по-нататък.

Тук моята задача ще бъде да покажа, доколко развитите принципи могат да намерят приложение в една от най-младите и същевременно най-много оспорвани науки, върху естетиката. Естетиката е науката, която се занимава с изкуството и неговите творения, тя едва ли има стогодишна старост. С пълно съзнание за откриването на една нова научна област излезе напред първо Александер Готлиб Баумгартен в 1750 година. В същото време Винкелман и Лесинг полагат усилия, за да стигнат до едно основно съждение върху принципни въпроси на изкуството. Всичко, което по-рано е било опитано в тази област, не може да се нарече даже като едно начало на тази наука. Самият велик Аристотел, този духовен великан, който е упражнил едно такова голямо влияние, едно такова меродавно влияние върху всички клонове на науката, е останал напълно безплоден за естетиката. Той е изключил изобразителните изкуства напълно от кръга на своите разглеждания, от което следва, че той въобще не е имал понятието на изкуството и освен това не познава никакъв друг принцип освен този на подреждането на природата, което отново ни показва, че той никога не е разбирал задачата на човешкия дух при неговите художествени творения.

Този факт, че науката на красивото се е родила първо толкова късно, не е никаква случайност. По-рано тя не беше никак възможна, просто защото липсваха предварителните условия за това. Кои са тези предварителни условия? Нуждата от изкуството е толкова стара колкото е старо самото човечество, обаче нуждата за схващане на неговата задача можа да се яви едвам по-късно. Гръцкият дух, който благодарение на своята щастлива организация черпеше своето задоволяване от непосредствено заобикалящата ни действителност, произведе една епоха на изкуството, която се е издигнала до най-голяма висота; обаче той стори това с една първична наивност, без да има нужда да си създаде в изкуството един свят, който да може да предложи едно задоволяване, което задоволяване не можем да получим от никъде другаде. Гъркът намираше в действителността всичко, което търсеше; всичко, което неговото сърце желаеше, за което неговият дух жадуваше, природата му го предлагаше в изобилие. При него никога не можеше да се случи, защото в сърцето му да се роди копнежът за нещо, което ние напразно търсим в заобикалящия ни свят. Гъркът не беше израснал вън от природата и затова всички негови нужди могат да бъдат задоволени от нея. Сраснал се в неразделно единство с цялото си битие с природата, тя твори в него и знае след това напълно, какво може да му създаде, за да може също отново да задоволи това битие, това съществуване. Така при този наивен народ изкуството образуваше едно продължение на живота и работата в природата, то израсна напълно от нея. То задоволяваше същите нужди както неговата майка, само че в по-висок размер. Но това се дължи, че Аристотел не познаваше никакъв по-висок принцип на изкуството освен подражанието на природата. Гърците не се нуждаеха от нищо повече освен да достигнат природата, защото те имаха в природата вече извора на всяко задоволяване. Това, което на нас би трябвало да ни изглежда празно и без значение, чисто подражание на природата, тук беше напълно достатъчно. Ние сме се отучили да виждаме в чистата природа най-висшето, за което нашият дух проявява желание; ето защо чистият реализъм, който е лишен от онова висше естество, не би искал никога да ни задоволи. Това време трябваше да дойде. То беше необходимост за развиващото се до все по-високи степени човечество. Човекът можеше да се задържи само толкова дълго в природата, докато нямаше още съзнание за това. В момента, когато позна с пълна яснота своето собствено себе, в момента, в който разбра, че в неговата вътрешност живее едно царство, което е поне равностойно на това на външния свят, той трябваше да се освободи от връзките на природата.

Сега той вече не можеше да и се отдаде напълно, за да разполага тя с него и го владее, за да създава неговите нужди и отново да ги задоволява. Сега той трябваше да застане срещу нея и с това той фактически се освободи от нея, отдели се от нея, създаде вътре в себе си един нов свят и от този свят изтича сега неговият копнеж, от него идват неговите желания. Дали тези желания, родени сега настрана от природата, могат да бъдат също задоволени от нея, това е изоставено естествено на случайността. Във всеки случай сега една рязка пропаст отделя човека от действителността и той трябва тепърва да възстанови хармонията, която по-рано съществуваше в първичното съвършенство. С това са дадени конфликтите между идеалите и действителността, между желаното и постигнатото, накратко казано на всичко онова, което води една човешка душа в един истински духовен лабиринт.

Природата стои срещу нас лишена от душа, лишена от всичко онова, което нашата вътрешност ни известява като нещо божествено. Следващото последствие е отвръщането от всичко, което е природа, бягството от непосредствено действителното. Това е точно противоположното на гърцизма. Както този последният беше намерил всичко в природата, така този светоглед не намира абсолютно нищо в нея. И в тази светлина трябва да ни се яви християнското средновековие. Както гърцизмът не можеше да познае същността на изкуството, защото не можеше да разбере, че изкуството е нещо излизащо от природата, че то е създадено на една по-висша природа по отношение на непосредствената природа, така също християнската наука на средновековието не можа да стигне до едно познаване на изкуството, защото изкуството можеше да работи само със средствата на природата и учените не можаха да схванат, как в лишената от божественост действителност можаха да бъдат създадени творения, които могат да задоволят стремящия се към божественото дух. Тук също безпомощността на науката не причини никакво прекъсване на развитието на изкуството. Докато тази наука не знаеше, какво трябва да мисли върху изкуството, родиха се най-величествените творения на християнското изкуство. Философията, която в онова време вървеше след богословието носейки неговите шлейфове, тя не съумя да създаде на изкуството никакво място в прогреса на културата, както не може да стори това великият идеалист на гърците, "Божественият Платон". Платон обяви изобразителното изкуство и драматиката просто за вредни. Той имаше толкова малко понятие за самостоятелната задача на изкуството, че прояви милост към музиката само затова, защото подпомагала храбростта във войната.

Във времето, когато дух и природа бяха толкова вътрешно свързани, не можа да се роди науката на изкуството, но тя не можа да се роди също в онова време, в което дух и природа стояха единият срещу другата като непримирими противоположности. За раждането на естетиката беше необходимо онова време, в което човекът свободен и независим от веригите на природата виждаше духа в неговата неразмътена яснота, в което обаче също отново е възможно едно сливане с природата. Че човекът се издига над становището на гърцизма, това си има своята добра причина. Защото в сбора от случайности, от които е съставен светът, в който ние се чувстваме поставени, ние никога не можем да намерим божественото, необходимото. Ние не виждаме нищо около нас освен факти, които биха искали да имат също и друга форма; не виждаме нищо освен индивиди и нашият дух се стреми към видимото, към първо образното, ние не виждаме нищо освен това, което има край, което е преходно и нашият дух се стреми към безкрайното, непреходното, вечното. Следователно, ако отчужденият от природата човешки дух трябва отново да се върне към природата, това връщане трябва да стане към нещо друго, а не към онзи сбор от случайности. И това връщане означава за Гьоте: Връщане към природата, обаче връщане с цялото богатство на развития дух, с достигнатото високо развитие на новото време.

Принципът на делението на природа и дух не отговаря на Гьотевите възгледи; той иска да вижда в света само едно велико цяло, една единна еволюционна верига от същества, в която човекът съставлява един член, макар и най-висшия. Природата! ние сме заобиколени от нея и обгърнати от нея без да можем да излезем от нея и без да можем да проникнем по-дълбоко в нея. Без да я молим и без да ни предупреждава тя ни обхваща в кръговрата на нейния танц и продължава да действа с нас, докато се уморим и падаме от нейните ръце". И в книгата върху Винкелман: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло той се чувствува в света като в едно велико, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на удоволствие му осигурява едно чисто, свободно очарование: Тогава вселената, ако тя би могла да чувства себе си, достигнала до нейната цел, би възлекувала и би се удивлявала на достигнатия връх в нейното развитие и същество". Тук се съдържа истински Гьотевото излизане над непосредствената природа, без да се отдалечини най-малко от това, което съставлява същността на природата. На него му е чуждо това, което той самият намира при много особено надарени хора: "Особеността да чувства един вид боязън пред действителния живот, да се оттегли в самия себе си, да създаде в самия себе си един собствен свят и по този начин да върши най-превъзходното към вътрешността". Гьоте не бяга от действителността, за да си създаде един абстрактен свят на мислите, който няма нищо общо с тази действителност; не, той се задълбочава в нея, за да намери в нейните вечни промени, в нейното развитие и движение нейните непроменящи се закони, той застава срещу индивида, за да види в него първообраза. Така в неговия дух се роди първичното растение, също първичното животно, които не са нищо друго освен идеите на животното, идеите на растението. Това не са никакви празни общи понятия, които принадлежат на една пуста теория, с едно богато, конкретно съдържание, пълножизнени и ненагледни. Ненагледни /видими/ естествено не за външните сетива, а само за онази висша способност на виждането, за която Гьоте говори в статията върху "Съзерцателната разсъдъчна способност". В Гьотевия смисъл идеите са също така обективни както цветовете и формите на нещата, но те са възприемаеми само за онзи, чиято способност за схващане нещата е нагласена за тази цел, както цветовете и формите съществуват само за виждащия, но не за слепия. Ако ние не застанем срещу обективното именно с един възприемащ дух, то не ни се разкрива. Без инстинктивната способност да възприемаме идеи, тези идеи остават за нас винаги едно затворено поле. Шилер е вникнал тук по-дълбоко от който и да е друг в устройството на Гьотевия гений.

На 23 август 1794 година той обясни на Гьоте същността, която лежи на основата на неговия дух, със следните думи: "Вие вземате заедно цялата природа, за да получите светлина върху отделните неща; вие търсете в цялостността на нейните форми на проявите обяснителната основа за индивида. От простата организация се издигате стъпка по стъпка до повече сложната, за да изградите накрая най-сложната от всички, да го изградите генетично от материалите на цялата сграда на природата. Чрез това, че го пресъздавате един вид от природата, вие се стремите да проникнете в неговата скрита техника". В това пресъздаване се крие ключът за разбиране светогледа на Гьоте. Ако искаме да се издигнем до първообразите на нещата, до това, което не се променя във вечните промени, тогава трябва да разгледаме не това, което е завършено, защото то не отговаря вече напълно на идеята, която се изразява в него, а трябва да се върнем към това, което става, което се развива, трябва да подслушваме природата в нейното творчество. Този е смисълът на Гьотевите думи в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност": "Когато в областта на моралното се издигнем чрез вяра в Бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първото същество, тогава в областта на интелектуалното би трябвало да бъде същият случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа станем достойни да участваме духовно в нейните произведения. Аз проникнах първо несъзнателно и от вътрешен подтик неуморно до първообразното, до типичното". Следователно Гьотевите първо образи не са празни схеми, а са тласкащи, работещи зад явленията сили.

Това е "по-висшата природа" в природата, която Гьоте иска да завладее. От това ние виждаме, че в никой случай действителността, каквато тя стои разпростряна пред нашите сетива, не е нещо, при което трябва да спре човекът стигнал до една по-висока степен на културата. Само когато човешкият дух прекрачва тази действителност, счупва черупката и стига, до ядката, на него му се открива това, което подържа в единство този свят в неговата най-дълбока вътрешност. Ние никога не можем да бъдем задоволени с отделния природен процес, а само с природния закон, никога не можем да се чувстваме задоволени с отделния индивид, а само с всеобщото обгръщане на нещата. При Гьоте този факт се проявява в мислимо най-съвършената форма. Това, което също остава при него, е фактът, че за модерния дух действителността, отделният индивид не предлага никакво задоволяване, защото не намираме в самия него това, което познаваме като най-висшето, а го намираме едвам когато се издигнем над него, намираме това, което зачитаме като божествено, което в науката наричаме идея. Докато само опитът не може да дойде до примирението на противоположностите, защото той има наистина действителността, но няма още идеята, науката не може да стигне до това примирение, защото тя наистина има идеята, но няма вече действителността. Между двете човекът се нуждае от едно ново царство; от едно царство, в което отделното нещо и на цялото представлява идеята, от едно царство, в което индивидът се явява вече така, че в него се съдържа характерът на всеобщото и на необходимостта. Обаче един такъв свят не съществува в действителността, един такъв свят човекът трябва тепърва да си създаде и този свят е светът на изкуството: Едно необходимо трето царство наред с царството на разума.

И естетиката трябва да счита като своя задача да разбере изкуството като това трето царство. Божественото, което липсва на природните неща, самият човек трябва да го посади в тях и в това се състои една висша задача, която възниква за художниците. Те имат, така да се каже, задачата да доведат това Царство божие на тази Земя. Тази религиозна /така трябва да я наречем/ мисия на изкуството Гьоте изразява в книгата върху Винкелман със следните величествени думи:

"Когато човекът е поставен на върха на природата, той вижда отново себе си като една цяла природа, която отново трябва да произведе в себе си един връх. За целта той се извисява, стига до този връх, като се проникне с всички съвършенства и добродетели, призовава подбора, реда, хармонията и значението и се издига накрая до производството на художественото творение, което заема наред с неговите други дела и произведения едно блестящо място. Щом веднъж е произведено, то стои в своята идеална действителност пред света, произвежда едно трайно действие, най-висшето: Защото развивайки се духовно от всички сили, то взема в себе си всичко величествено, достойно за уважение и любов и одушевявайки човешката форма, то издига човека над самия него, затваря кръга на неговия живот и на неговите дела и го обожествява за настоящето, в което се съдържа миналото и бъдещето. От такива чувства бяха обзети онези, които виждаха олимпийския Юпитер, както можем да видим това от описанията, съобщенията и свидетелствата на древните хора. Богът беше станал човек, за да издигне човека до Бога. Хората виждаха най-високото достойнство и бяха въодушевени за най-висшата красота".

С това на изкуството беше признато високото значение за културния напредък на човечеството. Характерно е за мощния епос на германския народ, че първо той стигна до това познание, отбелязвайки, че от едно столетие насам всички германски философи водят борба да намерят най-достойната научна форма за особения начин, по който в произведението на изкуството духовното и природното, идеалното и реалното се сливат едни с други. И задачата на естетиката не е никоя друга, освен да разбере това проникване в неговата същност и да го преработи в отделните форми, в които то се проявява в различните области на изкуството. Да бъде възбуден проблемът по посочения от нас начин и да постави в течение всички главни естетически въпроси, това е заслуга на излязлата в 1790 година книга на Кант "Критика на разсъдъчната способност", обясненията на която бяха приети със симпатия от страна на Гьоте. Обаче при цялата сериозност и при всичкия труд, които са били употребени върху този въпрос, трябва да признаем днес, че ние нямаме днес всестранно задоволяващо решение на естетическите задачи.



Старият учител на нашата естетика, остроумният мислител и критик Фридрих Теодор Вишер, се е придържал до края на живота си към изказаното от него убеждение: "естетиката се намира още в своите наченки". С това той признава, че всички стремежи и усилия в тази област, включително неговата петтомна Естетика, отбелязват повече или по-малко погрешни пътища. И тази е именно действителността.

Ако мога да изкажа тук моето убеждение, това може да се припише само на обстоятелството, че Гьотевите плодотворни зародиши в тази област са били оставени невзети под внимание, че той не е бил счетен за научен човек. Ако това би било сторено, тогава ние бихме изградили само идеите на Шилер, които са възникнали в него при съзерцаването гения на Гьоте и които той е вложил в своята книга "Писма върху естетическото възпитание". И тези писма също не са били считани много пъти за достатъчно научни от страна на систематизиращите естетици и въпреки това те принадлежат към най-важните творби, които естетиката въобще е произвела. Шилер изхожда от Канта. Този философ е определил естеството на красивото в многостранно отношение. Той изследва първо основата на удоволствието, което изпитваме при красивите творения на изкуството. Той намира, че това изпитване на удоволствие се различава от всяко друго удоволствие. Нека го сравним с удоволствието, което изпитваме, когато имаме работа с един предмет, който представлява за нас нещо полезно. Това удоволствие е съвършено различно. Това удоволствие е свързано вътрешно с желанието да съществува този предмет. Удоволствието изпитвано при полезните неща изчезва, когато тези полезни неща не са вече налице. Това не е така при удоволствието, което изпитваме по отношение на красивото. Това удоволствие няма нищо общо с притежанието, със съществуването на предмета. Следователно то съвсем не е свързано с обекта, а само с представата за този обект. Докато при целесъобразното, при полезното се ражда веднага нуждата да превърнем представата в действителност, при красивото ние сме задоволени само с образа. Ето защо Кант нарича приятно чувство изпита но при красивото едно приятно чувство неповлияно от всякакъв действителен интерес, "едно лишено от интерес удоволствие". Обаче би било един напълно погрешен възглед, да се мисли че с това целесъобразността е изключена от красивото; това се отнася само за външната цел. И от това изтича второто обяснение на красивото: "то е нещо целесъобразно оформено в себе си, обаче без да служи на една външна цел". Да вземем един друг пример на природата или едно произведение на техниката. Когато имаме възприятие от тези последните, тогава идва нашият ум и пита за ползата и целта. И нашият ум не е задоволен, докато не получи отговор на въпроса "за какво". При красивото въпросът "за какво" се съдържа в самия предмет и умът няма нужда да се издигне над него. От тук Шилер започва да развива своите идеи. И той прави това, като втъкава идеята на свободата в редицата от мисли по такъв начин, който прави най-висока чест на човешката природа. Първо Шилер поставя един срещу друг два проявяващи се независимо подтици на човека. Първият е така нареченият материален подтик или нуждата да държим нашите сетива отворени за вливащия се в нас външен свят. Тук в нас прониква едно богато съдържание, обаче без ние да можем да упражним едно определящо влияние върху неговата природа. Тук всичко става с една безусловна необходимост. Това, което възприемаме се определя отвън; тук ние не сме свободни, а сме подчинени, трябва просто да се подчиним на заповедта на природната необходимост. Вторият подтик е подтикът на формата. Това не е нищо друго освен разумът, който донася ред и закон в хаоса на съдържанието на възприятията. Чрез неговата работа се внася система в опита. Но и тук също ние не сме свободни, така счита Шилер. Защото при тази негова работа разумът е подчинен на непроменимите закони на логиката. Както при първия подтик ние се намираме под властта на природната необходимост, така тук се намираме под властта на необходимостта на разума. И по отношение на двете свободата търси едно прибежищно място. Шилер посочва за целта областта на изкуството, като изтъква аналогията на изкуството с играта на детето. В какво се състои същността на играта? Вземат се неща на действителността и се изменят по един произволен начин техните отношения. Но при това изменение на действителността не е меродавен законът на логическата необходимост, както например когато построяваме една машина, при което трябва да се подчиняваме строго на законите на разума, а при играта чисто и просто служим на една субективна нужда. Играещият поставя нещата в една връзка, която му доставя радост, той съвсем не се подчинява на някаква принуда. Той не обръща внимание на природната необходимост, защото побеждава нейната принуда, като използува доставените му неща напълно произволно; но също така той не се чувства зависим от необходимостта на разума, защото редът, в който поставя нещата, е негово изобретение. Така играещия отпечатва в действителността своята субективност и придава на тази последната една обективна стойност. Отделното действие на двата подтика е престанало; те са се слели в едно и с това са станали свободни: Природното е нещо духовно, духовното е нещо природно. Сега Шилер, поетът на свободата, вижда така в изкуството само една свободна игра на човека на една по-висока степен и извиква въодушевен: "Човекът е напълно човек само там, където той играе.... и играе само там, където е човек в пълно значение на думата". Шилер нарича подтика стоящ на основата на изкуството подтик на играта. Този подтик създава в художника творения, които задоволяват нашия разум още в сетивното съществувание и чието умствено съдържание присъства също като сетивно съществувание. И на тази степен човешкото същество действа така, че неговата природа действа същевременно духовно и неговият дух същевременно природно. Природата е издигната до духа, духът се снижава в природата. Чрез това природата бива облагородена, а духът принесен от неговата невидима висота във видимия свят. Творенията, които се раждат чрез това, не са разбира се чрез това напълно природно истински, защото никъде в действителността духът и природата не се покриват. Ето защо, когато съпоставяме творенията на изкуството с тези на природата, те ни се явяват като чиста илюзия. Но те трябва да бъдат илюзия, защото иначе не биха били истински творения на изкуството. Шилер е единственият, който застава тук като естетик с понятието на илюзията в тази връзка, ненадминат, недостижим. Тук би трябвало да се гради по-нататък и да се прокара по-нататък отначало само едностранното решение на проблема на красотата използвайки Гьотевото схващане на изкуството. Вместо това Шелинг се явява на полето с един напълно погрешен основен възглед и поставя началото на една грешка, от която германската естетика не е искала вече да излезе. Както цялата модерна философия Шелинг също намира задачата на най-висшия човешки стремеж в схващането на вечните първообрази на нещата. Духът преминава настрана и над действителния свят и се издига до висините, където царува божественото. Там за него изгрява цялата истина и цялата красота. Само това, което е вечно, е истинно и също красиво. Следователно според Шелинг само този може да гледа истинската красота, който се издига до най-висшата истина, защото и двете са едно и също нещо. Всяка сетивна красота е само един слаб отблясък на онази безкрайна красота, която никога не можем да възприемем със сетивата. Ние вижда ме до къде стига това разбиране: Творението на изкуството не е красиво заради себе си и чрез това, което то е, а защото изобразява идеята на красотата. После само едно последствие на този възглед е, че съдържанието на изкуството е същото както съдържанието на науката, защото и двете поставят на основата вечната истина, която е същевременно красота. За Шелинг изкуство е само науката, която е станала обективна. Това, което е много важно сега, е, с какво е свързано нашето удоволствие съзерцавайки творението на изкуството. Това е тук само изразената идея. Сетивният образ е само изразително средство, формата, в която се изразява едно свръхсетивно съдържание. И тук всички естетици следват идеалистичната насока на Шелинг. Аз не мога именно да се съглася с това, което най-новият историк и систематик на естетиката, Едуард фон Хартман, намира, че в тази точка Хегел стои съществено по-високо от Шелинг. Казвам в тази точка, защото съществуват много неща, в които той ги надвишава извънредно много. Хегел също казва: "Красивото е сетивният блясък на идеята". С това той също допуска, че вижда в изразената идея това, за което се касае, което е важно в изкуството. Това става още по-ясно от следните думи: "Твърдата кора на природата и на обикновения свят създава голяма трудност на духа да проникне до идеята, тя му създава по-голяма трудност отколкото творенията на изкуството". Но с това тук е много ясно казано, че целта на изкуството е същата както тази на науката, а именно да проникне до идеята.

Според това разбиране изкуството се стреми само да онагледи това, което науката изразява непосредствено във формата на мисълта. Фридрих Теодор Вишер нарича красотата "блясъкът на идеята" и с това отъждествява също така съдържанието на изкуството с истината. Нека против това се възрази, каквото се иска; който вижда същността на красивото в изразената идея, не може никога да го отдели от истината. Тогава не може да се разбере, каква самостоятелност има още изкуството наред с науката. Това, което изкуството ни предлага, ние го научаваме по пътя на мисленето в по-чиста, по-неразмътена форма, а не първо забулено чрез сетивния блясък. Само чрез софистизиране се стига от гледната точка на тази естетика до там, да се изпусне от погледа истинското компрометиращо последствие, че в изобразителните изкуства алегорията и в поетичното изкуство дидактическата поезия са най-висшите форми на изкуството Тази естетика не може да разбере самостоятелното значение на изкуството Ето защо тя се оказа като неплодотворна. Обаче не трябва да се отиде много далече и затова да се откажем от една лишена от противоречие естетика. В тази насока отиват много далече онези, които искат да превърнат всяка естетика в история на изкуството. Тази наука /историята на изкуството. Бележка на преводача./ не може, без да се опира на автентични принципи, да бъде нещо друго, освен едно събирателно място за натрупване на бележки върху хората на изкуството и техните творения, към които се прибавят повече или по-малко сполучливи остроумни забележки, които обаче, поради това, че произхождат от произволни субективни разсъждения, са без стойност. От друга страна обаче някои се нахвърлят върху естетиката, като и се противопоставя един вид физиология на вкуса. Хората, които имат това схващане, искат да изследват най-простите, най-елементарни случаи, в които имаме усещане на удоволствие, и след това да се издигнат до все по-сложни случаи, за да противопоставят на "естетиката отгоре" една "естетика отдолу". По този път вървят Фехнер в своята книга "Предучилище на естетиката". В същност не може да се разбере, как едно такова съчинение можа да намери последователи при един народ, която е имал един Кант. Естетиката трябвало да изходи от изследването на чувството на удоволствие, като че всяко усещане на удоволствие би било вече едно естетическо чувство и като че ние бихме искали да различим едно чувство на удоволствие от друго не чрез предмета, чрез който то е произведено, а чрез нещо друго. Ние знаем само, че едно удоволствие е едно естетическо чувство, когато познаваме предмета като нещо красиво, защото психологически естетическото чувство като удоволствие не се различава с нищо от едно друго. Касае се винаги за познанието на обекта. Чрез какво един предмет става красив? Този е основният въпрос на всяка естетика.



Ние се приближаваме много по-добре отколкото "естетиците" до този въпрос, когато се позовем на Гьоте. Марк назовава веднъж творчеството на Гьоте с думите: "Твоят стремеж, твоята неотклонна посока е, да дадеш на действителното една поетическа форма: Другите се стремят да осъществят така нареченото поетично, имагинативното, и това не дава нищо освен нещо глупаво". С това е казано приблизително същото нещо, което е казано с Гьотевите думи във втората част на "Фауст": "размисли върху въпроса "що", обаче размисли повече върху въпроса "Как”. Ясно е казано, за какво се касае в изкуството. Касае се не за едно въплъщение на свръхсетивното, а за едно преобразяване на сетивно-фактическото. Сетивното, действителното не трябва да бъде понижено до степента на изразно средство: Не, то трябва да остане да съществува в неговата пълна самостоятелност; то трябва да приеме само една нова форма, една форма, в която ни задоволява. Когато отделим някое отделно същество от кръга на неговата околна среда и го поставим в това особено положение пред нашия поглед, веднага много неща ще ни останат неразбираеми при него. Ние не можем да го поставим в съзвучие с понятието, с идеята, която би трябвало по необходимост да поставим на неговата основа. Неговото образуване в действителността е не само последствие на неговата собствена закономерност, а заобикалящата го действителност съдейства за определяне на неговата форма. Ако нещо би могло да се развие независимо и свободно, неповлияно от други неща, то би проявило само лежащата на неговата основа идея. Тази лежаща на основата на нещата, но възпрепятствувана да се развие свободно в действителността идея трябва да улови художникът и да я доведе до развитие. Той трябва да намери в обекта онази точка, от която предметът може да се развие в неговата най-съвършена форма, в която обаче той не може да се развие в природата. Природата остава именно във всеки неин отделен предмет зад своето намерение. Наред с едно растение тя създава едно второ, трето и т.н. Нито едно от тези растения не довежда до конкретен живот лежащата на неговата основа идея. Едното проявява едната страна, другото другата страна, доколкото позволяват обстоятелствата. Обаче художникът трябва да стигне до това, което му се явява като тенденция на природата. И това разбира Гьоте, когато изразява своето творчество с думите: "Аз не спирах, докато не намерих една изпъкваща точка, от която можех да извлека много неща". При художника цялата външност на неговото творение трябва да изразява цялата вътрешност; при произведенията на природата външността остава зад вътрешността, вътрешността не е напълно изразена във външността, и изследващият човешки дух трябва тепърва да познае тази вътрешност. Така законите, според които постъпва художникът, не са нищо друго освен вечните закони на природата, обаче чисти, неповлияни от каквото и да е пречка. Следователно не това, което е, лежи на основата на творенията на изкуството, а това, което би могло да бъде, не действителното, а възможното. художникът твори според същите принципи, според които твори природата; обаче той третира според тези принципи индивидите, докато, за да употребим думите на Гьоте, не прави за себе си нищо от индивидите. "Тя постоянно гради и постоянно разрушава", защото иска да постигне съвършеното не чрез и с отделния индивид, а с цялото. Съдържанието на едно произведение на изкуството е нещо сетивно действително това отговаря на въпроса "Що"; във формата, която художникът му дава, стремежът му е насочен към това, да надмине природата в нейните собствени намерения, да постигне в по-висок размер това, което е възможно с нейните средства и закони, отколкото самата природа е в състояние да стори това.

Предметът, който художникът поставя пред нас, е по-съвършен отколкото в неговото природно съществуване; въпреки това той не носи никакво друго съвършенство на себе си освен неговото собствено. В това издигане на предмета над самия него, обаче все пак на основата на това, което се намира вече скрито в него, се състои красивото. Следователно красивото не е нищо неприродно, и Гьоте може с право да каже: "Красивото е едно проявление на тайни природни закони, които без неговото явление биха останали вечно скрити"; или на друго място: "Когато природата започва да разкрива нейната явна тайна на някого, той чувствува един неудържим копнеж към нейния достоен тълкувател, изкуството". В същия смисъл, че то е само илюзия, защото това, което представя, не се намира никъде в природата в това съвършенство, можем също да кажем: Красивото е по-истинно отколкото природата, като ни представя това, което природата иска да бъде. Върху този въпрос на действителността в изкуството Гьоте казва: "Поетът и ние можем да разширим неговите думи много добре върху цялото изкуство "поетът е заставен да изобразява. Най-висшето на това изобразяване се получава, когато то се състезава с действителността, т.е. когато неговите изображения са до такава степен оживени чрез духа, че могат да имат стойност за всякиго като настоящи". Гьоте намира: "в природата нищо не е красиво, ако то не е мотивирано като истинно съобразно законите на природата". И другата страна на илюзията, надминаването на съществото чрез самото него, ние намираме изразено като Гьотев възглед в "Сентенции в проза": "в цветовете растението се явява в неговото най-висше проявление и розата би била отново върхът на това проявление... Плодът не може никога да бъде красив, защото в него растителният закон се оттегля в себе си /в чистия закон/". Тук ни е показано много ясно, къде идеята се развива и проявява, красивото се явява там, където възприемаме непосредствено закона във външното проявление. Напротив там, както в плода, външното проявление се явява безформено и тромаво, защото не издава нищо от закона стоящ на основата на образуването на растението, там природният предмет престава да бъде красив. Ето защо в същата сентенция се казва по-нататък: "Законът, който се проявява, проявява се в най-голямата свобода, според неговите собствени условия, произвежда обективно-красивото, който без съмнение трябва да намери достойни субекти, които да го разберат". И този възглед на Гьоте се изразява по един решаващ начин в следващото изказване, което намираме в Разговорите с Екерман /ІІІ, 108/: "Без съмнение художникът трябва да изобразява вярно и с религиозно чувство природата... обаче в по-висшите области на художествения подход, чрез който една картина, един образ става истински образ, той има една свободна игра и трябва да премине даже към измислици". Гьоте нарича като най-висока задача на изкуството: "Чрез илюзията да създаде измамата на една по-висша действителност. Обаче би било един погрешен стремеж, илюзията да бъде осъществена дотогава, докато накрая остане само нещо общо действително".

Нека сега си зададем въпроса за основата на удоволствието изпитано при произведенията на изкуството. Ние трябва да бъдем преди всичко наясно върху това, че удоволствието, което бива задоволено при обекти те на красивото, с нищо не отстъпва на чисто интелектуалното удоволствие, което имаме при чисто духовното. Винаги представлява едно падане на изкуството, когато неговата задача се преследва в чистото развлечение, в задоволяването на едно низше удоволствие. Следователно удоволствието изпитано при произведенията на изкуството, основата на това удоволствие не може никога да бъде друго освен онова, което ни кара да чувствуваме онова радостно възвисяване по отношение на идейния свят, което издига целия човек над самия себе си. Кое ни дава сега едно такова задоволство при идейния свят? Нищо друго освен вътрешното небесно спокойствие и съвършенство, които той крие в себе си. Във възникващия в нашата собствена вътрешност идеен свят не се раздвижва никакво противоречие, никаква дисхармония, защото този свят е нещо безкрайно в себе си. Всичко, което прави този образ да бъде нещо съвършено, се намира в самия него. Това вродено съвършенство на идейния свят, то е причината за нашето възвисяване, когато заставаме срещу него. Ако красивото трябва да ни предложи едно такова възвисяване, то трябва да бъде изградено по модела на идеята. И това е нещо съвършено различно от онова, което германските идеализиращи естетици искаха. Това не е "идеята в нейното сетивно явление, това е именно обратното, това е едно "морално явление във формата на идеята". Следователно съдържанието на красивото, материалът, който лежи на неговата основа, е винаги нещо реално, нещо непосредствено действително и формата на неговото проявление е идейната. Ние виждаме, че правилно е обратното на това, което немската естетика казва: тази естетика е обърнала просто нещата с главата надолу. Красивото не е божественото в една сетивно-действителна дреха; не, то е сетивно-действителното в една божествена дреха. Художникът донася Божественото на Земята не чрез това, че го прави да се влее в света, а чрез това, че издига света в сферата на Божественото. Красивото е илюзия, защото представя магически пред нашите очи една действителност, която като такава се представя като един идеен свят. Помисли върху въпроса "Що", но повече помисли върху въпроса "Как", защото важното се състои в това, "Как" нещата са представени. "Що"-то остава нещо сетивно, но "Как" то се явява, става нещо идейно. Там където тази идейна форма на проявление се явява най-добре в сетивното, там също достойнството на изкуството се явява в най-висша форма. Гьоте казва върху това: "Достойнството на изкуството се проявява може би най-превъзходно при музиката, защото тя няма никакъв материал, който би трябвало да бъде изчислен. Тя е напълно форма и съдържание и възвисява и облагородява всичко, което изразява" Естетиката, която изхожда от дефиницията: "красивото е нещо сетивно-действително, което се явява така, като че е идея, тази естетика не съществува още. Тя трябва да бъде създадена. Тя може да бъде наречена чисто и просто като "естетика на Гьотевия светоглед". И това е естетиката на бъдещето. Също и един от най-новите обработватели на естетиката, Едуард фон Хартман, който е създал във "Философия на красивото" едно отлично съчинение, се придържа към старата грешка, че съдържанието на красивото е идеята. Той казва съвсем правилно, че основното понятие, от което трябва да изхожда всяка наука на красивото, е понятието на естетическата илюзия. Да, обаче трябва ли проявлението на идейния свят като такъв да бъде считано като илюзия? Идеята е най-висшата истина; когато се явява, тя се явява именно като истина, а не като илюзия. Обаче ние имаме една действителна илюзия, когато природното, индивидуалното се явява в една вечна, непреходна дреха, снабдено с характера на идеята; защото в действителността идеята не се явява в такава форма на илюзията.

Взет в този смисъл, художникът ни се явява като продължител на мировия дух; той продължава сътворението по-нататък там, където мировият дух, го изоставя от ръцете си. Художникът ни се явява във вътрешното побратимяване с мировия Дух и изкуството ни се явява като продължение на природния процес. С това художникът се издига над обикновения действителен живот, и той ни възвисява нас, които се вглъбяваме в неговите творения, възвисява ни заедно със себе си. Той не твори за света, който свършва, а израства над този свят. Гьоте прави този негов възглед да бъде изказан от музата към художника със следните думи в неговото съчинение "Апотеоз на художника":


"Така със сила действа човекът благороден

Столетия наред връз своите себеподобни:

Защото туй, което да постигне може добрият човек,

Не се постига в тясното пространство на живота.

Затуй живее той все още след смъртта

И действен е като че е още жив;

Доброто дело, словото красиво,

Безсмъртно се стреми, тъй както смътно той стремил се.

Така и ти /художникът/ живеещ в неизмеримо време;

На безсмъртността се наслаждавай".


Това Гьотево стихотворение изразява много сполучливо неговите мисли върху тази, бих искал да кажа, космическа мисия на художника.

Кой като Гьоте е схванал изкуството в такава дълбочина, кой му е придал едно такова достойнство! Когато казва: "висшите произведения на изкуството са същевременно произведени като най-висшите произведения на природата от хората според истинските природни закони. При тях всичко произволно, въобразено отпада: Тук имаме необходимостта, тук е Бог". Това говори предостатъчно за цялата дълбочина на неговите възгледи. Една естетика в неговия дух несъмнено не може да бъде лоша. И това може да важи също за някой друг отдел на нашите модерни науки.

Когато Валтер фон Гьоте почина на 15 април 1885 година и съкровищата на Гьотевия дом станаха достъпни за нацията /Валтер фон Гьоте беше последния потомък на поета/, тогава някой би искал да погледне потрепвайки с рамена към усърдието на учените, а именно такъв човек, който получаваше и най-малкия остатък от наследството на Гьоте и гледаше на него като към една реликва, която никак не би трябвало да се счита като малоценна за изследването. Обаче геният на Гьоте е неизчерпаем, той не може да бъде обгърнат с един поглед и ние можем да се приближим до него само постоянно от различни страни. И за тази цел всичко трябва да бъде добре дошло за нас. Също и това, което погледнато отделно изглежда без ценно, добива значение, когато го разгледаме във връзка с обширния светоглед на поета. Само когато извървим цялата богатство на жизнените прояви, в които този универсален дух се е изразил, пред нашата душа се явява неговото същество, неговата тенденция, от която всичко извира при него и която бележи една върхова точка на човечеството. Само когато тази тенденция стане нещо общо благо на всички духовно стремящи се, когато вярата стане нещо всеобщо, че ние трябва не само да разберем Гьотевия възглед за света, а да живеем в този възглед и той да живее в нас, само тогава Гьоте ще е изпълнил своята мисия. Този възглед за света трябва да бъде във всички членове на германския народ и далече над неговите граници знакът, в който те да се срещат и познават като в един общ стремеж.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница