Цикъл от 10 сказки

Като трето нещо за изживяването на ясновидеца с езика се характеризира онова, което бива изживяно в духовния свят. Това, което бива виждано там, не е виждано в думи, то не се изразява непосредствено в думи. Така ясновидецът трудно може да се разбере с външния свят, защото по-голяма част от хората мислят теоретически и по съдържание в думи и не могат да си представят един живот на душата, който е над думите. Ето защо онзи, който изживява чувстващо духовния свят, той чувства като едно принуждение да влее в оформения вече език това, което изживява. Но поради факта, че довежда до мълчание това, което живее иначе в езика мислителната и възпоменателната способност той може да оживи в себе си самите сили създаващи езика, онези творчески сили, които са действували в развитието на човечеството, когато се е родил говорът. Ясновидецът трябва да се пренесе в душевното състояние, при което говорът се е родил първо, трябва да развие двойната дейност, да оформя вътрешно нещо духовно, което е видял, и да се потопи в оформянето на говора така, че да може да съедини и двете едно с друго. Ето защо е важно да се разбере, че думите на ясновидеца трябва да се схващат различно отколкото се схващат иначе думите. Когато ясновидецът съобщава това, което е изследвал духовно, той трябва да си служи с езика, но така, че да направи отново да се роди това, което действа творчески в говора, в езика, като вниква в строителните сили на езика. Чрез това става важно, че той изгражда говоримия език, говоримите думи, дава им форма, като подчертава определени неща силно, а други подчертава по-малко, казва първо определени неща, по-късно казва други, или като илюстрирайки оставя нещо настрана. Необходима е определена техника за онзи, който иска да излее в езика духовни истини, когато иска да изрази нещо, което живее вътрешно в него.

Ето защо ясновидецът има нужда слушащите го да обърнат внимание на това, "Как" той се изразява, а не само на това, което той казва. Важното е той първо да оформи, важното е, как той казва нещата, особено нещата върху духовния свят, а не само това, което казва. Понеже на това се обръща много малко внимание, и понеже при думите хората си спомнят, какво означават иначе тези думи, ясновидецът бива така малко разбран. Той има нужда всичко това е относително да развие способността за създаване на езика, за да изрази свръхсетивното чрез начина, по който се изразява. Все повече ще бъде необходимо хората да стигнат до яснота върху това: От това, което е казано, не съдържанието е толкова важно, а важното е, чрез начина, по който ясновидецът се изразява, слушателите да имат живото впечатление, че той говори от духовния свят. Така в самия обикновен живот говорът е вече един художествен елемент. Ясновидецът има едно особено отношение също и към езика.

Сега възниква въпросът: - На какво се дължи, че ясновидецът има такива отношения към художника, че съществуват такива отношения между ясновидеца и човека на изкуството? На какво се дължи, че ясновидецът не може да не вземе под внимание впечатлението създадено от едно произведение на изкуството? Това се дължи на факта, че в произведението на изкуството се явява нещо сродно със свръхсетивното познание, само че в една друга дреха. Това се дължи на факта, че вътрешния живот на човека е много по-сложен, отколкото може да си представи днешната наука.

Бих искал да изложа това от една друга страна, където привидно се говори за нещо научно, което сочи към нещо, което трябва все повече да се развие, за да се построят мостове от една страна между обикновеното виждане на действителността и от друга страна изживяването на художествената фантазия и свръхсетивно то познание. Искам да запитам: - На какво се дължи, че творящия музикант произвежда от своята вътрешност онова, което живее в неговите тонове? Тук трябва да бъдем наясно, че това, което се нарича обикновено себепознание, е нещо още абстрактно. Даже това, което мистиците или мъгливите теософи си представят със себепознанието, е нещо много абстрактно. Когато някой вярва, че изживява божественото в своята душа, това е нещо съвсем неясно пред действителното, конкретното ясновиждане. То е нещо твърде мъгливо. Става ясно това, че човекът има от една страна своето вътрешно изживяване, своите мисли, чувства, волеви импулси; той може да се потопи в този вътрешен живот, като нарича това мистика, философия, наука. Когато човек се научи да познава това, което е живо, той знае: Всичко това е твърде тънко, макар и да се опитаме да го сгъстим вътрешно. Даже с интензивната мистика човек витае над действителността, не стига до истинската действителност, изживява само вътрешни копия, изображения, изживява действия на действителността. Той не изживява действителност също и с обикновеното наблюдение на природата, което застава срещу материалните процеси.

Вярна е това, което Дю Боа Реймонд казва: - Наблюдението на природата не може никога да стигне дотам да схване онова, което се намира в пространството. Когато естественикът говори за материя, която съществува там в пространството, тази материя не може да бъде намерена с това, с което се опитваме да схванем действителността. За обикновеното съзнание положението остава такова, че от една страна имаме вътрешния живот, който не прониква до действителността, от друга страна външната действителност, която не е достъпна за вътрешния живот. Между двете съществува една пропаст. Тази пропаст, която трябва да познаваме, е една пречка за човешкото познание. Тя не може да бъде преодоляна по никакъв друг начин освен чрез това, че в душата бъде развито свръхсетивното виждане, такова виждане, каквото аз днес показах чрез неговото отношение към художественото.

Когато бъде развито това виждане, човек влиза в едно външно отношение към самия себе си и към материалната действителност, която съществува като тяло. Тялото става нещо ново, не остава чупливото нещо, което е недостъпно за вътрешния живот на човека. Вътрешният живот не остава нещо пърхащо над действителността, а се пропива, прониква се в собственото тяло с това, което в тялото има материално съществуване. Обаче всяко материално съществуване съдържа духовно съществуване.

Нека се опитаме да доведем това пред нашия поглед във връзка с музикалното изкуство. През време когато човек развива музикални или други представи и има възприятия в обикновеното съзнание, вътре в неговото тяло стават сложни процеси, сложни състояния. Той не знае нищо за тях, но те стават. Ясновиждащото съзнание прониква до това вътрешно, сложно, чудно изживяване на тялото. Мозъчната вода, в която иначе е положен мозъкът, прониква надолу, изтласква кръвта към вените на долното тяло като се влива в канала на гръбначния мозък при издишването. При вдишването всичко бива изтласкано нагоре. Получава се един чудесен ритъм, който придружава всичко, което мислим и възприемаме. Това дишане, тази пластика в нейната ритмика прониква в мозъка и отново излиза от него. Става един процес, който съдейства в човешкото изживяване. Това е нещо, което става в подсъзнанието и за което душата не знае нищо. Днешната физиология и биология е по отношение на тези неща още почти напълно незнаеща; обаче това ще стане една много разпространена наука.

Във времената, които не могат вече да бъдат наши, духовния живот трябваше да бъде търсен по друг начин.

Обаче времето на този начин да се търси духовният живот и вече минало, минало е времето да бъде търсена духовна наука по източно-индийски начин. Това можем да проучим по-късно, обаче напълно се греши, когато се вярва, че трябва да се върнем към индийските методи. Това не е вече за нашето време, то би заблудило човечеството. Нашите методи са много по-интелектуални, все пак проучвайки нещата може да се види, какво е искало древното индийство. Една голяма част на обучението за постигане на по-висше познание се състоеше при индийците в ритмично подреждане на хода на дишането: Те искаха да регулират процеса на дишането. Сравнете това, което е било преследвано там, с току-що казаното: Вие ще откриете, че ученикът на школата йога искаше да изпита в себе си чрез вътрешно чувствуване на дихателния процес това, което аз описах. Индиецът го изпитваше чрез това, че се стараеше да чувства процеса на дишането, който се вълнува нагоре и надолу.

Нашите методи са други. Който проследи това с разбиране, ще намери, че ние не трябва да се вживяваме в организма по този физически начин, а се стараем да уловим по пътя на медитацията от интелекта това, което тече надолу, и чрез упражненията на волята да уловим това, което тече нагоре. По този начин ние се стараем да застанем с нашия душевен живот срещу течението и да го почувстваме, когато това течение отива нагоре и слиза надолу.

На това почива определен напредък в развитието на човечеството. Това е нещо, за което науката и всеки дневното съзнание не знаят нищо, но душата го знае в нейните глъбини. Това, което душата знае и изживява по този начин, може да бъде издигнато в съзнанието при особени отношения. То бива издигнато в съзнанието, когато човекът е една художествена натура по отношение на музиката. Чрез какво става това? В обикновеното съзнание на човека, което бихме искали да наречем също доброто еснафско състояние, съществува една силна връзка на душевно-духовното естество с физическо-телесното. Духовно-душевното е силно свързано с току-що описаните процеси. Когато равновесието е неустойчиво, което почива на вътрешна съдба, освободено и чрез това устройство, което почива на вътрешна съдба, човекът е музикално чувствителен за това. На неустойчивото отношение почива също особената художествена дарба в други области. Онзи, който има тази дарба, е в състояние да издигне в съзнанието това, което иначе става само долу в душата в глъбините на душата ние всички сме художници музиканти. Това, което става там, не може да бъде издигнато в съзнанието от онзи, който има устойчиво равновесие, той не е художник. Който е в неустойчиво равновесие сега някой може да говори като научен еснафин за израждане -, който се намира в неустойчиво равновесие на душевното и телесното естество, издига повече това на съзнанието, по-смътно или по-ясно, той издига в съзнанието това, което става във вътрешния ритъм, и го оформя чрез тоновия материал. Ако разгледаме течението на нервните вълни отдолу нагоре към мозъка, ние срещаме там първо това, което характеризираме като музикално. Как зрителният нерв се разпростира в окото, как той стои във връзка с кръвоносните съдове, това остава още в подсъзнанието. Там става нещо, което бива заличено, когато човекът стои срещу външната природа. При стоенето на човека срещу външния сетивен свят външното впечатление заличава това, което става там в окото. Обаче това, което става между нервните вълни и сетивните процеси, то е било винаги поет; там във всеки човек живее поетът. И с това, какво е равновесието между душата и тялото, зависи отново, дали това, което става там долу /в глъбините на душата/, дали то остава долу, или бива издигнато в съзнанието и бива излято в поезията.

Нека отново разгледаме процеса на излъчването, вълната, която отива надолу и удря в разклонението на кръвната вълна: Тук се изразява едно поставяне на нашето собствено равновесие в равновесието на заобикалящия свят. Особено силно е подсъзнателното изживяване, когато човекът преминава от състоянието на пълзящо дете в изправеното равновесие. Това едно извънредно силно подсъзнателно изживяване. Фактът че имаме това, което при маймуната е само окаритурено, което става особено важно за човешката природа: Че линията минаваща през центъра на тялото съвпада с линията на центъра на тежестта, това е едно извънредно силно вътрешно изживяване. Тук човек изживява несъзнателно архитектурно-пластичното отношение. Когато нервната вълна отивайки надолу се среща с течението на кръвта, не съзнателно бива изживяно архитектурното, скулптурното. И в този случай отново благодарение на неустойчивото или устойчивото отношение това бива издигнато повече или по-малко в съзнанието и бива оформено.

Живописта и това, което се изразява там, бива изживяно вътрешно, където нервната вълна и кръвната вълна се срещат. Художественият процес е съзнателен, обаче импулсите са несъзнателни. Ясновидството се потопява съзнателно в това, което лежи като импулс на основата художествената фантазия, като вътрешно изживяване, което не може да бъде охарактеризирано само абстрактно, както това става днес, а така конкретно, че ние намираме отново всяка отделна фаза в конфигурацията на собственото тяло. Древните времена са чувствали правилно, че по отношение на архитектурата всяка форма, всяка мярка съществува в собственото поставяне на човека във външния свят. Древната архитектура произхожда от друго чувстване на тези размерни отношения в сравнение с готическата, но и двете произхождат от едно чувстване на собствените отношения на равновесие с отношенията на Макрокосмоса. Тук ние познаваме, как човекът е в неговото устройство едно копие на Макрокосмоса. Ето защо тялото е било наречено храм на душата. В такива изрази се крие много истина. Всъщност изворите, от които художникът черпи, когато той е истински художник и има отношение към действителността, са същите извори, от които черпи ясновидецът, при когото само това, което трябва да остане импулс в своето действие, се явява сега в съзнанието, докато, когато импулсът остава в подсъзнанието, той издига в съзнанието това, което художникът създава във видимата форма.

От това се вижда, че тези области са строго разделени в човешкото изживяване. Ето защо неоснователен е страхът, който се проявява от много хора на изкуството, че първичността на изкуството се изгубва чрез ясновидството. Ясновидството се развива при същите състояния, които можем да отделим от художественото творчество и изживяване, но двете не могат да си пречат, когато те са правилно изживяни. Напротив.

Ние живеем в такова време, когато човечеството трябва да стане все по-съзнателно и по-съзнателно, все по-свободно и по-свободно. Ето защо върху изкуството трябва да бъде разлята светлината на ясновидството от самия художник и чрез това ще бъде построен мостът между несмущаващите се едно друго изкуство и ясновидство.

Ние можем да разберем, че художникът се чувствува смущаван, когато се развива наука на изкуството по модела на по-новата естествена наука или на умствено-научната естетика, както тя се схваща днес. Едно познание, което прониква виждащо в действителното изкуство, една такава наука не съществува още днес; някога тя не ще бъде чувствана от художниците като смущаваща, а като оплодотворяваща.

Който микроскопира, знае как трябва да подходи, за да се научи да вижда правилно нещата. Както човек се прониква от вътре със способността да може правилно да микроскопира при това вътрешно виждане не пречи на външното, а го подбужда -, така ще дойде време, когато действителното ясновидство ще пропива, ще подпомага и прониква плодотворно елементарната продуктивна способност на художника.

Често пъти криво се разбира това, което е истинско ясновидство, защото хората се представят свръхсетивната наука твърде много по модела на обикновената сетивна наука и на обикновеното сетивно познание. Хората, които пристъпват към духовната наука, се чувстват обаче по някога разочаровани: Те не намират така удобни отговорите на техните необмислени достатъчно въпроси, а намират други светове, които понякога имат много по-дълбоки загадки отколкото тези в сетивния свят. Чрез навлиза нето в духовната наука възникват нови загадки, които не се решават теоретически, а обещават да се разширят живо в процеса на живота и така да създадат нови загадки. Когато човек живее в тази по-висша жизненост, той остава сроден на изкуството. Хебел изисква конфликти, които трябва да останат неразрешени, и той чувства при Грилпарцер еснафски това, че този последният, въпреки всичката красота, устройва нещата така, че конфликтите се разширяват, когато авторът е по-умен от самият герой, който описва. Към това води преди всичко действителното ясновидство: То не създава евтини отговори, а светогледи към дадените сетивно отговори. Без съмнение проникващите дълбоко художници са чувствали вече това. В неговата новоиздадена книга "Степени" Моргенщерн се изказва, че който, както художникът, иска да стигне при духовното, трябва да бъде готов да приеме в себе си, да съедини със себе си това, което вече днес, прониквайки чрез свръхсетивното познание, може да разбере от Божествено-Духовното. Той казва: "Който иска само да се потопи с чувствата в това, което днес може да се узнае за божествено-духовното, а не да проникне в него чрез познанието, прилича на неграмотния, който цял живот спи с буквара под възглавницата".

Това характеризира, на каква точка на нашата култура се намираме ние. Когато човек може да вникне в това, от което крайно се нуждае нашето време, той ще трябва, както Моргенщерн, да стигне до впечатлението: Човек не трябва да остане неграмотен по отношение на ясновидството; като художник той трябва да търси отношения към ясновидското познание. Както има голяма значение, когато ясновидският елемент влива светлина в художественото творчество, също така голямо значение има, когато това, което като ясновидска еснафщина няма днес нищо музикално, а най-много има нещо немузикално, се остави да бъде оплодотворено от художествения вкус. По-важно от всяко патологично ясновидство за духовния познавател е мостът, който може да бъде построен между изкуството и ясновидството.

Който прозира това, знае, че ще бъде за благото на човечеството в настоящето и в бъдещето, когато хората ще потърсят все повече и повече духовните неща, духовното познание. Светлина на ясновидството трябва да свети в изкуството, за да може топлината и величието на изкуството да действува плодотворно върху широтата и величието на хоризонта на ясновидството. Това е необходимо за изкуството, което иска да се потопи в истинското съществувание, както ние се нуждаем от това, за да можем да овладеем задачите, кои то все повече ще се изправят пред нас от неопределените дълбочини на човечеството.
СЕТИВНО-СВРЪХСЕТИВНОТО ДУХОВНО ПОЗНАНИЕ И ХУДОЖЕСТВЕНОТО ТВОРЧЕСТВО

Виена, 1 юни 1918 г.

Няколко приятели, които присъстваха на моите изнесени в Мюнхен лекции върху отношенията на духовната наука и изкуство, бяха на мнение, че трябва да говоря и тук във Виена върху изказаните там мисли. Отговаряйки на това желание, аз ви моля да приемете това, което ще кажа тази вечер, абсолютно така, че то е замислено в непретенциозна форма и иска да даде само афористични забележки върху някои неща, което може да се каже върху отношенията на това, което можем да наречем ясновидство, както то се преследва от антропософски ориентираната духовна наука, към художественото творчество и към същността на художествената наслада.

Първо по отношение на едно такова разглеждане, каквото ще бъде направено сега, съществува определен предразсъдък а предразсъдъците не винаги са без основание -, съществува определен основателен предразсъдък, който се опира на разбирането, че всъщност художественото творчество, художествената наслада, художественото чувство не иска да има нищо общо с някакъв възглед върху изкуството, с някакво познание върху изкуството. И мнозина, които работят в областта на изкуството, са на мнение, че в художественото творчество както и в художествената наслада е нещо вредно за действащия в него първичен импулс, ако в това, което художникът изявява се внасят твърде много мисли, понятия, идеи. Аз вярвам без съмнение, че този предразсъдък по отношение на всичко онова, което можем да наречем абстрактна, научна в приетия смисъл естетика, че тази наука с право се отбягва от художественото схващане, защото действително художественото чувство бива всъщност опустошено, възпрепятствувано от всичко това, което е насочено по някакъв начин към устроеното в общоприетия смисъл научно разглеждане.

От друга страна обаче ние живеем в една епоха, в която изхождайки от определена световноисторическа необходимост, много от това, което до сега е действало несъзнателно в човека, трябва да бъде издигнато до съзнанието. Също както не сме в състояние да поставим в светлината на мита социалните и обществени отношения от човек на човек, какъвто е бил случаят в минали времена, а сме просто принудени чрез хода на развитието на човечеството да търсим нашето бъдеще в едно действително схващане на това, което пулсира в историческото развитие, ако искаме да познаем, що е социална структура, що е съвместен обществен живот и т.н. между хората, така също е необходимо, защото много от това, което с право е било търсено по един повече или по-малко съзнателен или несъзнателен начин в инстинктивното царуване на човешката фантазия и други подобни, да бъде издигнато в съзнанието. То би било издигнато в съзнанието, даже ако ние не бихме искали това. Но ако това би било направено по начин противоположен на творческия прогрес, би настъпило това, което би трябвало да избегнем: Възпрепятстване на интуитивно-художественото, което възпрепятстване трябва именно да бъде изключено от жизнено-художественото.

Аз не говоря като естетик, не говоря като художник, а говоря като представител на духовнонаучното изследване, като представител на един такъв светоглед, който е проникнат от това, че с напредващото развитие на човечеството ние ще стигнем дотам, да проникнем в действителния духовен живот, който стои на основата на нашия сетивен свят. Аз не говоря за някаква метафизическа спекулация, не говоря за някаква философия, а за това, което бих могъл да нарека свръхсетивна опитност. Не вярвам, че ще трае още дълго време, докато хората разберат, че всяка чисто философска спекулация, всеки логически или научен стремеж е неподходящ за проникването в духовната област. Аз вярвам, че ние се намираме в епохата, която ще признае като нещо самопонятно, че в човешката душа се намират дремещи сили и че тези дремещи сили могат да бъдат извлечени от душата по един систематично регулиран начин. Аз описах, как могат да бъдат извлечени тези дремещи в човешката душа сили, в моите различни книги, в "Как се добиват познания за висшите светове?", в "Загадка на човека". Следователно под духовно познание аз разбирам нещо, което още съвсем не съществува, което е взето под внимание още от твърде малко хора, което не се състои от продължението на съществуващото познание, било това мистика или естествена наука, а в усвояването на особен вид човешко познание, което почива на това, че чрез методическо събуждане на определени дремещи в него душевни сили човекът произвежда едно състояние на съзнанието, което се отнася към обикновения буден живот както този буден живот се отнася към състоянието на сън или сънуване. Днес всъщност хората познават само тези две противоположни състояния на съзнанието: Тъпото хаотично сънно съзнание, което е само привидно напълно празно, това е само едно дълбоко понижено съзнание, и дневното съзнание от събуждането до заспиването. Можем да отнесем чистите образи на сънищния живот, но съновиденията, когато волевата природа на човека заспива, когато волевата природа на човека заспива, когато тази волева природа, която ни довежда в отношение с нещата на заобикалящия свят, заспива, можем да отнесем тези сънищни образи към външната, физическа действителност. Също така, развивайки се по-нататък, човечеството ще стигне дотам, да произведе в себе едно събуждане от дневното съзнание в това, което аз наричам ясновиждащо съзнание, при което човек няма пред себе си външните предмети и процеси, а има пред себе си един действителен духовен свят, който лежи на основата на нашия сетивен свят.

Философите искат да се убедят в съществуването на този сват чрез умозаключения; обаче той не може да бъде познат чрез такива умозаключения, а може да изпита заобикалящата го физическа среда, не може да знае за нея, също така той не може да изпита в будно състояние заобикалящия го духовен свят: Той не може да бъде изпитан, изживян нито чрез мистиката, нито чрез абстрактната философия, а само чрез това, че човек трябва да доведе себе си в едно друго състояние на душевното устройство, когато преминава от сънищния живот в обикновеното будно съзнание.

Така ние говорим за един духовен свят, от който произхожда духовно-душевното естество на човека също така, както физическо-телесното му естество произхожда от сетивния свят. Самопонятно е, че едно такова духовно изследване е днес напълно криво разбрано в неговата особеност. Хората са такива, че те съдят за това, което се явява между тях, според представи, които вече са усвоили, някои даже според думите, които вече имат. Те искат да свържат нещата с нещо вече познато. Но що се отнася за ясновиждащото съзнание това не е така, защото то не е вече нещо познато. Ясновиждащото съзнание, би могло да бъде наречено "виждащо съзнание", ако тази дума не бъде криво разбрана, при което аз не разбирам нищо суеверно. Това, което се получава от ясновиждащото съзнание, бива съдено според това, което хората вече познават. То бива смесено с всевъзможни неща, които са от съмнително естество, какъвто е например визионерният живот, халюцинациите, медиумнизмът и т.н. Това, което аз разбирам тук, няма абсолютно нищо общо с всички тези прояви. Всичко, което съм посочил по-горе, всички тези аномални прояви, са плод на един болен душевен живот, на онзи душевен живот, който е потопен по-дълбоко във физическото тяло и който извлича от физическото тяло някакви образи и ги поставя пред душата. Точно по противоположния път върви това, което аз наричам ясновиждащо съзнание. Халюциниращото съзнание слиза по-дълбоко в тялото отколкото нормалното, чрез което слиза на една по-ниска степен от нормалната за човека, докато ясновиждащото съзнание се издига над обикновеното душевно състояние, живее и тъче въобще само в духовно-душевното, освобождава напълно душата от живота на тялото. В нашето обикновено съзнание свободно от живота на тялото е само чистото мислене, което поради това е отречено от много философи, защото те не вярват, че човекът може да развие една дейност, която е свободна от тялото. Това образува изходната точка: Може да бъде развито едно ясновиждащо съзнание, което се развива нагоре в духовния свят, където около нас не се намира нищо физическо. Това ясновиждащо съзнание не е сродно с нищо медиумнистично или визионерно, напротив то се чувства сродно с действителното, истинското художествено схващане на света. Ето това е, което бих искал да се надявам и да желая, че именно между тези две форми на разглеждането на света от човека може да бъде построен по един непедантичен, художествен начин мостът между действителното, истинското ясновиждане и художественото изживяване, било в творчеството, било в художествената наслада.

За онзи, който живее в ясновидството, е напълно една опитност, че изворът, действителният извор, от който художникът твори, е точно същият както този, от който ясновидецът, наблюдателят на духовните светове, черпи своите опитности. Само че начинът, по който ясновидецът се старае да получи своите опитности и да изрази тези опитности в понятия, в мисли, и този, по който художникът твори се различават твърде много един от друг и върху този начин бих искал да говоря днес. Обаче изворът, това трябва да се подчертае, изворът е в действителност един и същ.

Преди да разгледам този всъщност принципен въпрос, бих искал да направя няколко забележки, които може бе на някои ще се сторят тривиални, които обаче нямат никаква друга претенция, освен да покажат, че художественият светоглед не е нещо, което се прибавя само произволно към живота. За онзи човек, който се стреми към определена цялост на живота, художественият светоглед се явява като нещо, което принадлежи към живота също както познанието и както външното еснафско действие. Едно достойно човешко съществувание е немислимо без проникването на нашия културен живот с художествено чувстване.

Ясновидецът, който е развил тези сили, за които аз говорих, има по отношение на изкуството един особен вид изживяване, и аз вярвам че, макар и нехудожествено, но все пак по отношение на оценката и схващането на изкуството може да следва нещо от особеното изживяване на ясновидеца по отношение на изкуството. Ясновидецът, който пробужда своята душа така, че може да има около себе си един духовен свят, е винаги в състояние да отвърне, да отклони своя душевен живот от всичко, което е само външна, сетивна действителност. Ако имам пред себе си говоря типично, а не индивидуално ако имам пред себе си една част от един външен физически предмет или процес, като ясновидец аз съм винаги в състояние да изключа за себе си възприятието в пространството и мястото, където се намира предметът, така че да не виждам нищо от физическото намиращо се в пространството. Това е действителното абстрахиране, което е възможно за ясновидството. Но това може да стане само при природните предмети то не може да се получи при това, което е действително художествено създадено. И това считам аз за нещо пълно със значение. Ясновидецът не е в състояние по отношение на никакво изкуство да изключи напълно обекта, художествения процес, така както той може да изключи един природен процес от своето съзнание. Това, което е действително художествено творчество, остава да стои духом пред съзнанието на ясновидеца.

Това е първото нещо, което може да ни свидетелствува, че наистина художественото творчество и ясновиждането идва от същия извор. Но съществуват още много други неща, които в това направление са пълни със значение. Виждате ли, когато използва средствата, които неговата душа развива, ясновидецът стига да един съвършено друг вид мислене както също и воление /воля/. Ако използваме обикновените изрази, ние можем естествено да кажем, че както мисленето така също и волението стават вътрешни, но това "вътрешни" е всъщност неправилно, защото все пак човек се намира вън, разпростира цялото свое виждане върху един действителен духовен свят. В ясновиждането настъпват едно друго мислене и воление.

Мисленето не протича в абстрактни мисли. Абстрактните мисли са нещо, което е годно за физическия свят, за да го регистрира в неговите явления, да намери природни закони и т.н. Ясновидецът не мисли в такива мисли, той не мисли в абстракции, а мисли в мисли, които всъщност са тъчащи образи. Днес това може още трудно да се разбере, защото хората никак не знаят, какво се разбира с една дейност, която всъщност е едно мислене, което обаче не мисли никакви абстрактни мисли и следва неща, живее във формите, конфигурациите на нещата. Можем да сравним това мислене с образуването на повърхнини, криви, както прави това математикът. Но това става вътрешно живо, както Гьоте се е опитал да стори това в елементарно състояние в неговото учение за метаморфозите. Днес това може да стане много по-живо, това вътрешно, виждащо мислене. Това виждащо мислене е извънредно много сродно с това, което лежи на осно вата при определени области на творческото изкуство, а именно при скулптурата и архитектурата.

Забележително е това, че по отношение на това ново мислене, новото мислене, което ясновидецът усвоява, той не се чувства по-сроден с нещо друго, освен с формите, които действително художественият архитект създава, и с формите, които скулпторът трябва да постави на основата на своето творчество. Това е действително като едно архитектурно мислене, или като мислене в скулптурните форми, което е подходящо да следва в ясновидското схващане на света нещата така, че човек се научава да ги познава в тяхната духовна вътрешност, научава се също да ги побеждава, да се издигне чисто в духовния свят. С абстрактните мисли не може да се изпита, да се научи нищо върху вътрешната същност на нещата. По отношение на това, което е неговото мислене, ясновидецът се чувства сроден с архитекта и със скулптора. Той трябва да мисли света в една такава форма на духовното изследване, която стои несъзнателно или подсъзнателно на основата на творчеството на един архитект или на един скулптор. Това даде повод да бъде проучено, на какво се дължи всъщност това. Тук човек си задава въпроса: - Що е всъщност това, което ясновидецът взема под внимание? Той взема под внимание определени, скрити сетива, които съществуват в обикновения живот, които само леко трептят, не действат открито в обикновения живот. Ние имаме например едно сетиво, което бихме искали да наречем сетиво на равновесието. Ние живеем в това сетиво, но то само леко звучи в нашето съзнание, не стига до нашето пълно съзнание. Когато направим една крачка, с правенето на крачката или с прегъването или протягането на ръката, с всичко, което ни довежда в едно отношение с пространството е свързано с едно ненапълно звучащо в съзнанието възприятие както с виждането и чуването -, само че тези последните са много по-силни, по-ясни за нашето съзнания усещания. Обаче това сетиво на равновесието и свързаното с него сетиво на движението звучат леко в съзнанието затова, защото те не са определени само за нашия вътрешен живот, а ни дават възможност да застанем в Космоса.

Как аз стоя в Космоса, дали отивам към Слънцето или се отдалечавам от него и чувствам да се приближавам все повече до светлината, а при отдалечаването ми чувствам да се затъмнява по някакъв начин, това чувстване на човека в целостта на света е нещо, което не можем да наречем другояче, освен: В своето движение като микрокосмос човекът е изграден от макрокосмоса и изживява като микрокосмос своето поставяне в макрокосмоса чрез едно такова сетиво.

Когато се твори чрез скулптурата, това не е нищо друго, освен че възприятия на едно обикновено скрито сетиво биват превърнати във външна повърхностна форма и други подобни. Това, което ние винаги носим в себе си като човек в нашето чувстване на света, ние го оформяме несъзнателно в архитектурата и в скулптурата. Колкото и странна да изглежда на пръв поглед тази забележка: Който може да изследва действително психически отношението между отделните архитектурни форми една към друга, който може да изследва това, което живее във фантазията на скулптора, когато той оформя една повърхнина, знае, че в това творчество съдейства тайнствено това, което аз току що посочих. Ясновидецът не прави нищо друго, освен да доведе до своето пълно съзнание това сетиво на поставянето на себе си в света. Той развива това сетиво така, както архитектът, скулпторът са заставени да създават като форми във външния материал това, което те чувствуват в тяхното тяло. Бих искал да кажа, от тази гледна точка биват гледани определени неща; бих искал в това отношение да говоря не часове, а дни наред. Който си усвоява едно чувство за скулптурното изкуство, знае, че всичко, което се получава само чрез интуицията, не е всъщност действително скулптурното. Онзи, който се старае да отговори, чувствайки себе си, не по абстрактен начин на въпроса: Какво се крие всъщност в скулптурното изкуство? Той може да каже, че една повърхнина има за него значение само затова, защото тя подражава една съществуваща във външната природа повърхнина в човешкото тяло и други подобни. Съвсем не така. Това, което е изживява в скулптурното изкуство, е собственият живот на повърхнината. Който е стигнал дотам да разбере, каква разлика съществува между една повърхнина, която е огъната само веднъж, и една такава, която е огъната още веднъж не може да има по някакъв начин скулптурно живот в себе си. Само една два пъти огъната повърхност може да изразява живота като повърхнина. Това вътрешно изразяване, не символично, а художествено -, вътрешният израз е това, което е важното, а не подражава защото, не придържането към модела, това основава тайната на самата повърхност.

Тук аз засягам един въпрос, който днес е фактически съвсем неизяснен. Днес ние виждаме много хора, които съдят почти професионално за изкуството. Аз вярвам, изхождайки именно от предпоставките, които стоят на основата на днешните разглеждания, че не трябва да произнеса действително едно критическо съждение, а трябва да изразя просто, какво идва все повече до съзнанието на човека: Аз вярвам, че въобще някой, който някога не е изработвал форми от глината, което е съществено в скулптурата. Вярвам наистина, че всеки може да се наслаждава на изкуството, но не вярвам, че за изкуството може да съди някой, който не е направил онези опити, които са му показали, какви художествени форми могат да бъдат осъществени в материала, с който един художник работи.

Защото в действителността чрез материала биват осъществени съвършено други неща, отколкото подражанието на модела и други подобни. Следователно само имитирането на модела няма вече художествена стойност, няма повече художествена стойност от подражанието чрез някакви звуци на песента на славея. Истинското изкуство започва там, където вече не се подражава нищо, а се работи от нещо ново, художествено. В архитектурата при музиката не, при скулптурата много ние се опираме на модела. Обаче това, което се отнася по някакъв начин подражаващо към модела, е нещо друго, а не изкуство. Изкуството започва едвам там, където не може вече да става дума за подражание. И това, което действа и тъче като нещо самостоятелно духовно, което художникът долавя несъзнателно, но ясновидецът го изживява съзнателно, е общото в ясновидското схващане на света и в художественото творчество, само че ясновидецът го изказва също духовно, а художникът, понеже не може да го изкаже, а го има само несъзнателно в своите ръце, в своята фантазия, може да го въплъти в материята.

Съвършено различно се чувствува ясновидецът сроден с поетическото и с музикалното изкуство. Интерес но е особено при музикалното изкуство, как ясновидецът изживява своите опитности в една друга форма, когато навлиза ясновидски в областта на изкуството. Трябва да направя една забележка, какво разбирам аз под думата "ясновидски". Аз не разбирам това като едно постоянно състояние, а само в моментите, в които се пренасям в такова състояние на ясновиждане. Ето защо това не значи, че ясновидецът изживява музикално така, както това е посочено сега, в други времена, освен когато той иска. В други времена той изживява музикалното така, както го изживява всеки друг човек. Той може да сравни това, което изживява и това, което изпитва, когато изживява ясновидски музикалното произведение на изкуството. При музикалните произведения е важно, че на ясновидеца му е ясно, че изживява музикалното произведение напълно душевно, а именно така, че конкретно душевното се чувства свързано с музикалното. По-рано аз казах: Ясновидецът си изработва представите така, че се чувства у дома си в архитектурното и скулптурното творчество. Когато ясновидецът не само разбира чрез мисленето, а развива също чувстващи и съобразителни сили, но така, че те се свързват едни с други, не може да се говори за едно отделяне на чувстването и волението; при ясновидеца можем да говорим за едно душевно изживяване, което свързва тези две способности, които в обикновеното съзнание работят едно до друго, свързва ги в една цялост на чувствуващото воление. Веднъж това чувстващо воление има един нюанс насочен повече към волението, другият път повече към чувстването. Когато ясновидецът се пренася със своето повишено съзнание, проникващо в духовния свят, в музикалното, той изживява всичко това, което в неговата душа се явява в нюанс на чувствуването; говорим за действително музикалното, за действително музикалното. Той го изживява така, че не отделя обективния тон от субективно изживения тон, а в ясновидското изживяване тези двете са едно; душата се разлива така, както тоновете се разливат едни в други, само че всичко е одухотворено. Той чувства своята душа разлята в музикалния елемент, знае, че това, което изживява чрез новоразвитото чувстващо воление, музикантът го черпи от същия извор и го влага в тоновото вещество. Точно при музиката е интересно да бъде изследвано, откъде иде това, на какво се дължи това, че творящият музикант влага в своя материал извлеченото от безсъзнателното духовно съдържание, което ясновидецът вижда. При музикалното то стига да изява на това, което стои на основата.

При всяко несъзнателно, което се явява в душевния живот, действа по съвършено друг начин чудесното устройство на нашия организъм. Ние разбираме все повече, че нашият организъм не трябва да бъде разглеждан така, както го разглежда обикновения биолог или физиолог, а трябва да бъде разглеждан като едно копие на един духовен първообраз, на един духовен образец. Това, което човекът носи в себе си, е копие на един духовен образец. Човекът влиза в съществуванието чрез раждането, съответно чрез зачатието, и това, което получава като наследствени закони, той го използва, но използва също така и това, което слиза от един духовен свят и се отнася към физическото така, че физическото е действително едно копие на духовното. Как става това, аз нямам време да го обясня днес. Съществува напълно обективният факт, че в нашия организъм става едно такова действие, което постъпва по духовни закони на копирането. При музиката това е особено забележително. Ние вярваме, че при насладата изпитана от музиката участва ухото и може би нервната система на нашия мозък. Физиологията се намира в тази област изцяло още в своето начало, тя ще стигне до определена висота едвам тогава, когато в тази физиологична и биологична област се влеят художествените мисли. На основата на музикалното изживяване лежи нещо съвършено друго отколкото само процесът на чуването и онова, което става в нервната система на нашия мозък. Това, което лежи на основата на музикалното чувстване, може да бъде обяснено така: Всеки път, когато издишваме, мозъкът, черепното пространство, вътрешното пространство на главата е заставено чрез издишването да остави вода, в която е потопен мозъкът, да слезе надолу през канала на гръбначния мозък чак до областта на диафрагмата, предизвикано е едно слизане на мозъчната вода. На вдишването отговаря отново обратния процес: Мозъчната вода бива изтласкана към мозъка. Съществува едно непрестанно вълнуване надолу и нагоре на мозъчната вода. Ако това не би било така, мозъкът не би изгубил толкова много от своето тегло, колкото е необходимо, за да не бъдат премазани намиращите се от долната страна кръвни артерии; ако мозъкът не би изгубил толкова много от своето тегло, тези кръвни артерии биха били премазани. Тази мозъчна вода се вълнува нагоре и надолу в арахноидното пространство, в разширения, които са еластични и по-малко еластични, така щото при изкачването и при слизането мозъчната вода тече през по-малко еластични разширения. Това дава един чудесен вид действие, което протича в един ритъм. С изключение на главата и крайниците, целият човешки организъм се изразява в този ритъм. С изключение на главата и крайниците, целият човешки организъм се изразява в този ритъм. Това, което се влива като тон през ухото, което живее в нас като тонова представа, се превръща в музика, когато се среща с външната музика, която се изпълнява чрез това, че целият организъм е един чудесен музикален инструмент, както аз току-що описах това.

Ако бих ви описал всичко, тогава бих имал да ви описвам една чудесна вътрешна човешка музика, която наистина не се чува, но бива вътрешно изживяна. Това, което изживяваме музикално, не е всъщност нищо друго освен идването насреща на едно вътрешно пеене на човешкия организъм. По отношение на това, което аз сега описах, човешкият организъм е точно едно копие на Микрокосмоса: Че ние носим в нас в конкретните закони, в най-конкретните закони, по-строги от природните закони, тази лира на Аполон, върху която космосът свири в нас. Не това, което само биологията признава, е нашият организъм, а той е най-чудесният музикален инструмент.

Можем да приведем най-груби неща, за да покажем, как човекът е построен според една чудна космическа закономерност. За да приведем най-тривиалното: Ние имаме осемнадесет вдишки в минута, средно взето. Ако пресметнем колко вдишки имаме в течение на 24 часа, получаваме 25,920 такива вдишки. Толкова вдишки за едно денонощие. Но нека сметнем един човешки ден. Нали, въпреки че някои хора живеят повече години, можем да вземем един човешки ден в размер на 70 до 71 години: това е един миров ден на човека. Опитайте се да пресметнете, колко отделни дни влизат в тези 70 до 71 години! 25, 920 денонощия, колкото вдишки прави човек в 24 часа, т.е. в едно денонощие! Светът ни издишва и ни вдишва в себе си, той ни издишва при нашето раждане и ни вдишва при нашата смърт. Той прави също толкова вдишки през време на един човешки ден /т.е. един човешки живот/, колкото вдишки правим ние през време на едно денонощие.

Вземете сега платоническата слънчева година. За определен период от време Слънцето изгрява в началото на пролетта в определен зодиакален знак. Но пролетната точка минава по-нататък. В древни времена Слънцето изгряваше в началото на пролетта в зодиакалния знак Телец, по-късното изгряваше в зодиакалния знак на Овена, а сега изгрява в зодиалния знак на Риби. Модерната астрономия схематизира. Тази пролетна точка обикаля, привидно, без съмнение привидно, но това няма значение цялото небе, тя минава през всички зодиакални знаци в течение на едни дълъг период от време и след доста дълги години отново се връща на първоначалното място: Това са 25,920 години. Платоническата слънчева година брои 25,920 години! Вземете един човешки ден от 71 години: Той съдържа 25,920 денонощия; вземете един обикновен ден от 24 часа: Човекът прави през това време 25,920 вдишки. Вие виждате, че ние сме включени в ритъма на Космоса. Аз вярвам и бихме искали да разгледаме много неща от този род -, че не съществува никаква абстрактна религиозна представа, която би искала да предизвика едно такова горещо чувство, както съзнанието, че ние сме поставени в Космоса, в космическата сграда даже с нашия външен физически организъм. Ясновидецът се старае да проникне духовно това поставяне на човека в Космоса. То се проявява в нашата вътрешна музика. Това, което се издига от организма, което удря горе в душата съзвучието на душата, която съзвучи с Космоса -, е несъзнателният елемент на художественото творчество. Целият свят съзвучи, когато ние творим действително художествено.

Тук имате общия извор както на изкуството така и на ясновидството: В художника несъзнателно, когато той влага мировите закони във формите създадени в материята, в ясновидеца съзнателно, когато той се старае да гледа чисто духовното чрез ясновиждащото съзнание.

Чрез това, че проучваме тези неща по този начин, ние се научаваме да познаваме това, което дава повод на човека, защото художественото да бъде внесено това, което бива поверено на материята. Както в нашия дихателен организъм живее вътрешната музика, която след това става външна музика в изкуството, така живее също и поезията. Тук днешната физиология е съвсем, съвсем далеч назад. Защото ако искаме да стигнем тук до яснота, ние трябва да проучим не физиологията на сетивата, не физиологията на нервите на мозъка, а граничната област, където се допират мозъкът и нервната система. Там се намира, а именно точно на границата, онази, физиологична област, където, ако човек има заложби за това за художественото творчество, човек винаги трябва да има заложба -, се намира изворът на поетическото творчество. И ясновидецът намира особено много поетическото творчество, когато навлезе в областта на своето вътрешно изживяване, където чувстващото воление /воля/ клони повече към волевата страна. Волята се изразява иначе в цялото физическо тяло; при това, което е фантазия, волята живее там, където мозъкът и нервите влизат в допир със сетивните органи: Там биват създадени поетическите образи. Когато това бива произведено от тялото, чувстващото воление е това, чрез което ясновидецът влиза в областта, от същия извор на която черпи поетът. Ето защо, когато развие душевното устройство, за да вкуси поетическото чрез своето душевно устройство, ясновидецът се чувства чрез това свое чувстващо, волящо сетиво по отношение на поетическото в едно особено положение. Той трябва да гледа това, което поетът произвежда, на което поетът дава форма. Това води до там, че в момента, в който поетът представя едно или друго нещо и не черпи от действителността, а представя нещо просто само измислено, само сглобено, нещо недействително, нехудожествено, в този момент ясновидецът гледа формиращо това, което е предоставено по този начин, когато драматургът представя една недействителна фигура, едно недействително лице.

Например ясновидецът не може да чувства героинята Текла от Шилеровата трагедия "Валенщайн" по друг начин, освен като една картонена фигура, така че като я гледа, той я вижда да прегъва постоянно коленете си. И това при един такъв велик поет като Шилер! Всяко отклонение от действителността, всяко неописване, нерисуване на действителността бива чувствано така, че ясновидецът трябва да си пресъздаде във фантазията именно това, което поетът създава, да го пресъздаде в пластично и той оттегля своето мислене от пластичното. По отношение на поета ясновидецът се потопява в една вътрешна пластика. Това е особеното, че тук при поетическото ясновидското съзнание създава пластика, ето защо той вижда карикатури в това, което често пъти бива много прославено, много хвалено. Но ясновидецът не може другояче, освен в някои драматургични произведения, при които хората съвсем не забелязват, че фигурите са само кукли напълнени с чоп, да гледа как на сцената маршируват такива напълнени с чоп кукли, или как те възникват пред него, когато чете драмата. Ето защо ясновидецът може да изпита мъчение чрез това, което модната глупост възнася нависоко или когато това се прави по друг начин, защото той вижда това, което е създадено безформено в чисто поетическо изкуство.

Християн Моргенщерн, който се стремеше към ясновидство, направи едно хубаво изказване. Това изказва не се намира в последния том от създадените от него творби, а именно под заглавието "Степени". Там той казва, като иска да охарактеризира своята собствена душа, че се чувства сроден с архитектурата, със скулптурата. Чувството е това: Когато човек се стреми към ясновидството, поетичното се превръща вътрешно в пластичното. Когато човек вижда нещата така, той никога не ще може да вярва, че действителното ясновидското състояние с неговата вътрешна подвижност и с неговото запознаване с духовни същества би искало да действа като опърлящо и като парализиращо върху художника, а само като един добър приятел, като един добър помощник. Те не могат да се смущават взаимно. Само неща, които текат едни през други, могат да се смущават едни други, обаче никога ясновидецът не може да остави своето ясновидство да се влива смущаващо в своето изкуство, в своята художественост, той може да я проникне ясновиждащо. Те са напълно отделени едно от друго; излизайки от същия извор, те никога не могат да се смущават едно друго в живота. Това хората не чувстват достатъчно много.

Когато стоим срещу един човек, ние го гледаме и не знаем, че онова, което се явява така, че само се заличава, че става духовно прозрачно. Всеки път, когато стоя срещу един човек, аз го виждам ясновидски. Там, където ясновидецът вижда двама човека да стоят един срещу друг, той има един особен проблем: Това е пълният с тайнственост инкарнат. Когато има срещу себе си един човек, ясновидецът вижда неговия инкарнат не в покой, а в колебаещо се движение. Когато стои срещу един човек, той вижда едно състояние, при което това, което е иначе на човека, побледнява, след това отново то се явява стоплящо, изчервено. Между тези две състояния се колебае физическата форма насам и нататък, така че на ясновидеца се явява, като че човешката форма се изменя, изчервява се при чувството на срам и побледнява при чувството на страх, като че тя постоянно възстановява своето нормално състояние между чувството на страх и чувството на срам, така както махалото има своята почивна точка между колебанията на една и на друга страна. Така както ни се явява външно инкарнатът е само едно междинно състояние. Виждащият инкарнат е свързан с нещо, което остава несъзнателно за човека: Той позволява първото несъзнателно виждане зад кулисите. Както човешкият инкарнат е виждан от ясновидеца така, че в него той вижда нещо душевно в сетивното нещо сетивно-свръхсетивно вижда ясновидецът в инкарната -, така се променя всичко, което се намира вън като цветове и форми, променя се постепенно така, че той вижда духовно. Той го вижда така, че във всичко, което иначе е цветно, което е впечатление на формата, възприема нещо вътрешно. Елементарните неща за това ще намерите в сетивно моралната част на Гьотевото "Учение за цветовете". Цялото учение за цветовете се превръща в изживяване, но така, че при това ясновидецът изживява духовното. Той изживява и останалия духовен свят така, че има същите изживявания, които иначе има при цветовете. В моята книга "Теософия" ще намерите, че там душевното естество се вижда във формата на един вид аура. Тази аура е описана в цветове. Недодяланите хора, които не могат да вникнат по-далече в нещата, а даже пишат книги, вярват, че ясновидецът описва аурата, като мисли, че пред него действително стои една мъглива форма. Това, което ясновидецът има пред себе си, е едно душевно изживяване. Когато казва, че аурата е синя, той казва, че има едно духовно изживяване, което е такова, като че би виждал синьо. Той описва въобще всичко това, което изживява в духовния свят и което е аналогично на това, което може да бъде изживяно при цветовете в сетивния свят.

Това показва, как ясновидецът изживява живописта. Това е едно различно изживяване, то се различава от всяко изживяване по отношение на всяко друго изкуство. По отношение на всяко друго изкуство ясновидецът има чувството, че се потопява в самия художествен елемент. Той има елемента, отива до определена граница, там престава ясновиждането. Ако ясновидецът би го продължил, той би трябвало да постави тук този, нататък онзи цвят, да го нюансира цяло в цветове. Когато изживява живописта, той идва срещу него от другата страна. Като рисува това, което се оформя като светло и тъмно, когато твори действително живописно, живописецът довежда художественото действие до онази точка, където живописта и ясновидството се срещат, където започва ясновидското. И ясновиждането отива точно дотам, където, ако човек иска да го продължи навън, той започва да рисува. Когато човек има една конкретна живописна представа, той знае: Тук трябва да наложим с четката този цвят, до него един друг. Тук човек започва да разбира тайната на цветовете, да разбира това, което е казано в моята мистерийна драма "Вратата на посвещението", че формата на цвета е произведение, че всъщност да се рисуват линии, това е една лъжа. Не съществува никаква линия. Морето не граничи с небето чрез една линия; там където цветовете граничат едни с други, там е границата. Аз мога да си помогна с линията, обаче това е последствие на действието на цветовете едни в други. Така човек разбира истински тайната на цветовете. Той знае, че изпълнява едно вътрешно движение, че движение живее в това, което рисува. Той знае: ти не можеш да направиш това по друг начин, освен като третираш синьото по определен начин. С цвета той има неговата вътрешност. Това е особеното при живописта, че душевното се докосва с художественото, с творческото.

Когато хората разбират в тази област, за какво се касае, те ще видят, че онова, което се разбира под ясновидство, може да бъде добър приятел с художественото творчество, че те взаимно се подбуждат, че могат взаимно да се оплодят. Без съмнение ще изпъкне все повече и повече, че този, който никога не е имал една живописна четка в ръката си и не знае нищо от това, което може да направи, не би трябвало да съди изхождайки от абстрактни принципи. Критика вън от изкуството, критикуваща критика, ще трябва да отстъпи може би на заден план, когато ще настъпи приятелство между изкуство и ясновидството. Но точно това, което тук се разбира под модерна духовна наука, е нещо съвършено различно от онова, което по-рано се е наричало естетика и се нарича и днес така. Художници са ми казвали, че такива хора те наричат "естетически мърморковци". Естетическо мърморене не е това, което разбираме тук, а то е едно живеене в същия елемент, в който живее също и художникът, само че ясновидецът изживява в чисто духовното това, на което художникът дава форма. Бих искал да кажа, че към много неща, които действат поощряващо върху човечеството, принадлежи също и това. Аз вярвам, че ще престанат времената, в които хората са мислели, че елементарното, първичното в изкуството бива възпрепятствано от това, което бива изследвано чрез духа.

Християн Моргенщерн е казал: - Който днес още вярва, че онова, което живее като духовно в света, не трябва да бъде схващано в ясни представи, а иска да го постигне само в едно смътно, мистично потопяване в себе си, той прилича на един неграмотен човек, който иска да преспи в течение на цял живот в неграмотност държейки буквара под възглавницата си. Ние се намираме във времето, когато някои неща, които живеят в подсъзнанието, трябва да бъдат издигнати вече горе в съзнанието. Ясновиждането ще стои на една истинска почва само тогава, когато се издигне над всяка философия и се чувства сродно с изкуството. Аз вярвам, че също и в тази област съществува нещо, което е свързано с важните задачи на развитието на човечеството. Хората ще разберат все повече, че на основата на сетивния свят стои един свръхсетивен свят. Това, което може да бъде познато чрез свръхсетивното виждане, то не може да бъде никакво допълнение към живота, никакво произволно допълнение, а представлява истината, която Гьоте е изказал: "Комуто природата започва да разкрива своята явна тайна, той чувства един неудържим копнеж към нейния най-достоен тълкувател, изкуството". Който иска да прозре, как изкуството стои в целия живот, в цялото по-нататъшно развитие, който действително прониква със своя поглед чувствайки изкуството според неговата същност, който прониква изкуството със своето чувство, той трябва да си признае, че то бива поощрено, подпомогнато от ясновидството, че ясновидството ще бъде нещо, което в бъдеще ще стои ръка за ръка в човечеството с художника, оплодявайки го и подпомагайки го.