Цикъл от 12 лекции изнесени в Дорнах

С К А З К А Д Е В Е Т А

Тъй ка­то на­ше­то от­пъ­ту­ва­не се за­ба­ви с още ня­кол­ко дни, имам въз­мож­ност да Ви го­во­ря днес, ут­ре и в дру­ги ден. Това ми дос­та­вя осо­бе­на ра- дост, тъй ка­то от Англия са дош­ли тук ня­кол­ко от на­ши­те приятели, пред ко­ито ще мо­га по то­зи на­чин съ­що да го­во­ря пре­ди отпътуването.

Тези при­яте­ли ще са видели, че на­ша­та сгра­да на Гьотеанума е нап­ред­на­ла в нейния стро­еж в теж­ки­те го­ди­ни на войната. Тя не мо­жа оба­че да бъ­де за­вър­ше­на до дне­шен ден, и ед­ва ли бих­ме мог­ли съ­що и днес да пред­с­ка­жем със си­гур­ност момента, ко­га­то тя ще мо­же да бъ­де завърше- на. Обаче онова, ко­ето ве­че съ­щес­т­ву­ва днес, ще Ви покаже, от как­ви ду­хов­ни ос­но­ви е из­рас­на­ла та­зи сгра­да и как тя е свър­за­на с ду­хов­но­то Движение, ко­ето зас­тъп­ва­ме тук. Ето за­що имен­но при то­зи случай, ко­га­то от­но­во имам въз­можност да го­во­ря пред един по­-го­лям брой от наши­те ан­г­лийс­ки приятели, ще из­хо­дя днес в мо­ите раз­г­лежда­ния име- н­но от са­ма­та на­ша сграда. След това, в два­та след­ва­щи дни към това, ко­ето ще мо­же да бъ­де ка­за­но във връз­ка със строежа, ще бъ­дат при­ба­-
ве­ни и дру­ги неща, за ко­ито мо­жем да твърдим, че имен­но днес е важ­но да го­во­рим вър­ху тях.

Който раз­г­леж­да на­ша­та сграда, ко­ято днес мо­же да бъ­де об­гър­на­та с пог­лед по­не по нейния замисъл, за не­го ще бъ­де оче­бий­на сво­еб­раз­на­та връз­ка на та­зи сгра­да с на­ше­то ду­хов­но Движение. И той ще по­лу­чи ед­но впечатление, мо­же би имен­но от та­зи сграда, ко­ято е пред­с­та­ви­тел на на­ше­то ду­хов­но Движение, от ка­къв род ис­ка да бъ­де то­ва Движение. Представете си, ако някое, ма­кар и мно­го раз­п­рос­т­ра­не­но сек­тантско дви­же­ние би се по­чув­с­т­ву­ва­ло пос­та­вен в не­об­хо­ди­мос­т­та да пос­т­рои за сво­ите съб­ра­ния един та­къв дом, как­во би се случило? Нали, съ­об­раз­но с нуж­ди­те на то­ва об­щес­т­во или обе­ди­не­ние би би­ла пос­т­ро­ена ед­на по­-мал­ка или по­-го­ля­ма сгра­да в то­зи или он­зи ар­хи­тек­ту­рен стил и мо­же би в та­зи сгра­да бих­те на­ме­ри­ли из­ра­зе­но чрез един или друг по­ве­че или по­-мал­ко сим­во­ли­чен знак онова, ко­ето ще се вър­ши в та­зи сграда. Мо- же би бих­те на­ме­ри­ли тук или там ед­на картина, ко­ято би обър­на­ла вни­ма­ни­ето вър­ху то­ва, ко­ето се въз­на­ме­ря­ва да бъ­де уче­но или ина­че из­не­се­но в та­зи сграда. Вие ще сте за­бе­ля­за­ли вече, че ни­що от то­ва не е би­ло из­пъл­не­но в на­ша­та сгра­да на Гьотеанума. Тази сгра­да не е би­ла пос­т­ро­ена са­мо по външен на­чин за пол­зу­ва­не на Антропософското Движе- ние или на Антропософското Общество, а та­ка как­то тя стои тук, във всич­ки ней­ни подробност, тя е ро­де­на от това, ко­ето ис­ка да пред­с­тав­ля­ва в ду­хов­но от­ношение, а съ­що и ина­че на­ше­то Движение. Нашето Движение не мо­же­ше да се за­до­во­ли с това, да пос­т­рои един дом в то­зи или он­зи стил, а в момента, в кой­то мо­жа да ста­не ду­ма за пос­т­ро­ява­не­то на един та­къв соб­с­т­вен дом, то­ва Движение се по­чув­с­т­ву­ва подбуде- но, да на­ме­ри един соб­с­т­вен стил от ос­но­ви­те на на­ша­та Духовна Наука, един стил, чрез кой­то във всич­ки под­роб­нос­ти да бъ­де из­ра­зе­но онова, ко­ето те­че ка­то ду­хов­на суб­с­тан­ция през то­ва Движение. Тук нап­ри­мер би би­ло не­мис­ли­мо за то­ва Движение да бъ­де ус­та­но­вен един ка­къв да е стил и един ка­къв да е дом. От то­ва би тряб­ва­ло пред­ва­ри­тел­но да бъ­де нап­равен изводът, кол­ко да­ле­че стои онова, ко­ето е за­мис­ле­но с то­ва Движение, от ко­ето и да е, ма­кар и мно­го раз­п­рос­т­ра­не­но сек­тан­т­с­ко или дру­го по­доб­но движение. Ние имах­ме нуж­да не са­мо да пос­т­ро­им един дом, а да на­ме­рим един ар­хи­тек­ту­рен стил, кой­то да из­ра­зя­ва точ­но същото, ко­ето се из­ра­зя­ва чрез вся­ка ед­на дума, чрез вся­ко из­ре­че­ние на на­ша­та ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­на Духовна Наука.

Аз спо­ме­на­вам след­но­то яв­ле­ние са­ма затова, за­що­то го­ре­ка­за­но­то из­пък­ва на­й-­наг­лед­но от то­ва яв­ле­ние на бял свят. Вие знаете, че ос­вен всич­ки дру­ги по­во­ди за про­по­вяд­ва­не за днеш­но­то чо­ве­чес­т­во съ­щес­т­вуват вся­как­ви тай­ни дружества. Да взе­мем от те­зи тай­ни дружества, да речем, обик­но­ве­ни­те фран­к­ма­сон­с­ки ложи, съ­що и оне­зи с на­й-­дъл­бо­ки­те и на­й-­ви­со­ки­те степени. В те­зи ло­жи на­ми­ра­ме един символизъм: триъгълник, кръг, ъгломер и дру­ги подобни. Намираме да­же в те­зи връз­ки чес­то упот­ре­бя­ва­ни­те думи: Архитектът на всички светове.

Така мо­же да се слу­чи - аз Ви раз­каз­вам не един кла­си­чес­ки пример, а един при­мер от жи­во­та - мо­же да се случи, да­же се случи, че ед­на да­ма ме по­се­ти и ми каза: да, идва някой и иска за подпомагане на хора, кои- то пият алкохол. Но ка­то те­ософ­ка аз не мо­га да сто­ря това! Така ка­за та­зи дама. Аз можах са­мо да отговоря: виждате ли, вие сте рентиерка, знаете ли обаче колко много пивоварници се създават и подържат с вашето имущество? Касае се за това, ко­ето става, е не за това, че от ед­на стра­на про­по­вяд­ва­ме за до­на­ся­що­то нас­лаж­де­ние на на­ша­та душа, а от дру­га стра­на зас­та­ва в живо­та така, как­то изис­к­ва ру­ти­на­та на жи­во­та, ко­ято е въз­ник­на­ла през пос­лед­ни­те 3 до 4 столетия. Днес малко хо­ра са склонни да вник­нат в то­зи ос­но­вен проб­лем на настоящето. От къ­де иде това? То иде от там, че дейс­т­ви­тел­но в жи­во­та е нас­тъ­пил то­зи ду­али­зъм - и той се е за­си­лил на­й-м­но­го през пос­лед­ни­те 3 до 4 сто­ле­тия - то­зи ду­али­зъм меж­ду външ­ния жи­вот и меж­ду на­ши­те та­ка на­ре­че­ни ду­хов­ни стремежи. Болшинството хора, ко­га­то го­ворят днес за духа, го­во­рят за не­що на­пъл­но абстрактно, чуж­до на света, а не за нещо, ко­ето мо­же да се на­ме­си във все­кид­нев­ния живот.

Въпросът, проблемът, вър­ху кой­то се об­ръ­ща вни­ма­ние с това, тряб­ва да бъ­де уло­вен в не­го­вия корен. Ако тук на то­зи хълм бях­ме дейс­т­ву­ва­ли в сми­съ­ла на те­зи стре­ме­жи на пос­лед­ни­те 3 до 4 столетия, то­га­ва бих­ме се обър­на­ли мо­же би към един кой да е архитект, към един про­чут ар­хи­тект и бих­ме му въз­ло­жи­ли да пос­т­рои тук ед­на ху­ба­ва сграда, ко­ято без съм­не­ние би мог­ла да бъ­де мно­го кра­си­ва и от­го­ва­ря­ща на ня­кой стил. За не­що по­доб­но не мо­же­ше ни­ко­га да ста­ва дума. Защото то­га­ва бих­ме влез­ли в та­зи сграда, бих­ме би­ли за­оби­ко­ле­ни от все­въз­мож­ни кра­си­ви не­ща от­го­ва­ря­щи на то­зи или он­зи стил и бих­ме го­вори­ли вът­ре за не- щата, ко­ито би­ха би­ли прис­по­со­бе­ни към та­зи сграда, приб­ли­зи­тел­но та- ка, как то всич­ки ху­ба­ви речи, ко­ито се дър­жат днес, са прис­по­со­бе­ни към външ­на­та прак­ти­ка на живота, ко­ято хо­ра­та из­пълняват. Това не мо­же­ше да бъ­де така, за­що­то ние не раз­би­рах­ме Духовната Наука така, ­
която ис­ка да се ори­ен­ти­ра антропософски. Ние от са­мо­то на­ча­ло раз­б­рах­ме по друг на­чин та­зи Духовна Наука. Ние я разбрахме така, че не бе из­диг­на­то ста­ро­то пог­реш­но про­ти­во­ре­чие меж­ду дух и материя, при ко­ето след то­ва за ду­ха се го­во­ри в аб­с­т­рак­т­ност и то­зи дух ня­ма ни­как­ва въз­мож­ност да се по­то­пи в същ­нос­т­та и тъ­ка­нето на материята. Кога се го­во­ри пра­вил­но за духа, ко­га се го­во­ри ис­тин­с­ки за духа? Само то- гава се говори истински за духа, само тогава се говори правилно за духа, когато духът се разбира като творец но онова, което е материа- лно. Лошо се говори за духа, макар и това лошо говорене за духа днес често пъти се счита за най-красивото, когато за духа се говори като за нещо намиращо се някъде във въздушните кули, когато се говори по такъв начин, че този дух никак не би трябвало да бъде докоснат от материалното. Не, за духа трябва да се говори така, че да се разбира, духът е този, който има силата да се потопи непосредствено в мате- рията. И когато се говори за Духовната наука, тя не трябва да бъде разбирана само така, че се издига просто над природата, а същевре- менно така, че тя е едновременно пълноценна природна наука, естест- вена наука. Когато се го­во­ри за духа, тряб­ва да се раз­би­ра духът, с кой- то човекът може да се свърже така, че този дух може да се втъче посредством човека също в социалния живот. Един дух, за кой­то се го­во­ри са­мо в слова ка­то за този, на ко­го­то ис­ка­ме да се ха­ре­са­ме чрез по­ръ­чи­тел­с­т­во­то и чрез брат­с­ка­та любов, и кой­то се па­зи да се по­то­пи в не­пос­ред­с­т­ве­ния живот, та­къв дух не е ис­тин­с­ки­ят Дух. Такъв дух е ед­на чо­веш­ка аб­с­т­рак­ция и из­ди­га­не­то до не­го не е из­ди­га­не до ис­тин­с­кия Дух, а е имен­но последното излияние на материализма.

Ето за­що ние тряб­ва­ше да пос­т­ро­им ед­на сграда, ко­ято във всич­ки ней­ни под­роб­нос­ти е замислена, виж­дана от онова, ко­ето жи­вее съ­що и ина- ­че в на­ша­та ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­на Духовна Наука. И с то­ва е свързан съ­що фактът, че в то­ва теж­ко вре­ме се ро­ди тре­ти­ра­не­то на един со­ци­ален въп­рос от та­зи Духовна Наука, ко­ято не ис­ка да ос­та­не във ви­си­ни­те на въз­душ­ни­те кули, а ко­ято от на­ча­ло­то на ней­но­то дейс­т­вие ис­ка­ше да бъ­де един въп­рос на живота, ко­ято ис­ка­ше да бъ­де имен­но про­ти­во­по­лож­но­то на вся­ко сек­тантство, на вся­ка­къв вид сектантство, коя то ис­ка­ше да про­ти­ча онова, ко­ето се крие във ве­ли­ки­те изис­к­ва­ния на вре­ме­то и ко­ято ис­ка­ше да слу­жи на те­зи изис­к­ва­ния на времето. Без съмнение, не всич­ко в та­зи сгра­да е нап­ра­ве­но сполучливо. Но днес не се ка­сае на­ис­ти­на съ­що за това, всич­ко да бъ­де спо­луч­ли­во направено, а се ка­са­еше за това, че в оп­ре­де­ле­ни не­ща да бъ­де пос­та­ве­но ед­но начало, ед­но не­об­хо­ди­мо начало. И струва ми се, че то­ва не­об­хо­ди­мо на­ча­ло е пос­та­ве­но по­не за на­ша­та сграда. Така, ко­га­то та­зи сгра­да ще бъ­де ня­ко­га завършена, ние не ще из­пъл­ня­ва­ме онова, ко­ето ще има­ме да изпъл-

Искам от­но­во да се вър­на към ня­кои ха­рак­тер­ни неща, ко­ито са въз­ник­на­ли в пос­лед­ни­те 3 до 4-ри сто­летия в раз­ви­ти­ето на ци­ви­ли­зо­ва­но­то човечество. В то­ва раз­ви­тие на ци­ви­ли­зо­ва­но­то чо­ве­чес­т­во има­ме явле- ния, ко­ито ни из­ра­зя­ват мно­го ха­рак­тер­но дъл­бо­ки­те ос­но­ви на онова, ко­ето по­нас­то­ящем сти­га до аб­сур­д­ност в жи­во­та на човечеството. За- щото то­ва е ед­но сти­га­не до абсурдност. Положението е имен­но та кова, че днес го­ля­ма част от чо­веш­ки­те ду­ши всъщ­ност спят, дейс­т­ви­тел­но спят. Ако се на­ми­ра­ме някъде, къ­де­то оп­ре­де­ле­ни неща, ко­ито днес, бих мо­гъл да кажа, ста­ват ка­то дейс­т­ви­тел­ни нас­рещ­ни образи, ка­то ко­пия на це­лия ци­ви­ли­зо­ван живот, ако се на­ми­ра­ме някъде, къ­де­то те­зи нас­рещ­ни об­ра­зи сне зас­та­ват пряко пред очи­те на някого, но ста­ват все пак в мно­го об­лас­ти на днеш­ния ци­ви­ли­зо­ван свят и са сим­п­то­ма­тични, пъл­ни със зна­че­ние за онова, ко­ето тряб­ва да об­х­ва­не все по­-ши­ро­ки и по­-ши­ро­ки кръ­го­ве око­ло се­бе си, то­га­ва намираме: да, с техните души хо- рата се намират вън, вън от важните събития на времето. Хората жи­ве­ят във всекидневието, без да дър­жат яс­но пред пог­ле­да си, как­во всъ- щ­ност ста­ва в настоящето, до­ка­то не са за­сег­на­ти те са­ми­те от те­зи съ­би­тия по не­пос­ред­с­т­вен начин. Обаче без съмнение, съ­щин­с­ки­те им­пул­си на те­зи съ­би­тия се на­ми­рат в глъ­би­ни­те на по съз­на­тел­ния и не­съз­на­тел­ния ду­ше­вен жи­вот на хората.

На ос­но­ва­та на дуализма, кой­то ви приведох, днес се на­ми­ра един друг дуализъм: дуализмът, който се изразява например - искам да приведа един характерен пример - чрез милтоновия "Изгубен рай". Обаче то­ва е са­мо един вън­шен сим­п­том за нещо, през ця­ло­то мо­дер­но воление. В по­-но­во­то съзна­ние на чо­ве­чес­т­во­то има­ме чув­с­т­во­то на ед­на про­ти­во­по­лож­ност меж­ду не­бе­то и ада, дру­ги го на­ри­чат дух и материя. Същест- вуват всъщ­ност са­мо сте­пен­ни раз­ли­ки меж­ду не­бе­то и ада на се­ля­ни­на на­вън в се­ло­то и меж­ду ма­те­ри­ята и ду­ха на та­ка на­ре­че­ни­те прос­ве­те­ни фи­ло­со­фи на на­ши­те дни. Същинските им­пул­си на мисленето, ко­ито сто­ят на основата, са имен­но същите. Истинската про­ти­во­по­лож­ност е меж­ду Бога и Дявола, меж­ду рая и ада. Хората са си­гур­ни в това: раят е доброто, и нещо ужасно е, че хората са излезли от рая; раят е нещо изгубено, той трябва да бъде потърсен отново, а дяволът е ужасният неприятел, противник, който се противопоставя на всички онези
същества, които хората свързват с рая. Хора, ко­ито ня­мат ни­как­во пред­чув­с­т­вие за това, как про­ти­во­по­ложнос­ти­те ца­ру­ват в на­й-­външ­ни­те под­лис­т­ни­ци на на­ши­те со­ци­ал­ни про­ти­во­ре­чия и изисквания, не мо­гат да­же да си представят, какво зна­че­ние се крие в то­зи ду­али­зъм меж­ду не­бе­то и ада или меж­ду из­гу­бе­ния рай на Земята. Днес чо­век тряб­ва да из­ка­же ис­тин­с­ки па­ра­док­сал­ни неща, ко­га­то ис­ка да ка­же истината, той ед­ва ли мо­же днес да ка­же ис­ти­на­та вър­ху ня­кои не­ща, без та­зи ис­ти­на да из­г­леж­да ка­то ед­на по­бър­ка­ност за на­ши­те съвременници. Но как­то в сми­съ­ла на апос­тол Павла ис­ти­на­та на хо­ра­та мо­же да бъ­де ед­но бе­зу­мие пред Бога, та­ка и мъд­рос­т­та на днеш­ни­те хора, или бе­зу­ми­ето на днеш­ни­те хора, би мог­ла да бъ­де по­бър­ка­ност за въз­г­ле­да на бъ­де­щи­те хора. Хората са из­пад­на­ли съ­ну­ва­що в ед­на та­ка­ва про­ти­во­по­лож­ност меж­ду Земята и рая, те свър­з­ват рая с това, към ко­ето тряб­ва да се стре­мят ка­то към чо­веш­ко­-бо­жес­т­веното, и не знаят, че стре­ме­жът към то­зи рай е съ­що та­ка лош за човека, ко­га­то той го ис­ка нап­раво, как­то би бил стре­ме­жът към противоположното. Защото ко­га­то хо­ра­та си пред­с­та­вят стро­ежа на све­та така, как­то той се на­ми­ра ка­то пред­с­та­ва на ос­но­ва­та на "Изгубения Рай" на Милтон, то­га­ва те прек­ръс­т­ват ед­но вред­но на чо­ве­чес­т­во­то същество, ко­га­то се стре­мят ед­нос­т­ран­но към доб­ро­то Боже- ствено Същество, и му пос­та­вят сре­щу не­го ед­на противоположност, ко­ято не е ни­как­ва противоположност: противоположността на дявола, противоположността на онова, което в човешката природа е стремя- що то се против доброто.

Протестът про­тив то­зи въз­г­лед тряб­ва да бъ­де вло­жен в она­зи група, ко­ято ще бъ­де пос­та­ве­на в из­точ­на­та част на на­ша­та сграда, ед­на из­ва­яна от дър­во гру­па има­ща де­вет мет­ра височина, в ко­ято на мястото, или чрез ко­ято на мяс­то­то на лу­ци­фе­ри­чес­ка­та про­ти­во­по­лож­ност меж­ду Бо- га и Дявола е пос­та­ве­но онова, което тряб­ва да стои на ос­но­ва­та на съз­на­ни­ето на бъ­де­ще­то човечество: троичността на луциферическото, на отговарящото на Христос и на ариманическото.

Новата ци­ви­ли­за­ция има тол­ко­ва мал­ко съз­на­ние за тайната, ко­ято ле­жи на ос­но­вата на гореказаното, че мо­жем да ка­жем следното. Поради оп­ре­де­ле­ни причини, за ко­ито мо­же би ще го­во­ря съ­що още и тук, ние на­ре­кох­ме та­зи сгра­да "Гьотеанум", ка­то стро­ей­ки в сми­съ­ла на схва­ща­не­то на Гьоте вър­ху из­кус­т­во­то и познанието. Обаче съ­щев­ре­мен­но тряб­ва да ка­жем тук: в противоположността, която Гьоте е вложил в своя "Фа- уст" между добрите същества и Мефистофел, се крие същата грешка, както в "Изгубения Рай" на Милтон: от едната страна добрите съще- ства, от другата страна злото същество, Мефистофел. В то­зи Мефи- стофел Гьоте е сме­сил ед­но в дру­го лу­ци­фе­ри­чес­ко­то от ед­на­та страна, ари­ма­ни­чес­ко­то от дру­га­та страна, та­ка че в Гьотевата фи­гу­ра на Мефи-
стофел за този, кой­то раз­би­ра нещата, са сме­се­ни ед­на в дру­га две ду­хов­ни индивидуалности, сме­се­ни са неорганически. Човекът тряб­ва да познае, как не­го­во­то ис­тин­с­ко съ­щес­т­во мо­же да бъ­де из­ра­зе­но са­мо чрез об­ра­за на рав­но­ве­сието: как от едната страна човекът е изкусен, съблазнен така да се каже да иска да излезе вън над своята глава, над своя ум, иска да излезе навън и навлезе във фантастично-мечтателско- то, в погрешно мистичното, във всичко онова, което е фантастично. Това е ед­ната сила, ед­но­то същество. Другото съ­щес­т­во е това, ко­ето тег­ли та­ка да се ка­же чо­ве­ка на­до­лу в ма­те­ри­алистичното, в прозаично- то, в сухото, и т.н. Ние раз­би­ра­ме чо­ве­ка са­мо тогава, ко­га­то го схва­ща­ме по не­го­во­то същество, по не­го­ва­та същ­ност ка­то стре­мящ се към рав­но­ве­си­ето между, да речем, на­ми­ра­що­то се на ед­ната стра­на на вез­на­та ари­ма­ни­чес­ко естество, а на дру­га­та стра­на на вез­на­та лу­ци­фе­ри­чес­ко­то естество. Човекът трябва постоянно, непрестанно да се стреми към положението на равновесие между тези две сили, между тези две съ- щества, между онова, което иска да го изкара над самия него, и онова, което би искало да го увлече надолу под самия него. Новата ду­хов­на ци­ви­ли­за­ция е пос­та­ви­ла пог­реш­но фан­тас­тич­но­-меч­та­тел­с­ко­то на Луци- фер на мяс­то­то на Божественото. Така що­то в това, ко­ето е опи­са­но ка­то рай, стои фак­ти­чес­ки опи­са­ни­ето на лу­ци­фе­ри­чес­ко­то и хо­ра­та правят ужас­на грешка, да сме свят Божественото с луциферическото, за­що­то не знаят, че важ­но­то е да се дър­жи рав­но­ве­си­ето меж­ду две сили, меж­ду две същества, ко­ито ис­кат да ув­ле­кат чо­ве­ка на ед­на­та или на дру­га­та страна.

Този факт тряб­ва­ше да бъ­де разкрит. Ако чо­ве­кът тряб­ва да се стре­ми към онова, ко­ето на­ри­ча­ме Христов Принцип, под ко­ето име днес чес­то пъ­ти се раз­би­рат стран­ни неща, той тряб­ва да бъ­де наясно, че то­ва мо­же да бъ­де са­мо един стре­меж към по­ло­же­ни­ето на рав­но­ве­сие меж­ду Лу- циферическото и Ариманическото и че имен­но 3-те до 4-ри пос­лед­ни сто­ле­тия са за­ли­чи­ли тол­ко­ва мно­го поз­на­ни­ето на дейс­т­ви­тел­но­то чо­вешко същество, що­то хо­ра­та мал­ко зна­ят за рав­но­ве­си­ето и са прек­ръс­ти­ли Луциферическото с име­то Божествено, как­то то­ва е нап­ра­вил Мил- тон в своя "Изгубен Рай", и са съз­да­ли ед­на про­ти­во­по­лож­ност от ари­маническото, кой­то не е ве­че ни­ка­къв Ариман, а е ста­нал мо­дер­ни­ят дя­вол или мо­дер­на­та ма­те­рия или не­що подобно. Този дуализъм, кой­то в дейс­т­ви­тел­ност е един ду­али­зъм меж­ду Луцифер и Ариман, то­зи ду­али­зъм без­чин­с­т­ву­ва в съз­на­ни­ето на мо­дер­но­то чо­ве­чес­т­во ка­то про­ти­во­по­лож­ност меж­ду Бога и дявола. И "Изгубеният Рай" би тряб­ва­ло всъщ­ност да бъ­де схва­щан ка­то ед­но опи­са­ние на из­гу­бе­но­то лу­ци­фе­ри­ческо царство, той е бил са­мо прекръстен.

Така сил­но тряб­ва вник­нем днес в ду­ха на но­ва­та цивилизация, за­що­то е нуж­но чо­ве­чес­т­во­то да до­бие яс­но­та вър­ху това, как­то е тръг­на­ло по ед­на нак­ло­не­на плос­кост - то­ва е ед­на ис­тин­с­ка необходимост, оба­че не­об­хо­ди­мос­ти­те съ­щес­т­ву­ват съ­що затова, те да бъ­дат раз­б­ра­ни - и, как­то казах, мо­же да се на­со­чи от­но­во на­го­ре са­мо чрез ед­но ко­рен­но излече- ние. Днес хо­ра­та чес­то пъ­ти раз­би­рат под ед­но опи­са­ние на ду­хов­ния свят ед­но опи­са­ние на това, ко­ето е свръхсетивно, кое то оба­че не жи­вее тук на Земята. С един ду­хо­вен въз­г­лед те ис­кат да из­бя­гат от това, ко­ето ни за­оби­ка­ля тук на на­ша­та Земя. Те не знаят, че из­бяг­вайки в ед­но аб­с­т­рак­т­но ду­хов­но царство, на­ми­рат имен­но не Духа, а лу­ци­фе­ри­чес­ка­та област. И мно­го от това, ко­ето днес се на­ри­ча мистика, което днес се нарича теософия, е едно търсене на луциферическата област. Защото са­мо зна­ни­ето за ня­ка­къв дух, то­ва не мо­же да стои на ос­но­ва­та на дне- ш­ния ду­хо­вен стре­меж на хората, за­що­то не­об­хо­ди­мо е то­зи днешен, то­зи нас­то­ящ стре­меж към ду­ха да поз­нае връз­ка­та между ду­хов­ни­те све­то­ве и света, в кой­то се раждаме, за да жи­ве­ем в не­го меж­ду раж­да­не­то и смъртта.

Този въп­рос тряб­ва да ни за­сег­не пре­ди всич­ко имен­но тогава, ко­га­то на­соч­ва­ме пог­лед към ду­хов­ни­те светове: защо слизаме от духовните светове и се раждаме във физическия свят? ние се раждаме в този физически свят - ут­ре и в дру­ги ден аз ще из­ло­жа по­-точ­но това, ко­ето днес ски­ци­рам - ние се раждаме в този физически свят затова, защото тук на тази земя съществуват неща, които трябва да изпитаме, кои- то трябва да изживеем, които не могат да бъдат изживени в духов- ните светове, а за да изживеем тези неща, трябва да слезем в този физически свят и трябва де се пренесем от този физически свят резул- татите на това изживява не горе в духовните светове. Обаче за да пос­тиг­нем това, ние тряб­ва да се по­то­пим съ­що в то­зи фи­зичес­ки свят, тряб­ва имен­но да се потопим с нашия дух познавателно в този физи- чески свят. Ние трябва да се потопим в този физически свят заради духовния свят.

За да из­ра­зим ра­ди­кал­но това, ко­ето ис­кам да кажа, да взе­мем един нор­ма­лен чо­век на настоящето, кой­то се хра­ни порядъчно, спи по­ла­га­щи­те се му часове, закусва, яде на обед и ве­чер и т.н., и кой­то има съ­що ду­хов ни интереси, да­же ви­со­ки ду­хов­ни интереси, който, да речем, е член на ед­но те­ософ­с­ко общество, за­що­то има ду­хов­ни интереси, пра­ви там вси- ч­ко възможно, за да знае, как­во ста­ва в ду­хов­ни­те светове. Да взе­мем един та­къв човек, кой­то има та­ка да се ка­же в мал­кия си пръст всич­ко онова, ко­ето е на­пи­са­но в та­зи или она­зи те­ософ­с­ка литература, кой­то оба­че ина­че жи­вее спо­ред обик­но­ве­ни­те пра­ви­ла на живота. Да взе­мем един та­къв човек. Какво зна­чи ця­ло­то не­го­во знание, ко­ето той е ус­во­ил
с не­го­ви­те вис­ши ду­хов­ни ин­те­реси? То оз­на­ча­ва нещо, ко­ето тук на Земята мо­же да му дос­та­ви ня­коя вът­реш­на ду­шев­на наслада, ед­на ис­тинска лу­ци­фе­ри­чес­ка наслада, ма­кар и то­ва да е ед­на рафинирана, из­тън­че­на ду­шев­на наслада. Този чо­век не ще пре­не­се ни­що от всич­ко то­ва през вра­та­та та смъртта, аб­со­лют­но нищо. Защото меж­ду та­ки­ва хо­ра - и те се сре­щат мно­го чес­то - мо­же да има такива, които, въп­ре­ки че имат в мал­кия си пръст това, що е ед­но ас­т­рал­но тяло, що е етер­но тяло, що е Карма, прераждане, те ня­мат ни­как­во пред­чув­с­т­вие за това, ко­ето се говори, ко­ето се прес­лед­ва нап­ри­мер днес в съб­ра­ни­ята на про­ле­тар­с­ки­те хора. Това не ги интересува, ин­тере­су­ва ги само, как из­г­леж­да етер­но­то тяло, как из­г­леж­да ас­т­рал­но­то тяло, тях не ги интересува, как­ви пъ­ти ща из­ми­на­ва капиталът, ка­то от на­ча­ло­то на 19-то сто­ле­тие е ста­нал всъщ­ност влас­т­ву­ва­ща­та сила. Знание то за ас­т­рал­но­то тяло, за етер­но­то тяло, всич­ко то­ва не пол­зу­ва нищо, ко­га­то хо­ра­та умрат. Именно то­ва трябва да ка­жем от ед­но дейс­т­ви­тел­но поз­на­ние на ду­хов­ния свят. То има стойност са­мо тогава, ко­га­то то­ва ду­хов­но поз­на­ние се пре­вър­не в инструмент, за да се по­то­пим в ма­те­ри­ал­ния жи­вот онова, ко­ето не мо­же да бъ­де при­ето в са­ми­те ду­хов­ни светове, оба­че ко­ето тряб­ва да бъ­де пре­не­се­но там.

Днес има­ме ед­на ес­тес­т­ве­на наука, ко­ято се пре­да­ва в на­ши­те уни­вер­си­те­ти в различ­ни­те области. Експери­мен­ти­ра се, пра­вят се из­с­лед­ва­ния и т.н. Така се раж­да ес­тес­т­ве­на­та наука. С та­зи ес­тес­т­ве­на на­ука ние хра­ним на­ша­та техника, с та­зи ес­тес­т­ве­на на­ука днес ле­ку­ва­ме ве­че съ­що хората, вър­шим всич­ко въз­можно. Но пи­там Ви, за­поз­на­ли ли сте се ве­че със съ­дър­жа­ни­ето на обик­но­ве­ни­те не­дел­ни сле­до­бед­ни про­по­веди, в ко­ито се го­во­ри нап­ри­мер за цар­с­т­во­то Христово и т.н.? Какво от­но­ше­ние има меж­ду ес­тес­т­ве­на­та на­ука и това, ко­ето се го­во­ри там? Най-че- сто никакво. Двете не­ща вър­вят от­дел­но ед­но от друго. Едни вярват, че имат ис­тин­с­ка­та си­ла да го­во­рят вър­ху Бога, Святия Дух и всич­ко въз- можно. Макар да казват, че чув­с­т­ву­ват нещата, те го­во­рят в аб­с­т­рак­т­ни форми, в аб­с­т­рак­т­ни въз­г­ле­ди вър­ху всич­ко това. Другите го­ворят за ед­на ли­ше­на от дух природа. Не се хвър­ля ни­ка­къв мост! След то­ва в по­-но­во вре­ме има­ме по­лу­че­ни вся­как­ви те­ософ­с­ки възгледи, по­лу­чи­ли сме вся­как­ви мис­тич­ни възгледи. Да, те­зи мис­тич­ни въз­г­ле­ди го­ворят вър­ху все­въз­мож­ни чуж­ди на жи­во­та неща, но не го­во­рят за чо­веш­кия живот, за­що­то ня­мат си­ла­та да се по­то­пят в чо­веш­кия живот. Бих ис­кал да запитам, да­ли се го­во­ри в ис­тин­с­кия сми­съл за един Творец на света, ко­га­то се из­мис­лят такъв, че той е ви­на­ги един мно­го интересен, кра­сив Дух, но ни­ко­га не би стиг­нал до сът­во­ре­ни­ето на света? Духовните съ- щества, за ко­ито днес чес­то пъ­ти се говори, не би­ха мог­ли ни­ко­га да стиг­нат до сът­во­ре­ни­ето на света, за­що­то мислите, ко­ито раз­ви­ва­ме

Бих искал, без да про­явя­вам нескромност, да обяс­ня с един пример, как­во ис­кам да кажа. В ед­на от мо­ите пос­лед­ни кни­ги - "Загадки на душата" - аз обър­нах вни­ма­ни­ето вър­ху това, и съм го из­каз­вал чес­то пъ­ти в мо­ите сказки, как­ва без­с­мис­ли­ца се пре­по­да­ва в днеш­на­та физиология, следователно съ­що в ес­тес­т­ве­на­та наука: безсмислицата, че в човека съществуват два вида нерви: двигателни нерви, които лежат на осно- вата на волята, и сетивни нерви, които лежат на основата на въз- приятията, на усещанията. Но от­как­то съ­щес­т­ву­ва телеграфията, хо­ра­та са из­пол­зу­ва­ли об­раза на та­зи телеграфия. Следователно: от окото нервът отива до централния орган, след това от централния орган той отново отива до някой орган. Ние виж­да­ме да се дви­жи тук не­що като един член, ка­то един орган, от то­зи ор­ган из­хож­да те­лег­раф­на­та жица, от око­то да речем, до цен­т­рал­ния орган, то­ва пос­та­вя в дейс­т­вие дви­га­тел­ния нерв и то­га­ва би­ва из­пъл­не­но движението.

Тази без­с­мис­ли­ца поз­во­ля­ва ес­тес­т­ве­на­та на­ука да бъ­де преподавана, учена. Трябва да я ос­та­вим да я учи, за­що­то хо­ра­та го­во­рят в един аб­с­т­рак­тен ду­хо­вен въз­г­лед за всич­ко възможно, но не раз­ви­ват та­ки­ва мис ли, ко­ито мо­гат да дейс­т­ву­ват по­ло­жи­тел­но в дви­же­ни­ето на природата. Те ня­мат си­ла­та в това, ко­ето са ду­хов­ни­те възгледи, за да раз­ви­ят ед­но зна­ние вър­ху са­ма­та природа. Всъщност не съществува разликата ме- жду двигателните и сетивните нерви, а онова, което се нарича двига- телни нерви, са също сетивни нерви и съществуват за това, за да въз- приемаме самите наши органи, когато трябва да бъдат извършени движения. Класически при­мер на Табеса /заболяване на гръб­нач­ния мо­зъ­к/­до­каз­ва имен­но противоположното, на това, ко­ето днеш­ни­те уче­ни ис­кат да докажат. Аз не ис­кам да се впус­кам по­-на­ши­ро­ко вър­ху то­зи въпрос, тъй ка­то меж­ду Вас ня­ма съ­от­вет­ни пред­ва­рител­ни фи­зи­оло­гич­ни познания. Обаче бих го­во­рил на дра­го сър­це в кръ­га на хо­ра пред­ва­ри­тел­но за­поз­на­ти с фи­зи­оло­гич­ни­те и би­оло­гич­ни­те въпроси. Тук ис­кам оба­че са­мо да обър­на вни­ма­ни­ето вър­ху това, че от ед­на стра­на има­ме ед­на ес­тестве­на наука, от дру­га стра­на ед­но го­во­ре­не и про­по­вяд­ва­не за ду­хов­ни­те свето­ве , ко­ето не про­ник­ва в ня­кои дейс­т­ви­тел­ни светове, ко­ито сто­ят пред нас в природата. Но имен­но от то­ва се нуж­да­ем ние. Ние се нуж­да­ем от ед­но поз­на­ние на духа, ко­ето е тол­ко­ва силно, че съ­щев­ре­мен­но мо­же да бъ­де ес­тес­т­ве­на наука. Това поз­на­ние ще пос­тиг­нем са­мо тогава, ко­га­то взе­мем под вни­ма­ние во­ля та, вър­ху ко­ято ис­ках да обър­на вни­ма­ни­ето Ви днес. Ако бих­ме ис­ка­ли да ос­но­вем ед­но сек­тан­т­с­ко дви­жение, ко­ето да има съ­що са­мо ня­как­ва дог­ма­ти­ка вър­ху
Божественото и ду­хов­но­то и се нуж­дае от ед­на сграда, то­га­ва бих­ме пос­т­ро­или ня­как­ва сграда, съ­от­вет­но бих­ме на­ре­ди­ли да бъ­де построена. Но тъй ка­то не ис­ках­ме това, а ис­ка ме и в то­ва външ­но дейс­т­вие да по­ка­жем това, че се по­то­пя­ва­ме и ис­ка­ме да се по­топим в живота, ние тряб­ва­ше да стро­им и та­зи сгра­да на­пъл­но от во­ля­та на са­ма­та Духовна Нау- ка. И от подроб­нос­ти­те на та­зи сгра­да ще се ви­ди някога, че фак­ти­чес­ки важ­ни принципи, ко­ито днес под вли­яни­ето на спо­ме­на­ти­те два ду­ализ­ма са пос­та­ве­ни в на­й-­пог­реш­на светлина, мо­гат да бъ­дат пос­та­ве­ни на тях­на­та здра­ва основа. Бих ис­кал да обър­на днес вни­ма­ни­ето Ви още са­мо вър­ху ед­но нещо.

Разгледайте под­ре­де­ни­те се­дем колони, ко­ито сто­ят от вся­ка стра­на на на­ша­та глав­на сграда. Върху тях има­те капители, а под тях цокли. Те не са еднакви, а всеки след­ващ се раз­ви­ва от предшествуващия. Така че по­лу­ча­ва­те един из­г­лед на вто­рия капител, ако се пре­не­се­те жи­во в пър­ви и в не­го­ви­те форми, ка­то нап­рави­те да ожи­вее във Вас ми­съл­та на ме­та­мор­фо­за­та ка­то не­що ор­га­нич­но и се­га дейс­т­ви­тел­но има­те ед­на мисъл, ед­на жи­ва мисъл, че та­зи ми­съл не е абстрактна, че тя след­ва растежа. Тогава мо­же­те да ви­ди­те втория ка­пи­тел раз­вит от първия, тре­тия от втория, чет­вър­тия от тре­тия и т. н. до седмия. Така ние се пос­та­рахме да раз­ви­ем в жи­ва ме­та­мор­фо­за еди капител, един ар­хит­рав и т.н. от дру- гия, да ко­пи­ра­ме оно­ва твор­чество, ко­ето жи­вее ка­то ду­хов­но твор­чес­т­во в са­ма­та природа, ко­га­то при­ро­да­та пра­ви ед­на фор­ма да про­изле­зе от другата. Аз имам чувството, че ни­то един ка­пи­тел не би мо­гъл да бъ­де раз­ли­чен от това, ко­ето той е сега. При то­ва оба­че се ус­та­но­ви не­що твър­де забележително. Когато днес хо­ра­та го­во­рят за еволюция, те чес­то пъ­ти казват: развитие, развитие, еволюция, първо несъвършеното, след това по-нататък нещо по-съвършено, по-диференцирано и т.н., и вина- ги по-съвършените неща стават по-сложни. Това не мо­жа да се полу- чи, ко­га­то аз нап­ра­вих се­дем­те ка­пи­те­ли да про­из­ля­зат един от дру­ги спо­ред ме­та­мор­фо­за­та ­/Виж рис. № 8/, а ко­га­то стиг­нах до чет­вър­тия ка­пи­тел, то­зи чет­вър­ти капител, ко­гато ис­ках да пре­ми­на към петия, кой­-

то тряб­ва­ше да бъ­де по­-съ­вър­шен от четвъртия, се по­лу­чи за ме­не ка­то най-сложният. Това значи, тъй ка­то аз не ис­ках да прос­ле­дя­вам не­ща­та

Това се по­лу­чи прос­то от са­ма­та работа. И аз мо­жах да видя, как то­зи по­лу­ча­ващ в ху­до­жес­т­ве­на­та ра­бо­та прин­цип на ево­лю­ци­ята е съ­щи­ят как­то прин­ци­път на ево­лю­ци­ята в природата.

Защото раз­г­ле­дай­те чо­веш­ко­то око. То е без съм­не­ние по­-съ­вър­ше­но от­кол­ко­то очите на ня­кои животни. Обаче очи­те на ня­кои жи­вот­ни са по­-с­лож­ни от око­то на човека. Те при­те­жа­ват нап­ри­мер вклю­че­ни вът­ре в тях оп­ре­де­ле­ни из­пъл­не­ни с кръв органи, ме­чо­вид­ния израстък, ветри- лото, ко­ито при чо­ве­ка не съ­щес­т­вуват, би­ли са та­ка да се ка­же заличе- ни. Човешкото око е от­но­во по­-­оп­рос­те­но в срав­не­ние с фор­ми­те на някои жи­во­тин­с­ки очи. Ако прос­ле­дим раз­ви­ти­ето на окото, ще от­к­ри­ем: то е отначало първобитно, просто, след това става все по-сложно и по-сложно, после обаче отново се опростява, и най-съвършеното не е най-сложното, а отново нещо по-просто от това, което се намира в средата.

Ето за­що бях­ме при­ну­де­ни да пос­тъ­пим по съ­щия начин, ко­га­то съз­да­вах­ме ху­до­жес­т­ве­но това, ко­ето оз­нача­ва­ше съз­да­ва­не­то на ед­на вът­реш­на необходимост. Тук не бе про­явен стре­меж да се пра­ви из­с­лед­ва­не вър­ху нещо, а про­явен бе стре­ме­жът да се свър­жем със са­ми­те жиз­не­ни сили. И в на­ша­та сгра­да бе про­явен стре­ме­жът фор­ми­те да бъ­дат съз­да­де­ни така, че в те­зи фор­ми да се съ­дър­жа т съ­щи­те сили, ко­ито сто­ят на ос­но­ва­та на при­ро­да­та ка­то дух на та­зи природа. Търсен бе един дух, кой­то се­га е дейс­т­ви­тел­но творящ, кой­то жи­вее в про­из­ве­де­ни­ята на све- та, кой­то не са­мо проповядва. Това е същественото. Тази е съ­що при­чината, по­ра­ди ко­ято бя­ха от­х­вър­ле­ни ня­кои не­ща пред­ла­га­ни от някои, ко­ито ис­ка­ха да из­г­ра­дят на­шия дом със все­въз­мож­ни сим­во­ли и тем подобни. В на­ша­та сгра­да ня­ма ни­то един символ, а всич­ко са форми, кои то са ко­пи­ра­ни от твор­чес­т­во­то на Духа в са­ма­та природа.

Аз не бих ис­кал да де­фи­ни­рам та­зи смелост, бих ис­кал да я охарактери- зирам. Днешните спя­щи ду­ши ще бъ­дат без съм­не­ние очаровани, ко­га­то тук или там се яви ня­кой и мо­же да ри­су­ва така, как­то е ри­су­вал Рафаел или как­то е ри­су­вал Леонардо да Винчи. Това е разбираемо. Но ние тря- б­ва да има­ме сме­лос­т­та да кажем, че са­мо он­зи има пра­во­то да се въз­хи­ща­ва на Рафаел и на Леонардо, кой­то знае, че днес не тряб­ва да се тво­ри и не мо­же да се тво­ри така, как­то са тво­ри­ли Рафаел и Леонардо. В за- ключение, за да онаг­ле­дим това, мо­жем да ка­жем не­що твър­де еснафско: днес само онзи има правото да признава значението на питагоровата теорема, който не вярва, че питагоровата теорема трябва да бъде от- крита днес едвам. Всяко не­що си има сво­ето време, и не­ща­та тряб­ва да бъ­дат раз­б­ра­ни от кон­к­ретно­то време.

Днес ние се нуж­да­ем от не­що по­ве­че от­кол­ко­то ня­кои хо­ра би­ха ис­ка­ли да въведат, ма­кар и да се при­съеди­ня­ват към ня­кое ду­хов­но движение: ние се нуждаем днес от познанието, че трябва да застанем пред едно възобновление на съществуването на човешкото развитие. Евтино е да се каже: нашето време е време на един преход. Всяко вре­ме е вре­ме на един преход, важ­но­то е да знаем, как­во предхожда. Следователно аз не ис­кам да ка­жа та­зи тривиалност, че на­ше­то вре­ме е вре­ме на един пре- ход, но бих ис­кал да ка­жа другото: постоянно се говори, че природата и животът не правят скокове. Някой се пред­с­та­вя за мно­го мъдър, ко­га­то каз­ва то­ва: последователно развитие, никъде скокове! Но, при­ро­да­та пос­то­ян­но пра­ви скокове. Тя об­ра­зу­ва пос­то­ян­но зе­ле­ния лист на рас­те­нието, прев­ръ­ща го след то­ва във ве­не­чен лист, в обаг­ре­ния цве­тен лист,
в тичинка, в близалце. Природата пос­тоян­но пра­ви скокове, ка­то съз­да­ва ед­на от­дел­на форма; по-великият живот постоянно прави преломи. Ние виж­да­ме в чо­веш­кия живот, как със смя­на­та на зъ­би­те се ус­та­но­вя­ват съ­вър­ше­но но­ви отношения, как с по­ло­ва­та въз­раст се ус­та­но­вя­ват съ­вър­ше­но но­ви отношения. И ако наб­лю­да­тел­на­та дар­ба на съв­ремен­ни­те хо­ра не бе­ше та­ка груба, то­га­ва към 20-та го­ди­на те би­ха до­ло­ви­ли ед­на тре­та епо­ха в чо­веш­кия живот и т.н. и т.н.

Но съ­що са­ма­та ис­то­рия е един организъм, и та­ки­ва ско­ко­ве стават. Но хо­ра­та ми­на­ват пок­рай тях, без да ги забележат. Хората ня­мат днес ни­как­во съз­на­ние затова, кол­ко пъ­лен със зна­че­ние скок е ста­нал на пов­ра­та на 14-то и 15-то сто­летие, или всъщ­ност в сре­да­та на 15-то столетие. Обаче това, ко­ето е за­поч­на­ло тогава, то ис­ка да бъ­де из­пъл­не­но в сре­да­та на на­ше­то столетие. И не е ни­как­во мъдруване, а нещо, ко­ето мо­же да заста­не на­ред с всич­ки точ­ни истини, ко­га­то се го­во­ри за това, че съби- тията, ко­ито дви­жат та­ка човечеството, и ко­ито са стиг­на­ли до тях­на­та връх­на точ­ка в пос­лед­но време, се стре­мят към нещо, ко­ето мо­жем дейс­т­ви­телно да от­к­ри­ем ка­то под­гот­вя­що се и ка­то сил­но вряз­ва­що се в ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то за сре­да­та на то­ва столетие. В та­ки­ва не­ща тряб­ва да вник­не онзи, кой­то ис­ка да пос­та­ви иде­али за раз­ви­ти­ето на чо­ве­чество­то не от ня­как­ва прищявка, а кой­то от тво­ря­щи­те си­ли на све­та ис­ка да на­ме­ри Духовна Наука, ко­ято след то­ва мо­же да се влее съ­що в живота.